Всички с нетърпение чакаха да разберат какво ще каже Джони. Дори и баща й. Но Джони не бе в състояние да каже каквото и да било, защото от известно време Франческа го бе повлякла в забутания ресторант на леля си и двете с лелчето го хранеха с домашно приготвена минестроне^[1] и му помагаха да си възвърне формата. Поне така бе казал на Стефан по телефона. Стефан се зарадва, но и се уплаши малко от новината, която му съобщи Елизабет. Възхити се от пръстена с диамант, който Хенри бе купил веднага щом отвориха бижутерските магазини след Нова година. Той можеше да даде на Хенри един старинен пръстен на половин цена, и при това много по-красив, но нито той, нито Ана му споменаха нещо за това. Поздравленията им прозвучаха много вяло на Елизабет. Държаха се така, сякаш гледаха някъде зад тях двамата… и очакваха напълно възстановеният Джони да дойде и да обърне всичко наопаки.

Баща й каза, че бил много радостен и поднесе поздравленията си на Елизабет така, сякаш говореше на някоя непозната клиентка в банката, а не на своето единствено дете. Каза, че харесвал Хенри и че се надявал да са щастливи. След това моментално попита къде щяла да живее Елизабет и какво щяло да стане с него. Въпросите му бяха вяли и не прозвучаха като упрек. Елизабет бе готова с отговора. Според нея трябвало да уредят някой да наеме стаята й и да му предложат някакъв по-достъпен наем. Наемателят можел да бъде ученик или учител, а тя всяка вечер щяла да готви храна за баща си. Баща й отвърна, че можел да се оправи и сам. Досега не бил мислил за това, но вероятно в банката би могъл… ами, да намери някоя жена, която да приеме да живее под един покрив с него. Елизабет успя да запази самообладание: да, наистина можело да се помисли за това, ала тогава нямало да има нужда да търсят наемател. На петдесет години баща й бил все още млад мъж и можел и сам да се погрижи за себе си, а тя с удоволствие щяла да му покаже как се приготвят някои по-елементарни ястия и дори и след сватбата си можела да идва от време навреме и да му прави сладкиши. За известно време тревогата изчезна от лицето на баща й и той каза, че се надявал всичко да е за добро и дано не възникнели никакви неприятности и проблеми.

— Какви неприятности може да възникнат, татко?

— Ами… другият младеж, Джони Стоун… не мислиш ли, че и той би могъл да има някакви планове? В крайна сметка, вие с него се срещахте години наред. Не е нелогично от негова страна да е очаквал…

— Глупости — отвърна бързо Елизабет. — Факт е, че съм излизала с Джони и че бях много привързана към него… но това е друго — Джони не е човек, който би се обвързал с някого. Той няма „планове“, както ти ги нарече.

— А какво ти каза, когато научи, че ще се омъжваш за Хенри? — попита настойчиво баща й.

— Нищо. Той не знае. Заминал е.

— Аха! — каза баща й.

Писмото на Хари звучеше глупаво и беше пълно със сърдечни думи. О, той бе употребил всяка дума на мястото си, но зад думите нямаше нищо. Трите страници бяха изписани с чудесния му наклонен почерк. Елизабет реши да се обзаложи със самата себе си и да отгатне върху колко от страниците бе споменато името на Джони — върху една, две, или три. Вероятно върху две, реши тя и спечели облога. Хвърли ядосано писмото на пода, но веднага се наведе и го вдигна. Дяволите да го вземеха този Джони Стоун! Как успяваше да убеди всеки, че е прав? Защо трябваше да помрачи и настроението й преди сватбата? Тя разбираше, че Джони не би могъл да узнае за женитбата й с Хенри, но никой друг не го разбираше. Защо всички бяха взели неговата страна?

Тя не излъга Хенри Мейсън. Каза му, че е била любовница на Джони Стоун, че той е бил единственият мъж, с когото е била близка, че дълго го е обичала, но от около една година насам започнала да осъзнава, че това не била никаква сериозна връзка, а просто низ от редуващи се преструвки и пози. Това обяснение бе напълно достатъчно за Хенри.

Той също бил имал само една любовна връзка в живота си. Тя не била така продължителна и била със сестрата на Саймън — Барбара Бърк. Тя била едно от първите момичета, с които се бил срещал. Видял я на едно тенис парти. Била ужасно добра тенисистка. Според него тя го намирала мил и привлекателен, но била много нетърпелива. Ако не успеел да спечели играта, да привлече моментално вниманието на сервитьора, да намери такси в дъжда, тя започвала да въздиша и той се чувствал много неловко.

Хенри решил да угоди на Барбара… и успял. Връзката им продължала една година и през това време тя нито веднъж не помислила, че той има нужда от наставник и от някого, който да го потупва по рамото. Това били много щастливи времена и Хенри й предложил да се оженят, но Барбара отвърнала, че и двамата били много млади, че трябвало преди това да опознаят мъничко света. Странно, но и Саймън бил на същото мнение. Хенри се опасявал да не би Саймън да си помисли, че той се преструва и не иска да направи от сестра му почтена съпруга, а само своя любовница.

Всъщност всичко било за добро, защото Хенри започнал да осъзнава, че наистина бил въвлечен в една много объркана история, в която трябвало да се преструва, че е щастлив да прави неща, които не му доставяли удоволствие. През цялото време трябвало да върши всичко насила. Барбара много се дразнела, когато забравел за нещо, и му се наложило да си вземе едно тефтерче и да записва всичко. Тя го обвинявала, че е неосведомен за какви ли не интересни събития, така че той започнал да си записва за какво ще разговарят. Когато заминела и трябвало да й телефонира, правел цял списък с информация пред телефона. След това изведнъж го осенила мисълта, че животът му не може да продължава по този начин. Обяснил го на Барбара, но тя не повярвала на думите му. Приемала всичко за игра. Той я уверил, че само за две минути истинският Хенри щял да я озадачава до смърт… но тя желаела само да бъде обградена с неуморното старание на Хенри да й угоди. Така и не успяла да разбере какво имал предвид, но любовната им връзка приключила.

Какво се случило с нея ли? О, тя се омъжила за един преуспяващ лекар, доктор Доналдсън. Виждали се от време навреме и между тях нямало горчивина. Всъщност Хенри имал намерение да ги покани на сватбата, ако Елизабет не възразявала. Естествено, че не, още повече, след като и Джони Стоун щял да бъде поканен.

— Питам се какво ли ще каже, когато чуе, че сме се сгодили? — каза Хенри.

Стефан очевидно бе на мнение, че не е негова работа да съобщава новината на Джони. Ето защо, когато Елизабет влезе в магазина, загърната в шал, за да се предпази от студения януарски вятър, той все още не знаеше.

Прегърнаха се и Елизабет възкликна колко добре изглеждал. Италианската супа навярно му била вдъхнала нови сили, смееше се тя. Стефан излезе, почна да лъска един свещник, който изобщо нямаше нужда от лъскане, и току ги поглеждаше крадешком.

— А ти как я караше през това време? — попита Джони. Той никога не коментираше флиртовете си, но при споменаването на италианската супа леко се намръщи.

Стефан се зае с лъскането много по-енергично и без да иска, започна да подтичва насам-натам в малкия си офис. Елизабет бе свалила палтото, дългия вълнен шал, ръкавиците и плетената си шапка.

— Господи, така е много по-добре! Бях започнала да се чувствам като египетска мумия. Как съм я карала ли? Нима Стефан не ти е казал? Хенри и аз решихме да се оженим. Виж, това тук е годежният ми пръстен… трябва да ни пожелаеш късмет…

— Ти и Хенри сте решили какво? — каза Джони и хвана ръката й с годежния пръстен. Дори не забеляза, че Стефан офейка от офиса си.

— Да се оженим. Някъде към края на лятото, ако въобще има лято. Е, успях ли да те изненадам?

— Не можеш да се омъжиш за Хенри… Това е… това е нелепо…

— Какво искаш да кажеш за бога? Разбира се, че ще се омъжа за Хенри. И ще го направя. Във възторг съм, че ще се омъжа за него. Той е най-подходящият човек, за когото бих могла да се омъжа, и ми се струва, че и той мисли същото за мен.

— Клоунче, това да не е някаква тъпа шега?

— Разбира се, че не е, Джони. Как ще се шегувам с такива неща?

— Е, просто така го казах. Нали не говориш сериозно?

Елизабет седна в украсеното с резба кресло.

— Не разбирам защо продължаваш да го повтаряш.

— А какво, по дяволите, очакваше да ти кажа? Браво на вас, колко умно сте постъпили, сега си имаме младоженец и булка?

— Нещо такова, да.

— О, я не ставай глупава!

— Но нали харесваш Хенри. Харесваш и мен… защо не си доволен?

— Живеех с глупавата мисъл, че ти си моя жена. Затова.

— Естествено, че не съм твоя жена. Ти мразиш такова обвързване. Никога не си го желал. Миналото лято, когато те попитах дали имаш нещо против да изляза със Саймън и Хенри, ти се изненада. Какви възражения бих могъл да имам, котенце? Ти си самостоятелна личност. Това каза, нали?

— Да, и точно това исках да ти кажа, а не да се омъжиш за някого от тях. Да се омъжиш за Хенри зад гърба ми… О, стига, моля те!

— Аз не съм се омъжила. Каня се да го направя. Ако беше тук, щях да ти кажа. Не е станало зад гърба ти. Той ми поиска ръката в новогодишната нощ, а ти тогава беше…

— О, за бога, спести ми гадните си вятърничави равносметки! — каза умолително Джони.

Елизабет сви рамене.

— Човек не може да ти угоди.

— Не си се и старала особено да ми угодиш, нали, сладурче? Мръднах за миг, а ти се втурна да се омъжваш за някакъв тъп адвокат.

— Той не е тъп! Господи, колко си лекомислен и жесток! Хенри никога не е казал нищо лошо за теб… защо трябва да бъдеш толкова хаплив?

— Сигурно нямаше да е така ласкав в изказванията си, ако знаеше какво сме преживели с бъдещата му булка.

— Той знае.

— Ти никога не би разказала на превзетия Хенри за…

— Престани да го наричаш с разни епитети! Казах му, че години наред сме били любовници. От осемнадесетгодишната ми възраст. Знам за миналото му. Не сме глупаци и няма лицемерно да се самозалъгваме…

— Сериозно ли говориш? Наистина ли ще се омъжиш за него?

— Разбира се, че ще се омъжа. Не можеш ли, вместо горчивина и сарказъм, да изпиташ щастие заради мен, за нас? Не можеш ли?

— Но аз не съм щастлив. Не мога да бъда щастлив от факта, че любимата ми ме изоставя, за да се омъжи за друг. Не искай да се държа като идиот. Защо трябва да бъда щастлив?

— Аз не съм ти любима. Аз съм една от многото.

— Най-важната. За мен… а аз бях единственият за теб, нали?

— Да.

— Защо тогава всичко да не си остане както преди?

— Не може. Безсмислено е. Преструвах се, че не ме е грижа за другите ти момичета, за нежеланието ти да се обвързваш само с една, но това не бе така. Повдига ми се от преструвки.

