Денис Лихейн
Сянка в дъжда (32)

31.

— Има досиета за всички — каза Шивон. — За мен, за господин Кензи, а също и за вас, госпожице Дженаро.

— И какво съдържат тези досиета? — попита Ейнджи.

— Всичко. Ежедневните ни навици, слабостите ни, много неща. И най-малката подробност от биографията. — Тя посочи с цигарата си към Ейнджи: — Беше толкова доволен, когато разбра за смъртта на съпруга ви. Реши, че сте в ръцете му.

— Така ли?

— Да — че това е нещото, с което можете да бъдете пречупена, госпожице Дженаро. Всеки има по нещо, което трудно може да погледне в очите. Но после откри, че имате могъщ роднина, нали така? — Ейнджи кимна. — Тогава не можеше да се стои около Скот Пиърс, повярвайте ми.

— Сърцето ми направо се къса за него — казах. — Но нека те питам нещо друго — защо реши да говориш с мен първия път, когато дойдох в къщата на доктор Доу?

— За да ви отклоня от дирята, господин Кензи.

— Да ме заблудиш, като ме насочиш към Коди Фолк? — Тя кимна.

— И какво, Пиърс реши, че ще убия Коди и край на историята?

— Би било логично, не мислите ли? — И тя погледна към кафето си.

— Даян Бурн ли е единственият му източник за психотерапевтична информация?

— Не — поклати глава Шивон, — има човек в администрацията на болницата „Маклийн“ в Белмонт. Можете ли да предположите колко пациенти преминават през „Маклийн“ за една година, господин Кензи?

„Маклийн“ е една от най-големите психиатрични болници в щата. В нея лежат и доброволно, и принудително постъпили, заболяванията, които се лекуват, са най-различни — от наркомании и алкохолна зависимост през синдром на психичната умора до параноидна дисоциативна шизофрения с тенденции към насилие. В „Маклийн“ има около триста легла, годишно през клиниката минават над три хиляди души.

Шивон се облегна на стената в сепарето и прокара пръсти през късо подстриганата си коса. Бяхме тръгнали от спирката в Уестън, навряхме се в задръстванията, при Уолтъм се измъкнахме и ето ни в „Царството на палачинките“ на Мейн Стрийт. В пет и половина следобед посетителите бяха малко и след като поръчахме кана нормално и кана безкофеиново кафе, начумерената сервитьорка ни забрави напълно.

— Как Пиърс подбира хората?

Шивон ни се усмихна язвително:

— Той направо е магнетичен, не мислите ли?

— Никога не съм го виждала отблизо — сви рамене Ейнджи.

— Можете да ми вярвате — каза Шивон, — тоя човек вижда през теб чак до душата ти. — Потиснах дълбоко изпъшкване. — Първо се сприятелява, след това те вкарва в леглото. Научава слабите ти места и нещата, които не признаваш дори пред себе си, които искаш да забравиш завинаги. И тогава вече си негова собственост. И правиш това, което ти казва, иначе те смазва.

— А защо точно Карън? — попитах. — Знам, че се е опитал да даде урок на семейство Доу, но даже за човек като Пиърс това ми се струва прекалено.

Шивон приближи чашата кафе до устните си, но не отпи.

— И не можете да го проумеете, нали? — Поклатихме глави. — Започвам да ви уважавам все по-малко вас, двамата, наистина.

— О, това откровение ми причинява болка — изрекох патетично.

— Достъп, господин Кензи. Всичко е за достъп до информация.

— Това ни е известно, Шивон. Как стана, мислиш, че се насочихме към теб?

— Аз съм нищо — поклати глава тя, — чуя част от разговор тук, зърна банкова разписка там. Скот не обича малките пространства и ограничените действия.

