Мейв Бинчи
Молитва за обич (2)

Първа глава

Вайълет прочете книгата, която бе взела от библиотеката, и я затвори шумно. Поредната съмняваща се в себе си, лекомислена и празноглава героиня бе понесена от вихъра на чувствата си към властен мъж, който винаги заглушаваше възраженията й с целувки, а настойчивостта на страстта му се проявяваше по най-различни достойни начини… Той и само той организираше бягствата, планираше сватбата или преселването в именията му в Южна Америка. Главната героиня не правеше нищо — не чакаше на опашки пред туристическите бюра, на гишето за билети или в паспортния отдел. А Вайълет трябваше да прави всичко сама. Беше прекарала една безкрайна сутрин в тичане от един магазин в друг, за да намери нещо за ядене. На другите жени това, изглежда, им харесваше, приемаха го като игра на криеница. „Ще ти кажа къде има хляб, ако ми кажеш откъде намери морковите.“

Вайълет ходи и в училището и проведе крайно неприятен разговор с мис Джеймс, която явно нямаше намерение да организира евакуацията на своя клас. Всички родители имали роднини в провинцията. Целият клас можел съвсем спокойно да си вземе багажа и да продължи образованието си на село, в безопасност, далеч от бомбите, а имало и хубава храна. Мис Джеймс каза доста язвително, че мистър и мисис Уайт сигурно имат приятели извън Лондон. Вайълет се зачуди изведнъж дали изобщо имат някъде приятели. Ядоса се на мис Джеймс, че я принуждава да разсъждава върху тази вероятност. Джордж наистина имаше някакви братовчеди в Съмърсет, близо до Уелс. Но не се бяха чували отдавна. Е да, Вайълет бе чела сантименталните истории за отдавна разделени семейства, които се събират поради евакуацията на децата… Но не мислеше, че подобно нещо може да се случи на Джордж. Самата тя нямаше роднини. Баща й и втората му съпруга живееха в Ливърпул. Бяха се скарали с нея много отдавна и не можеше и дума да става за помирение. Раната трябваше да бъде отново отворена, прегледана и излекувана — едва тогава щеше да има прошка. Ала всичко бе станало преди толкова много време, че беше почти забравено. По-добре да останеше така.

Елизабет беше толкова плаха и несигурна в себе си, че нямаше да й е лесно да живее на чуждо място. Вайълет съжаляваше, че дъщеря й е наследила неувереността на баща си. Като че ли вечно очакваше да се случи най-лошото. Е, вероятно така беше по-добре, отколкото да очаква големи неща и да получи малко. Вайълет подозираше, че на Елизабет и Джордж може да им провърви — те бяха настроени за поражение и несгоди и ако им се случеше нещо хубаво, може би щяха да се освободят от напрежението.

Както и да е, нямаше никакъв смисъл да обсъжда това с Джордж. Напоследък той говореше само за едно — как е възможно една държава да взима на военна служба мъже без капка мозък в главите и да отказва на хора като него, които действително биха допринесли нещо по време на войната… И без това му беше достатъчно неприятно да гледа как всички безмозъчни младежи преуспяват в банката, занимават се с най-различни неща, напредват и си купуват автомобили — това вече беше чисто нахалство. Но сега, когато страната им беше заплашена и нацията беше в опасност, Джордж бе чул, че някои сфери са от съдбоносно значение за държавата, и банковото дело е една от тях.

По време на медицинския преглед не установиха някакви тежки заболявания, а само поредица от дребни увреждания — Джордж имаше плоски стъпала, гърдите му свиреха, имаше проблеми със синусите, разширени вени и недочуваше с едното ухо. Готовността му да даде живота си за родината беше посрещната с пренебрежение.

Понякога Вайълет изпитваше прилив на старите, познати чувства към него и споделяше гнева му, но по-често мислеше, че той сам си навлича неприятностите. Не защото недочуваше и имаше разширени вени, а заради отказа и последвалото му разочарование. Джордж правеше всичко възможно да го предизвиква сам.

Така че въпросът какво да правят с Елизабет беше изцяло в ръцете на Вайълет. Както и много други проблеми.