— Трябвало е да ми кажеш…

— Ако ти бях казала… щеше да ме зарежеш преди много години. Ти заряза всички, които си позволиха да ти го кажат, нали?

— Все пак не си ли прекалено дръзка? Изчезваш някъде и зад гърба ми се сгодяваш с друг.

— Ще ми пожелаеш ли щастие?

— Правиш най-голямата грешка в живота си, избирайки него, а не мен.

— Ти нямаше да останеш при мен, ако те бях избрала. „Свободен като въздуха“ — друг твой израз…

— Да, но това, което имахме, беше идеално, нали? Нямаше сръдни, нямаше оплаквания — само наслада.

— Многото сладко става горчиво, не мислиш ли? — Елизабет говореше искрено, без задни мисли. Дори се изненада от способността си да разговаря с Джони по този начин. Сърцето й вече не подскачаше, не й се налагаше да търси точната дума и най-добрите начини за сближаване. Не се взираше нервно в лицето му, не се стараеше да долови всяка промяна в изражението му.

— Божичко! Вече си си изградила и собствена философия — разсмя се Джони. — Добре, щом си привърженичка на такава пуританска етика, ще ти се наложи да преживееш лоши времена. Чак тогава ще разбереш. Желая ти да преуспееш. Желая ти и щастие, разбира се. — Джони я прегърна, притисна я към себе си и я целуна нежно по бузите. — Много щастие. Ти си наистина прелестна жена, а той е истински късметлия. Хей, Стефан, стари лъжецо, ела тук да ми обясниш поведението си…

Развълнуваният Стефан изникна от офиса си — двамата с Ана бяха надничали през процепа, обикновено използван за наблюдение на купувачите.

— Стефан, от теб би станало чудесно куче пазач. Виждаш ли какво стана, докато отсъствах, за да оздравея? Позволил си на онзи адвокат да излиза с гаджето ми и не си ми казал. А сега ще трябва да им пожелаем всичко най-хубаво…

Стефан и Ана се усмихнаха с облекчение. Елизабет си каза, че така биха направили и Хенри, и баща й, и Хари. Джони бе решил да се примири. Сватбата можеше да се състои.

Елизабет получи писмо от Джийн, сестрата на Хенри, която я поздравяваше за присъединяването й към семейството им. Саймън Бърк бе така развълнуван, че веднага организира почерпка в дома си — много по-изискан и стилен от квартирата на Хенри. Сестра му Барбара също бе там и носеше малка шапчица, направена от гладки пера, предназначена да подчертае прическата й, дългата кожена яка и скъпата рокля. Съпругът й, лекарят, беше доста по-възрастен от нея. Беше с прошарена коса, малко шкембе и много чаровен.

Барбара я прегърна и й пожела много щастие.

— Хенри ми каза, че си много мила — измърка тя. — Точно от това се нуждае той, от много сърдечност.

Саймън сипеше остроумия и твърдеше, че в известен смисъл се чувствал ограбен. Вечно ставало така, оплакваше се той и шеговито слагаше ръка на челото си, преструвайки се на отчаян. Когато и двамата пожелавали нещо, Хенри винаги успявал пръв да се сдобие с него. Квартирата с изглед към парка? Получил я Хенри. А онзи офис с голямото бюро на горния етаж в адвокатската фирма? Дали го на Хенри. А сега и Елизабет, красивата им преподавателка по история на изкуствата. Взел я Хенри. Хенри сияеше от удоволствие за безспорните си успехи. Елизабет си помисли, че Саймън е много добър приятел, защото нито квартирата на Хенри, нито офисът му бяха така представителни като неговите.

След партито Хенри и Елизабет си тръгнаха, уловени за ръка, и весело бърбореха, освежени от хладния нощен въздух.

— Саймън е чудесен, нали? Не знам как го постига. Просто събира хората, напълва чашите им с пиене, поднася някакви мезета… и партито е готово… — В гласа на Хенри прозвучаха възхищение и завист.

— Почакай само да се сдобием с наш дом. Ще организираме такива сбирки непрекъснато — каза тя, поразена от това, колко бързо се приобщи той към настроението й.

— Великолепно — каза той и лицето му възторжено грейна. — Очакват ни щастливи времена.

— Страхотни времена — каза тя.

— Ще дойдеш ли сега с мен до квартирата ми? — попита той.

Обикновено Хенри я отвеждаше до дома й на Кларънс Гардънс. Тя възразяваше, че това му отнемало много време, но той винаги настояваше да я изпраща до вратата.

— Но тя е в противоположна посока — каза объркано Елизабет. — Ако дойда с теб и след това се върнем до Кларънс Гардънс, ще ни отнеме цялата нощ… о, разбирам.

— Да, бих искал да останеш при мен — каза изпълнен с надежда той.

— Защо не? — отвърна неочаквано тя.

Лежаха на тясното единично легло, отпивайки малки глътки от чашите си с горещ шоколад. Хенри бе станал, бе го приготвил и го бе донесъл в леглото.

— Това легло не е много удобно.

— Чудесно е. Сближава ни — засмя се тя.

— Да. Когато избирах обзавеждането за тази квартира, ми се струваше прекалено оптимистично да си поръчам спалня. Нали разбираш, нещо като предизвикателство към съдбата.

Двамата се разсмяха.

— Имам чувството, че винаги съм те познавал — каза Хенри.

— Аз също — отвърна Елизабет.

— И сякаш имам право — каза той.

Елизабет облегна глава на рамото му.

— Ти си най-милият и най-влюбен мъж в света. Не мога да ти опиша колко щастлива се чувствам.

— Боях се… Мислех си, че може… нали разбираш, безпокоях се, че…

— Не мога да разбера какви объркани мисли ти минават през главата — каза Елизабет, мислейки си, че може би Хенри се нуждае от някакви насърчителни думи. — Но каквито и да са те, искам да знаеш, че се чувствам щастлива и обичана… и ти си моят мъж до края на живота ми.

От гърдите на Хенри се изтръгна въздишка на щастие и задоволство.

Джони и Елизабет приключваха сметките на Стефан веднъж месечно. След това винаги вечеряха навън. Това се бе превърнало в малък ритуал.

— Предполагам, че всичко вече е минало — каза неочаквано Джони, когато затвориха счетоводните книги. — Ще трябва да се прибера у дома при мрачния сандвич с домат.

— Е, добре, ще изляза да вечерям с теб, както правим винаги. Нали това искаш? — каза Елизабет.

— А преданият Хенри?

— Какво той?

— Няма ли да възрази?

— Защо да възразява?

— Господи! — каза Джони. — Чакай ме тук. Ще отида за колата.

— Радвам се да ви видя, мистър Стоун — каза сервитьорът в малкия италиански ресторант. — Страхувах се да не би да сте се скарали с младата дама и да престанете да ни посещавате.

— Не сме се карали. Тя ще се омъжва за друг. Но не сме се карали.

— Шегувате се, мистър Стоун. — Сервитьорът изглеждаше притеснен. Усещаше, че Джони го прави на глупак.

— Млъкни и престани да притесняваш хората — каза Елизабет.

След това се отпуснаха и заговориха за Стефан и странната жена с многобройните старинни чаши, която идваше в магазина да му ги продава една по една и как ревнуваше Ана, обяснявайки си поведението й с това, че навярно тайничко е хлътнала по Стефан. Смяха се във връзка с обзавеждането на една къща, което им бе предложено. Всичко в нея не бе на повече от пет години — съвсем нова къща с модерни мебели, но навярно омръзнала на господарите си.

Квартирата на Джони бе съвсем близо.

— Мога ли да се осмеля да попитам дали изключителната толерантност на годеника ти ще включи и идването ти у дома за чашка алкохол преди лягане? — попита елегантно той.

— Никога не съм го питала, но моята толерантност не ми позволява — отвърна вежливо тя.

На улицата бе студено и ветровито.

— Е, тогава лека нощ, пиленцето ми! — каза той и я целуна по бузите.

Елизабет не разбираше защо е така разярена, когато, борейки се с вятъра и дъжда, се отправи към автобусната спирка. В края на краищата Джони много рядко я откарваше до дома й на Кларънс Гардънс и никога не я бе вземал оттам. Но тук имаше нещо друго. Той сякаш искаше да й каже: „Щом няма да дойдеш у дома да преспиш с мен, стой си навън в студа и дъжда“. Тя успя да хване последния автобус и нямаше никакво настроение за разговори.

— От година на година времето става все по-студено — каза кондукторът.

— Да — отвърна Елизабет, казвайки си, че няма право да се сърди на Джони. Той си имаше своите правила на поведение и тя бе тази, която бе променила шаблона.

— Знаете ли, че такъв лош ден не е имало от 1895 година?

Тя му се усмихна и си каза, че всъщност изобщо не е трудно да си любезен.

— Къде чухте това?

— Пише във вестниците. Трябва да сте паднали от луната или да сте влюбена, та да не го знаете. Влюбена ли сте?

— Точно така — разсмя се тя.

— Е, в такъв случай той не бива да ви позволява да се прибирате с автобус по това време на нощта. Като го видите следващия път, предайте му това от мое име. Нали ще го направите?

— Да, ще го направя — отвърна Елизабет, чудейки се как става така, че всички на този свят, включително и непознатите кондуктори от автобусите, си мислят, че е влюбена в Джони.

… Ако спра за миг, никога няма да мога да започна отново. Имаш право, че ти си откровена с мен, разказваш ми всичко, а аз съм тази, която се е затворила в себе си. Какво правя по цял ден ли? Сега отново започнах работа в магазина на татко и съм щастлива. А какво правех преди това? Плачех, лутах се из къщата, продължавах да плача, измивах си лицето и отивах да видя мама. Връщах се у дома. Чаках Тони.

Какво правим, когато Тони се прибере у дома ли? Е, зависи. Ако се прибере преди полунощ, обикновено разговаряме. Но то не се случва често. Обикновено е пиян и в лошо настроение и причината да се прибере у дома е, защото не е имал друга по-добра възможност — нито парти у Шей, нито събиране в хотела. Казва ми, че мърморя, и аз наистина го правя. Казвам му, че е пиян, и то е истина. След това си лягаме. Повечето вечери той не се прибира преди да съм заспала, а аз обикновено си лягам в полунощ. Или изобщо не се прибира. Не сме от хората, които се забавляват и канят гости. Преди канех майка му на чай, но той започна да мърмори дори и за това. Нас също не ни канят. Понякога Тони отива в нечий дом в два часа след полунощ, но не ми разказва за това, а и не мисля, че си спомня.

Какво следва сега? Сексът. Доколкото знам, на католиците им е позволено да говорят за това, стига да има какво да обсъждат. Аз не знам дори какво представлява то, така че не съм в много добри позиции да го дискутирам. Бракът ни не бе консумиран. Никога не сме го правили. Нито веднъж. Не знам защо, но ми се струва, че Тони е импотентен. Може и да не е така. Може би просто не сме обърнали достатъчно внимание в началото и затова не сме успели да се научим. След това Тони се превърна в такъв пияница, че всъщност не можеше да се контролира. Така стоят нещата. Питаш ме дали ми харесва сексът. Не знам, но съм сигурна, че бих могла да го направя. Та нали всички други го правят? Дали възнамерявам да имаме деца? Е, няма как човек да узнае дали и над Килгарет няма да изгрее щастлива звезда, или да се случи някое друго чудо, но засега не съм получавала вест от Светия Дух.

