Мейв Бинчи
Молитва за обич (18)

Седемнадесета глава

Донал разказваше на всички, че в същия ден, когато долетели от Лондон, англичаните наредили оръдията им да открият огън към Суец.

— Това не е истинска война. Престани да се вживяваш, сякаш си бил на огневата линия — каза Еймон. — Извинявай, мамо! — добави бързо той, щом видя лицето на Айлийн.

— Чудя се, дали когато умра и няма да ме има вече, някой от вас ще си спомня, че сте имали по-голям брат? — каза Айлийн.

— О, мамо, разбира се, че го помним.

— Хайде, разказвай за сватбата — подкани го Найем.

Тя си бе дошла у дома за уикенда. Чувстваше се пренебрегната, загдето Елизабет не я покани, но откакто бе в Англия Елизабет бе станала ужасно превзета и ограничена — като всички англичанки. Странно как бе решила, че това би попречило на следването й!

— Разказах ви всичко. Беше като църковна служба, само че нямаше олтар, музика и свещеник. И всичко бе на английски език, както правят протестантите.

— Не. Разкажи нещо за след това.

Айлийн въздъхна.

— Донал, покажи й снимките. Направил е чудесни снимки. Проявиха му ги за сметка на дрогерията. Ще изпрати от тях и на Елизабет, както направи и тя след сватбата на Ешлинг.

— Баща й нали бил много дребен? — отбеляза Найем.

— Това не е баща й. Това е Хари.

— Съпругът ли? — изпищя недоверчиво Найем.

— Не. Вторият й баща.

— Господи! Сигурно се е чувствала много неловко от присъствието и на двамата там. Имаше ли някакви сцени?

Донал замълча за миг.

— Не. Нямаше никакви сцени.

 

 

Седмица след пристигането им Ешлинг се отби у мисис Мъри.

— Майко, струва ми се, че ще е най-добре да уведомим свещеника от Уотърфорд, че синчето ти отново е излязло от строя.

— Бих искала да престанеш да говориш по този неуважителен начин, Ешлинг. Нали знаеш, че Тони не е виновен. Свещеникът ни бе споменал за това в края на писмото си. Опитай се да се отнасяш по… по-сериозно към този проблем.

— Мисля, че единствено шегите могат да ми помогнат да понеса това. Какво би ме посъветвала да направя — да седна и да плача ли?

— Не, скъпа, но ако опиташ да говориш с него…

— Вече опитах. Опитвам сутрин, обед и вечер. Ходих и при Шей Фергюсън. Казах му, че Тони наистина иска да откаже алкохола и че той вероятно би могъл да му помогне, ако спре да го насърчава да пие. Той се изсмя и отвърна, че на света нямало друг човек, който така да е привързан към халбата и бутилката, както Тони, и че било много жалко, че съм го държала под чехъл…

Мисис Мъри въздъхна.

— Мили боже! Не знам какво да направя, наистина не знам. Ще останеш ли за обяд да хапнеш нещо с мен?…

— Не, благодаря. Трябва да се върна в магазина. Дойдох само за малко. Исках да ти кажа за това, преди някой друг да го е сторил. Откакто се върнахме той е ходил само два пъти на работа, и то за да получи джобни пари.

— О, разбирам. Е, благодаря ти, Ешлинг, благодаря ти. Можем само да се надяваме, че всичко това ще премине. Толкова ли е зле, колкото… преди?

— По-зле, майко. По-зле. Вчера, когато му поднесох вечерята, той хвърли едната чиния на пода, а другата запрати по мен. Това е някаква новост в изисканите му обноски.

— О, Ешлинг, как можеш да говориш за това по този начин?

— Добре, посочи ми друг начин за говорене по този въпрос. Може би трябва да се принеса в жертва на Светия Дух? Не мога вечно да се правя на светица!

Айлийн каза на всички, че заминава за Дъблин за един-два дни. Трябвало да свърши няколко неща и й се струвало много по-благоразумно, ако останела там за една и дори две нощи. Трябвало да купи плат за завеси. Нямало смисъл да й го доставят по поръчка и предварително да плаща за нещо, което можело да не й хареса. Искала да си купи ново зимно палто, да направи по-рано коледното пазаруване и да си подстриже косата в изискан фризьорски салон.

Найем я помоли да отседне при нея.

— Мамо, квартирата ми не е това, което ти би нарекла „шик“, или дори „спретната“, но е с невероятно удобно разположение. Трябва просто да тръгнеш по Бегът, след това продължаваш по Стефънс Грийн и излизаш на Графтън стрийт.

— Не, не, благодаря, детето ми. Не желая да притеснявам теб и приятелките ти. Ще отида у Грета в Дан-Лере. Няма да е лошо да я навестя.

— Искаш ли да дойда с теб до Дъблин? — попита Ешлинг.

— Какво? И двете да изоставим магазина по едно и също време? Да не си полудяла? — възкликна Айлийн.

След като тя замина, Ешлинг забеляза, че са привършили практичните счетоводни книги, които бе въвела за дейността на магазина. Майка й можеше да купи нови от книжарницата за канцеларски принадлежности на Несо стрийт в Дъблин. Защо да чакат да им ги изпращат по пощата? За майка й нямаше да представлява кой знае каква трудност да сложи две книги в куфара си и да ги донесе. Така че Ешлинг реши да се обади на Грета в Дан-Лере.

— Майка ти — тук?! Съвсем не. Не съм чула и дума за това. Бих искала да ме предупреди по-отрано. Мислиш ли, че може да дойде тази вечер? — По гласа на Грета ясно личеше, че е изненадана и обезпокоена.

Ешлинг набързо се ориентира.

— Не. Нещо обърках датите. Тя се канеше да идва през идната седмица. Съжалявам много, Грета.

— Е, надявам се да се обади преди това. Тук е пълно с клиенти покрай Коледните празници.

— О, сигурна съм, че ще се обади. Съжалявам, че не съм разбрала правилно. Дочуване.

Баща й бе казал, че майка й се била обаждала по телефона миналата вечер. Била отседнала при Грета и всичко било наред. Трябвало да остане още един ден и в петък щяла да си бъде у дома.

— Мамо, ще трябва да се обадиш на Грета и да си поговорите — каза Ешлинг, след като се увери, че са останали сами в офиса.

— Какво, искаш да кажеш, за бога?

— Телефонирах й, когато ти възнамеряваше да отседнеш при нея, и това мое обаждане много я обезпокои. Ще трябва да оправиш тази бъркотия. Кажи, че ти си объркала всичко, че би могла да наминеш при нея след Коледа, или нещо такова.

Лицето на майка й пребледня.

— И тя ти каза, че не съм била там?!

— Къде беше, мамо? Наред ли е всичко?

— Да не би да си помисли, че съм избягала както бедната Вайълет? Каза ли на баща ти?

— Ти за каква ме вземаш, мамо? Щом не си била в Дъблин, трябваше поне да ме уведомиш, че си на безопасно място. Сигурно си имала основателна причина да не отидеш у Грета. В болница ли беше?

— Как разбра?

— Нищо друго не можах да измисля. Добре ли си, мамо?

Айлийн я погледна и се усмихна.

— Да. С Божията помощ сега съм съвсем добре. Казаха ми, че съм чиста и че сърцето ми бие като камбана.

— Но защо не ни предупреди, мамо? Защо не пожела да дойда с теб?…

— И да изоставиш магазина?

— О, да върви по дяволите магазинът, мамо, след като ти не си добре!

— Но сега се чувствам великолепно. Уверявам те. Имах кисти и се опасявах… доктор Мърфи се питаше… решихме, че ще е най-добре да побързам с отстраняването им. Така и направих.

— Но защо не си ни казала, мамо? Защо трябваше да се натоварваш с покупката на палта и завеси?

— Не ми отне кой знае колко време. Само един час. Купих първото палто, което ми се изпречи пред очите, а и бездруго всички пердета бяха много красиви, така че не се наложи да обикалям.

Айлийн се засмя, доволна от собствената си находчивост.

— Но ти не бива да постъпваш така и да пазиш всичко в тайна!

— Напротив. Мога. Освен това нямам намерение да го споделям и с останалите.

— Дори и след като си се оправила?

— Да, защото всеки път, когато замина, всички ще си мислят, че тайно съм тръгнала да търся лекар…

— А какво ти правиха там, мамо?

— Преминах през един обстоен преглед под пълна упойка… нали разбираш… вземаха ми разни проби. Откриха ми само две кисти и много лесно ги отстраниха…

— Бедната ми майчица, бедната ми майчица! — Ешлинг бе така потресена от мисълта, че майка й е била съвсем сама в болницата, че почти загуби способността си да говори.

— Но сега съм съвсем добре. Това не те ли радва?

— Сигурна ли си, мамо? Сигурна ли си, че не се правиш на герой?

— Не, това няма нищо общо със заминаването ми. Човек не може да се прави на герой за такива неща. Ако ми кажеха, че дните ми са преброени, трябваше да побързам и да помисля за всеки един от вас. Лекарите обаче ми казаха, че съм най-здравата шестдесет и пет годишна пациентка, която са преглеждали в последно време.

— И ти наистина ли се чувстваш добре?

— Да, мила. Дори имам чувството, че някакъв товар падна от гърба ми след този преглед. Постъпила си като добро момиче, че не си вдигнала излишен шум за всичко това. Непременно бих ти казала, ако имаше и нещо друго. Наистина.

— Това обещание ли е?

