Бяха ги посъветвали за по-сигурно да отседнат в някой хотел в северната част на Дъблин, защото щял да им бъде на път за летището, където трябваше да отидат на другата сутрин. Ешлинг бе споделила с Елизабет, че според повечето им роднини и приятели двамата щели да бъдат така изтощени след страстната нощ, та едва щели да се доберат до летището. Морийн бе казала, че доколкото й било известно, на километър и половина от летището имало един частен пансион. Баща й бе добавил, че най-глупаво би било да отидат при братовчедите в Дан-Лере. Там нямало да ги посрещнат зле, защото били поканени за сватбата, но бизнесът им бил много оживен, а това щяло да им отнеме цял един ден. Каза още, че доколкото бил чул, къщата на братовчедите сега била станала много по-представителна. Всички стени в спалните били с тапети.

Ешлинг не им се обади, а написа писмо до хотел „Шелбърн“ в Дъблин и резервира една от най-представителните двойни стаи за мистър и мисис Мъри. Всъщност прочитането на думите „мистър и мисис Мъри“ я бе накарало дълбоко да се замисли. Добре помнеше всички планове, които шепнешком, година след година бяха кроили с Елизабет, когато тя живееше в Килгарет. Двете щяха да се омъжат само по любов. Щяха да се омъжат за някой от младежите, които бродеха из града, а не за ужасните местни бизнесмени. Тогава Ешлинг неочаквано бе заявила, че пред Елизабет се разкривали огромни възможности, защото, бидейки протестантка, можела да се омъжи за някой от семейство Грей. Елизабет бе възнегодувала и бе попитала какъв бил смисълът да учи за покаяние, милосърдие и ангели, щом в крайна сметка щяла да принадлежи пак на протестантската църква?

„Мистър и мисис Мъри“ не бяха част от тези планове. Същото се отнасяше и за аборта, защото нямаше как да се каже на Джони Стоун, че опитите му да предпази Елизабет се бяха провалили. Ешлинг се питаше какво ли е предприела сега приятелката й, за да е сигурна, че това няма отново да се повтори. После въздъхна с облекчение. Слава богу, тя не бе преживяла такива тревоги. Ако забременееше, щеше да е приятно и щеше да роди това бебе, както и следващото, а мама щеше да й помага да се грижат за тях, а може и Пеги да дойдеше да й помогне малко и, разбира се, с нея бе и Тони. Тя отново въздъхна.

Тони вдигна очи към нея и сложи ръка на коляното й.

— Щастлива ли си, жено? — каза той, имитирайки старците от околните села. Те винаги се обръщаха към съпругите си само така.

— Много съм щастлива, мъжо — отвърна тя и се ухили.

— Чудесно! Същото изпитвам и аз. След миг ще сме в Дъблин, ще пийнем и ще помислим за подсъзнанието ми.

— Нима? — попита разсеяно Ешлинг. Чудеше се дали да пият на бара в хотел „Шелбърн“, или да го направят в стаята. Пиенето по филмите пристигаше в кофичка с лед върху количка. Биха могли да го поръчат и в стаята.

— Чудесно е човек да отседне в „Шелбърн“ — каза Тони, след като внимателно паркираха колата и пиколото взе куфарите им. — А сега ще си пийнем. Нали така?

— Чудесно! — каза Ешлинг. За нейна изненада, веднага след като приключиха с регистрацията, отново излязоха от хотела. Това бе странно и объркващо — тя си мислеше, че той ще я улови за ръка и ще прихнат. Но не стана така. Къде ли отиваха сега?

— Няма да пием тук. Барът е прекалено луксозен, а и посетителите му се мислят за кой знае какво. Ще отидем в един истински бар.

Ешлинг бе успяла да надзърне в бара. Изглеждаше великолепно. Имаше огледала и сервитьори в бели ливреи. Имаше и една-две елегантни жени и тя си помисли, че няма много да се отличава от тях със синьо-зелената си шапчица. А вместо това те почти тичешком се отдалечиха от улица „Стивън Грийн“ и поеха по Бегът стрийт. Неочаквано се озоваха в един бар, който не беше чист като бара на Махър, но не беше и западнал и долнопробен като този на Ханрахан. Носеше се миризма на бира и стари бурета.

— Ти не пиеш на такива места в Килгарет — каза Ешлинг. — Ходиш в хотела. Защо не се върнем в „Шелбърн“? Там е много по-приятно.

— В Килгарет не мога да вляза в бар, защото всички местни ще започнат да ми искат на заем по десет шилинга, а търговските пътници ще тръгнат да ме черпят и да ми обясняват колко могат да ми помогнат в бизнеса. Затова ходя в хотела. А тук е много добре и никой не знае кои сме.

Ешлинг се огледа. Посетителите не откъсваха очи от халбите си. Близо до вратата група младежи се смееха и си разправяха нещо. Масата им бе отрупана с мръсни чаши и препълнени пепелници.

— О, хайде да се върнем в хотела! И в бара на „Шелбърн“ има пиене. И е много по-хубав! — помоли го тя.

Тони обаче не бе на същото мнение. Само кимна към една маса и попита:

— Ще пиеш ли джин?

Чу го да поръчва един голям джин, едно уиски и халба „Гинес“. Погледна с отвращение към масата и барманът изпрати един човек да я почисти. Мъжът бе доста муден и приличаше на Джеми, помощника им в магазина. Не откъсваше очи от Ешлинг, докато избърсваше пепелта и събираше празните халби. Парцалът му бе толкова мръсен, че масата не стана много по-чиста след усилията му. Ешлинг забеляза един вечерен вестник и предвидливо го взе. Постла две страници върху масата, две върху столовете и ядосано си каза, че й остава само да се увие цялата. Това поне щеше да я спаси от мръсотията.

— Страхотно е! — каза Тони. Беше се върнал с питиетата. Изобщо не долови неодобрение в действията й. — Е, да пием за нашето щастие! — каза той и надигна първо халбата с бира, а след това отпи голяма глътка уиски, още преди Ешлинг да е докоснала джина си. — Както ти каза, ние сме чудесна двойка.

Някакъв човек с червен нос и омачкан костюм, навремето явно скъп, дойде при тях и каза на Тони така, сякаш бе от постоянните посетители на кръчмата:

— Какво правиш тук с това издокарано гадже в събота вечер?

Тони се развесели.

— Бих искал да знаеш, че тя не ми е гадже, а моя съпруга — гръмогласно отвърна той и се разсмя.

Мъжът се вгледа в Ешлинг.

— О, ама аз винаги съм казвал, че няма нищо лошо в това да извеждаш жена си от време навреме. Да не сте били на конни състезания?

— Не, бяхме на сватба — каза Тони, погледна я и намигна така цинично, че на Ешлинг й се прииска да стане и да се махне, но след миг с болка осъзна, че никога вече няма да може да го направи.

— А, сватба! Някъде наблизо ли беше? — не млъкваше непознатият.

— Не. В провинцията. Сватба на двама недодялани провинциалисти.

Онзи се разсмя.

— О, няма нищо по-лошо от сватбата на два боклука. Понякога провинциалистите са отчайващо превзети.

Лицето на Тони грейна в усмивка.

— Бих излязъл навън с теб и да те побъркам… но ми изглеждаш добър човек, който не заслужава такова отношение. Говорех ти за нашата собствена сватба. Е, какво ще кажеш сега? — Лицето му отново грейна.

Мъжът, чиито очи гледаха тъпо от алкохола, разбра, че очакват от него да направи нещо, така че стана и се ръкува с двамата.

— Моите искрени поздравления и сърдечни пожелания. При нормални обстоятелства щях да ви предложа по едно…

Тони, сякаш вдъхновен от Светия Дух, изглежда, разбра намека. Този човек искаше да ги почерпи по едно по повод на сватбата им, но нямаше пари. Той бе пияница, разчувстван залитащ пияница, точно като онези, които искаха от него да им заеме десет шилинга, хората с налудничави обещания. Вероятно навремето бе работил като държавен служител или дребен чиновник. Ешлинг негодуваше. Джинът с тоник й приличаше на киселина. Тони обаче изпитваше съвсем противоположни чувства и отиде на бара. Новият им приятел не би докоснал чашата с евтиното му уиски. Според думите му бил почитател на скоча, и то на скъпия. Странно колко много хубави неща идвали от Шотландия, ако се замисли човек.

Ешлинг реши да се изключи. Заличи Тони и непознатия от съзнанието си и започна да си мечтае какво би хапнала за вечеря. Представяше си менюто и после сцената в спалнята: щеше да облече новата си кремава нощница и невероятно скъпия дантелен пеньоар. Представяше си как ще влезе в стаята, след като се е разсъблякла в банята. Добре че бяха взели стая с баня. В противен случай трябваше да се разхожда по пеньоар по коридора. Фантазираше си как, след като свършеше всичко, щяха да лежат и да говорят за бъдещето си и как Тони щеше да каже, че е щастлив, че са изчакали до първата брачна нощ.

Гласът на Тони прекъсна мечтите й. Тя усети, че той я побутва с лакът.

— Много си мълчалива, Еш! Наред ли е всичко?

— О, да! — усмихна се тя. Той продължи разговора си, а тя отново се затвори в себе си.

На другата сутрин щяха да поемат към летището и тя щеше да се страхува мъничко от самолета… В края на краищата една омъжена жена, която щеше да преживее такъв меден месец, не биваше да е ограничена и глупава като другите хора.

Усети ново побутване.

— Джери знае някаква страхотна кръчма. Прочута бирария. Хайде да отидем и да изпием по едно там.

— Няма ли да закъснеем за вечерята в хотела? — отвърна резервирано тя, смразявайки дързостта дори на мъжа, който пиеше само скъпо шотландско уиски.

— Е, братче, може да го отложим за някоя друга вечер… — поде той.

Ала Тони Мъри не долови резервираността й.

— Глупости, точно сега му е времето! Може никога да не те срещнем отново в този град. Боклук при боклук отива — изсмя се гръмогласно той. Ешлинг покорно стана и Тони я прегърна през рамо.

— Не съм ли взел най-доброто момиче на Килгарет, Джери? — попита той пияницата.

— Взел си най-страхотната, Тони! — твърдо заяви пияният.

В хотел „Шелбърн“ нямаше никаква вечеря. Времето, прекарано в предположения дали да поръчат пъпеш, грейпфрут или супа за предястие, бе пропиляно напразно и накрая Джери им каза къде могат да похапнат чипс. Той самият нямало да вечеря, защото искал да запази парите си за последния автобус, пък и с пари или без пари, напоследък усещал, че след няколко питиета на вечер храната не го привличала особено. Той се ръкува с тях и им пожела всичко най-добро. Не беше по-пиян, отколкото преди четири часа, когато го бяха срещнали. Носът му бе все така червен, очите му гледаха все така тъпо. Ешлинг също не се бе променила. Не пи повече джин, поръчваше си само тоник. В последната кръчма тоник нямаше, така че тя само седя и гледа безчувствено пред себе си. Сега, след пържените картофи, Тони се смееше като ученик. Тръгнаха към хотела пеша. В чантичката й бе ключът за една от най-скъпите хотелски стаи в Ирландия, разполагаха с предостатъчно пари и имаха планове да вечерят само двамата. Вместо това се бяха местили от бар на бар — общо пет, ако се броеше и първият. Портиерите във фоайето се спогледаха и се позасмяха — Тони леко залиташе и се мъчеше да си бръкне в джоба.