Мама никак не е добре. Тя може би не забелязва, но има дни, в които изглежда прежълтяла и болнава. Тя си го обяснява с времето, промяната в начина на живот или стомашно разстройство, но аз бих искала да я прегледа лекар. Както виждаш, аз пращам всички да ги види доктор. Татко е добре. Претоварен е с работа. Приятно му е, че се върнах в магазина. Кара се на Еймон за дреболии. Иска ми се да мога да им кажа какъв истински повод за скандал има, но щом започна да говоря нещо лошо за Тони, всички в един глас ми казват да млъкна. Морийн изглежда като седемдесетгодишна. Още не е навършила тридесет и две години, но честно ти казвам, че прилича на старица. Семейство Дейли са истинска сбирщина от дяволи. Найем се връща у дома през две седмици с колежанската си вратовръзка и самодоволната глупава усмивка, която ще й строши главата. Тя и онази нейна приятелка Ана Бари се мислят за единствени и неповторими, само защото са класирани по Универсалната десетична класификация и са приети в университетския колеж. Много злобно й заявих, че ако поискаме, всички можем да издържим изпитите за УДК и че прилича на глупачка с претенциите си за интелектуалка и гений. Тя ми отговори (и говореше истината, разбира се), че никой от нас нямал акъл да ги издържи и че аз трябвало да си призная колко било унизително, че малката нахакана Найем щяла да бъде сред онези, които ще завършат висше образование. Ти имаше право преди години и аз трябваше, трябваше да… ала тогава имаше толкова много други неща, та не успях да свърша най-важното. Донал е добре. Казах ли ти, че семейство Мориарти са ужасно доволни от него и че той е нещо като шаман там, зад тезгяха? Чух как една жена, която бе дошла да се консултира за мехлемите, каза, че на другия ден въобще нямало да търси мистър Мориарти, а щяла да разговаря с младия джентълмен с бялата престилка, излекувал бебето й. За Донал това е истинско удоволствие, разбира се.

Нещата няма да се оправят. Само ще се влошават. От мен се очаква да прикривам пиянството на Тони. Ако той не изглежда добре на обществени места, хората започват да обвиняват мен, кълна ти се. Не съм била добра съпруга. Не съм се грижела за него. Помниш ли, че преди много години имаше един лекар — доктор Линч? Честно ти казвам, че още помня как хората твърдяха, че пиянството му било по вина на жена му, защото била вечно недоволна и не се грижела за дома му. Тя вече не е между живите, но аз бих искала да отида в църковния двор, да я изровя и да й се извиня за всяка своя подобна мисъл.

Със сигурност ще дойда на сватбата ти. Надявам се Тони да не го направи. Не мисля, че мама ще е в състояние да пътува, или татко — да успее да намери време. Предполагам, че това ще накара Морийн да се суети до изнемога, но тя сякаш харесва да бъде канена и да дразни с това семейство Дейли. Става ми зле при мисълта, че Найем може да дойде. Досега тя получи доста от този живот и без да е канена на такава изискана сватба в Лондон. Донал ще бъде във възторг, ако го поканиш, и би дошъл с най-голямо удоволствие. Така че те моля да го направиш.

Ще пусна това писмо в пощата, без да го чета повторно, за да не реша, че съм луда.

С любов,

Ешлинг

Най-после намериха мечтаната квартира. Тя бе на най-горния етаж, но за тях това нямаше значение. Бяха млади и силни. Казаха си, че дори смешният малък асансьор да се развали, все ще могат да се изкатерят до тавана. Апартаментът се състоеше от няколко просторни стаи с високи тавани. Огромната дневна и столовата бях свързани. „За нашите изискани вечерни сбирки, мистър Мейсън!“ — засмя се Елизабет. „За безкрайните почивни дни, прекарани в леглото, мисис Мейсън!“ — отвърна Хенри и лукаво я погледна. Имаше голяма кухня и още три други стаи. Решиха, че ще направят от тях работен кабинет, гостна и детска стая, а когато заплануваното момченце бъде последвано от заплануваното момиченце, отново ще помислят дали да трансформират кабинета, или да се преместят да живеят в къща с градина.

— Дотогава ти ще си шеф на фирмата… вероятно ще можем да си позволим и вила за уикендите — подразни го Елизабет.

Уловиха се за ръце в пролетния следобед и започнаха да обикалят из новия си дом. Хенри радостно отваряше и затваряше вратите.

— Аз също се надявам — отвърна спокойно той.

— Тук ще бъдем абсурдно щастливи. Ти и аз — каза тя.

След получаване на ужасното писмо от Ешлинг Елизабет положи огромни усилия да дойде на себе си. Искаше й се да телефонира или да напише пълен със съчувствие отговор. Изкушаваше се дори да намери някакъв извинителен предлог за гостуване, но нещо й говореше, че Ешлинг изживява някакъв период на изчакване. Затова тя с благ и съчувствен тон й отговори, че вероятно положението не било чак толкова лошо, колкото изглеждало на пръв поглед. Писа й, че щяла да очаква повече новини, преди да се съгласи, че животът е толкова черен, колкото го описва Ешлинг.

Това сякаш бе най-правилното решение.

Тони даде дума и отиде при някакъв свещеник в Уотърфорд, който се справял чудесно с отказването на хората от алкохола. Самият той някога бил от онези, на които не им стигали по две бутилки на ден, ала сега бил съвсем друг човек. Докато разговаряха, той дори предложи на Тони едно питие и той прие, но за второто отказа. Бе съгласен, че е съсипал живота си. Върна се при Ешлинг кротък като агънце. За него не съществуваха други проблеми за разрешаване, освен този за превъзмогването на страстта към алкохола. Ешлинг изглеждаше много щастлива. Казваше, че Тони започнал да отделя много по-голямо внимание на работата си и че имало цял куп неща, с които семейство Мъри трябвало да се справи. Двамата отново бяха щастливи и заети и живееха в очакване на отпътуването си за Лондон, където бяха поканени за сватбата на годината.

— Много добре съм се справила с възпитанието на това момиче. Виж какво прекрасно писмо ми е написала! — каза Айлийн и с радостна усмивка показа писмото на Шон.

— То било от Елизабет! Аз си помислих, че е от Найем.

— Найем! — изсумтя недоволно Айлийн. — От нея сме получили само няколко писма. Пише ни само когато иска нещо… не, това е във връзка със сватбата.

— Да не би да искаш да кажеш, че за една сватба ще трябва да изминем целия път до Англия? Свети боже! Айлийн, та ние се прибираме капнали от умора. От работата в магазина не ни остава никакво свободно време. Не, това е невъзможно.

— Прочети го, палячо! — каза ядосано тя. — Тя знае всичко това. Точно това имах предвид. Не съм ли се справила чудесно с възпитанието й? Гордея се с нея.

Елизабет бе написала, че тя и Хенри се надявали на абсолютно присъствие на членовете на фамилията О’Конър, но тя нямало да настоява за пристигането на най-възрастните. Трябвало да поговорят с татенцето за едно нещо, но заради това не си струвало да идва чак до Лондон. Той притежавал много ценни качества, но разговорът за дреболии не бил между тях. Пишеше, че не желаела да безпокои Найем и да я откъсва от учението й. Знаела, че Еймон ненавижда сватбите, но вероятно Донал и Морийн биха изявили желание да дойдат… щяла да очаква решението им.

— Много умно от нейна страна — каза Шон. — Може би Морийн ще поиска да отиде, но дали Брендан ще я придружи? Това пътуване може да ги поободри. Не знам дали Донал би се заинтересувал…

— Донал би дал всичко, за да замине… но ще видим какво ще се получи при Морийн. Мисля, че детето заслужава това. Аз бих заминала, наистина бих го направила, но започнах много бързо да се уморявам…

— А, остани си тук, Айлийн, и не се тревожи за умората. Тя се дължи на лятото. Всички изнемогват от горещините.

Дължеше се също така и на зимата. Айлийн чувстваше тази умора през цялата година.

Морийн си мислеше за поканата от доста време. Брендан не искаше да ходи, но й каза, че никой не я спира да замине сама. Не, разбира се, че нямало да бъде прекалено скъпо. Тя трябвало да отиде, ако наистина го желаела. Напротив, много лесно щели да намерят пари. Да, той бил заделил малко… за какво? Е, за някаква краткотрайна почивка за семейството им през идната година. Можели да наемат къща в Тремър за две седмици.

Това с къщата в Тремър нямаше да бъде никаква почивка, защото Морийн трябваше да готви, да чисти и да подрежда след цялото им семейство, плюс майката и лелята на Брендан — нещо, което изобщо не отговаряше на представите й за почивка. По лицето й премина сянка на възмущение.

— Да. Сигурно ще е прекрасно, но ако си сигурен, че нямаш нищо против да ми осигуриш парите, аз бих искала да замина за Лондон. Това е почивка, сам разбираш, а също и промяна. Няколко дни ще бъда освободена от грижите за четирите деца.

Брендан набързо премисли.

— О, трябва да отидеш. Не споря. Нямах предвид, че трябва да отидем точно в Тремър. Може да го обсъдим. Бихме могли да прекараме една седмица в някой хотел… какво ще кажеш? Там няма да се налага да готвиш или да си заета с нещо друго, но ако толкова много държиш да заминеш за Лондон…

Предложението за хотела звучеше по-примамливо. Заради това си струваше да пропусне сватбата. Морийн написа едно дълго писмо до Елизабет и сърдечно й благодари за поканата. Писа, че Елизабет винаги била много великодушна към нея и че тя все още пазела прекрасната табличка за сладкиши, която Елизабет й изпратила като сватбен подарък преди много години. Казваше й, че другата причина, поради която щяла да съжалява, че пропуска всичко, било желанието й да види как изглежда церемонията по сключване на граждански брак. При това положение може би никога нямало да узнае.

Елизабет бе резервирала места за сватбеното угощение в един ресторант. Далеч по-приятно щеше да бъде да покани гостите за обяд у дома, но бяха изникнали твърде много пречки за осъществяването на тази възможност. Кларънс Гардънс и баща й, баща й и Хари. Неутралната територия бе много по-приемливо решение.

Управителката на ресторанта, мисис Нобъл, никога не бе срещала по-спокойна и делова младоженка от Елизабет. Тя на няколко пъти повтори, че било удоволствие да се върши работа с тази млада жена. Мисис Нобъл предложи куверт за тридесет шилинга на човек. Елизабет изтъкна, че на това тържество тя щяла да бъде представена на множество потенциални клиенти, че гостите от страна на съпруга й щели да бъдат адвокати и бизнесмени и че щяла да покани хора на изкуството, така че мисис Нобъл можела да потърси начин да намали цената, понеже щяла да й се предостави възможност за нови контакти.