— Да. А сега ще е най-добре да отида да успокоя Грета, преди да е вдигнала по тревога цялата страна.

 

 

Брендан Дейли каза на Морийн, че видял Тони Мъри да шофира в ужасно състояние. Морийн отвърна, че и тя била подочула нещо за това.

— Не е ли по-добре да кажеш на Ешлинг?

— Защо? Тя не се вози с него.

— Знам, но трябва да е уведомена, в случай че нещо стане.

— Предполагам, че вече знае, но ще й кажа.

— Много добре. Искам да съм спокоен, че съм си изпълнил дълга. Чух в млекарницата, че един следобед щял да блъсне двама души от моста.

— О, боже! Та той е полудял. Защо не е платил на някого да го откара до дома му или просто да остане да пренощува в хотела?

 

 

Мисис Мориарти каза на Донал, че горкичкият Тони Мъри напоследък бил в много лошо състояние. Да не би да му се било случило нещо?

— Не мисля така, мисис Мориарти — каза Донал и лицето му придоби цвета на престилката, с която бе облечен. Той ненавиждаше критичните подмятания по адрес на Ешлинг.

— Не че обичам да си пъхам носа в хорските работи… — започна тя.

— Знам, че не го правите — усмихна й се Донал. — Вие сте чудесна жена и никак не приличате на старите клюкарки в града. Успели сте да запазите добрата си репутация.

Мисис Мориарти изглеждаше малко обезпокоена, но благодари на Донал за комплимента.

— Както и да е. Положението щеше да бъде много по-лошо, ако бе започнал да тича след други жени — каза неочаквано тя и влезе в малката стаичка, разположена в задната част на магазинчето.

 

 

Мисис Мъри каза, че се чудела какво да направи за Коледа.

— Зачеркни я от календара — посъветва я Ешлинг.

— Това няма да ми помогне много, скъпа.

Мисис Мъри се притесняваше и от факта, че не е справедливо да я измъчват с остроумни забележки.

— Какво би искала да направим, майко?

— А какво според теб би било най-добро?

— Защо да не ни поканиш за вечеря при теб? Ще дойда и ще ти помогна за готвенето. Тук може би ще е по-весело, отколкото у нас, защото ще се събере цялото ви семейство…

— Не знам кой би могъл да дойде. Отец Джон ще е зает да помага за Коледната литургия…

— А няма ли поведението му да стане по-християнско, ако се заеме да помогне на собствения си брат?

— Това няма нищо общо. Той не може да отсъства. Избрани са само двама епископи и десет енорийски свещеници. Това е голяма чест.

— Добре де, чест е, но можем да поканим Джоани. Нали?

— Едва ли. Получих писмо. Не знам къде съм го мушнала, но тя ми пише, че идването й не е много сигурно. Едно от момичетата, с които живее…

— Те не са момичета, а възрастни жени като Джоани и мен.

— Е, да. Но тя ги нарича „момичета“. Били прочели някакви рекламни обяви за организирано прекарване на Коледната вечер в семейна обстановка в Шотландия и възнамерявали да се запишат…

— Как може да решат такова нещо, за бога! Кажи, не е ли наистина самодоволна крава?

— Ешлинг, моля те.

— Такава е, мисис Мъри. Крава, егоистична крава! Какво друго да кажа за глупачки, които заминават на Коледна забава в семейна обстановка? Те нямат ли си домове?…

— Няма да промениш нещата, ако ги наричаш с обидни имена.

Мисис Мъри изглеждаше засегната и разтревожена и Ешлинг се съгласи, че тя има право.

— Е, добре, майко. Ще се наложи само двете с теб да посрещаме Коледа. Нека се опитаме да направим така, че да ни е приятно.

— И Тони ще е с нас, разбира се… — каза майката на Тони.

— О, да. И Тони ще е с нас, разбира се.

 

 

Найем изглеждаше много умърлушена, когато се върна в Килгарет за Коледните празници.

— Заради онова момче, Тим. Тръгнал е с някакво наистина ужасно момиче… тя не представлява нищо, Ешлинг. Прилича на военен свещеник, а дрехите й са направо ужасни: носи някакви дълги, размъкнати плетени жилетки.

— Аха. А ти как мислиш, дали е хлътнал сериозно по онази с жилетките, или е само временно забавление?

— Не знам, но ти познаваш нещата от живота… аз, изглежда, няма да мога да споделя това с мама… но се боя, че той ще почне да разправя наляво и надясно за нас… и, нали разбираш, не искам те да останат с погрешно впечатление…

— Какво да разправя?

— Ами за него и мен, за нас. Не бих искала хората да си помислят, че аз бих… с всеки. Тим беше по-различен от останалите. Аз не съм привърженичка на безразборните връзки и не бих искала той да разказва за нас.

— Да не би да искаш да кажеш, че си спала с него? — върху лицето на Ешлинг се изписа изумление.

— Ами да. Той ми е гадже. Е, беше ми гадже.

— Не ти вярвам.

— Както искаш, Ешлинг, но да не вземеш да се разбъбриш, че мама ще ме убие.

 

 

— Много е трудно да разбере човек кога Ешлинг се шегува и кога е искрена. — Елизабет четеше писмото на Хенри, който украсяваше стаята с бодлива зеленика и бръшлян.

— Какво ти пише?

— О, нали знаеш, разказва ми за всичко, свързано с ужасната Коледа… Само тримата в огромната празна къща.

— Мислех, че има много роднини.

— Да, но решила да не оставят майката на Тони сама. Освен това й се струвало, че на Тони щяло да му бъде много трудно да прекара деня със семейството й.

— Мили боже, нима все още е такъв къркач?

— Каква чудесна дума. Къркач. Да, той е много голям къркач. Това започна на сватбеното ни угощение и, изглежда, че ще продължи вечно. Е, може би някой друг свещеник ще го излекува. Ешлинг е страхотна. Никога не показва огорчението си.

— А ти ще бъдеш ли огорчена, ако аз се пропия и не се прибирам вкъщи? — Хенри й се усмихваше от стола, върху който се бе покачил.

— Това би било много тревожно, наистина. Така че недей да опитваш. Но ако решиш да го сториш и заприличаш на Тони, аз просто ще те напусна.

— А тя защо не го е направила? Защо не е напуснала Тони?

— О, в Ирландия това не е прието.

 

 

Баща й се справяше много добре без нея. Елизабет бе приятно изненадана, но и леко раздразнена от този факт. Точно както бе свикнал с мисълта за заминаването на майка й, беше свикнал да живее и без нея. Държеше в кухнята малък бележник с надпис „Попитай Елизабет“. Въпросите, на които му отговаряше, биваха задрасквани, а понякога отговорите бяха записвани отдолу.

„Петна върху чашите за чай“ бе написал той, а след това бе добавил встрани: „Аз само ги изплаквам, а Е. казва, че трябвало да ги изтъркам с четка отвътре и ако петната останат, да опитам със сол или сода“. „Неприятна миризма от умивалника.“ „Е. мисли, че навярно се дължи на лошо изпраните кърпи за миене, чиято миризма остава във въздуха.“

Що за стегнат и организиран живот си бе избрал да води? Всяко нещо бе поставено в отделни, грижливо надписани и включени в списък кутийки, подредени в редици. Баща й остана много приятно изненадан, когато го поканиха за Коледа и му предложиха да прекара три дни с тях.

— Много мило от твоя страна, скъпа. И да остана? През нощта?

— А защо не, татко? Хенри ще бъде много щастлив, ако дойдеш. Сигурно ще е по-приятно от наказанието да останеш сам на Кларънс Гардънс.

— Много великодушно от ваша страна. Да си приготвя ли куфара?

Понякога й се искаше да го раздруса с всичка сила. Той се съгласи да дойде за Бъдни вечер, но на Коледа щял да се прибере.

— Наистина ще е по-добре да съм си у дома — каза той.

Елизабет му украси една малка елхичка и подреди върху камината няколкото картички, които бе получил, вместо да ги оставя върху масата в неразпечатаните пликове.

 

 

Приятно било да се работи в училище и в колеж, разказваше Елизабет на Стефан, докато седяха в затворения магазин в навечерието на Коледа. Магазините бяха заприличали на препълнени кошери — нали хората винаги се сещат да купуват нещо в последния момент. Тя бе подредила една маса с подбрани артикули, които все още не бяха успели да продадат. Беше написала и картички със сърдечни благопожелания, та да внуши на хората, че могат да купят изложените неща като коледни подаръци. Стефан бе на мнение, че тя само си пилее времето, а Джони каза, че хората нямало да влязат в антикварен магазин и да купят подаръци в последната минута.

На Бъдни вечер обаче всички тези артикули бяха продадени до един.

— Свалям ти шапка! — каза Джони, който както винаги бе щедър в оценките си. — И през ум не ми бе минавало, че можем да го направим. Виж, Стефан, продадени са дори и онези сервизи за салата, които стояха от месеци. Много хитро го измисли с картичките с името на магазина към всеки подарък. Не само, че е добра реклама, но и хората няма чак толкова да се притесняват, че подаряват някаква употребявана вещ. Твоите картички превърнаха тези вещи в антики. Изглежда, от теб ще стане бизнесменка.

— Аз съм бизнесменка — каза Елизабет.

— Не, не. Ти си съпруга и преди да успеем да разберем ние какви сме, ще станеш и майка.

Елизабет го погледна изумено. Дори Хенри все още не бе разбрал. Едва днес бе получила положителните резултати от изследванията и искаше тази нощ да му го съобщи и това да бъде като коледна изненада. Тя наистина бе бременна. С доктора бяха пресметнали, че бебето навярно е заченато по време на медения им месец и ще се роди през юни.

