Мейв Бинчи
Молитва за обич (6)

Пета глава

Елизабет не писа на Вайълет за бягството на Шон. Не знаеше защо не го направи. Може би защото й се струваше някак нелоялно да описва нещастията, сполетели семейство О’Конър. Все едно разказваше приказки. И без това не можеше да намери думи, дори и да искаше, защото майка й беше далеч и едва ли би разбрала за всички онези седмици, през които чичо Шон ходеше по три-четири пъти в пивницата на Махър и се прибираше късно, като тряскаше вратите и пееше „Войнишка песен“. Или друг път, когато нещата като че ли вървяха гладко, ала някой споменеше за войната, купоните или нападението на Германия над Русия. Тогава чичо Шон започваше да се смее — ужасяващ звук, който наподобяваше смях, само когато човек погледнеше лицето му, но иначе съвсем не приличаше на смях.

— О, сега Съюзниците нямат никакви проблеми. Та нали смелият Шон О’Конър от Килгарет е на тяхна страна. А той е голям. Идната есен ще навърши осемнайсет години. Ще им помогне да изготвят стратегията си…

От Шон — младши нямаше ни вест ни кост. Постепенно Айлийн престана да гледа през прозореца, за да го види, ако слезе от автобуса на площада. Пеги вече не слагаше чиния пред мястото му на масата и дори изнесе стола му от трапезарията. Стаята му лека-полека се превърна в склад за непотребни вещи. Там оставяха всичко, което не им беше нужно. Но Айлийн се качи горе и я разтреби, като разпредели нещата на други места из къщата и обяви на висок глас, че това е стаята на Шон и благодари на всички, които не са забравили това.

Но помещението отново се превърна в склад. Хората вече не питаха дали имат новини от Шон-младши. Елизабет молеше леля Айлийн да не си прави труда да организира празненство за рождения й ден. Айлийн я прегръщаше, заравяше лице в косата й и плачеше ли, плачеше.

— Ти си едно чудесно малко момиче — повтаряше непрекъснато тя.

След десет дни отпразнуваха рождения ден на Ешлинг. Бяха минали четири седмици, откакто Шон замина. Ешлинг бе казала на баща си и майка си, че ще покани шест свои съученички на чай, и те й разрешиха. Щеше да има торта и игри, но ако татко развалял всичко и ги накарал да се срамуват, както направил бащата на Бърна Линч, то по-добре било той да отиде по-рано при Махър и да не се връща, докато тържеството не свърши. Елизабет потрепери, когато чу този ултиматум, но се оказа, че това беше най-правилното решение. Чичо Шон продължаваше да бъде язвителен и се смееше насила, но престана да крещи, да тръшка вратите и да вони на алкохол, когато се връщаше през задната врата от пивницата на Махър.

Когато Морийн получи дипломата си, нещата се бяха нормализирали достатъчно за едно истинско семейно празненство. Никой не обръщаше внимание на забележките на Шон, че сега Морийн е най-голямото дете. Дори Донал, който приемаше всичко буквално. Всички отидоха в Дъблин, за да видят как ще се настани Морийн. Останаха само Пеги и Найем, на които Айлийн даде толкова много указания и предупреждения, че дори Шон се засмя.

— Обгради я с толкова много шпиони, че няма да може да мръдне.

— Нали знаеш колко е разхайтена — каза непредпазливо Айлийн. — Половината Килгарет ще мине през леглото й, ако не я сплаша с Божия гняв. Имаме си достатъчно грижи и не ни трябва някое бебе през пролетта.

Тази забележка озадачи Ешлинг и Елизабет.

Отидоха в Дъблин с камион. Седнаха на постланите с килими седалки отзад. Донал пътува в кабината с Шон и мистър Мориарти, чийто беше камионът. Той трябваше да отиде в Дъблин, за да вземе лекарства за аптеката, така че лесно си осигуряваше бензин. В Ирландия имаше ограничение за горивата, но положението съвсем не беше толкова лошо като в Лондон. Елизабет научи от писмото на майка си, че там са определили дажби дори за млякото и яйцата. Сега майка й работеше като счетоводителка в една оръжейна фабрика. Не можела да й пише къде се намира, защото имало опасност германците да прочетат писмото, да дойдат и да я бомбардират. Как й се искаше да може да покаже писмото на Шон — младши. Той много щеше да се развълнува.

Камионът подскачаше по пътя от Уиклоу за Дъблин. Вдясно беше морето.

— Домът ти е ей там, точно отсреща — каза Айлийн и веднага забеляза, че Елизабет не отговори както обикновено, когато някой я заприказваше. — Имам предвид другия ти дом — побърза да добави тя и този път Елизабет се усмихна.

Мисис Мориарти се беше увила в дрехи до носа и седеше отзад с двете си дъщери, които отиваха в същата болница. Довечера всички щяха да изпратят трите момичета до пансиона и да се срещнат с монахините, които отговаряха за него. После семейство Мориарти щеше да посети роднините си в Блекрок, а О’Конър щяха да отседнат в пансиона в Дан-Лере, собственост на братовчедката на Айлийн — Грета. Бяха й взели яйца, масло, шунка и пиле. Това струваше повече, отколкото да й платят за нощувка в две стаи. Грета щеше да остане много доволна от селската храна. Тя бе намеквала неведнъж, че може да й продават храна и да си докарват добра печалба, тъй като много хора искали да пренасят по малко допълнителна храна. Носеха се слухове, че към Англия пътували оскубани пуйки, увити в одеяла като бебета. Митничарите не си пъхали носа в подобни вързопи.

Но Айлийн не искаше да участва в черния пазар. Достатъчно й беше да плати за преспиването с храна.

Болницата на Морийн изглеждаше заплашителна. На Елизабет й се стори ужасяваща, а Ешлинг каза, че е по-гадна и от училището. Казаха им обаче да се стегнат, да се държат добре и да не се излагат.

Взеха си довиждане. Морийн трябваше да им пише всяка седмица. Айлийн й бе дала единайсет плика с марки.

Щяха да й стигнат до коледната ваканция. Двете момичета на Мориарти също се сбогуваха. Донал имаше такъв вид, сякаш щеше да се разплаче, а Еймон — като че ли искаше да се измъкне колкото може по-бързо.

— Винаги е трудно да гледаш как птичето излита от родното гнездо, но такъв е животът — заключи тържествено Шон.

Монахините и останалите присъстващи харесаха тези думи и всички се наканиха да тръгват.

— Да, нашето първо момиче излита от гнездото — каза Айлийн на монахинята, която отговаряше за общежитието.

