Мейв Бинчи
Молитва за обич (13)

Дванадесета глава

— Би ли могла да кажеш, че връзката ти с Тони Мъри е пламенна? — попита Найем една вечер, докато седеше пред тоалетната масичка на Ешлинг и пробваше ефектните й бижута.

— Не. Мисля, че повече прилича на животинско привличане — отвърна Ешлинг, без да вдига очи от писмото си.

Найем се изкиска.

— Сериозно ти казвам. Някои от момичетата в училище се чудеха на думите на Ана Бари, че това било въпрос на сходство на характерите, а не на страст.

— Боже Господи, далеч съм от мисълта за сходство. Това по-скоро е най-неподходящата връзка в Килгарет, особено според слуховете, които се носят — каза Ешлинг.

— Мама ще те убие, ако чуе да споменаваш името на Бога напразно — каза превзето Найем.

Ешлинг вдигна очи.

— И със сигурност няма да й хареса, че ти си слагаш червило. Веднага го изтрий и свали тези неща. Те са мои. Аз работя часове наред, за да изкарам пари за тях.

— Ако се беше омъжила за Тони Мъри, нямаше да се налага да работиш много. Би могла да отидеш до Дъблин като майка му и да си купиш дрехи и не едно, а три червила наведнъж.

Ешлинг не отговори.

— Не знам защо не се омъжиш за него, след като знаеш, че би могла да го изгубиш. Въпреки че всички са на мнение, че той е по-привързан към теб, отколкото ти към него.

Ешлинг продължи да чете писмото си.

— Само че казват, че ще е по-добре да не разчиташ прекалено много на късмета си. Знаеш ли, че го били видели с едно от момичетата на Грей? Учило е в Англия. Навремето приличаше на кобила, но сега е много променена. Името й беше Антия или Алтия. Пиеше кафе с нея в хотела. Честно ти казвам. Е, струва ми се, че ти обърнах внимание на предимствата ти. Ако някога ми се удаде възможност да бъда шаферка, не бих я пропуснала.

Ешлинг вдигна очи. Лицето й бе много бледо.

— Какво? Какво говориш?

Найем бе изумена.

— Не, нищо. Не знам дали наистина е бил с нея. Просто Ана Бари и сестрите й ми казаха тази клюка. Сигурна съм, че всичко е измислица…

— О, боже.

Найем наистина се уплаши и блъсна стола, на който бе коленичила.

— Слушай, не исках да те ядосам. Само ти повторих какво разправят, Ешлинг. Всичко е наред… нали знаеш, че той е луд по теб? Отговори ми, Ешлинг… нали знаеш?…

— Майката на Елизабет, тя… тя направила опит да се самоубие и Хари… Боже мой, това е ужасно!

Найем остана с отворена уста.

— Тя е в лудница… Не знам дали мама ти е казала. Тя невинаги казва всичко… Както и да е. Хари… той седял и съвсем спокойно разговарял с нея и тя му казала да отреже един стърчащ конец от пуловера й, а когато той извадил ножчето от джоба си, тя го грабнала и намушкала първо него, а след това и себе си. О, боже, не е ли ужасно?

— Ама убила ли го е?…

— Не, но е трябвало да му направят единадесет шева, а нея я преместили в друго отделение — в нещо като килия, както си го представям, и не може да има посещения, и си мисли, че щяло да има друга война… и казвала, че нямало да може да я преживее. О, защо й се случват всички тия кървави истории на Елизабет! Толкова е несправедливо.

— Елизабет ходила ли е да я види?

— Да, разбира се. Прекарала е една седмица в северна Англия. Пише ми оттам. Сега обаче сигурно се е върнала в Лондон. Нищо повече не може да направи. Цяла седмица е ходила от една болница в друга и се е връщала да пренощува в малкото си магазинче. Чувала ли си някога за нещо по-ужасно?

— А гаджето й… защо не е отишло да й помогне? Защо не е там?

— Защото е красавец и това е основателна причина да не бъде въвличан в никакви неприятности…

— Май го харесваш. Нали ми каза, че бил страхотен.

— Прилича на древногръцки бог, но това не му помага особено.

— Обзалагам се, че ако на теб ти се случеха такива неща, Тони Мъри щеше да е неотлъчно до теб… да ми прости Бог, ама ако мама се побърка и намушка татко с нож…

— Найем, няма ли да си разкараш тъпата физиономия и да изчезнеш?

— Просто искам да ти кажа да оцениш щастието си, нищо друго… нищо. И аз имам чувства. И вече съм голяма. И не моята, а твоята физиономия е тъпа…

Найем обидено напусна стаята.