Тя стана и се погледна в огледалото. Лицето й беше хубаво. Тенът й беше приятен — такъв, какъвто рекламираха в списанията. Косата й беше естествено руса, фигурата й — приемлива, както винаги. Още преди да затегнат коланите заради патриотизма и тази ужасна война, Вайълет обръщаше внимание на храненето си. Но защо тогава лицето й не сияеше? Не беше весело. Изглеждаше някак безизразно.

Разбира се, че ще изглежда така, помисли си възмутено Вайълет. Лицето на всяка жена би изглеждало безизразно, ако има такъв лош късмет. Мъжът, който й бе казал, че очите й са виолетови като името й, бе злоупотребил с доверието й и бе измамил всички в квартала. Онзи, който настояваше тя да стане професионална певица, имаше предвид, че иска да му пее в банята, докато й налива искрящо вино. Нетърпеливият млад банкер, който я бе уверявал, че двамата ще се издигнат в лондонското общество и всеки ще знае името й и ще й завижда заради съпруга, сега имаше плоски стъпала и разширени вени, чистеше зъбите си с клечка и одумваше местния клон на банката, където щеше да работи до края на живота си.

Всичко се оказа толкова различно и скучно. Несправедливо и тъпо. Нищо чудно, че чертите на лицето й се бяха слели с общата сивота.

Вайълет погледна корицата на книгата. Под прозрачната подвързия се виждаше властният мъж, облегнал се на стара чепата ябълка, с камшик за езда в ръка. Вайълет се зачуди дали авторите на подобни романи не трябва да се дават под съд.

 

 

Елизабет се прибра от училище, без да бърза. Мис Джеймс й бе съобщила, че майка й е идвала при нея, за да обсъдят нещата. Беше й казала да не се притеснява и че няма за какво да се тревожи. Елизабет обаче не беше много убедена. Мис Джеймс я увери, че майка й е идвала, само за да поговорят какво ще стане, когато всички деца отидат в провинцията и се настанят в тихи градчета и селца край морето или във ферми. Но Елизабет не се заблуди от начина, по който мис Джеймс описа онова, което предстоеше. Тя знаеше, че ще е ужасно — нещо, за което родителите й говореха със страх… Сякаш беше мъчение. Опитваха се да го омаловажат, но безуспешно.

Отначало Елизабет помисли, че става дума за „ваксинация“. Това също беше дълга дума с неприятни спомени. Баща й се засмя и я прегърна, майка й също се усмихна. Обясниха й, че евакуация означава да те изпратят в провинцията, ако започнат да падат бомби и децата може да пострадат. Но Елизабет искаше да разбере защо и родителите й не могат да заминат с нея. Баща й отговори, че трябвало да работи в банката, а майка й изсумтя и усмивката и веселието й внезапно изчезнаха. Баща й каза, че майка й можела да отиде в провинцията, тъй като не работела. Майка й отговори, че ако имала работа, нямало да се остави на най-ниската длъжност цели петнадесет години.

Елизабет избяга под предлог, че трябва да пише домашните си, но извади една стара кукла и разпра шевовете й един по един, а накрая се разплака. Чудеше се какво ли да направи, та да ги накара да се усмихват по-често, и с какво ли толкова ги ядосва.

В сърцето й се затаи още едно опасение. Питаше се дали майка й не се беше скарала за нещо с мис Джеймс. Вайълет и без това я мислеше за глупава, защото ги учеше да пеят в един глас детски песнички.

— Големи момичета, десетгодишни, да пеят глупави детски песнички — бе казала майка й, а мис Джеймс й бе отговорила любезно.

Но след тази случка вече не беше толкова забавно…

Елизабет не можеше да разбере кога майка й би била щастлива. Понякога беше весела дни наред, както когато отидоха на мюзикъл и майка й срещна един стар приятел, който каза, че едно време пеела по-добре от певците на лондонските сцени. Баща й малко се разстрои, но майка й се развесели толкова много, че предложи да хапнат някъде риба, и настроението му се подобри. Вайълет обикновено не предлагаше нещо така обикновено като риба. Вкъщи ядяха дребни рибки с много кости и използваха смешни ножове, които всъщност не бяха за хранене. Майка й обичаше тези ножове. Те бяха сватбен подарък и тя предупреждаваше всички да не потапят дръжките им във водата, докато ги мият. Елизабет не обичаше рибата, приготвена от майка й, защото имаше прекалено много кости, парченца сварени яйца и магданоз, но се радваше, когато я видеше, тъй като ножовете винаги развеселяваха майка й.

