Денис Лихейн
Сянка в дъжда (10)

9.

Доктор Доу остана до вратата, за да се увери, че наистина отивам към колата си, паркирана зад тъмнозеления му ягуар в началото на автомобилната алея. Не ми стана ясно срещу какво се застраховаше по този начин. Може би се боеше, че ако не стои на порт до вратата, ще се втурна назад в къщата, ще се изстрелям право в банята им и ще открадна някой от парфюмираните им сапуни. Вмъкнах се в поршето и усетих, че съм седнал върху някаква хартийка. Измъкнах изпод задника си лист и докато изкарвах колата на улицата, го пригладих върху седалката до мен. Бях почти до ъгъла, когато доктор Доу най-сетне затвори вратата. На първия „Стоп“ погледнах към бележката до себе си. „ТЕ ЛЪЖАТ. ГИМНАЗИЯТА В УЕСТЪН.“ Беше написано на ръка, с неравен почерк. Женски. Измъкнах изпод седалката картата на Източен Масачузетс. Всъщност беше малък атлас, тъй че трябваше да отгърна няколко страници, докато открия Уестън. Гимназията се намираше близо до мястото, където бях, на шест-седем пресечки. Карах дотам по облени от слънце улици и изведнъж я видях — Шивон чакаше нещо или някого под едно дърво, в далечния ъгъл на празен тенискорт пред неголям паркинг. Приближи до колата с наведена глава, бързичко се вмъкна в купето и каза:

— Завийте наляво и карайте бързо, чувате ли?

Изпълних инструкциите.

— Къде отиваме? — обадих се.

— Просто някъде. Този град е пълен с очи, господин Кензи.

Излязохме от Уестън. Шивон беше навела малката си глава и ожесточено гризеше ноктите си.

Повдигаше я от време на време, за да ми каже „наляво“ или „надясно“, и веднага след това я свеждаше отново. Когато се опитах да задам въпрос, тя безмълвно запротестира, тръскайки яростно глава, сякаш някой можеше да ни чуе в откритата кола, както си карахме с шейсет километра в час по почти безлюдните улици. След още няколко кратки упътвания приближихме паркинга зад колежа „Света Реджина“. Беше девически католически колеж, в който благочестивите фамилии от средната класа изпращаха дъщерите си с надеждата, че това ще им попречи да мислят за секс. Разбира се, получаваше се точно обратният ефект. Когато аз бях в колежа, неведнъж съм правил набези тук в петъчните вечери, а след това се прибирах смазан и замаян от страстта на примерните католички и от техния ненормален апетит като на държани под ключ затворнички.

Шивон излезе от колата веднага след като паркирах. Загасих двигателя и я последвах по пътеката, която извиваше към входната врата. Крачехме в мълчание. Минахме покрай тихите празни сгради на общежитията, като че бяхме единствените оцелели след ядрен взрив. Тревите и листата бяха изсъхнали и жълти. Големите кафяви сгради стояха притихнали, като ударени от гръм — като че ли без виковете и смеха, които ги огласяха обикновено, щяха да се стопят и да изчезнат в жегата.

— Те са много опасни хора.

— Господин и госпожа Доу?

Тя кимна.

— Той наистина си вярва, че е Господ.

— Не са ли такива повечето доктори?

Тя се усмихна за пръв път.

— Май имате право.

Стигнахме до малък каменен мост, изгърбил снага над плитко езеро. Водата блестеше като сребро. Шивон спря в средата на моста й се облакъти на парапета. Застанах до нея, погледнахме надолу и собствените ни лица се вторачиха в нас от металносивата повърхност.

— Злодеи — каза Шивон. — На него му доставя удоволствие да измъчва психически. Обича да парадира пред хората с интелигентността си и да им показва колко са тъпи.

— А с Карън как се отнасяше?

Тя прилепи тялото си още по-плътно до парапета. Наблюдаваше лицето си, отразено във водата, сякаш не бе сигурна, че е нейното.

— Ха! — възкликна, като че думите бяха излишни. — Като с кученце. Наричаше я „глупавичкото ми“.

— Познаваше ли добре Карън?

— За тринайсет години в този дом — разбира се. — Тя сви рамене. — Беше чудесен човек, почти до края на живота си.

— Почти?

— Почти — повтори Шивон, загледана в ятото гъски, които се клатеха една след друга по стръмния бряг на рекичката. — В един момент нещо се случи. О, господин Кензи, тя наистина искаше да умре. Тя така силно искаше да умре!

— Искаше да умре или търсеше спасение?

Тя обърна лице към мен.

— Не е ли едно и също? Да желаеш спасението? В този свят? То е… — Дребното й лице се сгърчи от горчивина и тя заклати глава.

— То е — какво?