— И така — каза Ейнджи и запали цигара, — значи Скот иска половината от всичкото имущество на семейство Доу… — Забеляза нещо в лицето на Шивон, което я накара да прекъсне изречението си по средата. — Не, това не е достатъчно, иска всичко, нали? — Кимването на Шивон беше едва забележимо. — И затова унищожи Карън, защото е наследница. — Още едно кимване. Ейнджи дръпна от цигарата си замислено. — Но, чакай малко, това, че се представя за Уесли Доу, няма да го отведе кой знае колко далеч. Семейство Доу не биха оставили състоянието си на сина, когото не са виждали десет години. И дори да го сторят, подправената самоличност на Уесли Доу няма да свърши работа. Няма да мине пред адвокатите. — Шивон я наблюдаваше внимателно. — Дори — продължи Ейнджи, вече бавно и отмерено — ако съсипе Кристофър Доу, той пак няма да постигне нищо. — Шивон взе кибрита на Ейнджи и си запали цигара. — Освен ако… — завърши Ейнджи — не получи достъп до Кери Доу.

Името сякаш капна от устата й и падна на масата между нас, тежко като чиния.

— Това е — победоносно извика Ейнджи. — Нали? Той и Кери Доу са в комбина.

Шивон тръсна пепелта си в пепелника.

— Не. А бяхте толкова близо, госпожице Дженаро!

— Тогава…

— Тя го знае като Тимъти Макголдрик — каза Шивон. — Те са любовници вече осемнайсет месеца. Тя няма никаква представа, че той е същият човек, който погуби дъщеря й, а също така, че иска да унищожи и съпруга й.

— Мамка му! — викнах. — Носехме снимката му последния път, но тя не беше вкъщи.

Ейнджи изрита крака на пейката с пета.

— Трябваше да отидем със снимките до тъпия й клуб.

— Имате негова снимка? — Очите на Шивон бяха станали като чаши.

— Да, няколко — кимнах аз.

— О, това няма да му хареса, никак няма да му хареса…

— Ау! — престорено се разтреперих.

— Нямате идея какво става, когато е ядосан.

Наведох се над масата:

— Искам да ти кажа нещо, Шивон. И пет пари не давам за яда му. Пикая му на магнетизма. Не ми пука дали може да ми надникне в душата, или има телефона на Господ! Луд ли е? Да. Ама бил от спецчастите и може да извърти такъв ритник, че да ти отвинти главата? Добре. Той съсипа живота на една жена, която не искаше нищо друго, освен да бъде щастлива и да кара едно шибано камри. Превърна един млад мъж в жив труп просто за да си направи кефа. На друг отряза ръцете и езика. И накрая отрови кучето, което аз много обичах. Много! Искаш ли да видиш какво значи ярост?

Шивон отпусна глава на червената изкуствена кожа на облегалката. Хвърли нервен поглед към Ейнджи. Ейнджи се усмихна:

— Не побеснява много лесно, но като зацепи веднъж, душко… Бягай, спасявай се!

Шивон погледна към мен и прошепна:

— Той е по-умен от вас, госпожице.

— Досега е бил с една крачка пред мен — поклатих глава, — сега аз съм пред него. Сега аз съм влязъл в живота му. И ще остана там до самия му край.

Шивон отново поклати уплашено глава.

— Нямате представа…

— За какво? — прекъсна я Ейнджи.

Шивон вдигна очи.

— Срещу какво сте тръгнали и на какво ще се наденете.

— Ами кажи ни тогава.

— Не мога. — Тя прибра цигарите си в чантата. — Казах ви всичко, което можах, и вярвам, че няма да се обадите на приятеля си в Имиграционната служба. И на двамата желая най-доброто, макар че това пожелание няма да ви помогне.

Тя стана и плъзна каишката на чантата си през рамо.

— Защо Пиърс трябваше да бъде толкова безмилостен към Карън? — попитах.

Тя сведе поглед към мен.

— Карън беше единствената наследница.

— Това ми е ясно. Но защо просто не й се „случи“ нещо, катастрофа или… Защо я унищожи малко по малко?

— Това си е негов метод.

— Това не е метод — казах аз. — Това е отвратително. Защо я е мразел толкова?

— Защо да я е мразел? — Тя разпери ръце с очевидно раздразнение. — Та той едва я познаваше, докато Майлс не ги представи един на друг. Беше три месеца преди нейната гибел.

— И все пак, защо трябваше да й причинява всичко това?

Тя шляпна отчаяно бедра.

— Казах ви — това си е неговият начин…

— Този отговор не ми харесва.

— Това е всичко, което мога да ви отговоря.