Ешлинг се опита да си представи дали Тони Мъри би й се притекъл на помощ в кризисен момент. Е, не би могла да твърди, че би могъл да я защити, но със сигурност щеше да бъде до нея. Можеше и да не намери решение или дори да не предложи план за действие, но щеше да застане уверено, със сърдито, намръщено лице, както правеше винаги, когато му се налагаше да се справя с нещо неприятно. Определено не бе безчувствен, а отзивчив. Ешлинг отново се отдаде на размишления. Всеки път, когато бе разтревожена за болните дробове на Донал, Тони я потупваше по гърба и я оставяше да си поплаче. Тя се разтреперваше от мисълта, че Донал може да спре да диша и да умре през нощта, а Тони започваше да размишлява на глас, мръщеше се и заявяваше, че това е невъзможно. Тони не би се втурнал към Дъблин или Лимерик, или чак до Англия, ако възникнеше някаква неприятна ситуация.

Ешлинг започна много внимателно да реши косата си. Сложи малко зелени сенки на клепачите си. Постави си очна линия, както обикновено правеше, когато отиваше на танци. Облече най-хубавата си блуза и обу новите си обувки. Извади светлотюркоазения си костюм, който бе обличала само веднъж за една литургия. След това написа бележка на майка си, която бе заминала на едно от редките си гостувания при Морийн и Брендан.

Мамо,

Оставям ти да прочетеш писмото на Елизабет. Новините са ужасни, нали? Може би ще трябва да я помолим да дойде тук да си почине. Отивам за малко до семейство Мъри. Ще се прибера у дома преди десет. Ако не си легнала, бихме могли да поговорим. Надявам се, че семейство Дейли не са те ядосали много. Между другото, разказах на Найем за писмото и ми се струва, че това я натъжи. Според мен тя е прекалено нахакана за дванадесетгодишна, но предполагам, че и аз съм била същата.

С обич,

Ешлинг

Скъпа Ешлинг,

Може би имаш право и това наистина прилича на сцена от някаква пиеса. Пиша ти, за да те поздравя и да ти пожелая много щастие. Това е важно, много важно за мен. Надявам се да бъдеш щастлива всеки ден, всяка нощ, винаги. С такова нетърпение очаквам да се запозная с него, но знам, а вероятно и Тони знае, че никога не става така, както ние искаме. Ти сигурно си го измъчила до смърт с мен и всичките ми приключения и той ще се тревожи, а пък аз, разбира се, не мога и не бих могла да видя в него всичко, което ти обичаш, така че аз също ще играя някаква роля. Не е ли чудесно? Толкова си мила, че при всичките си вълнения успяваш да отделиш време и да ми пишеш, и да се поинтересуваш за проблемите ми. Защо трябва да се чувстваш виновна за всичките добри новини, свързани с теб и съвпадащи с влошаването на маминото здраве? Това е положението в момента и дори и Хари знае, че засега няма никаква реална надежда за подобрение. Той отново е добре и в момента при него има един ужасно симпатичен господин от социалните служби, който го утешава. Много е мил. Единственото добро нещо, което в крайна сметка ми се случи след цялата тази история, е това, че най-после открих неподправената доброта на Хари Елтън. Помниш ли колко ужасена бях от него? Стефан Ворски и Ана те поздравяват. Те са извънредно развълнувани. Очакват да се върна със снимки и дълги подробни описания. Джони ти изпраща картичка, която ще сложа в плика. Аз, разбира се, ще дойда за сватбата и нищо не би могло да ме спре. Естествено няма да настоявам да бъда шаферка и разбирам всички проблеми, произтичащи от това, че съм протестантка. Знам, че обяснението ти изобщо не е изчерпателно, но знам и какво повелява Рим, така че не се притеснявай. Много мило от твоя страна, че ме питаш дали Джони също би желал да дойде, но смятам просто да ти кажа „не“, без никакви обяснения. Предпочитам да дойда в Килгарет сама. Само след три месеца ти ще станеш госпожа, но най-вълнуващото нещо за мен е, че ще мога отново да се видя с всички вас. Между другото, стилът ми не е изискан и по-скоро може да бъде отнесен към средната категория.

Толкова се радвам, Ешлинг, и съм така щастлива! Бъдете честити.

С обич,

Елизабет

Здрасти, Ешлинг!

Елизабет ми каза, че си склонила да станеш жена на благородника. Ако нещата се преобърнат и това се окаже грешка, върни се при нас и ние ще ти покажем как да прекарваш приятно времето си. Желая ви щастие.