Сетне всички излязоха и се качиха в камиона.

Мисис Мориарти плачеше и подсмърчаше в носната си кърпа. Елизабет се наведе към нея и я попита:

— Имате ли роднини в Корк, мисис Мориарти?

Това беше толкова необикновен въпрос, че сълзите й изведнъж секнаха.

— Не, дете… Защо питаш?

— Ами… Преди около година, когато идвах да живея тук, се запознах с една мисис Мориарти във влака. Отиваше при сина и снаха си в Корк… И оттогава не съм чувала тази фамилия… Чудех се… След като всички в Ирландия са роднини…

Гласът на Елизабет заглъхна. Всички я гледаха. Тя не беше говорила така досега.

— Вече говориш като нас — засмя се Ешлинг.

— Господ да ни е на помощ. Трябва бързо да те отучим, преди да е свършила войната — рече Айлийн.

 

 

Вайълет стана от леглото, когато вратата на коридора се затвори. Джордж се бе върнал от нощното си дежурство. Още сънена, тя облече лилавия си халат и слезе долу да сложи чайника на печката.

— Как мина тази нощ? — попита тя.

Джордж беше много измъчен и състарен. Изглеждаше петнайсет години по-възрастен, а беше едва на четирийсет и две.

— Ами добре — отговори той.

— Какво означава това, Джордж? Че сте търсили къде има пожари и не е имало, или че сте ги загасили?

— Не, аз се грижех за укритията — отговори изморено той.

— Но какво прави? — настоя Вайълет и се облегна на мивката. — Никога не ми разказваш какво е станало.

— Ами, отговаряме за укритията.

— Искаш да кажеш, че съпровождаш хората вътре и после ги извеждаш навън?

— Да, в известен смисъл…

— Като носач на гарата?

В гласа й се долови раздразнение и разочарование.

— Много по-опасно е — отговори обиден той.

Внезапно напрегнатото й тяло като че ли се отпусна и тя го погледна загрижено. Един възрастен, уморен човек, който току-що бе прекарал страшна нощ. Той можеше да остане в собственото си „укритие“ — мазето, което винаги бяха смятали за излишно, но сега бяха отрупали с възглавници и дюшеци. Но две нощи седмично Джордж носеше фенерче и кръгла метална каска и водеше хората, които нямаха укрития, нагоре-надолу по стълбите, като се опитваше да им говори авторитетно и да ги успокоява.

В очите на Вайълет бликнаха сълзи, застичаха се по бузите й. Джордж вдигна уморената си глава и се изправи.

— Какво има, Вайълет? Какво казах? — започна той.

Раменете й се тресяха.

— Нищо не съм казал…

— О, колко жалко и глупаво е всичко… Ако някой горе на небето гледа тази окаяна къща и този мизерен, тъп живот, какво ще си каже? Ти изобщо не си спал, а аз — съвсем малко. Много хора са мъртви. Няма къде да си починеш, какво да ядеш, ти трябва да ходиш в онази глупава банка, а аз — в ужасната, отвратителна фабрика. Два автобуса на отиване, два — на връщане, четири опашки… И за какво е всичко това?

Чайникът зад гърба й започна да свири, но тя не му обърна внимание.

— За какво правим всичко това, Джордж? Какъв е смисълът, за Бога? После няма да има нищо. След войната пак ще бъде лошо…

— О, не… След войната…

— Да, след войната. Кажи ми, какво ще му бъде хубавото?

— Елизабет ще се върне — каза простичко той.

— Да — съгласи се Вайълет и престана да плаче. — Това поне е нещо.

Джордж стана и махна чайника от котлона. После бавно запари чая.

Вайълет избърса очите си и каза:

— Днес трябва да пиша на Елизабет. Ще го направя по време на почивката.

 

 

Сега Ешлинг и Елизабет бяха най-големите от децата. Дори им предложиха да спят в различни стаи, защото Морийн щеше да се нуждае от своята само през ваканциите. Стаята на Шон — независимо, че беше превърната в склад за непотребни вещи — никога нямаше да им бъде дадена. Ала момичетата не искаха да променят начина си на живот и намираха ту едно, ту друго оправдание. В стаята на Морийн нямало толкова много светлина, за да си пишат домашните. Била далеч от стълбите и банята. Ешлинг твърдо реши в изблик на пожертвователност, че на Морийн ще й бъде тъжно, ако си мисли, че няма стая, в която да се върне.

И Айлийн се отказа. Нямаше да е зле да имат стая за гости, в случай че някой дойде. Години наред се бе надявала, че Вайълет ще я посети. Вярно, че беше идвала, но толкова отдавна… Преди да се омъжи. И тук не й хареса. Вероятно защото Шон беше бебе, а Вайълет бе изпълнена с трепета и вълнението на младите в Лондон през двайсетте години. Никой не спомена, че посещението беше пълен провал, но дълбоко в себе си Айлийн искаше изобщо да не се беше състояло. Сега, разбира се, Вайълет и Джордж можеше да си починат след бедността в Британия, дългите опашки, черния пазар, безкрайните нощни часове в очакване на бомбите… Трябваше да им пише и да ги покани…

Елизабет се разтревожи, когато чу, че Айлийн е поканила майка й в Килгарет. Искаше й се да не го бе правила. Спомни си думите на майка си, че тук е мръсно, и си представи как тя бърчеше нос от ужас, като споменаваше за някои от навиците на семейство О’Конър. Елизабет едва не припадна. Ако майка й наистина дойдеше, нямаше да се приспособи тук и Елизабет трябваше да защитава ту едната, ту другата страна. Също като преди, когато мис Джеймс кажеше едно, майка й го разбираше погрешно и мис Джеймс се обиждаше. Тук, в тази къща, хората не изпадаха в мрачно настроение и не се чудеха какво са искали да кажат другите, а ги питаха направо, крещяха им и често ги удряха. Сърцето на Елизабет винаги трепваше, когато леля Айлийн избиваше нещо от ръцете на Еймон, ако той вземеше някаква храна, която не биваше да яде. Майка й би била отвратена от влачещите се по пода пелени на Найем, която щапукаше из стаята, и от изцапаната с лекета нощница на Донал, с която той ходеше навсякъде из къщата. Елизабет не смееше дори да си помисли какво би казала майка й за Пеги и дали би хапнала нещо, докоснато от нея…

Елизабет се молеше шепнешком в банята, защото не искаше Ешлинг да разбере за желанието й. Молитвите й бяха чути. Вайълет писа, че това е невъзможно. Наистина завиждала на ирландците, че ядели масло, сметана и месо. Струвало й се, че там е един малък рай. В писмото имаше малко благодарности за поканата, но подробни описания за това как в Килгарет всички са далеч по-добре от хората в Лондон. Айлийн показа писмото на Шон.