— Лъжеш — настоях аз. — Нещо не пасва.

— Е, господин Кензи! — Тя извъртя отчаяно очи. — На криминални типове като мен не може да се вярва. — И се запъти към вратата.

— Къде отиваш? — попитах.

— Имам приятелка в Кентън. Ще остана при нея за известно време.

— Как можем да сме сигурни, че не отиваш право при Пиърс?

Тя ме дари със зловеща усмивка.

— Ако не се появя в Бостън, ще разберат, че сте се добрали до мен. И аз веднага ставам слабото звено, нали така? А Пиърс никак не обича слабите връзки във веригата. Но не се тревожете. Никой не знае за приятелката ми в Кентън, освен вас двамата. Ще имам поне седмица време, преди някой да тръгне да ме издирва, а дотогава очаквам да сте се изтрепали един друг. — Равнодушните й очи светнаха за секунда. — А сега, желая ви успешен ден.

Тя стигна до вратата, когато гласът на Ейнджи я спря.

— Къде е истинският Уесли? — попита.

— Не знам — каза Шивон, без да ни поглежда.

— Предположения?

— Мъртъв. — Все още не се решаваше да се обърне.

— Защо?

— Той не можеше да бъде полезен повече — повдигна рамене тя.

— С всички нас, които сме свързани със Скот, рано или късно ще стане същото.

Отвори вратата и излезе навън, на паркинга. Тръгна към автобусната спирка на Мейн Стрийт, без да погледне назад, само поклащаше ритмично малката си глава, като че ли огорчена и изненадана в същото време от съдбата, която я беше запратила сред всичко това.

— Забеляза ли: „Ще разберат, че сте се добрали до мен“ — каза Ейнджи.

— Забелязах — отвърнах.

 

 

Лицето на Кери Доу като че ли се натроши на хиляди парченца.

Не се разплака. Не издаде сърцераздирателен вик, даже не направи никакво движение, когато погледна към снимката на Пиърс, която поставихме на малката масичка за кафе пред нея. Просто лицето й се сгърчи и дишането й се ускори.

Кристофър Доу все още беше в болницата, големият празен дом около нас беше студен и сякаш населен с духове.

— Познавате го като Тимъти Макголдрик — каза Ейнджи, — нали?

Кери Доу кимна.

— Знаете ли какво работи?

— Той е… — тя преглътна, затвори очи да не вижда снимката и се сви на канапето. — Каза ми, че е пилот в Ти Дабълю Ей. Срещнах го на летището. Видях и служебната му карта, и графика на полетите му. Живее около Чикаго. Говори като човек от провинцията.

— Иска ви се да го убиете — казах аз.

Тя ме погледна, очите й се разшириха. Отпусна брадичка.

— Разбира се, че искате — продължих аз. — Има ли някакво оръжие в къщата?

Тя не отговори.

— Има ли оръжие? — повторих.

— Не — тихо отговори тя.

— Но вие имате достъп до оръжие — казах.

Кимна.

— В къщата в Ню Хемпшир…

— Какви оръжия държите там, госпожо Доу?

— Револвер и ловна пушка. Понякога Кристофър ходи на лов през есента.

Ейнджи протегна ръка и я постави върху ръката на Кери Доу.

— Ако го убиете, той все пак ще излезе победител.

Кери Доу се засмя.

— Как така?

— Вие сте съсипана. Съпругът ви е съсипан. По-голямата част от състоянието ви ще отиде по адвокати.

Тя се разсмя отново, но този път по скулите й се затъркаляха сълзи.

— И какво от това?

— Ами — меко започна Ейнджи, без да отмества ръката си — помислете, той е планирал години наред разбиването на това семейство. Не му позволявайте да успее, госпожо Доу, погледнете ме, моля ви.

Кери обърна глава, преглътна двете сълзи, които бяха спрели в ъгълчетата на устата й.

— Загубих съпруга си — каза Ейнджи — по същия начин, по който вие загубихте първия си съпруг. Стана жертва на насилие. Вие поне имахте втори шанс. Само че го пропиляхте. — Кери Доу се засмя, сякаш бе чула нещо невероятно. — Но не напълно — продължи Ейнджи, — все още можете да поправите нещата. Дайте си трети шанс в името на втория, не му позволявайте да ви отнеме тази възможност.

