Мейв Бинчи
Молитва за обич (10)

Девета глава

Мила Елизабет,

Книгата е велика. Винаги изпращаш такива чудесни подаръци, имаш толкова развито въображение. Аз ти изпращам едно шалче… Знам, че е ужасно, но Килгарет е далеч от Лондон и знаеш, че няма какво да се купи оттук. Мама и татко също много харесаха книгата и казаха, че си постъпила много умно, като си намерила толкова много стари фотографии от Ирландия, събрани на едно място. Много ми допаднаха онези на Дан-Лере, когато още се е казвал Кингстаун. Много хора, включително семейство Грей, още го наричат Кингстаун.

Честно казано, няма какво толкова да ти пиша. Трябва да дойдеш и да видиш с очите си как е тук. Не се чувствам на деветнайсет години. Винаги съм мислила, че когато стана на толкова, ще бъда различна, лицето ми ще бъде по-слабо и по-одухотворено. Че ще водя различен живот… Че ще познавам повече хора. Ала всичко изглежда същото. Е, предполагам, че малко съм се променила. Не мога да понасям Нед Барет. Мисля, че научих всичко, което той знае, и трябва да намеря някой, който умее повече неща. От бюрото си в кабинета виждам как пристига автобусът и два пъти на ден се вглеждам с надеждата, че някоя интересна личност ще слезе и ще наеме стая в хотела. Не е ли жалко за една жена в средата на двайсети век? Спомняш ли си, когато бяхме на четиринайсет години и менструацията ми дойде на рождения ми ден, а на теб — не, и помислихме, че ти има нещо, и трябваше да питаме мама? Не знам дали ранното съзряване ми се е отразило добре. Бих желала да ми разкажеш нещо за личния си живот и с кого се срещаш. Имам чувството, че ще ми бъде трудно да разговарям с теб. Мама казва, че това е смешно и че след пет минути ще кряскаме като гъски както едно време. Струва ми се, че е било толкова отдавна. Благодаря ти отново за книгата. Джоани каза, че илюстрациите са толкова хубави, че мога да ги окача в рамка, но аз мисля, че е по-добре да си стоят в книгата. Надявам се, че не е била скъпа. Шалчето изглежда много окаян подарък в сравнение с нея.

С обич, Ешлинг

Мила Ешлинг,

Шалчето много ми хареса. Не, съвсем не го казвам от учтивост. Мистър Ворски каза, че изглеждам великолепно, когато отидох с него тази сутрин в магазина. Никога не ми е минавало през ум да си купя нещо в червено, защото лицето ми се изчервява толкова силно, че мислех, че изобщо няма да ми отива. Вероятно сега се изчервявам по-рядко. Както и да е, шалчето е превъзходно и го нося с една кремава блуза, и мисля, че изглеждам адски снобски. Трудно е с писмата, нали? Мисля, че нито една от двете ни би се интересувала от дългите подробности на всичко, което става всеки ден. На мен ми е интересно, защото познавам Килгарет и макар че мина много време, още го помня… И как са наредени магазините. Не знам къде се намира кабинетът ти. До този на леля Айлийн ли? Не може да е там, защото не би могла да виждаш автобуса. Затова — къде е? Не знаех, че приятелката ти Джоани се е върнала. Мислех, че още учи в чужбина. Не споменаваш Донал. Това означава ли, че отново е добре? Не пишеш нищо за бебето на Морийн — само, че е момче. Значи си леля. Бих ти писала за всичко тук, но ти не познаваш мистър Ворски и приятелката му, която ми каза да я наричам Ана, макар че е на около седемдесет години, нито Джони Стоун, който вече е съдружник на мистър Ворски. Той е много приятен и забавен. И след като не си виждала дори татко, не мога да ти разкажа за онази ужасна жена, която иска да го оплете в мрежите си. Нямам нищо против татко да се ожени пак, но тази е отвратителна. Баща ми не може да я понася и не знае как да я изгони от средите на бриджорите. От време навреме писмата от майка са весели. Пише ми често, но някакви странни неща за миналото. Забрави дори за рождения ми ден. Не се оплаквам, но ми се струва неестествено, защото съм все пак единствената й дъщеря. Леля Айлийн има пет деца и едно внуче, но никога не забравя рождените им дни. В колежа е страхотно. Много от часовете са на открито заради хубавото време. Чудесно е, когато групата ни от дванайсет студенти отиде в парка с триножниците и боите и се разположим да рисуваме някоя горичка като истински художници. Колегите ми са много приятни и се разбираме. Имам и приятели — Кейт, Едуард и Лайънел. Сигурна съм, че съм ги споменавала в писмата си. Понякога се събират в апартамента на Кейт. Тя има цели три стаи, защото родителите й са починали, а наставничката й мисли, че те й се полагат. Представяш ли си? Но аз рядко ходя на тези събирания. Смятам, че танците са малко скучни. Предпочитам да разговарям за неща, които ме интересуват. Спомням си как леля Айлийн веднъж каза, че трябва да се преструваш на заинтересуван от разни неща от учтивост. Аз постъпвам така с майка и татко, но нямам намерение да го правя с другите. Прекарвам доста време в магазина на мистър Ворски. Отивам там след лекциите или с велосипеда след вечеря. След като Джони стана съдружник, има много промени и известни подобрения и понякога сме четиримата, защото идва и приятелката на мистър Ворски — Ана (кълна се, че е на седемдесет години). Мисля, че сме като едно семейство, но все пак не сме роднини. Не е ли странно? Обичам те и ти благодаря за шалчето. Много съм елегантна с него. Така каза Джони Стоун.

Елизабет

 

 

Айлийн винаги напомняше на семейството си за рождения ден на Елизабет. Дори купуваше отделни картички и караше Еймон, Донал и Найем да ги надписват. Тази година Еймон възнегодува.

— Мамо, вече съм твърде голям, за да изпращам разни глупави картички с цветя и конски подкови на някаква жена в Англия, за която дори не си спомням.

— Елизабет Уайт беше отгледана в тази къща и живя с теб цели пет години. Беше ти като сестра и ще я помниш дотогава, докато ти кажа — сгълча го Айлийн.

— Но, мамо, това беше толкова отдавна. Аз бях дете, когато тя беше тук. Сега съм голям и тя ще помисли, че я ухажвам. Смешно е.

— Аз купувам картичките, аз ги пускам. Помня датата. От теб искам само да вземеш писалката с огромната си лапа, да напишеш два реда и да сложиш грозния си подпис — сопна му се Айлийн.

— Чиста сантименталност — продължи да мърмори Еймон. — Ако някой разбере, ще стана за смях на целия град.

Донал писа надълго и нашироко колко много харесала книжката с акварелите, която Елизабет му изпрати. Наложи се Айлийн да му даде лист хартия към картичката. Найем написа дълъг и объркан отчет за живота в училище, претъпкан с разни деца, за които Елизабет никога не бе чувала, нови монахини и приятелки, които едва са прохождали, когато Елизабет замина. Морийн описа подробно бебето — Брендан или Брендан Ог, както го наричаха, за да го различават от баща му. Пеги се подписа на една от картичките, а Айлийн написа дълго писмо за промените и събитията в градчето. Тя разказа и за новия кабинет на Ешлинг — точно до вратата, на малък подиум, където била далеч от хората, но все пак достатъчно близо, ако искала да отиде при тях. Айлийн обясни, че Джоани Мъри се върнала от Франция и щяла да заминава за Дъблин, за да работи в една фирма, вносител на вина. И тъй като в момента нямало какво да прави, идвала в магазина на О’Конър и разсейвала Ешлинг. Но написа с гордост и че Елизабет сигурно ще се зарадва, като научи, че мис О’Конър — както сега я наричали в магазина — обяснявала, че работата си е работа, и дори братът на Джоани Мъри — Тони — дошъл там един ден и казал същото.

Айлийн й писа, че не виждат често Морийн, Брендан и малкия Брендан Ог, защото семейство Дейли се държали властно и искали да командват. Това обаче щяло да се промени с течение на времето. В онова семейство имало много възрастни жени, лели и братовчедки и бедата била в това, че не им стигали грижите за кокошките и пуйките, ами искали да изкарат душата на всеки нов член на семейството. Всичко това щяло да се оправи, когато братята и сестрите на Брендан Дейли се оженели и имали деца, което щяло да смъкне напрежението от Морийн.

Писа й, че Донал още страда от белите си дробове, че трябва много да се пази, да не се преуморява или да настива, ала слава богу, е много по-добре. Бил станал хубав петнайсетгодишен младеж, висок колкото Елизабет, когато била на същата възраст. Стигал най-горната лавица на библиотеката в дневната, без да се повдига на пръсти. Пеги се срещала с един много приятен човек на име Кристи ОʼБрайън. Той работел в една ферма близо до бащината къща на Брендан Дейли. Айлийн се надявала — заради доброто на Пеги — да се оженят, защото Пеги вече била прехвърлила трийсетте и нямала голям избор, но, от друга страна, тайно й се искало на Кристи да му омръзне и тя да остане при тях.