— Няма нужда да им даваш бакшиш! Не са го заслужили с нищо — изсъска Ешлинг.

— Искам да им дам бакшиш! Аз плащам! Това е моята първа брачна нощ! — фъфлеше Тони. — Това е моята сватбена нощ, по дяволите! Ще раздавам бакшиши, колкото искам!

Портиерите му благодариха. Той даде на единия половин крона, а на другия — два шилинга и каза:

— Поделете си ги.

— Лека нощ, сър. Благодарим — отвърнаха те, докато Ешлинг се мъчеше да го задържи да не падне.

— Остави ме на мира, жено! И тя е като всички! Нали ги знаете — няма търпение да ме качи горе.

Портиерите неловко се усмихнаха, притеснени от факта, че Ешлинг е трезва. И унизена. На по-възрастния дори му дожаля за нея.

— Госпожо, позволете да се кача и да ви отключа — предложи той.

Тони се заклатушка по коридора, а любезният портиер каза на Ешлинг:

— Много младоженци отсядат тук, госпожо. Мъжете винаги се паникьосват и си губят ума в такъв момент. Мисля, че ние, мъжете, определено сме по-слабият пол. Убеден съм в това.

— Много сте любезен — каза Ешлинг.

— Повярвайте ми! Вие ще бъдете най-щастливата семейна двойка на света.

Когато останаха насаме, Тони се ухили до уши и каза:

— Хайде, ела!

— Почакай първо да си съблека костюма — отвърна Ешлинг. Поведението му бе цинично и отблъскващо, но тя нямаше да му позволи да я разплаче.

Преметна сакото си на облегалката на стола, сгъна полата си и застана пред него по блуза и комбинезон.

— Прелестна си! — каза той.

— Изчакай за миг — каза тя. — Нека да взема новия си пеньоар. Искам да го облека. Моля те!

— Добре — отвърна той и седна в кадифения фотьойл. Краката му бяха отмалели.

Ешлинг отвори куфара, който бе подреждала така грижливо. Най-отгоре бе официалната рокля, която възнамеряваше да облече за вечеря. Пеньоарът бе отдолу, а чантичката на цветя с тоалетните принадлежности — отстрани. Тя се вмъкна в банята и взе набързо един душ. Искаше й се да се излегне в голямата вана, но се боеше, че Тони няма да чака дълго.

Погледна лицето си. Стори й се уморено и изпито. Среса назад дългата си коса и леко я привърза с една кремава панделка, купена специално за случая. Сложи си още парфюм… и малко руж на страните си. Вече изглеждаше по-добре. О, боже, дано да не е прекалил с пиенето! Направи така, Господи, че да не ми причини болка! Моля те! В края на краищата, Господи, нали изчаках до сватбата, а толкова хора не го правят. Повечето не го правят. Аз удържах на моята част от споразумението, Господи, и нека той да не бъде прекалено груб с мен!… Тя влезе в стаята и се завъртя, за да му позволи по-добре да види пеньоара й.

Тони бе заспал във фотьойла. Устата му бе отворена.

Ешлинг свали пеньоара и внимателно го окачи на една от хотелските закачалки. После угаси лампите, взе допълнителното одеяло, което бе оставено в гардероба, и го метна върху Тони. Повдигна леко главата му и пъхна отдолу една възглавница. Развърза и свали обувките му и постави краката му върху друга възглавница. Бе виждала това в един филм, в който мъжът бе излязъл от къщи и се бе напил след кавга с жена си, а когато се бе върнал, тя бе свалила високите му ботуши и бе поставила краката му върху една възглавничка. На филма поведението й изглеждаше много мило, но там, естествено, той бе плакал и бе повтарял, че я обича. Героят от филма не хъркаше като Тони. Тони — нейния съпруг.

Летището в Дъблин.

Искам само с няколко думи да ти благодаря за подкрепата и помощта. Недей да чакаш още един милион години, за да дойдеш пак в Килгарет. Всичко в Дъблин е страхотно. Потегляме към Рим.

С обич,

Ешлинг Мъри

Хотел „Сан Мартино“

Още една картичка за колекцията ти. Това е Свещеният град, или Вечният град, както го наричахме в училище. Тук е много, много горещо и има ужасно много бедняци, много по-окаяни от онези, които си виждала в Уиклоу, а повечето италианци изобщо не са религиозни. Има и една банка, която се нарича „Санто Спирито“. Представяш ли си — да спестяваш парите си в банката на Светия Дух?! Хотелът е чудесен и асансьорът е от старите — с решетки отвсякъде. Утре ще видим папата. Тони те поздравява, или по-точно казано — би го направил, ако знаеше, че ти пиша.

С обич,

Ешлинг

Хотел „Сан Мартино“

Имаше поне сто души и ние му бяхме представени като сеньор и сеньора Мъри Ирланда. Беше невероятно! Все още не мога да повярвам, че се е случило. Всеки път, когато видя негова снимка, веднага я показвам на Тони… Той се срещна с нас. Още е горещо. Ако можеше да ме видиш как обикалям и разглеждам безбройните руини, щеше да се гордееш с мен. Храним се на открито в един ресторант през улицата. Също като на картичките от Париж, които си виждала. Виното е много евтино и си поръчваме на всяко ядене, с изключение на закуската.

Сърдечни поздрави от

Сеньора Мъри

Стана дори по-горещо. Всички в Рим са почернели от слънцето, а заради ужасната си кожа аз успях само да изгоря и се наложи да си купя чадър. Помниш ли слънчобрана за кукли, с който си играехме като малки?

Тони не иска да излиза навън в жегата, така че повечето забележителности, които разглеждаме, не са на открито. Посетих катакомбите. Горките мъченици! Какви ужасни лишения са претърпели заради вярата си и колко лесно е всичко за нас сега. Вече започвам да тъгувам за Килгарет, където е прохладно и зелено… и вали. Мама ми писа за това.

С любов,

Ешлинг

Мамо, много ти благодаря, че ми пишеш. Никой друг не ми писа. Предполагам, мислила си, че писмата няма да дойдат навреме. Много ме зарадва с новината, че строежът на къщата ни е така напреднал. Слава богу, че няма да се наложи да живеем със старата торба… Сега май ще трябва да сложа тази картичка в плик, нали? Всичко е великолепно, мамо, и както вече ти писах и в другите картички, безкрайно съм ви благодарна с татко. Надявам се, че сватбата не те е изтощила или разорила. Така ми се иска да бъда у дома! Трябва постоянно да си повтарям, че сега живея с Тони, за да не му кажа довиждане на улицата и да изтичам при теб и татко, както по-рано. Предай още веднъж моите благодарности на момчетата и на Найем. Нали беше чудесно, че Елизабет дойде за сватбата? Беше прекрасна, нали? Изпратих й няколко картички оттук. Сигурно й е било много тъжно да се върне сама в Лондон.

Поздрави от омъжената ти дъщеря

Ешлинг

— Страшно е щастлива… чакайте да ви покажа снимките.

Елизабет седна на бюрото, сложи краката си на един стол и извади черно-белите снимки. Фотоапаратът й бе подарък от Джони за двадесет и първия й рожден ден и доскоро не бе снимала с него сериозно. Но сега имаше дванадесет снимки от сватбата на Ешлинг, десет чудесни, според нея, и две некачествени. Стефан и Ана се наведоха над тях.

— Не е ли отслабнала, откакто ти беше на гости? — попита Стефан.

— Виж колко е красива роклята й — каза Ана.

— Тази красива жена да не е майка й? — Стефан се загледа в Айлийн и това накара Елизабет да го почувства още по-близък.

— А този Тони, мъжът й, красив ли е? — Ана размести снимките върху бюрото. — И кой е този, дето е сложил ръка върху рамото ти?

— А, това е негово отвратително величество кумът… ужасен глупак.

Стефан и Ана се разсмяха.

— Не, сериозно ви казвам, наистина е ужасен! Заради Ешлинг бих искала да се надявам, че няма да им бъде приятел.

— А коя е тази тъжна дама?

— Майката на Тони. Усмихваше се от време навреме, но според мен никой не го забеляза. А това са ужасно невъзпитаната сестра на Тони, Джоани, и досадният му брат, който ще става свещеник… о, а това е малкият Донал, който се мъчи да изглежда вежлив. Вижте го само как се усмихва, не е ли чудесен… А това съм аз. Много глупаво изглеждам с тази шапка, нали?

— Изглеждаш чудесно, Елизабет — каза сериозно Ана.

— Да, наистина. Почти толкова красива, колкото младоженката — потвърди Стефан.

— О, а този намръщеният е Тони… това тук е точно преди да се качат в колата и да потеглят към хотела. Тук е все още прекалено напрегнат… след това се оправил и бил по-спокоен.

— Ти май мислиш, че тези хора не заслужават Ешлинг, а?

— О, Стефан, никога не съм казвала такова нещо! Те са най-високопоставените и с най-големи възможности в града. Както би казал Джони, те са като феодали. И да ви кажа, няма чак толкова какво да харесате у тях… Тони е много сприхав, брат му е безличен, сестра му е невъзпитана и груба, майка му е сълзливосантиментална, а кумът им е ужасен… естествено, че няма да ги харесате!

Стефан се разсмя. Елизабет го погледна и онемя.

— Нямах предвид… — поде тя.

— Не е престъпление да не харесваш хората, с които се сродяват приятелите ти. Сигурен съм, че когато синовете ми се оженят, аз няма да харесвам жените им. Ана например не харесва мъжа на сестра си и роднините му. Те живеят в Лондон и тя рядко ги вижда, но се среща със сестра си всеки месец. Какво лошо има в това?

— Изобщо не бях помисляла за това. Дори не осъзнавах, че не ги харесвам — каза Елизабет и се усмихна дяволито. — Но вие не можете да им го кажете и в никакъв случай не бива да го казвате и на Ешлинг, ако пак дойде тук. Не че не ги харесвам… Слушайте, няма да ви задържам повече. Просто минах да взема снимките от фотото и реших да ги покажа първо на вас. Вече трябва да се прибирам.

— Джони ще се върне идната седмица и тук отново ще стане оживено и весело — каза Ана, стараейки се думите й да прозвучат успокояващо.

Елизабет видя как Стефан се намръщи.

— Стига, Ана! Елизабет много по-добре от нас знае всички пътувания на Джони — до Брайтън и Хоув и обратно в петък… не е необходимо да й казваме какво ще прави.

Милият Стефан! Бе дипломат като леля Айлийн. Винаги се стараеше да не накърнява достойнството на хората и да не ги засяга. Колко приятно й бе да го наблюдава как гледа на снимката леля Айлийн и казва, че е красива. Щеше да е чудесно леля Айлийн да дойдеше тук… а може би щеше да е глупаво? Боже Господи, физиономията на Стефан изглеждаше така, сякаш Джони си бе намерил друга жена. Тя, разбира се, нямаше и представа, че е напуснал Брайтън и че щял да се върне в петък. Слава богу, че Стефан не бе разбрал за неприятностите между нея и Джони. Понякога й минаваше през ума, че ако не беше Стефан, тя би загубила Джони завинаги.

Баща й бе много любезен и дори прояви интерес към снимките.

— Коя е приятелката на Вайълет? — бе първият му въпрос и Елизабет си каза, че това е добър знак. Обикновено той избягваше да намесва името на майка й в разговора.

— Леля Айлийн. Ето я тук — отвърна гордо тя.

— Виж ти! Изглежда много представителна. Тя естествено е радостна, че дъщеря й се омъжва, и то доста добре.

