Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрик Кензи и Анджела Дженаро (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prayers for Rain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
essen (2021 г.)
Допълнителна корекция
sqnka (2023 г.)

Издание:

Автор: Денис Лихейн

Заглавие: Сянка в дъжда

Преводач: Наташа Янчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (грешно указано първо)

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Коректор: Гергана Драйчева

ISBN: 978-954-399-077-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8068

История

  1. — Добавяне

14.

На около триста метра зад мотела имаше обор, построен край малка тъжна горичка от криви дървета, и празно място, черно от моторно масло. Уорън Мартенс тласкаше количката си през изгнили и изпопадали клони и напластените от няколко сезона листа, през боклуци, нахвърляни автомобилни части и празни бутилки, имаше останки и от някакъв зид на сграда, вероятно завършила дните си по времето на Линкълн. Уорън се носеше през всичко това със завидна лекота и умение. Холи беше останала на рецепцията, в случай че някой реши да потърси стая — „Риц“ беше пълен — а Уорън ме поведе към полуизгнилия обор, в който държеше всякакви изхвърлени и намерени от него вещи. Беше доста пред мен, търкаляше с ръце огромните колела и те кротко жвакаха върху гнилите листа. Кожената облегалка на инвалидната количка носеше знака на „Харли Дейвидсън“ с пришития в средата орел, а от двете страни на птицата се мъдреха стикери, които провъзгласяваха: ИМА ЛЮБОВ; РОКЕРИТЕ СА НАВСЯКЪДЕ; ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ; СЕДМИНА НА МОТОЦИКЛЕТА.

— Кой е любимият ти актьор? — провикна се спътникът ми през рамо, докато яките му ръце обръщаха колелата върху пукащите листа.

— Съвременен или от по-старите?

— Сега, сега.

— Дензъл — отговорих. — А на теб?

— Кевин Спейси.

— Добър е.

— Откакто гледах „Умникът“, съм негов фен. Помниш ли го?

— Мел Профит — добавих аз — и сестра му Сюзън, прегърнала греха на кръвосмешението.

— Да, точно така. — Подаде назад разтворената си длан и аз я плеснах за поздрав. — А така! — добави, радостен, че е намерил съмишленик киноман, и то точно тук, сред гнилите изсъхнали дървета. — А сега — любима съвременна актриса. Само не казвай Мишел Пфайфър.

— Защо?

— Ординерна ми е малко в повече, залага на женския чар, като стотици други посредствени кукли. Не е истинска.

— О! — вмъкнах разбиращо. — Джоан Алън тогава. А ти?

— Сигърни. Със или без автомат. — Бях го настигнал и тръгнах до него. — А от по-старите?

— Ланкастър. Без конкуренция.

— Мичъм — каза той. — Без конкуренция. А актриса?

— Ава Гарднър.

— Джийн Тиърни — завърши той.

— Мненията ни може и да не се покриват напълно, Уорън, но и двамата имаме безгрешен вкус.

— Самата истина. — Той се засмя, отметна глава назад и загледа черните клони, побягнали над него. — Ама вярно е това, дето казват за филмите.

— Какво казват?

Той продължаваше да гледа нагоре, търкаляше колелата напред, като че познаваше всеки сантиметър от това място.

— Пренасят те. Искам да кажа, ако гледам добър филм, аз не забравям, че нямам крака. Те просто са си на мястото. Те са краката на Мичъм, защото аз съм Мичъм и неговите ръце, дето галят голите рамене на Джейн Гриър, са моите ръце. Хубавите филми, ще ти кажа, братко, ти дават друг живот. Съвсем друго бъдеще, поне за известно време.

— За два часа.

— Да. — Той се засмя отново, но този път смехът му прозвуча тъжно. — Да — повтори меко и за момент тоновете тежест на живота му се изтърколиха отгоре ни. Западащият мотел, тъжните криви дървета на горичката, липсващите му крака, хамстерите, втурнали се като луди из клетките си. — Не стана с мотор — каза той, сякаш отговаряше на въпрос, който не бях задал, но отговорът на който ме вълнуваше. — Човек, като ме види така, веднага си представя, че съм излетял от някой завой. — Погледна през рамо към мен. — Една нощ чуках една мацка тук, още се казваше „Леговището на Моли Мартенсън“. И изведнъж се явява Холи — цялата жлъч, мамка ти, говедо, и прочее, и прочее, запрати халката си на пода и излезе. Хукнах да я гоня. Тогава около басейна нямаше парапет, нямаше и вода в него. Подхлъзнах се и паднах в дълбоката част. — Той потрепери. — Прекърших се на две. — Разпери ръце: — Спечелих всичко това със съдебно дело.