Понякога Елизабет си мислеше, че ако трябва да разчита на Ешлинг за информация от Килгарет, това би означавало да приеме, че животът там е замрял в деня на нейното заминаване.

 

 

За своя утеха Елизабет установи, че монахините не са имали право. Джони продължи да я уважава и след това. Дори я харесваше много повече и тя се чувстваше голяма, горда и самоуверена, когато беше с него. Щом потеглиха към Лондон в поройния дъжд, той изглеждаше по-весел и по-щастлив от всякога. Елизабет наблюдаваше лицето му, докато той шофираше, и се чудеше как може да разказва с такава лекота за странния стар фермер, който му позволил да застреля зайците, как ще уплътнят микробуса отвътре, за да не тече и какво ще каже мистър Ворски за съкровищата, които му носят. Знаеше, че той сигурно мисли как са правили любов, макар че външно беше много хладнокръвен и спокоен. Тя също се успокои и започна да бъбри весело с него, вместо да изпада в мрачно настроение за случилото се снощи. Това, доколкото разбра, му достави удоволствие и от време навреме той погалваше ръката й и казваше:

— Много си сладка, да знаеш.

Никой в колежа не забеляза, че Елизабет е загубила девствеността си. Кейт я попита дали е прекарала добре почивните дни и й разказа за едно ужасно събиране, на което откраднали чист спирт от лабораторията, изпили го с лимонада и на всички им станало лошо.

Баща й също не забеляза никаква промяна у нея. Той се беше притеснил и се суетеше, защото онази досадна мисис Елис искала да дойде да му помогне в подготовката за играта на бридж, но той й казал, че дъщеря му ще бъде вкъщи. А сега Елизабет закъсняла и той не бил готов.

— Тази вечер е мой ред да посрещам гости. Ти винаги правиш сандвичите… и разни вкуснотии — започна да хленчи той.

— Да, татко, тази вечер е твоя и можеш сам да си направиш вкуснотии и сандвичи. Има бисквити, малко сирене, хляб и масло в килера. Ти приготви всичко тази вечер.

— Но ние не сме се разбрали така…

— Възможно ли е някой да се разбере с теб, татко? Отговори ми. Може ли изобщо да се договорим за нещо? Току-що се върнах от посещение при съпругата ти. Бившата. Жената, за която си се оженил преди двайсет години… И която вероятно си обичал. Но пита ли ме нещо за нея? Нито дума. Майка може да е в болница и да бере душа, но това изобщо не те интересува. Може да е ужасно нещастна. Или милион други неща. Ала ти не зададе нито един въпрос. Тя поне ме попита как си, Хари — също. Искаха да знаят как живееш. Но в твоето ледено сърце няма място за тях.

Елизабет щеше да се разплаче.

Баща й седна.

— Това е неуместно — рече той с вид на ученик, принуден да понесе наказание, без да знае какво е провинението му.

— Дай ми този проклет хляб. Ще ти намажа филиите с масло. Ще отрежа коричките, ще приготвя подноса…

— И ще сервираш, нали?

— Това вече е прекалено! Досега не знаех какво разбира майка под студена риба.

— Бях сигурен, че Вайълет и онзи мъж ще те настроят против мен. Знаех си, че са имали това предвид, когато толкова настойчиво те канеха.

Елизабет го погледна потресена и изведнъж се разплака. Опитваше се да не гледа през пръстите си как баща й премества хляба, за да не се навлажни от сълзите й и да стане негоден за сандвичите.

 

 

Мистър Ворски забеляза. Той беше единственият. Видя промяната у Елизабет и беше сигурен каква е причината. Тя говореше така, сякаш беше част от семейството, начело с него и Ана Стреповска и наследника им Джони. Държеше се така, като че ли щеше да се омъжва в кралското семейство. Стефан Ворски се присмя над въображението си, но наистина беше така.

— Мистър Ворски, чудя се дали не си мислил за нова табела на магазина? В колежа ни учат да рисуваме букви… Снощи казах на Джони, че нещо на фона на златен лист би било много подходящо… Той каза ли ти? Не? Е, не искам да натрапвам идеите си…

Друг път казваше:

— Джони и аз ще нарисуваме името на магазина ти на микробуса. Искаш ли, или предпочиташ да бъдеш по-дискретен? С Джони се обзаложихме на два шилинга, но няма да ти кажа кой на какво мнение е.

Мистър Ворски сподели съмненията си с Ана Стреповска, но тя изсумтя и каза, че имал буйно въображение.

— Колко типично за един мъж да мисли така, когато жената изглежда щастлива.

Мистър Ворски не беше подготвен да спори за принципите и различните виждания, но беше готов да се обзаложи на каквато и да е сума, че има право за Елизабет.

 

 

Елизабет непрекъснато се тревожеше какво ще стане по-нататък. Дали Джони ще се опита да го направи отново, къде и кога? И дали да се съгласи с готовност, или да се опита да се придържа към версията, че онази нощ в хотела е станало случайно? Мислеше и за противозачатъчните средства. Джони каза, че е внимавал и няма опасност. Тя нямаше достатъчно опит, за да разбере какво имаше предвид, но той вероятно искаше да каже, че в нея няма малки сперматозоиди, които биха могли да я оплодят, а е направил така, че те да попаднат върху хотелския чаршаф. Лицето й още пламваше, като си помислеше за камериерката, която е оправяла леглото на следващия ден, но щеше да бъде много прозаично и неуместно, ако се бе опитала сама да изпере чаршафа.

Джони й бе казал, че следващия път ще донесе „едно нещо“ и тя бе кимнала спокойно, ала той не спомена нищо повече по този въпрос. Все пак беше изключително мил и изглеждаше много радостен, когато тя се отбиваше на връщане от лекции и дори не отиде в колежа в петък следобед, а остана да разглежда новите придобивки — лакирани и подредени за събота.

— Утре вечер ще те заведа на кино, ако си свободна — предложи той. — После ще отидем у нас и ще ти приготвя моя специалитет.

Елизабет му се усмихна.

— Сигурно ще ми хареса. Заек ли ще бъде?

— Не, мила, консервирано свинско. Как ти се струва?

Тя кимна щастливо.

— А, Том и Ник няма да са там. Ще пътуват през почивните дни — добави той уж между другото. — Така че апартаментът ще бъде на наше разположение и няма да ни досаждат със закачките си.

— Аха.

Елизабет разбра и остана много доволна. На следващата сутрин използва част от спестяванията си, за да си купи красиви пликчета, сложи в чантата си четка, паста за зъби и пудра и каза на баща си, че ще ходи на кино, после на събиране, и че вероятно доста ще закъснее. Той изслуша това с обичайния си пораженчески вид, с който приемаше всичко. Тя имаше ключ, така че нямаше да има проблеми. А, и ако може, баща й да разтреби и почисти кухнята, в случай че някой я докара и тя го покани да пият какао.

Джордж дори не й пожела приятно прекарване.

 

 

Том и Ник не пътуваха често. Том работеше в магазин за двигатели, а Ник — в туристическа агенция. И двамата ласкаеха Елизабет и я смятаха за новата приятелка на Джони — израз, който започна да я безпокои. Когато го смениха с „момичето на Джони“, Елизабет се успокои. Те винаги се шегуваха галантно пред нея.

— Ако дамата ти омръзне, Джони, непременно ми кажи. Може да те сменя…

Всеки имаше отделна стая в големия апартамент на Ърлс Корт. И макар че щеше да бъде напълно осъществимо, Джони никога не я канеше, когато другите двама младежи бяха там. Според Елизабет това се дължеше на факта, че той я възприемаше като дама и държеше да запази доброто й име. Как биха се посмели с леля Айлийн на това лицемерие… Но Елизабет веднага се сети, че това би било невъзможно. Леля Айлийн щеше да бъде категорично против. Мъдростта, толерантността и безграничното й разбиране не включваха това. Тя би й го казала направо: „Не постъпваш правилно. Това е глупаво, безотговорно и грешно. Господ е имал основателна причина да създаде брака. За да могат мъжът и жената да намерят възможно най-добрия начин на съвместен живот, защитени от закона и онова, което всички смятат за правилно. Ти и това момче сте големи глупаци и си играете с огъня. Ако той наистина те харесва толкова много, колкото мисли, както и ти него, защо не постъпи нормално, да каже на майка ти и баща ти и да ти предложи брак? Защо те вкарва и изкарва крадешком като престъпничка, като най-обикновено момиче?“. Елизабет никога не бе чувала тези думи от устата на леля Айлийн, но беше сигурна, че тя ще каже точно това. Те представляваха смесица от други предупреждения, сурови наказания и всичко, за което бе ставало дума, докато беше в Килгарет.