Понякога, когато се върнеше от училище, заварваше майка си да пее — това беше хубав знак. Друг път майка й сядаше на леглото й, милваше светлорусата й коса и й разказваше какво е правила и как е чела книги за мъже, които извършвали героични подвизи заради красиви жени. От време на време й разказваше и смешни истории за монахините в някакъв необикновен манастир, където всички били католици и вярвали в изумителни неща, но на нея й разрешавали да се разхожда по време на часовете по вероучение, именно защото всичко било толкова изумително.

Най-ужасното беше, че Елизабет не знаеше кога майка й ще бъде в настроение и кога не.

Днес тя пишеше писмо и това беше необичайно. Елизабет помисли, че иска да се оплаче от някого, започна да се моли да не е от мис Джеймс и се приближи нервно до майка си.

— Заета ли си, мамо?

— М? — само каза Вайълет.

Елизабет беше слабо десетгодишно момиченце с къса руса, почти бяла коса, прибрана назад с диадема; но когато се притесняваше — както сега — кичурите й щръкваха като житни класове. Лицето й беше хем червено, хем бяло — пепеляво покрай очите и тъмночервено на скулите.

— О, извинявай — рече тя.

— Мисля да те изпратя при Айлийн.

За Елизабет Айлийн беше само име от коледните картички, свързано с малка евтина играчка за рождения й ден. Миналата година майка й бе казала, че Айлийн трябва да се откаже от подаръците, защото самата тя не си спомня кога са рождените дни на децата на Айлийн.

— Това е единственото възможно решение на въпроса.

Очите на Елизабет се напълниха със сълзи. Какво ли не би направила, за да й разрешат да остане. Толкова й се искаше да бъде толкова добра, че родителите й да не я отпратят или пък да заминат с нея.

— Ти ще дойдеш ли с мен? — попита тя, забила поглед в килима.

— О, Господи! Не, мила.

— Надявах се, че…

— Елизабет, не бъди толкова глупава. Не мога да отида при Айлийн, при семейство ОʼКонър с теб… Мила, те живеят в Ирландия. Кой би отишъл там, за бога? Дума да не става.

 

 

В четвъртък винаги беше оживено, защото фермерите идваха за пазара и носеха списъците с поръчките си в магазина. Шон беше наел едно момче — Джеми, което не беше с всичкия си, за да му помага да изнася стоката от двора. Не искаше децата да му се мотаят в краката в четвъртък. Той избърса потното си чело с мръсната си ръка, обезпокоен, че вижда Ешлинг и Еймон да бягат от Пеги, която викаше след тях и правеше безуспешни опити да ги хване, и да се втурват в магазина.

— Къде е мама, татко? — извика Ешлинг.

— Къде е мама, къде е мама? — повтори като папагал Еймон.

Пеги дотърча, като се кикотеше.

— Я елате тук, хлапета! — викна тя. — Ще ти нашаря дупето, Ешлинг, само да те хвана. Баща ти сто пъти каза, че ще ви заключи, ако влезете тук в четвъртък.

Фермерите бяха заети хора и не обичаха да си губят времето. Говореха само за сделки и животни. Но сега се разсмяха. Пеги — с разрошена коса и мръсна престилка, по която личаха петната поне от последните двайсет сготвени от нея ястия — се наслаждаваше на веселието, което бе предизвикала. Шон я гледаше безпомощно. Тя се стрелкаше насам-натам, превръщаше всичко в игра, дори повече от децата, намигаше смело на фермерите и с подканващ поглед ги насърчаваше да дойдат пак и да я намерят в края на пазара, когато придобият сила в пивниците. Джеми стоеше с отворена уста, възхитен, хванал дъските, които трябваше да натовари в ремаркето.

