Денис Лихейн
Сянка в дъжда (4)

3.

Минаха почти шест месеца без никакъв знак от Карън Никълс. Една седмица след нашия „разговор“ с Коди Фолк получих чек по пощата — „с“-то в името й беше изрисувано като усмихнато човече. По краищата на чека имаше щамповани жълти патенца, в плика бе мушната и картичка, на която пишеше: „Благодаря! Вие сте направо супер!“

Мислех, че никога няма да се върна към нея и историята й — до онази сутрин, в която чух новината по радиото. Но истината е, че тя ми се обади няколко седмици, след като бях получил чека. Беше оставила съобщение на телефонния ми секретар. Бях се върнал да взема слънчевите си очила и го чух. Кантората щеше да е затворена тази седмица, тъй като заминавах за Бермудите с Ванеса Мур, адвокатка, която не беше склонна към сериозна връзка, както и аз впрочем. Това, което Ванеса обичаше, бяха крайбрежията, дайкиритата и джинът с тоник, обедите, последвани от масаж в късния следобед. Ванеса изглеждаше страхотно, дори в строгия костюм, с който ходеше в съда, а появата й по бански можеше да причини сърдечен удар. Беше единственият човек около мен, който не се задълбочаваше в нищо, така че за един-два месеца пасването щеше да е абсолютно.

Намерих си слънчевите очила в долното чекмедже на бюрото, докато гласът на Карън Никълс се лееше от телефонния секретар. Мина цяла минута, докато го позная — не че бях забравил как звучи, а защото звучеше необичайно. Дрезгав, уморен и неравен.

— Ало, господин Кензи, Карън се обажда. Вие, ъъъ, вие ми помогнахте преди месец, или май беше преди около шест седмици… Както и да е, ъъъ, обадете ми се. Аз… вижте, ъъъ… — Настъпи дълга пауза. — Всъщност да, така де, моля ви, обадете се. — И беше продиктувала номера си.

Ванеса не вдигаше ръка от клаксона. Самолетът ни излиташе след час, трафикът щеше да е кошмарен. Посегнах да натисна бутона за повторение и да чуя съобщението още веднъж, но Ванеса направо смазваше клаксона и аз преместих пръста си към копчето за изтриване. Знам, че Фройд би могъл да обясни поведението ми. И сигурно щеше да е прав. Имах някъде телефона на Карън Никълс, щях да й се обадя, след като се върна. Клиентите ми трябваше да са наясно, че имам свой собствен живот.

И така аз се гмурнах в този мой живот, оставих Карън в нейния и естествено, когато се прибрах, забравих да й се обадя.

* * *

Няколко месеца по-късно чух за нея, докато пътувах от Мейн заедно с Тони Траверна — бяха го пуснали под гаранция и той беше избягал отново. За хората, който го познаваха, той беше най-добрият касоразбивач в Бостън, а също така — най-глупавият човек във вселената. Носеше се слух, че Тони не знае как да си отвори консерва. Ако вкараш Тони в стая, пълна с конски фъшкии, двайсет и четири часа по-късно той все още ще търси коня. Чувал съм го да се пита кой ден върви предаването „Събота вечер“.

Всеки път, когато бягаше, след като е пуснат под гаранция, Тони отиваше в Мейн. Отиваше дотам с кола, която караше той, макар така и да не бе изкарал книжка — не можа да мине теорията. Девет пъти. Но умееше да кара.

Човешкият гений все още не е измислил ключалка, която да се опре на Тони Траверна. Той просто си харесва някоя кола, отваря я и поема към рибарската хижа на баща си в Мейн, на три часа път. Междувременно купува няколко опаковки бира „Хайнекен“ плюс две-три бутилки „Бакарди“, защото освен най-маломерния мозък на планетата Тони притежава и най-якия черен дроб. След като стигне заветната хижа, Тони не прави нищо друго, освен да се излежава по цял ден, да пресушава запасите си от пиене и да гледа анимационни филмчета, докато някой дойде да го прибере отново на топло.