Но Елизабет решително разтърси глава. Тя беше голяма жена, на деветнайсет години. Живееше в Лондон, а не в затънтено градче като Килгарет. Не изпитваше всичките онези католически страхове от грехопадението, нескромността и безнравствеността. Хората в действителния свят не мислеха така. Леля Айлийн беше старомодна. Прекрасен човек, ала старомодна.

От време навреме Елизабет имаше възможност да кани Джони в Кларънс Гардънс. Не че баща й преспиваше другаде. Но следобед го нямаше. Джони често ходеше за доставки и през деня микробусът беше на негово разположение. А и Елизабет можеше да се измъква от някои лекции или упражнения. Двамата обкръжаваха всичко с голямо вълнение — лекия обяд в кухнята, залостването на външната врата, в случай че стане невероятното и баща й се върне от банката преди шест и двайсет и три. После се качваха горе, в спалнята на Елизабет, където леглото беше тясно, но светлината беше романтична. Някои от по-яркосините неща бяха заменени с други, избрани от нея.

Веднъж Джони бе кимнал с глава към по-удобната голяма спалня, но Елизабет безмълвно му даде да разбере, че това е невъзможно. Сега тя го обичаше толкова много, че се разбираха без думи. Той също беше доволен от нейната топлота и отзивчивост. Непрекъснато й повтаряше, че е истинско малко сладурче във всяко едно отношение.

Понякога, докато лежаха в тясното й легло и дружески пушеха от една цигара, тя имаше чувството, че никога не е изпитвала такова блаженство, но не забравяше, че не бива да прекалява — да го кара да се кълне, че я обича, и да й обещава, че винаги ще й бъде верен. Не трябваше да намеква за нищо постоянно. Той беше щастлив така и я обичаше, и нищо не помрачаваше лицето му.

Понякога Джони говореше за хора, които бяха нарушили правилата на играта.

Том имаше приятелка — симпатична малка кукличка, ала годежният пръстен беше на първо място в списъка от изискванията й, и тя все го водеше у тях при майка й.

— О, боже, и аз те заведох да се запознаеш с майка — каза дяволито Елизабет.

— Да, но не го направи с блеснали очи — засмя се Джони.

Той си бе купил кутийка с ужасни презервативи, които изглеждаха съвсем не на място, когато ги сложеше, и явно го дразнеха. Елизабет се зачуди какво би могла да направи, за да ги избегне. Не искаше да разчита на безопасния период, благодарение на който в Ирландия имаше такива многобройни семейства. Кейт и другите момичета от колежа й казаха, че и тогава е опасно, и че всъщност подобен период не съществува.

— Но не може ли жената да направи нещо? — попита тя Кейт, като се почувства пълна глупачка.

Кейт отговори, че има много способи и й ги описа, но те й се сториха много по-неприемливи от гумените презервативи и Елизабет остави нещата така, както бяха. Джони също не измисли нищо и тя предположи, че всички се примиряват с това положение.

По време на тези интимни мигове той й разказа повече за себе си. Говореше шеговито за майка си, не беше близък с брат си, нямаше абсолютно никаква представа къде е баща му и дали има доведени братя или сестри.

Когато майка му пишеше весели, повърхностни писма, той изглеждаше доволен и разказваше на Елизабет по нещо от тях. Ала когато пишеше колко е самотна и колко й е тежко, че има двама неблагодарни сина, Джони махаше отегчено с ръка.

— Сприхава стара вещица — казваше той, без ни най-малка загриженост.

— Ще ме запознаеш ли с нея? Ще ме заведеш ли да я видя? — попита веднъж Елизабет и тутакси разбра, че е допуснала грешка.

— Защо? — намръщи се Джони.

— О, знам ли, ами например, за да й кажа да престане да бъде такава сприхава стара вещица и да ядосва хубавия си син — засмя се тя, като се опита да заглади нещата.

Получи се.

— Добре, защо не? Ще отидем някой път — отговори Джони.

 

 

За рождения ден Джордж й подари кутия за бижута. Отиде в магазина на мистър Ворски, за да се посъветва с Джони за подаръка. Срещал се бе с него пет-шест пъти и мислеше, че е приятен младеж, вече съдружник на мистър Ворски в магазина, който в никакъв случай не биваше да наричат „за стари вещи“.

Каза, че иска да изненада Елизабет и може да даде от трийсет шилинга до две лири. Джони го поведе из магазина и му предложи една старинна кутия, като каза, че струвала точно трийсет шилинга. Джордж измърмори, че това са доста пари за една празна кутия, но я купи. Джони пусна девет лири в чекмеджето за парите, за да не бъде измамен мистър Ворски, и купи за Елизабет брошка от марказит със синя птица.

Елизабет знаеше каква е стойността на красивата кутия с дърворезба и беше трогната и изумена, че баща й е похарчил толкова много пари за нея. Джони не спомена нищо. Той й помогна да намери книга с акварели за Ешлинг. Двамата ги разгледаха и тя му разказа за планините в Уиклоу, за река Слейни в Уексфорд и за старите полуразрушени къщи с красиви врати в джорджиански стил, покрити с увивни растения.

— Може би трябва да отидем там с два микробуса. Стефан ще трябва да купи още един магазин, когато се върнем. Знаеш ли, тази идея не е лоша. Ще заминем през лятото. Ще закараме микробуса до кораба, сетне ще вземем друг микробус там. Какво ще кажеш? Ще видим и приятелите ти О’Конър. Ти все казваш, че искаш да се върнеш в Ирландия. Защо не?

— Добре.

— Не си особено въодушевена. Нали каза, че много искаш да отидеш там?

— Да.

— Тогава какво?

— През лятото, добре.

Елизабет се колебаеше. Не искаше да му каже, че не желае да се връща по този начин — да влиза в домовете на хората като крадец и да отнася старинните им ценности. Особено там, където я бяха посрещнали радушно като бежанка по време на войната. Не искаше да отива в Килгарет, след като сега беше голяма, образована, знаеше стойността на вещите и как да печели от това. Не можеше да каже на Джони, че й се струва малко неудобно да отиде там с младеж, за когото не е омъжена, когато Морийн вече имаше законно семейство, а Пеги се надяваше да сключи брак с нейния Кристи. Елизабет желаеше именно това — един вид споразумение. Държеше да знае какви са намеренията на Джони към нея и докато не разбереше това, нямаше да го представи в другия си дом в Килгарет.

 

 

Всички бяха на мнение, че Ешлинг има неочаквано голям успех в магазина на семейството си. Това всъщност се дължеше предимно на факта, че Айлийн бе подготвила почвата за нея, ала Ешлинг не го съзнаваше.

Айлийн бе настояла в магазина да има специални помещения за двете деца. Шон мислеше, че това е пълна глупост и смехория, и й го каза.

— Но не виждаш ли, че те искат да имат там истинско място и работа? Ако Еймон мисли, че е само твой служител, а Ешлинг — че ми помага, с какво тогава ще се гордеят?

— С какво ли? Ами няма ли да са доволни, че целият бизнес е заради тях? Ще бъдат собственици, няма да са като половината деца тук, които емигрират. С това ще се гордеят. Никой не попита мен или теб дали сме горди, като се бъхтим денонощно…

— Е, гордост не е най-подходящата дума — съгласи се Айлийн. — Опитвам се да ги накарам да правят разлика между дома и работата, за да не бъдат груби с теб или да ми отговарят, както когато им кажем да направят нещо вкъщи.

Айлийн постепенно постигна своето. Разчистиха един ъгъл, боядисаха го, сложиха врата и той се превърна в кабинет на Еймон. Обясниха надълго и нашироко, че за местните фермери е важно да знаят къде да намерят Еймон и че трябва да се обръщат към него на малко име, защото селяните не обичат много думата „мистър“. Всички казваха на баща му Шон, но Айлийн беше „мисис О’Конър“, както и Ешлинг щеше да бъде „мис О’Конър“.

В кабинета на Ешлинг имаше съвсем нова пишеща машина, истински канцеларски стол и шкаф за счетоводните книги, описите и документите. Не беше като в кабинетчето на Айлийн, където навсякъде бяха разхвърляни книжа, а съвременен и подреден, точно както ги бяха учили в търговското училище. Една от преподавателките дори заведе групата си да видят работното място на Ешлинг като пример и това я зарадва много, за разлика от съученичките й.