Погледна ме, като че бях дете, което пита защо огънят пари и сезоните се сменят.

— То е като молитва за дъжд, не е ли така, господин Кензи? — Тя повдигна ръце към ясното синьо небе. — Като да се молиш за дъжд в сърцето на пустинята.

Слязохме от моста и тръгнахме по футболното игрище, прекосихме малка група дървета, поехме по нанадолнище, което ни изведе пред спалните помещения. Шивон кимна към високите сгради.

— Винаги съм се питала как бих се чувствала в университет.

— Не си ли била студентка в страната си?

— Нямаше пари — поклати глава тя. — А и никога не съм блестяла с ум и знания, нали се сещате…

— Разкажи ми повече за семейство Доу — помолих я. — Каза ми, че са злодеи. Не просто кофти хора, а злодеи.

Тя кимна и седна на една от варовиковите пейки, измъкна омачкан пакет цигари от джобчето на блузата си и го протегна към мен.

След като отказах, тя извади изкривена цигара за себе си, поизправи я и я запали. Изплю парченце тютюн и заговори.

— Една година имаше коледно парти в къщата. Навън вилнееше буря, много от поканените не успяха да дойдат и се оказа, че сме сервирали повече храна, отколкото можеше да се изяде. Госпожата веднъж ме беше заловила, като взимах останалата от едно парти храна, и ми бе казала, че това, което остава, защото е било в повече, е за бедните. Не за мен. Аз трябва да я изхвърлям. И онази Коледа така и направих. В три часа сутринта доктор Доу нахълта в стаята ми, хванал парче пуешка кожа. Метна я на леглото ми. Беше бесен, задето съм хвърляла храна. Крещеше, че е израснал в нищета и че с това, което съм хвърлила на боклука, в онези дни семейството му щяло да се храни цяла седмица. — Тук направи пауза, смукна от цигарата си, махна още едно късче тютюн от езика си и завърши: — Накара ме да го изям.

— Какво говориш!

Тя кимна.

— Седна на леглото ми и пъхаше в устата ми парченце след парченце. До съмване.

— Това е…

— Престъпление — знам. Опитвали ли сте се да започнете работа като домашна прислужница, господин Кензи?

Срещнах очите й.

— Нямаш документи, нали, Шивон?

Продължаваше да ме гледа с оня празен, глуповат поглед. Очите й ми казваха много повече от думите. Че и да е имала някакви очаквания, когато е предприела това пътуване към Щатите, те са се изпарили много, много отдавна. Може би един ден след пристигането й.

— Защо не се ограничите до въпроси, които ви засягат, господине?

Вдигнах ръка, все едно казвах „предавам се“, и кимнах.

— Така значи, принуди те да ядеш храна от боклука?

— О, той я поизми. — Искаше да прозвучи саркастично, но опитът й се провали — гласът й трепна като преди плач. — Той изрично подчерта това че го е измил, преди да ми го донесе. — Обсипаното й с пъпки лице неочаквано се разтегна в широка усмивка. — Такъв е добричкият доктор, господин Кензи.

— Това е малтретиране — казах най-сетне. — Минавал ли е някога границите на психическия тормоз, Шивон?

— Не, поне не с мен. Мисля, че и с Карън не е. Той не зачита жените за нищо, господин Кензи, не смята, че сме достойни за неговото докосване. — Замисли се върху това, което току-що каза, и поклати многозначително глава. — Не. Прекарах достатъчно много време с Карън последните дни на живота й. Честно казано — пийвахме си доста. Мисля, че щеше да сподели с мен, ако е имало нещо такова. Но никак не беше във възторг от втория си баща.

— Разкажи ми повече за нея.

Кръстоса крака, дръпна здраво от цигарата си и започна:

— Тя беше развалина, господин Кензи. Умоляваше ги да я приберат, поне за няколко седмици. О, как ги молеше! Падна на колене пред майка си. А майка й само каза: „О, едва ли ще можем, скъпа. Крайно време е да се научиш — как го каза? — да разчиташ на себе си.“ Да, това й каза. „Да разчиташ на себе си, скъпа.“ Карън плака и крещя, просната в краката на майка си, а госпожа Доу ми нареди да й донеса чай. Оттогава се срещахме да пийнем по нещо, след което тя отиваше някъде да изпроси някой долар.

— Къде нощуваше?

— В някакъв мотел. Не му знам името. Тя каза, че е в „Пръчките“, така му рече. — Кимнах. — Това ми каза. „Пръчките“, мотел. Мисля, че… — Погледна към краката си и ловко запрати угарката надалеч.

— Какво?

— Неочаквано се видя с пари, последните два месеца. В брой. Не съм я питала откъде ги има, но…

— Подозираше…

— Проституираше — каза Шивон. — Някак изведнъж стана неуправляема и безразборна по отношение на секса. Сякаш вече не беше тя.

