Денис Лихейн
Сянка в дъжда (35)

34.

— И сега пътуваме за Плимут — каза Ейнджи, когато се качихме на Шосе 3 на разклона преди Бейнтрий, — защото синът ти е говорил с теб на сън?

— Първо, не ми е син. Тоест, в съня ми е моят син, но в съня ми Кларънс беше жив, а и двамата знаем, че умря, и освен това не можеш да слезеш просто от тротоара в долната част на града и да се окажеш в Плимут, а даже ако би могъл…

— Достатъчно. — Ейнджи вдигна ръка. — Ясно. Значи хлапето, дето е твой син, но не съвсем, бърбори някаква аритметика — че, четири плюс две плюс осем е равно на четиринайсет и…

— Не бърбореше — казах аз.

— Та какво ти подсказа това?

— Четири-две-осем — рекох. — Двигателят на шелбито.

— О, мили Боже! — възкликна във фалцет тя. — Пак се върнахме на тъпата кола! Това е кола, Патрик. Наясно ли си с тази подробност? Вещ, която не може да те целуне, да готви, да те завива нощем или да държи ръката ти.

— Да, сестро Анджела Логичната. Разбирам всичко това. Двигател четири-две-осем беше най-мощният за онова време. Можеше да измете всичко останало от пътя и…

— Не мога да разбера какво…

— И реве страхотно, когато го запалиш. Мислиш, че поршето прави голям шум! Четири-две-осем, сравнено с него, е като реактивен самолет.

Тя удари с две ръце по таблото на колата.

— И какво?

— Чу ли нещо като двигател онази нощ край тресавището? Страхотен, мощен двигател? Хайде, кажи! Погледнах картата, преди да тръгнем след Ловъл. Има един-единствен път дотам — този, по който минахме ние. Най-близкият достъп от страната на Пиърс — става дума за път — е на цели три километра през гората.

— Хубаво, значи го е извървял.

— В тъмното?

— Ами да.

— Защо? — попитах аз. — Тогава не е могъл да предполага, че следим Ловъл. Защо да не си паркира на голото място, където паркирахме ние? Да речем, че е таял някакви подозрения; има път четиристотин метра на изток. Защо ще идва от север?

— Защото обича да ходи, не знам.

— Защото живее там.

Ейнджи вдигна босите си крака на таблото и се плесна с длан по челото.

— Това е най-тъпата проява на шестото ти чувство — заяви.

— Много ми помагаш!

— А вече няколко пъти въпросното ти шесто чувство проявява монументална тъпота.

— Ако се окажа прав, ще си вземеш ли думите обратно?

— Ако грешиш, и да ги взема, и да ги глътна даже — все тая!

— Добре, че му се вижда краят.

* * *

Лесно открихме служба „Държавни вземания“ в Плимут. Чиновникът зад гишето нямаше нищо общо с фигурата, която човек очаква да види на подобно място — оплешивяващ човечец с бифокални очила и бледа кожа. Беше висок, добре сложен и рус и ако съдя по погледите, които Ейнджи му хвърли на два-три пъти, можеше да мине за нещо като „мъжка мацка“. Гларус. Трябва да се приеме закон, забраняващ на тия аполоновци да напускат брега.

Много бързо открих на картата мястото, до което бяхме следили Ловъл. Плимут е удавен в боровинки — неприятна подробност, ако по някакви причини не понасяте аромата им, и добра, ако сте решили да ги култивирате.

Докато намерим въпросното блато, поне на четири пъти залових Гларуса да зяпа дънките на Ейнджи, и то в онази им част отзад, където бяха отрязани и разкриваха повечко.

— Гад! — измърморих под нос.

— Какво?

— Казах „виж“ — посочих на картата. На север от центъра на тресавището, на около половин километър, доколкото прецених, бе отбелязано „парцел 865“.

Ейнджи вдигна поглед към Гларуса:

— Искаме да купим парцел осемстотин шейсет и пет. Бихте ли ни казали на кого е?