Елегантната й зелена престилка и припреният й, наперен вид й придаваха необходимия авторитет. Горкият Джеми, чието умствено състояние не бе отбелязало никакъв напредък, а силите му бяха отслабнали, я наричаше мис О’Конър.

— Нямам нищо против Джеми да ми вика Ешлинг, нали ме познава от бебе — сподели Ешлинг пред майка си още първия ден.

— Не, той е доволен, че те нарича „мис“.

— Но, мамо, нали знаеш, че не е с всичкия си. Не искам да си придавам важност пред горкия Джеми.

— Съвсем не е така, дете. Той е доволен, че се държи като другите. Само бъди любезна с него, особено пред хората. Това наистина ще му хареса.

Ешлинг си спомни, че майка й винаги се бе допитвала до Джеми.

— Къде мислиш, че трябва да сложим новите абажури, Джеми? Сещаш ли се — онези, които пристигнаха миналата седмица?

Джеми спираше да чисти пода и казваше:

— Не знам, мамо, може би в задната стая.

— Мисля, че имаш право, Джеми. Благодаря. Точно там трябва да бъдат.

Години наред Ешлинг бе слушала подобни разговори — леко нервни и объркани. Защо майка й питаше Джеми? Сега разбра. Мама беше по-умна, отколкото изглеждаше.

През първите няколко седмици Айлийн й обясни сложната система от кредити. Показа й ведомостите за надниците, спестовната книжка, счетоводните книги за доставките и документите за платения подоходен данък. После слушаше внимателно, докато Ешлинг разказваше за по-прегледни, находчиви и ефикасни начини за ежедневните отчети.

Понякога грешките, пропуските и бъркотията се струваха на Ешлинг жалки и елементарни.

— О, мамо, не виждаш ли, че си удвоила работата си, като не си подредила всичко по азбучен ред? Сега ще свършваме за два пъти по-малко време. Не разбирам защо не си го направила досега. Ще отнеме само два дни.

Айлийн се съгласи, че това е сериозен пропуск от нейна страна. Каза, че не е имала достатъчно време, защото се е грижила за магазина заедно с Шон, оглеждала купувачите, за да прецени кому да отпусне кредит и кого да накара да побърза с плащането, молела банкера за допълнителни заеми и се грижела за един дом със своеволна прислужница и шест деца. Вместо да прави списъци от задълженията си, тя можела да поработи върху азбучния указател. Айлийн похвали дъщеря си и каза, че може би трябва да отидат в Дъблин и да купят истински счетоводни книги с азбучен индекс.

— Защо? Не мога ли да ги направя сама тази вечер? — възрази Ешлинг.

— Никаква работа у дома. Ако работеше при семейство Мъри или в хотела, щеше да бъдеш бясна, ако ти дадяха работа за вкъщи.

— Мамо, ти си велика, но какво друго да правя?

— Можеш да излезеш и да хвърлиш едно око на мъжете от този град, за да видиш дали няма някой подходящ за теб.

— Мамо, колко пъти да ти казвам, че не съм създадена за мъже, а дори и да бях, в този град няма нищо интересно — пълна скръб е по отношение на мъжете.

— Ти мислиш така.

— Честна дума, мамо, когато реша, че ми е дошло времето, ще отида в Дъблин и ще го претършувам, но тук няма никой, с когото бих желала да ме видят дори мъртва.

Джоани каза, че в Дъблин имало страхотни мъже, ала беше трудно да се определи точно какво има предвид. Имали автомобили, били облечени с костюми, пиели кафе на Графтън стрийт, седели в парка и ходели на конни надбягвания.

— А как си изкарват прехраната, къде работят?

— Не знам — призна Джоани, защото тази мисъл не й беше минавала през главата.

— Тогава откъде имат пари? Богати ли са?

— Мисля, че повечето са студенти или работят за бащите си.

— И аз работя за баща си — рече гордо Ешлинг. — Но няма да ме видиш да кисна в кафенетата по цял ден.

— Защото тук няма кафенета и никой не кисне в тях — отговори Джоани.

— Май имаш право.

Джоани не можа да й обясни с какво точно се занимава. Дните, в които двете се кикотеха и намираха за интересни и най-обикновените срещи, бяха отминали. Ешлинг мислеше, че това е по вина на Джоани, която умишлено криеше и говореше уклончиво за действията си. Но после се сети, че Елизабет също е сдържана и не иска да пише откровено, както разговаряха, докато беше в Килгарет. Вероятно така става, като пораснеш — преставаш да се кикотиш. Мама нямаше истински приятелки, с които да разговаря. Може би възрастните преставаха да споделят с хората разни неща и започваха да лицемерничат. Ето например Морийн — вечно е с онова отвратително семейство Дейли. Това не може да й харесва. Сигурно мрази ужасните сестри и лели на Брендан, и целия му род. Приятелствата трябва да са само за младите. Найем вече имаше приятелка — Шийла Мориарти — и двете пищяха от смях за нищо.

Ето и приятелството на мама с майката на Елизабет… То не продължи дълго, а мама все казваше, че години наред са били най-добрите приятелки в училище. Вероятно това беше признак, че си пораснал — осъзнаваш, че приятелствата не са важни.

— Напоследък не се виждаш често с Джоани. Да не сте се скарали? — попита Тони Мъри, когато един ден дойде в магазина да купи електрически шнур.

— О, съвсем не, но тя е заета. Има си приятели в Дъблин и ще ходи там. Аз съм вързана тук по цял ден, а вечер няма какво да се прави. Този град е ужасен, нали, Тони?

— Ти идваше често у нас и ни разсмиваше с небивалиците си — рече той.

— Предполагам, че съм станала по-различна и вече не разправям небивалици.

— Жалко.

Той се отбиваше често и винаги разменяха по няколко думи, но не флиртуваше с Ешлинг. Еймон една вечер каза, че Тони Мъри е откачил, защото непрекъснато купувал шнурове или кутии с гвоздеи и изобщо не си спомнял дали не е взел същото предния ден.

— Ходи като насън — добави той.

— Мисля, че харесва Ешлинг — рече Донал.

Ешлинг остави вилицата си и се заля от смях.

— Тони Мъри да ме харесва? Смили се над мен, та той е толкова дърт. Как не!

Шон четеше вестник.

— Престанете да се подигравате на клиентите и да дрънкате глупости — каза той, без да вдига очи от страницата.

— Аз не дрънкам глупости, татко, а Донал. Хайде, Донал, кажи кое те кара да мислиш така?

— Видях го как те гледаше в неделя на литургията. Досущ като човек, който харесва някого.

— И как ме гледаше? — попита удивена Ешлинг.

— Като болен вол — предположи Еймон.

— Ето така — рече Найем, преплете пръсти, затвори очи и придоби умолително изражение. — Бъди моя, прекрасна Ешлинг, бъди моя!

— А може само да е блед и да му е лошо от вътрешни терзания — каза Ешлинг.

— Не — рече Донал. — Непрекъснато те гледаше по време на проповедта и сетне, когато говорехме навън, се смееше на всичко, което ти казваше, и проявяваше прекален интерес.

— Не може само да е проявявал интерес към онова, което казвам — възрази Ешлинг. — Повечето хора са омаяни от думите ми.

— Господи! — възкликна Еймон.

— Престанете да богохулствате на масата — скара им се Шон.

— А да сте виждали някой да се интересува от думите на Еймон? Може да откриете още един влюбен — подразни ги Ешлинг.

Донал прие това сериозно.

— Не, но пък и аз не гледам. Мисля, че някои от продавачките се кикотят, взимат му шапката и бягат с нея след молитвите в неделя.

— Аха, значи затова обичате да ходите на литургия — каза Айлийн. — А аз мислех, че е заради любовта ви към Светото сърце.

— Е, и заради това — каза Ешлинг, която също обичаше да се издокара и да отиде на литургия.

Там винаги имаше много хора и после всички стояха около църквата и разговаряха.

— Добре де, аз съм преследван от бедни продавачки, но принцеса Ешлинг е хванала окото на търговския принц — каза Еймон с престорено тъжен глас и всички се разсмяха.

— Няма ли да бъде потресаващо, ако Тони Мъри наистина харесва Ешлинг и се оженят? Ще имаме много пари и градинари като тях — каза Найем.

— За какво са ти градинари, като нямаме градина? — рече Еймон.

— Защо искате да ме омъжите точно за Тони Мъри? — проплака Ешлинг. — За този старец! Та той е почти на трийсет години, за бога. От поколението на мама и татко.

 

 

Но естествено, щом видя Тони Мъри на следващата вечер в киното, тя започна да кокетничи, да се кикоти и да му хвърля подканващи погледи, само за да провери дали в подозренията на Донал има поне зрънце истина.

За нейна изненада Тони Мъри остана доволен от държането й.

— Ще дойдеш ли утре вечер? — попита я той.