— Изнеси тия проклети дъски и се върни — изрева Шон. — Майкъл, разкарай тоя боклук, после ще се оправям с него. Колко гипс ще ви трябва? В момента ли боядисваш къщата? Не, нали? Много ще ти дойде.

Айлийн чу суматохата, излезе от кабинета си и заситни надолу. Шон — младши й бе казал веднъж, че кабинетът й с прозорци на всички стени и ламперията от махагон прилича на амвон. И тя наистина би трябвало да изнася проповеди на всички в магазина, а не да попълва формуляри и счетоводни книги. Само че ако не го правеше, нямаше да има магазин, нито допълнителни разходи за прислужници като Пеги и Джеми, който в четвъртък получаваше по няколко шилинга и с това все пак беше полезен в очите на семейството си.

Щом видя разпищелите се деца и зачервената Пеги, лицето й стана сурово. Стисна хлапетата под лактите и ги изведе от магазина. След ядосания поглед на господарката си Пеги загуби веселото си настроение и бързо ги последва с наведена глава. Шон въздъхна облекчено и се върна към работата си.

Стигнаха вкъщи. Децата пищяха и се мъчеха да се отскубнат, но Айлийн беше непоколебима.

— Ако обичаш, сложи чая, Пеги — каза тя с леден глас.

— Ама, мамо, ние искахме да ти покажем писмото.

— И имаше картинка…

— Дойде със следобедната поща…

— И Джони каза, че е от Англия…

— И че на картинката бил кралят на Англия…

Айлийн не им обърна внимание. Сложи ги да седнат на два стола едно срещу друго и застана пред тях.

— Сто пъти съм ви казвала, че четвъртък е пазарен ден и баща ви не иска да му се мяркате пред очите. И сега той ме чака в магазина, за да направя сметките и да напиша всичко в счетоводните книги на фермерите. Не знаете ли какво е послушание? Ешлинг, нали си голямо момиче? На десет години си! Чуваш ли какво ти говоря?

Ешлинг не бе чула нито дума. Тя искаше майка й да отвори писмото. Мислеше, че е от английския крал, защото пощальонът бе казал така.

— Ешлинг, слушай, като ти говоря! — викна Айлийн и като видя, че няма да стигне доникъде, шляпна силно босите крака на двете деца.

Те се разреваха. Найем се събуди и започна да плаче в кошарата в ъгъла на всекидневната.

— Исках само да ти дам писмото — ридаеше Ешлинг. — Мразя те, мразя те!

— И аз те мразя — повтори като ехо Еймон.

Айлийн тръгна към вратата.

— Добре, стойте тук и ме мразете — рече тя и се помъчи да не повишава тон: знаеше, че малкият Донал седи в леглото и се ослушва.

При мисълта за него сърцето й подскочи и тя реши да изтича горе, за да го види поне за няколко секунди. Ако влезеше и му кажеше нещо смешно, той щеше да се усмихне и пак да се заеме с книгата си. Ако излезе, щеше да види угриженото му лице, притиснато до прозореца на спалнята, да я гледа как отива в магазина. Надникна в стаята му. Знаеше много добре, че е буден.

— Опитай се да поспиш, миличък.

— Защо викахте? — попита Донал.

— Защото нахалната ти сестра и брат ти врещят в магазина, а днес е четвъртък — отговори тя, докато оправяше завивките му.

— Извиниха ли се? — заинтересува се той, сякаш молеше да са го направили.

— Не, още не са — отговори Айлийн.

— И какво ще стане сега?

— Нищо лошо — рече тя и го целуна.

В дневната Ешлинг и Еймон още се бунтуваха.

— Пеги ни извика да пием чай, ама ние няма да пием — заяви Ешлинг.

— Както искате. Стойте си тук. И то цяла вечер, защото няма да пиете лимонада заради днешното си държание.