Гларусът пусна в ход усмивката си, за да й демонстрира колко бели са зъбите му — почти като на Дейвид Хаселхоф. „Облечени са — рекох си аз. — Бас държа, че копелето е с облечени зъби.“

— Разбира се. — Пръстите му се втурнаха по клавиатурата. — Казахте осем, шест, пет. Нали?

— Точно така — потвърди Ейнджи.

Отново погледнах парцела — никакви цифри около него. Нямаше осем-шест-шест или осем-шест-четири. Нищо на около цели двайсет акра, може би и повече.

— Призрачно място — изрече Гларуса с очи, вперени в монитора.

— Какво казахте?

Той погледна нагоре, чак сега си даде сметка, че е казал нещо на глас.

— А, просто така… — усмихна ни се притеснено. — Когато бяхме деца, наричахме тази част „призрачното място“. Пробвахме куража си, обзалагайки се кой ще мине през това място.

— Защо?

— Това е дълга история. — Той отново се загледа в екрана и пръстите му отново се разбързаха по клавишите. — Не би трябвало хората да знаят за това…

— И…? — Ейнджи се облегна на гишето.

Гларуса вдигна рамене.

— Било е преди трийсет години! Аз още не съм бил роден.

— Да — казах аз, — трийсет години.

Той също се подпря на гишето от неговата страна, снижи глас и очите му светнаха, като че ей сега щеше да ни каже най-сочната клюка.

— През петдесетте, говори се, военните са имали опитна лаборатория там. Не било нещо голямо, както казват родителите ми, няколко етажна сграда, но било дълбоко секретно.

— Какви опити са правени?

— С хора. — Той потисна нервен смях в юмрука си. — Говори се, че са използвали душевноболни и хора със забавено умствено развитие. Ето това беше нещото, което ни плашеше най-много като деца, че в „призрачното място“ бродят духовете на лудите. — Той отстъпи от плота на гишето. — Може да са били измислици, които нашите родители са ни разказвали, за да не се навъртаме около тресавището.

Ейнджи му подари една от подкупните си усмивки:

— Но вие смятате, че истината е друга?

Той се изчерви.

— Един път се опитах да проверя, да открия нещо…

— И?

— Наистина открих, че е имало някаква постройка до 1964-та, която или е била изравнена със земята с булдозер, или изгорена, и че земята е била собственост на правителството до 1995 година и след това продадена.

— И на кого? — попитах аз.

Той погледна към екрана.

— По документи собственикът на парцел осем-шест-пет е Бурн. Даян Бурн.

* * *

Разпънахме спътниковата карта на Плимут върху голяма маса в залата за справки, трябваха ни лупа, която изпросихме от библиотекаря, и десет минути да открием тресавището сред боровинките, после се „преместихме“ на една четвърт от сантиметъра надясно.

— Тук няма нищо — рече Ейнджи.

Сложих лупата над размазаните петна зелено и кафяво, нагодих я към по-голямо увеличение. Не забелязах нищо, което да прилича на покрив. Отново огледах целия район.

— Това ли е нашето тресавище?

Пръстът на Ейнджи се появи под лупата.

— Да. Ето тук е пътят, който води до него. А това тук прилича на бараката. И гората Майлс Стендиш. Толкова с пророческите ти сънища.

— Този район е собственост на Даян Бурн и ти ми казваш, че това е нищо!

— Просто ти казвам, че няма никаква къща в този район.

— Трябва да има нещо — упорито казах аз. — Трябва да има.

Насекомите бяха като побеснели. Беше още един от онези горещи, натежали от влага дни, жегата се излъчваше във вид на пара от повърхността на блатото, миризмата на боровинки беше остра и гнила. Слънцето палеше безмилостно, а комарите полудяваха от близостта на човешка плът.

Ейнджи често шляпваше по задната част на краката си или по врата си, така че много скоро беше трудно да се каже кои от червените петна са от ухапвания и кои — от побоя, който си нанасяше.