— Това само общи приказки ли са, или покана? — изкикоти се тя.

— Покана — отговори той.

— Искаш да кажеш, че ме каниш на кино?

— Питам дали би желала да отидем на кино — каза той, след като го беше принудила.

— Ами, приемам — каза Ешлинг.

— Тогава ще се срещнем тук.

Двамата погледнаха афиша — „От полза за нацията“.

— Чудесно.

Настъпи мълчание.

— Трябва да е хубав — рече Тони.

— О, да, би трябвало.

— Добре, че смениха филма.

— Правят го всеки четвъртък.

— Да — повтори Тони Мъри и се разделиха.

Ешлинг се кикоти през целия път до вкъщи, след като настигна Джуди Линч и Ани Фицпатрик.

— Утре вечер имам среща. Тони Мъри ще ме води на кино.

Те останаха смаяни.

Ешлинг се чудеше защо той няма приятели сред връстниците си и се надяваше да не е извратен или нещо подобно.

Разказа случката на мама и попита не е ли изумително, че Донал е имал право.

— Само защото Тони те е поканил на кино ли? Това не означава, че те харесва, пък и както ми разказа цялата история, ми се струва, че ти си го предложила — каза Айлийн неочаквано строго.

— Мамо, какво има? Защо се ядоса? Аз само се шегувах.

— Съжалявам.

Айлийн рядко се извиняваше, дори и ако се държеше грубо, и Ешлинг се изненада.

— Да, имаш право. Казах го малко необмислено.

Айлийн махна очилата си. Четеше, когато Ешлинг влезе. Шон вече си беше легнал. Изглеждаше уморена.

— Не знам. Мисля, че понякога не съзнаваш колко си привлекателна, Ешлинг. Наистина си красиво момиче. Можеш да завъртиш главата на всеки мъж, а още си толкова глупава. Ще се увлечеш по него и ще стане една бъркотия…

— Но, мамо, казвам ти — беше само на шега. Той е стар, може да ми бъде баща.

— Миличка, той е само единайсет години по-голям от теб. Ерген. Иска да се задоми. Не се интересува от баловете и танците в Дъблин, а пие с мъжете. Майка му изгаря от желание да го ожени — време му е. Сега разбра ли какво искам да кажа? За него цялата тази история може да не е шега — затова се притеснявам да не свържат името ти с неговото, без да има причина.

— Но защо ще свързват името ми с неговото, мамо? Да не би да ходя сериозно с него? Правиш от мухата слон.

— Килгарет е малък град. Нямаш представа колко обичат да клюкарстват хората тук.

— Но, мамо, за какво има да се клюкарства? Не могат да кажат, че ме е зарязал, ако не се държа сериозно с него.

— Не, дете. Разбира се, че не могат. Хайде да угасим лампите, да си лягаме и да прекратим това глупаво бръщолевене.

Мила Ешлинг,

Разкажи ми повече за Тони Мъри. Последния път, когато спомена за него, беше за някакъв инцидент — той заловил Джоани в нещо, което също не беше ясно обяснено… Но аз мислех, че той е много възрастен, нещо като чичо. А ти ходиш с него на кино по два пъти седмично вече повече от месец. Има ли нещо между вас? Намеква ли ти за нещо? Бих искала да ми кажеш, аз мога да пазя тайна. Намирам се на много километри от Килгарет, в друга държава. Мисис Елис, онази ужасна жена, която си е наумила нещо за баща ми, наистина полага големи усилия. Наближава петдесетият рожден ден на татко и тя непрекъснато повтаря, че искала да организира малко тържество в чест на „половинвековния юбилей на баща ти“. За да я разубедя, рекох, че вкъщи ще има тих семеен обяд, и тя трябваше да се задоволи с това. Чичо Шон стана ли на петдесет? Празнувахте ли? Един семеен обяд не е много забавен, защото ще бъдем само татко и аз, но може би когато разбере, че съм изгонила мисис Елис, ще се зарадва. Често се виждаме с Джони. Трудно е да ти разкажа за това. Опитах се, но скъсах листа, защото звучеше като сантиментална любовна история… А в действителност не е така. Аз само го харесвам и той мен… Но не си казваме, че се обичаме или нещо подобно. Бих ти обяснила по-ясно, ако се срещнем. Питаш ме как изглежда. Мисля, че прилича на Кларк Гейбъл, но е по-слаб и без мустаци. Това звучи смешно, но всъщност се опитвам да ти обясня, че е чернокос и много хубав. Хората го заглеждат, но той не ги забелязва. Ще ти пиша какво е станало с татковия рожден ден. Поздрави всички. Понякога пиша на леля Айлийн, както знаеш, но не споделям никакви тайни, само обикновени писма. Ала не съм й писала от известно време, защото съм много заета. Тук нещата са толкова сложни! Надявам се, че ме разбираш.

С обич, Елизабет

Мила Елизабет,

Значи прилича на Кларк Гейбъл, а? Невероятно! Нищо чудно, че си траеш за него и го криеш. Разбирам защо ти е трудно да го опишеш. Знам, че и двете не ни бива много по писането, но сега имам намерение да променя това. Ще се опитам да ти опиша Тони. Той е много стар — на трийсет години е и скоро ще стане на трийсет и една. Бил е в университета, но не го е завършил. Учил е бизнес в Лимерик и сега ръководи семейната фирма. Изглежда, много ме харесва. Не знам защо. Слага ръка на врата ми и го стиска, което е ужасно, и ме целува в колата, като се опитва да вкара езика си между зъбите ми, но аз не му позволявам. Всичко стана малко случайно. Не ми допада особено. Той казва, че съм красива, което гали слуха ми. Идва често да говори с мама и татко и всички знаят, че се интересува от мен, така да се каже. Татко не знае какво да прави, направо е обезумял. Тони не е като Брендан Дейли, защото цялото им семейство са непрокопсаници и всички знаят това. Тони Мъри наистина е изгодна партия за женитба. Мама не казва нищо. Тя мисли, че си играя с чувствата му. Представяш ли си! Ешлинг О’Конър да си играе с чувствата на такава изгодна партия. Както и да е, не изпитвам нищо особено към него. Би ми харесвал повече, ако не изглеждаше толкова глупав и не дишаше и не пуфтеше толкова много в колата. Тони определено не прилича на Кларк Гейбъл. Преди всичко той е по-дебел. Има черна къдрава коса и е малко четвъртит. Е, разказах ти всичко, затова не можеш ли и ти да седнеш и да го направиш? Аз не късам листата, макар че това за целувката звучи отвратително.

С обич, Ешлинг

Мила Ешлинг,

Ще ти пиша за всичко, обещавам. След около две седмици. Тук стават толкова много неща. Много съм заета. След две седмици. Всичко. Пикантни подробности, нищо няма да спестя. Чакай с нетърпение.

С обич, Елизабет

P.S. Обичаш ли Тони Мъри поне малко?

 

 

Баща й каза, че не иска никакво празненство по случай половинвековния си юбилей. Нямало какво толкова да се чества. Това разтревожи Елизабет.

— Ти си единственият баща, който имам, и ще ставаш на половин век. Мисля, че трябва да организираме нещо. Възможностите са следните — мога да те заведа на ресторант и да поръчам бутилка вино. Имам малко спестени пари. Ще ми бъде много приятно, татко. Или можем да поканим тук всички от бридж клуба, неколцина твои колеги от банката, един-двама съседи и да се повеселим…

— Не, партньорите ми няма да се забавляват, щом няма да играят бридж — възрази Джордж.

— Добре, тогава само ние двамата.

— Но в ресторант е много скъпо — каза баща й.

— Тогава ще поканя Джони на вечеря в събота, ще пием вино и ще похапнем вкуснотии.

— Няма да е лошо — съгласи се баща й, успокоен, че няма да му се налага да прави каквото и да било, освен да приеме онова, което му поднесат.

Беше изключително доволен, че е успял да избегне официалното тържество.

— Той е добро момче. Бива го за компания. Ще ми бъде приятно да дойде на вечеря — каза Джордж.

Да, на всички им беше забавно в компанията на Джони Стоун. Ала предстоеше най-трудното — да го покани на вечерята.

 

 

— Нали няма да помислиш, че се опитвам да те оплета в мрежите на брака, ако те помоля за една услуга?

Лежаха завити в апартамента на Джони, четяха неделните вестници и пиеха мляко със сламки.

— Хм… Говориш като жена, която иска да ме обвърже — рече той, като продължи да чете вестника.

— Не, далеч съм от тази мисъл. Само че татко скоро ще стане на петдесет години, а няма близки приятели… Така че намислих да приготвя специална вечеря… Би ли дошъл и ти, за да поддържаш разговора?

Джони вдигна очи.