— Да, татко, радостна е. Дори много, струва ми се.

— Е, задоволството й е съвсем естествено, скъпа. Дъщеря й се омъжва и урежда живота си. Предадена е в сигурни ръце и има свой дом и бъдеще. Това е желанието на всеки родител.

Елизабет изумено вдигна очи.

— И ти ли желаеш това, татко?

— Разбира се.

— Какво?

— Разбира се, че искам да се омъжиш и да уредиш живота си. Какво друго бих могъл да желая за теб?

— Не се ли радваш, че съм щастлива такава, каквато съм? Че работя това, което ме привлича, че преподавам и работя с Ворски, и че Джони е до мен?…

Баща й не каза нищо.

— Та аз съм добре. Наистина. И ако трябва да бъда откровена — не бих искала да съм омъжена за някой практичен мъж като Тони Мъри. Предпочитам да остана такава, каквато съм. Сериозно. Не го казвам само за да те утеша…

— Боя се, че много приличаш на майка си, Елизабет, и точно това ме притеснява. Тук тя имаше хубав дом, семейство, светски живот и правеше всичко, което поиска. Но изостави всичко заради един нехранимайко, един черноборсаджия, един човек, който печелеше пари от хорските страдания… най-лекомислено замина с него и завърши с това, че си изгуби ума. Все още ли се учудваш, че се притеснявам, когато видя в теб нейната безотговорност?

Баща й изрече всичко това почти спокойно. В очите му нямаше трепет, както обикновено, когато бе разтревожен. Сякаш всичко се бе случило с чужд човек. Онзи окаян Хари бил черноборсаджия. Хари!

Тя с усилие овладя гласа си и заговори спокойно като баща си. Щом щяха да говорят за тези неща, трябваше да следва неговия пример, трябваше да предостави на собствения си баща възможността да владее чувствата си.

— Да, мога да разбера това. Сега мога да разбера какво те тревожи. Честно казано обаче, нещата много се промениха. Сега сме в петдесетте години, а не двадесетте или тридесетте. Нещата се променят. Жените наистина са ангажирани в работата си, а колкото до мъжете — някои от тях просто не проявяват интерес към уседналия живот.

— Да, добре. Аз бих предпочел, разбира се, да водиш приличен живот и някой да се грижи за теб. Искам да кажа, какъв е смисълът да имаш деца, щом те не се задомяват?

Елизабет прикри удивлението си и реши, че е време благоразумно да приключи разговора.

— Да, може би си прав. Може някой ден наистина да те изненадам като изоставя Джони Стоун и си намеря подходящ съпруг… тогава и ние ще направим такава сватба. Виж майката на Тони! Тя сега е вдовица, а ти си разведен. Какво ще кажеш да ви оженим?…

Баща й съвсем сериозно погледна мрачното лице на мисис Мъри.

— Изглежда много приятна… но има и други деца… Не мисля, че бих могъл да поема отговорността и за някого другиго…

Вечната шега на баща й. Елизабет още се смееше, когато телефонът иззвъня: беше Джони.

— Какво стана с нещастното жертвено агънце? Успя ли да изтърпи всичко?

— О, здравей, Джони! Да, изтърпя всичко. Цялото ритуално жертвоприношение. Великолепно беше. Звучаха химни, кънтяха неуморните гласове на свещениците. Направих няколко ужасни снимки… твоят фотоапарат пожъна голям успех.

— О, хубаво. Слушай! Съжалявам, че не бях там. Не знам какво ти е казал Стефан и дали изобщо ти е обяснил нещо, но…

— Какво? О, не се безпокой, Стефан ми предаде всичко.

— Какво?

— Каза, че си казал, че ще се върнеш в петък. Как са нещата при теб?

— Ами плановете ми малко се промениха. Мисля да се прибера довечера. Обаждам се само да разбера какво става… Какво ще кажеш да дойдеш в квартирата ми?

— Сигурна съм, че ще е страхотно. Към осем става ли?

— Ами аз ще се върна към шест и ако можеш…

— Не, имам да свърша няколко неща вкъщи… ще се видим в осем. Ще вземеш ли ядене… или аз да донеса нещо?

— Ще купя бутилка вино… ще можеш ли да вземеш нещо? Да ти кажа, гласът ти звучи много бодро. Нима сватбената церемония не е успяла да те направи сантиментална и умислена?

— Кой, мен? Слушай, приятел, ти разговаряш с Елизабет Уайт.

— Да, знам, и много бих искал да я видя тази нощ. Беше ми мъчно за теб, миличко.

— Ти също ми липсваше, Джони.

Етел Мъри настояваше да бъде в Дъблин, когато Тони се върне. Дори се колебаеше дали да не отиде да го посрещне на летището. Айлийн обаче се възпротиви.

— Може и да си права, Айлийн. Винаги си била прозорлива — каза раздразнено Етел Мъри. Разговаряха пред църквата — бяха отишли там, за да занесат цветя, защото вярващите вече се бяха заели с украсата на статуята на Светото Сърце. — Изобщо не съм подозирала, че си толкова делова, Айлийн. Предполагам, и ти не си знаела, че бях така… как да го кажа… така самотна и толкова зависима от децата, нали?

— А, всички сме зависими от децата. Какви родители ще сме, ако само ги създаваме и след това забравяме за тях, нали?

— Но твоите не ти създават проблеми. Не са се втурнали накъдето им видят очите и не са те изоставили, както направиха моите.

— Ами твоят голям красив син няма ли да се върне идната седмица и да заживее на твоята улица? И не беше ли достатъчно благоразумен да се ожени за дъщеря ми?

И двете се разсмяха. Айлийн се запита защо ли хората си мислят, че тя не е имала проблеми с децата си. Еймон и баща му се караха по-лошо от всякога; Морийн май бе все повече ограничавана и потискана от семейство Дейли; Донал кашляше, гърдите му свиреха и трябваше да спира, за да си поеме дъх. Найем бе прекалено устата, когато решеше да защитава правата си. А Ешлинг… искаше й се да си отговори на въпроса защо картичките от Ешлинг я тревожат така. Според Шон от тях личало, че детето било в чудесна форма, но Ешлинг нито веднъж не бе споменала, че е щастлива.

Имаше една уговорка, според която Тони трябваше да остави ключовете от колата под седалката, та Джоани да я кара през месеца, докато отсъстват. Но щом се качиха на обратния самолет, Тони започна да се оплаква.

— Това си е чиста лудост! Как можах да обещая такова нещо!

Макар планът му да бе направен преди много, много време, лицето му изглеждаше разтревожено и обидено, сякаш току-що бе открил заговор срещу себе си.

— Нали каза, че това е вид спестяване, тъй като в противен случай трябвало да платим на летището такса за паркинг за цял месец, а Джоани можела да я ползва, докато ремонтират нейната кола.

— Точно там е цялата работа! Тя не ни каза защо трябвало да ремонтират нейната кола.

Ешлинг се разсмя.

— Няма и да ни каже. Престани да се притесняваш за това и погледни облаците. Можеш ли да си представиш, че това тук може да унищожи реколтата на хората или да попречи на сватбите и пикниците им? Не ти ли се струват безобидни?

— Да, права си, много е интересно. Знаеш ли, ако е съсипала въздушните клапани на колата — или я е обърнала някъде… не знам какво ще я направя? Божичко, та това е нова кола, Ешлинг! Тази кола е само на хиляда километра! Луд ли бях да й я дам!

— За бога, Тони, нали сам го реши! Нямам намерение да седя безропотно и да те слушам. Тази проклета идея бе твоя, така че по-добре млъкни!

Тони я погледна и внезапно избухна в смях.

— Много добре! Ще млъкна. Въобще не мога да си те представя да седиш безропотно. Няма да е в твой стил…

— Не е честно! И не става дума за стил! Не искам да заприличам на мистър Мориарти, който безропотно се подчинява на съпругата си. Трябва взаимно да си правим отстъпки, а още по-добре би било да избягваме такива ситуации.

Тони отново се изсмя.

— Много си забавна, когато се разгорещиш и браниш принципите си. Разбрахме се: в нашия дом няма да има хора с накърнени права! Никога!

— Много мило, стига да се сбъдне! Чудя се обаче как ли би изглеждало? Мама казва, че човек трябва да внимава да не обърне колата.

— Да де! Значи като видим дали Джоани не е направила някоя беля…

— Тони! Стига с тази кола! Нали ще е страхотно, когато заживеем в нашия собствен дом?

Той докосна ръката й.

— Да, ще бъде чудесно. Всичко в нашия дом ще е чудесно. Съвсем естествено е нещата да са малко… искам да кажа, да са съвсем наред… когато хората са в чужбина… но в нашия дом… под собствен покрив всичко ще е страхотно!

Той бе зачервен и притеснен. Лицето му постоянно менеше изражението си — от смръщено до детински наивно. Ешлинг се направи, че не го разбира.

— Разбира се, че ще е чудесно да седнем на една маса… имам предвид, че никога не сме си обещавали да ядем само италианска храна, докато смъртта ни раздели, и че никога не сме възнамерявали да живеем единствено на път. Представяли сме си живота ни в Килгарет. А той ще бъде страхотен. Нали така?

Тони обаче нямаше намерение да се отклонява от темата.

— Не! — прошепна той. — Друго имах предвид. Съвсем друго. Леглото, нали разбираш? Цялата тази страна от живота ни ще бъде чудесна, когато заживеем в собствения ни дом. Разбираш ли?

Ешлинг бе извънредно поласкана от тези думи.

Не беше мислила точно за това.

— Искаш да кажеш, че все още не е добре? Струва ми се, че никой не го прави добре в началото. Мисля, че ще трябва да се учим, както при играта на тенис или карането на велосипед. Искам да кажа, че няма да ни е необходимо някой да ни учи. Никой не би могъл да го направи. Всички се преструват като луди, че са го научили от само себе си. Обзалагам се, че след няколко седмици ще го правим добре като всички останали и ще разберем, че в това няма нищо особено!

— Ти си чудесно момиче! — каза той.

— Защо, не съм ли права? Имам предвид същността на нещата — каза Ешлинг и отклониха темата към майката на Тони и към това, че трябвало да я убедят да наминава от време навреме в новата им къща. След това се умълчаха. Тони се загледа пред себе си. Ешлинг впери очи в прозореца. Размишляваше дали Тони се кани да излиза и да пие сам, както преди да се оженят, и дали това ще промени нещата през следващите нощи? Ако е така, дали той ще очаква тя да си стои у дома и да го чака? Какво щеше да прави? Какво, по дяволите, щеше да прави? „Успокой се — каза си тя, — няма смисъл човек да се тревожи за нещо, което още не е станало, а може и въобще да не се случи. Мисли за нещо друго.“ Загледа се в облаците и си спомни как бе попитала Елизабет какво е правенето на секс. Горката Елизабет бе така изтощена от аборта и цялата ситуация, в която се намираше, та не бе в състояние да каже много, но пък каза нещо в смисъл че отнемало много време, за да се научи човек как да го прави. Беше й внушила усещането, че това е нещо, с което човек може да се справи. Тя обаче бе така отчайващо вярна и предана на своя Джони, та дори не помисляше, че и той би трябвало да се е научил да го прави. Може би се бе учил да го прави с други. Затова им е било лесно. А Морийн и Брендан Дейли вероятно бяха изгубили години, за да се научат да го правят. Изумително бе, че така скоро бяха успели да се сдобият с Брендан Ог. Много скоро, наистина. Сигурно бе станало случайно. Тя повдигна рамене. Очевидно всяко семейство си имаше тайни. Никога не би разказала на никого за онази ужасна нощ, която преживяха с пияницата, и излагането им пред портиерите на хотел „Шелбърн“. Никога не би разказала и за това как тя и Тони бяха плакали в хотел „Сан Мартино“ в Рим. Човек не разказва такива неща — както когато татко й удари Еймон на един неделен обяд и майка й застана между тях, стиснала ножа за хляб. Всички бяха така смаяни от тази случка, че никой повече не спомена за нея и дори в мислите си не се връщаха към това.