Мисис Нобъл не бе на същото мнение. Тридесетте шилинга, според нея, били много добра цена.

Елизабет отбеляза, че мисис Нобъл трябвало да вземе под внимание бутилките шампанско, които щели да бъдат извън поръчаното меню. Мисис Нобъл щяла да извлече печалба от всяка бутилка.

Мисис Нобъл посочи, че би могла да направи малка отстъпка върху цялата сума, но тя не можела да надвишава една гвинея на човек. След това споразумение двете жени се усмихнаха и си стиснаха ръце и мисис Нобъл ентусиазирано се втурна да подготви тържеството както трябва.

Елизабет сподели, че сама щяла да поеме разноските за тридесетте гости и остави предплата. Не желаеше храната да бъде сервирана на маси, а сервитьорите да се движат с табли между гостите и да им предлагат напитките, рулата в горещ сос, чиниите с пилешко и шунка, сватбената торта и кафето. Мисис Нобъл отначало не разбра и попита:

— Няма ли да е малко трудничко?

— Малко.

— Да не би да е втори брак? Разведена ли сте?

— Не, единственият разведен е баща ми. Вторият ми баща също е поканен… не е лесно да съчетаеш всичко… или поне всички си мислят така.

— Всички мислят така, скъпа, но едва ли някой би го признал. И точно затова вие сте необикновен човек — каза майчински мисис Нобъл. — Ще направим страхотно тържество, скъпа.

— Очаквам с нетърпение да видя Ешлинг. Запознах се с всички останали… Хари, Стефан, Джони, Ана. Всъщност името Ешлинг е много странно.

— То означава сън или спящата фея. Вече съм забравила. Просто си мисля за нея с това име. Не знам друг човек да се казва така. Надявам се да ти хареса, но не се притеснявай, ако не стане така.

— Какво искаш да кажеш, за бога? Разбира се, че ще ми хареса. Сигурен съм.

— Не исках да прозвучи иронично. Имах предвид, че преди да се омъжи, тя ми каза, че се надявала да харесам Тони и той също да ме хареса. А ако трябва да съм искрена, ние съвсем не си допаднахме.

— Е, това не е станало по твоя вина. Тони е пияница, нали?

— Да. Но мога ли да те помоля да не го казваш, независимо от това колко близки ще станем всички и колко свободно ще се държим…

— Скъпото ми момиче! Разбира се, че няма…

— Знам, знам. Казвам го просто, защото съм споделяла с Ешлинг някои неща, които тя никога не ще издаде пред друг човек. Бих искала и тя да е сигурна, че съм се отнесла с уважение към нейните тайни.

— А това, че ми разказа, няма значение.

— Не. За мен то има значение. Казвам ти всичко, любими, но ако Ешлинг узнае, че съм казала и дума по този въпрос, това много ще я засегне. Всъщност той вече е излекуван. Тя ми писа, че не докосвал алкохол. Ще трябва да подсетим мисис Нобъл да предвиди някакви безалкохолни напитки.

— Ирландец, който не пие! Това трябва да се отбележи някъде.

— Хенри, точно от такъв вид забележки се боях!

— О, няма да се правя на идиот, скъпа. Повярвай ми. Казах ти, че с нетърпение очаквам да ги видя.

— Ешлинг се познава с татко, със Стефан и Ана… и с Джони, разбира се… от последното й гостуване.

— О, нима от толкова дълго сте познати с Джони?

— Да, при последното гостуване на Ешлинг вече се познавахме.

— Как мислиш да се облечеш на сватбата? — попита Морийн.

— Знаеш ли, не се бях замисляла за това — отвърна Ешлинг. — Много се радвам, че ми напомни. Може да спрем в Дъблин и да си купя нещо. Но ще е по-добре да помисля как Тони би изглеждал по-представително.

— Нима Тони не е представителен? — Морийн май й завиждаше, че може да си позволи покупката на необходимите им дрехи.

— Не е. Докато пиеше, изглеждаше като свиня. Знаеш, че често се прибираше със съсипани костюми.

— Ешлинг, не говори така за съпруга си.

— Морийн, след седем вечерта Тони беше пиян-залян. Защо, след като всички го знаем, да се преструваме, че не се е случвало?

— О, не знам. Звучи много грубо като го казваш.

— Много по-неприятно е да се примириш с факта, че е съвсем нормално да се прибира пиян-залян у дома. Сега вече, слава богу, той е добре. Моля се на Бога да бъде все така. Много лицемерно ще бъде от моя страна да се преструвам и да твърдя пред собствената ми сестра, че до преди половин година съпругът ми не е бил ужасен пияница.

Морийн се притесни. Не й се нравеше да обсъждат поведението на Тони.

— Той е много добър с теб, Ешлинг. Не съсипвай всичко с високомерното си надменно поведение. Не мисли, че не знам за позволението му да започнеш работа при мама и татко в магазина.

— Много съм доволна, че правя нещо. Изкарвам добри пари и ги спестявам в пощата. Елизабет ме посъветва да спестявам. Тя винаги е била много добра към нас. Онзи път, когато отидох в Лондон, за да я видя, тя ми каза, че ще бъда глупачка, ако не спестявам. Знаеш ли, че през цялото време, докато е живяла с нас, тя се е измъчвала, че мама и татко й дават джобни пари? Те никога не са й давали повод за това, но тя ми каза, че всяка седмица се е чувствала притеснена и унижена. А тогава е била десет-единадесетгодишно хлапе.

— Тя е много мила. Надявам се да е щастлива. Много бих искала да можех да отида на сватбата. Наистина…

— Знаеш, че мога да ти дам пари — каза развълнувано Ешлинг. — Хайде! Та нали затова съм спестявала? Ще ти дам парите за път. Моля те да ги вземеш.

— Не мога. Причината не е в парите, а в отсъствието ми… ти не познаваш Брендан.

— Той държи на думата си. Можеш да заминеш.

— Да, но…

— Защо не му кажеш, че си спечелила парите от конни залагания? Тогава няма да се пита откъде ги имаш и няма да ти натяква, че си ги взела от сестра си. Ела да погледнем резултатите от конните надбягвания. Ще видим кой кон е победител и ще кажеш, че си заложила пет лири на него.

Морийн изпищя и се разсмя.

— Заложила съм пет лири на някакъв кон! О, Ешлинг, престани! Та нали ако му кажа това, той на секундата ще ме изхвърли!

Саймън каза, че те двамата май нарочно били планирали сватбата им да съвпадне с война — събитията в Близкия Изток изглеждали много опасни. Елизабет му каза да престане да всява паника, още повече че Хенри изглеждаше разтревожен от думите му.

— Да, но има логика, Хенри. Нима Насър не знае за маневрите, или мисли, че френските войски са струпани в Кипър, за да се пекат на слънце?

— Но там няма да избухва война. Искам да кажа, че те не биха… или ако го направят, ние не бихме… нали така?

— Ние имаме нужда от Суецкия канал. Всичко се свежда до това. Британците няма да се връщат към събитията от 1939-а и да карат хората си да прекосяват Европа. Сега те няма да стоят със скръстени ръце. Запомни думите ми — всички са готови за това…

— О, не мисля…

Хенри изглеждаше разтревожен и Елизабет реши, че е време да ги прекъсне.

— Аз също не мисля така, макар да чета вестниците усърдно, както Саймън. Никой от нас не е разговарял на четири очи с Антъни Идън, но съм сигурна, че няма да се случи нищо лошо. Хората не са готови за това. Само десет години изминаха от предишната война и никой не желае това да се повтори. Престани да говориш глупости, Саймън. Не е необходимо да разпространяваш слухове за война, само защото искаш да си останеш щастлив ерген. Тук има един по-мъдър ерген, който е решил да се жени…

— Винаги ли си била така остроумна и хаплива? Дори и като малка ли? — подразни я Саймън.

— Не — каза Елизабет. — Всъщност бях много плаха.

— О, я стига! Никога не бихме повярвали! — каза Саймън.

— Не мога да си те представя плаха. Такава красива блондинка като теб? — каза Хенри.

— Наистина. Бях много плаха и срамежлива. Това продължи цяла вечност. Струва ми се, че в Килгарет боязливостта ми леко понамаля. Но това стана чак когато майка напусна дома ни и аз престанах да се чувствам… като… ами, като част от тапетите.

— Май всички трябва да се радваме за решението й да напусне дома ви — каза Саймън.

Хенри се намръщи. Нещата можеха да отидат твърде далече. Но Елизабет сякаш не мислеше така.

— Да, странно. Според мен много хора бяха ощастливени от заминаването на майка. Дори татко. Ако тя останеше, това нямаше да ги направи по-щастливи, а само по-окаяни. Никога не ми е минавало през ума, че ще се чуя да говоря за това. Много плаках, когато тя ни напусна. Мислех си, че очите ми ще изтекат… цялото лице ме болеше от плач.

— О, Елизабет, бедничката ми Елизабет! — каза Хенри и посегна към ръката й. — Колко ужасна постъпка към едно дете… горкичката Елизабет.

Саймън също изглеждаше разстроен.

Елизабет се учуди какво чак толкова е казала, та да ги натъжи. Нали всичко бе истина.

Етел Мъри изпрати сто лири на свещеника в Уотърфорд с пожелание да бъде продължено доброто му дело. Изказа му сърдечната си благодарност и спомена, че излекуването на сина й било чудо. За нейно най-голямо удивление свещеникът върна стоте лири. „Много мило от Ваша страна, и аз самият разбирам, че сте имали добри намерения — пишеше той, — но бих предпочел да използвате тези пари за някое благотворително начинание във Вашия град. Аз не съм излекувал сина Ви. Той е толкова излекуван, колкото съм и аз самият. Просто се съгласи да спре да пие. Ако може. Моля да разберете, че ако отново се пропие, това няма да се дължи на факта, че е недостоен или лош човек. Това ще се случи, защото е много трудно човек да устои на съблазънта на алкохола. Всеки ден аз се събуждам със страх да не би вечерта да бъда пиян.“

Самолюбието на мисис Мъри бе силно засегнато. Тя показа писмото на Ешлинг.

— Струва ми се, че щеше да постъпи по-добре, ако бе запазил всичко това за себе си и просто ти бе изпратил едно кратко благодарствено писмо. Той е прекалено честен.

— Но и прекалено песимистичен. Тони се чувства великолепно. Сега е напълно излекуван. Това е чудо. Не се боя да ти призная, Ешлинг, че по едно време бях започнала да си мисля, че той наистина може да стане зависим от бутилката.

— Ами то си беше така — отвърна Ешлинг, изненадана от думите на мисис Мъри, която, изглежда, си мислеше, че би могло да е другояче.

— О, не, скъпа! Не беше. Нима фактът, че от шест месеца не е близвал алкохол, не е достатъчно доказателство, че не би могъл да зависи от алкохола?!

Тя победоносно се усмихна.

Майка й се зарадва, когато Тони спря да пие, но не се изненада.

— Винаги съм ти казвала, че преувеличаваш проблемите си, детето ми. Видя ли колко се промени, когато разбра, че го очаква една чудесна чиста къща и грижовна съпруга?