— О, не, мила. Не искам да се бъркам. Рожденият ден е семеен празник.

— Но нали знаеш що за семейство сме — татко и аз… В нашия дом няма семейни традиции. Ще бъде много тъпо, ако сме само двамата. Нужен ни е външен човек, за да стане по-тържествено. Ела, мили. Моля те.

Джони поклати глава.

— Не, само ще преча. Не ме бива по официалните сантиментални случаи… Нали знаеш, че дори не искам да ходя при майка си за Коледа, защото тя държи на цялата церемония и всичко останало.

— Но ти беше страхотен с майка и Хари.

— Това е съвсем различно, скъпа. Обстоятелствата се стекоха така, че вечерта стана приятна. Нямаше официална покана, нито тържествен повод.

— Моля те, Джони. Моля те.

Той пак започна да чете вестника.

— Не, сърце мое. Не ми е там мястото. Няма да ми е приятно.

— Никога ли не правиш онова, което не ти харесва? — попита малко рязко Елизабет.

Той я погледна стъписан.

— Много рядко. Защо?

— Ами, на мен ми се случва често, както и на повечето хора. Моля те, Джони, направи ми това удоволствие. Само една вечеря. Заради татко.

— Не, скъпа, помоли някой друг.

Всичко беше решено. Той нямаше да дойде. Нямаше да й направи тази услуга, дори не възнамеряваше да си помисли или да обсъди въпроса. Предполагаше, че Елизабет има други приятели — близки колкото него. Мислеше, че Кейт, Едуард и Лайънел й идват често на гости.

Елизабет трябваше или да се примири с това, или да настоява за повече. Ала току-що бяха хлопнали вратата под носа й. Нямаше да й предложат нищо повече. Поискаше ли си го сама, нямаше да получи нищо и щеше да бъде лишена от онова, което вече й бе дадено. Тя беше видяла Лили — някогашна приятелка на Джони, която дойде в магазина. Момичето го харесваше още и той безспорно се държа много мило, но Лили вече беше отхвърлена и всичко било свършило. Била направила сцена, когато Джони отказал да отиде с нея на бала на колежа… Елизабет вече беше предупредена.

— Добре — каза безгрижно тя. — Голям си егоист. Е, ще пропуснеш една хубава вечеря, това е ясно.

Тя изглеждаше лъчезарна и безгрижна. Той нямаше да разбере колко наскърбена и отблъсната се чувстваше. Нямаше да узнае от засмяното й лице за потискащия извод, до който бе стигнала относно любовта си към него. Сега Елизабет знаеше, че чувствата й няма да бъдат споделени и ще трябва да се преструва, ако връзката им продължи. Джони нямаше да се среща с никого. Играта щеше да се играе на негов терен и по неговите правила.

Тя се насили да чете вестника с усмивка на лице. Знаеше, че Джони я гледа.

— Ела тук, прекрасна моя — каза той и отметна завивките. — Ти си прекалено привлекателно момиче, за да четеш вестници. Създадена си да доставяш удоволствие.

Тя лежеше щастлива и гледаше тавана; той бе отпуснал глава на гърдите й. Джони задряма, когато лъчите на утринното слънце проникнаха през прозореца. След малко щяха да се облекат и да отидат в някоя кръчма край реката, където той щеше да поръча джинджифилова бира и сандвичи.

Елизабет бе научила урока си. Можеше да избухне в сълзи, да го моли още, да го притесни или да се нацупи, ала той нямаше да й обърне внимание и накрая щеше да отиде на закуска сам.

Не. Тя никога не бе постъпвала така и наградата беше тук, в ръцете й. Той я обичаше и желаеше. А това си заслужаваше някои жертви.

 

 

В една лятна нощ, когато колата кипеше от страст, набези, настъпления, откази и гърчове, Тони Мъри каза на Ешлинг, че иска да го приеме сериозно.

— Искам да знаеш, че не съм срещал по-привлекателна жена от теб.

— Това е хубаво, Тони, но няма да си махна сутиена — отговори Ешлинг.

— Радвам се, че няма да го направиш. Знам, че не си от онези, които ходят с всеки, и те уважавам заради това — каза той със зачервено от напрежение лице.

— Ами, такава съм.

Беше объркана, защото му бе позволила да отиде много по-далеч, отколкото смяташе за разумно. Е, понякога и тя се увличаше повече, отколкото беше редно за младо момиче. Ешлинг беше неопитна и мислеше, че задоволява най-низките страсти на Тони, като му позволява да я опипва — нали монахините казваха, че това води до смъртен грях.

Но въпреки това Тони, изглежда, я уважаваше.

— Много ми е трудно да продължавам с тези… излизания — каза той.

— О, на мен ми харесва да излизам с теб — рече Ешлинг, като нарочно се направи, че не го разбра.

— Не, нямам предвид това. Знаеш какво искам да кажа. Толкова много те харесвам, че искам непрекъснато да си до мен…

Ешлинг реши, че това е много близо до предложение за брак. Тя се вгледа за миг в лицето на Тони, като че ли бяха непознати.

Той беше достатъчно привлекателен. Имаше як врат и хубави черни очи. Другите момичета й казваха, че е хубав и изискан мъж. Знаеше, че баща й би одобрил брака им. „Ще направиш добре, ако се омъжиш за някой от семейство Мъри, момиче“, казваше уж на шега той, ала тя знаеше, че го мисли сериозно. Мама се въздържаше, но само защото смяташе, че Ешлинг е прекалено лекомислена.

„Ами да, лекомислена съм — помисли си Ешлинг с внезапна убеденост. — И няма да се оставя да бъда въвлечена в нещо, за което не съм сигурна. Няма да му позволя да ми направи предложение и да се налага да отговарям с да или не. Ще го отлагам, поне веднъж в живота си ще действам хитро.“

Тя го целуна леко по челото.

— Ти си привлекателен мъж, Тони Мъри, и говориш такива неща, че ме объркваш. Но ти си голям и знаеш какво вършиш. А аз не знам — аз съм млада и глупава и не съм ходила никъде.

Той отвори уста да каже нещо, но тя го прекъсна.

— Ще ми се да опозная малко света преди да се обвържа с теб. Иначе ще бъде смешно. Виж, ти си бил в университета, живял си далеч от дома си, в Лимерик и Дъблин. Ходил си във Франция и Рим. А аз не съм мръдвала по-надалеч от Дан-Лере. При това с цялото си семейство. Не, ако искам да имаш някакви намерения спрямо мен, аз трябва да порасна още малко, а не да бъда само една глупава провинциалистка от Килгарет. Тогава ще пощурееш по мен.

— Аз и сега те харесвам — измънка Тони.

Неусетно Ешлинг бе успяла да го накара да се изправи и да седне. Това би трябвало да означава, че с опипванията и милувките е приключено…

— Да, но почакай, докато стана изискана. Това ще бъде една великолепна награда — изчурулика тя.

— Не искам да бъдеш изискана — настоя упорито той.

— Но не искаш ли да бъда по-разумна и малко по-фина? Хайде. Много ще ти хареса, ако съм по-умна, а не такава невежа.

— Откъде ще придобиеш всичката тази изисканост, ум и финес? — измърмори недоволно Тони.

Ешлинг наистина не знаеше какво да каже, макар че умът й работеше трескаво, за да му даде отговора, който би го задоволил.

— Ами, още не съм решила, но мисля да пътувам. Не да замина занякъде завинаги, а само да разширя мирогледа си и да видя света. Още нямам дори двайсет години, Тони. Може да ти се струвам наред, но не искам да стана като онези досадни, ограничени жени, които срещаш в църквата. Те не мислят за нищо друго, освен какво е казал свещеникът и как са облечени хората…

— Но ти никога не си…

— Да, но може би ще стана такава. Вече забелязвам признаците.

Ешлинг се беше разгорещила да защитава каузата си и почувства, че надделява. Време беше да смени темата.

— Следващата седмица ще ти кажа къде ще отида и кога ще тръгна по света.

Той изръмжа нещо в знак на съгласие и с нежелание я закара пред къщата на площада.

Майка й беше будна както обикновено.

— Закъсня — укори я леко тя, без да изрази особено неодобрение.

— Знам. Поразходихме се с колата след филма и дълго разговаряхме.

Ешлинг се погледна набързо в огледалото, за да се увери, че червилото й не е размазано по лицето и блузата й е закопчана както трябва.

Ала майка й не я огледа.

— Само чаках да се върнеш — каза тя, прибра плетивото си и започна да гаси лампите.

— Е, мамо, не беше необходимо. Знаеш, че съм разумна и че нищо… че не бих… че винаги ще се връщам.

— Разбира се, но сега ти си най-голямото ми дете. На твоите години Морийн беше в Дъблин, а с момчетата е различно. Няма значение кога ще се прибере Еймон.