— Сега не можеш да кажеш, че тя не е загрижена за нас. Пише, че тук й се струвало като рай в сравнение с онова, което трябвало да понасят там.

— Ами, пиши й, че на Ирландия не й се налага да понася всичко това, защото, за разлика от Британската империя не се сражава с въображаеми противници и с европейските народи, вместо да си гледа работата.

Айлийн, разбира се, нямаше намерение да пише такива неща. Тя продължи да чете писмото. Интересът към Елизабет беше по-голям, отколкото в предишната набързо надраскана бележка.

Предполагам, че сега е много по-висока. Между десетата и единайсетата година израстват доста бързо. Една жена от фабриката ме попита дали имам деца и не повярва, когато отговорих, че имам единайсетгодишна дъщеря. Казах й, че съм се омъжила на двайсет и осем години, но тя пак не повярва и рече, че не приличам на жена, която има дете. И тогава изведнъж се почувствах много самотна и се разплаках. Често ми се случва напоследък — хората казват, че е от нерви заради войната. Съветват ме да взимам успокоителни хапчета — всички ги гълтат, но те повече вредят, отколкото помагат. Тези нощи много мисля за Елизабет. Радвам се, че тя е добре и далеч от бомбардировките. Но понякога, когато съм прекарала тежък ден, се чудя каква е ползата от онова, което сме учили в училище. Сега то не означава нищо. Какъв е смисълът да знаеш как да се грижиш за дома си, като няма какво да купиш за него? Пък и часовете по история. Никога не са ни казвали, че войните продължават безкрайно…

 

 

Писмата от Морийн пристигаха всяка седмица. Понякога бяха написани с разкривени печатни букви, но Шон и Айлийн не обръщаха внимание на това и весело ги четяха на всички. Уна Мориарти, която беше единайсет месеца по-малка от Нора, се справяла добре, но Нора тъгувала за вкъщи и била глупава. Разрешили им да се прибират по-късно и изгледали всички филми на улица „ОʼКонъл“, но една вечер прожекционният апарат се счупил и се забавили половин час, така че се прибрали, без да видят края на филма. Трябвало да оправят идеално леглата си. Сестра Маргарет била същински дявол, ала сестра Тютър била много красива и като че ли се носела във въздуха, не вървяла като другите хора. Щели да се върнат у дома с автобуса един ден преди Бъдни вечер, Морийн очаквала с нетърпение да се наспи добре.

Доктор Линч изпълни един от номерата си в деня, когато японците бомбардираха Пърл Харбър. Държанието му нямаше нищо общо със събитието — всъщност той узна за него едва след пет дни, когато полицаите го намериха прегърбен на една маса в някаква кръчма. Този път връщането му у дома не беше толкова тихо и дискретно, колкото предишните. Сега го бяха натикали най-безцеремонно в полицейската кола в Дъблин, а сетне — в друга, до графство Уиклоу. Съобщиха на семейството му да го чака. Оставиха го на площада. Задържането му беше неофициално и той бе ругал полицаите по целия път до Килгарет… Сега изтрезняваше и адски се нуждаеше от едно питие. Доктор Линч крещеше, че е записал номерата им и че всички ще бъдат уволнени. Небръснат, без палто — беше го загубил някъде по време на веселото си пътуване към Корк — той присви очи, когато съзря къщата на О’Конър. Това беше проклетото семейство, което се бе осмелило да го оскърби, като отказа да пусне червенокосото си хлапе да играе с Бърна. В очите му напираха сълзи на самосъжаление. Тесногръдият, невеж Шон О’Конър с неговия мръсен магазин и с кресливата си челяд, бе дръзнал да забрани на Бърна да влиза в къщата му. Беше се осмелил да се извини от името на дъщеря му за нещо, което не бе доказано.

Доктор Линч бавно се изкачи по стъпалата. Пеги се отдръпна уплашена и го пусна да влезе. Донал изтича да види кой е дошъл и го посрещна на площадката между кухнята и дневната.

— Доктор Линч.

— Да. А ти кой си? Кое от хлапетата на Шон О’Конър? С нощница си. Да не си болен? Кажи, момче.

Донал се приближи до стената и впери в него широко отворените си очи.

— Аз съм Донал. На седем години съм. Страдам от астма. Не тежко. Ще ми мине, когато порасна.

— Кой ти каза това?

— Всички. Мама.

— Какво разбира майка ти от тези неща? Благоволила ли е да те заведе на лекар, или те лекува сама?

Ешлинг и Елизабет чуха виковете и се притекоха на помощ на Донал.

— Е, водила ли те е? — изрева доктор Линч.

— Отиди в магазина и извикай мама — прошепна Ешлинг и Елизабет се измъкна по стълбите с ококорени очи.

— Ти пък коя си?

Мъжът вонеше ужасно и лицето му беше брадясало.

— Аз съм тук само на гости — отговори Елизабет, като отстъпи назад.

Не се спря да вземе палтото си, макар че навън беше смразяващо студено.

— Хубаво е, че семейство О’Конър пускат някого в къщата си. Какъв е баща й — херцог ли? Защото децата на един лекар не са достойни за Шон О’Конър…

— Баща й работи в една банка в Англия — обясни Донал.

Доктор Линч се вторачи в него.

— Ти имаш нещо повече от астма, млади момко. Гърдите ти свирят като чайник. Много жалко, че майка ти не те е водила на лекар. Звукът никак не ми харесва…

Лицето на Ешлинг пламна.

— Нищо му няма. Има лека астма и това е всичко. Влошава се от време навреме, когато е хладно. А мама го води при доктор Макмахън. И в болницата. Така че ти грешиш. И без това не си добър лекар.

— О, Ешлинг!

Донал я погледна нервно, страхуваше се, че е прекалила. Хората не говореха такива неща… Доктор Линч застана неподвижно. Мозъкът на Ешлинг работеше усилено и тя стигна до извода, че трябва да продължи. Млъкнеше ли, Донал щеше да изгуби надежда. Щеше да започне да мисли, че е болен от нещо ужасно, ако Ешлинг отстъпеше пред отвратителния баща на Бърна Линч. Тя си пое дълбоко въздух, сложи ръка на рамото на брат си и продължи:

— Знам какво говоря. Баща ми и майка ми не те одобряват, доктор Линч. Те мислят, че не може да ти се има доверие. Затова никой от нас не идва при теб, когато е болен. Отиваме право при доктор Макмахън.