Впрегнах дзен-съзнанието си и за известно време успявах да не им обръщам внимание, като си внушавах, а по този начин и на тях, че плътта ми не е привлекателна за тях. Но след около сто ухапвания пратих дзен по дяволите. Конфуций никога не е живял в деветдесет и осем процентова влага при температура четирийсет градуса. Ако беше имал това щастие, щеше да се явява пред императора с олимпийското си спокойствие само ако преди това е отсякъл няколко глави и с това е възстановил равновесието в душата си.

Приклекнахме покрай линията на дърветата по източната страна на тресавището и се взряхме през бинокъла. Ако Скот Пиърс, героят от Специалните части и от акцията по унищожаването на бардака в Панама, се криеше някъде в гората, бях сигурен, че трябва да забележа и капани за пешеходци, но нямаше и следа от подобни предохранителни мерки. Единственото, което можех да видя от мястото си, бяха дървета, изсъхнали къпини, чупливи от жегата, увехнали брези и възлести борове, ронлив мъх с гъстотата на азбест. Беше просто едно грозно парче земя, смрадливо и дразнещо, особено в такава жега.

Огледах всичко наоколо с бинокъла, който Буба беше взел от тюлените, и при цялата му прецизност не виждах никаква къща. Ейнджи размаза още един комар.

— Ще пукна тук.

— Каза ли нещо?

— Нищо.

— Виж земята.

— Защо?

— Може да е нещо подземно.

— Добре. — Тя пак шляпна някъде по краката си.

След още пет минути щяхме да сме загубили по литър кръв, без да сме открили нищо, освен горска почва, борови иглички, катерици и мъх.

— Трябва да е тук — казах, докато вървяхме обратно през тресавището.

— Не бих се обзаложила — рече Ейнджи.

— Не те карам.

Качихме се в поршето и аз хвърлих последен дълъг поглед над блатото и към стената от дървета отсреща.

— Тук някъде се крие — рекох.

— В такъв случай, бих казала, че се крие много успешно.

Запалих колата, но все още не потеглях. Подпрях лакти на волана. Не откъсвах поглед от дърветата.

— Той ме познава.

— Какво?

Погледнах към бараката, кацнала в средата на кръста.

— Пиърс. Познава ме. Има номера ми.

— Че и ти имаш неговия — каза Ейнджи.

— Не е точно така… — Стори ми се, че изправените отсреща дървета изшепнаха нещо. После изстенаха. „Не приближавай — казваха те, — не приближавай.“

— Той знае, че ще намеря това място в крайна сметка. Може би не е очаквал, че ще го намеря толкова бързо.

— И?

— Ще трябва да действа. Бързо. Каквото и да включва планът му, то или ще се случи всеки момент, или вече се случва.

Ейнджи протегна ръка зад гърба ми и почувствах дланта й върху кръста си.

— Патрик, не му позволявай да завладее мислите ти напълно. Той иска точно това.

Погледнах към дърветата, после пак към бараката и към проклетото, изпускащо пара блато.

— Късно е за такъв съвет — промълвих.

* * *

— Шибано ксерокопие! — удари с пестник по картата Буба.

— Най-доброто, което можахме да направим.

— Това ако е разузнаване, щях да имам надгробна плоча в Бейрут — поклати глава той.

— Защо никога не говориш за онова време? — попита Ванеса, седнала на високо столче до него.

— За кое? — разсеяно попита той, все още загледан в копието на картата.

— За Бейрут.

Той обърна огромната си глава към нея и се усмихна.

— Лампите угаснаха, всичко се взриви. Загубих си обонянието за цели три години. Сега вече ти казах всичко.

— Ненормалните — каза Ванеса и долепи длани като за молитва. Буба се засмя и погледът му се върна на ксерокопието.

— Това тук не е както трябва.

— Кое?