— Аз не ти създавам главоболия, нали? Можеш да разчиташ на мен в магазина, излизам благоприлично с най-добрата партия в града, не съм развейпрах. Казах му, че съм прекалено млада, за да мисля за нещо сериозно. И че първо трябва да опозная света.

Айлийн се засмя.

— И къде ще отидеш? Може би в Уиклоутаун или в Уексфорд?

— Ще замина занякъде, мамо. Само за да знае, че имам изисквания.

Айлийн разроши косата й и пак се засмя.

— Много си забавна. Нищо чудно, че Тони Мъри е възхитен от теб.

На масата имаше писмо от Лондон. Ешлинг го грабна нетърпеливо и го занесе в леглото си. Това беше обещаното от Елизабет писмо, в което щеше да й разкаже всичко. Пък и изглеждаше дебело.

Ешлинг си взе чаша мляко и парче сладкиш от кухнята и седна на леглото си, за да се наслади на разказа.

Ала когато отвори плика, видя, че писмото е съвсем кратко. Обемът му се дължеше на четирите банкноти от пет лири — английски, с лика на краля — увити в хартиена салфетка.

В писмото не се обясняваше нищо.

Мила Ешлинг,

Глупаво ли е да си спомняш за неща, които си правил като дете, или не? Спомняш ли си как станахме кръвни сестри, като смесихме кръвта си в шишенце и се заклехме да си помагаме, ако някоя от нас има неприятности? Сега се нуждая от помощта ти. Моля те, ела в Англия. Изпращам ти пари за билет. Тръгни веднага. Трябва да бъдеш тук в събота. Татко става на петдесет години и няма да мога да се оправя сама. Моля те, ела. Ще ти разкажа всичко, като дойдеш. Не казвай на леля Айлийн, че е толкова спешно. Престори се, че само искаш малко почивка. Моля те.

Елизабет

„Е — помисли си Ешлинг, — не е ли това истински късмет?“ Възможност да види свят и да разшири мирогледа си само десет минути, след като търсеше такава. Съдба.

 

 

Елизабет не забеляза, че гърдите й наедряват, но забеляза, че менструацията й закъснява. Вече три седмици. Никога не й бе закъснявала повече от четири дни. Тя нарочно се опитваше да не мисли за това с надеждата, че се дължи на нервна възбуда, напрежение или някаква друга причина, за каквито бе чела в медицинските списания.

Но в неделя вечерта, след като Джони я закара до Кларънс Гардънс и замина, тя повече не можеше да не мисли за това. Двайсет и един дни. Елизабет отново провери в календарчето и дори се усмихна мрачно, защото знаеше колко много нервни момичета по света в момента правят същото. Казват си, че това не е истина, че не може да се случи точно на тях, и се опитват да се освободят от тежкия възел на страха и недоверието, който започва да стяга гърдите им.

Елизабет погледна през прозореца и видя, че баща й е в градината. Неизвестно защо, безрезултатното му туткане, безуспешните му опити да насочи орловите нокти да пълзят по стената и озадачеността му, че растението пада на земята и се оплита, я натъжиха неимоверно много. Джордж изглеждаше не на петдесет, а на седемдесет години. Имаше толкова потиснат и пораженчески вид, сякаш винаги бе знаел, че не го бива за нищо.

Ако Джони беше в градината, щеше да има смях и веселие. Движение, експерименти, внезапни изблици на вдъхновение и решителни действия. Ако майка й беше тук и в настроение, тя също щеше да се смее и да проявява интерес, а Хари щеше да е в стихията си, да се смее и шегува. Но баща й изглеждаше така, сякаш вече беше мъртъв и всичко, което вършеше, беше някакъв непосилен дълг, наложен му от отвъдното.

Горкият татко. Нямаше за какво да живее, да се надява, дори бриджът бе разкрил неочаквани опасности с появата на онази ужасна вдовица Елис, която го преследваше. Елизабет реши да остави календарчето и да отиде да помогне на баща си.

 

 

Той се изненада, като я видя.

— О, здравей. Не знаех, че си се прибрала.

— Да, върнах се преди около час.

— Пи ли чай?

— Не, щях да те повикам, ако бях направила чай. Качих се за малко в стаята си.

— Аха.

— Какво правиш, татко?

— Какво мислиш, че правя? Опитвам се да разчистя тази джунгла.

— Да, но какво по-точно? Ако ми кажеш, вероятно ще мога да ти помогна.

— Ами… Мисля, че е безполезно…

Той се изправи. Приличаше на стара, объркана птица.

— Тази леха ли плевиш? — попита Елизабет през стиснати зъби.

— Ами… Толкова е обрасла… Нали виждаш.

Той махна с ръка към лехата.

— Да, така е. Да започваме ли да плевим, татко? Ти започни от онзи край, а аз — оттук. Ще се срещнем в средата.

— Не знам дали ще излезе нещо.

Тя се опитваше да се владее с големи усилия; дори говореше малко по-тихо, отколкото беше необходимо.

— Защо да не стане, татко?

Произнесе думите монотонно, без следа от гняв.

— Не се знае кое е плевел… И кое цветя… Трудно се различават… Толкова е обрасло…

— Можем да изкореним тази трева. Това явно са плевели. После ще огледаме пак и ще преценим.

Елизабет стоеше и го гледаше с надежда. Не можеше ли да му вдъхне малко от своя ентусиазъм?

Той поклати глава и рече:

— Знам ли…

Елизабет тръгна решително към малкия навес и извади няколко кашона. Разгъна единия, коленичи върху него и започна да изтръгва бурените.

— Виж, вече започва да изглежда по-добре — извика тя.

Ала той стоеше на мястото си неуверено, без никакво желание да се включи в този внезапен трудов ентусиазъм.

— Хайде, татко — извика Елизабет. — След половин час ще я направим като Кю Гардънс.

Той се наведе и отново се зае с орловите нокти.

— Това не е плевел, не го изравяй. Това са орлови нокти.

— Знам, татко, изкоренявам само бурените. Хайде. Ще стигна до теб, ако не започнеш.

— Такава джунгла — въздъхна той. — Не мога да се занимавам с тази градина. Не и след като ходя да работя по цял ден. Никой не може да се справи с такава голяма градина, без да му помагат.

— Ти имаш кой да ти помага — извика Елизабет. — Нали аз ти помагам.

— Да, но виж в какво състояние е градината, сега човек трябва да се грижи за нея два пъти седмично.

Елизабет продължи да работи. Това й отне четирийсет и пет минути. Капки пот се търкаляха по челото й, дрехите залепнаха по тялото й. Тя събра купчината плевели, уви я в стари вестници и я хвърли в кофата за боклук.

— Боклукчиите не искат да прибират бурени — каза баща й, който в продължение на четирийсет и пет минути беше човъркал орловите нокти.

Елизабет въздъхна.

— Те няма да знаят какво има в кофата, татко, затова ги увих във вестник. Вътре може да има дори разчленени трупове — нищо няма да забележат.

Той не се засмя.

Елизабет разтреби и се изкъпа. Горещата вана можеше да предизвика менструацията й. Носеха се слухове, че тя можела да предизвика дори нещо повече. Прилоша й, като си помисли за това. Тя потупа корема си. Още беше плосък. Сигурно си въобразяваше. Месечните кръвотечения често закъсняваха. Светът беше пълен с излишни притеснения.

Баща й беше сложил масата за вечеря. Сардини и домати с препечени филии. Елизабет бе решила твърдо да го развесели. Това се беше превърнало едва ли не в игра — като например да не стъпваш върху чертите на тротоара. „Ако не стъпя върху линиите, ще получа отличен за есето си.“ Ей така, по същата логика. „Ако успея да развеселя татко и да го направя щастлив, ще се окаже, че не съм бременна.“

Градината явно не беше подходящо място за весели разговори. Отчаянието му от неуправляемата джунгла нямаше да се изпари, независимо колко много Елизабет хвалеше работата му, и че се съгласи да помага по един час всеки ден… Той поклати тъжно глава, сякаш в тази градина имаше неща, които Елизабет не разбираше — някакви сили, съпротивляващи се срещу любителските му опити за отглеждане на растения. Не биваше да отваря дума и за бриджа, защото можеше да засегнат темата за мисис Елис. Елизабет се опита да я избегне, но не се получи.

— Мислиш ли, че тя храни някаква надежда да дойде да живее тук, татко? — попита тя, като подреждаше препечените филии и ръсеше подправки върху доматите.

— Нямам представа за какво мисли и на какво се надява тази жена. Тя е много елементарна. Мистър Удс допусна голяма грешка, като я доведе в клуба. Подвели са го.

— Тогава защо не й кажете да се маха, след като е толкова досадна?