Джони Стоун

 

 

Майка й бе казала да опита да бъде по-мила с Морийн.

— Какво значи „по-мила“? — оплака се Ешлинг. — Тя непрекъснато ми прави забележки — била съм дръзка, била съм глупава, шокирала съм лелята на Брендан, предизвиквала съм възмущението на всички, разваляла съм играчките на Патрик. Оплакванията започват да се сипят веднага щом прекрачиш прага на този дом. Защо да съм мила с нея?

— Ами тя се чувства малко пренебрегната. За твоята сватба се вдига много повече шум, отколкото за нейната навремето. Тя е обвързана с три малки деца, живее на километри от града, а всичко, което достига до ушите й, е свързано с вълненията около твоята сватба и роклята ти…

— Е, да, но не го е чула от мен. Никога не съм се хвалила с нищо, нали?

— Разбира се, че не, детето ми, но не можеш ли да проявиш великодушие и да се опиташ да се поставиш на нейно място? Тя е домакиня и майка, и е по-голяма от теб, така че би било добре, ако се помъчиш поне малко да я уважаваш.

— Това е старият затворен кръг, мамо, а той няма край.

— След няколко месеца ще можеш да ходиш дотам с колата на мъжа си, така че не прекалявай със самосъжаленията. Вземи от кухнята един буркан сладко от цариградско грозде и й го занеси. Кажи й, че ще намина и аз.

Майка й бе права. Морийн наистина изглеждаше с понижено самочувствие и много се учуди, когато видя Ешлинг да се носи към нея на велосипед.

— На какво дължим тази чест? — кисело попита тя.

Брендан Ог бе омазан с конфитюр, а краката му бяха целите в кал. Близнаците седяха в количката си и ревяха, насърчени от пристигането на нов човек. Ешлинг си помисли, че всички изглеждат отвратително и са най-лошата реклама за женитба, която човек би могъл да си представи, ала вече бе осъзнала факта, че може да критикува всичко друго, но не и децата.

— Здравейте, милички! — каза тя с фалшива нежност. Все още не можеше да ги различава. — Патрик и Пеги, я кажете здрасти на леля си Ешлинг! Ау, какви сте хубави! — Тя се обърна към Морийн. — Великолепни са! — Надяваше се, че Господ няма да я накаже за лъжата.

— О, за теб може и да са, защото минаваш от дъжд на вятър — каза Морийн. — Ако ти се наложи да ги гледаш цял ден, няма да ти се струват великолепни. Брендан Ог, ела веднага тук! Да не си посмял да влезеш вътре с цялата тази кал! Искаш ли нещо, Ешлинг, или просто минаваш?

Ешлинг стисна зъби. Как просто да минава, след като трябваше да измине пет километра на велосипед, за да се добере дотук? Ама Морийн наистина бе станала изкуфяла стара мърморана. Добре все пак, че си спомни думите на майка си.

— Не, реших да се разходя и да побъбря с теб за сватбата и всичко останало. Искам да ми обясниш някои неща.

Морийн я изгледа подозрително и каза иронично:

— Нали знаеш за живота повече от всички.

— Хайде, Морийн, престани! И аз като всички се перча, но какво ли знам, като живея у дома с мама, а тя се оправя с всичко?

— Истина е, че си живееш спокойно и приятно. Такъв ще бъде и животът, към който си се насочила сега. Предполагам, че семейство Мъри много ще ти се зарадват след медения месец…

— Не можеш ли да бъдеш сериозна, Морийн, и да престанеш да се майтапиш с мен? Знаеш що за човек е бъдещата ми свекърва… Абсолютна досадница…

Морийн малко се отпусна.

— Е добре де, казват, че Етел Мъри била голяма работа…

— Ужасна е. Ти си умираш от щастие тук. Имам предвид, че майката на Брендан е приятна, нали? Свикнала си винаги да е около теб и да ти помага.

— Между нас казано, и тя не е чак толкова неотразима. Влез да ти направя чай. Брендан Ог, ако още веднъж ритнеш вратата с мръсните си крака, ще те напердаша с колана. И за какво ли гледаме тези кокошки цяла зима, като не снасят? Писна ми да ги храня, ала госпожата и дума не дава да се издума. Влез да ти разкажа…

 

 

Еймон категорично отказа да бъде шафер.

— Не желая да говоря за това, мамо. И дума да не става. Ако семейство Мъри си мислят, че е много забавно да се обличам във взет под наем маскараден костюм и в църквата да разпитвам хората, които съм познавал през целия си проклет живот, дали са от страна на младоженката, или на младоженеца, много се лъжат. Ще стана за смях в града… всички от кръчмата на Ханрахан ще дойдат в църквата, за да ми се смеят.

