Денис Лихейн
Сянка в дъжда (25)

24.

В понеделник започнахме работа рано. Ейнджи искаше да посвети деня на търсенето на връзка с някакъв приятел, който бил в данъчните служби в Питсбърг и който да я светнел за доходите на Уесли Доу през последните години преди изчезването му. Буба щеше да опита пък с човек, когото познаваше в същата служба, но в Масачузетс, макар по едно време да се сети, че нещо много неприятно се било случило на този негов приятел преди време.

Аз пък седнах пред компютъра в офиса да ровя из Националната телефонна мрежа и къде ли не още. Набирах името „Уесли Доу“ отново и отново и откривах нищо, нищо и пак нищо.

Човекът на Ейнджи я върза да чака на телефона цял следобед, Буба също не се обаждаше с някакви резултати, на мен ми втръсна да гледам тухлените стени в кантората, така че реших да проверя регистрите за Наоми Доу.

Нямаше нищо неочаквано в справките за раждането й и за нейната смърт, но аз грижливо преписах цялата информация в бележника си, след което грижливо го прибрах в джоба си.

Щом излязох от общината, двама яки, оплешивяващи типове с авиаторски очила и хавайски ризи, пуснати над панталоните, се лепнаха от двете ми страни.

— Ще се поразходим малко — каза типът отдясно.

— Чудничко! — възкликнах. — Ще ми купите ли сладолед в парка?

— Тоя тук е някакъв клоун — каза типът отляво.

— Да бе — включи се приятелят му. — Прави се на шибания Джей Лено.

Прекосихме площада и поехме към Кеймбридж Стрийт, ято гълъби се вдигнаха пред краката ни. Долавях, че и двамата дишат някак тежко, особеност, която не си бяха дали труда да отработят.

Беше топло, но не чак толкова, и въпреки това по челото ми изби пот, когато забелязах лъскавия линкълн, паркиран на Кеймбридж Стрийт. Бях видял същия линкълн онзи ден пред дома на Стиви Замбука.

— Значи на Стиви му се е дощяло да си побъбрим — обадих се. — Колко мило.

— Не се радва — обърна се придружителят ми отдясно към другаря си.

— Дотук с шегичките! — Типът отляво ловко плъзна ръка под ризата ми и измъкна пистолета. — Не се притеснявай — рече, — ще го прибера на сигурно място.

Задната врата на линкълна се отвори, отвътре излезе слаб мъж и задържа вратата отворена за мен. Дори и да опитах нещо, тия драмата щяха да ме съборят на колене и да ме напъхат в колата — без значение, че е посред бял ден.

Реших да запазя достойнство.

Влязох в колата и се настаних зад Стиви Замбука, вратата след мен се затвори и той каза:

— Някой ден старият човек ще си отиде. Сега е на… колко, на осемдесет и четири, нали?

Кимнах.

— И така, той в един чудесен ден умира. Отивам му на погребението да му отдам последна почит, след това се връщам и те смилам, Кензи. Подготви се за този ден, — аз вече съм готов.

— Добре.

— Добре? — Той се усмихна. — Мислиш си, че се владееш страхотно? — На това не отговорих нищо. — Аз не мисля така. Но засега ще ти играя по свирката. — Пусна в скута ми плик от амбалажна хартия. — Тук има осем. Онзи човек ми плати десет да те отстраня от пътя му.

— Значи си преговарял с него?

— Не. Беше по-просто. Десет бона да те откача от гърба му. Никога не го бях виждал до онзи петък вечер. Беше се свързал с един от моите хора, на него беше казал условията си.

— Той ли ти нареди да използваш Буба?

Стиви се почеса по брадичката.

— В интерес на истината — да. Той знае много за теб, Кензи. Много. И никак не те харесва. Въобще не си пада по теб, копеле.

— Знаеш ли нещо повече за него? Къде живее, къде работи, такива неща?

— Не. — Стиви поклати глава. — Не, но едно приятелче в Канзас Сити каза добри думи за него. Чух, че го бива.

— Канзас Сити? — исках да се уверя, че съм чул правилно.

— Канзас Сити. Това притеснява ли те?

— Нещо не пасва.

— Няма значение. Както и да е. Когато го видиш, дай му тия осем хиляди, кажи му, че останалите две съм задържал за емоционалния тормоз, който съм преживял.

— Откъде си сигурен, че ще го видя?

— Намеренията му са твърди, Кензи, като диамант. Каза, че му мътиш водата. И ако Винсент Патризо успя да ме накара да се оттегля, няма да може да направи същото с този приятел. Той иска да те види мъртъв.