Призна на Джони Стоун, че е успял да отгатне.

 

 

В офиса щеше да има почерпка по случай Коледа. Шефът бил казал, че всичко щяло да бъде много неофициално, но това естествено не бе истина. Всички щяха критично да оглеждат съпругите. Елизабет очакваше това и без да я предупреждават. Знаеше, че ще бъде разглеждана като под микроскоп и се канеше да се представи добре.

Фризьорката приглади косата й отзад и заедно с нея се възхити на ефекта от работата си. Елизабет си помисли, че изглежда точно както трябва: бяла, украсена с много волани блуза, брошка камея, елегантно сиво сако и синьо-сива карирана пола.

— За някое изискано място ли се готвите? — попита фризьорката, която бе казала на Елизабет, че ще работи до седем и половина. След това щяла да пътува един час до дома си и да отмени майка си в пълненето на пуйката.

— Да. В службата на съпруга ми организират малко тържество — отвърна Елизабет.

— С най-голямо удоволствие бих отишла с някой съпруг на такова тържество — каза момичето.

— Странно — каза Елизабет, — но има нещо сигурно в съпрузите и служебните им тържества. Това е начин да разбереш мястото си в този свят.

— Ще прекарате много добре, мадам. Изглеждате чудесно.

 

 

Говореше, когато я заприказват. Не искаше да изглежда много нахакана, но отговаряше ясно и прямо. Разказа на шефа за класовете си по история на изкуството и за антикварния магазин. Изслуша любезно и с професионален интерес разказа му за старинната картина, която принадлежала от години на семейството му и която сега била негова собственост.

Много умело парира щедрите комплименти на Саймън и сърдечно поговори с останалите съпруги. От време навреме хвърляше поглед към Хенри, който оправяше вратовръзката си и я поглеждаше гордо. Времето минаваше и той изглеждаше все по-малко напрегнат и притеснен. Дори в един момент го видя да се смее. Колко ужасно бе човек да работи на такива места като баща й и Хенри. Хората с такива професии ставаха все по-нервни и никога не можеха да се отпуснат.

Шефът отново я заговори:

— Имате ли адвокати в семейството си, мисис Мейсън? — попита меко той. Хората наоколо зачакаха отговора й. Щеше ли да се извини, или щеше да започне да твърди, че някакви далечни нейни братовчеди били адвокати или юрисконсулти?

— Не, много съм далеч от това. Хората около мен се занимават с банково дело. Ще трябва да изучавам една съвсем нова терминология. Никога не бях чувала за прецеденти, съдебни разпореждания и двустранни договори… може би ви е трудно да повярвате, но голяма част от хората около вас също не са ги чували!

Шефът на фирмата се разсмя, а след това — и всички останали. Беше подложена на някакво изпитание и го бе преминала успешно. Не след дълго тя пошушна на Хенри, че според нея вече било време да тръгват и да не оставят у околните впечатлението, че са службогонци.

Саймън ги покани да изпият по едно коледно питие преди отпътуването му у Барбара за празниците, но Елизабет успя да го убеди да се откаже от тази идея. Тя искаше да каже новината на Хенри.

Часове наред седяха край камината и разговаряха за бебето. Хенри каза, че трябвало да се убоде, за да се увери, че не сънува. Миналата година по това време се намирал във влака и отивал в Ливърпул при Джийн, а сега бил женен мъж и бъдещ баща. Той сложи няколко възглавници зад Елизабет и настоя тя да си почива на другия ден. Той щял да се справи с готвенето. Правеха планове за детската стая, за училище… за почивните дни, които да прекарват всички заедно.

Имена. Можеха да съставят цяла книга с имена: Ричард Мейсън, Сюзан Мейсън, Маргарет Мейсън, Терънс Мейсън. Бащата на Хенри също се бе казвал Джордж, така че се спряха на името Джордж Мейсън, ако се роди момче.

— Искаш ли да го кръстим Вайълет, ако е момиче? — попита с мила настойчивост Хенри.

— Не, мисля, че не. Татко ще се чувства огорчен всеки път, когато споменем името й. А как беше името на майка ти… ти ми каза, но съм забравила, извинявай.

— Айлийн — каза той.

Баща й бе притеснен и същевременно във възторг от новината. Той с нежелание изслуша обясненията за дати, закъснения на цикъла и резултати от медицински тестове, но бе доста радостен от перспективата да стане дядо.

Той пристигна, крепейки бутилка шери за коледното тържество. Докато я разопаковаше, Елизабет си помисли, че той дори не знаеше какво представлява това питие и че е почти най-евтината марка, която може да купи човек. Те му бяха купили подарък — красиви карти за игра в елегантен кожен калъф и един дебел пуловер с парчета кожа на лактите. Ала баща й не им бе донесъл нищо.

— Ще трябва да приемем, че бутилката шери е крачка напред в сравнение с миналата година. Той никога не ми е подарявал нищо — въздъхна Елизабет, когато отидоха в кухнята.

— О, все нещо трябва да е купувал. Сигурна ли си?

— Нищо такова не си спомням. Не. Той просто не е такъв баща.

— А пък аз ще бъда любящ баща. Ще изкупя всичко от магазините за малката Айлийн.

— Или малкия Джордж. И аз ще бъда любяща майка. Няма да изоставям малката Айлийн…

— Или малкия Джордж.

 

 

— Щом тези ненормалнички искат да заминат за Коледа в Шотландия, нека заминават, майко — каза Ешлинг. — Безсмислено е човек да се тормози за това. Кажи й, че се надяваш да прекарат чудесно.

Мисис Мъри се съгласи, че ще е по-добре да не показва раздразнението си, и реши, когато Джоани се обади по телефона, само да й честити Коледа. Случи се така, че Ешлинг вдигна слушалката.

— Малко ми е неудобно, че те оставям да се разправяш с мама, но нали и Тони е там и може да ти помогне.

— О, не, за бога! Не бива да го възприемаш по този начин. Ние се каним да прекараме адски забавно — отвърна Ешлинг.

— Да, добре. Разбира се. Тони там ли е?

— Тони?

— Тони.

— Тони Мъри ли търсиш? Твоя брат?

— О, Ешлинг, започваш да ставаш досадна. Какъв театър разиграваш?

— Никакъв. Просто се чудех от къде на къде си решила, че Тони може да е тук?

— Обаждам се в дома на майка му, ти си там в навечерието на Коледа и…

— А, не. В нито едно от изброените неща няма логика. Тони го няма тук. Би трябвало да е в хотела. А може би в този момент да пие в кръчмата на Ханрахан. Той се измъкна от майка си. Учтиво, разбира се, но въпреки това се измъкна.

— О, я престани с тия небивалици!

— Може и небивалици да са, но това е положението. На някои хора им харесва да живеят по този начин. Пиенето освобождава мозъците им. Аз не го правя, ти — също, но твоят брат… и мой съпруг… изглежда, е предпочел това.

— Мога ли да говоря с мама?

— Разбира се, че можеш, и слушай, хиляди благодарности, че ни позвъни да ни честитиш Коледа, и приятно прекарване на коледното увеселение. Май беше в Шотландия, доколкото си спомням.

— Да. Поне едно нещо, което да ме измъкне от това бунище.

— Но ти се измъкна от бунището, отивайки в Дъблин.

— Имах предвид Ирландия.

— Навярно си права. Може би Шотландия не е така мрачна и отблъскваща. Задръж слушалката да извикам майка ти… майко, обажда се милата ти дъщеря Джоани. Точно преди заминаването си е решила да звънне и да поднесе поздравленията си на мама!

Мисис Мъри се разсмя на ядосания й глас.

— Е, наистина много мило, че се е сетила да позвъни. Нали? — каза тя малко по-късно.

Ешлинг мълчеше.

— Да, много мило — отговори си сама свекърва й.

Ешлинг каза:

— Мислех си за годините, през които Джоани и аз бяхме неразделни… и те мислех за далечна и недостижима… а сега съдбата ни е запратила тук да прекараме заедно Коледа и никой от нас не можа да възрази на Джоани…

— Не ни е запратила…

— И ще прекараме коледната нощ съвсем самички.

— Няма да бъдем самички.

— Да ти кажа, дано да бъдем.

 

 

В хотела имаше вечеринка по случай Коледа и Ешлинг се отби за малко, после каза на Тони:

— Майка ти ни очаква за вечеря.

— Кой търси вечеря в коледната нощ? Нали утре цял ден ще се тъпчем като прасета?

— Да, но тя все пак ни очаква.

Хората започнаха да се обръщат. Лицето на Тони почервеня.

— Добре тогава. Ти тръгвай, щом не те свърта, а пък аз ще дойда по-късно.

— Колко по-късно? Кога ще се прибереш?

— Когато реша, че съм готов. Аз съм господар на времето си. Тя е моя майка и там е моят дом. Ще отида, когато и ако пожелая.

— Добре казано. Говориш като мъж — обади се Шей Фергюсън.

— Добре казано. Говориш като пиян задник — обърна се Ешлинг към Шей.

Всички си казаха, че погрешно са чули. Изражението на Ешлинг Мъри бе така невинно и спокойно. Нима бе възможно тя да изрече такова нещо? Не. Вероятно бе казала нещо друго.

Шей стана тъмночервен.

— Предполагам, че сега вече ще трябва да си тръгнеш, Тони, и няма да се видим повече през тази нощ…

Ешлинг се усмихна на Шей.