Спря пред вратата на обора и се зае да отключва катинара. Личеше, че постройката някога е била червена, но слънцето и немарата я бяха докарали до тъмнорозов оттенък, едната стена беше опасно наклонена към земята, като че всеки момент оборът ще се отпусне на хълбок и ще заспи. Чудех се защо счупването на гръбнака беше довело до ампутация на двата му крака, но реших да изчакам — щеше да ми каже, ако искаше да знам.

— Най-странното е, че Холи сега ме обича два пъти повече. Може би защото вече не мога да прескачам плета. Мислиш ли?

— Може би — отговорих аз.

Той се усмихна.

— И аз мислех така, но знаеш ли защо всъщност? Каква е истинската причина?

— Не.

— Холи е от онези хора, които са истински живи само когато някой има нужда от тях. Като тези нейни морски свинчета. Тия копелета ще измрат, ако тя не се грижи за тях. — Погледна ме, кимна като на себе си и отвори вратата на обора. Влязох след него.

По-голямата част от пространството приличаше на битпазар: трикраки масички, прокъсани абажури, пукнати огледала, телевизори с пръснати от удар екрани. Ръждясали антени висяха на жиците си, посредствени картини, изобразяващи пусти поля, клоуни и вази с цветя, бяха окачени по стените. В предната част, която съставляваше една трета от помещението, имаше колекция от куфари, дрехи, обувки, книги, от един кашон извираха евтини бижута. Отляво беше обтегната жълта връв, за да огради секция, в която прегледно бяха наредени нов, неупотребяван миксер, чаши за чай и вино, порцеланови чинии, завити във фабричната си опаковка, все още в кашони, както и голям поднос с инкрустация „Дуи & Дина, винаги и завинаги, 4 април 1997“. Уорън забеляза, че чета надписа.

— Аха, младоженци. Дойдоха тук в нощта след сватбата, разопаковаха подаръците и всичко беше наред до три часа сутринта. Извъртяха страхотен скандал, тя се метна в колата. Той изскочи да я гони, хукна след нея по пътя, полугол. Това беше последният път, когато ги видях. Холи не ми дава да продам техните неща. Казва, че щели да се върнат. Викам й: „Минаха две години, миличко“, а Холи — „Ще се върнат“, и това е.

— И това е, а? — повторих машинално. Със страхопочитание разглеждах подаръците, подноса, представих си полуголия жених, втурнал се след булката си в три часа сутринта.

Уорън се дотъркаля от дясната ми страна.

— Тук са й нещата. На Карън Уетъроу. Не са много.

Пристъпих напред и повдигнах капака на кашон от банани.

— Колко време мина, откакто я видя за последен път?

— Седмица. След това изведнъж чух, че е литнала от покрива на митницата.

— Значи си знаел…

— Да, знаех.

— А Холи?

— Не те е излъгала — кимна Уорън. — Тя е от ония хора, дето виждат всичко в розова светлина. Ако не може да го окъпе в розово, значи нещото не е станало. Не се е случвало. Има нещо в себе си, което не й позволява да направи нужните връзки. Но аз видях снимката във вестника и веднага разбрах какво е станало. Изглеждаше различно, но си беше тя.

— Защо, каква беше?

— Тъжна. Най-тъжният човек, който съм виждал от много, много дълго време. Просто умряла от тъга. Аз вече не пия, но съм сядал с нея някои вечери, докато тя обръщаше чаша след чаша. Един път нещо не й угодих и тя стана отвратителна, започна да ми натяква, че не ме бива, че нищо при мен не е като хората. Аз й казвам: „Карън, след онова, което ми се случи, загубих много неща, но не и това.“ Аз съм като осемнайсетгодишен в тая работа. Винаги съм готов, като боец на пост. Както и да е, казах й: „Виж, нямам нищо лично срещу теб, но обичам жена си.“ А тя се смее: „Никой никого не обича — казва. — Никой никого не обича.“ И ще ти кажа още нещо — тя, братче, си вярваше.