— Няма да дойдат! Това е МОЯТА сватба! — каза разпалено Ешлинг.

— Ще дойдат. Църквата е господен дом и… всеки може да влезе — каза Еймон.

— Еймон, направи ми тази услуга, само за четири, най-много пет часа, и после си се върни при приятелите си в кръчмата на Ханрахан. Моля те!

— При онези лентяи! — намеси се Шон. — Всички са мързеливци!

— Ти изобщо не си влизал там, татко — възрази Еймон.

— Че защо да влизам, нали знам какво става там? Чуй ме, Еймон, сватбата е за майка ти и сестра ти, тя си е женска работа. Обаче един ден някое нещастно и недотам умно момиче ще се съгласи да се омъжи за теб, а нещастните й братя и баща й ще трябва да се облекат като клоуни, и нещо повече дори — да прахосат доста пари за храна и куп други глупости. Може би някое от тези неща да ти е неприятно, също както рязането на ноктите, но те трябва да се направят…

— Татко, няма да го направя. Ще избягам от града и от къщи. Не можеш да ме молиш да го направя, само за да доставиш удоволствие на някого. Мамо, сериозно ти говоря! Да предположим, че аз сега те помоля да тръгнеш по улицата по кюлоти, за да ми доставиш удоволствие. Би ли го направила, мамо? Разбира се, че няма да го сториш. Ще ми отговориш, че не можеш да се правиш на глупачка и че това ще те направи за смях пред приятелите ти, независимо от това колко много искам да го направиш…

— Еймон, дръж си устата! Въобще не си въобразявай, че можеш да говориш с майка си по този начин.

Ешлинг неочаквано го прекъсна.

— Не, аз мисля, че той има право. Това го отвращава и той няма да е в състояние да го направи. Защо тогава да го молим?

Еймон неспокойно повдигна очи. Предчувстваше, че тук има някакъв капан.

— Виж, Еймон, аз сериозно смятам, че изглеждаш много добре в костюм. Всички дъртаци изглеждат много по-зле от теб, ала като се издокарат, стават страхотни и започвате да си приличате като две капки вода. Ако поискаш аз или мама да се облечем като диваци или да направим нещо друго за сватбата ти, няма да го сторим. Можеш да ми вярваш. Ще помолим някой от приятелите на Тони да се заеме с това заедно с Донал. Неприятното е, че приятелите на Тони са на по сто години, но това няма значение, защото сред тях сигурно ще се намерят и някои по-младолики.

Еймон зяпна. Изпитваше някаква смесица от облекчение и недоверие.

— Боже мой, Ешлинг, благодаря ти. Наистина. Нали ме разбираш, мамо?

— Не се прави на бебе! — каза студено Ешлинг. — Сам си избра този път и недей да търсиш начин за връщане. Можеш да решаваш самостоятелно. Ще трябва да отида и да се изправя пред властната физиономия на мисис Мъри и да й обясня защо се налага да потърсим друг шафер.

— Какво ще й кажеш?

Ешлинг го изгледа безгрижно.

— Ами, това, което каза ти — че приятелите ти от заведението на Ханрахан ще дойдат в божия храм и ще създадат безредие по време на церемонията, и че четирите часа са твърде много за теб, макар бедният Донал да е готов да ги понесе безропотно.

— Не й казвай така… ще ме направиш за смях… Не го прави.

— А какво друго да направя? Кажи ми. Не мога да кажа, че си болен, защото тогава ще трябва да не ставаш от леглото. Мисля, че е най-добре да кажа истината. Нали така?

— А тя какво ли ще каже?

— Сигурно ще побеснее, както обикновено става в такива случаи. Ще каже, че точно това е очаквала, че това е ужасно непочтено, защото винаги е живяла с мисълта, че и отвратителните неща могат да станат прекрасни. Татко е подготвил великолепно сватбено угощение и е наел допълнителни сервитьорки, а мама е намерила великолепни дрехи за всички и аз ще бъда така добра да се държа като ангелче, така че онази дърта кранта да няма за какво да мърмори. Все още съм на мнение, че си прав. Щом това е така ужасно за теб и щом те ще нахлуят в църквата, ти си в правото си да откажеш.

— Не съм казал, че ще нахлуят в църквата… някои може дори да не знаят, че…

— Не, Еймон. Щом ти е толкова неприятно, по-добре да не го правиш. Мамо, подай ми сакото. Ще отида да поговоря с онази стара вещица, за да приключа с този въпрос.

