Метаданни
Данни
- Серия
- Патрик Кензи и Анджела Дженаро (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prayers for Rain, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Наташа Янчева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Денис Лихейн
Заглавие: Сянка в дъжда
Преводач: Наташа Янчева
Година на превод: 2003
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ (грешно указано първо)
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Коректор: Гергана Драйчева
ISBN: 978-954-399-077-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8068
История
- — Добавяне
28.
— Искам да го изгоря жив — обяснявах на Ейнджи по телефона, — не, искам да му натроша капачките.
— Успокой се.
Седях в чакалнята на ветеринарната лечебница, където Ванеса беше настояла да отнесем Кларънс. Внесох отпуснатото му тяло вътре и го положих внимателно на поцинкованата маса. После прочетох молбата в очите на Ванеса и останах в чакалнята.
— Иска ми се да му откъсна шибаната глава!
— Звучиш точно като Буба.
— Чувствам се като Буба. Искам го мъртъв, Ейнджи. Искам да го няма завинаги! Искам всичко това да спре веднага!
— Тогава мисли — каза тя. — Не бъди като пещерния човек, а мисли! Къде е сега той? Как да го намерим? Проверих адресите от списъка. Той не е…
— Той е пощаджия — изведнъж казах аз.
— Какво?
— Пощальон е — повторих. — Тук, в града. В Бек Бей.
— Ти не си добре… — несигурно изрече Ейнджи.
— Много съм добре даже. Уетъроу живеел в Бек Бей. Карън постоянно е при него, както казва съквартирантката й, идва си вкъщи само да си вземе пощата и да си изпере дрехите.
— Мислиш, че тя е изпращала, каквото има за изпращане…
— Да, от жилището на Уетъроу. В Бек Бей. Доктор Доу изпраща парите до пощенски кутии в Бек Бей. И въобще не е имало значение какъв адрес е написан върху плика или пратката, защото пощата е прехващана много преди да отиде там. Ванеса живее в Бек Бей и изведнъж — нейната поща не пристига там, закъдето е изпратена. Надценявали сме този негодник. Не е чак толкова находчив. Просто е отмъквал пощата от кутиите, в които хората пускат писмата си.
— Проклетият пощаджия — издума Ейнджи.
Вратата се отвори и Ванеса се облегна на рамката, заслушана в това, което й говореше докторът.
— Трябва да тръгвам — рекох на Ейнджи, — ще се видим след час.
Обезобразеното лице на Ванеса беше безизразно. Тя тръгна към чакалнята с несигурна стъпка.
— Стрихнин — каза, когато я пресрещнах. — Инжектиран под първото ребро. Казаха ми, че така е убил кучето ми.
Поставих ръце на раменете й, но тя се освободи от тях.
— Стрихнин — повтори и тръгна към изхода. — Убил е кучето ми с отрова.
— Вече съм близко — казах й, когато излязохме навън. — Ще го пипна.
Стоеше на каменните стъпала, усмивката й бе някак безплътна.
— Радвам се за теб, Патрик — изрече глухо. — На мен няма какво да ми вземе повече. Кажи му го следващия път, когато си бъбрите, моля те. Вече нищо не ми остана.
* * *
— Пощаджия — каза Буба.
— Само помисли — рекох, — взели сме го за някакъв свръхгений, а той всъщност е оперирал в съвсем малък периметър. Папките с поверителна информация, до които е имал достъп единствено чрез Даян Бурн и Майлс Ловъл, и кореспонденцията на хора, които живеят в Бек Бей. Той се е разпореждал с пощата на Карън и Ванеса, както и с пратките пари, които са пускани през пощенските кутии на Бек Бей. Това означава, че работи или в разпределителното на Централна поща, в който случай би трябвало да пресява хиляди писма и пратки, или…
— Това би било най-простото нещо за него — каза Буба.
Поклатих глава.
— Не. Не би му било толкова лесно да стои пред очите на всички и да пресява, търсейки това, което му е нужно. Не мисля, че е станало така.
— Събира пощата — каза Ейнджи.
И аз се съгласих с нея.
— Кара пощенския пикап, изпразва сините кутии и пълни зелените. Това е нашият човек.
— Мразя пощаджиите — каза Буба.
— Защото те мразят кучетата ти — каза Ейнджи.
— Май е дошло време отново да учим кучетата си да ги мразят — казах аз.
— Тоя кретен е отровил куче! — покъртено промълви Буба.
Кимнах.
— Виждал съм да умират хора, но тази смърт няма да забравя никога.
— Хората не могат да обичат както кучетата — рече Буба. — По дяволите! А кучетата… — В гласа му долових непозната за мен нежност. — Единственото, което могат да правят, ако се отнасяш както трябва с тях, е да те обичат. — Обърна лице към мен, а усмивката му стана хищна: — Боже мили, Боже мили! Колко начина ще измислим да му таковаме майката, когато го пипнем, а, братко? — И той вдигна ръка.