— Не. По-скоро му се ще да ме накара да поискам да съм мъртъв.

Стиви се захили.

— Май си прав. Тоя пич — умен е, говори културно, но нещо не е наред в мозъка му, Кензи. Мисля, че чарковете в главата му са се разбрицали. — Той се разсмя и тупна с ръка коляното ми. — И ти си ядосал такъв човек, ама много си го ядосал. Не е ли страхотно? — Натисна копче, монтирано на вратата, и ключалките отзад щракнаха. — До скоро, Кензи.

— До скоро виждане, Стиви.

Отворих вратата и примижах на слънцето.

— Да, ще ме видиш — каза Стиви, докато се измъквах от колата. — След като старият се пресели на оня свят, ще ме видиш. В близък план.

Горилата ми подаде пистолета.

— И по-полека, смешнико. Гледай да не си простреляш крака с това.

* * *

Клетъчният ми телефон иззвъня, докато прекосявах площада пред общината към гаража, където бях оставил колата си. Знаех, че е той, преди да кажа „Ало“.

— Пат, приятелче, как си?

— Не мога да се оплача, Уес. А ти?

— Мотая се насам-натам, приятелю. Кажи ми, Пат…

— Какво да ти кажа, Уес?

— Когато стигнеш гаража, качи се горе на покрива. Ще го направиш ли?

— Значи най-накрая ще се срещнем?

— Донеси ми плика, който ти даде Дон Гуидо.

— Ама разбира се.

— И не губи времето и на двама ни с обаждания до полицията, чу ли ме, Пат? Нищо не може да ме спре.

И затвори. Изчаках, докато вляза в гаража, и позвъних на Ейнджи.

— Колко бързо можеш да дойдеш до Хеймаркет?

— С моето каране?

— Значи, около пет минути — казах аз. — Ще бъда на покрива на гаража на Ню Съдбъри. Знаеш ли го?

— Да.

Огледах се.

— Имам нужда от снимката му, Ейнджи.

— Няма да мога, всички околни сгради са по-ниски.

Огледах се отново.

— Антиквариатът на Френд Стрийт. От неговия покрив.

— И как?

— Не знам. Отсам тъпата магистрала не виждам никакво друго място, от което можеш да снимаш.

— Добре, добре, тръгвам.

Тя затвори, а аз заизкачвах осемте етажа стълби към покрива, обгърнат от мрак, влага и миризма на урина.

Беше се облегнал на парапета и гледаше към площада, Фенюил Хол и високите сгради на финансовия център. За момент ми мина мисълта да го бутна, да го запратя долу и да чуя звука, който ще се чуе от удара на тялото му, когато се просне на улицата. С малко повече късмет може да бъде взето за самоубийство и ако изобщо притежава душа, тя ще има да се подсмихва на иронията на съдбата по целия си път към ада.

Обърна се към мене, когато бях на около пет метра от него. Усмихна се.

— Изкушението е голямо, нали?

— За какво става дума?

— Мисълта да ме прехвърлиш отвъд парапета.

— Да, има малко изкушение.

— Но полицията бързичко ще разбере, че последното ми телефонно обаждане е било до теб. Ще те пипнат, приятелче.

— Не е сигурно. — Измъкнах пистолета от колана. — На колене, Уес.

— О, моля ти се…

— Ръцете — сплетени на тила.

Той се разхили.

— Или какво? Ще ме застреляш?

Вече се бях приближил на три метра.

— Не. Но ще те перна по носа с приклада. След което и сам няма да се познаеш. Искаш ли?

Той се намръщи, погледна ленените си панталони.

— Какво ще кажеш, ако държа ръцете си вдигнати, ти ме претърсваш, а аз си оставам прав?

— Да бе, защо не? — Изритах го зад лявото коляно и той рухна.

— Не биваше да го правиш! — озъби се отдолу. Лицето му беше аленочервено.

— Охо, Уесли е ядосан.

— Идея си нямаш колко силно!

— Слушай, психопат такъв, сложи ръцете зад главата си и сплети пръсти. Чу ли ме добре?

Той се подчини.

— Пръстите!

Той пак се подчини.

Прекарах ръка по гърдите му, под диплите на неприбраната му в панталоните черна копринена риза, после по кръста, чатала и накрая глезените. Беше сложил черни ръкавици за голф посред лято и те бяха твърде плътно прилепнали към ръцете му, за да крие хладно оръжие в тях. Оставих му ги.

— Не е ли забавно — можеш да ме опипваш, но не можеш да ме пипнеш, Пат.