— Добре де, ще дойда, ще дойда! — изкрещя Еймон и изскочи от стаята, глух за протестите и възраженията им.

— Уф, колко бързо се справи с него! — разсмя се майка й. — А сега да продължаваме нататък… спечелихме тази битка, но преди сватбата ще има още много да воюваш.

— Права си, мамо — въздъхна Ешлинг. Мислеше си за Тони. Миналата нощ той бе много раздразнителен. Защо отблъсквала ръката му и не изоставела скромността си, след като щели да се оженят след месец? Какво значение имало дали ще го направят сега, или след един месец? Ешлинг не знаеше, но имаше чувството, че тогава това щеше някак си да бъде по-различно и усещаше, че ако отстъпи, това означава да се предаде.

Посещението на Ешлинг накара Морийн да се поотпусне. От своя страна, Ешлинг неочаквано бе завладяна от неприятната мисъл колко самотен е животът на Морийн. Майка й беше права да я подканя да сподели със сестра си вълненията около сватбата. Морийн очевидно бе лишена от вълнуващи преживявания в този пущинак. Всичко приличаше по-скоро на ферма, отколкото на къща — една голяма недодялана постройка, разположена почти на пътя, с четири акра земя зад нея. Никакви посеви. Само няколко гъски, едно магаре, кокошки, овчарско куче и някои селскостопански сечива за обработка на земята. Опитите на Морийн да засади градина бяха посрещнати с насмешка от рода Дейли, но новооткритият й съюзник в лицето на Ешлинг сякаш приемаше това като предизвикателство.

— Разбираш ли, те не могат да излязат от рамките на мисленето си при оценяване на земята. Знаеш ли, че според тях идеята ми за градина е глупава и много над моите възможности? Човек не можел да яде цветя…

— Прави се, че не садиш цветя, а нещо друго… Не им казвай, че правиш градина, и сади и копай само когато ги няма. Аз ще ти помогна. Ще ти донеса разсад и семена. Татко сигурно има в магазина. Ще му кажа, че са подарък за теб. Можеш да обвиниш мен за начинанието си.

— Боже мой, Ешлинг, колко си схватлива! Много ще подхождаш на семейство Мъри.

— Ами то май няма друг начин.

Всъщност мисис Мъри с изненада откри, че семейство О’Конър се ползва с доста по-високо уважение в обществото, отколкото бе очаквала. Бизнесът им бе добре обмислен и се бе утвърдил в града. Всичките им деца бяха умни и можеха да се грижат за себе си, с изключение, може би, единствено на брата, който в неделните дни и късните вечерни часове висеше пред кръчмата на Ханрахан. Ешлинг умееше да говори изискано и щеше да бъде представителна булка. Много хора дори бяха във възторг от нея и казваха, че била едно от най-привлекателните момичета на Килгарет. Тя не се бе надявала на това, но след време с въздишка осъзна, че всъщност няма за какво чак толкова да се надява. Джоани бе потайна и загадъчна, когато говореше за живота в Дъблин, и внезапно избухваше и правеше сцени, ако някой се опиташе да я критикува. Не канеше гости вкъщи и постоянно искаше пари, въпреки че припечелваше добре при вносителите на вино. Нямаше развит усет към бизнеса и милият мистър Мийд каза, че според него тя нямала никакви търговски способности, за да ръководи семейната фирма.

Утешаваше я мисълта, че си имат свещеник в семейството. Джон щеше да бъде ръкоположен през идната година. Тя обаче все пак се надяваше синът й бързо да схване всичко и да помогне. Надяваше се Джон да намери и утешителни думи, и най-разумните начини да я подкрепи, понеже нещата не вървяха добре. Той всъщност продължаваше да се държи като неин син, оплакваше се, когато Тони изразходваше всичката топла вода за къпане, казваше, че Джоани била твърде шумна, а при последното си гостуване се обезпокои за фасадата на къщата. Каза, че изглеждала занемарена и неподдържана. Заяви също, че на баща му нямало да му хареса да казват, че сградата била занемарена и щял ужасно да се ядоса на всеки, който дръзнел да твърди такова нещо. Мисис Мъри очакваше свещеникът в семейството да изглажда неприятностите, а не да ги увеличава. В крайна сметка, Джон бе помогнал за уреждането на медения месец на младоженците и бе казал, че Тони и Ешлинг щели да присъстват на аудиенция при папата и да получат благословия лично от неговите ръце. Мисис Мъри бе разказала на много хора за това и то бе едно от най-обсъжданите събития в града. Тя разказа на Тони, че понякога се будела посред нощ и размишлявала за това как нейният син целува пръстена на папа Пий XII и е съвсем, съвсем до него. Тръпки я побивали по гърба от тази мисъл. Тони отвърна, че я разбирал, защото приличащият на привидение папа можел да накара всекиго да се разтрепери. Мисис Мъри беше ужасно огорчена от този отговор.