Буба взе лупата, която бяхме купили, и я сложи върху едно квадратче на картата.

— Ей това.

Ние с Ейнджи погледнахме през рамото му през увеличителното стъкло. Единственото, което успях да видя, беше зелено петно — храст, сниман от двеста и петдесет метра височина.

— Това е храст — казах.

— Тцъ — каза Буба — Виж по-добре.

И ние погледнахме.

— Какво? — попита Ейнджи.

— Прекалено овално е — каза той. — Погледни му върха. Гладък е. Като повърхността на тая лупа.

— Е, и?

— Е, и това, че храстите не растат с такива върхове, гладки като главата на охлюв. Храстът си е храст, нали разбираш? Това го прави, хм, храстовиден.

Погледнах към Ейнджи. Тя погледна към мен. И двамата разтърсихме глави. Буба заби показалеца си във въпросния храст.

— Виждаш ли? Извивката е абсолютно правилна, като края на нокътя ми. В природата няма подобни неща. Това е работа на шибаните човеци, друже. — Пусна на масата увеличителното стъкло. — Ако искаш да чуеш какво мисля, това е сателитна антена.

— Сателитна антена.

Той кимна и отиде до хладилника.

— Да.

— За какво е там? Да командва самолетни атаки?

Буба извади бутилка водка от хладилника.

— Едва ли. По-скоро да могат да гледат телевизия.

— Кой?

— Хората, които живеят под тази гора, глупчо.

— Ох — успях да кажа.

Буба мушна Ванеса в рамото с бутилката.

— А казваш, че бил по-умен от мен…

Ванеса се усмихна.

— Не по-умен. По-добре умее да приказва.

Буба отпи глътка водка и сподавено се оригна.

— Това, за говоренето, не влиза в класацията.

Ванеса се усмихна.

— Ти ще им разплетеш случая, слънце, вярвай ми.

— Нарече ме „слънце“ — гордо каза Буба, намигна ми и отпи втора глътка. — Казваш ми, че там е имало някаква военна лудница навремето? Предполагам, подземните помещения не са се преместили. А те са огромни.

Телефонът върху хладилника иззвъня, той го взе и го приюти между масивното си рамо и челюстта. Дълго време не каза нищо. След около минута го затвори.

— Нелсън е загубил Пиърс.

— Какво?!

Буба само кимна утвърдително.

— Къде? — изстенах.

— Нали знаеш, оня хотел „Роуъс Уорф“ — каза той. — Пиърс бил там, но стоял от външната страна, където са доковете. Нелсън го наблюдавал отвътре, внимателно прикрит. Пиърс изчакал последната секунда, за да скочи във ферибота за летището.

— Добре, а защо Нелсън веднага не е тръгнал за летището с колата — да го сгащи там?

— Опитал се е. — За по-голяма убедителност на това, което щеше да каже, Буба почука часовника си с нокът. — Пет часът следобед, петък, човече. Минавал ли си по това време тунела? Докато Нелсън стигне Пети, станало пет и четирийсет и пет, а фериботът е на дока в пет и двайсет. Твоя човек го нямало.

Ейнджи зарови лице в ръцете си и заклати глава.

— Ти се оказа прав, Патрик.

— За кое?

— Каквото и да е това, което е намислил — прави го в момента.

* * *

Петнайсет минути по-късно, след като вече се бях обадил на Кери Доу, изчаквахме Буба пред вратата. Той домъкна черна платнена торба. Дотътри я и я пусна в краката си.

Ванеса, толкова миниатюрна до планината, която представляваше той, пристъпи към него и постави ръце на гърдите му.

— Това ли е моментът, в който би трябвало да кажа „Внимавай много!“?

— Не знам, питай тях. — И той обърна палец към нас.

Тя ни погледна и ние кимнахме като един.

— Бъдете внимателни — каза Ванеса.

Буба измъкна 38-калибров пистолет от джоба си и й го подаде.