Скъпа Ешлинг,

Толкова се радвам, че сте отново в Килгарет и сте се настанили в новия си дом. Много по-екзотично бе да адресирам писмата си до мисис Мъри в хотел „Сан Мартино“, вместо до Ешлинг О’Конър от 14-а улица. Твоя ли бе идеята да се обадиш след медения си месец, или на Тони? Толкова е прекрасно, че сте се върнали в Килгарет, защото знам, че всичко отново ще си дойде на мястото. Мислех си, че къщата ви се намира чак в другия край на града… кой знае защо си представях, че е на пътя за Дъблин. Сега, за да се ориентирам в нещата, просто трябва да ми напишеш и да ми разкажеш за всичко.

Само не се извинявай, че си много заета омъжена жена и че по цял ден не се занимаваш с нищо друго, освен с цветята. Знам, че нещата не могат да се съпоставят, но най-ранните ми спомени за майка ми, датиращи отпреди войната и преди да дойда в Килгарет, винаги бяха свързани с гледката как тя седи зад писалището и пише писма. Сега не бих могла и да предположа до кого са били адресирани. Леля Айлийн ми е казвала, че рядко получавала вести от нея, така че това е друга загадка.

Като стана дума за майка ми, искам да ти кажа, че тя е добре. Под това лекарите разбират, че е спокойна. Сега е така силно упоена от успокояващи лекарства, та е загубила представа коя е и къде се намира. Миналата седмица бях в Ланкашир да я видя. Тя е като малко дете, което прохожда. Много е слаба и се усмихва. Сякаш е форма без съдържание. Татко не желае да слуша за това. Той сам спомена за мама преди време, когато му показвах снимките от сватбата ви (Не са ли страхотни?), и аз се надявах, че ще спре да говори за минали неща, но не стана така. Уплаши ме до смърт: каза, че винаги се бил надявал да се омъжа и уредя живота си, а след това се върна към нормалното си състояние на мълчание и необщителност.

О, а пък причината да ме уплаши чрез изтъкване предимствата на семейния живот бе в моето учудване как може да му се иска да види и други задомени, след като той самият е преживял толкова ужасни неща. Но при теб нещата са съвсем различни. Съвсем не ме учудва, че родителите ти са така щастливи в брака си. Те така много се отличават от целия семеен свят. Както и да е, аз доста открито казах на татко, че Джони и сватбата са две отделни неща и ако избера едното, ще изгубя другото.

Бях много изненадана да чуя това от собствените си уста и то по един доста добър за мен начин. Защото дори и пред теб не бях го заявявала открито. Нали? А с теб сме говорили за какво ли не. Изведнъж се почувствах така, сякаш лъжа и прикривам нещо. Не можех да оставя нещата така. Мисля, че това бе като някакво суеверие… ако не бях отбелязала, че любовта ми към Джони е най-отчаяната в света, това нямаше да е истина. Струва ми се, че започнах да се държа по-нормално и може би и Джони ще се промени.

Това е като някакво избавление — да разбереш, че леките намеци, завоалираните въпроси, вежливото любопитство вече са без значение. Сега съм в състояние да призная пред себе си, че не ме очаква приказка с красив край. Няма да има камбанен звън, както при теб… но дори Джони да пожелае да се оженим, за нас пак няма да звънят камбани. Бихме направили това в гражданското отделение на кметството. Няма да има изобилие от щастливи усмивки на роднини, защото никой от тях не би присъствал. Няма да има никакви сватбени подаръци и меден месец в Европа. Джони принадлежи към новото поколение, или поне на мен така ми се струва. Поколение, което иска да живее без поемане на ангажименти, без обвързване и без обещания. Това премахва необходимостта от говорене на лъжи, защото те стават ненужни.

Звучи малко футуристично, но е забавно. С Джони сме много по-щастливи, след като реших да възприемам нещата по този начин. Аз, разбира се, не съм му обяснявала подробно всичко това, защото мъжете не обичат подробните обяснения, но за последните седмици нещата наистина бяха по-добре от всякога. Той настоя да дойде с мен в Престън. Дори дойде да види майка. Каза, че била като счупена кукла. Държа се чудесно с Хари и когато излезе да купи шест бутилки светло пиво (сега Хари има съквартиранти), Хари ме попита: „Кога ще се накани да направи от теб уважавана съпруга?“, бях готова да му отвърна, че няма такава вероятност.

Слушай, ако продължа да изливам душата си пред теб, ти никога няма да можеш да ми пишеш, но веднъж ти се бе оплакала, че съм била много сдържана в писмата си. Е, сега те залях с водопад от информация.

Разкажи ми за всяка подробност от медения ви месец, а аз ще изгарям писмата след прочитането. Разкажи ми за папата и за пренасянето ви в новия дом, как го понесоха леля Айлийн и чичо Шон… нали знаеш, че много ще им липсваш… трябва да си го разбрала вече… и за свекървата Етел Мъри. Тук всичко е страхотно, ала много често ми се иска да бъда там. О, разкажи ми и за възможността сами да планирате живота си и за разпределянето на парите.

Поздрави на теб и Тони,

Елизабет

Скъпа Елизабет,

Разбира се, че е чудесно. Очакванията ми се оправдаха. Поддържането на чистотата в къщата е много лесно, защото в нея липсват ужасните тъмни кътчета. Това, разбира се, означава и че няма и удобни ъгълчета за складиране на боклуци. С основното почистване се заех в четвъртък. Свекърва ми дойде на чай също в четвъртък. Бях много сдържана. През първата седмица тя се отбиваше по сто пъти на ден, така че се наложи да се престоря, че излизам. Метнах се на колелото и я попитах защо да не определим един ден за нейните посещения. Бедната стара крава! В известно отношение ми е жал за нея, но тя е досадна снобка и прави сцени за всяка дреболия. Изгори това писмо!

Какво друго да ти пиша? Сдобих се с една ужасна готварска книга с рецепти за рязане и обезкостяване на риба и съхраняване на пудинги. Нито дума за нещата, които обичам. Изпращам ти две лири. Дали ще ти представлява трудност да ми купиш някоя хубава готварска книга и да ми я изпратиш? Бих искала да е по-многостранна и приложима, нали разбираш? Без рецепти за варено и студено овнешко месо. Те са ми ясни и без да ги чета.

Не че се старая да угодя на Тони. Той яде всичко. Всъщност ми се струва, че той яде съвсем малко, защото знае, че всичко му се лепи. Не закусва, а само пие чай. Обядва в хотела с Шей и няколко от момчетата и към осем часа се прибира у дома. Казва, че бил вечерял, и изпива само чаша чай. Бих искала обаче през почивните дни да мога да готвя нещо по-интересно.

Казваш, че сега съм имала цял ден на разположение и съм можела да го посветя на писането на писма. Мисля, че си права. Канех се да ти пиша два пъти седмично, но това е излишно. Няма нищо интересно за разказване и няма смисъл да ти губя времето с безинтересни неща. Никога не пиша писмата си на писалището, както е правила майка ти. Времето отлита. Не знам в каква посока. Когато се отдавам на размисли, се пренасям във времето, когато работех с мама и татко: напрегната работа, убийствените тоалети, четенето на книги по време на обедната ми почивка, работата ми вкъщи и как помагах на Найем да си пише домашните; или мама, приготвяща нещо в кухнята; преобличането след чая и отиването на кино с Тони, а след това мъмренето вкъщи — може би в ония дни съм сядала и съм ти пишела дълги писма, преди да легна да спя. Сега обаче ми липсва сила, жизненост и свободно време.

Може би става така с всички омъжени жени и това ги кара да се чувстват обременени и неспособни да се измъкнат и да направят нещо необмислено.

Вече пет месеца съм омъжена и честно да ти кажа, едва ли бих могла да ти опиша дори едно интересно нещо. Просто усещам, че за всяко нещо трябва да полагам ужасни усилия. Май затова омъжените жени са така отчайващо скучни. Остани си така с твоя Джони и ще си много по-добре. Не искам да кажа, че съм нещастна, или нещо подобно.

Може би през идната седмица ще съм по-добре и ще мога да ти изпратя по-правдиво описание на ситуацията тук.

С обич,

Ешлинг

Скъпа Ешлинг,

Отговарям ти веднага с това писъмце. Днес получих писмото ти и ми хрумна нещо. Вероятно си бременна! Възможно ли е да е истина? Не твърдя, че съм експерт по въпроса, но съм чела много за това и съм запомнила, че бременността предразполага към летаргия. Не се отпускай, може би ще ставаш майка. Няма да пиша повече, а ще изчакам да го чуя. Нали на всяка цена ще ми отговориш?

С обич,

Е.

Скъпа Елизабет,

Не, не съм бременна. Уверих се в това в деня, в който получих писмото ти. Благодаря, все пак. Предположението ти изглежда съвсем разумно. Ще ти напиша през другата седмица.

С обич,

Ешлинг

Скъпа Ешлинг,

Аз и Джони сме на почивка в Корнуол. Пиша ти на хартия с емблемата на хотела. Тук е просто чудесно. Морето е така бурно и всичко е така непознато, сякаш сме в чужбина.

От няколко седмици не съм получавала вести от теб. Надявам се, че всичко е наред. Както много добре знаеш, аз съм станала много глупава и свръхчувствителна. Може да е глупаво, но при положение че не си ми писала, а последното ти писмо бе така рязко и кратко, започнах да се питам дали не съм те засегнала с нещо. Струва ми се, че прибързах с онова писмо с предположението, че си бременна. Може да ти е прозвучало много тъпо, не знам. Изглеждаше ми като обяснение за лошото ти здравословно състояние. Винаги съм си мислила, че си изпълнена с енергия и жизнерадост. Винаги съм си те представяла като човек, който обича писането на писма. Моля те, пиши и насърчи глупавата си приятелка Елизабет!

Скъпа моя глупава приятелко,

Разбира се, че нито аз съм засегната, нито ти си започнала да оглупяваш. Прекалено млади сме да се засягаме и да оглупяваме. Това може да се случи на възрастните дами, но не и ако са приятелки. Проблемът е в това, че и аз като теб не съм сядала да пиша и съм създала съвсем погрешно впечатление. Веднъж сестра Маргарет ми каза, че така съм била описала училищния пикник, сякаш бил папско погребение. Когато се опитвам да опиша подробно всяко нещо, аз го омаловажавам. Ти несъмнено си мислиш, че съм депресирана и че не приличам на себе си.

