Денис Лихейн
Сянка в дъжда (18)

17.

От колата позвъних на Буба.

— Какво правиш в момента?

— Току-що слязох от самолета. Връщам се от шибаната ти родина — отвърна той.

— Добре ли си прекара?

— Ха, късокраки нерваци такива! Даже и не знам какъв език говорят — въобще не ми звучеше като английски.

Измъкнах от гънките на паметта си най-редкия и неразбираем северноирландски говор, за да го попитам как е минало пътуването.

— Направо се бъзикаш с мен… — въздъхна Буба.

Ейнджи сложи ръка на рамото ми:

— Престани да изтезаваш човека.

— Ейнджи е с мен — казах в слушалката.

— Наистина ли! Не може да бъде! Къде сте?

— В Бек Бей. Имаме нужда от куриер, трябва да се отнесе нещо.

— Бомба ли? — Звучеше превъзбуден, като че му предстоеше да си разчисти сметките с цяла шайка негодници.

— Не, не. Само едно репортерско касетофонче.

— О! — В гласа му прозвуча разочарование.

— Стегни се — изрецитирах приповдигнато — и не забравяй, че Ейнджи е тук. Ще пийнем по нещо, като свършим.

— Шейкс Дули казва, че си забравил как се прави тая работа. Пиенето — изпръхтя Буба.

— Тъкмо ще ми припомниш.

* * *

— Значи: следваме доктор Бурн до дома й — говореше Ейнджи — и след това някак си пробутваме записващо устройство вътре?

— Да.

— Адски глупав план.

— Имаш ли по-добър?

— Точно в този момент нямам.

— Мислиш ли, че е сгафила?

— Хм, най-малкото има нещо тъмно около нея.

— Засега ще се придържаме към моя план, докато измислим нещо по-добро.

— Не може да няма нещо по-добро. Ще го измисля, вярвай ми.

В четири черно БМВ спря пред сградата, в която се намираше кабинетът на доктор Бурн.

Шофьорът постоя в колата, пушеше цигара. По едно време излезе и се подпря на багажника.

Беше нисък, носеше зелена копринена риза, спретнато запасана в черни дънки.

— Червенокос е — отбелязах развълнувано.

— Какво?

Махнах към ниския мъж.

— И какво от това! Много хора имат червени коси. И то в нашия град.

Даян Бурн се появи на стълбите. Червенокосият й кимна едва забележимо. Тя също му кимна в отговор. Лицето му прие израз на недоумение, когато тя слезе по стълбите и бързо мина край него с наведена глава. Той я проследи с поглед, обърна се бавно и заоглежда улицата, сякаш усещаше, че го наблюдават. Хвърли фаса си на тротоара и се качи на БМВ-то. Звъннах на Буба, който беше паркирал пикапа си на Нюбъри.

— Промяна в плана — заявих. — Тръгваме след черно БМВ.

— Както кажеш! — И затвори. Господин Не-ми-пука.

— Защо го следваме? — попита Ейнджи. Пропуснах две коли между нас и БМВ-то, преди да се отделя от бордюра.

— Защото има червена коса. Защото Даян Бурн го познава, а се направи, че никога не го е виждала. Защото, щом го зърнах, веднага се накокошиних.

— Което ще рече…?

— Нямам представа. Но го чух в едно тв шоу.

Продължихме да следваме БМВ-то към южната част на града, а черният пикап на Буба следваше нас. И то в най-натоварения час. От Олбани Стрийт нататък направо пълзяхме, със същата скорост се точихме по Южна, Дорчестър, Куинси и Бейнтрий. Отне ни час и петнайсет минути, за да изминем двайсет километра. Добре дошли в Бостън, чувствайте се като у дома си!

Беемвето навлезе в Хингъм и ни мъкна още половин час сред бавното движение по завоите на задръстеното Шосе 228. Отминахме Хингъм, с белите му къщи в колониален стил, с белите му спретнати огради с бели хора зад тях, след това завихме покрай една електростанция и няколко огромни цистерни, налягали като хипопотами под жици за високо напрежение, и БМВ-то влезе в Нантаскет.

Навремето това беше мястото на плажните хипари. Изпочупените неонови реклами и надписи привличаха рокери и леки жени, облечени така, че пъповете им се виждат, косите им — сплъстени и усукани като конци. Сега Нантаскет се беше превърнал в стерилно място, което обикновено може да се види на пощенска картичка, след като минаха с булдозер през големия лунапарк, който свършваше на брега на океана. Главоломните въртележки, пуканките и олющените дървени клоуни, които трябваше да уцелиш с топка, за да спечелиш полупразна кесия дъвчащи бонбони, са само спомен. Влакчето, което въртеше шеметна осморка и беше заклеймено като най-опасното съоръжение в страната, също го няма. Скелетът му, приличащ на скелет на динозавър, беше пометен от чугуненото гюле, а основите му — измъкнати от земята, за да се построят сгради с кокетни апартаменти, обърнати към брега. Остана само океанът и няколко наредени по плажа тенти, облени от ярка светлина. Но много скоро и те ще идат в небитието и на тяхно място ще израснат като гъби чадърите на кафенета и в момента, в който изтрият и последната капка веселие от тия места, ще оповестят, че прогресът е победил и тук.