Цели две минути никой не каза дума. Гледах двете жени, хванали ръцете си, загледани една в друга, чувах как часовникът над камината звучно отмерва времето.

— Но вие ще се разправите с него? — обади се Кери Доу.

— Да — каза Ейнджи.

— Наистина ще го накажете, за всичко…

— Ще го погребем — каза Ейнджи.

Госпожа Доу кимна, помръдна на канапето, наклони се напред и постави свободната си ръка върху ръката на Ейнджи.

— С какво мога да ви помогна?

* * *

Докато карахме към Слийпър Стрийт да сменим Нелсън Фераре на покрива, казах:

— Вече цяла седмица се мъкнем подир задника му. Къде е най-уязвим?

— Жените — рече Ейнджи. — Омразата му към тях е патологична.

— Не — не се съгласих аз. — Това е нещо по-дълбоко, отколкото ми е нужно сега. Какво би го направило беззащитен сега, в момента? Къде са дупките по бронята му?

— Например фактът, че Кери Доу знае, че той и Тимъти Макголдрик са едно и също лице.

— Пукнатина номер едно — кимнах аз.

— Какво друго? — попита тя.

— На повечето си прозорци няма пердета.

— Така, и?

— Ти го следеше денем. Нещо да забеляза?

Тя се замисли.

— Не, май… Чакай! Да, всъщност да.

— Какво?

— Винаги оставя двигателя да работи.

— Двигателят на пикапа, когато спира тук и там?

Тя кимна усмихната.

— И ключовете на таблото — допълни.

Наближавахме края на Масачузетс Пайк и влязохме в лентата, отвеждаща в южна посока.

— Какво правиш? — попита Ейнджи.

— Дай да минем първо край Буба.

Тя се наклони напред и се взря в мен под жълтата светлина на лампите в тунела.

— Имаш план, нали?

— Точно така, имам план.

— Добър ли е?

— Малко ръбест — казах аз. — Иска шлифовка. Но е много ефективен. Поне така мисля.

— Това, че е ръбест, не е страшно — рече Ейнджи. — А иначе гаднярски ли е?

Аз се ухилих.

— Някой може да го квалифицира и така.

— Значи е добър — обобщи Ейнджи.

* * *

Буба ни посрещна на прага с хавлиена кърпа около кръста и с лице, което не изразяваше и микрон гостоприемство.

Тялото на Буба, от кръста до ямичката под адамовата му ябълка, е една масивна плоча, набраздена от тъмно и светлорозови белези във формата на рачешки опашки, както и по-малки ръбчета от зараснала кожа, дълги колкото детски пръстчета. Тези, които приличат на рачешки опашки, са от изгаряния, а останалите са следи от шрапнел. Буба се сдобил с тази топографска карта върху гърдите си в Бейрут, където бил с моряците в деня, когато терорист камикадзе влязъл с автомобила си през портала на базата, а патрулът не успял да го застреля, защото по правило им раздавали халосни патрони за оръжието. Беше прекарал осем месеца в една ливанска болница, преди да получи медал и да бъде уволнен от армията. По-късно продал медала и изчезнал за около осемнайсет месеца без следа, след което се върнал в Бостън към края на 1985-а, но вече имал връзки в нелегалната търговия на оръжие. Дойде си с гърди, които приличаха на дипломна работа на картограф, чиято тема е „Релефът на Урал“, никога не разказваше за нощта на експлозията, донесе и едно мистично безстрашие, което се усещаше от хората край него и ги правеше нервни.

— Какво? — изръмжа Буба.

— И аз се радвам да те видя. Нека влезем.

— Защо?

— Имаме нужда от някои неща.

— Какви неща?

— Неща вън от закона.

— Айде бе!

— Буба — обади се Ейнджи, — ние вече сме наясно каква я вършиш с госпожица Мур, така че хайде да влезем.