Тя не чу, че майка й се изкачва по стълбите. Елизабет я бе повикала с няколко кратки изречения.

— Доктор Линч… Ешлинг…

Айлийн видя, че Донал е изплашен до смърт, а раздърпаният, разрошен лекар и Ешлинг — с блеснали очи и развети червени къдрици — стоят един срещу друг.

— Ще отговаряш за това, нахално хлапенце — каза той и тръгна към Ешлинг.

Донал стоеше в ъгъла. Той надигна глас, но от устата му излезе само слабо писукане.

— Не, тя не искаше да каже…

— Напротив — викна Ешлинг. — Не можеш да идваш тук такъв мръсен и раздърпан и да плашиш Донал, като му казваш, че не е добре. Той има само лека астма, чуваш ли? Всички знаят това… Всички…

Айлийн се приближи до Ешлинг и сложи ръка на треперещото й рамо.

— Хайде, Матю — рече спокойно тя. — Върви си у дома. Ако искаш да ни дойдеш на гости, заповядай, когато си в по-приличен вид. Не мога да си представя защо идваш тук и се държиш като дете. Хайде, вън.

Гласът й успокои Донал. Тя се отнасяше с лекаря като с нагло хлапе.

— Величествената Айлийн О’Конър — рече злобно Линч и се огледа. — Прекалено изискана за този град… Образована в Англия. И докъде стигна? До полуразрушена, небоядисана къща, съпруг, целия покрит с мръсотия от задния двор, и тълпа деца, кое от кое по-диви…

— Нашите деца са най-добрите в града — прекъсна го Айлийн. — Отиваш ли си, или да изпратя едно от тях при жена ти?

— Най-добрите — изсмя се той. — Това тук скоро ще бъде в гроба. Отпрати Морийн, защото те посрами, а какво ще кажеш за сина си, който се перчи с английска униформа?

Айлийн се засмя насила. Това й подейства насърчително и при втория опит смехът й изкънтя в къщата.

— Господи, Матю Линч, не е ли вярно онова, което разправят за пияниците? Те съчиняват повече приказки и имат много по-развинтено въображение от писателите. Слушай, омитай се оттук преди моят Шон да се е върнал и да те е изритал…

Тя избърса насълзените си от смях очи. Децата я гледаха удивени. Дори Пеги, която бе застанала на прага с Найем в ръце, се усмихна, без да знае защо. Лекарят — стъписан и неочаквано претърпял поражение — се приготви да си тръгне. Смехът на Айлийн го бе объркал повече, отколкото бе предполагал. Той беше казал истината, защо тогава тя се смееше? Вратата се затвори с трясък и Айлийн седна. Веселото й настроение бе изчезнало. Децата се приближиха предпазливо до нея, Пеги също влезе в стаята. Щом чу, че външната врата се хлопна, Айлийн скочи на крака и погледна през прозореца.

— Погледнете го само! Горкият палячо. Отива да обърне няколко чашки набързо, за да събере смелост да застане пред жена си. О, боже, няма нищо по-жалко от пиян човек. Каквото и да правите, деца, гледайте да не вземете някой пияница…

Донал се почувства изолиран.

— Не знае ли какви ги дрънка? Наистина ли не бива да му се има доверие? — попита угрижено той.

— Когато е в такова състояние, в главата му няма мозък, а бръмбари. Горкият глупак!

Обидата му обаче я изгаряше като нажежено желязо. Но тя бе спечелила — направи го за смях. Не й се наложи да отрича онова, което бе казал за Донал, защото посрещна с присмех всичките му думи. Айлийн го видя как взима един вестник от пейката до автобусната спирка. Сетне й изкрещя нещо. Прозорецът беше затворен и тя не го чу.

— Вика нещо — рече Пеги.

— Сигурно — потрепери Айлийн. — Пеги, така и така съм вкъщи, хайде да пием чай.

— Сочи вестника — каза Донал.

— Махни се от прозореца. Ще дръпнем пердетата. И без това вече се смрачава.

Пеги изприпка към кухнята, а Айлийн открехна прозореца.

— Така ви се пада… Сега и Америка участва във войната… Вашият сополанко ще го изпратят на фронта… Става все по-зле… Ще загубиш двама сина, кудкудякаща стара квачко… Големият ти син скоро ще стане на кайма…

Айлийн затвори бързо прозореца и отиде при малката група край камината.

— Какво каза, мамо? — попита още разтревожен Донал.

— О, само глупости и простотии… Не е на себе си; само бръщолеви…

 

 

Имаше, разбира се, и други майки, които не знаеха дали синовете им са живи или мъртви, но това съвсем не утешаваше Айлийн. Поради някаква необяснима причина, тя лъжеше хората, че той й пише. Когато някой дружелюбен или любопитен приятел или съсед попиташе: „Имаш ли вест от Шон от Англия?“, тя кимаше бодро и отговаряше, че й е писал, и че е добре. Казваше го, като хвърляше бърз поглед към магазина, откъдето можеше да се появи съпругът й, и обясняваше, че получава само кратки писъмца, и хората оставаха с убеждението, че момчето пише на майка си, но се е скарало с баща си. Странно, но Айлийн мислеше, че постъпва правилно.

Понякога се чудеше дали да не пише на Вайълет и да я попита как би могло да бъде намерено избягало от дома си момче, което се е записало във войската. Как да задейства нещата, за да го върне? Да покаже кръщелното му свидетелство? Да докаже, че нито е британец, нито е на осемнайсет години? Знаеше, че няма да го направи. И все пак, искаше да разбере къде е, за да му пише. Можеше да го накара дори да отговаря на писмата й, като ги праща до аптеката. Хора като семейство Мориарти се срещаха рядко в Килгарет. Те умееха да пазят тайна. Айлийн бе прочела някъде, че може да се свърже с избягали хора чрез Армията на спасението, но това беше някак много официално — да помоли подобна организация да го издири. Докато се надяваше да го намерят, не беше толкова зле. Тя не го определяше точно като избягал или безследно изчезнал. Шон щеше да й пише много скоро…

Айлийн прегледа вестника на бюрото си и се опита да разбере от съобщенията в „Айриш Индипендънт“ дали вече обучават сина й или са преценили, че е прекалено млад. Прочете старателно какво са казали политиците и командващите бойните действия, но никой от тях не споменаваше какво е станало с ирландските младежи, потеглили с кораби, за да се включат във войната. Пък и във вестниците винаги пишеха за нея като за „извънредно положение“, което не звучеше толкова страшно. Айлийн проследи развоя на събитията от Далечния изток до Англия. Прочете за суровите мерки и ахна, като видя колко е поскъпнал лукът. Прочете всичко това сама, без да го обсъжда с Шон, макар че същевременно не криеше интереса си.