Е, новините от теб ме ободриха. Всичко тук е прекрасно, наистина прекрасно. Толкова съм щастлива. Тони е така предан и любящ и успяхме да постигнем едно споразумение. В отговор на поканата ми на чай със сладки (направени от мама, но аз се преструвам, че са мое дело) към тираничната му майка, всеки четвъртък той се прибира към края на гостуването й, откарва я до тях, влиза и пие едно питие и се държи така, сякаш никога не е напускал дома си. Тя започва да го занимава с пукнатините, влагата и течовете в къщата им и той забравя за всичко друго. После се връща при мен. Отиваме у мамини да пийнем нещо с мама и татко и след това вечеряме в хотела. Това се повтаря всеки четвъртък. Помниш ли какво развлечение бе за нас едно време да пием по нещо там? Морийн позеленява от яд, когато чуе за това… но честно да ти кажа, не мога цял живот да се опитвам да не предизвиквам ревността й. Казах ли ти, че тя има ново бебе? И изглежда ужасно. Бих направила всичко, за да я ободря и да я изведа от онова място, но бога ми, тя ужасно мрънка. Когато отида с колата да я видя — било ми много добре с такава кола. Когато отида без кола — как било възможно онези, които имали коли, да не ги карат. Вече не съм лош шофьор, но мразя да обръщам и ако съм на площада, правя кръг, за да не обръщам.

А сега, глупава приятелко, вярваш ли, че съм бодра и не ти се сърдя? Моля те, след като се завърнеш от корнуолското си гнездо, да напишеш на твоята неразбрана приятелка

Ешлинг

Директорът на колежа попита Елизабет дали би желала да преподава уроци по изкуствата на по-възрастни ученици след Коледа. Тя отвърна, че би било чудесно, ала не знаела дали ще се справи.

— Ти си глупачка, скъпа — каза Джони. — Ония окаяни хорица не са чували нищо за изкуство през живота си. С тях няма да се опасяваш, че си насочила някой гений по грешен път, както би могло да се случи при децата, или да се сблъскваш с всезнайковците сред учениците. Не. Възрастните хора са слаб противник. Самотни мъже и жени, запълващи вечерите си. Те ще са ти адски благодарни за всяко нещо, което научат от теб.

Джони бе прав и същевременно грешеше. Те не бяха самотни мъже и жени, ала наистина бяха адски благодарни. Тези двадесет урока в продължение на десет седмици бяха един нов риск за нея. Всеки вторник Елизабет преподаваше уроците по рисуване, а всеки четвъртък директорът четеше лекции по история на изкуството. Това, според думите му, било един опит да се повишава културното ниво на широките маси.

— Ако той премине успешно, бихме могли да организираме посещения на галерии през лятото — предложи Елизабет и директорът я изгледа одобрително.

Някои от възрастните ученици бяха млади жени и най-често работеха като секретарки или служителки. Изглеждаха плахи и срамежливи.

Елизабет започна да пие кафе с тях в барчето на колежа. Един-два пъти Джони мина да я прибере и така очарователно се усмихваше, че цялата група се радваше на присъствието му.

— Мислиш ли, че би могъл да ги разведеш из галериите, ако уредя това през другия семестър? — го попита една вечер тя. — Те наистина желаят да научат нещо за изкуството, но се притесняват да попитат. Чувстват се неловко, защото си мислят, че светът е населен от два вида хора — познавачи на изкуството и такива, които не разбират нищо от него.

— Ами че то си е така — каза Джони.

— Не мисля — отвърна Елизабет.

— Аз и ти сме, а баща ти и приятелят ми Ник — не са. Няма значение дали си грък, или англичанин и дали си нисък, или висок. Това просто е друг начин на мислене.

Елизабет не отговори. Мислеше си за мъжете и жените, които посещаваха уроците във вторник. Вероятно бе глупаво да изисква прекалено много от тях, но тя бе на мнение, че те наистина бяха научили нещо и че поне неколцина от тях вече знаеха как да гледат и възприемат една картина. По-рано това бе затворен свят за тях.

— Човек може всичко да научи — заяви решително тя.

— Разбира се — отвърна спокойно Джони. — Но не може да се научи да бъде човек. Човек не може да промени своята същност. Това, че е научил няколко нови факти, не може да промени личността му.

— Много си високомерен — каза Елизабет.

— За мен те са досадни патки. Това е всичко. Имаш хубава професия, която ти помага да изкараш няколко шилинга повече, да спечелиш уважението на шефа си и да бъдеш щастлива… но тя съвсем не е кръстоносен поход и не искам да участвам в него.

През летния семестър директорът каза, че имал да урежда толкова много неща за другия курс, че Елизабет можела да се чувства свободна да предприема каквото прецени за добре. Тя напечата малки листовки и предложи поредица от осем посещения на художествени галерии, като всяко от тях щеше да бъде последвано от кратко обсъждане на чаша кафе. Тя се натоварваше със задължението да плати входните такси в галериите, а някой друг трябваше да се погрижи за кафето, чая и бисквитите. Обяви, че това било „изкуство за всички“ и дори бе интервюирана от местния вестник. Цитираха думите й: „Не мисля, че светът е разделен на хора на изкуството и невежи“. Стефан закачи рекламна обява в магазина си, а приятелят й мистър Кларк направи същото в библиотеката. Тя развълнувано каза на Стефан, че за нея щяло да бъде достатъчно, ако се запишат и двадесет души, за да може да плати входните билети. Никой не предполагаше, че ще бъдат повече. В деня на първата й лекция дойдоха петдесет и четири души. На два пъти й прилоша от вълнение през следобеда, предшестващ събитието, но към седем часа тя вече говореше с уредника на музея „Лейт Опенинг Найт“ и го уверяваше, че ще получи съдействие, известност и дори увеличаване на посещаемостта.

Стефан й услужи с една чудесна малка библиотечна стълба, която тя носеше под мишница и се качваше върху нея, за да могат хората да я виждат, когато застане пред някоя картина.

Когато се качи за пръв път на стълбичката, Елизабет почувства леко отмаляване. Започна да говори, но гласът й прозвуча неуверено, като мяукане. Наложи се да се изкашля и да започне отново. И този път не бе кой знае колко добре. Как ли бе успяла да събере всички тези хора, позволявайки си да вземе пари от тях и да се опитва да им държи речи? Това бе чудовищно! Но после тя твърдо си каза, че това тук всъщност по нищо не се отличава от работата й в колежа до този момент и че това са същите мили хора, очакващи с вълнение да научат нещо ново… нетърпеливи да узнаят какво трябва да търсят в една картина. Размазаните очертания на лицата им лека-полека започнаха да се изясняват пред очите й и тя се окуражи… този път гласът й прозвуча решително и силно. Сега вече знаеше, че не трябва да мисли колко нелепо е за Елизабет Уайт да има такова високо мнение за себе си. Трябваше да се справи с неувереността си и да им разкаже онова, което трябваше да им бъде разказано.

Много преди да седне с тях на чаша чай за дискусията, вече знаеше, че е пожънала страхотен успех. Спомена няколко книги за велики художници и произведенията им, които присъстващите можеха да прочетат преди следващото занятие през идната седмица. Срамежливо разказа, че когато била ученичка, един библиотекар и един учител по рисуване я насърчавали да чете книги за изкуството. Много хора си мислели, че това не означавало да си човек на изкуството, но то със сигурност давало възможност на човек да разбере душевността на хората на изкуството. Неохотно каза, че през идната седмица нямало да може да приеме техните приятели, съпруги, съпрузи и съседи, понеже и без това групата била много голяма, но по-късно може би щяла да направи две отделни групи.

Елизабет копнееше да разкаже за триумфа си на някого, но Джони бе заявил, че тази нощ ще отсъства от града. Не й даде никакви обяснения, но тя си мислеше, че може би беше накърнила самолюбието му, залавяйки се с това начинание, без да се съобразява с мнението му. Баща й не би проявил интерес към разказа й, а Стефан щеше вече да е заспал, мушнал под възглавницата си ключовете от любимия си магазин. Елизабет се залови да пише на Ешлинг, възнамерявайки да й разкаже всичко. След третия абзац обаче спря. Вече бе почти краят на април. Ешлинг не й бе писала от… може би месец. Не. Разбира се, че й бе писала за Коледа, а също и след това, за да й благодари за старинните салфетки за сервиране. Когато ги зърнала, мисис Мъри пожълтяла от вълнение. В писмото бе загатнато за новото бебе на Морийн и за това, че Донал прекарал три седмици под наблюдение в болница за белодробни заболявания и че отново бил добре. Леля Айлийн й бе писала обичайните несвързани неща, които Елизабет така обичаше да чете. От януари насам не бе получавала нито ред от Ешлинг. Цели месеци! Елизабет скъса писмото. Ешлинг едва ли би проявила интерес към глупавите й истории. Ако се интересуваше какво става с нея, можеше да й драсне няколко реда.

— Какво смяташ да правиш за рождения си ден? — попита я майка й в началото на май.

Седяха в кухнята и тихо и удовлетворено разговаряха. Майка й бе казала, че възнамерява да отложи подреждането на чекмеджетата на кухненския бюфет за след две-три години, но Ешлинг бе отвърнала, че трябвало да го направят сега и че щяло да им отнеме само час и нито минута повече. Намериха разни стари писма и Ешлинг ги пъхна в една хартиена торба и написа: „Стари мамини писма. Нека ги прочете след време и да си каже колко сладки са били всички на младини“. Намериха какви ли не връвчици, копчета и монети. Ешлинг ги прибра в торбички и няколко лъскави кутии.

— Ти си чудесна малка работничка — каза мама. — Изненадана съм, че не работиш така усърдно и в новия си дом.

— Естествено. Там всичко е подредено и няма какво повече да се прави — отвърна Ешлинг, постилайки нова хартия в чекмеджетата. — Е, мамо, сега пак ще можеш да ги напълниш с боклуци, а догодина ще дойда и ще ги подредя отново.

Разсмяха се на тази размяна на роли и отвориха една кутия сладкиши за чая.

— Рожденият ми ден ли? Не знам. Съвсем бях забравила за него — каза Ешлинг.

— Е, значи много си се променила. Помня, че когато бяхте малки с Елизабет, започвахте планирането на угощението за рождения ти ден още през април. Чудя се дали това все още я вълнува?

— Доста остаряхме, мамо. Четвърт век… няма на какво чак толкова да се радваме.

— Винаги досега сте го правили — каза Айлийн, прикривайки безпокойството си. — Спомням си как миналата година по това време, точно в разгара на подготовката за сватбата ви, ти неочаквано заяви, че не би искала тя да засенчи рождения ти ден.

Ешлинг се разсмя.

— Струва ми се, че тогава не бих го допуснала. Бях много безгрижна и за нищо не се притеснявах. Рождените дни бяха щастливи събития.

Айлийн разбра, че дъщеря й много внимателно избягва темата.

— Мога ли да попитам какво е отнело безгрижието ти? Колата, не каква да е, и възможността да я караш като луда; известният ти съпруг, който взема решения вместо теб и плаща за прищевките ти; меденият месец, през който се срещнахте с папата; къщата, за която говорят всички в Килгарет и още и още други неща, които никога не си правила… и всички ние, които се радваме да те видим? Кажи ми, има ли нещо по-безгрижно от такъв живот?

— Мамо! — Ешлинг се наведе напред. В очите й се четеше тревога. Айлийн се молеше да не би Найем да нахлуе и да прекъсне разговора им с виковете си за домашни работи и изпитвания.

— Да, мила?

— Нали знаеш, че някои неща са много трудни за обяснение?

— О, да. Знам това. — Айлийн направи иронична гримаса, за да намали напрежението. — Спомням си как подбирах думите, когато ти и Елизабет бяхте още девойчета и аз се опитвах да говоря с вас по тези въпроси, но… така и не успях да ги намеря…

— Да, има известна прилика. Исках да те попитам нещо… да ти кажа нещо… нали може?