— За бога, Шей, ти да не си оглушал? Не чу ли какво каза Тони? Той ще си тръгне, когато реши, че е готов. Не по-рано.

Шей изглеждаше още по-объркан и нервно се изсмя.

— Добре, Тони, непукист такъв, какво ще правиш?

Тони се обърна да каже нещо на Ешлинг, но тя си бе отишла.

През нощта Ешлинг отиде до банята — часът бе четири. Тони все още го нямаше. На връщане към стаята си мина край вратата на мисис Мъри. Тя бе открехната и вътре светеше.

— Будна съм, Ешлинг — обади се свекърва й.

Ешлинг влезе.

— Лягай да спиш, майко. Бодърстването няма да оправи нещата. Най-доброто решение е да опитаме да поспим… защото тогава човек не мисли за нищо. — Тя докосна слабата ръка на свекърва си и я погали.

Очите на мисис Мъри гледаха тревожно.

— Трябваше вече да са тук. Сигурно някой се е наел да ги откара по домовете им. Може би е трябвало да се отбиват на много места и затова са се забавили.

— Да, сигурно е така — потвърди Ешлинг.

— Но в Коледната нощ… мислиш ли…

— Може да е отишъл у дома. Може да е забравил, че сме тук. Вероятно точно в този миг заспива и когато се събуди утре, ще се чувства като истински глупак.

Мисис Мъри я погледна с надежда.

— Мислиш ли, че е станало така? — попита тя.

Ешлинг се загледа в тази слабичка, измъчена шестдесетгодишна жена. Ръкоположеният й за свещеник син я бе изоставил на Коледа. Полунормалната й дъщеря се бе втурнала да търси приключения в някакво туристическо пътуване, събрало също такива неспокойни и самотни души като нея, а в най-святата нощ от годината другият й син, нейната гордост и радост, пиянстваше Бог знае къде.

— Казвам ти, че точно така е станало. Нали познаваш колата. Тя е като магаре — сама намира и влиза в собствения си двор. Няма начин да не е там. — Тя се накани да излезе.

— Но когато види, че те няма… няма ли… да не би да…

— Сигурно се е пъхнал в леглото, без да пали лампата, за да не ме безпокои. — Тя не бе казала на никого, че вече спи на малката кушетка, която всички мислеха за канапе. Когато спяха на спалнята, хъркането на Тони постоянно я будеше. Освен това нищо не бе в състояние да я накара да свикне с миризмата на пот и алкохол, която се разнасяше от него. Първата вечер след завръщането им от сватбата на Елизабет Тони не бе възразил на преместването й и оттогава тя спеше там.

 

 

От дълбините на съзнанието й изплуваха думите, казани някога от майката на Елизабет: „Когато нещата се влошават, човек трябва да отделя повече време за външния си вид“. Ешлинг се зачуди дали това ще даде някакъв резултат. Влезе в студената спалня за гости на семейство Мъри и се замисли. Не можеше да заспи и започна да чете. Надяваше се това да я разсее, но не постигна успех. Опита се да е справедлива и си призна, че това не е по вина на автора. Нито една книга не можеше да я откъсне от безкрайния водовъртеж, в който бе попаднала. Тони имаше нужда от помощ, но кой би могъл да му я даде, щом той не желаеше да слуша никого? Как можеха другите да й помогнат да проумее какво да направи тя самата, щом изобщо не искаха да я изслушат? В четири часа след полунощ бе трудно да се намери отговор на тези въпроси. Положението остана непроменено и по-късно, когато започна да се приготвя за сутрешната литургия.

След като изгуби доста време да лъсне обувките си и да намаже дамската си чанта с крем за лице, тя облече красивото си черно палто. Майката на Елизабет бе на мнение, че щом човек изглежда добре в собствените си очи, това му спестява много излишни тревоги… и отвращението към собствената му персона. Ешлинг грижливо оправи прическата си, сложи си силен грим и покри огненочервените си къдрици с мрежичка за коса.

— Няма ли да закъснеем? — безпокоеше се мисис Мъри и мачкаше ръкавиците си. Тя също имаше тъмни кръгове под очите, но, за разлика от Ешлинг, не ги бе прикрила с пудра или фон дьо тен.

— Не. Имаме ужасно много време. Ще минем и покрай нас и ще проверим дали синчето случайно не е там… — отвърна безгрижно Ешлинг.

Нямаше го, но тя така неуморно бърбореше, та не даде възможност на мисис Мъри да се впуска в предположения какво ли би могло да му се случи. Не след дълго се озоваха пред църквата.

— Ешлинг, да не си тръгнала на танци, та си се издокарала така? — изсъска Морийн, когато я видя на входа.

— Честита Коледа, мила сестричке! — каза Ешлинг.

В проповедта се говореше за любовта между хората. Коледните празници били време за любов… Пасторът казваше, че трябвало да обогатят живота си с малко обич, че не било достатъчно само да говорят за това и да си купуват подаръци, а да дарят с ласка и внимание човека до себе си. Нека всеки се вслушал в сърцето си и вземел решение кого би могъл да дари с малко повече обич на този ден.

„Струва ми се, че бих могла да се откажа от решението си да го пратя на онзи свят, когато се прибере у дома“ — помисли си Ешлинг. Този жест на любов към ближния обаче щеше да бъде прекалено хуманен. Тя погледна мисис Мъри, която бе сплела ръце и се молеше със затворени очи.

„О, Боже, направи така, та поне днес да се върне трезвен. Моля Те! Не заради мен. На мен вече ми е все едно. Направи го заради майка му. Моля Те! Господи, Ти винаги си се грижил за майките, не можеш ли да им отредиш по-добра участ? Погледни мама и всичко, което преживя покрай бягството на Шон и смъртта му. Погледни и бедната мисис Мъри. Тя искрено Те призовава на помощ. Нима това не е молитва, Господи? Ще пусна половин крона в сандъчето с помощи за бедните. Цели пет шилинга! Моля Те, Господи, ако за Теб няма значение къде се намира Тони, защо тогава не го върнеш у дома?“

 

 

На излизане от църквата я настигна Донал.

— Слушай, Еймон каза, че миналата нощ Тони почти се сбил в кръчмата на Ханрахан.

— Не знам. Не се е прибирал у дома. Може би все още е там.

— Не се е прибрал на първия ден от Коледа?

— Да. Еймон каза ли нещо друго?

— Каза, че се сдърпали с бармана, защото онзи му взел ключовете от колата, а Тони си ги искал.

— Сигурно състоянието му е било много тежко, щом са му прибрали ключовете. Обикновено в бара на Ханрахан не ти обръщат внимание дори да си пиян като свиня.

— Не знам нищо повече. Реших, че ще е по-добре да го чуеш от мен, отколкото от някой друг.

— Много си мил, Донал.

— Би ли направила нещо за мен, Ешлинг?

— Разбира се. Какво?

— Ще ми услужиш ли с една петачка? С една банкнота от пет лири?

— Разбира се. Мога да ти дам и повече, ако искаш. Имам двадесет лири в чантата.

— Не, пет са достатъчно.

— Заповядай. — В очите й се четеше въпрос.

— Разбираш ли, утре вечер ще има танцова забава. Приятелят на Найем, Тим, пристига от Корк и винаги е фрашкан с пари. А Ана Бари… просто… ако реша да отида…

— Да, естествено. Вземи още една петачка и купи шампанско.

— Не. Това вече е прекалено. Знаеш ли, стана така, че похарчих всичките си пари за коледни подаръци.

— Не си ли попрекалил? Ти си извънредно великодушен, Донал.

Донал поклати глава.

— Че какво е Коледа без подаръци?

 

 

Когато стигнаха до къщата, колата му бе вече там.

— Моля те, майко, постарай се да не избухваш и да не се караш с него.

— Разбира се, че…

— Това е единственият начин да се оправя с Тони, когато не се е прибирал цяла нощ. Той трябва да си мисли, че не сме забелязали отсъствието му.

— Добре, скъпа — отвърна мисис Мъри.

Шей Фергюсън също бе там. Потапяше покривката на сгъваемата маса в една кана с вода и правеше безуспешни опити да намали подутината върху окото на Тони.

— Честита Коледа, Шей! Честита Коледа, Тони! — каза Ешлинг, задържайки мисис Мъри, която бе готова да се втурне и да погледне нараняването отблизо.

— О, ти май пак започваш да театралничиш — каза Шей.

— Не, просто ви поздравявам по случай празника. Какво се е случило с Тони?

— Имаше един малък инцидент с колата. Той прекара у нас миналата нощ.

— Добре ли си, Тони? — не можа да се сдържи мисис Мъри.

— О, я престани да се паникьосваш! — отвърна Тони.

— Разкажи ни за инцидента. Блъсна ли те някой, или имаше лошо паркирана кола?

— Ще се опитам да ви обясня. Малкият син на Кофлан бе излязъл с новия си мотоциклет на пътя и се учеше да кара, лъкатушейки насам-натам… насочи се право нас и, мили боже…

— Ранен ли е? — попита Ешлинг.

— Само се поряза. Почистих раната. Огледалото го поряза над окото.

— Не те питам за Тони, а за детето. За момчето на Кофлан.

— Добре е. Не трябва да се подаряват мотоциклети на хлапета. Децата са глупави и не знаят да карат…

— Не трябва да се позволява и на пияници да се качват в автомобили. Пияните хора оглупяват и не могат да шофират.

Тони направи опит да се изправи.