Децата ококориха недоверчиво и разочаровано очи. Всеки четвъртък, след като попълнеха списъците с поръчките и проверяха касата, Шон О’Конър завеждаше съпругата и децата си в пивницата на Махър. Там беше тихо. Нямаше фермери с тор по ботушите. Не се сключваха сделки. Но имаше магазин и Айлийн обичаше да разглежда новите жакети и вълнени жилетки с мисис Махър. Шон — младши и Морийн обичаха да седят на високите столчета, да четат обявите зад тезгяха и да се правят на големи. Ешлинг и Еймон харесваха газираната червена лимонада, която им излизаше през носа, и бисквитите с глазура, които им даваше мистър Махър. Баща им все казваше, че са разглезени. Семейство Махър имаха котка, която току-що се бе окотила. Миналия четвъртък котенцата бяха прогледнали и днес за пръв път щяха да разрешат на децата да си поиграят с тях.

Ала сега всичко се промени.

— Моля те, мамо, моля те, ще слушам…

— Нали ме мразехте?

— Не те мразя — възрази уверено Еймон.

— Никой не мрази майка си — добави Ешлинг.

— И аз така си помислих — рече Айлийн. — Затова се изненадах, че забравихте, че не бива да влизате в магазина…

Но се отказа. Днес беше единственият ден в седмицата, когато Шон можеше да си отдъхне и да прекара един час в пивницата на Махър с децата — добре изкъпани и спретнати, а те да си поиграят с котките, зайците и птиците в клетките. Така че взе писмото и отиде в кухнята.

— Дай да ти налея чай, госпожо — каза нервно Пеги.

— Голяма чаша, ако обичаш. Дръж децата в дневната и се грижи за бебето.

Айлийн изпи набързо чая, пъхна писмото в джоба си и тръгна към магазина. Отвори писмото чак след час, в пивницата на Махър, и го показа на Шон.

— Толкова съм уморен, че едва гледам — каза той. — Пък и е написано, сякаш пиян паяк е излязъл от мастилницата.

— Така ни учеха да пишем монахините от „Свети Марк“. Вайълет още помни, но аз — не. Затова ти изглежда така.

— Че какво друго да помни — рече Шон. — Животът й е толкова еднообразен.

— Не и откакто започна войната — натърти Айлийн.

— Е, да — съгласи се Шон. — Мъжът й отиде ли на фронта? Сто на сто ще го направят офицер — нали работи в банка. Така постъпва Британската империя — говориш ли без акцент, получаваш хубава работа и ставаш офицер.

— Не, Джордж не е в армията. Има му нещо. Не знам точно какво, но не е добре със здравето.

— Сигурно му е удобно в банката и не иска да я напусне.

— Шон, става дума за детето на Вайълет, Елизабет. Евакуират всички деца от Лондон заради бомбардировките. Нали знаеш, четохме във вестниците. Вайълет пита дали Елизабет може да дойде при нас.

— Ама не ги евакуират в Ирландия! Ирландия си е наша страна. Не могат да ни накарат да се включим в проклетата им война, като ни изпращат децата и старците си.

— Шон, ще ме изслушаш ли? — сопна му се Айлийн. — Вайълет иска да знае дали можем да вземем Елизабет за няколко месеца. Нейното училище затваряло, защото всички деца били евакуирани. Джордж и Вайълет имат роднини, но… Питат дали Елизабет може да дойде тук. Какво ще кажеш?

— Мисля, че Британската империя си позволява много, че е нахална и това е типично за нея. Не могат ли да те използват по някакъв начин, нямат време за теб, не искат и да те знаят, дори не ти пишат — изпращат само картички за Коледа. Сетне, когато се забъркаха в тази глупава война, започват да ти се умилкват. Това ще кажа.

— Вайълет не е Британската империя, тя ми е приятелка от училище. Никога не е обичала да пише писма, дори това сега е объркано и пълно с… знам ли, със скоби и кавички. Тя не е свикнала да пише по двайсет-трийсет писма на ден като мен. Остави тези неща. Въпросът е дали ще приемеш детето й в дома си?

— Не става дума за това, а че е адски нагла да пита.

— Тогава да й откажа, така ли? Да й пиша довечера, че съжалявам. А причината? Защото Шон казва, че Британската империя е адски нагла? Това ли да направя?