— Майлс Ловъл? — казах. — Дейвид Уетъроу?

— Мислиш, че можеш да свържеш името ми с тях?

„Не мога засега, кучи сине!“

— Доведената ти сестра, Уесли?

— Последното, което чух, беше, че се е самоубила.

— „Холи Мартенс“?

— Където живееше изпадналата в клинична депресия Карън Доу и аз осигурявах грижите за нея?

Бях приключил с претърсването и отстъпих. Имаше право. Не разполагах с никакви доказателства.

— О — рече насмешливо, — свърши ли?

Разтвори пръстите си и се изправи, изчетка двата тъмни овала от колената на панталона си, макар че мазната, изпечена на слънце сгурия беше оставила отпечатъка си завинаги.

— Ще ти пратя сметката от химическото чистене — каза.

— Да не забравиш!

Облегна се на стената, загледа ме изучаващо, а аз отново усетих такова силно желание да го бутна оттатък, че едва се овладях. Да го блъсна — работа за един миг — дори и само за да чуя вика му.

За първи път така близо до него, усещах особеното му излъчване — сила и жестокост, които го обгръщаха като тъмен плащ.

Плътните му устни контрастираха с изпъкнали скули, под гъстите вежди проблясваха хладни сини очи на фона на кожа с цвят на слонова кост — беше въплъщение на истинския ариец.

Докато го изучавах, той също ме оглеждаше, леко наклонил глава надясно, с присвити очи, по устните му играеше усмивката на човек, за когото няма тайни.

— Този твой партньор, страхотна мацка е. И нея ли чукаш?

Сега вече като че ме молеше да го хвърля от покрива.

— Обзалагам се, че я клатиш. — И погледна през рамо надолу. — Чукаш Ванеса Мур — между другото, онзи ден я видях в съда, страхотна е, — чукаш и партньорката си, и Господ знае колко още… Голям мачо си, Пат.

Прибрах пистолета в кобура на кръста си — страхувах се да не го използвам.

— Уес?

— Кажи, Пат?

— Не ме наричай Пат.

— О! — повдигна вежди той. — Май натиснах болно място. Интересно. Уж хора, които познаваш добре, а никога не можеш да си сигурен къде точно е слабото им място, докато не си навреш пръста точно там.

— Това не е слабост, а въпрос на предпочитание.

— Аха, разбирам. — Очите му блестяха. — Продължавай да си мислиш така!

Копелето не падаше по гръб. Хеликоптерът на един от новинарските канали прелетя над главите ни и описа широка парабола над магистралата, където движението беше започнало да набъбва като запушена вена.

— Не обичам жените особено много — равно каза Уесли, без да откъсва очи от хеликоптера, — като интелект ги намирам… — повдигна рамене — посредствени. Но физически… — той се ухили и извъртя очи: — О, Боже, иде ми да падна на колене, ако някое страхотно парче мине наблизо. Интересен парадокс, не мислиш ли?

— Не — отговорих аз. — Ти си женомразец, Уесли.

— Като Коди Фолк ли? — възкликна той. Цъкна с език. — И с пищов не можеш да ме накараш да отида и да изнасиля някого. Това е твърде прозаично.

— Предпочиташ да държиш хората затворени в собствения им ад, нали? — Той повдигна вежди. — Както направи с доведената си сестра. Лиши я от абсолютно всичко, само секса й остави като избор.

— На нея й харесваше. За Бога, Пат! Какво друго е сексът, ако не забрава? И не ми изнасяй тъпи лекции по психология! Сексът ни връща в най-примитивния ни стадий. Пещерният човек. Мучим нечленоразделно, драскаме, хапем и стенем като животни. Всичко, което „добавяме“ към този гювеч — секса, е само за улеснение. Да постигнем целта, която е…? Забравата. Регресивно състояние, което ни пренася векове назад, кара ни да дееволюираме. Това е то чукането, Пат. Забрава.

— Отлична реч — изръкоплясках аз.

Той се поклони театрално.

— Хареса ти, нали?

— Ти си го репетирал.

— Доби стройна цялост през годините, да.

— Работата е там, Уес…

— Каква е работата, Пат, кажи?

— Не можеш да обясниш поезията на компютъра. Можеш да го „научиш“ на рима и метрика, ала той така и няма да разбере красотата им. Нюанса. Есенцията. Ти никога няма да проумееш любенето. Но това не означава, че нещо много красиво, светлинни години далеч от „чукането“, както го наричаш, не съществува.

— Това ли е, което правиш с Ванеса Мур? Постигаш висш духовен и плътски контакт? Едновременно и неотделимо?