— Не мисля, че има нещо общо с чудесната и чиста къща, мамо. Но съм ти благодарна за помощта през онзи ден.

— Направих го заради себе си, а не заради теб. Да не мислиш, че съм искала Етел Мъри да тръгне из града и да почне да разправя, че съм отгледала една нескопосница?

— Сватбата въобще не го вълнува. През цялото време повтаря, че, ох, било глупаво човек да отива на сватба, на която няма да може да пие…

— А не можеш ли да заминеш сама?

— Бих могла и по много причини бих предпочела да е така, но ти знаеш какво каза свещеникът — не трябва да позволявам на Тони да излиза от релсите на нормалния живот. Тогава не би му помогнало нищо друго, освен превръщането му в отшелник.

— Ще видиш, че когато се озове там, ще му стане интересно — каза окуражително майка й.

— Той не се интересува от нищо, мамо. Дори не е от хората, които обичат да четат. Няма да може да си стои спокойно в стаята и да чете нещо, както бихме направили ти и аз. Той и вестника си не изчита докрай, както прави татко. Просто ще седи и ще се взира пред себе си.

— Е, добре, но предполагам, че ти няма да стоиш безмълвно.

В гласа на Айлийн прозвуча леко безпокойство.

— О, аз непрекъснато говоря, макар че ми се струва малко тъпо. Той си мисли за Шей, за момчетата и за шегите им.

— С Божията помощ това ще се оправи, когато ви се родят деца. Да знаеш само как се променят мъжете! Да вземем за пример баща ти. Добре си спомням, че когато Шон се роди през 1923-та, той бе като обезумял. Непрекъснато го носеше на ръце и си играеше с него. Когато се появихте на бял свят ти и останалите, вече бе посвикнал, но пак изпадаше във възторг. Тони ще бъде същият.

— Мамо, опитах се да поговоря с теб за това, ала ти все променяше темата. Ние няма да имаме деца.

— Не можеш да твърдиш такова нещо. Мисис Мориарти бе омъжена десет години, преди да…

— Аз мога да бъда омъжена и сто и десет години, мамо…

— Ще ти кажа… ти не знаеш… да не вземеш да ме убеждаваш, че си Светата Дева? Бог се интересува за всеки един от нас… и Той решава кога точно да стане това. Нали виждаш, че Тони спря да пие? Може би Бог е очаквал нещата да се поизбистрят…

— Мамо, умолявам те да не ми казваш какво очаква или не очаква Бог, защото онова, което аз очаквам, е да имам нормален сексуален живот с Тони. Досега не сме имали такъв.

— Боже мой! Боже мой! А какво според теб е нормален сексуален живот? В днешно време прекалено много пишат за това във вестниците и списанията. Само карат хората да се чувстват неловко… Моят живот нормален ли е?… Нейният нормален ли е? Какво значи „нормален“, за бога?!

— Предполагам, че воденето на полов живот е нормално, мамо.

— Да. Та нали за това говорим?

— Не го правим. Не и в моя случай.

— Е, може би всичко онова, свързано с пиенето и последвалото го отказване от алкохола, да е оказало силно влияние, но…

— Не и досега, мамо. Нито веднъж. Нито един път, откакто сме женени.

— Ах, Ешлинг, да не би да искаш да ми кажеш, че…

— Да. Съвсем просто е.

— Но защо дори не… Какво?!

Ешлинг не отвърна нищо.

— Не знам какво да кажа. — Майка й спря за миг.

— Никой не знае.

— Да не би да си го обсъждала и с други хора?

— Не. Исках да кажа, че Тони не желае да говори за това, а пък аз не знам какво да правя. Веднъж, преди години, писах на Елизабет и й разказах, но тя не взе отношение. Каза ми само, че най-вероятно всичко щяло да се оправи.

— Наистина ще стане така. — Айлийн се вкопчи в тези думи като удавник за сламка. — Тя е напълно права. Всичко ще се оправи. Ти си умно момиче и не си от онези, дето… ами, тръгват по лош път, нали знаеш?

— Да не би да искаше да кажеш, че не съм от онези, дето ще се предадат? — засмя се закачливо Ешлинг.

— Да, колкото и прозаично да звучи — отвърна Айлийн и двете прихнаха да се смеят.

В този момент в кухнята влезе баща й.

— Виж ти, колко сте весели! Ще споделите ли с мен, та и аз да се посмея? Имам нужда от малко смях след разправията с дебелоглавия ти брат.

— Татко, ако ти кажа за какво се смеем, ще се строполиш мъртъв на пода. Така че няма да го направя — каза Ешлинг. — Знаете ли, време е да си вървя. Мамо, мога ли да взема онзи кейк за чая ни?

— Не може. Направи си сама.

— О, мамо!

— Вземи една четвърт. По-полека! Тази четвъртинка е доста голяма.

— О, нали знаете, че няма по-гладно същество на този свят от мъж, който е отказал алкохола!

— Върви си у дома, Ешлинг!

— Добре, мамо. Отивам си.

В самолета Ешлинг седеше по средата. Всяка въздушна яма, всяко накланяне на машината й се отразяваха като електрически шок. От едната й страна трепереше Донал, от другата се поклащаше Тони.

— Няма повод за безпокойство — каза стюардесата. — Просто лека буря. Капитанът каза, че след няколко минути всичко ще утихне.

— Да — каза Тони. — Но дали ние ще издържим още няколко минути?

Стюардесата се усмихна.

— Разбира се. Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Не, благодаря — каза Ешлинг.

— Да. Бихте ли ми донесли едно голямо уиски? — каза Тони.

— Недей, Тони! Моля те… — започна Ешлинг, но стюардесата се бе отдалечила.

— Само за полета. Боже милостиви, що за надзирател си станала?! Искам да си успокоя нервите до кацането.

— Моля те, Тони, вземи нещо друго. Аспирин например. Имам и приспивателно на таблетки. Изпий една с чаша чай, моля те…

— О, стига, Еш! Престани, за бога…

Стюардесата се появи с поднос, върху който имаше миниатюрна бутилка и една водна чаша, и им се усмихна.

— Само един от вас ли ще пие? Останалите няма ли да си поръчат нещо?

— Моля ви да отнесете това! — каза Ешлинг. — Съпругът ми не е добре и не бива да пие.

Момичето изглеждаше озадачено. Погледът му се местеше от мъжа към жената и след това обратно — не знаеше какво да предприеме. Погледна Донал в очакване на някакво спасително разрешение. Донал се притесни. Знаеше, че напоследък Тони е спрял да пие, и бе чувал за предишните му пиянски истории, но Ешлинг прекаляваше: да се държи така на публично място. Да си позволи да каже, че Тони не трябва да пие.

— Ешлинг — стисна зъби той. — Престани да правиш сцени, за бога! Остави Тони да пийне. Една чашка няма да го убие.

Тони протегна ръка, взе питието и плати. Ешлинг мълчеше. Не каза нито дума и на двамата до края на полета.

Когато преминаха митническия контрол на летище „Хийтроу“, Донал тъжно каза:

— През цялото време ли ще се държиш така, Еш? Това ще съсипе пътуването ни.

— Точно така — каза Тони.

— За пръв път съм в чужбина, Ешлинг. Моля те, оправи си настроението! В противен случай всичко ще бъде ужасно.

Очите на Ешлинг се напълниха със сълзи.

— Аз съм една егоистична крава! Напълно сте прави. Тони, съжалявам, че ти направих сцена в самолета. Наистина съжалявам.

Тони бе изненадан.

— Да. Прави сте и двамата. Държах се ужасно. Когато каза, че ти се иска да пийнеш нещо по време на полета, аз продължих да упорствам и казах „не“. Много съжалявам. Да забравим за това.

— Да, добре — каза Тони.

Донал се отпусна.

— Позволете ми да кажа нещо за вашата семейна двойка. Когато си устройвате скандал, правите го много привлекателно.

Ешлинг целуна Тони по бузата.

— Обещахме си, че ще забравим. — Тя повдигна енергично куфарчето си. — А къде ли е автобусната спирка? Ще трябва да запознаем Донал О’Конър със забележителностите на Лондон.

Тони и Донал я последваха. Ешлинг вървеше с малкото куфарче в едната си ръка и обвития в целофан тоалет за сватбата — в другата. Тоалетът представляваше страхотна комбинация от рокля и наметало, направени от коприна с поразително красив лилав цвят, и всички в магазина на Графтън стрийт казаха, че бил сензационен. Моля те, Господи, нека няма друга жена, облечена в такъв тоалет! Господи, ако ти се грижиш за всеки един от нас, както си мисли мама, дали и сега внимателно ни следиш? Имам чувството, че се нуждаем от повече внимание.

Вестниците бяха пълни с новини за положението на Суецкия канал. Информациите бяха много повече, отколкото в ирландските вестници. Донал каза, че според него англичаните вземали всичко много на сериозно.

— Мислиш ли, че биха изпратили военни сили там? — попита той Тони.

— Кои? — каза Тони.

— Англичаните, британците?

— Къде? — каза Тони.

„О, боже — помисли си Ешлинг. — О, боже! Това поведение ми е познато. Държал се е така и преди.“

Хората с изумление наблюдаваха, как двете се затичаха една към друга, за да се прегърнат. Момичето с великолепната червена коса и зелена рокля скочи от мястото си, а бледото русокосо момиче с шотландска пола и черно сако изостави кавалера си и също хукна. Прегърнаха се, за миг се отдръпнаха една от друга и се огледаха с възторг, после пак се прегърнаха.

И чак тогава се сетиха да запознаят останалите.

— Ешлинг, това е годеникът ми, щастливецът Хенри Мейсън.

Хенри бе висок и светлокос. Носеше съвсем обикновен тъмносив костюм и красива тъмна вратовръзка. Очите му гледаха напрегнато, но лицето му бе готово да се усмихне.

— Хенри! — каза Ешлинг. — Толкова си красив! Направо си съвършен. Приятно ми е да се запознаем.

Върху лицето на Хенри грейна щастлива усмивка. Той сякаш въобще не забелязваше хората, които ги наблюдаваха и се смееха на цветистото ирландско приветствие на Ешлинг.

— Тони? — попита той, поглеждайки към мъжа зад Ешлинг.

— О, Тони трябваше да отиде до едно място. Това е брат ми Донал. Донал, побързай да поздравиш Хенри като благочестив християнин, преди да си се хвърлил към любимата Елизабет!

— Здравейте! Позволете ми да ви поднеса най-сърдечните си благопожелания — каза Донал и се ръкува с Хенри. След това, окуражен от Ешлинг, прегърна Елизабет и възкликна: — Така се радвам да те видя, така се радвам! Щом не можа да дочакаш да се омъжиш за мен, много се радвам, че ще се омъжиш за Хенри. — Думите му прозвучаха много трогателно и двамата се прегърнаха за миг.

— Ще изчакаме ли Тони да се върне, или да си поръчаме нещо за пиене? — попита Хенри.

— О, нека си поръчаме — отвърна безгрижно Ешлинг. — Действията на Тони Мъри са трудно предсказуеми.