— Не се заяждай…

— Не се заяждам. Изтощена съм като теб. Добре. И аз мисля, че Вайълет е адски нагла. Разбира се, че се обиждам, като си помисля, че тя няма много време за мен, след като ми пише, само когато иска нещо. Въпросът е ще вземем ли детето, или не? Елизабет е на годините на Ешлинг, тя не е обявила война на Германия, нито е нападнала Ирландия. Тя е само на десет години и сигурно нощем лежи будна и се чуди дали няма да падне някоя бомба и да я разкъса на парчета. И така, ще я приемем ли, или не?

Шон изглеждаше изненадан. Айлийн обикновено не се палеше толкова. Още по-необичайно беше да си признава, че е наскърбена или обидена от скъпоценната си приятелка от училище.

— Няма ли да ти създаде допълнителни грижи? — попита той.

— Не, дори може да се сприятели с Ешлинг. Пък и колко яде едно дете?

Шон си поръча още една бира, поръча и портвайн за Айлийн и лимонада за децата. Погледна Айлийн. Беше много елегантна — с бяла блузка с брошка, а кафяво-червеникавата й коса беше прибрана с фиби от всички страни. Айлийн беше хубава жена и му помагаше във всичко. Малцина предполагаха какво се крие под моряшкото й палто, докато работеше с кредитите и парите в брой. Страстна жена — Шон винаги се удивляваше от нетърпеливия й отклик към вниманието му. Тя беше и любяща майка. Той я погледна нежно. Айлийн имаше голямо сърце и в него биха се събрали много повече деца, отколкото вече имаше.

— Покани я. Това е най-малкото, което можем да направим, за да предпазим едно дете от цялата тази лудост — заяви той.

Айлийн го погали по ръката — интимност, която рядко проявяваше пред хора.

 

 

Писмото от Айлийн пристигна толкова бързо, че Вайълет беше сигурна, че й отказва. Знаеше от личен опит, че хората, които се извиняват и оправдават, винаги изпращат бързи и подробни писма. Тя въздъхна дълбоко и го взе от изтривалката пред вратата.

— Е, предполагам, че в края на краищата ще трябва да притесним роднините на баща ти — въздъхна пак тя и занесе писмото на масата.

— Това означава ли, че отказва? — запита Елизабет. — Може би вътре пише, че е съгласна.

— Не говори с пълна уста. Вземи си салфетка и се дръж както трябва — каза по инерция Вайълет, докато разрязваше плика с ножа за писма.

Джордж вече беше отишъл на работа и двете бяха сами. Вайълет мислеше, че ако допуснеш стандартът ти да падне, значи си поел по пътя към падението, затова препечените филийки бяха поднесени без корички в малък порцеланов поднос и пред всеки имаше подставка за салфетки, в които трябваше да слагат сгънатите салфетки след всяко хранене.

Елизабет изгаряше от нетърпение да чуе какво пише в писмото. Вайълет я изнервяше, защото четеше само отделни части, сетне мънкаше под носа си.

— „Мила Вайълет… Много се зарадвах, когато получих писмото ти… М-м-м… Много хора тук мислят, че и ние трябва да участваме във войната… Да направим каквото можем… Децата са много доволни и развълнувани…“

Елизабет знаеше, че трябва да чака. Смачка салфетката си и я направи на малко топче. Не беше сигурна какво точно иска да чуе, ала щеше да се успокои, ако разбереше, че няма да прекосява морето и да ходи в чужда страна — там, където според баща й беше толкова опасно, колкото и в Лондон, и където майка й в никакъв случай не би отишла, освен ако е крайно наложително. Елизабет не искаше да заминава и да живее в ужасната мръсотия с десетки деца, в град, пълен с животински изпражнения и пияници, както майка й бе описала Килгарет. Не искаше да бъде в някаква нечиста къща, която майка й не харесваше. И все пак, тя й бе казала, че това е най-подходящото място, където Елизабет би могла да отиде. Вероятно е станало по-хубаво. Майка й бе ходила там отдавна, много преди да се омъжи за баща й. Каза, че никога нямало да отиде отново и че не можела да разбере как Айлийн издържа.