— Около две хиляди — ударих разперената му длан. — За начало.
* * *
Ако се застоиш дълго, и най-хубавата улица почва да ти се струва отвратителна. С Ейнджи бяхме на Бийкън Стрийт, на половината път от Екзетър до Феърфийлд, вече два часа. Пощенските кутии бяха на петдесет метра вдясно от нас и за това време бях успял да огледам тъмните фасади на градските къщи, черните метални огради, стърчащи под прозорците с бели рамки. Но беше и приятно всред острата лятна миризма на изобилна зеленина и тихото шушнене на едрите дъждовни капки, които се оцеждаха от дърветата и тупваха на паважа като монети. Много от сградите имаха градини по покривите си или сандъчета с цветя по первазите, домове, обитавани от преуспели бизнесмени, мъже и жени, от играчи на тенис, от спортуващ народ, собственици на домашни любимци, от художници, които изскачаха в изцапаните си с бои ризи, за да се върнат обратно след десет минути, натоварени с пазарски пликове от „Шарет“, със стърчащ от тях букет четки за рисуване.
За съжаление двайсет минути по-късно нищо от това нямаше същото въздействие върху мен.
Един пощальон мина покрай нас с увиснала до бедрото му издута чанта, забулен в мушама за дъжд. Ейнджи се обади:
— Дяволите да го вземат, да отидем и да го попитаме.
— Да бе! И той въобще няма да каже на Уесли, че някакви хора разпитват за него наоколо.
Пощальонът изкачи хлъзгавите стъпала с несигурна стъпка, стигна площадката и извъртя чантата си отпред. Взе да бърка в нея.
— Не ми се ще да ти напомням, че името му не е Уесли — каза Ейнджи за всеки случай.
— Това е единственото име, с което разполагам. Нали знаеш колко мразя промените?
Ейнджи забарабани с пръсти по таблото.
— Мамка му, аз пък мразя да чакам. — И промуши глава през прозореца.
Красивата серпантина на кръстосаните й крака и талията заедно с извивката на гърба й, когато направи това движение, извикаха в паметта ми спомен за дните, когато бяхме любовници, а колата ми се видя два пъти по-тясна. Обърнах глава и се загледах през предното стъкло. Когато се прибра навътре, Ейнджи каза:
— Кога за последен път имаше слънчев ден?
— Някъде през юли.
— „Ел Ниньо“ е причината, нали?
— Глобалното затопляне според мен.
— Полярните шапки се топят — информира ме тя.
— Не, това е началото на библейския потоп. Трябва да помислим за ковчег.
— Ако беше Ной и Бог ти дадеше правото да избираш, какво ще вземеш?
— В ковчега ли?
— Да.
— Видеото и всичките си филми на братя Маркс. Не бих изкарал дълго и без „Стоунс“ и „Нирвана“.
— Откъде електричество след края на света?
— Портативните генератори не са ли решение?
Ейнджи поклати глава.
— Кофти — казах аз. — Не съм сигурен, че бих искал да съм жив в такъв случай.
— От хората — предпазливо рече тя — кого би взел?
— О, хората… Трябваше да ми кажеш, че става дума за хората. Като махнем братя Маркс и любимата ми музика… Би трябвало да са хора, които знаят как се прави добър купон.
— Това се подразбира.
— Чакай тогава да видим… Крис Рок да ме разсмива, Шърли Менсън да ми пее…
— Джагър?!
Но аз категорично поклатих глава.
— В никакъв случай. Той е прекалено красив. Ще опропасти всичките ми шансове с мацките.
— О, значи ще има и мацки?
— Трябва да има мацки.
— И ти ще бъдеш единственият мъж?
— А какво, да деля с някого?
— Мъже! — въздъхна тя.
— Какво?! Нали е моят ковчег? Аз съм го построил?
— Познавам дърводелските ти умения. Твоят ковчег няма да излезе от залива. — Тя се изкикоти. — А аз? Ами Буба? Просто ще ни оставиш да се удавим, докато ти си играеш на Робинзон Крузо с мацките си?
Обърнах се към нея и съзрях опасно весели пламъчета в очите й. Ето ни тук двамата, закотвени на едно място в изнурително изчакване, приказваме си най-чисти глупости, а изведнъж отново стана весело.
— Не знаех, че ти се иска да се повозиш.
— А какво, да се удавя ли?
— И така — започнах, наместих се на седалката и вдигнах крака си така, че коленете ни се докосваха — значи ти казваш, че ако съм един от последните, останали на планетата…
Тя неочаквано се разсмя.
— Пак нямаше да имаш шанс.
Но не се отдръпна.