Беше напълно неподготвена, когато наистина получи писмо от Шон — младши — десет месеца, след като бе напуснал дома си. Писмото беше от Ливърпул. Съвсем кратко. Шон казваше, че изобщо не е искал да им пише или поне докато действително не го запишат в армията. Но майката на един негов приятел, която била много мила, казала, че трябва да драсне няколко реда на майка си, защото тя тъгувала. Той отговорил, че тя си има достатъчно грижи вкъщи, но майката на Джери, мисис Спаркс, настояла да пише. Бил добре и се запознал с много приятни хора. Мотал се насам-натам до септември, защото държали да знаят на колко години е и не искали да го вземат, докато не навършел осемнайсет. Писал до властите в Ирландия да му изпратят кръщелното свидетелство и получил един екземпляр. Сега бил в лагер, където го учели на основните неща. Било много интересно. Излизал често с Джери Спаркс и майка му, която била много мила и готвела много хубаво преди войната, но сега в магазините нямало продукти.

Не й пращаше поздрави, нито питаше за нещо. Не се извиняваше и не молеше да го разберат. Граматиката и правописът му бяха ужасни. Айлийн си спомни за годините, прекарани в манастирското училище. Двамата с Шон мислеха, че Шон — младши е много умен, защото е първото им дете. Но това писмо беше написано от почти неграмотен човек. Тя го прочете няколко пъти и по бузите й бавно се затъркаляха сълзи.

Айлийн не каза на никого за писмото. Държеше го сгънато в чантата си и пак там сложи второто, третото и четвъртото. Тя отговаряше весело и преглеждаше внимателно писмата си преди да ги пусне в пощата, за да не съдържат някакъв намек на тревога или тъга. Описваше му най-различни дребни случки. Като например за козата, която беше влязла в магазина и бе съборила всички кашони, за Морийн, която се върна от медицинското училище и толкова ентусиазирано превързваше всички, че спря кръвообращението на ръцете на Еймон. За пиеската, която бяха написали и изиграли Ешлинг, Елизабет и момиченцето на Мъри. Бяха искали да опишат сериозно и вдъхновено живота на Света Бернадета, но се получи такава комедия, че публиката се превиваше от смях. Айлийн изпрати бодри поздрави на майката на Джери Спаркс и изрази желание да я снабди с хранителни продукти. Това беше почти невъзможно, но може би, ако пуснеха Шон в отпуск, той щеше да й занесе няколко пилета, масло и яйца.

Връзката със сина й беше толкова крехка, че тя не се осмеляваше да я прекъсне. Можеше да я изложи на опасност, дори ако кажеше на някого.

Шон знаеше, че Айлийн получава писма от сина им, но не споменаваше нито дума за тях. Стана още по-мълчалив. Работеше усилено както винаги, но се усмихваше по-малко и нямаше време да побъбри в пазарните дни. Понякога Айлийн го гледаше как се навежда в двора и после се опитва да разкърши гръб и изпитваше съжаление. Откакто избухна войната, беше почти невъзможно да се намерят въглища, така че трябваше да пълнят пристройката с торф. Той заемаше много място и дори стаите над магазина, които по-рано бяха пълни с метли, кошници с картофи, кашони със стъкла и фитили за лампите, четки за боядисване и туткал, сега бяха претъпкани с торф. Айлийн имаше чувството, че той прониква в порите й, докато гори, и покрива всичко навън като с черни снежинки.

Шон изглеждаше по-възрастен от четирийсетте си години. Айлийн си мислеше, че това е защото е видял най-лошото — живееше в провинцията, но не водеше здравословен начин на живот, имаше шест деца, но не се гордееше с най-големия си син и не се надяваше, че той ще поеме работата в магазина. Шон беше открай време енергичен и работлив. Спести пари, за да купи тази къща… Това стана в годината на подписването на мирния договор. Всичко беше толкова символично. Нова нация, нов бизнес. А сега — двайсет години по-късно, синът им се сражаваше за същата страна, от която бяха извоювали независимостта си…

А самият Шон, който бе видял как мечтата му да има магазин се сбъдва, сега стоеше насред студения двор и разбутваше купа пътни знаци, за да търси нещо под тях. Валеше дъжд и главата му беше мокра. Айлийн сложи един найлон на косата си и излезе да му помогне.

Огромните черно-жълти пътни знаци бяха извадени, когато започна войната, за да се заблудят неканените гости. Шон търсеше някаква железария.

— Някой ден трябва да подредим хубаво всичко това — каза той и в гласа му прозвуча благодарност.

— Знам — отговори тя.

Зачуди се дали знае, или го интересува, че синът му тази пролет се сражава в Северна Африка. Вълнението, когато пристигна повиквателната му, беше толкова голямо, че дори Джери Спаркс бе добавил няколко думи в писмото. Той заминаваше с Шон — младши. Айлийн още не беше разбрала дали Шон е прочел писмата от сина си. Тя често оставяше чантата си отворена, за да ги види, но той така и не спомена нищо за тях и когато се връщаше, Айлийн ги намираше недокоснати.

 

 

Донал прекара още една година в метоха, след като получи първо причастие, а после се премести в монашеското училище. Не че беше необичайно за едно момче да остане там до осемгодишна възраст, пък и сестра Морийн бе успяла да му внуши, че е съвсем разумно. Казала бе на родителите му, че трябва да му дадат още една година преди да се изправи пред грубостите и боричканията в двора в мъжкото манастирско училище. Дотогава той щеше да диша по-леко и нямаше да се притеснява толкова много. Айлийн, която би била много щастлива, ако до края на живота си Донал учеше при любезната сестра Морийн, се съгласи с готовност. Но денят настъпи и сега болнавото дете се прибираше вкъщи с разкъсани дрехи, измъчено лице и стиснати устни.

— Паднах — казваше той всеки ден.

На Еймон му омръзна да го защитава.

— Ами, мамо — обясняваше той, — онези избраха Донал, защото е почти на девет години, а те са още на осем и са големи грубияни. И аз трябваше да ги набия, после дойде един друг и ме попита защо бия осемгодишни деца, когато съм на четиринайсет. Какво да направя, мамо? И затова палтото ми пак е скъсано.