— Предпазителят е вдигнат. Стреляй във всеки, който мине през тая врата. И то няколко пъти.

Тя погледна изрисуваното му с маскировъчна боя лице.

— Мога ли да получа една целувка?

— Пред тях?! — Буба поклати глава.

Ейнджи ме смушка в рамото.

— Ние гледаме към вратата.

Обърнахме се с гръб към тях, вперихме очи в метала, в четирите ключалки, в двете резета и подсилващата щанга. Дори не знаех дали се целуват, или не.

* * *

Кристофър Доу беше там, където би трябвало да бъде според съпругата му.

Беше изкарал бентлито си на заден ход от гаража на Бримър Стрийт, а ние го блокирахме с пикапа на Буба отпред и с моето порше отзад.

— Какво, по дяволите, правите? — попита, като спусна стъклото.

— В багажника ви има сак — казах. — Колко има в него?

— Вървете по дяволите! — Долната му устна се изкриви.

— Докторе — изрекох и подпрях ръка на капака, без да откъсвам очи от него, — жена ви ни каза, че Пиърс ви се е обадил по телефона. Колко има в сака?

— Отстъпете от колата ми.

— Докторе — настоях, — той ще ви убие. Където и да си мислите, че отивате, каквото и да мислите, че ви очаква, няма да има обратен път за вас.

— Ще има — инатливо рече той, а долната му устна се изкриви още повече.

— С какво ви държи, докторе? Моля ви, доктор Доу, помогнете ми да сложа край на всичко това.

Вдигна очи към мен и се опита да изглежда предизвикателно, но с всяка секунда губеше битката с истината. Прехапа долната си устна, тясното му лице изглеждаше като маска. Изведнъж от очите му потекоха сълзи и раменете му се разтресоха.

— Аз не мога… не мога… — Раменете му не спираха движението си нагоре-надолу, като че караше неуправляем скутер. С едно от хлипанията си пое въздух, за да каже: — Не мога да живея с това и секунда повече!

Сложих ръка на рамото му.

— Няма да ви се налага. Дайте ми парите, докторе, ще ги отнеса аз.

Той стисна очи и заклати глава, сълзите се посипаха по бялото му сако. Приклекнах край вратата.

— Докторе — изрекох меко, — тя гледа.

— Какво?

— Карън ви гледа — казах. — Сигурен съм. Погледнете ме. — Обърна схванато глава към мен, като че някой бутна страната му наляво, отвори замъглените си очи и ги впери в мен. — Тя ни наблюдава и аз искам да получи това, което й се полага.

— Та вие едва я познавахте!

Без да изпускам очите му, твърдо казах:

— Всички познавам едва.

Очите му се разшириха, сетне ги стисна. Сълзите не спираха да текат.

— Уесли — промълви.

— Уесли какво, докторе? Какво Уесли?

Удари по тапицерията до себе си, после по таблото и по волана. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади найлоново пликче. Беше увито добре, имаше вид на пура, но когато го повдигна и то се разгъна като малко руло, от това, което видях, ледени тръпки плъзнаха по гърба ми.

Човешки пръст.

— Негов е — каза Кристофър Доу. — На Уесли. Изпрати ми го днес следобед. Каза… каза… че ако не донеса парите на отбивката за кафе и сандвичи на Шосе 3, ще ми изпрати тестикула му.

— Коя отбивка?

— Преди изхода за Маршфийдд, от южната страна.

Погледнах пликчето.

— Откъде сте сигурен, че е на сина ви?

— На сина ми е! — изкрещя той.

Наведох глава, преглътнах и все пак попитах отново:

— Разбирам, сър, но как можете да бъдете сигурен?

Той бутна пликчето под носа ми.

— Виждате ли? Нали виждате малкия белег до кокалчето?

Погледнах. Беше едва забележим, но отчетлив. Прекъсваше линиите около кокалчето като мъничка стрела.

— Видяхте ли го?

— Да.