— Значи — никой никого не обича — повторих.

— Да — кимна той. — Никой никого не обича.

Почеса се по главата и се огледа, докато аз вдигах една снимка в рамка от кашона. Стъклото на фотографията беше счупено и малки остри парченца висяха от краищата на рамката. Беше на баща й, в чудесна униформа, хванал ръката на дъщеря си. И двамата бяха мигнали от светкавицата.

— Като си мисля за Карън — каза Уорън, — тя беше като в черна дупка. Такъв й се виждаше светът наоколо, черна дупка. Беше заобиколена от хора, за които любовта е върховна глупост, и затова за нея такова нещо като любов не съществуваше.

Измъкнах още една снимка със счупено стъкло. Карън и хубав тъмнокос мъж. Дейвид Уетъроу, реших аз. И двамата със загар, облечени в дрехи с пастелен цвят, застанали на палубата на голям туристически кораб, очите им — с лек блясък от дайкиритата в ръцете им. Широко усмихнати. Тогава всичко със света е било наред.

— Каза ми, че е сгодена за някого, който бил блъснат от кола. — Кимнах. Още една снимка с Уетъроу и още стъкълца в шепата ми, след като я вдигнах от кашона. Следващата снимка — пак широки усмивки, този път на някакво парти, зад гърбовете им висяха гирлянди, изписани с „Честит рожден ден!“.

— Знаеше ли, че се е продавала за пари? — попитах.

— Бях се сетил. Идваха много мъже при нея, само един или двама се появяваха отново.

— Говорил ли си с нея за това? — Взех купчинка квитанции, изпратени на стария й адрес, в Нютън. После вдигнах още една полароидна снимка с Дейвид Уетъроу.

— Тя отричаше. После изведнъж ми предложи да ми духа за петдесет долара. — Раздвижи рамене и погледна към рамките на пода. — Може би трябваше да я изритам, но да ти кажа, братко, беше достатъчно ритана.

Намерих върната поща, всичко беше разплащателни бележки, пликовете, щамповани с червени букви: „Върнато поради несъществуващ адресат“. Оставих ги настрана, извадих две тениски, бельо и чорапогащи, хронометър.

— Казват, че повечето не са идвали пак? А тези, които се връщаха?

— Бяха само двама. Единия виждах често — дребен, червенокос, горе-долу моя възраст. Той плащаше за стаята.

— Кеш?

— Да.

— А другият?

— Беше по-хубав. Рус, може би около трийсет и пет. Идваше обикновено нощем.

Под дрехите открих бяла картонена кутийка, около дванайсет сантиметра на височина. Отвързах розовата панделка и отворих кутийката. Уорън, който надничаше през рамото ми, възкликна:

— Виж ти! Холи не ми е споменала за това.

Сватбени покани. Може би двеста, надписани калиграфски, на светлорозова хартия от ленени влакна:

ДОКТОР И ГОСПОЖА КРИСТОФЪР ДОУ
УЧТИВО МОЛЯТ ЗА УДОВОЛСТВИЕТО ОТ ВАШЕТО ПРИСЪСТВИЕ
НА СВАТБЕНОТО ПРАЗНЕНСТВО НА ДЪЩЕРЯ ИМ
ГОСПОЖИЦА КАРЪН АН НИКЪЛС И ГОСПОДИН ДЕЙВИД УЕТЪРОУ,
КОЕТО ЩЕ СЕ СЪСТОИ НА 10 СЕПТЕМВРИ 1999 ГОДИНА.

— Следващият месец — отбелязах.

— Мамка му! — обади се Уорън. — Малко са били подранили с тия покани, не мислиш ли? Трябва да ги е поръчала осем-девет месеца преди сватбата.

— Сестра ми поръча нейните единайсет месеца по-рано. — Свих рамене. — Карън беше същият тип момиче, когато я срещнах.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно, Уорън.