Ешлинг и Елизабет се връщаха от училище с велосипедите. Държаха се за ръце. Две отракани тринайсетгодишни момичета, които нямаха време за наглите грубиянчета от мъжкото манастирско училище. Видяха насъбралата се тълпа около някой, който лежеше до тротоара. Намалиха и любопитството ги накара да слязат от велосипедите, за да видят какво се е случило. В същия миг разпознаха шалчето на Донал — дълго и шарено. Пеги му го бе изплела от разни остатъци от вълнена прежда и обичаше да го увива с него всяка сутрин. Двете момичета пуснаха велосипедите си на улицата и се втурнаха към него. Насъбралите се момчета изглеждаха уплашени.

— Преструва се — измърмори едно.

— Виж очите му — каза друго.

Донал лежеше на улицата и се мъчеше да си поеме въздух; размахваше ръце. Шалчето му се влачеше в калта, единият му край се бе оплел в най-горното копче на палтото му. Ешлинг моментално коленичи до него и както бе виждала майка си да прави десетки пъти, разкопча палтото му, разхлаби яката на ризата му и подложи ръка под главата му.

— Не бързай, Донал. Цялото време на света е твое. Бавно. Не се мъчи — каза тихо тя.

Елизабет коленичи от другата му страна и й помогна. Светлорусата й коса беше паднала в очите, памучните й чорапи бяха мокри и скъсани, а преобърнатият велосипед — забравен.

— Дишането ти се възстановява. Ето така — вдишвай, издишвай. Добре. Вече дишаш…

Ешлинг се изправи и огледа седемте момчета, стъписани от внезапната поява на момичетата толкова, колкото и от изцъклените очи на Донал.

— Нищо не сме му направили — рече едното.

— Не, нищо, само си играехме, не сме го докосвали.

Изведнъж всички започнаха да говорят едновременно, опитваха се да се оправдаят.

— Я слушайте! — извика Ешлинг и погледна Елизабет. Двете се разбираха достатъчно добре с погледи. Елизабет започна да шепне нещо в ухото на Донал, като още го прикрепяше за раменете.

Ешлинг изнесе забележителна реч.

— Знам имената на всички ви. Познавам ви. Довечера мама и татко ще отидат в училището. Отец Кевин, отец Томас и отец Джон ще научат кои сте били тук. Те ще ви оправят. Знаете, че Донал има астма. Можеше да го убиете. Всички щяхте да бъдете съдени, ако не бяхме дошли тук. Щяхте да станете малолетни убийци. Вие сте го ударили и повалили на земята…

— Само му издърпахме шала.

— Да, и едва не го удушихте. Това е най-лошото, което бихте могли да направите. Да го задушите и да спрете прилива на въздух към гърдите му. Тъпи, задръстени убийци. Джони Уолш, ако Донал не е добре, ти ще си виновен.

— Тя само ги плаши — шепнеше бързо Елизабет в студеното ухо на Донал. — Изобщо не е така, както казва. Но само ги погледни!

Донал ги погледна. Те наистина се страхуваха от Ешлинг.

— Не казвай нищо… — започна да хленчи Джони Уолш.

— Пъзльо такъв! Убиец! Няма да мълча и да ви оставя да се измъкнете безнаказано. Да убиете едно момче с болно сърце и бели дробове!

Ешлинг усети надмощието си и това много й хареса.

— Сърцето ти не е болно — шепнеше Елизабет. — Казва го само за пред тях.

Седемте момчета стояха втрещени в падащия мрак и ръмящия дъжд.

— Той е по-голям от нас. Четиринайсет месеца е по-голям от мен — поде Еди Мориарти, пребледнял от страх при мисълта какво ще го направят родителите му, ако всичко излезе наяве.

— Да, и Джеми от нашия магазин е по-голям от теб, и Пади Хики — слепецът. И тях тормозите, хаймани такива — изкрещя Ешлинг.

— Какво ще направиш сега? — попита боязливо Джони Уолш.

Ешлинг се замисли.

— Вдигнете онези велосипеди. Веднага — заповяда им тя. — Закарайте ги до града. Джони, Еди и ти, Майкъл, елате в магазина на баща ми и му разкажете какво се е случило. И го уверете, че от сега нататък ще се грижите за Донал. Не е необходимо да споменавате за сърцето му, само му кажете, че Донал е паднал и вие седмината ще се грижите за него и ще го пазите, докато белите му дробове се оправят.

Това им се стори прекрасен начин да се отърват, но Джони искаше да се увери дали не е някаква клопка.

— Какво точно да кажем на баща ти?

— Че ще се грижите да не се случи нещо лошо на Донал. И по-добре се молете сърцето му да издържи през нощта.

Величествено, като предводителка на някаква тържествена процесия, Ешлинг тръгна пред тях. Стигнаха до градския площад. Елизабет и Донал вървяха отзад. Лицето на Донал отново бе увито в шала, за да не може никой да види, че се кикоти. Елизабет бе скрила устата си с ръка. С другата държеше ръката на Донал.

Това беше едно от най-важните събития в иначе ужасно дългия и скучен учебен срок. Ешлинг имаше чувството, че той никога няма да свърши. Тя се държеше предизвикателно и изобщо не учеше. Започна да получава лоши оценки. Елизабет се учеше много добре за дете, което не е учило основните предмети. Съществуваха съмнения, че извън ирландския метох може да се научи съвсем малко, и че всяко дете, което не е ирландче и католик, трябва да полага много усилия. Тя вече влизаше в часовете по вероучение, защото й се стори глупаво да седи в библиотеката и да чете голямата Библия, пълна с думи, които не разбираше, когато можеше да слуша великолепни разкази за духове, ангели, прегрешения и колко добър е бил Исус към майка си…

Имаше и още няколко тревожни разговори относно кръщаването на Елизабет. Някои от съученичките й се чудеха дали да не организират първото й причастие, за да й предоставят възможност да изповяда всичките си грехове и да получи прошка.

— Нямам чак толкова много грехове — каза веднъж невинно Елизабет и всички останаха ужасени.

Та тя беше пълна с грехове — те всички бяха такива, но с Елизабет положението беше още по-лошо, защото тя още таеше в себе си първородния грях.

— Но аз мисля, че първородният грях се измива при кръщаването.

Вече я бяха кръщавали четири пъти. Възникнаха съмнения относно валидността на първото й кръщаване в тоалетната. Имаше обвинения, че не са я полели с водата и не са казали молитвата в едно и също време. Последва дълъг и разгорещен спор дали молитвата трябва да бъде казана на латински, или на английски, пък и една от философските школи беше убедена, че светските кръщенета трябва да се извършват на местния език.