Докато пъплехме по завоите към крайбрежния път, си помислих, че ако имам деца някой ден и ги доведа по местата, които са ми били скъпи, единственото, което ще мога да им покажа, ще са редицата безлични новопостроени сгради.

БМВ-то рязко зави наляво, после надясно, след това отново наляво и намали, за да влезе в автомобилна алея, покрита с пясък, пред малка бяла вила със зелени тенти отпред. Отминахме, Ейнджи не сваляше очи от огледалото за обратно виждане.

— Какво, по дяволите, се кани да прави?

— Кой?

Тя завъртя глава.

— Буба.

Погледнах в огледалото от моята страна и видях, че Буба е спрял черния си пикап до канавката на около петдесет метра от къщата на червенокосия. Видях как изскочи от возилото си, потъна между две други вили, почти идентични с къщата на Червенокосия, и изчезна из задните дворове.

— Това въобще не влизаше в плана.

— „Червения“ си влезе вкъщи — рече Ейнджи.

Обърнах и поех към края на улицата. Минахме покрай къщата на Червенокосия точно в момента, в който той затваряше входната врата след себе си. Продължих край колата на Буба. Спрях след около двайсетина метра пред вила в строеж, пълно копие на околните, щръкнала от голата кафява земя. Слязохме и се приближихме към пикапа.

— Като реши да прави подобни неща, направо ми бърка в здравето.

— Понякога забравяме, че и той мисли с главата си — заключих философски.

— Знам, че има глава, с която мисли — нервно се обади Ейнджи. — Ядосва ме начинът, по който я използва.

Стояхме зад пикапа, когато Буба се приближи, приведен, по тясно пространство между двете къщи, избута ни и отвори задната врата.

— Буба — обади се Ейнджи, — веднага кажи какво направи!

— Шшшт. Зает съм. — Хвърли вътре лозарска ножица, грабна от пода един сак и затвори вратата.

— Какво…

Той допря пръст до устните ми.

— Шшшт. Имай ми доверие. Става нещо голямо.

— Това „нещо“ включва ли експлозиви? — шепнешком попита Ейнджи.

— Искаш ли да включва? — Буба посегна да отвори вратата.

— Не, Буба. Не искам!

— О! — Той отдръпна ръка от вратата. — Няма време. Връщам се ей сега.

Приклекна и се запромъква през тревните площи към къщата на Червенокосия. Дори и приклекнал, да не видиш Буба как прекосява моравата пред дома ти, е все едно да не забележиш кораба „Спутник“, кацнал в задния ти двор. Вярно е, че тежи по-малко от пиано, но определено е по-тежък от хладилник, а и с това лице на новородено, изгряло под острата му кафява коса върху врат с обиколката на слонско туловище, Буба е уникална забележителност.

Със зяпнали уста го наблюдавахме как приближава БМВ-то и за секунда отключва вратата със специално приспособление. Замръзнахме в очакване да чуем писъка на алармата, но тишината си остана пълна. Буба се вмъкна в матовия баварец, извади нещо оттам и го пъхна в джоба на палтото си.

— Какви ги върши тоя човек? — глухо изрече Ейнджи.

Буба посегна зад гърба си и отвори ципа на спортната чанта. Ръката му порови вътре, докато намери това, което търсеше. Беше нещо малко, правоъгълно и черно, което той постави в колата.

— Това е бомба — прошепнах с отчаяние.

— Нали обеща…

— Забравяш, че е луд.

Буба изтри местата, до които се беше докосвал, с ръкава на палтото си, после почти нежно затвори вратата и се заклати към нас.

— Направо съм страхотен! — рече, когато се изправи до мен.

— Съгласен съм. А сега кажи какво точно направи.

— Толкова съм добър, че някога се изненадвам от себе си. — Отвори задната врата на пикапа и хвърли сака вътре.

— Буба — обади се Ейнджи, — какво има в чантата?

Буба полагаше усилия да не прихне. Отвори чантата и с широк жест ни подкани да погледнем.

— Мобифончета — съобщи ликуващо.

Надзърнах в сака и се уверих, че не се шегува. Имаше около дузина мобилни телефони — „Нокиа“, „Ериксон“, „Моторола“, повечето черни, един-два — сиви.

— Направо страхотно — казах и заковах поглед във възторженото му лице. — И мога ли да знам каква е идеята?

— Твоят план беше шибан и аз измислих друг.