Хенри се заговори със сервитьора, а когато приключи с поръчката, Донал го запита какво мисли за събитията в Близкия Изток.

— Според мен би трябвало да стоим настрани от всичко това… — започна той.

Елизабет и Ешлинг се гледаха щастливо. Сега можеха да си говорят колкото си искат.

— Кажи ми какво трябва да правя на езическата церемония утре. Трябва ли да се отричам от Бога, или нещо подобно?

— Ешлинг, къде е Тони?

— Отиде да търси тоалетна. Остави това. Забрави за него. Кажи какво ще трябва да правя? Ще отговарям ли на въпроси? Как ме виждаш като свидетел на атеистична сватба?!

— Ешлинг, престани да я наричаш „езическа“ и „атеистична“! Никой тук не претендира, че е кой знае какъв християнин… но, виж… относно Тони… мислиш ли, че той ще…?

— Ще ти разкажа за Тони, при условие че след това ще се върнем на темата. Настанихме се в хотела към пет часа следобед и той каза, че трябвало да излезе по работа. И на двама ни бе ясно, че няма никаква работа, така че му казах: „Би ли взел десет лири, за да можеш да се прибереш, в случай че решиш да похарчиш всичко?“.

— А той какво ти каза? — попита ужасено Елизабет.

— Каза ми, че съм била подла, ограничена и подозрителна и че никога не бих могла да дам шанс на някого, че винаги бих повярвала на най-лошото за него, а не на доброто. След това замислено ми подаде всичките си пари, с изключение на една банкнота от десет лири, както той каза, но аз видях, че банкнотите бяха две. После се поклони и каза: „Ще позволите ли да се оттегля, господарке?“ и излезе. Беше малко след пет, а сега е осем часът и от него няма ни вест, ни кост. И няма да има. В най-добрия случай ще се прибере пиян-залян, след като затворят кръчмите. В най-лошия — пиян-залян утре сутринта. Гарантирам ти обаче, че ще го доставя във форма за сватбата ви. А сега не може ли да спрем да се занимаваме с него и да поговорим за утре? Кои са поканени?

Елизабет погледна Хенри, който обясняваше разпалено защо бил гласувал за лейбъристите и защо Гейтс кил бил прав, а Идън — не.

— Но ти си юрист! Мислех си, че си консерватор — каза Донал.

Елизабет им се усмихна. Можеха да останат още малко, но тя реши, че ще е по-разумно да се прибере и да поспи.

— Кажете на Тони, че съжалявам, задето не се видяхме, и че очакваме утре да се срещнем с него — каза учтиво Хенри.

— О, разбира се.

Елизабет и Хенри им махнаха за довиждане от фоайето на хотела.

— Хайде да отидем в Сохо и ще ти покажа страхотни местенца — предложи Ешлинг.

— Не си ли уморена?

— И без това няма да мога да заспя.

— Ами ако Тони се върне?

— Да се връща.

Заскитаха по ярко осветените улици сред пъстрото човешко множество. Минаваха край млади мъже, застанали пред стъпала, които водеха към подземни заведения за стриптийз, покрай работещи до късно магазинчета, претъпкани с порнографски списания.

— Откъде знаеш за всичко това?

Очите на Донал щяха да изскочат от изумление.

— Преди много, много години — бях дори по-малка от теб — идвах тук с Елизабет и тогавашното й гадже Джони. Той ни разказваше за тези неща, а ние не можехме да повярваме. Но се убедихме, че всичко е истина.

— Какво стана с Джони?

— Все още е неин приятел. Ще го видиш утре.

Тони се прибра в един след полунощ. Портиерът му помогна да се добере до стаята си.

— Дължите една лира за таксито — каза той колебливо.

— Много ви благодаря! — отвърна с леден глас Ешлинг. — Бихте ли му дали двадесет и пет шилинга? И десет шилинга за вас, за да се почерпите утре. Благодаря ви, че помогнахте на съпруга ми да се прибере!

— Благодаря, госпожо. — Портиерът се зарадва, че не му се налага да става свидетел на неприятни сцени. — Мога да ви помогна да го сложим в леглото, ако желаете.

Ешлинг охотно прие това и свали едната обувка на Тони, докато портиерът сваляше другата.

— Да опитаме ли да го съблечем? — попита колебливо той.

— Не. Много любезно от ваша страна, но официалният му костюм за утре го очаква на закачалката в гардероба.

— Вие сте чудесна млада дама! — каза портиерът.

Ешлинг стана рано. Отиде до аптеката и купи освежител за уста, бутилка лосион за очи, няколко пакетчета билки и памук. Поръча да донесат в стаята кана силно кафе и звънна от фоайето на Елизабет, за да й пожелае щастие. После се запъти към стаята и се озова там едновременно с кафето. Взе го от ръцете на сервитьора, преди той да успее да зърне как съпругът й хърка, облечен в костюм, риза и вратовръзка. След това пусна във ваната хладка вода, уморено разбута мъжа си и каза дрезгаво:

— Ставай!

— Какво? Какво?

— Ставай! След сватбата можеш да се оливаш, колкото си щеш. Не ми пука, по дяволите! На сватбата обаче трябва да изглеждаш изрядно. Ставай!

Тони се помъчи да стане. Главата го цепеше и гърлото му бе пресъхнало.

— Как… какво стана?

— В пет часа ти излезе по някаква работа и тя е продължила малко по-дълго, отколкото си предполагал. Изглежда, че това ти е струвало двадесет лири, плюс една лира за такси от Килбърн, където по всяка вероятност те е отвел бизнесът ти.

Тя понечи да смъкне обутите му в чорапи крака на пода.

— Еш, би ли престанала? Остави ме да се освестя.

— Няма. Ставай веднага и се отправяй към банята. След това започни да събличаш дрехите си една по една и да ми ги подаваш.

Тони изпълни нареждането й като голяма тромава кукла. Когато се съблече, тя му предложи първата чаша кафе и го накара да я изпие, въпреки че той се давеше и твърдеше, че не можел. После седна на стола в банята, докато той правеше неуспешни опити да се изкъпе, а накрая сложи една хавлиена кърпа под главата му и му каза да легне по гръб.

— Какво си решила да правиш? — попита ужасено той.

— Имам намерение да оправя очите ти — отвърна тя.

Тони легна и почти се унесе, а Ешлинг започна да масажира очите му с натопен в студена вода тампон от памук. След половин час подутините и петната под очите почти изчезнаха.

— Еш, чувствам се ужасно! — изпъшка Тони. — Още от утре… още щом се приберем у дома… заклевам ти се, че… само ми позволи да пийна няколко бири.

— Не няколко, а колкото си пожелаеш. Но след сватбата.

Тя започна да му подава дрехите една по една, помогна му да се облече и изчетка гърба му с хотелската четка.

— Ти наистина си привлекателен млад мъж. Затова ми е жал за теб.

— Еш, престани да ми се подиграваш и се обличай…

— Не се подигравам. Казвам истината. Ти си красив и сега, след като отслабна, изглеждаш много добре. Много добре, наистина. Нима не можеш да приемеш комплимента ми?

— Чувствам се ужасно. Не съм в настроение за театралничене.

— Не е ли странно, че и аз изпитвам същото? О, ти все още продължаваш да вониш на алкохол… не разбирам защо… Нали се изкъпа. Изплакни си устата с това!

— За бога…

— Хайде!

Тя влезе в банята, за да се измие, и го чу как ожесточено се опитва да отвори вратата на стаята.

— По дяволите! Какво й става на тази врата?

— Нищо, скъпи. Заключих я — каза тя от банята, докато пудреше лицето си с някаква скъпа пудра. Беше я купила от аптеката заедно с медикаментите, за да направи обиколката си по-малко угнетяваща.

В таксито на път за сватбената церемония Донал откри, че двамата изглеждат удивително бодри и отпочинали. Навярно Ешлинг бе успяла да попречи на Тони да изчезне през нощта. Наистина бе много странна понякога. Ето и сега чистосърдечно се разсмя.

— И така, сключваме сделка: по време на сватбеното угощение можеш да изпиеш три питиета по твой избор, а след като се сбогуваме с тях — ставаш господар на действията си… изчезни на километри от ресторанта и остани там, колкото поискаш.

— Защо ме гониш? Не е ли нахално?

— Не, това е сделка. Ти можеш да отидеш и да пиеш в някоя кочина, както направи нощес; могат да ти текат лигите и да се напикаваш в панталоните, както, доколкото забелязах, си направил тази нощ, но не и пред приятелите на Елизабет!

— Господи, какъв началник си станала!

— Добре, значи се разбрахме. Донал, сега минаваме покрай Уестминстър… когато се поосвободим утре, или в понеделник, ще дойдем тук, за да го разгледаме. Виждаш ли Биг Бен? Ще стигнем навреме. Часът е точно единадесет без петнадесет. Чудесно сме преценили времето си.

Пристигнаха в Какстън Хол, където бе пълно с хора, дошли, за да наблюдават сватбените церемонии. Щом слязоха от таксито, тълпата се оживи — Ешлинг бе много впечатляваща с огненочервената си коса, лилавия си тоалет и шапчицата в лилаво и бяло.

— Да не би да се жени някоя филмова звезда? — попита една жена и дръпна ръкава на Ешлинг.

— О, не. Сватбата е на един адвокат и една преподавателка по история на изкуството. — Жената изглеждаше малко разочарована. — Но ако останете, ще можете да се полюбувате на великолепието на изисканите гости — добави Ешлинг.

— О, разбира се, че ще остана — отвърна развълнувано непознатата.

Баща й изглеждаше много представителен. На ревера си носеше цветето, което Хенри му бе донесъл миналата вечер.

— Сигурни ли сте, че няма да се налага да държа речи? — попита той.

— Да, татко. Повторих ти го вече стотици пъти. Саймън ще произнесе една кратка реч, и това е. Хенри би могъл да каже няколко думи, за да ти благодари, че си дал ръката ми и си се погрижил за угощението.

— Ама това не е редно. Искам да кажа, нали ти плати разходите по угощението…

— Да, татко, но това няма значение. Нали ти си ме създал, издържал си ме, изучил си ме и си се грижил за мен, така че всичките ми спестени пари се дължат на помощта ти. Значи все едно че ти си платил. Нали така?

— Май имаш право — отвърна нерешително баща й.

— Разбира се. — Тя оправи вратовръзката му. — Как изглеждам, татко? Добре ли изглеждам?

Той се отдръпна от нея и я огледа одобрително от горе до долу.

— О, да, скъпа. Изглеждаш… — Той спря за миг. Щеше ли да й каже, че е прелестна, великолепна, или съвършена? Какви ли думи бе казвал на майка й, когато се е обличала официално? — Изглеждаш много… представително. — И той тихо се изсмя, за да покаже, че се е пошегувал.