— Отпечатък от отвертка „Филипс“. Когато беше малък, Уесли падна в работилницата ми. Краят на отвертката се заби в кокалчето му до костта. — Удари ме по лицето с пликчето. — Това е пръстът на моя син, господин Кензи!

Не се отдръпнах. Гледах безумните му очи и се мъчех да успокоя своите. След миг той внимателно зави пликчето, както си беше, и го прибра обратно в джоба на сакото си. Подсмръкна и изтри влагата от лицето си. Загледа се напред.

— Искам да умра — каза.

— Той точно това иска, да се чувствате така.

— Тогава значи е успял.

— Защо не се обадите на полицията?

Още не бях се доизказал — и той неудържимо заклати глава.

— Защо не, помислете, докторе? Вече сте решен да кажете истината за подмяната на Наоми. Знаем и кой стои зад всичко това. Няма къде да мърда.

— Синът ми — изпъшка той.

— Но той може да не е жив. — Опитах се да прозвучи меко.

— Той е всичко, което имам. Ако го загубя заради това че съм се обадил в полицията, ще умра, господин Кензи. Нищо няма да промени това решение.

Първата дъждовна капка тупна на главата ми, както си стоях приклекнал до вратата на колата и гледах отчаяното лице на Кристофър Доу. Не идваше един от онези освежаващи дъждове, този беше топъл като пот и мазен от влагата във въздуха. Имах чувството, че по косата ми пада нещо мръсно.

— Дайте ми възможност да го спра — казах. — Дайте ми сака с парите и аз ще доведа сина ви жив вкъщи.

Той се подпря на волана и се загледа в мен.

— И защо трябва да ви имам доверие за сума от петстотин хиляди долара?

— Петстотин хиляди? Това ли е всичко, което ви поиска?

Той кимна.

— Това е всичко, което мога да изтегля за толкова кратко време.

— Всичко това не ви ли говори за нещо? Липсата на време, готовността му да се съгласи на много по-малко от първоначалната сума? Принуден е да бърза, докторе. Гори мостовете зад себе си, бърза да потъне. Ако се явите на срещата, никога няма да видите къщата си, работния си кабинет, тази кола! И Уесли ще бъде мъртъв.

Той отпусна глава назад и се загледа в тавана. Дъждът се усилваше, падаше не на капки, а на ленти — усукани въжета топла вода, които потекоха под ризата ми.

— Повярвайте ми — настоях.

— Защо?

— Защото… — избърсах водата от очите си.

Той обърна глава към мен.

— Защо, господин Кензи?

— Защото вече платихте греховете си.

— Моля?

Премигнах под дъжда.

— Платихте за всичко, докторе. Направили сте нещо ужасно и ето че детето пропадна в леда. Отначало синът ви, а сега и Пиърс ви изтезават вече десет години. Не знам дали според Бог това е достатъчно, но за мен стига. Живели сте достатъчно време в ада.

Той изстена. Отново отпусна глава на облегалката и загледа с празни очи каскадата на дъжда през предното си стъкло.

— Никога няма да е достатъчно. Никога няма да свърши. Болката.

— Болката — не. Но той, Пиърс, е свършен.

— Какво?

— Чухте ме, докторе, той е свършен.

Гледа в мен дълго, после бавно кимна. Натисна някакво копче. Багажникът се отвори.

— Вземете ги — каза той. — Платете му. Правете това, което смятате за добре. Но върнете сина ми вкъщи, моля ви.

— Разбира се.

Тръгнах да се надигам, но той постави ръка на рамото ми и аз клекнах отново.

— Не бях прав.

— За кое?

— За Карън.

— Какво имате предвид?

— Тя не беше слабохарактерна. Беше свестен човек.

— Да, беше.

— Може би и затова загина.

Аз мълчах.

— Може би по този начин Бог наказва лошите — продължи като на себе си Кристофър Доу.

— По кой, докторе?

Той затвори очи.

— Като ни оставя да живеем.