— Планът ми не беше лош.

— Беше абсолютно кофти — щастливо настоя Буба, — ти направо се изложи, братче. Да сложиш подслушвател в кутия, да следиш тоя папуняк — всъщност не беше ли за някаква мацка, — да го вкараш в къщата…

— Е, и?

— Ами ако остави кутийката на масата в трапезарията и отиде в спалнята да върши онова, което те интересува?

— Надявахме се да не стане така.

— Страхотна логика! — вдигна палец Буба.

— Хайде сега да чуем твоята идея — каза Ейнджи.

— Смених му мобифона — каза Буба. Посочи към чантата.

— Всички тези тук имат монтиран подслушвател. Единственото, което трябваше да направя, бе да намеря като неговия. — Той измъкна черна „Нокиа“. — Ето го.

— Това неговият апарат ли е? — поисках да уточня.

Буба кимна.

— Буба — заговорих, — не че не оценявам онова, което си сторил, но какво от това? Човекът си е вътре, вкъщи.

Буба се люшна на пети и вдигна вежди.

— Така ли? — Трябваше да прозвучи многозначително. — Така. Защо ще използва мобилния си телефон, след като, сигурен съм, има четири, най-малко три телефона вкъщи?

— Казваш, телефони вкъщи — бавно повтори Буба и дълбока бръчка между веждите му смени широката му усмивка. — Виж, за това хич и не помислих. Значи просто вдига която си иска слушалка и се обажда където си иска. Нали?

— Точно така, Буба. Нещо такова. И може би прави точно това в момента.

— Мамка му! — изпръхтя Буба. Не беше добър актьор и веднага му пролича, че въобще не е разтревожен. — В такъв случай става още по-лошо, защото му прекъснах телефонния кабел.

Ейнджи се разсмя, обгърна с длани невероятното му лице и го целуна по носа. Буба се изчерви, после погледна към мен и чак сега усмивката му взе да расте отново.

— Ъ-ъхм.

— Какво?

— Извинявай — казах му аз.

— За?

— Че се усъмних… Добре де, сега щастлив ли си?

— А също и за това, че ме направи на пестил?

— И за това, че те направих на пестил.

— И за това, че го иронизираше — добави Ейнджи.

Стрелнах я с очи.

— Какво иска да каже? — посочи я с палец Буба.

— Излиза — прекъсна го тя.

И тримата скочихме в пикапа, Буба затвори вратата зад нас, погледнахме в огледалото и видяхме как Червенокосия приближава колата си, ритва предната гума, отваря вратата и протяга ръка да издърпа мобилния си телефон от конзолата на таблото.

— Защо не се обади на никого, докато пътуваше насам? — попита Ейнджи.

— Ако си в движение — заобяснява Буба, — подслушването на разговорите е по-лесно. И проследяването на телефона също.

— А статиката? — попитах.

Лицето му се сбърчи в мисловно усилие.

— Имаш предвид да си водиш бележки…

— Не „статистика“, а статика, онова, което шуми, когато говориш в движение.

— О! — Извъртя очи към Ейнджи. — Да покажем, че сме завършили колеж. — Погледна ме строго и заобяснява: — Ето какво, професоре, да, ако има статика, става по-трудно да влезеш в неговата връзка. Сигналът е „оплетен“ в надземни кабели, метални покриви, антени, сателитни чинии и какви ли още не дивотии, нали разбираш?

Червенокосият влезе обратно в къщата.

Буба се наведе и с един пръст натрака нещо на лаптопа, отворен на пода между нас. Измъкна от джоба си измачкан лист. Листът съдържаше списък на мобилните апарати и серийните им номера, както и честотата на неговите записващи прибори. Вкара честотите в компютъра и се отпусна на пода.

— Никога не съм го правил преди, дано проработи.

Сега пък аз извъртях очи. След около трийсет секунди казах:

— Нищо не чувам.

— Уф! — изпъшка Буба. — Забравил съм да пусна звука. — Протегна се, натисна невидимо копче и след миг чухме гласа на Даян Бурн в малките високоговорители.

— Да не си пиян, Майлс? Разбира се, че за това говоря. Те ми задаваха всякакви въпроси.

Усмихнах се към Ейнджи:

— А ти не искаше да следим червенокосия.

— Един път на три години — в десетката, и си мисли, че е Господ — обърна се тя към Буба.

— Какви въпроси? — попита Майлс.

— Кой си, къде работиш.

— Как са стигнали до мен?

Но Даян Бурн пренебрегна въпроса.

— Искаха да научат всичко за Карън, за Уесли, за това как шибаните бележки от прегледа са се озовали у Карън. Майлс!

— Добре де, добре, спокойно.

— Спокойно — майната ти! Ти, ако можеш — бъди спокоен! О, Боже… — Всичко това изкара от гърлото си заедно с дълга, силна струя въздух. — И двамата имат достатъчно акъл. Разбираш ли?