Тя огледа хола на Кларънс Гардънс и в малкото огледало отсреща зърна собственото си отражение в кремава вълнена рокля и сако със закачена на ревера голяма орхидея. Издърпа напред периферията на шапката си и я прикрепи с четири фиби към косата си, така че вятърът да не я наклони; приглади с ръка буклите си и ги напръска с малко лак, за да запази формата им, докато колата я откара до Какстън Хол. Хенри щеше да я очаква там със Саймън. Бяха решили да отидат отделно, за да придадат по-голяма празничност на церемонията. Тя пожела да пътува дотам с баща си, за да му покаже колко много държи на него. Вестта за пристигането на Хари за сватбата го бе направила мълчалив и замислен и пътуването до Какстън Хол щеше да бъде жест на внимание към него. Елизабет направи последна проверка на външния си вид и хвърли прощален поглед на къщата. През изминалите двадесет години тя бе вложила много малко от себе си в този дом. Винаги бе живяла с мисълта, че това е бащината й къща. Надяваше се, че в апартамента на Батърси всичко ще е различно. Тя и Хенри вече бяха намерили мебели, килими и разни дреболии. Всичките й дрехи бяха вече там, подредени в старинния гардероб, който бяха купили. Хенри също бе пренесъл вещите си там, но едва днес щеше да напусне официално бившата си квартира.

Суеверно бяха решили да не нощуват там преди сватбата си. Бяха единодушни, че това щяло да направи първата им вечер по-значителна и се смееха над себе си и собствената си наивност.

След по-малко от час тя щеше да бъде мисис Хенри Мейсън. Дали всяка жена, на която й предстоеше да се омъжва, изпитваше същото илюзорно чувство в последните мигове? Елизабет си представи развълнуваното и нетърпеливо лице на Хенри и се усмихна щастливо. След дългите мигове на самота в тази къща, след всичките преживени тревоги и съмнения тя най-после бе възнаградена. Щеше да се омъжи за човек, който бе олицетворение на самата доброта. Този израз принадлежеше на леля й Айлийн — тя го използваше за хора, които бяха много любезни и мили. Колко жалко, че не бе успяла да дойде и че Елизабет бе забравила да попита какво всъщност се е случило с нея! Но имаха да говорят за толкова много други неща. Ешлинг понасяше така твърдо всичко. Повечето жени биха изпаднали в несвяст, ако мъжете им изчезнеха, за да се позабавляват в някой непознат град, но Ешлинг приемаше всичко, без да се задълбочава.

— Боже мой, струва ми се, че ще… таксито ни чака навън от пет минути!

Баща й ненавиждаше празните разточителства, макар че Хенри щеше да плати за таксито.

— Правилно. Хайде! Да вървим да се женим и да ти се махаме от главата.

— Ти никога не си ни създавала грижи. Майка ти и аз не сме имали проблеми с теб. Никога! — каза й той през рамо, докато заключваше вратата. Това може би щеше да бъде единственият комплимент, който някога щеше да чуе от него. Не можа да му отговори, защото се боеше да не се разплаче, а и без това бяха привлекли вниманието на живеещото отсреща изключително благопристойно и превзето семейство Кентън, които им махаха с ръце.

Те и другите им съседи бяха излезли, за да видят заминаването й. Елизабет им махна с ръка, приятно изненадана, а баща й се усмихна и се качи в таксито. Отправиха се към залата за бракосъчетания.

Беше много по-прекрасно и много по-истинско, отколкото бе очаквала Ешлинг. Монахините им бяха казвали, че гражданският брак бил чиста формалност, само един подпис върху бюрото на някой чиновник или адвокат, и това, било защото англичаните не одобрявали религията като цяло, дори и своята собствена. Но церемонията бе много вълнуваща, а служителят се държеше почти като свещеник — попита ги дали ще се вземат за мъж и жена и ги венча, обявявайки ги за законни съпруг и съпруга. Ешлинг бе живяла с убеждението, че той просто ще им каже да се приближат и да се подпишат.

Саймън, красивият кум, бе направо очарователен. Говореше цветисто и правеше изискани комплименти. Каза й, че нейната прелест била неописуема, макар че, ако трябвало да бъде прям, били правени опити да се опише. Ешлинг се развълнува и каза весело:

— Вие сте милият елегантен колега, нали? Запознайте се със съпруга ми, Тони Мъри.

— Бих искал да ви познавам много преди срещата ви с Тони Мъри — каза галантно Саймън, поклони се и стисна ръката на Тони, който изглеждаше много блед и по това време на деня все още не бе в състояние да отвърне по същия изискан начин.

Церемонията премина неусетно и докато излизаха и Хари, Стефан и Джони ги ръсеха с конфети, видяха следващата новобрачна двойка да чака своя ред.

Хенри се усмихваше така широко, че лицето му сякаш щеше да се сцепи. Донал бе зает с правенето на снимките. Елизабет изглеждаше така прелестно, че Ешлинг се изуми. Винаги бе мислила Елизабет за нежна и бледа блондинка с пастелна красота, но днес тя изглеждаше съвсем различно. Макар тоалетът й да бе светъл, изглеждаше великолепно. Лицето й беше предизвикателно. Червилото й бе ярко; орхидеята — тъмнолилава. Косата й, макар и навита на букли, изглеждаше бухнала, а очите й блестяха. Слава богу, че всичко мина добре, слава богу, след всичките ужасни неща, които бе преживяла, мислеше си Ешлинг. Кой би могъл да очаква, че денят ще премине така, че вторият й баща ще се радва също толкова за нея, колкото и собственият й баща, и че Джони Стоун ще е във възторг от нея? Ако изобщо имаше човек на този свят, който да е заслужил прекрасния си сватбен ден, то това бе Елизабет.

Мисис Нобъл ги очакваше, облечена в блуза с висока яка и с брошка. Държеше се като неофициална домакиня на тържеството. След миг реши, че Хари и Джони ще са най-добрите й съюзници, и когато трябваше да се направи нещо, тя започна да се обръща само към тях.

— Мистър Елтън, мога ли да ви помоля да поканите онази групичка до вратата по към средата на помещението? Изглеждат ми малко изолирани…

И Хари се спускаше като териер.

— Здравейте! Позволете да ви се представя! Аз съм Хари Елтън, близък на младоженката…

Джийн и Дерек се притесняваха в присъствието на толкова много непознати хора и затова бяха във възторг от Хари. Той ги представи на Стефан и Ана и се раздели с тях чак когато се увлякоха в разговор за старинните, изпъстрени с картини сгъваеми паравани.

Мисис Нобъл следеше неуморно за всичко.

— Мистър Стоун, мога ли да ви помоля да отпратите сервитьорката с виното към онзи толкова тъжен мъж?

— Това е бащата на младоженката. Няма да можете да го развеселите — отвърна Джони.

— О, боже! Разбирам. — Мисис Нобъл почувства, че за малко щеше да обърка нещата.

— Той е вдовец, мисис Нобъл. Е, ако бяхте свободна, бих казал, че щяхте да се справите с развеселяването му! — намигна й Джони. Мисис Нобъл бе поласкана.

— Ужасен сте, мистър Стоун! — каза тя и оправи с ръка прическата си.

Джони я слушаше разсеяно. Бащата на Елизабет изглеждаше като пребит. Той отиде при него, допълни чашата му и каза:

— Елизабет изглежда великолепно.

— Да, да.

— Успели сте да организирате наистина щедро и много приятно угощение, мистър Уайт.

— О, да, косвено. Само косвено.

Джони отчаяно се огледа за някого, който да му помогне. Най-близо бе Тони Мъри. Джони напълни чашата му. Мъжът на Ешлинг наистина изглеждаше доста представително.

— Познавате ли се със съпруга на Ешлинг О’Конър, мистър Уайт?

Познаваха се и очевидно не бяха намерили много общи теми за разговор. Джони не се предаде и напълни отново чашата на Тони Мъри. С облекчение забеляза, че мисис Нобъл вече бе готова с храната в дъното на салона и поведе двамата си събеседници натам. Тони Мъри каза, че трябвало да отиде за малко до долния етаж, за да телефонира. „Симпатичен е, но е малко нервен“ — помисли си Джони.

Ешлинг си записа адреса на Хари и обеща да го посети в Престън. С изумление откри, че се смее чистосърдечно в компанията на този ужасен мистър Елтън, който бе дошъл да отведе майката на Елизабет и след малко дори събра смелост да му го каже.

— Знам. — Хари тържествено замълча за миг. — Мисля, че понякога и Елизабет има същото усещане. Ние с нея сме много добри приятели, но ми се струва, че вече няма да е така, и всичко това ме обърква.

— Тя винаги е говорила с любов за вас — каза Ешлинг.

— Нима? Добре е, че го узнах. Тя е чудесна девойка и аз я чувствам като своя собствена дъщеря. Знаеш ли, тя винаги е искала да бъде до теб. Казва, че това било най-хубавото време от живота й.

— Държахме се добре една към друга. — Ешлинг се огледа за Тони. Не можа да го зърне, но той сигурно бе сред групата, която се бе насочила към храната. — Елизабет е много щастлива днес. Тя е във възторг от Хенри и въобще от всичко…

— Да — кимна Хари, но предишният му ентусиазъм сякаш се бе поизпарил. — Да. Надявам се да е направила правилен избор. Тя твърди, че е така, макар че аз винаги съм си мислил, че ще се омъжи за Джони Стоун.

— Е, те двамата имаха достатъчно много време, за да решат това, но връзката им не приключи с решение за женитба, нали?

Хари се разсмя. „Ешлинг е страхотно момиче — помисли си той. — Да ти е драго да я гледаш!“

— Да, но Елизабет е дъщеря на майка си. У нея винаги ще има нещо от Вайълет. Надявам се този мъж да е достатъчно добър за нея.

— Е, ако пък не е, да се надяваме, че историята няма да се повтори и няма да станем свидетели как един друг мистър Елтън пристига, за да я отведе нанякъде!

Насочиха се към масата и Ешлинг видя, че Донал оживено разговаря с някаква привлекателна блондинка. Освен това с облекчение забеляза, че Тони е тук — бе се насочил към вратата. Сигурно към тоалетната. Сега видът му бе малко по-добър. Лицето му не изглеждаше така бледо и болнаво.

Мисис Нобъл умееше да говори шепнешком, без дори да движи устните си.

— Мистър Елтън, не мислите ли, че ще трябва да кажем на сервитьорките да не предлагат повече вино на онзи добре сложен господин близо до вратата? Струва ми се, че е ирландец.

— Благодаря за напомнянето — каза Хари. — Ще се погрижа да не минават повече край него.

Малко по-късно:

— Мистър Стоун, мога ли да насоча вниманието ви към онзи тъмнокос ирландец преди започването на речите? Ето го там!

— О, ясно — усмихна се Джони.

— Не желая да казвам нищо на мисис Уайт, или всъщност — мисис Мейсън, както трябва да я наричаме вече, но той като че ли е сложил половин бутилка алкохол в джоба си. Това може да не е толкова важно, но имам чувството, че трябва да ви уведомя.

Джони постоя известно време зад Тони Мъри. На два пъти, откакто Хари бе отпратил сервитьорката, Тони напълни чашата си от една бутилка водка, която измъкваше от джоба си. Направи го много сръчно и само с една ръка: оставяше чашата на масата, вадеше бутилката, отвърташе капачката, наливаше — и само след миг бутилката изчезваше. И през цялото време Тони гледаше невинно и всмукваше от цигарата, която държеше с другата си ръка. Никой не обръщаше внимание на гимнастиките му.

