Денис Лихейн
Сянка в дъжда (11)

10.

Тази сутрин Коди Фолк стана в шест и половина и излезе на задната веранда на дома си, загърнат през кръста с хавлиена кърпа. Беше взел и кафето си. Движеше се така, сякаш позира пред погледите на невидими обожатели — вирнал брадичка, ръката с чашата — високо вдигната. През бинокъла видях и очите му — влажни и искрящи. Огледа задния си двор, като че инспектираше феодално владение. Бях сигурен, че в главата му се нижат реплики от реклама на Калвин Клайн. Повдигна юмрук, за да прикрие напиращата прозявка, като че рекламните реплики му доскучаха, и се вмъкна обратно вътре, като затвори плъзгащата се врата зад себе си. Не забрави и да я заключи.

Напуснах мястото, откъдето го наблюдавах, и преместих колата. Паркирах две къщи по-надолу и отидох до дома му пеша. Три часа по-рано бях открил резервните му ключове, прикрепени с магнит до ауспуха на кадилака. Вътре ме удари аромат на сушени подправки. Мебелите в къта за хранене — от черешово дърво — оставаха отляво. По-нататък имаше диван, чиято дамаска беше щампована с индиански мотиви, и тези шарки се връзваха с чергата на пода. Резбован скрин изпълняваше ролята на барче. Беше натъпкан с бутилки, във всяка бе останала около една трета от питието. Стените бяха боядисани в цвят на старо злато. Стаята имаше вид на помещение, което вътрешен дизайнер би показал като мостра на клиенти със странен и екзотичен вкус.

Чух душът на горния етаж да плющи и излязох от всекидневната. В кухнята четири високи стола стояха около масивна маса в центъра на помещението. Шкафчетата от светъл дъб бяха пълни до половината с чаши на столчета, чаши за мартини, зеленчукови консерви. Съдейки по купчината менюта от ресторанти и магазини за полуготова храна — все места, където се поръчва за вкъщи — заключих, че Коди не си пада много по готвенето. В мивката имаше две чинии, една чаша от кафе и три винени чаши. Отворих хладилника. Вътре се мъдреха три бутилки бира и кутия свинско с ориз. Нямаше и намек да е съдържал нещо друго, освен бира и остатъка от китайската храна, която е поръчал снощи. Нямаше мляко, сода за хляб или каквито и да било други продукти.

Върнах се обратно през дневната към антрето и още там усетих миризмата на кожа. Като влязох в хола, видях същите южноамерикански мотиви като оттатък — столове от тъмен дъб, облечени в тъмночервена кожа. Масичка за кафе на здрави крака. Всичко миришеше на ново. Подът светеше от чистота.

Тази част на къщата спокойно можеше да бъде фотографирана и предложена на някое модно списание. Вещите и мебелите бяха в тон, но стояха безлични, липсваше индивидуалността на техния притежател. Блясъкът на подовите покрития само подчертаваше тъмната отчужденост на това място. Бяха стаи, подредени да ги гледаш, а не да се чувстваш уютно в тях.

Душът спря.

Излязох от хола и поех нагоре по стълбите. Докато се качвах, нахлузих ръкавици. Вече горе, извадих къса желязна щанга от задния си джоб и долепих ухо до вратата на банята. По шума, долитащ иззад затворената врата, се досещах, че Коди излиза от кабинката на душа и почва да се бърше. Планът ми беше прост: Карън Никълс беше изнасилена. Коди беше извършителят. Трябваше да се направи така, че никога повече да не помисли за подобно нещо.

Приклекнах пред ключалката на банята и погледнах вътре. Коди се беше навел и подсушаваше глезените си, главата му беше току пред очите ми, на около метър от мен.

Когато изритах вратата, тя го халоса по темето, той се преметна и се стовари на задника си. Погледна нагоре и аз го светнах с щангата, преди да установя, че човекът пред мен не е Коди Фолк. Беше рус и едър, с добре изразени рамене и гърди. Подрипна от италианския мрамор и се изви като голяма риба, хвърлена на сухо. Банята имаше две врати — онази, през която бях влязъл, и още една от лявата ми страна. Сега пред нея се беше изправил Коди Фолк. Беше напълно облечен и стискаше огромен пистолет. Замахна към главата ми с усмивка. Направих стъпка назад, но мъжът на пода улови глезена ми. Пистолетът със съскане мина пред очите ми, ударът попадна върху ухото ми и като че ли всичките камбани на града запяха в главата ми. Мъжът на пода беше силен. Въпреки неизгодната позиция, в която се намираше, успя да издърпа крака ми. Препънах се, ала все пак забих юмрук в лицето на Коди. Не беше кой знае какъв удар. Нямах добър баланс, ухото ми все още звънеше, да не говорим, че никога не съм бил добър боксьор. И все пак бях изненадал Коди — ударът ми беше неочакван и в очите му се беше появило самосъжаление. По-важното беше, че го спрях за момент.