Изведнъж го усетих в гърдите си, хладна струя въздух, която се освободи с въртеливо движение и понесе със себе си всичко болезнено и потискано от деня, в който Ейнджи си тръгна от апартамента ми с последния от куфарите си в ръка. Лековитата веселост беше изчезнала от очите й, бе заменена от топлина, все още несигурна, пълна с въпроси.
— Съжалявам казах.
— За какво?
— За това, което се случи в гората миналата година. За детето.
Тя не изпускаше очите ми от своите.
— Не съм сигурна, че бях права.
— Защо мислиш така?
— Никой няма право да се държи като Бог: Погледни и семейство Доу. — Аз се усмихнах. — Какво смешно има?
— Просто… — Взех пръстите на дясната й ръка в моите, тя примигна, но не ги отдръпна. — През последните девет месеца започнах да гледам на това от твоята гледна точка, може би беше по-скоро работа на роднините. Може би трябваше да я оставим там. Само на пет годинки, а и изглеждаше щастлива.
Тя повдигна рамене и стисна леко ръката ми.
— Никога няма да разберем, не мислиш ли?
— За Аманда Маккривди?
— За каквото и да било. Мисля, че дори когато остареем и побелеем, ще продължаваме да се питаме дали сме се примирили с нещата, които сме сторили, ще се обръщаме назад и ще се чудим как е трябвало да направим едно или друго.
Стоях, без да мръдна, с очи, вгледани в нейните, изчаквах търсенето й да свърши, да види на лицето ми всички отговори, които очаква да получи от мен. Тя леко наклони глава и устните й се разтвориха едва. И точно тогава бялото бусче на пощите преряза стената от дъжд от лявата ми страна, плъзна се покрай нас със запалени предупредителни светлини и спря до пощенските кутии на петдесет метра пред нас. Ейнджи се отдръпна, а аз се обърнах напред.
Мъж в блестяща от водата мушама с качулка, облечена върху синьо-бялата му пощенска униформа, изскочи от дясната страна на буса. В ръцете си носеше голяма бяла пластмасова кутия, чието съдържание беше предпазено от дъжда със свободно прикрепена върху отвора голяма найлонова торба за отпадъци. Мъжът заобиколи и застана пред пощенските кутии, остави кутията в краката си и с ключ, прикрепен с дълга връв за колана му, отключи сандъка.
Лицето му бе скрито от спуснатата качулка, но докато изпразваше пластмасовата кутия, успях да видя устните му — плътни, червени и жестоки.
— Това е той — казах на Ейнджи.
— Сигурен ли си?
— Сто процента — кимнах. — Това е Уесли.
— Или Артиста, известен доскоро като Уесли. Аз така го наричам.
— Защото имаш нужда от психиатър.
Докато го наблюдавахме как пълни зеления сандък пред себе си, другият пощальон, когото бяхме видели в началото, слезе по стълбите и го повика. После отиде до него при кутиите и се разприказваха, повдигнали глави под дъжда. Сетне ги сведоха и се засмяха на нещо. Побъбриха още около минута, после Уесли помаха с ръка, скочи в пикапа и отпътува.
Отворих вратата си и оставих зад себе си едно изненадано „Хей!“, което се отрони от устните на Ейнджи.
— Чакай! Чакай! — извиках. Уесли вече бе на светофара на Феърфийлд, който светеше зелено, така че колата продължи, престроена вляво, готова за завой по Глочестър.
Другият пощальон присви очи и ме изгледа.
— Опитваш се да хванеш автобуса ли, друже?
Аз се приведох, все едно че съм останал без въздух.
— Не, просто ей онова бусче.
Той услужливо протегна ръка.
— Дай, аз ще го взема. Писмото ти. Искаш да пратиш писмо, а изпусна събирането на пощата, нали?
— А? Не. — Поклатих глава, после посочих с ръка нагоре по Бийкън в момента, в който Уесли завиваше по Глочестър. — Видях ви двамата да си говорите, мисля, че той е бившият ми съквартирант. Не съм го виждал от десет години.
— Скот?
Скот.
— Да бе! — провикнах се радостно. — Скоти Саймън! — И плеснах с ръце.
Но пощальонът поклати глава.
— Съжалявам, друже.
— Какво?
— Това не е твоят приятел.
— Той е — настоях аз. — Скоти Саймън беше! Не може да съм се припознал!
Пощальонът изпръхтя подигравателно:
— Не искам да ви обидя, господине, ама май трябва да идете на очен лекар. Името на моя колега е Скот Пиърс и никой досега не го е наричал Скоти.
— По дяволите! — изиграх тотално разочарование. Вътре в мен избухна фойерверк.
Скот Пиърс.
Пипнах те, Скот, проклет да си.
Искаше да играем? Е, добре, криеницата свърши. Нека започнем истинската игра, негоднико!