— Вземи си думите назад!

— Няма. Това е истина.

— За бога, Ешлинг, мъжът ти е ранен! — намеси се Шей. — Престани да му мърмориш.

— Аз не бях пиян. Останах да спя у Шей. Днес не съм пил нищо.

— Сега е само десет без петнадесет, Тони. На твое място не бих избързвала с хвалбите.

— Той се опита да се прибере за Коледа, а ти и майка му веднага се нахвърляте върху него!

— Ще ми кажеш ли какви наранявания получи момчето на Кофлан?

— Кракът му… ами, не знам дали е счупен. Те тръгнаха да търсят доктор Мърфи, а ние продължихме…

— Продължихте ли? И не сте изчакали да видите какво ще стане с момчето?

— Слушай сега. Разбери ме правилно. Тони не е ударил момчето. Можеш да огледаш предницата на колата. По нея няма драскотини. Той отби и удари спирачки, за да го предпази.

— Къде се случи това?

— Пред дома на Кофлан.

— Докато се изкачвахте по хълма ли?

— Разбира се, че докато се изкачвахме по хълма.

— Но домът на Кофлан е отдясно, а щом казваш, че момчето е било пред портата, КАКВО Е ПРАВИЛ ТОНИ ОТ ТАЗИ СТРАНА НА ПЪТЯ?

— Детето криволичеше насам-натам.

— Аз съм този, който трябва да получи обезщетение. Я погледнете раната ми! — Тони бе станал и внимателно разглеждаше лицето си в огледалото.

— Как мислите, дали не трябва да му направят няколко шева?

— Беше ли ранено детето?

— Само ръката и челото му бяха леко одраскани, докато падаше от моторетката.

— По-добре ще е да отидем дотам и да проверим дали всичко е наред.

— Не ставайте глупави! Ако се върнем, това ще означава, че признаваме вината си. Нали знаете, че хората така възприемат нещата.

— И какво да правим тогава?

— Ние обяснихме на Дини Кофлан, че хлапето караше на зигзаг по пътя и че ние няма да вдигаме излишен шум за случилото се, защото никой от нас не е пострадал сериозно.

— А какво каза Дини Кофлан?

— Какво би могъл да каже? Беше му приятно, че сме решили да проявим здрав разум.

— Здравият разум май не е на страната на семейство Мъри.

— Еш, каква е тази иронична усмивка?

— Щом си блъснал детето, бедният Дини със сигурност е изгубил здравия си разум… момчето цял живот няма да те забрави…

— Правиш от мухата слон. Момчето е добре. Тони — също.

— Затова ви честитих Коледа, Шей. Тръгваш ли си вече?

— Нямам кола. Дойдох с колата на Тони, за да се убедя, че се е прибрал благополучно.

— Да, много мило, че си решил да придружиш трезвия си и хладнокръвен приятел — каза равнодушно Ешлинг. — Ще те закарам до вас, Шей. Не, не, това не ме затруднява. Ще взема моята кола. Майко, защо вие с Тони не отидете у вас? Щом оставя Шей, ще дойда.

Изглежда, че тези разпореждания бяха съвсем правилни, макар че не харесаха на никого.

Шей се настани зад нея в колата. Миришеше на алкохол. Ешлинг демонстративно отвори прозореца.

— Лукава, злобна кучка — каза Шей.

— Да — отвърна Ешлинг и насочи вниманието си към пътя.

— Тони е най-добрият мъж на този свят и трябва да спреш да се заяждаш с него.

— Няма.

— Сериозно ти говоря. Няма смисъл да се караме с теб. Той е най-добрият приятел, който някога съм имал. Аз го харесвам и ти го харесваш. Защо тогава да си разменяме всичките тия любезности?

— Не знам — отвърна Ешлинг.

— Не си много словоохотлива, за разлика отпреди малко у вас.

— О, Господи, ти наистина си бил голям глупак!

— Не, не и не. Искаш ли да се споразумеем да не се караме и да не си правим номера през Новата година? И да спрем да воюваме като врагове?

Той я погледна и голямото му лице придоби глуповат вид в очакване тя да му стисне ръката и да станат приятели. А може би се надяваше коледният дух да я направи по-сговорчива?

Тя спря колата. Почти бяха стигнали до гаража на Фергюсънови. Шей живееше с баща си, чичо си и леля си. Зад гаража се издигаше голяма занемарена къща, сякаш никой не й обръщаше внимание и не се грижеше за нея.

— Тони не е алкохолик. Той нарочно се напива до смърт. Издържа почти осем месеца без алкохол. Положението не бе идеално, ала бе далеч по-добро от сегашното. Той успя да се откаже от забавленията и пиянството с теб. Какъв приятел му беше ти през това време? Дойде ли поне веднъж у дома, когато той те канеше? Отиде ли на риба с него, или на разходка до морето през лятото?

— Не е толкова лесно да ти отговоря в момента.

— Винаги е лесно да се измъкнеш, когато става въпрос за пиене. Това обаче не е така, когато трябва да го направиш за най-добрия приятел, който някога си имал. Не пожела да отидеш дори на малка разходка с него.

— Щях да се чувствам като глупак.

— И той се чувстваше глупаво. Чувстваше се глупаво да поръчва червена лимонада или безалкохолно питие с джинджифил. Чувстваше се глупаво през дългите нощи, когато не беше с теб и момчетата, но никой не дойде да съпреживее това чувство с него. И това ако е приятелство…

— Тони не е алкохолик. Понякога малко попрекалява, но не го ли правим всички? През Новата година той ще намали пиенето. Ще видиш. Същевременно и ще отслабне малко. С един куршум — два заека.

— Чудесно, Шей. Чудесно.

— Не се шегувам.

— Знам.

— Ще станем ли приятели тогава? — попита той и протегна голямата си ръка, преди да слезе от колата.

На път за дома тя се изкачи на хълма. Колата на доктор Мърфи бе все още пред къщата на Дини Кофлан.

 

 

Мисис Мъри бе позволила на прислужницата си Кетлин да си отиде у дома за Коледа.

— В добрите стари времена винаги разполагахме с прислужница. Все по-трудно е да ги задържи човек — оплака се тя, но Ешлинг забеляза, че й е приятно да се суети около Тони.

Всичката черна работа, основното почистване и нарязването на зеленчуците бяха свършени от Ешлинг, а тя бе оскубала и напълнила пуйката. Ешлинг бе получила пудинг със сливи от майка си и бе казала на мисис Мъри, че е нейно собствено производство. Коледната трапеза бе сервирана за трима. Ешлинг сложи пред всеки от коледните сладкиши. Беше нарязала хляба на много тънки филийки и майсторски бе подредила половинки от грейпфрут със захаросани череши върху всяка.

— Изглежда много празнично — каза Тони, кимвайки към масата.

— Да, прав си — отвърна тя, без дори да повдигне очи. Седяха един срещу друг край буйния огън в камината на мисис Мъри. От кухнята долиташе потракване на съдове и щастливо тананикане. Празникът нямаше да има смисъл без завръщането на блудния син.

Ешлинг непрестанно мислеше за едно нещо, което искаше да каже на Тони. Бе уморена от тактиката на изчакване. Отлагането щеше само да забави изпиването на първата му чашка алкохол за деня. Нека му дадеше възможност да посегне към нея, нека го оставеше да я пресуши. Не й се искаше да говорят повече за малкия Лайънел Кофлан. (Щом момчето е било достатъчно голямо, за да кара мотоциклет, със сигурност е бил Лайънел. Мати бе много малък.) Много скоро думите, които бе разменила с Шей Фергюсън, щяха отново да се върнат при него — променени, изкривени и тенденциозни. Сега нямаше смисъл да му казва за този разговор.

А имаше ли смисъл да го разпитва и обвинява за спречкването му в бара на Ханрахан? Нито едното, нито другото щяха да са от полза.

— Купих ти подарък за Коледа, но го изгубих — каза той.

— Всичко е наред, Тони — каза тя. — Това няма значение.

— Има значение. Казах ти, че съжалявам.

— Окей.

С крайчеца на окото си го видя да се насочва към бюфета.

— И понеже денят е празничен… — каза той и напълни една четвърт от чашата си с уиски.

В този момент влезе майка му, забеляза уискито и отправи тревожен поглед към Ешлинг.

Ешлинг сви рамене.

— Добре ли си, майко? Няма ли да седнем на празничната маса? — предложи тя.

Етел седна и казаха молитвата за преди ядене. Ешлинг си спомни за онези Коледи, които бе посрещала на не повече от километър и половина оттук. Тогава разговорите около масата бяха така интересни, че отварянето на подаръците оставаше за следващата сутрин. Всички бяха в добро настроение и баща й разказваше весели историйки, а майка й благодареше на Бога, че ги е закрилял през изминалата година. Тя винаги произнасяше тези думи… с изключение на годината, когато бе убит Шон.

Преди две години щеше да й се стори невероятно, че няма да празнува Коледа със семейството си. Но през деня бе готвила за семейство Мъри и преживя толкова вълнения, та не успя да забележи как отлетя времето. Миналата година Тони се бе прибрал пиян в десет вечерта и бе прекарал остатъка от нощта в едно кресло. Тогава обаче поне отец Джон и Джоани бяха дошли и поеха част от бремето.

ОТ СЕГА НАТАТЪК ЩЕШЕ ДА БЪДЕ ТАКА. Джон нямаше да се прибира у дома, а пък Джоани нямаше да се връща от Дъблин.

КОЛЕДА.