Мъжът на пода изрева, когато го изритах в главата. Измъкнах крака си от хватката му и се хвърлих към Коди. Той докосна устната си и отново вдигна пистолета. Онзи на пода докопа крачола ми, изви крака ми и аз се препънах за втори път. Коди чак хлъцна от приятната изненада да си поиграе с главата ми като с вързан балон. След втория удар всичко в банята потъна в някаква сива каша. Онзи на пода най-сетне се изправи на колене и заби глава в бъбреците ми. Тогава връхлетя и Коди и замахна с пистолета си за трети път.

Нямах спомен от този трети удар.

* * *

— И какво казваш, че трябва да направим сега, Ленард?

— Това, което ви казах. Обадете се в полицията, господин Фолк.

— О, Ленард, не е толкова просто.

Отворих очи и всичко застана двойно пред погледа ми. Двама Коди Фолк — единият от плът, другият като фантом — стояха в кухнята. И двамата час по час облизваха разбитата си устна и барабаняха с пръсти по кухненския плот. Намирах се на пода, с гръб към стената, краката ми опираха в основата на плота. Ръцете ми бяха завързани отзад. Попипах връвта с пръсти — не особено подходяща за целта връв, но ето че беше свършила работа.

Коди и Ленард не гледаха към мен. Коди закрачи напред-назад, от плота до мивката и обратно. Ленард седеше на един от високите столове и притискаше лед, вързан в кърпа, към тила си. Няколко червени пъпки се мъдреха от едната страна на шията му, масивната му челюст беше издадена напред. Натъпкан със стероиди, помислих, прави мускули, за да се бие с хормонална ярост, докато ставите му гангренясат. И всичко това, за да завърта главите на момичетата, за които все пак се смята недостижим.

— Влязъл е с взлом в къщата ви, господин Фолк. Нападна ни.

— Хмм. — Коди внимателно докосна устната си. Хвърли поглед към мен — двете му глави направиха движението едновременно — и стомахът ми се сви. Срещнах очите му, той ми се усмихна широко и помаха с ръка за поздрав. — Добро утро, господин Кензи.

Премляснах с устни, за да прогоня вкуса на памучен парцал, напоен с киселина, от езика си. Знаеше името ми, което означава, че ми е взел портфейла. Лошо. Коди се наведе към мен и второто му, безплътно изображение се сля донякъде с телесното, така че сега виждах пред себе си един Коди и половина.

— Как се чувствате? — Направих гримаса. — Май не много добре, а? Май ще повръщаме?

Преглътнах с усилие жлъчката, тръгнала нагоре по хранопровода ми.

— Опитвам се да не повърна.

Той посочи с глава към плота.

— А Ленард повърна. И също така, натъртил е адски гадно гръбнака си от падането. Той е, меко казано, бесен, Патрик.

Ленард ме изгледа зверски.

— И какво търси Ленард в дома ти?

— Бодигард. — Коди шляпна бузата ми, не особено силно, но все пак — достатъчно. — След посещението ви с твоя приятел реших, че няма да ми е излишна охрана.

— И си купи мутра от разпродажба?

Ленард се надвеси през плота и мускулите му изпъкнаха.

— Продължавай да говориш, скапаняко, а аз…

Коди го спря с жест.

— И къде е твоето приятелче, Пат? Огромният тъпак, дето обича да бие хората с ракета за тенис?

Опитах се да посоча с глава към входа на къщата, но болката беше нетърпима, а и отново усетих, че ми се повдига.

— Отвън, на улицата, Коди — все пак успях да кажа.

— Не, не, не. Отиде си, докато ти си отспиваше тук. Няма никой отвън.

— Сигурен ли си?

Леко съмнение се прокрадна в очите му, но бързо изчезна.

— Щеше да е тук вече и да е строшил всичко по пътя си. Така мисля аз — изрече.

— И като го направи, какво ще стане с теб, Коди?

Коди измъкна 38-калибров пистолет и го размаха пред лицето ми.

— Ще го застрелям, разбира се.

— О, да бе! Само дето ще го ядосаш още повече.

Коди изпръхтя и притисна дулото в лявата ми ноздра.