Айлийн я погледна. Бе твърде голяма, за да я грабне в прегръдките си, макар че лицето й бе така детинско, както когато се бе прибрала със скъсана чанта от училище, или когато се оплакваше от сестра Маргарет. Айлийн не желаеше да я предизвиква да прибързва със споделянето на каквото и да било… може би щеше да съжалява, че е подела този разговор.

— Можеш да ме питаш за всичко, детето ми. И можеш да ми кажеш всичко, но първо ще ти кажа нещо относно споделянето. Много често хората съжаляват за изречените думи и остават с усещането, че са постъпили много неправилно, допускайки един външен човек до съкровените си тайни. И после започват да негодуват срещу този външен човек… нали разбираш какво искам да кажа? Не бих искала да се отчуждим една от друга, само защото си ми разказала неща, които не е трябвало да бъдат разказвани…

— Значи си знаела? — ужасено извика Ешлинг.

— Знам ли? Знам? Какво трябва да знам? Как бих могла да знам нещо? Ешлинг, бъди разумна. Не разбирам дори за какво говориш. Аз просто се опитвах да те запозная с основното правило при споделянето.

— И не желаеш да ти се доверя, така ли?

— Господи, момичето ми, та ти си била много обидчива! Чуй ме. Ще ти кажа нещо. Когато аз и баща ти се оженихме, аз знаех своя дълг… и никога не ще го забравя. Е, ние нямахме меден месец, а само седмица в един частен пансион в Тремър и нито един от нас не говореше за всички онези неща, свързани с влюбването или правенето на любов. Нали разбираш? Ние просто ги вършехме… без да говорим за тях.

— Разбирам — каза отчаяно Ешлинг.

— Така че, когато баща ти правеше някои неща, свързани с любенето и всичко останало, за които… ами, аз така и не разбрах дали ги правим както трябва, или не. Разбираш ли, когато е бил млад, той е могъл да говори за това единствено с невежите мъже, с които е работил във фермата… майка му била умряла, мир на праха й. По времето, когато е работил в железарския магазин, е научавал повечето неща от простите хорица…

— Наистина ли, мамо? — Ешлинг бе изпълнена с мъка и съчувствие.

— Понякога не проумявах какво искаше да направи… дали онова, което вършехме, бе правилно, или бе грях. По онова време и аз нямаше кого да попитам. Такъв човек не съществуваше. И за един милион години не бих се престрашила да попитам майка си. Тя се държеше с мен така строго, както когато бях дете. За нея аз си оставах дете. Пет години по-късно тя умря… и знаеш ли, Ешлинг, тогава аз бях почти на твоите години… но никога не съм могла да говоря откровено с нея. Леля Морийн бе монахиня и не можеше да ми бъде много от полза, а леля ти Пеги и леля ти Найем бяха в Америка и не можех да им пиша и да ги моля за съвет… така че… Така че никога и никого не съм питала. Просто продължавах да живея живота си и да върша нещата така, както аз преценя за добре. Много от тях не правех, дори не ми харесваха, и това бе начинът ми на поведение през цялото това време. Сега някой може да каже, че съм сгрешила, като не съм питала открито за нещо, което едно момиче има право да знае… но винаги съм се радвала, че никога и по никакъв повод не съм ни предавала, ако разбираш какво искам да кажа. Пазех ревниво тайните на личния ни живот. Може и да е било глупаво, но то бе само между мен и баща ти и обсъждането му с други хора го омаловажаваше и ни злепоставяше.

— Разбирам — каза Ешлинг.

— Така. Искам просто да ти кажа, че ако това е нещо наистина лично, то вероятно не ще ти навреди да го запазиш за себе си до момента, когато ще можеш да се справиш с него.

— Така и ще направя, мамо.

— Да, сигурна съм в това. Но, мила, говорейки за мен, ние с теб говорихме за неща, които са станали преди около тридесет години, в добрите стари времена. Предполагам, че ще е съвсем различно, ако говорим за теб… о, остави ме да отгатна. То би звучало приблизително така: „Дали е нормално жената да е отгоре, а мъжът отдолу?“… е, ами отговорът е „да, разбира се“. Разбираш ли какво искам да кажа? Опитвам се да преценя доколко интимно е това нещо.

— Много по-интимно е, мамо.

— Разбирам. Разбирам, детето ми. — Айлийн се умълча и след известно време добави: — Винаги бих те изслушала и винаги ще бъда тук, но ако съжалиш, че си ми разказала… ето това не желая да се случва.

— Никога няма да съжаля!

— Не се заричай. Е, щом ти доверих толкова много неща, ще ти кажа и друго. Никога не съм позволявала на Морийн да каже нещо лошо за Брендан Дейли. Никога.

— Че за какво тогава си говорите? Тя приказва само за това, освен в случаите, когато обсъжда мен — каза Ешлинг.

— Да. Когато подхване такъв разговор, аз започвам да я разпитвам за времето, за къщата, за свекърва й и за всичко друго, освен Брендан. Знаеш, че тя иначе много си го обича… и като си спомни, че го е наричала „престъпник“ и „мръсник“, ще се разсърди на мен.

— Аз не изпитвам същото към Тони, мамо.

— Знам. Опитвам се само да ти дам пример, детето ми. Не казвам, че при вас е същото. Ти не би могла да мразиш Тони, защото той е чудесен мъж и е готов на всичко заради теб.

— Да.

— Е, аз съм тук и те слушам… можеш да ми разкажеш всичко. Просто ти изброих тези неща в случай че… ами, само в случай на…

— Ти си много добра, мамо. Когато бях малка, не осъзнавах колко си добра.

— Ти все още си малка. Поне за мен. Пък аз изобщо не съм добра. Пълна съм с предразсъдъци. Може би трябваше да те науча на тези неща, а не как се готви каша. Всеки може да бъде добър слушател. Това е лесно. Просто повтаряш: „Хайде, хайде, разбирам те, съчувствам ти!“. Това е лесно. Трудно е да бъдеш мъдър слушател.

Шон бе уморен тази вечер и за пръв път от години щяха да вечерят само двамата. Найем си пишеше домашните у приятелката си Шийла. Донал бе отишъл на курса си по счетоводство. Еймон бе обявил, че няма да се прибира и че щял да се поразходи с приятели.

— Много се радвам, че е решил да глътне малко въздух в тази приятна вечер — каза Айлийн.

— Няма да се разхожда, а ще ходи на борбата с петли. Компанията му от бара на Ханрахан я организира. Мислят, че сме глупави и слепи и няма да разберем. Ще взема да звънна на сержант Куин и да му кажа къде се събират, та да ги излови. Забавлението им е много жестоко… големи мъже да хвърлят банкноти и шилинги по земята и да гледат как животните се разкъсват едно друго!

— Предполагам, че сержант Куин много добре знае за това — каза Айлийн.

— И на мен така ми се струва — отвърна Шон и отвори броя на „Независима Ирландия“.

Айлийн се чувстваше много самотно и глупаво на другия край на масата, на която бяха само тя и съпругът й, скрит зад вестника си.

— Ешлинг идва днес и стоя доста време. При нея има нещо, което я тревожи.

— Какво право има тя да се тревожи за нещо? Нали получи всичко, което желаеше? Обезпечена е до края на живота си. Я ме виж мен. По цял ден вися в магазина с един син нехранимайко, който е станал за посмешище на хората. На нея не й се налага да виси там и да понася всички хорски тъпотии и особено дебелия Джим, най-духовития ми клиент.

— О, Шон, престани? Остави този вестник и спри да се самосъжаляваш. Престани веднага! Нима не сме дали достатъчно от себе си в името на децата? И ако наистина е толкова лошо, защо тогава не го продадеш?

— Стига си говорила глупости! Няма смисъл да си говорим така.

— Чуй, аз ти помагах да развиеш търговията си. Половината от живота ми е преминала и съм много уморена. Уморена съм и когато се приберем вечер у дома. Днес обаче се прибрах по-рано и захвърлих потиснатостта и тревогите за финансовото състояние на магазина. Сега се тревожа за Ешлинг. Ето за това исках да поговорим, а не да се впускам в излияния и оплаквания от Еймон, от данъчните инспектори, от дъжда на двора, от воловете на О’Рурк, които счупили вратата. Че те я счупиха преди две години тази проклета врата и ти я плати. Няма ли вече да спреш с нея?

Шон се разсмя.

— Нямах предвид воловете на О’Рурк тази вечер.

Айлийн също се разсмя.

— Така е, защото не ти дадох време да го направиш… но е съвсем логично да продадем магазина. След като Еймон е такъв нехранимайко и е поел пътя към бесилото, след време на него няма да му трябва магазин. Донал ще става аптекар, а Найем ще се задоми… така че какво ще правим с него? Питам те? За какво ни е тази глупост?

— Съжалявам. Ти си абсолютно права. Аз просто така си говоря. Оплаквам се и недоволствам, защото съм уморен.

— Все пак аз наистина желая да сключим мир и затова исках само да ти посоча алтернативите. Не мисли, че на всяка цена трябва да работиш по десет часа на ден. Правиш го, защото сам си решил така.

— Така е, наистина. Трябва да престана да избухвам за дреболии. Влияе зле върху кръвното ми, а и не е справедливо спрямо теб. Какво безпокои Ешлинг?

— Не знам. Започна да ми казва и спря.

— О, предполагам, че са се сдърпали с младия Мъри. Ще й мине.

— Като че ли не беше това.

— А, тя е напълно в състояние да го направи. Сигурно му е надула главата с приказки колко бира пие. Нали знаеш, че Ешлинг обича да се държи началнически. Чудя се от кого ли е наследила това.

Айлийн обаче не се засмя.

— Да не би да е забременяла? Помниш ли колко ексцентрична ставаше ти самата, когато очакваше бебе? Сигурно е това. — Шон изглеждаше доволен от себе си.

— Не — каза категорично Айлийн. — Имам усещането, че това е най-малко вероятното обяснение на света.

Рано или късно Джони трябваше да обърне малко повече внимание на курса, защото той бе пожънал голям успех. Елизабет бе успяла да намери най-правилния тон — информативния, без да се самоизтъква и да се държи снизходително с хората. Вече бе проведен разговор за друг курс, който да стане продължение на този.

— Знаеш ли, че наистина ще ми липсва, когато всичко свърши — каза тя на Стефан. — Още два месеца и — край. Настъпва лятото и всички хора ще се разотидат. Малко е потискащо.

— Защо не организираш едно прощално парти? — каза Стефан.

— Но къде да го направя? Мисълта за каквато и да било сбирка в къщата на баща ми…

— Би могла да го направиш тук — каза неочаквано Стефан. — Тук би могла да поканиш и сто души, стига само след това да върнат мебелите обратно по местата им. Ще бъде страхотно.

— И много добра реклама на бизнеса ти, Стефан! — извика развълнувано Ана. — Представи си само как всички тези почитатели на изкуството се изсипват наведнъж в магазина ни!

— Може да им се стори прекалено комерсиално… биха могли да си помислят, че това е причината за събирането — каза Стефан и лицето му помръкна.

Елизабет обаче бе изпълнена с трепет.