Сложих поканите обратно в кутията и завързах панделката. Преди шест или седем месеца тя е седяла на масата, вдъхвайки аромата на ленените листове, може би е прокарвала пръсти през буквите. Щастливка. Под книжка с кръстословици открих друга пачка снимки. Тези не бяха в рамки, а в бял обикновен плик, с марка от Бостън, датата беше 15 май тази година. Нямаше адрес на подателя. Получател беше Карън, адресът й — в Нютън. Бяха снимки на Дейвид Уетъроу. Само че жената с него не беше Карън Никълс. Беше брюнетка, облечена в черно, с фигура на модел. Седяха с Дейвид Уетъроу в някакво бистро. На една от снимките държаха ръцете си, на друга се целуваха. Уорън хвърли един поглед, докато ги разглеждах.

— А, това вече не е хубаво. — Поклатих глава. Дърветата около бистрото бяха голи, така че трябва да е било през февруари. Не много след като с Буба бяхме посетили Коди Фолк и малко преди Дейвид Уетъроу да си счупи главата.

— Мислиш ли, че тя е снимала?

— Не. Правени са от професионалист. Със специална апаратура. Снимани са от покрив, обектът е рамкиран прецизно. — Преглеждах ги бавно, за да види сам за какво му говоря. — Тук е хванал в едър план ръцете им една в друга.

— Значи мислиш, че някой е бил нает да ги направи?

— Да.

— Някой като теб?

— Да, Уорън — кимнах, — някой като мен.

Уорън погледна снимките в ръката ми още веднъж.

— Той всъщност не прави нищо нередно с това момиче.

— От една страна, е така. Но ти, Уорън, ако получиш по пощата подобни снимки на Холи с някакъв непознат, как ще се чувстваш?

Лицето му потъмня и той не продума известно време. Най-сетне се обади:

— Даа. Прав си.

— Въпросът е защо някой, който и да е той, е изпратил тези снимки на Карън?

— Да я побърка, за какво друго?

— Това определено е възможност.

Стигнах почти до дъното на кашона. Намерих паспорта й, удостоверението й за раждане и шишенце с таблетки „Прозак“. Най-лекото, което биха й предписали след произшествието с Дейвид. Внезапно забелязах датата: 23 октомври 1998-а. Значи е взимала антидепресанта много преди да се срещнем. Намерих и прочетох името на лекаря, който й беше дал рецептата: Д. Бурн.

— Имаш ли нещо против да взема това?

Уорън тръсна глава.

— Не, разбира се.

Сложих шишенцето в джоба си. Останалото в кашона беше лист бяла хартия. Взех го и го обърнах. Беше страница от медицински преглед с името на доктор Бурн най-отгоре и носеше дата 6 април 1994 година.

Пациентът беше Карън Никълс.

… репресивната натура на пациентката е особено изявена. Очевидно тя е в състояние на постоянно неприемане — неприемане на смъртта на баща й, неприемане на факта, че отношенията с майка й и втория й баща са лоши, неприемане на собствените й сексуални уклони, които, по мнението на специалиста, са от бисексуално естество, а и имат нюанс на желание за кръвосмешение. Пациентката се подчинява на класическия модел пасивноагресивно поведение и категорично не предприема никакъв опит да добие оценка и съзнание за личността си. Пациентката е с опасно ниско самочувствие, неясна сексуална идентичност и по мнението на специалиста, който я лекува — има потенциално опасни и фантастични версии за света около себе си и неговите закони. Ако последващите сеанси се окажат без резултат, моето предложение е да бъде изпратена за по-сериозно лечение в специализирано болнично заведение…

Доктор Д. Бурн

— Какво е това? — поиска да разбере Уорън.

— Заключение от преглед на Карън, написано от психиатъра й.

— Че какво общо може да има тя с такъв човек?

— Това е въпросът на деня — погледнах обърканото му лице. С негова благословия прибрах бележките от прегледа, както и снимките на Дейвид Уетъроу с другата жена, а всичко останало — снимките в рамка, дрехите, разваления хронометър, паспорта и сватбените покани, сложих обратно в кашона. Погледнах към онова, което би послужило за доказателство за съществуването на Карън Никълс, ощипах мястото, където носът ми се свързва с челото, и затворих за миг очи.