Но пред Елизабет имаше само две възможности — или онова опасно и мръсно място, или братовчедите на баща й, където беше още по-неприятно и неспокойно.

След като прочете наум две страници, Вайълет каза:

— Ще те вземат.

Лицето на Елизабет моментално се оцвети в червено и бяло. Вайълет се ядоса, защото не обичаше, когато Елизабет се изчервяваше толкова силно за нищо.

— Кога ще тръгна?

— Когато искаме. Ще ни е нужно известно време, разбира се. Трябва да ти приготвя багажа, да пиша на Айлийн за учебници… И всичко, което ти е необходимо. Тя пише, че си добре дошла и че се радва, но споменава съвсем малко за нещата, които трябва да вземеш и какво ще ти трябва. А, има и бележка за теб…

Елизабет взе листчето. Това беше първото писмо, което получаваше. Прочете го бавно, за да му се порадва.

Мила Елизабет,

Много се радваме, че майка ти те праща за малко при нас и се надяваме, че тук ще бъдеш щастлива. Килгарет е много по-различен от Лондон, но всички очакват с нетърпение да се запознаят с теб и да те накарат да се почувстваш като у дома си. Ще спиш в една стая с Ешлинг, която е точно на твоите години — имате само седмица разлика — така че се надяваме да станете приятелки. Сестра Мери от училището каза, че ти вероятно ще знаеш много повече от целия клас, взет заедно. Донеси си играчките, куклите и книгите, които искаш, тук имаме много място. Броим дните до твоето пристигане.

Леля Айлийн

В края на листа някой бе начертал редове и написал още една бележка.

Мила Елизабет,

Опразних всички рафтове в лявата страна на стаята за теб, както и половината гардероб и тоалетка. Непременно ела за рождения ден на Еймон — ще има празненство. Котенцата на Махър са много сладки и вече прогледнаха. Мама ще вземе едно за теб и мен.

С обич, Ешлинг

— Котенце за теб и мен — каза с блеснали очи Елизабет.

— И нищо за училищните такси и униформата — рече Вайълет.

 

 

Донал започна да кашля по-лошо, ала доктор Линч каза да не се притесняват. Да седи на топло, да няма течение в стаята, но да има чист въздух. Как ли става това, зачуди се Айлийн. Донал явно се вълнуваше прекалено много заради момичето от Англия.

— Кога ще дойде? — питаше той по десетина пъти на ден.

— Тя ще бъде моя приятелка, а не твоя — рече Ешлинг.

— Мама каза, че ще бъде приятелка на всички — възрази Донал с помръкнало лице.

— Да, но преди всичко моя. Тя ми писа.

Това беше неоспоримо. Ешлинг прочете писмото на глас няколко пъти. То беше много официално. Първото истинско писмо, което Елизабет бе писала. В него имаше думи като „признателна“ и „оценявам“.

— Образователната система там сигурно е по-добра — отбеляза Айлийн, докато го четеше.

— Как няма да е? Като натрупаха богатство на гърба на другите народи — обади се Шон.

Беше събота по обяд. Той се беше прибрал да хапне бекон и зеле. В събота магазинът затваряше в един и половина и следобед съставяха списъци с поръчки в задния двор, но Шон поне разполагаше с времето си и не се налагаше да влиза и излиза всеки път, когато вратата се отвореше и звънчето над нея издрънчаваше.

— Надявам се, че няма да говориш такива неща, когато пристигне детето — каза Айлийн. — И без това ще й бъде достатъчно тежко, че живее в друга страна. Не е нужно съвсем да я отчайваш.

— Пък и това не е вярно, татко — рече Шон — младши.

— Напротив, точно така е — възрази баща му. — Но майка ти има право. Когато детето дойде, всеки ще си държи езика зад зъбите и ще забрави какво всъщност мисли. Така ще бъде най-честно за малката.

— На мен не ми трябва да забравям за мислите си — каза Шон — младши. — Не ми е нужно постоянно да мърморя и да се оплаквам от британците, за да се чувствам по-добре.

Шон остави ножа и лъжицата на масата и насочи пръст към сина си. Айлийн побърза да се намеси.