Тони Траверна направи немалко пари последните години. Като изключим онова, дето го даваше за пиене и по проститутки (на които плащаше допълнително да се обличат като индианки и да го наричат Спусъка), оставаха му достатъчно. Поне достатъчно за самолетен билет. Но вместо да отпраши към Флорида или Аляска, или на някое друго място, където биха го открили изключително трудно, след като е нарушил гаранцията, Тони подкарваше към хижата на баща си в Мейн. Някой беше допуснал, че го е страх да се качи на самолет. Или — както бе подхвърлил друг — Тони просто не знаеше какво е това самолет.

Този път Тони трябваше да се подписва при Мо Бегс, бивше ченге. Мо беше костелив орех и железен човек и би го гонил до дупка, въоръжен с голямокалибрена пушка, с бокс на пръстите и верига за бой, ако съвсем наскоро не беше прекарал тежка криза от подагра и сега жестока болка захапваше десния му хълбок, ако му се наложеше да шофира повече от трийсет километра. Освен това ние с Тони имахме стара връзка. Мо знаеше, че няма начин да не го открия и че няма да избяга от мен. Този път гаранцията на Тони беше платена от приятелката му Джил Дърмът. Джил беше последната от дългата поредица жени, които все се завъртаха около Тони, въодушевени от възможността да проявят майчинското си чувство към мъжа до себе си. Така беше в повечето случаи с Тони, или поне в онази част от живота му, в която присъствах и аз. Достатъчно беше да влезе в някой бар (а той винаги влизаше в някой бар), да седне и да заприказва бармана или човека до себе си. Половин час по-късно по-голямата част от неомъжените жени в заведението (както и няколко омъжени) накацваха по столчетата около него, черпеха го, слушаха ритмичния му, плавен глас и мислеха, че единственото, от което има нужда това пораснало момче, е да бъде нахранено с готвена храна, да бъде обичано и може би да походи известно време на вечерно училище. Тони имаше мек глас и едно от онези дребни, открити лица, които провокират доверие. Печалните му бадемови очи гледаха омайващо над орловия му нос и над леко кривата му усмивка. Извивката на устните му сякаш казваше: „Тони вече е бил там, приятелю, така че защо не почерпиш и не споделиш историята си с него като със стар приятел…“ С това лице Тони би могъл да бъде съвършен мошеник, но такива хора обикновено имат ум, а у Тони ум липсваше. Може би беше и твърде добросърдечен. Тони обичаше хората. Те понякога го объркваха, както и всичко друго впрочем, но ги обичаше. За съжаление обичаше и сейфовете, и то много. Може би една идея повече от хората. Притежаваше слух, който можеше да долови падането на перце върху лунната повърхност, и достатъчно чевръсти пръсти да подреди кубчето на Рубик с една ръка, без да го гледа. За двайсет и осем години живот Тони беше изкормил толкова сейфове, че всеки път, когато се натъкнеха на празна дупка на мястото на банков трезор, ченгетата се отправяха незабавно към апартамента на Тони в южната част на града, даже преди да минат през „Дънкин донатс“, а съдиите издаваха заповед за обиск със скоростта, с която редовият гражданин попълва чек.

 

 

Но истинският проблем на Тони — имам предвид в очите на закона — не бяха сейфовете, нито дори тъпотията му. Проблемът му беше пиенето. Два от престоите си в затвора бе „осигурил“, шофирайки пиян. Последният — също. В протокола беше отбелязано, че се движел в нарушение по еднопосочна улица в три сутринта, че оказал съпротива при задържането си (просто не обърнал внимание на полицаите), че нанесъл материални щети (блъснал колата си) и опитал да избяга от местопрестъплението (покатерил се на телефонен стълб, защото решил, че ченгетата може и да не го забележат на шест метра височина в такава тъмна нощ).

Тогава, щом влязох в рибарската хижа, Тони, седнал на пода във всекидневната, ме погледна, сякаш искаше да каже: „Защо се забави толкова?“. Въздъхна покъртително, вдигна дистанционното и изключи телевизора, после се изправи нестабилно и се плесна по бедрата.

— Здрасти, Патрик. Мо те изпрати, нали?

Аз кимнах. Тони се огледа за обувките си, откри ги под запратена на пода възглавница.

— Биричка? — предложи щедро.