— Това е великолепна идея! Не бих могла да измисля нещо по-привлекателно. Парите, които спечелих, далеч надхвърлиха очакванията ми, така че бих могла да купя няколко бутилки вино и да ги почерпя… това ще бъде един жест на внимание към тях. Но ще ти създам много неприятности, Стефан… ще трябва всичко да се премести до стената…

— Е, ти би могла да помогнеш, а също и Джони…

— О, Джони! — Лицето й стана загрижено. — Не мисля, че ще го одобри. Нали знаеш, че той не се интересува много от хората на изкуството. Сигурно ще каже, че напразно се трепем.

— Да казва каквото си ще. Аз все още не съм умрял и все още съм шеф на фирмата. Щом съм казал, че тук ще има парти, значи — ще има.

— Сестра ми ще дойде да помогне за разнасянето на чашите — каза Ана.

— Но Джони…

— Остави аз да се оправя с Джони Стоун — засмя се окуражително Стефан. — Нали не те е страх от Джони Стоун? Та ти си директор на тази малка фирма. Джони взема на заем разни неща от склада, когато префърцунените му приятели си организират парти и след това ги връща обратно, както стана с полилея. Ти възрази ли? Не. Аз възразих ли? Не. Джони ще бъде много щастлив да ни помогне. За пръв път, откакто работиш тук, всеки от нас ще може да направи нещо за теб. А сега върви и обмисли всичко.

— О, Стефан, благодаря ти.

— И помни — никакви извинения, оправдания и тем подобни пред Джони!

— Разбрано.

— Надявам се да е така.

Стефан никога досега не се бе изказвал така категорично относно поведението й спрямо Джони, но Елизабет разбираше, че той има право. Ако тя прекалеше с извиненията и оправданията, това щеше да увеличи раздразнението и презрението у Джони. Колко разумно постъпи Стефан, като я предупреди. Докато крачеше към дома, я обхвана мимолетно раздразнение към Джони. Защо всички трябваше да бъдат така внимателни към него и да го заобикалят като неексплодирала мина? Стефан бе прав — тя беше директор, макар това да бе така единствено за да може да съществува магазинът и за облекчение на данъците, а Джони правеше каквото си поиска и никой не го критикуваше. Стефан наистина все още не беше умрял и щом искаше да организира парти за групата на Елизабет, щеше наистина да го направи, по дяволите!

Смеейки се гръмогласно на изводите си, тя се шмугна във входа на Кларънс Гардънс и почти се сблъска с баща си.

— По дяволите, Елизабет, та ти си говореше сама! Истина ти казвам — възкликна разтревожено той.

— Грешиш, татко. Просто се смеех над себе си, а това е съвсем различно и съвсем порядъчно.

— Така правят и възрастните дами, които идват в банката. Говорят си сами и мърморят. Стари моми! Ужасно е да ги гледа човек. Наистина, Елизабет, не бъди глупава и обърни внимание на това. Изглежда доста отблъскващо.

— Татко, ще трябва да погледнеш истината в очите. Аз съм стара мома на четвърт век… защо да не мога да си говоря сама? Но за този път продължавам да твърдя, че само се смеех.

— Имаш писмо от приятеля на майка ти. На масата е. Сигурно ще ти се доще още да се посмееш…

Баща й мрачно продължи пътя си и излезе с наведена глава. Дори въздъхна. О, боже, какво лошо бе станало? Хари не пишеше писма. Дано състоянието на майка й не се влошаваше, дано тази седмица да не се нуждаеше от присъствието й, защото тя щеше да организира парти у Стефан…

… Мина ми през ума, че никога не се бях смял или забавлявал, откакто състоянието на Вайълет се влоши. Единствено, когато ти и младият Джони ме навестихте и прекарахме такава приятна вечер, се смях и дори си помислих, че и на вас ви е приятно. Това облекчава усилията ми да ви помоля за нещо. Мога ли да дойда и да прекарам отпуската си в Лондон? Ще мога ли да остана у Джони? Нали разбирате, очевидно не мога да отида при Джордж. Знам това. Което е право, право си е. Нямам достатъчно пари за частен хотел, а и не съм много уверен в себе си и ще бъда по-щастлив в присъствието на хора, които познавам…

Скъпи Хари,

Съжалявам, че забавих с два дни отговора на писмото ти, но трябваше да свърша някои неща. Ето какво ще направим. Ти ще дойдеш през идната седмица и ще пътуваш с влак, а аз ще те посрещна на гарата и ще вземем такси. Невъзможно е да останеш в квартирата на Джони, защото сега тя е пълна с хора. Заприличала е на Кланамската гара. Ще живееш у Стефан Ворски, който ми е шеф в антикварния магазин, и приятелката му (е, тя е на стотина години, но е наистина дама), която се казва Ана. Те вече подготвиха една стая за теб. Бих искала да имам своя къща, Хари, и да боядисам една стая, както ти някога боядиса една заради мен…

Тя тъжно пусна плика в пощенската кутия и погали червения й капак, сякаш й бе направил някаква услуга, приемайки писмото. Кутията не знаеше, а и Хари никога нямаше да научи за двата драматични дни, които предшестваха написването на писмото.

Тя само мълчаливо бе показала на Джони писмото от Хари, а след това без каквито и да било встъпителни слова, дръзко бе запитала:

— Какво мислиш?

— О, божичко! Бедният стар мръсник — каза Джони.

— И така — може ли да дойде, или не може? Трябва да му напиша отговор.

— О, Елиза, Елиза! Отпуск! Старият малоумник желае да дойде и да прекара отпуската си с мен. Не мога да го приема… честно ти казвам. Наистина…

— Добре — каза тя. — Ще му го кажа.

— Направи го с по-приятни думи… по-дипломатично, нали разбираш?

— Не. Не разбирам.

— Имам предвид да не му го казваш открито. Кажи го по заобиколен начин и му обещай, че някоя вечер, когато е тук, ще го изведем с нас, а пък той ще ни разкаже как е било преди войната. Той обича да говори за това. Приятен старец е.

— Да, такъв е и очевидно много те харесва.

— Не ме изнудвай, Елизабет. Няма да се поддам. Никога не съм те молил да приемаш познатите ми, нали?

— Не си, наистина.

— Така че ще се радвам да го видя, но през къщи минават толкова много хора, че идването и оставането му тук ще бъде истинско неблагоразумие от негова страна.

— Хубаво.

— Е, и какво ще направиш?

— Ще те пратя по дяволите — отвърна спокойно тя. — Онова, което ще направя, няма нищо общо с теб.

— О, боже! Нерви. Виж, Елизабет, станала си много странна. Уговаряш Стефан зад гърба ми да организира сбирка на почитателите на изкуството… опитваш се да ме накараш да превърна дома си в санаториум за недъгави втори бащи…

— Защо не продължиш и не кажеш „недъгави втори бащи, наръгани с нож от луди майки“? Това окончателно би изяснило положението на нещата.

Джони изглеждаше поразен.

— Виж, аз съм един долен егоист. Нямах това предвид. Много съжалявам. Казвам го съвсем чистосърдечно. Много съжалявам, че се нахвърлих така върху теб.

Той впери поглед в нея. Явно бе, че съжалява за думите си.

— Всичко е наред — каза Елизабет.

— Какво?

— Каза ми, че съжаляваш, и аз приемам извинението ти и ти казвам, че всичко е наред.

— Ами… — Джони бе объркан. Не знаеше дали тя е все още разстроена, или ще се хвърли в обятията му. Спокойният й отговор го озадачи. — Ами… това е много великодушно от твоя страна и искам да знаеш, че ти все още си моята любима шегаджийка.

— Да, разбира се.

Тя грабна чантичката и ръкавиците си и се обърна да си тръгне.

— Защо си отиваш? Все още ли ми се сърдиш? Казах ти, че съжалявам.

— Знам това, любими, и ти отговорих, че всичко е наред. Не се сърдя. Просто имам да върша много неща. Трябва да направя някои приготовления. Ще ти се обадя.

— Кога? — запита той.

— Скоро.

Стефан мълчаливо седеше и слушаше. Тя приключи разказа си за цялата история.

— Няма да започна да се извинявам и да усуквам. Просто те моля за още една услуга. Ще го приемеш ли?

— Да, разбира се — отвърна Стефан.

Хари крачеше много бавно и бастунът не бе само елегантна подробност към тоалета му. Наистина му се налагаше да се подпира на него.

„Моята майка му е причинила всичко това — помисли Елизабет. — Бедната ми майка, която го обичаше повече от всичко на света, му е причинила това. Организмът му е така изтощен, че дори не може да ходи нормално по перона.“

Тя мразеше гара Юстън. Майка й я бе отпратила от Юстън, а когато се бе върнала, вече пораснала, видя майка си странно отслабнала пак тук. Когато имаше проблеми, посрещна и изпрати Ешлинг пак на тази гара. Всъщност тя предпочиташе летището. Големите гари я натъжаваха. Лицето на Хари изглеждаше разчувствано. Глупости, то не можеше да изглежда така! Изглеждаше добре. Усещането й бе породено от факта, че Елизабет знаеше всичко, което се бе случило с Хари. Той не бе променен и може би никога нямаше да бъде.

На забавата Хари бе душата на компанията. Той предложи да седне на вратата и да раздава на хората да носят на реверите си малки листчета с имената им. Той сам щял да ги напише с калиграфския си почерк. Елизабет си помисли, че това е доста добра идея, но се боеше партито да не заприлича на делова среща.

— Хората винаги са малко притеснени от всякакъв вид събирания — отвърна Хари. — Ако аз обаче им помогна да узнаят имената на останалите гости, това ще им помогне да се успокоят и отпуснат.

Той естествено бе прав. Хората с удоволствие разговаряха с енергичния мъж, който ни най-малко не се притесняваше и смущаваше. Той бързо намираше имената им върху списъка пред себе си, правеше комплименти на дамите и насочваше господата към масата с напитки. Отговаряше и на въпроси относно къщата, и на други, които повечето от гостите никога не биха задали на Елизабет.

— Не. Този магазин не принадлежи на мис Уайт. Тя помага тук като консултант и доколкото знам, е член и на управителния съвет…

— Да, мис Уайт наистина е моя доведена дъщеря. Много съм горд с нея. Радвам се, че харесвате курса по изкуствата. Ще й предам думите ви… Магазинът е чудесен, нали? Струва ми се, че работи много успешно под ръководството на моя прекрасен приятел Стефан Ворски… онзи възрастен джентълмен ей там е той… а това е неговият помощник и мениджър, мистър Стоун. Мистър Стоун е чудак. Ще ви бъде интересно да поговорите с него…

Елизабет нямаше представа дали Джони щеше да дойде на партито. Когато Хари я попита, тя преднамерено не даде точен отговор. Стефан не я запита нищо, но от проницателните му, открити очи ясно личеше, че и той не знае дали Джони ще дойде. Тя обясни на Хари, че Джони бил много зает. Хари отвърна, че това нямало никакво значение и че той трябвало да намери начин да присъства на триумфалната й вечер.

Джони бе купил за Стефан, Хари и самия себе си цветя, които да сложат на реверите си. Елизабет не можа да повярва на очите си, когато видя Хари да стои зад високото писалище до вратата с огромен карамфил на ревера. Стефан също си бе закачил цвете и проверяваше дали чашите са излъскани до блясък… а Джони — тя все още изпитваше стягане в гърдите, когато го погледнеше. Той бе така красив в тъмния си костюм и кремава риза и с разкошното цвете на ревера! Стоеше и дружелюбно се усмихваше и тя неочаквано осъзна, че в края на събирането вероятно двадесетина от тези хора щяха да си тръгнат очаровани от него. Никога нямаше да узнаят, че той гледа на тях като на дилетанти и позьори, горящи от нетърпение да научат жаргона на артистичните среди. Щяха да останат с впечатлението, че е чудесен мъж и приятен събеседник, а той нямаше да разкрие пред никого от тях, бил той мъж или жена, че е любовник на Елизабет или че има по-особено отношение към нея. Джони не намесваше в разговорите си такива неща.