Изглежда, че Ешлинг със сигурност знаеше как да се справя с Тони. Тя категорично заяви, че сватбеният му костюм е твърде тесен.

— Много ми е добре — предизвикателно отвърна Тони.

— Не е така. Може да припаднеш, защото той не ти позволява дори да дишаш спокойно — каза тя.

— Нямам намерение да спазвам никакви диети и да се отказвам от бирата само за да ми стои по-добре сакото на сватбения ми костюм — каза намръщено той.

Ешлинг се разсмя.

— Нима някой иска това от теб? Що за глупава идея, и то само за да изглеждаш добре за един ден! Не, според мен ти не трябва и да мечтаеш за сваляне на пет-шест килограма, за да изглеждаш добре. Не! Дай да ти отпуснат костюма и хем ще се чувстваш удобно, хем и ще изглеждаш добре.

Един месец Тони не пи бира. Никой не бе в състояние да направи такава жертва и цял месец да пие джин и сода, за да поддържа тялото и духа си. Той свали шестте килограма за три седмици. Мисис Мъри бе във възторг. Бе сигурна, че точно това бе имала предвид Ешлинг, предлагайки му идеята си за разширяване на костюма. Това момиче бе истинска млада дама.

Две седмици преди уречения ден Ешлинг и Тони се отправиха да проверят дали строежът на новия им едноетажен дом е приключил. Ешлинг каза, че искала да измери колко време ще й трябва, за да измине разстоянието до дома им. На бавен ход щеше да отнеме десет минути.

— Страхотно! — смееше се тя. — Ако по някакъв повод ме набиеш с колана си, за нула време ще мога да изтичам до града и да се върна с доброволния отряд на шерифа.

Тони се обиди.

— Що за глупости… никога не бих ти посегнал… ти си като цвете!

Ешлинг се трогна.

— Просто се пошегувах. Имаш право — глупаво е да говоря така. Много мило от твоя страна да ме сравняваш с цвете. Ще посадим ли много цветя? Харесвам делфиниумите и лупината… но никога не сме ги садили вкъщи.

— Ще засадим каквото поискаш — великодушно каза Тони.

Ешлинг почувства, че майка й имаше право — Морийн трябваше да се примирява с много неща. Представи си я как крие засадените цветя от невежите в семейство Дейли и улови Тони под ръка. Разхождаха се из недовършената къща. Тони бе нетърпелив и раздразнен, защото водопроводчиците не бяха спазили уговорката да привършат работата си през изминалата седмица. На Ешлинг й се искаше да нямаше прозорци и възможности за свекърва й да бди като квачка над тях и да я разпитва дали вече са поръчани пердетата, и да обсъжда и се тюхка за всичко.

Докато надничаха тъжно в пълните с дървени стърготини, още недовършени кухненски шкафове, Тони внезапно се обърна към нея.

— Ще бъде чудесно, нали?

— О, разбира се. Ще имаме толкова време! Нали ще бъдем цял месец в Рим… значи общо месец и половина — отвърна тя, опитвайки се да бъде весела.

— Нямам предвид къщата, а всичко след сватбата. — Гледаше я нетърпеливо и умоляващо.

Изведнъж Ешлинг се почувства много стара.

— Разбира се, че ще бъде чудесно. И как не, та нали сме най-хармоничната двойка в целия град?

— Обичам те, Ешлинг! — каза Тони, без да прави какъвто и да било опит да я докосне.

— Знам и наистина съм много, много щастлива — отвърна Ешлинг. „И наистина съм щастлива“ — каза си тя наум.

Джони се ядоса, че не са го поканили на сватбата, но Елизабет бе сурова и неотстъпчива. Бе съблазнително, много съблазнително да го вземе със себе си. Красивият Джони Стоун щеше да театралничи, доказвайки, че малката Елизабет Уайт се оправя добре в широкия свят. Той щеше да бъде много мил и чаровен… дори леля би се влюбила в него. Тя си го представяше как седи на високия стол и чичо й Шон с голям интерес го разпитва за работата му. Полетът на въображението й я отнесе чак до церемонията пред олтара. Колко красив щеше да изглежда… но тя чувстваше, че няма да е правилно да го заведе. Освен това сега по-важна бе сватбата на Ешлинг. Джони само щеше да отвлича вниманието от булката и младоженеца.