Тя се усмихна на свекърва си и каза, че ако се съдело по чудесния аромат, който долитал от кухнята, пуйката навярно щяла да бъде страхотна. Опита се да привърши с рязането на глупавия си грейпфрут и подаде уотърфордската си чаша на Тони, за да я напълни с вино.

 

 

Айлийн каза, че трябвало да благодарят на Бога за това, че ги е закрилял през изминалата година. Тя затвори за миг очи и се замисли за онази Божия благословия, за която знаеше единствено тя. Страховете й се бяха оказали неоснователни. Мислеше си за Шон и магазина. Сега той се бе помирил с Еймон и вече не се прибираше сърдит заради някоя незначителна разправия. Помисли си за Морийн, която ги бе посетила преди обяд с четирите си деца. За бебето, приличащо на картинка от някоя коледна картичка с пухкавата си бяла пелена и за Брендан Ог, който се бе превърнал в чудесно малко момченце. Еймон си бе Еймон — ни повече, ни по-малко. Все пак през изминалата година не бе правил опити да напуска магазина и не си бе позволявал да оскърбява баща си на обществени места. Ешлинг си имаше постоянна грижа с Тони… но може би бе преувеличила малко нещата по повод на онзи проблем. Навярно бе искала да каже, че досега не е изпитвала удоволствие от секса, а това се случваше и бе съвсем нормално. Ами Донал, Бог да го поживи, не изглеждаше ли на тази Коледа много по-добре в сравнение с изминалите години? Сега бе двадесет и две годишен мъж с професия, а по всяка вероятност… и с приятелка, защото постоянно говореше за нея: Ана това, Ана онова. След това бе ред на Найем — красива почти колкото Ешлинг, но не притежаваща великолепната й коса и десетократно по-откровена от Ешлинг на същата възраст. Тя бе невероятно щастлива, защото приятелят й Тим отново се бе върнал при нея. Айлийн винаги включваше и Елизабет в числото на децата си. Десетте страници от писмото й разказваха колко щастлива била, колко много приличала квартирата им на малък дворец и че леля Айлийн и чичо Шон винаги щели да бъдат добре дошли там, макар че тя никога нямало да може да им предложи такъв страхотен дом, какъвто те били създали за нея в Килгарет. Не беше ли странно, че детето на приятелката й Вайълет бе по-привързано към нея от самата Вайълет навремето?

Айлийн благодари на Бога за благосклонността му към тях през изминалата година.

След вечеря слушаха радио и похапваха шоколад и коледни сладки пред камината. Някои слушаха вариететното шоу, а други решаваха кръстословицата от вестника.

От време навреме Айлийн задрямваше. Изобилното хранене и горещината в стаята я бяха направили сънлива. Децата се разсмяха на Шон, който също бе заспал с очила на носа и макар здраво да стискаше вестника, от отворената му уста се разнасяше гръмогласно хъркане. Шон се пробуди и промърмори:

— Какво е Коледа без малко сън?

 

 

Очите на мисис Мъри също се премрежваха за сън. Ешлинг се измъкна тихо към кухнята и се залови с миенето на съдовете. Приготви един поднос с прибори за чай и отряза няколко резенчета от коледния кейк. Мисис Мъри възнамеряваше да изпрати от него на отец Джон и Джоани.

Нима бе възможно да е само пет часът? Струваше й се, че е десет. Тя влезе тихо. Все още бе много рано да буди мисис Мъри. Нека си поспеше жената. И без това не можа да си почине миналата нощ. Тони също не бе успял да мигне у Фергюсънови. Той се бе излегнал с отворена уста в един фотьойл до камината. Ешлинг седна между тях и се загледа в пламъците, оприличавайки ги на картини, къщи и дворци, както правеше в детството си. Един пън изпращя и събуди Тони. Той протегна ръка, наля си четвърт чаша уиски и каза:

— Какво е Коледа без малко алкохол?

 

 

Мисис Мъри си помисли, че навярно часовникът не е точен. Как е могла да спи толкова дълго? Господи, нали трябвало да измие съдовете! О, боже, те били чудесна двойка, и много й помагали, но защо ги били измили? Наистина не трябвало да го правят.

Пиенето на чай било винаги много приятно след такова обилно хранене. А кейкът не бил ли малко тежък? Дали бил хубав като миналогодишния? Не можела точно да си спомни миналогодишния кейк, но според нея бил малко по-сух. А може и да грешала.

Тони бе нервен. Каза, че предпочитал да прекара нощта в собственото си легло.

— Бих искал да се приберем у дома, Еш — каза той. — Ако смяташ да ходим на конните надбягвания утре, трябва добре да съм се наспал. Искам да спя на собственото си легло в собствената си спалня.

Майка му изглеждаше обидена.

— Но това тук е твоята стая със собственото ти легло, в което си спал години наред, Тони! Не можеш ли да се наспиш тук?

Ешлинг не каза нищо.

— Хайде, Еш, обясни й, че няма да мога да се наспя и ще ме боли глава.

— Не и от една нощ под майчиния ти покрив! — Мисис Мъри се разтрепери от вълнение. — Един бог знае къде си прекарал миналата нощ, а сега не желаеш дори…

— Къде съм бил! Знаеш къде съм бил и Еш също знае. Бях у Фергюсънови. Няма ли да спреш да правиш сцени? Да не би да живея в Монголия? Нарочно не се прибрах, както съм го правил хиляди пъти. Нали винаги сте ми повтаряли да не шофирам в нетрезво състояние? Не съм ли прав?

Ешлинг никога не го бе виждала толкова засегнат.

— Може би Тони има право за тази вечер, майко. Може би ще трябва да се приберем и сами да изгладим недоразуменията си. Утре ще дойда да те видя и да ти благодаря за днешния прекрасен ден. Това бе пиршество, истинско пиршество. Нали така, Тони?

— Наистина, страхотно беше! — изръмжа Тони.

— Е, да тръгваме тогава. Прекарахме една чудесна Коледа, майко. — Тя целуна слабото, измъчено лице на свекърва си.

Мисис Мъри стисна ръката й.

— Щом мислиш така… не разбирам, уж имам семейство, а трябва да остана сама.

— Те са глупаци, че не дойдоха за угощението, а са хукнали по манастири и задгранични пътешествия. Почакай само да им видиш физиономиите, когато им разкажем какво са пропуснали!

Махнаха й за довиждане и мълчаливо потеглиха по мокрия тъмен път към дома. Единият от пътищата минаваше покрай къщата на Кофланови и Ешлинг реши да не тръгват по него. Лицето на Тони бе добило решителен вид.

Къщата им бе студена и мрачна. Тя включи една електрическа печка и започна да почиства петната от покривката, с която Шей бе попивал кръвта от раната.

— Да запаля ли камината?

— Това пък защо? — сопна се Тони.

— Ще стане по-приятно. Няма ли да седнеш? Нали такъв е обичаят?

— Еш, би ли престанала да ме разпитваш? Имам чувството, че живея с надзирател от затвора. Аз питам ли те къде ходиш и какво правиш?

— Само те попитах…

— Ти само питаш, само питаш… Не мога да понасям това непрестанно питане. Излизам.

— Но къде ще отидеш, за бога? Слушай, Тони, тук е пълно с пиене. Покани когото си поискаш. Моля те, не излизай в коледната нощ! Няма нито едно отворено заведение.

— Е, да, но има приятели с отворени домове. Приятели, които няма да ме тормозят с въпросите си.

— Чуй ме, Шей не си е у тях. Не помниш ли, че каза, че щели да отидат в Дъблин тази вечер и че ще се видим утре на конните състезания. Не помниш ли?

Тони взе палтото си.

— Виж ужасната рана над окото ти. Ако я удариш с нещо, тя може да се отвори и да кърви. Толкова си безразсъден! Ще запаля камината и ще изпием бутилка бренди. Ще поседим пред огъня както в добрите стари времена.

— Какви стари времена?

— Когато бяхме младоженци. Само че всичко отлетя много бързо.

— Няма да закъснявам. Ще нощувам тук.

— Но къде ще ходиш…

В края на краищата Ешлинг реши да си легне. Въпреки включената електрическа печка в стаята беше студено. Тя облече един пуловер върху нощницата си, мушна се под завивките на малката кушетка и взе една книга, която много обичаше в детството си: „Магарето на резача на торф“ от Патриша Линч. Започна да я чете бавно, както правеха с Елизабет. Спомни си как й бе обяснявала подробностите при добива на торф. Замисли се за нея, за Хенри, за прекрасната им квартира в Лондон и за мистър Уайт, който сега навярно бе с тях. Спомни си как Хенри поглеждаше към Елизабет на сватбата. Тони никога не я бе гледал така. Какво ли го бе подтикнало да се ожени за нея? Или за някоя друга? Дали склонността му към пиянство не е била очевидна и тогава, а единствено тя да не я е забелязвала? Защо си бе мислила, че той я обича? Тя никога не се бе заблуждавала, че го обича. Това бе различно от любовта, описана в книгите. Не приличаше и на любовта между Елизабет и Джони и дори на лудостта на Найем по онзи студент по медицина. Тя никога не бе изпитвала такова чувство към Тони. Може би трябваше да изтърпи наказанието за това, че се бе омъжила за човек, когото не бе обичала? Но как, за бога, човек може да научи нещо за любовта в градче като Килгарет?!

— Трябва да съм била откачила да се омъжа за него! Напълно, ама напълно откачила! — произнесе на глас тя и това по някакъв начин успя да я накара да се почувства по-добре. Сега поне ситуацията бе съвсем ясна: Ешлинг ОʼКонър се бе омъжила за Тони Мъри в момент на пълно умопомрачение.