Буба се намръщи, долната му устна провисна. Той отстъпи и ние влязохме в обширния склад, за да видим Ванеса Мур, облечена в една от огромните памучни фланелки на Буба. Беше се излегнала на червеното канапе в центъра на стаята с чаша шампанско, която крепеше на стомаха си, и гледаше „Девет седмици и половина“ на огромния телевизор на Буба. Когато влязохме, тя вдигна дистанционното и Мики Рурк и Ким Бейсингър замръзнаха.

— Хей! — извика Ванеса.

— Здрасти. Няма да ви притесняваме дълго.

Ванеса си взе няколко фъстъка от купичката на малката маса и ги пусна в устата си.

— Няма проблем.

— Неси — рече Буба, — трябва да поговорим по работа.

Ейнджи улови очите ми и размърда устни: „Неси.“

— Нещо извън закона, нали? — Буба погледна към мен и аз енергично закимах с глава.

— Да — каза той.

— Добре тогава — понечи да се изправи тя.

— Не, не — спря я Буба, — стой си тук. Ще излезем ние. И бездруго трябва да се качим горе.

— Ммм, така е по-добре. — Тя се отпусна обратно в канапето и вдигна дистанционното.

— Знаеш ли, никога не съм гледала този филм — каза Ейнджи, докато следвахме Буба към третия етаж.

— Всъщност Мики не е толкова кофти тук — казах аз.

— А и Ким с тия бели чорапки — вметна Буба.

— А и Ким с тия бели чорапки — съгласих се аз.

— Единодушна оценка от перверзните близнаци — рече Ейнджи. — Каква благодат, какво щастие.

— Виж — каза Буба, като светваше лампите, — ако има някакъв проблем, че… такова, как да кажа, че я вършим тая работа с Ванеса…

Прикрих усмивката си с длан и погледнах към една кутия, пълна с гранати.

— Какво приказваш, братко! Никакви проблеми.

— Защото аз съм нямал — взе да уточнява Буба — как го казват, стабилно…

— Гадже?

— Да. От много време.

— От гимназията, нали?

Но той поклати глава.

— В Чечня през 1984-та имах нещо.

— Никога не съм знаел, човече!

— Никога не съм ти казвал — вдигна рамене той. Постави ръка на рамото ми. — Значи всичко е наред?

— Абсолютно! — отвърнах ведро. — Как е Ванеса, харесва ли ти?

Той кимна.

— Тя ми каза, че ти не би имал нищо против.

— Така ли?

— Да, каза, че между вас двамата никога не е имало нещо дълбоко. Просто било като упражнение.

— Ха! — рекох, докато се приближавахме към Ейнджи. — Упражнение.

Ейнджи измъкна една пушка и опря приклада й о хълбок. Цевите щръкнаха. Оръжието изглеждаше толкова тежко, че очаквах тя да се превие на две.

— Имаш ли оптически мерник за тая хубавица?

— Имам — отговори Буба. — А патроните?

— Колкото по-големи, толкова по-добре.

Буба обърна глава към мен и ме изгледа смаяно.

— Странно! И Ванеса казва същото.

Вече на покрива срещу апартамента на Скот Пиърс седяхме и чакахме телефонът да звънне. Заинтригуван от наличието на ловната пушка, Нелсън остана с нас.

Точно в десет телефонът на Скот Пиърс иззвъня. Наблюдавахме го как пресича дневната и вдига слушалката на телефон, окачен на носещата колона в средата на стаята. Усмихна се, когато чу гласа от другия край на жицата, облегна се на колоната и притисна слушалката между рамото и брадичката си.

Усмивката му постепенно залязваше, лицето му се сгърчи в болезнена гримаса. Той разпери ръце, като че събеседникът му можеше да го види, и заприказва бързо в слушалката, а тялото му се люлееше напред-назад за по-голяма убедителност.

И тогава, изглежда, Кери Доу затвори, защото той рязко отдръпна ухо и се втренчи в слушалката. Изведнъж изкрещя и заблъска невинния апарат в тухлената облицовка на колоната, докато в ръката му останаха няколко парченца черен бакелит, увиснали на жицата.

— Майчице! — възкликна Ейнджи. — Надявам се, че има и втори телефон.

Измъкнах от джоба си клетъчния телефон, който бях взел от Буба.