Но тя нямаше да му го каже.

 

 

Ешлинг подскачаше зад стъклената преграда. Елизабет трябваше да изчака пристигането на куфарите си от самолета и й беше ужасно досадно. Ешлинг я насърчаваше с какви ли не гримаси, изговаряше беззвучни изречения и сочеше вратата с пръст. Елизабет накрая се отказа да отгатва думите на приятелката си и стоеше безропотно. Мина й през ума, че Ешлинг изглежда великолепно в новото си небесносиньо сако и сивата плисирана пола. Тя дори й показа големия си годежен пръстен през стъклената преграда и й обясни със знаци, че диамантите са прекалено тежки за ръката й. Елизабет с облекчение отбеляза, че предстоящата след не повече от седмица женитба за богаташ не я е променила.

Щом куфарите пристигнаха, тя излезе навън и се хвърли в прегръдките на Ешлинг като ученичка. След малко тръгнаха.

Улучиха момента идеално. Айлийн току-що бе влязла и се бе заловила с приготвянето на обичайната си чаша чай в кухнята — чаят бе единствената й почивка между работния ден в магазина и домакинската работа. Отпиваше от чая и даваше нареждания на младата Шивоон — новата домашна прислужница, която щеше да замести Пеги, за това как трябва да поднася салатата.

— Не я слагай всичката в чинията, Шивоон. Остави листата маруля отстрани и сложи върху всяко по малко шунка и няколко резенчета домат. Не, подай ми ги. Аз ще го направя. Найем, отмести учебниците си. Не им е тук мястото. Ще се изцапат. Чуваш ли ме? Занеси ги в стаята си! Донал върна ли се вече?

В този момент вратата се отвори и влезе Елизабет. Ешлинг бе зад нея — смееше се и държеше два куфара.

Айлийн остави чашата си и стана. Тази висока стройна жена, тази девойка с наметнат върху раменете красив дълъг шал и с елегантна златна игла, забодена на прелестната й бежова рокля… не можеше да повярва, че това е детето с обелени колене, влюбено във велосипеда си, нервно и нетърпеливо да се понесе на него, детето, което вечно се изчервяваше и заекваше.

Тази девойка бе съвсем друг човек.

Тя застана на вратата, обгърна с поглед просторната кухня и след това се втурна, втурна се като дете, обви ръцете си около Айлийн и така силно я притисна, та чак дъхът й спря. Ухаеше на скъп сапун, или може би на пудра, но се притесняваше и трепереше така, както някога, когато живееше в къщата им.

— Ти си си същата. Същата си! — бяха единствените думи, които Айлийн можа да чуе, докато се прегръщаха. Уж нежна, а колко силно стиска!

Елизабет се дръпна. По бледото й лице се стичаха сълзи. Тя извади украсена с дантели носна кърпа и шумно издуха носа си.

— Ужасно! Опитвам се да ти направя добро впечатление, а едва не те удуших, после се разплаквам и съсипвам целия си грижливо направен грим. Може ли да изляза и да повторя всичко отново?

— О, Елизабет! Благодаря на Бога, че се върна при нас… благодаря на Бога, че не си се променила! — Айлийн държеше ръцете й така, сякаш щяха да се впуснат в танци. И двете се усмихваха глупаво.

— Мамо, никога не си се суетила така около мен! — оплака се шеговито Ешлинг, за да намали напрежението.

— Нито с мен… — каза с искрена завист Найем, допреди миг изгубила дар слово при вида на бежовата рокля и шала. Зяпаше ги, изумена от поведението на майка си, също като Шивоон, която стоеше с марулите и шунката в ръце и се пулеше изумено срещу господарката си.

— На теб униформата ти стои много по-добре, отколкото ни стоеше на нас — каза весело Елизабет, усетила, че Найем има нужда от внимание. — Променена ли е, или само така ми се струва?

Найем бе поласкана.

— Не е, но сега ни е позволено да носим наши блузи, стига да не са разпуснати, както казва сестра Маргарет…

— Ама тя още ли казва така?

— Нищо друго не казва.

Елизабет седна на един стол и отпусна ръце.