 

 

Айлийн се изненада, че Ешлинг не е отишла на конните надбягвания в Лепърдстаун.

— Винаги си обичала да ходиш там на Свети Стефан — каза тя. Ешлинг похапваше от студената пуйка. — Остави пуйката! Няма да остане за обяд, ако изядеш най-хубавите парчета.

— Не ми се ходеше. Тони си мисли, че съм се вторачила в него и непрекъснато го следя… и ми се струва, че има право. Той винаги казва: „Това е едва втората ми чашка“, а всъщност е седмата. А аз непрекъснато му натяквам.

— И все пак не трябваше ли да си с него? Морийн ми каза, че го била видяла тази сутрин и че имал ужасна рана над окото. Не ти го казвам, за да се караме, просто ти подхвана тази тема.

— Доколкото разбрах, той е ударил рязко спирачките на колата си вчера преди обяд, за да предотврати убийството на малкия Лайънел Кофлан. Детето е карало новия си мотоциклет. Лайънел има натъртвания и две пукнати ребра, а Тони си е разцепил веждата и вероятно би трябвало да отиде на преглед, но не желае и да чуе за лекари и болница.

— Милостиви боже! — възкликна изумено Айлийн.

— О, да. Кофлан удържа на думата си, а благодарение на Бога Тони не се е наранил сериозно. Не е ли чудесно, че е успял да отбие встрани и да предпази Лайънел? Сега Лайънел лежи с пребледняло лице и се опитва да им обясни, че само си е играл с новия си мотор, когато онзи пиян маниак прелетял покрай него със сто и шестдесет километра в час. Е, Лайънел не би казал такова нещо, защото не е разбрал какво се е случило, но приблизително така би трябвало да звучи обяснението му.

— Но нали Тони не е бил пиян вчера сутринта?

— Цяла нощ се е наливал. Не можеше да координира движенията си. Беше пиян до козирката.

— Е, слава богу, че не се е случило нещо по-лошо.

— Мамо, какво да правя, ако това продължи вечно?

— Той нали даде обет преди време? Много хора се връщат към обетите си след Коледа.

— Мамо, трябва ли наистина да остана при него? Не бих ли могла да получа… ами… анулиране на брака ни, или нещо от този род?

— Какво?

— Ти знаеш. Нали ти разказвах за онези неща. Няма да ми е трудно да го докажа пред всеки съд.

— Да не си полудяла? Ти си луда за връзване!

— Но аз не мога да пропилея остатъка от живота си, мамо. Сега съм едва на двадесет и шест. Не мога…

— Я ми кажи какво обеща?

— Какво искаш да кажеш с това „обеща“?

— Там, в църквата, пред всички. Какво обеща?

— Сватбата ли имаш предвид?

— По време на светото тайнство на венчавката. Повтори ми някои от нещата, които каза тогава…

— Думите от церемонията…

— Това не бяха думи, Ешлинг, а обещание, уговорка, тържествен обет… Какво прие да направиш?

— Имаш предвид „в добро и зло, в здраве и болест“…

— Точно това имах предвид, а също и ти. Нали?

— Е, да, но аз не знаех, че всичко ще бъде по-различно… това би трябвало да се вземе предвид…

— Разбираш ли какво се опитваш да направиш? Да отречеш светото тайнство на венчавката! „О, боже, аз не съм знаела, че бракът ми няма да е само цветя и рози. Съжалявам. Позволете ми да започна всичко отначало.“ Какво ще си кажат хората? Какво?

— Мамо, не ме е грижа какво ще си кажат хората. Не може да очаквате, че ще продължа да живея с мъж, който не ме желае и който не се интересува дали ме има, или не. Не може да се очаква от мен да стоя като ненормална до него през следващите петдесет години, както по всяка вероятност си мислиш ти.

— Да, мисля си. Наистина мисля, че точно това си длъжна да направиш. — Лицето на Айлийн изглеждаше състарено, с черни кръгове под очите. — През това време на годината всичко ни се струва по-лошо, отколкото е в действителност, защото сме обкръжени с безброй обещания и надежди… Не приемай толкова драматично всичко. Ще видиш, че нещата ще се оправят.

— Значи според теб е без значение какво се случва с мен и единственото нещо, което трябва да направя, е да остана до Тони и да се надявам, че всичко ще се оправи?

— Разбира се. Това е единственият правилен начин на мислене, детето ми. Ще дойдеш ли да поседим пред камината и да изпием по чаша чай? Тъкмо правех сандвичи за мен и баща ти… можем да похапнем заедно. Ела, той ще се зарадва да те види — увещаваше я ласкаво Айлийн.

— Не, мамо. Мисля да се върна у дома.

— Недей. Остани тук. Сега навярно си разочарована от мен. Да не би да ми се разсърди?

— Не, мамо. Не се сърдя. Попитах те какво мислиш и ти ми каза.

— Но, детето ми, ти не би могла да очакваш нещо друго от мен.

— Очаквах да кажеш, че са налице всички условия за анулиране на брака ни. Точно това очаквах, но ти не го направи.

— Та ние не сме говорили за това. Говорихме само…

 

 

Мисис Мъри също се изненада, че тя не е отишла на конните надбягвания. Покани я на чаша чай в кухнята.

— Храната вчера беше превъзходна. Ще ме почерпиш ли с малко пуйка?

Етел Мъри щастливо се засуети и започна да подрежда чинии и ножове, макар че желанието на Ешлинг бе да си хапне малко от кожата и да я зарадва с високата си оценка за кулинарните й способности.

— Предполагам, че нищо лошо няма да му се случи на състезанията — каза тя.

— О, аз също се надявам… трудно е да го разбере човек. Мога ли сериозно да те попитам за нещо? Но не очаквам любезен отговор, нали разбираш?

— Естествено, че можеш.

Мисис Мъри изглеждаше обезпокоена.

— Дали нямаше да е по-добре за него да не се жени? Може би нямаше да пие толкова много, ако живееше с теб. Мислиш ли, че ако отново заживее сам, би могъл да… стане както преди?

— Но как би могъл да заживее сам? Нали е женен?

— Да, но се опитай да помислиш. Представи си, че не се е женил…

— Не знам. Наистина не знам. Не мисля, че ще настъпи някаква голяма разлика. Той винаги е пил прекалено много. Правеше го и преди да се ожени, а след това — дори повече, но не мисля, че сватбата е причина за това. — Тя улови ръката на Ешлинг. — Не трябва да се самоизмъчваш. Ти правиш всичко, което е необходимо, и си една чудесна мъничка съпруга. Де да можеше и той да го разбере…

— Не, ти не ме разбра. Не те питах дали съм добра, или лоша съпруга. Питах те дали според теб Тони не е ерген по душа?

Мисис Мъри я погледна озадачено.

— Струва ми се, че у всеки мъж остава частица от момчешките му лудории. Това ли имаше предвид?

Ешлинг се отказа да продължава.

— Това имах предвид. Почакай. Не ми сипвай толкова много. Ще намина и покрай Морийн и там също ще се наложи да хапна нещо.

 

 

Домът на Морийн изглеждаше привлекателен и уютен. Ешлинг недоумяваше защо винаги си бе мислила, че е неприветлив и ужасен. Имаше едно голямо, покрито с памучна кувертюра детско креватче, върху което спокойно спеше бебето. Патрик и Пеги си играеха с играчките, а Брендан Ог четеше новата си книжка.

— Мислех си, че си на конните надбягвания. Нямаш ангажименти и нещо, което да те задържа у дома.

— Ами, не отидох. Вместо това реших да дойда да те видя.

Морийн каза, че била пекла коледни пирожки със стафиди, бадеми и портокалови кори.

— Чух, че си видяла лицето на Тони — каза Ешлинг.

— Не съм имала намерение да дърдоря пред мама. О, боже! Сигурно си мислиш, че сме те одумвали. Мислиш ли, че мама би допуснала подобно нещо…

— Не мисля, а и нямам намерение да се заяждам с теб. Исках просто да те попитам… мислиш ли, че хората говорят много за Тони?

— Какво искаш да кажеш?

— Нали разбираш — за пиенето му, за спречкванията при Ханрахан, за пренебрежителното му отношение към работата и всичко останало.

— О, Ешлинг, аз никога не обръщам внимание на хорските приказки. А и какво толкова биха могли да говорят хората?

— Не знам. Точно затова те попитах. Питам се дали не си мислят, че е тръгнал по лош път… дали не го мислят за човек, който… нали се сещаш… би трябвало да… да е длъжен да…

— Ешлинг, какво си си наумила?

— Не мисля, че съм човекът, с когото Тони трябва да живее.

— И с кого, за бога, би могъл да живее?

— Не знам. Би могъл да се върне при майка си или да наеме стая в хотела, или да остане у Фергюсънови. Те имат свободни стаи. Помня, че имаха намерение да ги обзавеждат. Навярно биха могли да предоставят една на Тони.

— Добре ли си? Какво значи всичко това? Да не би да е някаква шега?

— Не. Просто търся изход.

— А ти какво ще правиш?

— Бих могла да се върна при мама и татко.

— Ешлинг! Не може да го направиш!

— Защо? — Ешлинг изглеждаше истински заинтригувана. — Просто ми обясни! Така всички ще бъдат щастливи.

— Никой няма да е щастлив. Престани да се държиш като малко дете, само защото си се скарала с Тони и той е отишъл сам на състезанията.