— На колко да се обзаложим, че ще строши и него, след като свърша?

И набрах номера на Скот Пиърс.

Но преди да натисна копчето за връзка, Нелсън се обади:

— Ейнджи — кимна към пушката, — ще позволиш ли аз да имам честта?

— Защо?

— Откатът ще изпрати рамото ти няколко квартала по-нататък — После насочи палеца си към мен: — Или той да го направи?

— Не е добър с прицелването.

— Даже и с оптически мерник?

— Наистина не го бива — каза Ейнджи.

Нелсън протегна ръце.

— Значи удоволствието ще бъде мое.

Ейнджи се загледа в масивния приклад. В крайна сметка кимна в съгласие.

Подаде оръжието на Нелсън и му обясни какво точно искаме. Нелсън вдигна рамене.

— Готово. Макар че защо направо не го очистим?

— Защото — каза Ейнджи — не сме убийци.

— И? — попита Нелсън.

— Убийството му би било проява на милосърдие — казах аз.

Натиснах бутончето и се свързах. Скот Пиърс стоеше, подпрян на колоната, както и преди. Бавно вдигна глава, като да се увери, че наистина чува звъненето. След това отиде до бара, извит около ъгъла на кухнята му, и вдигна слушалката.

— Ало.

— Скоти — рекох, — какво става?

— Тъкмо се чудех колко дълго ще чакам обаждането ти, Пат.

— И не си изненадан?

— Че си открил кой съм? Това беше най-малкото, което очаквах, Пат. Наблюдаваш ли ме в момента?

— Възможно е.

Той хихикна.

— И това се очакваше. С нищо не можеш да ми вземеш акъла, ако не възразяваш… Не е лошо. От около седмица усещам очи, залепени за гърба ми.

— Имаш интуиция, копеле, трябва да го признаем.

— Не знаеш и половината от дарбите ми.

— Интуицията ли ти подсказа да разпориш пет жени в Панама?

Той влезе в дневната с наведена глава, почесвайки с показалеца врата си, злобна усмивка беше изкривила едната половина на лицето му.

— Е — въздъхна в слушалката. — Написал си си домашното, Пат. Много добре. — Усмивката изчезна, а почесването стана по-яростно. — И така, Пат, приятелю, какъв е планът?

— Не съм ти никакъв приятел.

— Моя грешка. Какъв е планът бе, тъпанар?

— Ядосах ли те?

Наблюдавахме го как плъзва длан на челото си и отмята косата си назад. Погледна през черните прозорци. Подритна парченце бакелит.

— Мога да изчакам — каза най-сетне. — Ще се умориш да ме наблюдаваш и да не вършиш нищо.

— И моят партньор казва същото.

— И е права.

— Но има проблем, Скоти.

— О, какъв?

— Колко можеш да чакаш сега, след като Кери Доу знае кой е пилотът Тим Макголдрик, разбрала е, че той и кретенът, който погуби дъщеря й, са едно и също лице?

Скот не каза нищо. Много странен, подобен на ниско съскане звук долетя от другия край на жицата, като шума на чайника, който се обажда, че водата е кипнала.

— Защо не ми отговориш, Скоти? — попитах. — Много съм любопитен.

Скот Пиърс внезапно се отлепи от тухлената колона и закрачи по лъснатия светъл под. Спря до големия прозорец и се загледа в отражението си, после вдигна очи към мястото, където стояхме.

— Сестра ти живее в Сиатъл, мамка ти. Тя и съпругът й, и техните…

— Деца, да, Скот, всички те отидоха на почивка — казах аз. — Подарък от мен. Изпратих им билетите миналия понеделник, глупако. Заминаха тази сутрин.

— Все някога ще се върнат. — Сега вече гледаше директно към нас и от мястото си можах да видя как жилите на врата му се издуват.

— Да, ама дотогава всичко трябва да е приключено, Скоти.

— Не можеш да ме сплашиш толкова лесно, Пат.

— Не си толкова труден, Скоти. Кретен, който пуска в ход ножа си в стая, пълна с умиращи жени, е със слаби лагери. Така че приготви се, Скот, много скоро ще започнеш да пукаш по шевовете.