— О, само да знаехте… само да можехте да си представите колко прекрасно е да се завърнеш…

Завръщането у дома бе по-прелестно, отколкото бе очаквала дори и в най-дръзките си мечти. Спалнята си бе същата. Двете легла с белите бродирани покривки — по една на всяка от двете бели ракли с чекмеджета. Над камината си стоеше същата статуетка — мантията на Дева Мария бе малко поочукана, но със сигурност статуетката бе същата. Кандилото все още гореше в малкия параклис на стълбищната площадка, стаите мъничко се бяха смалили, а стълбите бяха станали малко по-тесни, но домът не бе помръднал. Вероятно, защото все пак бе доста просторен. Но пък и доста занемарен… Дали килимът и навремето беше в такова плачевно състояние и се измъкваше от железните пръчки на стъпалата? И дали обелените тапети и преди бяха на големи кафяви петна, или те се бяха появили напоследък? Но какво значение имаше всичко това! Къщата я посрещаше дружелюбно с всяко свое кътче.

Обиколиха къщата заедно — и леля Айлийн, и Ешлинг, и дори Шивоон ги следваше от разстояние, заинтригувана от това момиче с английски акцент, което сякаш бе част от стопаните на къщата.

А Донал се втурна по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж, за да я види. Бе висок и слаб и с толкова бяла кожа, сякаш някой бе натъркал лицето му с тебешир. Устните му бяха тънки и почти сини, а когато се усмихнеше или разсмееше, лицето му заприличваше на прозрачен череп. Елизабет успя да потисне сълзите, които боцкаха очите й. Бе очаквала той да прилича на брат си Шон, но между тях нямаше никаква прилика.

— Пораснал ли съм, Елизабет Уайт? — попита със самоирония той.

— Страхотен си, както винаги, Донал! — каза тя.

— Не съм ли малко кльощав, макар и красив? — Гласът му бе сдържан, но тя успя да долови в него болка и тревога.

Тя докосна челото си и артистично отметна един кичур коса, паднал над очите й.

— Гледай ти! Срамота, сър Донал О’Конър. Очаквате да чуете комплименти и ще ги получите, щом се налага. Изглеждате като поет, като човек на изкуството. Приличате малко на онзи портрет на Рупърт Брук и дори на Байрон. Това достатъчно ли е, или да продължавам да ви лаская?

Лицето му грейна в усмивка и тя разбра, че е намерила точните думи. Леля Айлийн я притисна развълнувано към себе си.

Докато разглеждаха котенцата, които се бяха родили тази сутрин в банята, дойде чичо Шон.

— Това е дъщерята на Моника, Мелани, а това са първите й котенца — каза изпълнена с гордост Найем.

— О, май е настъпил периодът на „Отнесени от вихъра“! — разсмя се Ешлинг.

— Как ми се иска да имах сестра — каза неочаквано Елизабет.

— Нали имаш мен? Аз не съм ли ти като сестра? — запита Ешлинг.

— Да, но не беше с мен през цялото време.

— Бях, когато имаше нужда от мен.

— Така е. Никога няма да го забравя.

Погледите им се срещнаха.

— Къде е тя? Къде е тя?

Чичо Шон бе много по-остарял от леля Айлийн. И сякаш бе обрасъл с козина. Червеникави косъмчета стърчаха от носа и ушите му, покриваха ръцете му. Елизабет не помнеше да ги е виждала преди. А може би това се дължеше на факта, че баща й бе с толкова гладка, почти лъскава, лишена от косми кожа?

Чичо Шон почти се вцепени от елегантната й външност. Тя го притисна в прегръдките си.

— Бога ми, няма да ми стигнат парите, за да те издържам при този външен вид. Не е ли прекрасна, Айлийн? Не ти ли прилича на манекенка?

— О, не, чичо Шон! Не казвай, че приличам на манекенка!

— А бе, аз харесвам манекенките, макар да не знам много за тях. Айлийн, не ми обръщай внимание, дай да пием чай. Мисля да заведа мис Уайт при Махър за малко и след това можем да вечеряме в хотела. Дали това може да развърже хорските езици в градчето? Със сигурност никой няма да разбере коя е тази елегантна млада дама и ще си мислят, че съм страхотен бонвиван. Какво ще кажеш?

— Глупости! — шеговито каза Елизабет. — Много добре ме помнят и ще кажат: „Това е онази Елизабет Уайт, която живя години наред у семейство О’Конър и сега пак е дошла да ги тормози!“.

— Елизабет, детето ми, не казвай това дори и на шега — сериозно отвърна Айлийн. — Та ти си част от това семейство, както и всички ние. Лошото е, че не можахме да те задържим за по-дълго… но ти не си се променила. Липсваше ми така, както моят Шон.

Това бе нещо ново. Когато Елизабет напусна Килгарет, името на Шон не се произнасяше на глас в този дом.