Саймън бе учтив, словоохотлив, красноречив и изискан. Точно тези думи би употребила Ешлинг, за да го опише. Нищо от онова, което каза за Хенри и Елизабет, не бе истина. Сипеше само дребни остроумия, но на хората това им харесваше, а и той наистина го правеше много добре.

— Ще произнесеш ли някаква реч? — обърна се Ешлинг към бащата на Елизабет.

— О, не за бога! Не. Тя обеща. Каза ми, че няма да се налага да го правя — отвърна разтревожено той.

— Хайде, остави това. Тя ще се зарадва, ако кажеш няколко думи… просто една или две думи. Не е кой знае какво.

— Ами аз… — Той изглеждаше възбуден.

— Кажи им, че е била страхотна дъщеря, че ще бъде добра съпруга, че се радваш, че на всички присъстващи им е приятно тук и че това е едно щастливо събитие.

— И само това ли да кажа?

— Разбира се, само това. Хайде. Шашни ги! Разбий ги!

Баща й се прокашля и Елизабет го погледна изненадано. Всичко досега вървеше така добре. Нима баща й се канеше да направи нещо нелепо, например да каже, че е време да си тръгват? Бяха останали още пет бутилки шампанско.

— Бих искал да ви кажа, че не съм добър оратор, но не мога да оставя този момент да отмине, без да изразя благодарността си към всички вас, че дойдохте, надеждата си, че угощението ви е харесало… и най-вече да ви кажа, че съм много щастлив, че дъщеря ми Елизабет се омъжи за такъв прекрасен човек като Хенри Мейсън. Сигурен съм, че той ще я направи много щастлива и мога да му кажа, че ако тя съумее да бъде толкова добра съпруга, колкото бе добра като дъщеря, той ще е щастливец. Благодаря ви много.

Думите му прозвучаха така простичко след сложните цветисти изрази на Саймън, че трогнаха всички. Гостите отново вдигнаха чаши за младоженката и Елизабет трябваше много силно да концентрира вниманието си върху покривката на масата, за да попречи на сълзите, които бяха изпълнили очите й, неудържимо да бликнат. Странно как бедничкият й баща се бе решил на това. Сигурно си го бе повтарял през цялото време. Кой би помислил, че баща й може така правилно да мисли и да се изразява?

Хари попита мисис Нобъл дали могат да използват пианото. Тя бе във възторг и още преди Елизабет да осъзнае защо Хари сяда на столчето зад пианото, той вече бе започнал да свири „Защото те бяха весели добри момчета“ и всички, с изключение на баща й, започнаха да му пригласят. Хари бе в стихията си. Накара ги да изпеят „Мор Бат“ и ги просълзи с „Моят старец ми каза да следвам фургона“.

Специално за гостите от Ирландия изсвири „Има много път до Типърери“, а след това подхвана „Събери всички грижи в старата раница“.

— Изсвири още една ирландска песен! — обади се Стефан. — Ирландците имат най-хубавите песни.

— Аз ще изпея една! — викна Тони.

— О, Господи! — Ешлинг се огледа, за да потърси помощ и видя Джони. — Той не трябва да пее! Спри го! — помоли отчаяно тя.

Тони попита:

— Знаеш ли „Кевин Бари“?

— Не — отвърна добродушно Хари. — Но ти започни да пееш, а аз ще я налучкам.

— В маунтджойската тъмница,

в понеделник сутринта

бе обесен Кевин Бари,

млад борец за свобода.

— Направи нещо, Джони! — примоли се Ешлинг.

— Хей, какво ще кажете за някоя песен, която да знаем всички? — провикна се Джони.

— Не. Оставете ме да довърша! — каза Тони.

— Нека си допее песента — каза Саймън. — Не бива да прекъсваме човека по средата.

— И британските палачи

го измъчваха до смърт,

казаха да се разкае,

ала Кевин беше твърд.

Тони погледна възбудено към хората около себе си.

— Как беше след това? Хайде! Все някой трябва да знае.

Всички изглеждаха равнодушни и безучастни.

— Де са твоите другари,

де са твоите другари,

ти кажи ни имената им поне

иначе ще те убием…

Бари гордо рече „Не!“

— Еш, ти знаеш думите и мелодията. Хайде, пей с мен.

От другия край на салона Ешлинг съвсем отчетливо отвърна:

— Не мога да си ги спомня. Струва ми се, че прескочи един куплет, но, честно казано, тази песен не е много подходяща за сватба: палачи, тъмници, мъчения. Не можа ли да изпееш нещо по-весело, та и ние да попеем с теб?

— Много е важно да я допеем докрай — отвърна упорито Тони. — А, сетих се и последния куплет.

— Майката сина целува

и сърцето й кърви.

— Кевин Бари, сбогом сине,

на бесилото върви!

Хари завърши с гръмко кресчендо, за да покаже, че това е краят на песента. Джони заръкопляска, последваха го още неколцина и накрая се присъединиха и всички останали гости.

Съвсем очевидно бе, че Тони не е приключил с пеенето, но Хари се провикна:

— Така. Чухме ирландците… а има ли някой от Уелс?… По-смело! Нима не е дошъл никой от Уелския хор?… Или от Шотландия?…

И с най-ниските акорди поде „Аз принадлежа на Глазгоу“, а мисис Нобъл се разпореди да доразлеят шампанското.

— Изведи го навън — каза Ешлинг на Донал. — Джони Стоун ще ти помогне.

— Ешлинг, не знам…

— Просто го изведи от залата. Ако искаш да ми помогнеш, веднага го отведи оттук.

Видя, че Донал разговаря с Джони и как той веднага се отправи към Тони, който се насочваше към пианото. Джони му направи знак да излязат да пийнат по нещо, а Тони махна с ръка към бутилките шампанско върху таблите на сервитьорките. Джони поклати глава и му посочи вратата към стълбите. Мисис Нобъл също се присъедини към тях. Думите им, изглежда, дадоха резултат, защото Тони тръгна след тях, кротък като агънце.

Хари пое ролята на конферансие и обяви, че доколкото бил уведомен скромният пианист, булката и младоженецът много скоро щели да напуснат тържеството. Ето защо предлагал на всички да се включат в изпълнението на „Моят скъп стар холандец“. След това сложи ръка върху рамото на Елизабет и силно я притисна към себе си. Тя му отвърна с усмивка. Стефан потупа ръката на Ана — Хари имаше навика да шари с очи наоколо и да се мръщи на онези, които не пеят.

Донал улови Ешлинг под ръка и щом Хари поде началото на песента, всички запяха:

С теб сме заедно четиридесет години,

а сякаш е изминал само ден…

Ешлинг погледна към вратата. Мисис Нобъл и Джони стояха изправени там и също пееха. От Тони нямаше и следа. Всички извикаха „Довиждане!“. Елизабет прегърна Ешлинг.

— Бог да те благослови, че дойде. Без теб сватбата ми нямаше да е истинска.

— Помня, че ти казах същото в Килгарет — каза Ешлинг. — О, Елизабет, съжалявам! Толкова съжалявам!

— За какво?

Изражението на Елизабет ясно показваше, че не разбира за какво й се извинява Ешлинг.

— Заради Тони. Така съжалявам! Не разбирам как е могъл да се напие. Следях го зорко като ястреб. Съжалявам, че стана така и че изложи себе си и нас…

— Довиждане, Ешлинг — прекъсна я Хенри. — Довиждане и много ти благодаря, че ни стана свидетел. Много мило от твоя страна, че си изминала целия този път заради нас.

— Благодаря, Хенри. — Ешлинг докосна малката брошка с перла, която Хенри й бе подарил. — Чудесна е! Никога няма да забравя този ден.

— О, и кажи довиждане на Тони вместо мен. Не мога да го открия — каза Хенри.

— Всички все искат да се сбогуват с Тони. Май и аз ще трябва да се сбогувам с него…

Гостите се събраха във весела компания и се отправиха надолу по стълбите, а след това се скупчиха около колата. Елизабет целуна баща си по бузата. С Хари се бяха сбогували на стълбите. После си взе довиждане с всички, а когато дойде ред на Джони, той я целуна много нежно и каза:

— Ти си най-прекрасната дама, която съм срещал. Винаги съм го казвал и винаги съм мислил така. Бъди много, много щастлива!

Мисис Нобъл забеляза, че Тони излиза от отсрещния бар, където го бе изпратила. Беше с двама мъже и ги беше прегърнал през раменете. Тя им препречи пътя и се престори на много изненадана.

— Здравейте, мистър Мъри. Странно, че ви виждам тук — започна тя, напрягайки слуха си да чуе потеглянето на таксито.

— Откъде знаете името ми? — изръмжа подозрително Тони. Усещаше, че му пречат да направи нещо, което е искал да направи, но не можеше да си спомни какво е.

Двамата, които се бяха помъкнали с него, казаха:

— Давай да се връщаме в кръчмата, приятелче! След малко ще затварят.

— Да, след малко всички ще дойдем — каза мисис Нобъл.

— Чудесно — каза Тони и пак влезе в бара точно когато гостите изпратиха таксито с весели възгласи. Тълпата започна да се разпръсква.

Мисис Нобъл издърпа Ешлинг встрани.

— Трябва да ви спомена, че той е в онова заведение от отсреща, мадам. В случай че проявявате интерес към това.

— Много сте добросърдечна — каза Ешлинг. — Но аз не желая да знам нищо. Сега имам намерение да откъсна брат ми от фотографските му занимания. Все пак ви благодаря, че ми казахте и че сте го отпратили там.

— Съвсем не бе трудно — съпругът ви е в много добро настроение.

— Много — каза Ешлинг. — Чуйте, какво бихте направили, ако той се опита да се върне тук след затваряне на заведението ви?

— Ще му кажа, че клиентите са си отишли… ще го отпратя към… къде бихте желали да го изпратя?…

— Щях да кажа в река Темза, но това би прозвучало малко пресилено. Всъщност няма никакво значение къде. Той знае името на хотела, където сме отседнали, така че пътешествието му ще приключи там.

— Бедничката Ешлинг! Това навярно ужасно те измъчва, а с Елизабет не се бяхте виждали от сватбата ти — каза Донал.

— Прав си.

— Сигурно това те натъжава… нали разбираш, твоята сватба бе великолепна, а сега преживяваш такъв ужас…

— Виж, Донал, и на моята сватба имаше ужасни неща, но това е дълга история и нека не ти я разказвам сега. — Тя му се усмихна и той — блед и разтревожен — също направи опит да й отвърне с някакво подобие на усмивка. После тръгнаха да си купят вечерен вестник и да решат на какъв филм да отидат.

Бележки

[1] Гъста супа със зеленчуци и фиде (ит.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мейв Бинчи Молитва за обич (17)

Метаданни

Данни

Молитва за обич

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шестнадесета глава

Мейв Бинчи
Молитва за обич (17)