— Точно това не мога да разбера — заразсъждавах на глас, — преди шест месеца Карън беше точно обратното. Тя беше…

— Самата доброта и чистота, нали?

Кимнах.

— Човек не можеше да допусне, че ще й дойде на ума за похот и разврат.

— Точно това е.

— Такава беше, откакто я познавам. Успяваше да им устои — на всичката им шибана лудост на шибания им дом — оставаше си тя. Но и това някак не беше естествено — това беше тя, такава, каквато искаше да изглежда.

— Какво ще ми кажеш за тази „мемориална стена“ във фоайето. Сред хората по снимките има и един млад мъж, прилича на по-малък брат на доктора. А момиченцето?

— Наоми — въздъхна тя. — Единственото дете, което създадоха заедно.

— Починала ли е?

— Много отдавна. Сега щеше да е на четиринайсет, може би на петнайсет. Почина точно преди четвъртия си рожден ден.

— Как стана?

— Зад къщата има малко езеро. Беше през зимата. Топката й се изтърколи на средата на леда и тя хукна да я хване. Пропадна.

— Нямаше ли никой с нея?

— Само Уесли.

Представих си малкото дете, стъпило на бялата, замръзнала повърхност, протегнало ръчички към топката си, и изведнъж… Неприятна тръпка се заби като тирбушон в стомаха ми.

— И Уесли е по-малкият брат на доктор Доу?

Шивон поклати глава.

— Синът му. Когато срещнал Кери, доктор Доу бил вдовец с дете. Тя също била вдовица с дете. Оженили се, имаха свое и то загина.

— А Уесли?

— Той нямаше никаква вина за смъртта на Наоми — каза тя с неприкрит гняв в гласа. — Но беше обвинен, защото трябвало да я наблюдава. Погледнал за миг настрани и точно тогава тя се втурнала по леда. Доктор Доу обвини сина си само защото нямаше как да обвини Бога.

— Как мога да намеря Уесли?

Тя запали нова цигара и тръсна глава:

— Напусна дома преди много време. Докторът не позволява да се произнася името му.

— Карън имала ли е връзка с него?

— Той си отиде, има-няма десет години. — Ново тръсване на главата. — Не мисля, че някой знае какво е станало с него. — Дръпна от цигарата си и попита: — Какво смятате да правите оттук нататък?

— Не знам — свих рамене аз. — Но искам да те попитам още нещо: доктор Доу и госпожа Доу казаха, че Карън е посещавала психиатър. Знаеш ли кой?

Тя заклати енергично и уплашено глава.

— Много те моля, трябва да си чула името му за толкова години.

— Съжалявам — прошепна. — Наистина не мога да си спомня.

— Е, добре. Ще го открия някак. — И станах от пейката.

Шивон дълго гледа в очите ми, а димът на цигарата й се точеше в тъничка нишка между нас. Изглеждаше съдбовно сериозна, като човек, който никога не е познал безгрижието. Имах чувството, че последния път, когато се е смяла от сърце, е било миналия век.

— Какво се опитвате да откриете, господин Кензи?

— Причината, поради която Карън загина, Шивон.

— Умря, защото има лошия късмет да се пръкне в идиотско семейство. Умря, защото стана тая трагедия с Дейвид и защото така и не успя да я преодолее. — Усмихна се безпомощно.

— Само това чувам!

— И тогава, ако смея да попитам, защо продължавате да ровите, да търсите Бог знае какво?

— Защото имам чувството, че нещо не се казва докрай, Шивон. Искам да стъпя поне на един факт, който ще ме накара да си помисля: „Е, добре, сега вече разбирам. Може би и аз бих постъпил като нея при подобни обстоятелства.“

— Аха. Забравих, че сте католик. Те все търсят да посочат причината за нещата.

— Прегрешил католик, Шивон, който продължава да прави грешки.

Тя извъртя отчаяно очи като реакция на репликата ми, облегна се назад и известно време пуши, без да каже дума. Слънцето се намести зад дебел бял облак. Шивон тихо се обади:

— Търсите причината, нали? В такъв случай започнете от мъжа, който я изнасили.

— Какво?!

— Изнасилиха я, господин Кензи. Шест седмици преди да сложи край на живота си.

— Тя ли ти каза?

Шивон кимна.

— Спомена ли името му?

Този път главата й се завъртя отрицателно.

— Само ми каза, че той уж бил обещал да не я безпокои повече, но ето че не си удържал на обещанието.

— Кретенът Коди Фолк — прошепнах аз.

— Кой?

— Едно привидение от отвъдния свят — казах аз. — Само че още не го знае.