— О, невъзможно е. Не можеш да кажеш на някого да не идва там.

— Ами защо не предприемете нещо друго? Да я надхитрите уж между другото, след като е толкова груба и елементарна? Искам да кажа, че не бива да ви принуждават да играете бридж с човек, когото не харесвате. Хората не трябва да правят неща, които не искат.

Думите и мненията на Джони излизаха с лекота и без никакви усилия от устата й, но баща й пак не беше съгласен.

— Разбира се, че се налага да правиш неща, които не искаш. Това е неоспоримо. Непрекъснато е така. О, Елизабет, мила, не слагай подправки върху доматите за мен. Не обичам този аромат. Благодаря. Не, естествено, че хората не могат да правят онова, което искат.

— Но след като никой от вас не я харесва, татко, това означава ли, че трябва да я търпите вечно?

— Да, за съжаление.

Елизабет изстърга подправките от доматите за баща си и когато той се обърна, ги сложи пак. Сетне постави чиниите на масата.

— Разкажи ми, когато си бил млад като мен, на двайсет години. Тогава хората не правеха ли каквото искат?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Ами, когато си започнал работа в банката, татко. Имаше ли хора, които правеха каквото искат, или всички са се подчинявали само на чувството си за дълг — трябва да се направи това или онова?

— Знам ли…

— Но ти трябва да знаеш, татко. Трябва да си спомняш. Не може да си забравил как си се чувствал на двайсет години.

— Не, разбира се, че не…

— Е, как беше?

— Много потискащо. Всички се бяха върнали от войната, имаше много ранени и осакатени. Други се перчеха. Караха те да се чувстваш така, сякаш животът ти минава по мед и масло, защото са отказали да те мобилизират.

— Това не е било по твоя вина.

— Знам, но го кажи на момчетата с униформите. Едва ли не ме обвиняваха, че съм се крил под леглото. А щом навърших осемнайсет години, аз отидох в центъра. Майка ми не ме пускаше, но аз отидох, не можех да чакам повече.

— Някои хора са ходили да се запишат и преди да станат на осемнайсет, татко. Шон, братът на Ешлинг, когото убиха, ми каза това.

— Не знам дали са го правили, или не. Надявам се, че не го казваш, защото е трябвало и аз да отида по-рано…

— Не, татко, само си спомних за Шон…

— Ами, отидох там на рождения си ден, за да се запиша като доброволец в армията на страната си, но те ме сложиха в резервите, защото не съм бил достатъчно силен. Гръбнакът ми беше слаб още тогава, затова не мога да работя в градината. Невъзможно е да поддържаш сам такова голямо място…

— Излизаше ли с други момичета, татко, преди да срещнеш мама?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам само да знам дали си се виждал с хора и дали си излизал често, когато си бил млад.

— Нали ти казах, че това беше точно след Първата световна война?

— Да, но ние сме чували за двайсетте години, за оживлението и веселието. Как хората танцували чарлстон и носели смешни, подобни на цукала шапки…

— Какво?

— О, татко, нали знаеш каква е представата за хората от двайсетте години?

— Е, мога да те уверя, че за мен съвсем не беше така. Може би за шепа лениви и безотговорни богаташи е било така. Но не и за мен и за хората, с които работех.

— Но майка е ходила на танци като момиче, нали? Носила е такива дрехи. Виждала съм стари снимки. И тя ми е казвала, че е ходила на танцови забави. Всъщност тя често пише за тях…

— Защо ме разпитваш така?

— Татко, само се опитвам да науча нещо повече за теб. Живеем в една къща, пък аз знам толкова малко за теб…

— О, мила, не бъда глупава. Това са глупости.

— Не са. Живеем тук от години, а аз не знам дори кое те прави щастлив и кое те натъжава.

— Мога да ти кажа, че тези глупави въпроси… Какво е било преди всичките онези години… По-скоро ме натъжават, отколкото ме правят щастлив…

— Но защо, татко? Сигурно си бил щастлив на младини?

— Естествено.

— Не си ли бил щастлив, когато сте били влюбени с майка?

— Мисля, че не бива да…

— Сериозно, татко, когато ти и майка сте чакали да се родя, когато майка е отишла на лекар и той е потвърдил предположенията й. Ти какво направи? Какво каза? Празнува ли?

— Моля те…

— Интересно ми е да знам. Тя се е върнала и е казала: „Сигурно е, бременна съм“, така ли? „Ще се роди през май.“ Така ли беше?

— Не си спомням…

— Татко, аз съм единственото ти дете, не може да не си спомняш!

Гласът й стана писклив. Тя си напомни да говори по-тихо.

— Опитай се да си спомниш, татко. Ще ми доставиш голямо удоволствие.

Той я погледна.

— Спомням си, когато се роди — каза монотонно той. — Но не си спомням за деня, в който разбрах, че…

— Доволен ли беше, или мислеше, че това е още една грижа и трудност?

— Разбира се, че бях доволен…

— Не, сигурно си го възприел като поредната грижа. Защо беше доволен? Очакваше ли с нетърпение да се родя — мъничко бебе в количка?

— Ами, не знаех какво ще бъде с едно бебе вкъщи… Но бях доволен…

— Можеш ли да си спомниш защо беше доволен?

— Ами, смятах, че Вайълет ще бъде по-доволна, защото изглеждаше неспокойна.

— Дори и тогава?

— Да.

— И тя успокои ли се?

— Какво?

— Успокои ли се?

— До известна стенен, да.

— И кои бяха най-щастливите ти мигове тогава, татко?

— Мила, този разговор не ми е забавен. Много е задълбочен и прекалено личен, дори неуместен. Хората не задават такива въпроси.

— Но как тогава да разберат какво чувстват другите?

— Задоволяват се с онова, което знаят. Не е необходимо да се знае всичко за хората.

— Не си прав, татко. Необходимо е да се знае много повече, отколкото искаш. Ти нямаш нищо против да не знаеш нищо за някого, стига той да се държи коректно.

— Това не е вярно.

— Да, но е истина. Умолявам те. Моля те да ми разкажеш за себе си, за да мога и аз да споделя нещо… Да те направя съпричастен към това, което правя и чувствам…

— Но аз се интересувам от това, което правиш, и много се гордея с теб. Не бива да ме обвиняваш в…

— Казвал ли си на майка за чувствата, мислите и желанията си и колко много я обичаш?

— Елизабет, наистина…

— Защото, татко, честно казано, ако не си го правил, тогава знам защо те напусна. Това няма нищо общо с предположението, че ти не си бил достатъчно добър или че Хари е по-добър. Тя вероятно замина, защото се чувстваше самотна…

— А ти мислиш ли, че нейният възлюбен Хари Елтън е някакъв велик философ? Сериозно ли смяташ, че той беседва за смисъла на живота, както ти искаш? Що за глупости!

— Не, мисля, че не го прави. Но го компенсира със смях и шеги. Идеалното съчетание би било, ако се намери някой, който прави и двете, но аз започвам да мисля, че това е невъзможно. Но ако ти нито се смееш, нито разговаряш, тогава ти си най-лошата комбинация…

Баща й стана с обидено и зачервено лице. Устата му трепереше, ръцете бяха стиснати в юмруци. Никога не бе изглеждал по-окаян и унижен.

— Ами — измънка накрая той, — трябва да ти кажа, че не знам с какво заслужих всичко това. Работех си в градината, а ти се върна вкъщи в някакво особено състояние. Започна да критикуваш начина, по който се грижа за градината, макар че досега не ми беше помагала… Осъди начина, по който съм прекарал младостта си. Нападна ме, защото не си спомням всяка секунда от живота ти преди и след като се роди…

Гласът му звучеше като стенание.

— А сетне, като че ли не ти беше достатъчно, ме обвини в болезнени неща и объркан живот… И че майка ти е избягала от задълженията си.

В гласа му звучеше такава болка, че едва произнасяше думите.

— Не знам какво предизвика всичко това. Само мога да се надявам, че не си се скарала с твоя приятел и няма да ми се наложи отново да изтърпя подобно представление.

Никога досега баща й не беше споменавал, че Джони е нейният приятел. Мозъкът му сега не би възприел, че дъщеря му и този младеж са се търкаляли голи на пода в Ърлс Корт преди няколко часа и че тя вероятно носи детето му в утробата си, и че не е имало никаква кавга и никога няма да има.

Но необходимата атмосфера не се получи. Баща й не се развесели. Това сигурно означаваше, че Елизабет е бременна.

Тя стана.

— Имаш право. Скарахме се за някаква глупост. Непростимо е от моя страна, че си го изкарах на теб. Много се извинявам.

После се качи в стаята си, извади няколко банкноти от пет лири от кутията със спестяванията си и написа писмо на Ешлинг.