— Хората могат и да уморяват, нали? — чух Уорън да казва.

— Да, могат.

Тръгнах към вратата.

— Боже, човече, сигурно непрекъснато си уморен.

Докато Уорън заключваше вратата на обора отвън, аз продължавах да мисля за времето, което Карън бе прекарала в този мотел.

— Кажи ми повече за тия двамата, дето са се връщали при Карън.

— Да, какво?

— Имаш ли чувството, че се познаваха?

— Понякога идваха заедно, понякога — не.

— Друго?

— Както ти казах, червенокосият беше говно. Плъх. От ония, които се мислят за най-умните. Когато идваше, плащаше, от пачка стотачки, като че броеше банкноти от един долар. Нали разбираш? Карън направо полепваше по него, а той гледаше на нея като на парче месо и гадно намигваше към мен и Холи. Истинско говно, ти казвам.

— Височина, килограми?

— Бих казал, че беше висок около метър и седемдесет или малко по-нисък. Цялото му лице бе в лунички… Късо подстриган. Да е тежал около седемдесет и пет килограма. Облечен като конте — копринена риза, черни джинси, лъскави обувки.

— А другият?

— Зализан. Кара черен мустанг шелби, 1968-а, GT—500, с гюрук. От тия, дето има произведени само, колко бяха, около четиристотин.

— Да, там някъде.

— Носеше се небрежно, но си личеше, че е богат момък. Прокъсани джинси, тениска и върху нея — пуловерче шпиц. Обаче — двестадоларови тъмни очила. Никога не мина през офиса, никога не го чух да приказва, но имам чувството, че той беше главният.

— Защо?

— Имаше нещо у него — сви рамене Уорън. — Казва „Хоп!“ — и Карън тръгва след него. Не знам. Виждал съм го отдалеч четири-пет пъти, само видът му ме караше да се напрягам. Като че не бях достоен да го погледна или нещо такова.

Той затъркаля количката обратно през черното поле, а аз го последвах. Денят ставаше сякаш по-мъртъв, а влагата — все по-тежка. Вместо да се запъти към мотела, той ме поведе към масата за пикник, изпъстрена от малки остри чепове, прилични на настръхнала коса. Уорън се спря до масата и аз седнах отгоре й с надеждата, че дънките ми ще ме предпазят от острите връхчета. Не поглеждаше към мен. Гледаше надолу, забил очи в дупките по чворестото дърво.

— Аз й се оставих един път — каза тихо.

— Оставил си се?

— На Карън. Не спираше да ми говори за тъмни божества, за мрачни места и дълбини, където мога да бъда заведен и… — Погледна към офиса, където силуетът на жена му се движеше зад пердето. — Аз… не знам какво кара мъж, който има най-добрата жена на света… какво го кара да…

— Да чука чуждо — помогнах му аз.

Вдигна очи към мен — бяха пълни със срам.

— Да.

— Аз не знам. Ти ми кажи.

Той забарабани с пръсти по облегалките за ръцете, гледаше някъде през мен, към горичката с изпочупени дървета и черното петно земя.

— Тъмнината. Тъмнината, в която можеш да потънеш. Истински враждебно и прокълнато място, а докато се губиш из него, се чувстваш на върха. Невинаги ни се ще да сме върху жена, която ни гледа отдолу с всичката любов, на която е способна. Иска ти се да покриеш жена, която те е претеглила и погледът й казва точно това. Познава тъмната ти и лоша част. — Погледна ме. — И харесва тази ти част, иска я…

— Значи ти и Карън…

— Цяла нощ, братче! Като животни. И беше гот. Тя беше луда. Без никакви задръжки.

— И после?

Той отново погледна встрани, пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— После тя каза: „Видя ли…“

— Видя ли.

Той кимна.

— Видя ли? Никой не обича никого.

Стояхме около масата за пикник, без да си кажем дума, доста време. Жътвари бръмчаха в хилавите корони на дърветата, еноти надничаха иззад храстите, ограждащи далечния край на голото петно земя. Оборът се беше наклонил с още два сантиметра и гласът на Карън Никълс пошепна сред околното униние: „Видя ли? Никой не обича никого.“