— Не е точно така.

— Е, добре, но е нещо от този род. Като си помисля за колко много неща би трябвало да си благодарна, усещам как кръвта ми кипва…

— И за пияния съпруг, който се въргаля из града ли?

— Щом прекалява с пиенето, ти трябва да си по-внимателна с него и да се успокояваш с мисълта, че би могло да бъде и по-зле. Я си представи, че тръгне по жени. Представи си, че прилича на Брайън Барнс, съпруга на Шейла Мур. Чак в Дъблин са го виждали с разни жени. — Морийн спря. Лицето на Ешлинг изглеждаше много печално. — Слушай, ти само си измисляш разни глупости. Не си омъжена от толкова време, колкото съм аз. Още нямаш опит.

— Омъжена съм от две години и половина.

— Когато ви се роди дете, всичко ще се промени…

— Ако започна да ти разказвам за тази страна на нещата, просто няма да ми повярваш.

— Напротив. Разбирам те. Брендан е същият. Всеки път казва, че не можем да си позволим друго дете, но когато бебето се роди, е щастлив. Той е напълно откачил на тема втори син. С Тони ще е същото.

— Сигурна съм, че имаш право. Нека не говорим повече за това — каза Ешлинг.

— Та нали ти първа започна?! — отвърна намусено Морийн.

— Знам. Днес съм в много лошо настроение.

— Така си и знаех! — заяви победоносно Морийн. — Когато се върне от състезанията, се помири с него, прегърни го и забрави за всичко това. Така правят всички.

 

 

Когато Тони се прибра, бе един след полунощ, а настроението му бе ужасно.

— Как си посмяла да отидеш у Кофланови и да се правиш на състрадателна зад гърба ми? Как посмя да отидеш в този дом!

Ешлинг бе заспала и виковете му я изтръгнаха от съня.

— Тони, ти си пиян. Отиди да си легнеш, утре ще поговорим за това…

— Ще говорим тук и сега! Бях в хотела. Там срещнах Марти О’Брайън, шурея на Дини Кофлан. Той ми каза, че си ходила у тях и си разпитвала за момчето…

— Разбира се, че отидох. От учтивост и хуманност.

— Зад гърба ми.

— О, я млъквай, глупак такъв! През това време ти подпираше бара в Лепърдстаун. Как бих могла да ти кажа?

— Не ме наричай глупак!

— Наистина си глупак.

— А ти си крадла! Къде са ми парите? Имах една голяма пачка в джоба. Когато отидох на състезанията, бяха изчезнали. Бяха останали само няколко петшилингови банкноти.

— В чекмеджето са, Тони, и ти знаеш това. Аз често го правя преди да тръгнеш нанякъде. Парите са в най-горното чекмедже, където си стоят винаги. Правя го, за да ти попреча да ги пропилееш безразсъдно или да бъдеш обран.

— Нямам нужда от пазач, който да ме следи като животно от зоопарка. Никога повече не го прави!

— Добре.

— И още нещо…

— Слушай, каквото и да е то, не би ли могло да изчака до сутринта? Ще трябва да ставам рано и да отивам на работа. Татко ще започва сезонната разпродажба утре, както впрочем и магазинът на семейство Мъри, в случай че това те интересува. Ще трябва да бъда в магазина. Не знам дали имаш намерение да отидеш във вашия… но аз имам нужда от сън.

— И какво трябва да значи това?

— Кое?

— В случай че ме интересувало. Сезонната разпродажба в магазина на Мъри. Разбира се, че ме интересува. Та нали съм собственик! Това е моят магазин.

— Точно така. Напомняй го по-често на хората си.

— Какво искаш да кажеш?

— Толкова рядко се вясваш там, а когато го правиш, то е, за да се подпишеш за петдесет лири. Виждат те, че пристигаш, и си казват… ето го и мистър Тони. Сигурно има нужда от пари в брой… Чувала съм ги.

— Да не би да ми намекваш, че съм небрежен към работата си?

— Млъквай и отиди да си легнеш!

— Да не би да намекваш, че…

Ешлинг стана от кушетката и започна да сгъва одеялата.

— Ако не ме оставиш да спя тук, ще отида в друга стая. Пусни ме да мина!

— Върни се или отивай в леглото, където би трябвало да бъдеш! Чуваш ли ме?

— О, не и тази нощ, Тони. Не бих могла да го понеса.

Той я погледна с пламнали от гняв очи.

— Какво не би могла да понесеш?

— Не ме принуждавай да ти го казвам. Не желая. Моля те, Тони, пусни ме да мина!

— Ти си злобна жена — каза той.

Ръката му се изнесе така светкавично, че Ешлинг не успя да я види. Той я удари през устата. Острата болка и обидата разтърсиха цялото й тяло. Удари я отново. Този път — по-силно. Кръвта бликна моментално от устните, а може би и от зъбите й. Тя усети как облива брадичката й и се стича върху нощницата. Докосна я и изумено погледна окървавената си ръка.

— Еш! О, Господи! Еш, съжалявам.

Тя бавно се отправи към огледалото. Изглежда, че кръвта идваше от устните й, но пък и един зъб се клатеше, така че може би той бе причината за кървенето.

— Ще се самоубия, Еш! Не исках да те ударя. Не знам как го направих. Добре ли си, Еш? Дай да видя… Господи, дай да видя. О, боже…

Тя не промълви нищо.

— Какво да правя сега? Да повикам ли доктор? Еш, съжалявам. Кажи какво да направя и ще го изпълня. Ще направя каквото ми кажеш…

Кръвта бавно се стичаше по нощницата й.

— Моля те, Еш, не стой така. Трябва да направиш нещо. Да повикам ли някого?

Тя бавно се изправи и тръгна към него.

— Отиди в другата стая и си лягай. Тръгвай. Веднага! Вземи тези одеяла.

Той не искаше.

— Толкова ме е срам, Еш. Не исках. За нищо на света не бих те ударил. Знаеш това.

Тя му подаде одеялата и той засрамено излезе. Ешлинг бавно посегна към куфара върху шкафа и започна да подрежда нещата си. Уви една хавлиена кърпа около шията си, за да попие капчиците кръв, които се стичаха от устните й. Много внимателно и грижливо подреди зимните си дрехи и обувките, бельото и бижутата. Свали годежния си пръстен и го постави на видно място върху тоалетната масичка. Взе втори куфар и постави в него две одеяла и два чаршафа. Събра писмата и снимките и също ги сложи в куфара. След час реши, че вече няма опасност да отвори вратата на спалнята — оттам долиташе тежкото дишане на Тони. Бе успял да заспи, след като й бе разцепил устната! Ешлинг събра няколко дреболии от къщата: една сребърна захарница, която бе подарък от майка й, един чайник и сосиера с нарисувани върху тях огромни рози — сватбен подарък от Пеги.

Написа на Тони кратко писмо. Казваше му, че отива до болницата, за да й залепят устната, и че щяла да каже, че това било причинено от падане. След това щяла да се качи на колата си и никога повече нямало да се върне. Нямало смисъл да разпитва за нея, защото никой нямало да знае. Написа и едно дълго писмо до майка си. Обясни й, че опитала всякакви пътища и средства, че била готова да изслуша всяко мнение, но, изглежда, никой не разбирал, че тя не може да върне времето назад, така че решила направо да счупи часовника. Написа, че така и не разбрала какво точно имала предвид майка й, като й казвала, че всичко щяло да се оправи, но тя била на мнение, че щяло да бъде по-добре, ако майка й направо й кажела, че Ешлинг нямало да може да живее повече с Тони и че трябвало да го напусне. Така нямало да има никакви догадки и предположения. Този отговор щял да й отвори очите.

Писа на майка си и за устната си. „Казвам ти го само за да знаеш, че не съм го направила от егоизъм и неоснователна прищявка за по-щастлив живот. Знам, че в този, а и във всеки друг град има жени, чиито съпрузи ги бият. АЗ ОБАЧЕ НЯМА ДА СЕ ПРЕВЪРНА В ЕДНА ОТ ТЯХ! Няма да го допусна и това решение е съвсем категорично, както всички решения, които съм вземала досега.“

Написа й, че ще се обади след няколко дни и че най-милото нещо, което майка й можела да направи, било да не опитва да организира среща за помирение, защото такова не би могло да съществува между нея и Тони. Само ако Етел Мъри започнела да й създава неприятности, майка й можела да й разкаже за необузданото поведение на Тони. В противен случай щяло да е по-добре да запазели илюзиите на свекърва й.

За устната й бе достатъчен само един шев. Направи го един млад хирург, когото тя не познаваше.

— Студент ли сте? — попита тя.

— Не.

Той бе изумен от предположението й, но тя не бе искала да го обиди. Мина й през ума, че никога нямаше да узнае дали Найем е отишла на танци с Тим, студента по медицина, дали Донал и Ана Бари са влюбени и дали Донал е успял да купи шампанско с петачката, която му бе дала на заем.

Познаваше няколко от медицинските сестри и прочете по лицата им, че не вярват на историята за падането й.

— Елате пак през седмицата да ви прегледам — каза младият лекар.

— Разбира се. Много ви благодаря!

Ешлинг пак облече палтото си и се качи в колата. Пусна писмото до майка си в магазина, а не у тях, защото искаше майка й да го прочете на спокойствие и в уединение, когато отидеше на работа рано на другата сутрин.

Хвърли един прощален поглед назад и напусна Килгарет, поемайки по пътя към Дъблин.