Хвърлих поглед наоколо. За ден и половина, откакто беше тук, Тони беше успял да задръсти всичките первази на прозорците с празни бутилки от бира. Зеленото стъкло улавяше слънчевите лъчи, отразени от езерото, и ги връщаше в стаята на фини снопчета, така че цялото помещение тлееше в смарагдовозелено, като ирландски пъб в Деня на свети Патрик.

— Не, Тони, благодаря. Опитвам се да не закусвам с бира.

— С религията ли е свързано?

— Нещо такова.

Той преметна единия си крак над другия и придърпа глезена си нагоре; подскочи два-три пъти, като се мъчеше да обуе обувката си.

— Ще ми слагаш ли белезници?

— А ти ще се опитваш ли да бягаш?

— Какво говориш, човече! Няма!

Нахлузи обувката, стъпи на пода и се препъна.

— Тогава — без белезници.

Той ми се усмихна благодарно и заподскача наоколо на обутия си крак, докато нахлузи и втората обувка. Обу я, препъна се отново и тупна по задник на дивана, изтощен от положеното усилие. Обувките на Тони нямаха връзки, а залепващи се езици. Говореше се, че… Както и да е. Изчаках го да си вземе чифт бельо, любимата си електронна игра и няколко книжки с комикси. На прага се спря и погледна с копнеж хладилника.

— Имаш ли нещо против да си взема за из път?

Не виждах нищо страшно, ако изпие една бира, докато пътуваме.

— Вземи си, щом искаш — разреших.

Тони измъкна опаковка от дванайсет бири.

— Нали разбираш — оправда се, — в случай че попаднем в задръстване.

* * *

Както и стана. Оказахме се в задръстване. И то не в едно. Няколко не толкова тежки след Луистън, после Портланд, курортните градчета Кенебънкпорт и Огънкуит. Меката лятна утрин се превръщаше в побелял от жега ден, дърветата, пътищата и колите изглеждаха повехнали в знойния, трептящ от мараня въздух. Тони седеше на задната седалка на черното чероки, модел 1991, което си бях взел, след като двигателят на моята „Краун Виктория“ предаде Богу дух тази пролет. Черокито беше страхотно за преследване по черните пътища, беше оборудвано със стоманена решетка между седалките и сгъваемо легло отзад. Тони седеше зад стоманената преграда, подпрял гръб на тапицираната с изкуствена материя седалка. Беше протегнал краката си като котка, опъната на перваза под слънчевите лъчи, отвори третата си бира за следобеда и се оригна от предишната.

— Поне се извини!

Той улови очите ми в огледалото.

— О, прощавай, не знаех, че си толкова специален.

— Най-обикновено възпитание.

— Тук си прав.

— Оставя ли те да се оригваш на воля, докато карам, може да решиш, че няма нищо лошо, ако пуснеш и една вода.

— Е, чак пък толкова! Всъщност жалко, че не се сетих да взема някое по-голямо канче.

— Ще спрем на следващата отбивка.

— Ти си готино копеле, Патрик.

— Да бе, страхотен съм.

Спряхме няколко пъти в Мейн и веднъж — в Ню Хемпшър. Така става, когато позволяваш на алкохолизиран нарушител на закона да се качи в колата ти с опаковка от дванайсет бири, но честно казано, аз нямах нищо против. Компанията на Тони ми бе приятна, както би ви било приятно с дванайсетгодишния ви племенник, малко изостанал в развитието си, ала с добра душа. Някъде из пътя през Ню Хемпшър играта на Тони спря да святка и да писка и аз погледнах в огледалото. Седеше отпуснат, едва чуто похъркваше, леко отворените му устни пърхаха, кракът му се люлееше като кучешка опашка. Щом влязохме в Масачузетс, пуснах радиото с надеждата да хвана любимата си станция, и името на Карън Никълс изплува сред пукота на статичното електричество. Скалата показваше, че съм на честота 99.6.

… вече е идентифицирана като Карън Никълс от Нютън и очевидно е скочила от…

Стрелката се премести на 100.7. Излязох от шосето. Тони се събуди.

— Какво става? — попита.

— Шшт!

… заяви източник от полицията. Как госпожица Никълс е проникнала до площадката, все още не е известно. Сега — прогнозата за времето. Метеорологът Джил Хатън съобщава, че горещините продължават…

Тони разтърка очи.