Видя го, че говори със семейство Кларксън — една двойка на средна възраст. И двамата бяха късогледи, любознателни и емоционални. Когато Джони се заловеше да обяснява нещо, върху лицата и на двамата се изписваше старание и съсредоточеност. Той не направи опит да приближи и да заговори двете най-привлекателни момичета сред гостите — Грейс и Сузана. Елизабет добре го познаваше. Нямаше да предприеме нищо, за да ги заговори. Щеше да продължи разговора си с Кларксънови в очакване на благоприятния момент и не след дълго Сузана и Грейс сами щяха да се насочат към него. Такъв метод си бе изработил.

Елизабет се огледа и се усмихна, виждайки Хенри Мейсън и Саймън Бърк. Тия двамата бяха много забавни и посещаваха курса от самото му начало, понеже офисът им бе недалеч от колежа по изкуствата. Тя бе леко изненадана, когато се записаха. Беше й минало през ума, че навярно и двамата имат страшно много занимания за запълване на свободното време… Представяше си ги как обядват в големи частни паркове, разположени покрай реката, и как подават на красиви момичета коктейлни бисквити и скъпи питиета.

Те винаги първи избухваха в смях, щом тя кажеше някоя безобидна шега, и много пъти, когато вечерните им дискусии приключеха, я бяха изпращали до кабинета, за да остави записките и списъците си. Тази вечер бяха дошли по-рано и бяха много полезни в началото, поддържайки разговора.

Саймън бе едър и рядко впечатляващ мъж и макар че всеки би изглеждал великолепно в неговия костюм, в него имаше нещо особено, което веднага се забелязваше. Сякаш Саймън се бе облякъл изискано за този живот… но в друг живот и в друг свят сигурно би бил трубадур, султан или каубой. При тази мисъл тя се изкиска… Срещна погледа на Хенри. Той също бе много приятен. Висок и блед, светлата му коса сякаш винаги бе паднала над очите му. Възможно бе да е по-висок от Саймън, ала никога не стоеше изправен като него. В началото, когато разговаряше с Елизабет, вечно навиваше вратовръзката около пръста си, но след време престана да го прави. Това според нея бе някакъв негов маниер на поведение, също като начина, по който тя отмяташе косата от очите си. Доста често го правеше, а семейство О’Конър я имитираха, по-късно това дразнеше майка й. Един или два пъти Джони й бе обърнал внимание, че продължавала да го прави и че приличала на ученичка. Тази вечер Хенри Мейсън бе с пъстра вратовръзка. Навярно я бе сменил, за да изглежда по-елегантен на партито. Мина й през ума, че това е много мило от негова страна.

Елизабет ги харесваше, и най-вече Саймън, който имаше неизчерпаем запас от анекдоти за самия себе си. Беше я разпитвал дали някой от приятелите й няма да организира интензивен курс за повишаване на музикалната култура и курс за изучаване на литературните източници, посветени на любовта. След като ги завършел, щял да се почувства готов да се срази с двадесетия век.

Елизабет често бе виждала Хенри и Саймън да бъбрят с Грейс и Сузана и се бе питала дали Джони не е прав в едно от многото си предположения, че курсът изпълнява ролята на клуб за запознанства.

— Хенри и аз бихме желали да ви поканим на вечеря. Бихте ли излезли с нас някоя вечер? — попита с усмивка Саймън.

— И с двамата ли? — попита развеселена Елизабет.

— Да. Аз казах, че имам намерение да ви поканя да излезем и да ви благодаря за великолепния курс, а Хенри отвърна, че и той бил мислил за това, така че се разбрахме да го направим заедно, ако не възразявате. Така бихме могли да ви заведем на някое разкошно място, без да се страхувате, че имаме някакви скрити мотиви… не и ако сме двамата.

— Наистина, така бих се чувствала по-безопасно — каза сериозно Елизабет.

Саймън се усмихна. Много приятен младеж. Защо ли не можеше да задържи погледа си върху него, а не върху онзи чернокос мъж с иронична усмивка, който стоеше отсреща и се мъчеше да привлече вниманието на Грейс и Сузана, а пък сега дружелюбно стискаше ръката на Хенри Мейсън, присъединявайки го към групичката? Колко просто би било всичко, ако я нямаше онази нелепа верига, която я свързваше с Джони. Тогава би могла да погледне на Саймън с други очи, позволявайки си да прояви интерес към него и протичащия му без усложнения живот.

Хари и Стефан се питаха дали някой не би казал няколко встъпителни думи пред гостите. Посъветваха се с Джони, за да чуят мнението му по въпроса.

— Би било чудесно да отдадем дължимото на Елизабет — каза Хари. — Очевидно е, че и присъстващите са на това мнение.

— Да, би трябвало да се кажат няколко думи като равносметка за работата й — добави Стефан.

Джони погледна Хенри Мейсън.

— Ще се справиш ли? Би трябвало някой от курса да го направи. Не искам да се меся. Ти се познаваш с хората и би могъл да кажеш нещо, което да изразява общото мнение. На Елизабет ще й хареса.

— О, направи го, Хенри! — изписка Грейс.

— Не съм много добър в говоренето пред публика… — поде Хенри.

— Това не е публика, а твоята група, а бих добавил, че сега вече всички вероятно са и твои приятели. Хайде! Само няколко думи. Аз ще помоля да запазят тишина.

Елизабет с изумление видя как Джони плясва с ръце. Сърцето й тревожно затуптя, както ставаше винаги, когато Джони предприемеше нещо такова. О, нима щеше да каже някоя глупост от рода на това, че е време да се разотиват? Молеше се да не е права.

— Дами и господа, моля да ме извините, че ще ви обезпокоя за миг, но тъй като много от присъстващите изразиха желание някой да изкаже пред Елизабет Уайт благодарността им за всичко, което е направила, отваряйки пред тях вратите към света на изкуството…

Елизабет за малко не изпусна чашата си. О, Джони, скъпият Джони! Той бе разбрал колко много означава това за нея и за всеки един от присъстващите. И не бе високомерен и жесток. Беше успял да прикове погледите на всички върху себе си и се канеше да произнесе кратка реч в нейна чест. Лицето й ту почервеняваше, ту пребледняваше и тя имаше чувството, че я заливат горещи и студени вълни. Забеляза самодоволното и гордо изражение върху лицата на Хари и Стефан… О, тя никога нямаше да може да се отблагодари на Джони за това.

— … ето защо, аз помолих от ваше име един от първите членове на групата ви, мистър Хенри Мейсън, да каже тези думи на Елизабет. Хенри, предоставям ти думата…

Червенината отново се отдръпна от лицето на Елизабет. Джони с усмивка посочи Хенри и всички гости приковаха очи в него. Но не и Елизабет. Докато слушаше изречените със запъване клишета от устата на Хенри, тя с фалшива усмивка наблюдаваше лицето на Джони… винаги бе предпочитала интересните разговори пред слушането на изречени по задължение благодарности… Хенри заекваше и се повтаряше, а Джони Стоун не преставаше да го наблюдава с любезно внимание. И щом Хенри изчерпа темата и спря, Джони бе този, който поде ръкоплясканията и одобрителните възклицания, отправени към Елизабет.

Тя усети как сърцето й натежава и как нещо започва да я души, сякаш се мъчеше да преглътне залък твърд хляб, който не искаше да премине през гърлото й.

Скъпа Елизабет,

Това е изглед от плажа на Брайтън и вълнолома. Всъщност не успяхме да го разгледаме добре, защото играта започна в 8:30 сутринта и имахме само един час на разположение да обядваме. Много е интересно да се срещнеш с толкова много играчи на бридж, дошли тук от всички краища на страната. Нашият клуб игра добре през първия ден, но вчера бяхме принудени да отстъпим. Тази промяна на обстановката ми се отрази много добре. Радвам се, че ме убеди да дойда тук.

Поздрави,

татко

Скъпа Елизабет,

Изпращам ти две лири и десет шилинга и една обява, която изрязах от вестник „Сънди Експрес“. Би ли ми направила една голяма услуга? Можеш ли да ми купиш този сутиен без презрамки и да ми го изпратиш? Напиши на плика, че изпращаш стари дрехи, за да не го отварят митничарите. И още нещо — не би ли могла да пъхнеш вътре и някоя твоя стара блуза, жилетка, или друга ненужна дреха, за да кажа на мама, че ти си ми ги изпратила? Сутиенът струва четиридесет и пет шилинга, а останалите пет шилинга са за пощенски разходи. Аз нося четиридесет и втори размер, а ако сутиените са с различни чашки, както и би трябвало да бъде, избери някой със средна големина. Хиляди благодарности и не казвай на никого за това.

С любов, Найем

Скъпа Елизабет,

Хенри и аз бихме искали да изпълним обещанието си относно вечерята с нас. Ще ти бъде ли удобно да го направим идната събота? Би ли могла да ни се обадиш по телефона в офиса (телефонният номер е написан по-долу), за да ни кажеш дали си свободна тогава и откъде да те вземем? В случай че не намериш никого от нас, не ни оставяй съобщения. Изпълнителните до маниакалност служители биха могли да ги оставят при служебните съобщения, а няма да е много благоразумно да им поверяваме личния си живот.

Очакваме да ни се обадиш.

Саймън Бърк

Скъпа мис Уайт,

Много Ви благодарим за щедрото дарение, което изпратихте на болницата. Трябва да Ви уведомя, че общото мнение бе, че цветята не са подходящ подарък за майка Ви, мисис Вайълет Елтън, имайки предвид здравословното й състояние. Ето защо ние се съобразихме с желанието Ви и закупихме украса от цветя за общата дневна стая на болните. Бихме желали да изразим пред Вас благодарността ни за подаръците и разбирането, което проявявате към естеството на заболяването на Вашата майка.

П. Хюс, секретар на болницата

Привет, клоунче,

Уговорих да събера поне шест уелски скрина преди да се върна! Какво ще кажеш за активната ми почивка? Да не би да си мислила, че само съм се припичал на слънце? Макар че не мога да не отбележа, че беше страхотно — никакви грижи и много време за почивка. Помниш ли онова момиче, Грейс Милър, което беше сред хората от курса ти? Тя внезапно се появи тук с един син автомобил, така че имахме възможност да разгледаме заедно „Уелските потайности“… и ми се искаше и ти да бе тук.

До скоро виждане у дома.

Вечно обичащ те Джони

Roma. Anno Sancto.^[1]

Тук има поне един милион недостойни души, но сред тях се намира и отец Джон Мъри… да, той го постигна… и свекървата Мъри, и Джоани Мъри, която, казано между нас и цялата пощенска система, е превъртяла съвсем… а също така и чудесната млада двойка мистър и мисис Тони Мъри, която се пече под жаркото слънце на континента. Миналата нощ сънувах, че ти и аз участваме в някаква ужасяваща битка. Било е само сън, нали?

С любов, Ешлинг

Бележки

[1] Рим. Светата година (ит.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мейв Бинчи Молитва за обич (15)

Метаданни

Данни

Молитва за обич

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета част1954–1956

Четиринадесета глава

Мейв Бинчи
Молитва за обич (15)

Трета част
1954–1956