Не огласиха кръщаването на Елизабет. Момичетата мълчаливо споделяха убеждението, че монахините ги призовават да тръгнат и да покръстят всички раси и да дават джобните си пари за покръстването на малките чернокожи бебета, но с Елизабет беше съвсем различно. Освен това се страхуваха, че родителите й в Англия ще чуят за това и може да възникнат големи неприятности.

Писмата от майка й като че ли пристигаха не само от друга страна, но и от друг свят. Елизабет беше доволна, че й пише по-често и писмата не съдържат само списък от указания — да си взима лекарствата, да си слага ръкавици, да благодари на всички… Войната продължаваше, а майка й се развеселяваше, макар че се оплакваше. Нямало сапун — дажбата била осемдесет и пет грама. Представяш ли си как се води нормален живот с осемдесет и пет грама сапун на месец? Нямало бял хляб — майка й вече забравила вкуса му. Имала приятелки в оръжейната фабрика, където работела, и често преспивала у Лили, защото пътуването до вкъщи било толкова дълго и потискащо, пък и било хубаво да има с кого да се посмее. Майка й била променила прическата си — вдигала косата си на кок. Отначало й се струвало смешно, но хората казали, че й отива. Един-два пъти споменаваше, че Елизабет й липсва, и винаги завършваше писмата си с надеждата, че Елизабет е добре и е щастлива и че не след дълго ще се прибере у дома и отново ще заживеят нормален живот.

Вайълет пишеше много малко за баща й. И когато изпрати една лира за четиринайсетия рожден ден на Елизабет, момичето с ужас установи, че майка й не е споменавала за баща й от няколко месеца.

Айлийн седеше зад бюрото си, когато Елизабет влезе да поговори с нея.

— Заета ли си? — попита тя.

Айлийн се усмихна. На никое от нейните деца не би му минало през ума да й зададе подобен въпрос. Те бяха сигурни, че тя е винаги готова да ги изслуша, да им помогне и да действа ентусиазирано.

— Не съм — отговори тя и придърпа един стол.

Върху бюрото й имаше кутия от обувки, пълна със сметки от пресрочени плащания, които тя трябваше да изпрати с лично писмо. На фермерите никога не се изпращаха официално напечатани съобщения, защото можеше да се обидят и да започнат да купуват от друг град. Айлийн бе получила писмо от мисис Спаркс, което вече знаеше наизуст. Несръчно написано писмо от една самотна вдовица, чийто син бе заминал на бойното поле и която чувстваше, че има съюзник в лицето на майката на Шон. Тя пишеше за самотата си, за надеждата си, че той скоро ще се върне, и че от месец и половина няма вест от него. Може би синът на мисис О’Конър й е писал? Айлийн бе получила и писмо от един специалист в Дъблин и трябваше да реши кога да заведе Донал при него. Имаше и бележка от сестра Маргарет, в която тя й пишеше, че е време да дадат малката Найем на училище, тъй като е почти на пет години, и да я доведат към края на срока, за да не й бъде всичко непознато, когато започне наесен. Сестра Маргарет пишеше още, че е чудесно, че Донал е свикнал в мъжкото манастирско училище. Всички говорели, че хулиганчетата не го закачат, а му помагат. Неведоми били пътищата Божии. Морийн питаше дали баща й би й изпратил три лири за една разкошна рокля за танци. Щяла да му ги върне от стипендията си, когато им ги раздадели през лятото. Имаше и писмо от Дома за възрастни хора, с което им известяваха, че бащата на Шон е зле и иска да ги види. Не трябвало да се разстройват, ако не ги познаел. Той непрекъснато повтарял, че иска да види сина си и семейството му.

— Не, не съм заета, дете — повтори Айлийн.

— Не знам как да го кажа, но как мислиш — дали има опасност баща ми да е мъртъв?

— Мъртъв ли? О, да не дава Господ. Но какво те кара да мислиш така, дете? Откъде ти хрумна?

Елизабет извади един голям плик, на който пишеше: „Писма от майка ми“. В него имаше над петдесет писма и на всяко беше написана датата на пристигането му. Тя взе едно — от август 1943 година.

— Тук майка ми за последен път споменава за татко. Пише, че се ядосвал, защото жените стачкували и искали да им плащат колкото на мъжете, а не бивало да правят това по време на война. И после изобщо не ми е писала за него. Дори за Коледа нямам поздрави от него. Не казва нищо за работата му в Отряда за помощ при въздушни нападения…

Очите на Елизабет се напълниха със сълзи.

— Мислиш ли, че се е случило нещо, което тя крие от мен?

Айлийн я прегърна и я успокои. Разбира се, че с баща й всичко е наред, щели да чуят, ако било станало нещо лошо. Но събитията в Англия се променяли толкова бързо, майка й ходела на работа, срещала се с много хора и не пишела само за дома им. Пък и мъжете не обичат да пишат писма. Ето например чичо Шон. Притеснява се за Морийн, но не й е драснал нито ред. А и хората не пишат винаги за едно и също. Когато Айлийн пишела на Шон, и тя често не споменавала за баща му…

Изплю камъчето.

— Пишеш ли на Шон? О, не знаех. Къде е той?

— В Африка е. Чувства се отлично, има добър приятел, англичанин. Казва се Джери Спаркс. Често пита в писмата си за теб… А сега, върви да се занимаваш с нещо. На рождения ти ден ще отидем и ще се обадим у вас. Утре вечер ще се обадим от магазина за три минути. Дори още тази вечер ще дадем поръчка. Ще разговарят с голямата си, четиринайсетгодишна дъщеря. Какво ще кажеш?

— Скъпо ли ще бъде? — зачуди се Елизабет.

— Съвсем не, пък и нали имаш рожден ден.

— Много ти благодаря — рече Елизабет, избърса очи и изтри носа си с опакото на ръкава си.

— А, Елизабет, и още нещо…

— Знам, лельо Айлийн — за писмата от Шон.

В следващото писмо пишеше, че Шон и Джери са напуснали Северна Африка. Сега били в Италия. Природата била красива и малко напомняла за графство Уиклоу. Между редовете се четеше тъга и желание сраженията да свършат. Шон се радваше, че всичко у дома е наред. Майката на Джери писала, че няма да познаят Ливърпул след въздушните нападения. Струвало му се странно, като си помислел, че в Ирландия не се е случило нищо. Можело да отидат до Рим. В манастирското училище бяха учили за Свещения град и сега щял да го види с очите си. Разказвал на Джери за него, защото той не бил чувал нищо и не знаел за Ватикана и катедралата „Свети Петър“. Щял да й напише от Рим едно истинско писмо и майка му можела да го занесе на отец Джон и да му покаже, че не е необходимо човек да има диплома, за да отиде до Свещения град.