— Шибана работа, а?

— Знаеш ли нещо за това? — попитах.

— Четох сутринта във вестника. Мацето абсолютно голо е скочило от наблюдателната площадка на митницата, забравило, че гравитацията убива. Нали се сещаш, копеле? Гравитацията убива.

— Млъкни, Тони.

Той се сви, като че го бях ударил, намести се на седалката и затършува из опаковката бири с надеждата да открие някоя пълна.

Може пък да има и друга Карън Никълс в Нютън, даже няколко. Доста разпространено име е. Скучно и обикновено като Майк Смит или Ан Адамс. Ала студенината, попъплила из стомаха ми, ме убеждаваше, че точно тази Карън Никълс, която е скочила от площадката за наблюдения на сградата на митницата, е същата, която бях срещнал преди шест месеца. Която сигурно си гладеше чорапите и имаше колекция от плюшени животинки. А тази Карън не изглеждаше като човек, който би скочил както го е майка родила от покрива на някоя сграда.

— Тони?

Спътникът ми ме изгледа с обидените очи на хамстер, оставен под дъжда.

— Какво?

— Извинявай, че ти се сопнах.

— Няма нищо. — Сръбна от бирата си и продължи да ме гледа подозрително.

— Аз май познавам жената, която е скочила — казах, без да знам защо му обяснявам. Взрях се далеч напред — магистралата трептеше, металносинкава под жестокото слънце. Даже с усилен до дупка климатик усещах горещи игли по врата си. Очите на Тони бяха влажни, а усмивката, която разтегна устните му — твърде широка.

— Понякога стигаме и дотам, шефе. Нали разбираш?

— За пиенето ли говориш?

Той поклати глава:

— Говоря за твойта приятелка, дето е скочила. — Отпусна се на колене и опря нос о решетката между нас. — Това ми напомня, когато отидох на лодката на един приятел — не мога да плувам, ама се качих в лодката. Връхлетя ни буря, лодката се накланяше ту наляво, ту надясно, шибаните вълни приличаха на планини, които се надигат около нас и искат да ни затворят от всички страни. Аз — само дето не съм се подмокрил от страх. А съм паднал във водата — а съм свършен! В същото време обаче съм доволен, че на всичките ми въпроси изведнъж ще се намери отговор. Няма да си блъскам вече главата как и кога ще умра. Просто ще умра. И почувствах голямо облекчение. Изпитвал ли си подобно нещо?

Погледнах през рамо към лицето му, притиснато до решетката, страните му, пресовани о малките квадратчета, приличаха на обелени кестени.

— Да. Веднъж.

Очите му се разшириха.

— Така ли? Кога?

— Един добър човек беше насочил пистолет в лицето ми. Бях напълно сигурен, че ще дръпне спусъка.

— И за секунда — Тони вдигна палец и показалец, отдалечени на косъм разстояние, — само за секунда си помисли колко ще ти е гот, нали?

— Да, нещо такова. Не си спомням вече — усмихнах му се в огледалото.

Той се отпусна назад.

— Ей така се чувствах на оная лодка. Може би и твоята приятелка е усетила нещо подобно снощи. Казала си е: „Виж ти, никога не съм летяла. Я да опитам!“ Нали се сещаш какво искам да кажа?

— Не съвсем. — Отново погледнах в огледалото. — Тони, защо всъщност се качи тогава на онази лодка?

Той потърка брадичката си.

— Защото не мога да плувам. — И вдигна рамене.

Бяхме към края на пътуването, а пътят пред мен ми се струваше безконечен, товарът на последните петдесет километра висеше като махало зад клепачите ми.

— Не, наистина — защо?

Тони вирна брадичка и потъна в размисъл.

— Незнанието — каза и се оригна.

— Кое?

— Затова се качих на онази лодка. Това, което не знаеш, всичките неща, дето не ги знаеш, някак си те човъркат. Просто искаш да ги разбереш.

— Дори и ако не можеш да летиш?

— Точно защото не можеш да летиш — ухили се Тони и потупа решетката помежду ни. Сетне се оригна за пореден път. Извини се. Сви се на пода и едва чуто затананика мелодията от „Семейство Флинтстоун“.

Когато влизахме в Бостън, беше захъркал отново.