— Не — отвърнах. — С нея сме приятели само за леглото.

— Обичал ли си някога, Пат? — подсмихна се той.

— Разбира се.

— И си стигал до този духовен стадий?

— Да.

— И къде е сега вдъхновилата това чувство богиня? Или са били повече от една? Къде са те сега? Имам предвид, ако това наистина е толкова готино, ако е толкова духовно и красиво, защо не си с една от тях, ами си седнал да ми приказваш тука?

Нямах отговор на този въпрос. Но темата заслужаваше внимание. Ако любовта умре, ако отношенията между мъжа и жената се изкривят до такава степен, че „да се любиш“ започне да означава единствено да извършваш съвкупление, какво би ни отличавало от животните?

— Когато легнах със сестра си — с доведената си сестра — каза Уесли, — това я пречисти. Беше доброволен, по взаимно съгласие, секс, Пат, уверявам те. И на нея й харесваше страшно. Така тя откри истинската си същност, есенцията на собственото си „аз“. — Обърна се с гръб към мен и се загледа в хеликоптера, който бе описал широка окръжност над Бродуей Бридж и сега приближаваше към нас. — По този начин всичките илюзии, измами, които пълнеха главата й и с които се самозалъгваше, се разпиляха. Това я разтърси. Това я пречупи. Можеше да я доизгради, ако беше по-силна, по-смела, но тя се пречупи. — Той впери поглед в мен.

— Или ти я пречупи — казах.

— Пред всекиго от нас стоят прагове, които достигаме и в разрушението си, и в съграждането си. Карън също стигна до своя праг.

— С твоя помощ.

— Възможно е. Но ако тя беше успяла да преодолее този праг, кой може да каже, че не би била много по-щастлива? Кой е твоят праг на пречупване, Пат? Мислил ли си кой елемент от настоящата ти версия за щастие трябва да липсва, за да се превърнеш в сянка на това, което си бил? Кое е това нещо, а? Семейството ти? Партньорът ти? Колата ти? Приятелите? Домът ти? Ако бъдеш лишен от това, което те крепи, какво ще представляваш, Патрик? И какво ще правиш?

— Преди да те убия или след това?

— Защо ти е да ме убиваш?

Измъкнах ръцете си от джобовете и пристъпих към него.

— Господи, и аз това се питам, Уес. Отнемаш всичко от някого и той просто разбира, че повече няма какво да губи.

— Точно така, Пат. — Той сложи ръка на гърдите си. — Не мислиш ли, че съм планирал и тази ситуация?

— Както си наел Стиви Замбука ли?

Той сведе очи и погледна хартиения плик в ръката ми.

— Доколкото разбирам, услугите на Стиви към мен приключиха.

— Това е, което ти връща. — Хвърлих плика пред краката му. — Задържал си е два бона комисиона. Такива са те, престъпниците, Уес, нали разбираш?

— Патрик, Патрик — разтресе глава той. — Не си ли наясно, че говоря хипотетично? Не изпитвам никаква омраза към теб.

— Чудесно! Колко жалко, че не мога да твърдя същото.

— Повярвай ми, Пат, не би искал да съм ти противник.

Сграбчих го за брадичката и извих лицето му нагоре. Хладната жестокост в очите му бе сменена от най-чиста ярост.

— Искам, Уес, и още как!

— Виж какво ще ти кажа: вземи тези пари, Пат. — Зъбите му се оголиха, лицето му се покри със ситна пот. — Вземи ги и забрави за мен. Точно сега не ми се разправя с теб.

— Но на мен ми се разправя, Уес. И то много.

— Вземай парите, приятелче — ухили се той.

Отговорих на смеха му със смях.

— Мислех, че имаш намерение да ме разбиеш, приятелче — изкривих устни. — Къде ти се дяна меракът?

Злобата отново се плъзна в погледа му.

— Хич даже не съм се отказал, Пат. Проблемът ми е време.

— Аха, нямаш време. Уес, приятелю, аз имам време колкото си ща.

— Добре тогава — изсъска. — Много добре.

Плъзнах поглед наляво. На магистралата, на около петдесет метра от нас, бе спряла хонда. Чуваха се изнервени клаксони, святкаха фарове, няколко души показаха среден пръст на Ейнджи, докато тя ровеше под вдигнатия капак, като в същото време щракна няколко пъти със замаскирания фотоапарат.

Уесли вдигна глава и изпружи облечената си в ръкавица ръка. В очите му се четеше желание за мъст.

— Значи — война? — попита.

Аз стиснах ръкавицата му.

— Война. Можеш да си сигурен.