Ала Шон и Джери не стигнаха до Рим заедно с останалите съюзници. Едно минирано поле сред италианската природа, която приличала малко на графство Уиклоу, отне двата крака на двайсет и една годишния Джери Спаркс от Ливърпул и уби приятеля му Шон О’Конър от Килгарет, на когото оставаха още четири месеца да навърши двайсет и една.

 

 

Редник Шон О’Конър бе дал адреса си на Ейми Спаркс, която получи вестта в малката си къща в Ливърпул. Тя седеше в тъмната кухня и мислеше за единствения си син. Прочете телеграмата няколко пъти. Не трябваше да го пуска на фронта. После се приготви да съобщи на майката на приятеля на Джери, че Шон ОʼКонър няма да се върне в Килгарет.

Обади й се в магазина. Айлийн изслуша обясненията на мисис Спаркс, без да се разплаче. Изчака спокойно, докато риданията на жената, която не познаваше, спряха. Изрази тихо съчувствието си за участта на Джери и радостта си, че той ще оздравее. Съгласи се, че е истинска благословия, дето Шон е загинал, без да се мъчи, и че е хубаво, че мисис Спаркс ще може да се грижи за Джери.

— По думите ви разбирам, че сте прекрасна жена — изхлипа Ейми Спаркс. — Шон все казваше: „Майка ми е велика“. Така ви наричаше — велика.

— Не е имал предвид точно това — рече Айлийн. — Не е учил в Англия като мен. Искал е да каже, че ме обича.

— Вероятно ще дойдете някой път да посетите старото си училище. Елате ми на гости. Ще видите и Джери, като го върнат…

Скръбта в гласа й беше ясно доловима.

— Вие нямате ограничения в пътуването.

Айлийн дори не се поколеба.

— Ще дойда много скоро. Ако Джери се върне следващата седмица, и аз идвам.

Чу как Ейми Спаркс въздъхна тежко.

— Ако имаше погребение за Шон, и аз щях да дойда при вас.

Поради някаква необяснима причина Айлийн не каза на никого за случилото се цели четири дни. През това време изпълняваше ежедневните си задължения със свръхчовешка енергия. Сякаш бе измислила някаква игра с едно-единствено правило — да не плаче. Ако се отпуснеше и започнеше да ридае, толкова по-зле за Шон. Трябваше да бъде силна. Иначе целият му живот щеше да изгуби смисъла си — отиването му в онова ужасно място и гибелта му. Нямаше никаква полза непрекъснато да хленчи за него.

Беше много методична. Остави на Пеги дълъг списък задачи и уреди Еймон да работи в магазина. Успя да изтръгне от Донал обещанието, че ще си почива и ще седи на топло. Обади се на Морийн да отиде в Дан-Лере и да я чака в хотела.

И чак тогава каза на всички защо заминава.

Съобщи вестта на Шон в една топла юнска вечер. Седна на един бидон и му каза, че синът им е мъртъв. Разказа му за Джери, който бе останал без крака, и за телефонното обаждане на майка му. За природата в Италия. И че момчетата щели да ходят в Рим. От време навреме, докато Шон се опитваше да проумее новината, до тях достигаше шумът от магазина.

Не се докоснаха, нито се прегърнаха, докато Айлийн говореше за телеграмата, пристигнала в къщата в Ливърпул, и за подробностите около смъртта. Разказваше като Ейми — с кратки, насечени изречения. Обясни му, че всичко е станало мълниеносно и че Шон не е разбрал нищо.

После млъкна и се заслуша в стоновете и риданията на съпруга си. Не го чу какво каза — беше заровил лице в голямата си синя носна кърпа. Изчака, докато въздишките изместиха хлипането.

— Искаш ли да дойда с теб в Ливърпул? Ще бъде нещо като поклонение, нали? Един вид погребение?

Тя го погледна с признателност. В края на краищата, той беше разбрал.

— Не, предпочитам да останеш тук.

Сетне събраха децата си и им казаха, че брат им е мъртъв. Айлийн използва думи като „покой“, „рай“, „дълг“, „храбър“, „силен“ и „горд“… Накрая каза, че могат да помогнат на нея и на Шон, като бъдат много силни.

По бузите на Елизабет се стичаха сълзи, а на лицето на Ешлинг бе изписано недоумение. Недопустимо е той да е… Как е възможно… Не е честно… Вероятно… Ами ако… После думите й секнаха и тя заплака на рамото на Елизабет. Приятелката й я погали по главата и й каза, че трябва да бъде смела. Еймон се втурна към магазина. Голямото му простодушно лице беше изцапано и зачервено. Донал възрази, че Шон не може да бъде щастлив в рая, защото не е искал да отива там, но проклетите германци и италианци са го изпратили там. И за пръв път изруга.

Айлийн съобщи вестта на Морийн в хладното преддверие на хотела в Дан-Лере и дъщеря й плака като бебе, гушнала се в прегръдките на майка си. Накрая дойде управителката и попита дали не желаят да се уединят някъде. Затова се разхождаха на кея два часа, а Морийн плачеше ли, плачеше, като си мислеше за всички онези неща, които Шон никога нямаше да направи.

След това вече нямаха време за плач.

Всичко мина като насън — блъсканицата по улиците на Ливърпул, затъмненията по време на въздушните бомбардировки, опашките пред магазините. Отидоха в болницата при Джери, който се разплака. Айлийн се държеше смело и се усмихваше. Сетне помоли един млад свещеник, който говореше с ирландски акцент, да отслужи панихида за Шон. Беше седем часът сутринта. Ейми Спаркс също дойде. Айлийн носеше черна шапка и ръкавици и държеше китка цветя, която щеше да остави в църквата. Не можа да намери венец.

Но щом се качи на кораба за Ирландия, от очите й рукнаха сълзи и тя не направи опит да ги избърше. Те капеха по палтото й, а тя гледаше тъмното море и плачеше за загубата. После стана. Сълзите продължаваха да се стичат; раменете й трепереха. Айлийн се приближи до перилата на кораба. Нощният вятър отнесе шапката й. Тя полетя във въздуха, докосна палубата и литна нанякъде. Другите пътници видяха, че красивата жена с черно палто дори не забеляза, че шапката й я няма. Тя мълвеше нещо. Вероятно се молеше.