Скот Пиърс гледаше предизвикателно в стъклото на прозореца си. Рече: „Слушай какво…“, и аз затворих. Втренчи се в слушалката. О, Боже, за една вечер двама души си позволиха да му затворят телефона! — казах си.

Сега вече кимнах към Нелсън.

Точно когато Скот Пиърс сграбчи телефона и го вдигна над главата си, прозорецът зад гърба му експлодира от четирите изстрела, произведени от Нелсън. Пиърс се хвърли светкавично на пода и телефонът излетя от ръцете му.

Нелсън направи пълно завъртане около себе си и стреля три пъти в прозореца, който беше пред Скот Пиърс. Стъклото се посипа като водопад от лед. Пиърс се претърколи и приклекна.

— Само не в него — напомних на Нелсън.

Той кимна, изстреля няколко куршума в пода, на сантиметри зад краката на Скот Пиърс, и той задраска по бежовия под. Изпъна се нагоре като котка и направи плонж през бара към кухнята.

Нелсън ме погледна.

Ейнджи вдигна очи от полицейския скенер, който взехме от Буба, и в това време алармата на Скот Пиърс се активира.

— Имаме около две минути и половина, мисля — каза Ейнджи.

Тупнах Нелсън с опакото на ръката си.

— Колко поразии можеш да направиш за една минута?

— Цяла камара — ухили се Нелсън.

— Действай!

Първо отнесе това, което беше останало от прозорците, после се зае с лампите. Лампата „Тифани“ с абажура си от рисувано стъкло заприлича на купчина цветни бонбончета, натъпкани в поставка от черешово дърво, когато Нелсън мина през нея. Крушките, наредени по релсата на тавана в кухнята и дневната, се посипаха като конфети от бяла пластмаса и безцветно стъкло. Видеокамерите загинаха в блясъка на сини и червени искри. Нелсън изора дървения под, превръщайки го в малки тресчици, канапетата и люлеещият се стол се разлетяха във вид на облаци бял мъх и за десерт по хладилника цъфнаха толкова дупки, че храната вътре щеше да се развали, преди ченгетата да са написали доклада.

— Остава една минута — извика Ейнджи посред грохота, — тръгваме!

— Кой прави патроните? — извиси глас Нелсън.

— Буба.

— Добре. Значи няма да оставим следи.

Приклекнали, пресякохме покрива и се спуснахме по стръмната пожарна стълба. Нелсън ми подхвърли пушката, скочи в камарото си и без да каже дума, потъна с него в тъмнината.

Докато ние с Ейнджи се качвахме в джипа, се чуха далечни сирени, може би някъде към Конгрес Стрийт, около доковете.

По най-бързия начин изчезнах от алеята, завих вдясно на Конгрес Стрийт, поех към пристанището и потънах в сърцето на града.

Направих остър ляв на Атлантик Авеню, в последния момент на жълтия сигнал намалих, когато се преустроих в лявата лента, после направих обратен завой и се насочих на юг. Сърцето ми възстанови нормалния си ритъм едва когато стъпихме на магистралата.

Извадих клетъчния телефон на Буба от джоба си и натиснах бутона за връзка, когато наближавахме рампата. Гласът на Скот Пиърс, който гракна в слушалката едно „Какво?“, беше пресипнал, чувах сирените около него.

— Сега, ето как аз виждам нещата, Скот. Първо, обаждам ти се от телефон, който не може да бъде засечен. Второ, а си ме посочил като виновник за премоделирането на апартамента ти, а съм те посочил като изнудвача на семейство Доу. Дотук ясно ли е?

— Ще те убия.

— Великолепно. Само исках да знаеш, че това е загрявката, Скот. Искаш ли да разбереш каква изненада имаме за теб утре?

— Казвай.

— Неее — рекох аз. — Изчакай и ще видиш.

— Не можеш да правиш това! Не можеш! — Гласът му се извиси, по-силен от хлопането по вратата, което се чуваше ясно. — Не можеш да правиш това с мен, мамка му!

— Мисля, че вече започнах, Скот. Знаеш ли какво?

— Какво?

— Крайно бреме беше, Скоти! Лека нощ!

Когато затворих, полицаите ритаха по вратата му.