— Изслушай ме, ако обичаш. Тъкмо щях да кажа, че нейното пристигане може да бъде прекрасна възможност да подобрите обноските си по време на хранене. Като кученца сте — разсипвате храна върху покривката и говорите с пълна уста.

— Кученцата не говорят с пълна уста — рече Еймон.

Донал се засмя, а Найем започна да гука и да бърбори нещо в количката си до масата.

— Сигурна съм, че тя ще си помисли, че сме недодялани — каза Ешлинг.

Айлийн се изненада, че получи подкрепа от нея.

— Всички говорим едновременно и никой не изслушва другия — продължи неодобрително Ешлинг.

Начинът, по който го каза — досущ като учителка — разсмя всички. Тя не разбра за какво се смеят и ги загледа объркано.

— Какво толкова смешно има?

Донал седеше до нея.

— Смеят се, защото е истина — рече той.

Ешлинг се почувства по-добре и също се усмихна.

 

 

Трябваше да отидат на гарата рано, за да намерят някой благонадежден човек, който да се грижи за Елизабет по време на пътуването. Отначало мислеха Вайълет да отиде с нея до Холихед, но решиха, че само ще си загуби времето, защото влаковете пътуваха дълго поради забавянията и недостига на гориво. Пък и беше неразумно да се пилеят пари в тези тежки времена…

Джордж попита дали не е редно да платят нещо на семейство О’Конър, но Вайълет отговори, че не е необходимо. Евакуираните в Англия не плащали нищо на хазаите си, защото това било взаимопомощ по време на война. Джордж изтъкна, че Ирландия не участва във войната, ала Вайълет изсумтя и отговори, че би трябвало, но както и да е — принципът е един и същ. Тя даде на Елизабет пет лири и й каза да ги похарчи разумно.

На гара Юстън Вайълет започна да търси някоя почтена жена на средна възраст, на която да повери Елизабет. Предпочиташе жената да пътува сама. Бяха ли повече, имаше да бъбрят и щяха да забравят да се грижат за детето. Направи няколко неуспешни опита. Едната отиваше само до Кру. Друга чакаше приятеля си, трета кашляше толкова лошо, че Елизабет сигурно щеше да се зарази. Накрая Вайълет избра една жена, която вървеше с помощта на бастун. Елизабет щеше да изпълнява разни нейни поръчки и да й помага с багажа. Жената остана доволна и обеща да предаде Елизабет на младия мъж Шон О’Конър в Дан-Лере, когато корабът хвърлеше котва. Жената се настани в ъгъла и каза, че ще остави Елизабет да се сбогува с родителите си сама.

Майка й я целуна по бузата и й каза да се опита да се държи добре и да не създава главоболия на мисис О’Конър. Баща й каза довиждане много официално. Елизабет вдигна очи към него.

— Довиждане, татко — каза сериозно тя.

Той се наведе и я прегърна. Държа я дълго в обятията си. Елизабет усети, че я притиска до себе си, но погледна майка си, долови ранните признаци на нетърпение и се откопчи от баща си.

— Пиши ни често и ни разказвай всичко — каза той.

— Да, но не искай хартия и марки от Айлийн, защото тези неща струват пари.

— Но аз имам пари! Цели пет лири! — извика Елизабет.

— Тихо! Всички на гарата ще чуят! Ето, така стават кражбите — предупреди я Вайълет.

Лицето на Елизабет отново се зачерви и побеля, сърцето й започна да бие учестено и тя чу, че вратите на влака се затръшват.

— Всичко ще бъде наред — каза тя.

— Добро момиче — рече майка й.

— Не плачи, вече си голяма — добави баща й.

Две големи сълзи се търкулнаха по бузите на Елизабет.

— Тя нямаше намерение да плаче, докато ти не спомена за това — укори го Вайълет. — Виж какво направи.

Влакът потегли. Майка й и баща й стояха сковано сред другите хора на перона. Елизабет разтърси глава, за да прогони сълзите, и когато погледът й се проясни, тя ги видя да стоят още така, притискайки лакти до телата си от страх да не се докоснат.