— За вас приказват май — смушка ме в ребрата Буба. Аз кимнах скромно. — Брей! Имали акъл! Виж ти!

— Да, разбират си от работата — потвърди Майлс Ловъл. — И ние бяхме наясно с това от самото начало.

— Но никога не сме допускали, че ще стигнат до мен. По дяволите, направи нещо, Майлс, обади му се!

— Просто…

— Искам да оправиш нещата!

Все едно че изстреля куршум с последната си реплика, след което затвори. Само секунда след това Майлс набра друг номер.

— Да? — отговори мъжки глас.

— Двама детективи са душили наоколо днес — каза Майлс.

— Детективи? Ченгета ли?

— Не. Частни детективи. Разбрали са по някакъв начин за записките от прегледа.

— Очевидно някой не ги е прибрал.

— Този „някой“ беше къркан.

— Даде…

— Тя е бясна.

— Добрата докторка?

— Да.

— Много ли е бясна? — спокойно се осведоми мъжът.

— Абсолютно.

— Трябва ли да й се обадя?

— Това не стига. Тя е слабото звено.

— Аха, слабото звено значи…

Настъпи дълга пауза. Чувах как Майлс диша в единия край на линията.

— Тук ли си още? — попита Майлс.

— Намирам, че е доста скучно.

— Кое?

— Да работим по този начин.

— Нямаме време да работим по твоя. Слушай, ние…

— Не по телефона.

— Добре. Тогава — както бяхме решили.

— Както бяхме говорили, да. И не се притеснявай толкова.

— Не се притеснявам. Просто искам да се свърши по-скоро с тая работа, по-бързо от… както бяхме говорили.

— Абсолютно.

— Не, сериозно ги говоря.

— Разбирам — каза мекият глас. Връзката приключи. Майлс затвори и веднага набра трети номер. Едва на четвъртото позвъняване му отговори женски глас.

— Да?

— Аз съм — каза Майлс.

— Аха.

— Помниш ли, че имаше един момент, в който трябваше да приберем нещо от Карън?

— Какво нещо?

— Едни бележки. Спомняш ли си?

— Хей, ти измисли всичко, трябваше да измислиш и това.

— Той е бесен.

— Е? Това беше твоя работа.

— Той не вижда нещата така.

— Какво ми казваш всъщност?

— Че той може да тръгне да оправя работата по друг начин. Бъди внимателна.

— Ох, Божичко… — каза жената. — Кажи ми, че не е вярно… Божичко, Майлс!

— Кротко, успокой се.

— Не! Чуваш ли ме? Той ни притежава. Майлс. Ние сме негова собственост!

— Той притежава всички — каза Майлс. — Просто…

— Какво? „Просто“ какво, Майлс? А?

— И аз не знам. Пази си гърба.

— Да, много благодаря! Мамка му! — И тя затвори. Майлс също затвори, ние седяхме в пикапа и наблюдавахме къщата му, чакахме да си покаже главата навън и да ни поведе след себе си — където й да отива.

— Тази жена не ти ли приличаше на доктор Бурн? — Ейнджи поклати глава.

— Не, гласът е много по-младежки.

Съгласих се. Буба наруши мълчанието:

— И така, значи тоя чеп е забъркал някаква гадост?

— Да, така мисля.

Буба бръкна под палтото си и измъкна 22-калибров пистолет.

— Ясно. Ами да тръгваме тогава. — И се зае да завинтва заглушителя.

— Какво?

Той изненадано ме погледна.

— Да теглим един ритник на вратата и да го очистим.

— Защо?

Той сви рамене.

— Ти сам каза, че е свършил грандиозна гадория. Затова — да го очистим. Хайде, една гад по-малко, не е ли гот?

— Буба — кротко започнах и поставих ръката си върху неговата. — Все още не знаем с какво и с кого си имаме работа. Този човек ни е нужен, той ще ни покаже пътя към онзи, за когото работи.

Очите на Буба се разшириха, челюстта му увисна, той втренчи поглед в пикапа като дете, чийто балон току-що се е спукал.

— Мили Боже! — обърна се към Ейнджи. — Защо ме разкарва със себе си нагоре-надолу, ако не ми дава да гръмна по някого?

Ейнджи сложи длан на рамото му.

— Търпение, миличък. Хубавите неща идват при тези, които умеят да чакат.

Буба недоверчиво заклати глава.

— Знаеш ли какво печелят тия, дето все чакат?

— Какво?

— Още чакане. — Той се намръщи. — И нито един застрелян. — Измъкна бутилка водка изпод палтото си, отпи солидна глътка и отново заклати масивната си глава. — Понякога си мисля, че направо не е честно.

Горкият Буба. Не му върви, и това си е!