— След унижението, което изживях тогава, не съм спрял да сънувам как лежиш в краката ми вързан. Чак сега ми става кеф… Какво ще кажеш?

— Мисля, че ерогенните ти зони имат нужда от ремонт. — Той дръпна предпазителя и натисна цевта още по-силно в носа ми. — И какво, Коди, смяташ да ме очистиш?

— Да си призная — повдигна рамене той, — исках да свърша тая работа още в банята. Никога не съм убивал досега. Даже не съм и опитвал.

— Е, наслука тогава!

Той се усмихна и отново ме удари през лицето. Затворих очи, а когато отново ги отворих, видях, че двамата Коди се бяха върнали — онзи, безплътният, стоеше отдясно на телесния.

— Господин Фолк — обади се Ленард.

— Хмм. — Коди разглеждаше нещо по главата ми.

— Работата започва да смърди. Или дайте да се обадим на полицията, или да го отнесем някъде и там да му видим сметката.

Коди кимна, после се наклони още повече да разгледа интригуващата част от главата ми по-добре.

— Кървиш доста.

— От слепоочието ли?

— По-скоро от ухото. — Долових несигурност в гласа му, за първи път днес.

— Външно ли е, или вътрешно?

— И двете.

— Ти наистина няколко пъти успя да удариш добре — казах и лицето му светна от удоволствие.

— Благодаря ти. Този път исках да съм сигурен, че ще го направя както трябва. — Отмести пистолета от ноздрата ми и седна на пода пред мен, но продължи да държи оръжието насочено към лицето ми. Виждах как някаква идея се оформя в съзнанието му, твърда като айсберг преценка се появи в очите му и нейното присъствие изтласка всичката топлина от стаята. Знаех какво ще каже, преди да е отворил уста. — Защо пък наистина да не го очистим? — Въпросът му явно бе отправен към Ленард. Очите на онзи се разшириха, той бавно остави компреса на плота.

— Ами…

— Ще получиш възнаграждение, разбира се — допълни Коди.

— Разбирам, господин Фолк, но вижте, това наистина трябва да се обмисли добре.

— Така ли? — Коди ми намигна иззад пистолета си. — У нас са портфейлът и ключовете му. Поршето му е паркирано пред Лоуенщайн. Ще вкараме колата в гаража, набутваме го в багажника и го замъкваме някъде. — Наведе се и прекара дулото по устните ми. — И ще го гръмнем. Не, ще го намушкаме.

Широко отворените очи на Ленард срещнаха моите.

— Нали разбираш, Ленард — обадих се аз. — Ти ще трябва да ме очистиш. Както става на кино.

Коди вдигна ръка и отново ме зашлеви. Започвах да се ядосвам не на шега.

— Не е толкова просто да се решиш да убиеш, господин Фолк — успя да издума Ленард.

— Какво му е сложното?

— Ами… такова…

— Хич не е просто — намесих се аз. — Винаги има нещо, което не си сложил в сметката. За което се оказва, че си забравил.

— Като например?

— Като например — кой знае, че в момента съм тук. Или — кой ще се сети, че съм бил тук. А и в двата случая — кой ще дойде да ме потърси.

Коди се засмя:

— О, чакай да си припомня: ресторантите ми — на пепел, аз — в инвалидна количка… Така ли беше?

— Като начало — да.

Коди се замисли. Облегна глава на плота, притвори очи и ме загледа с растящо въодушевление. Имаше вид на замаян хлапак след първото си посещение на порнофилм.

— Идеята ми харесва — каза.

— Това е чудесно, Коди. Радвам се за теб.

Той отвори очи и се доближи до мен. Дъхът му ухаеше на кафе и паста за зъби.

— Вече чувам писъците ти. — Тънкият му език се стрелна към разбитата му устна. — Ти си по гръб. Гърбът ти е извит и аз те пронизвам в гърдите. — Свитият му юмрук разряза въздуха пред мен. — Изваждам ножа и го забивам още веднъж. — Очите му блестяха. — А после и трети път. Четвърти. Надаваш писъци до Бога, кръвта ти изтича на тласъци, а аз продължавам да забивам ножа. — Разряза въздуха още няколко пъти, устните му се изпънаха в грозна усмивка.

— Не, не и не… — изхъхри Ленард с пресъхнало гърло. Преглътна с усилие няколко пъти. — Господин Фолк… Не бива по тоя начин. Ако искаме да свършим работата докрай, не можем да го изкараме от тук, преди да падне нощ. А това значи — след доста време.

Коди не сваляше очи от мен, наблюдаваше ме, както би наблюдавал мравка, преди да постели кърпа за пикника си.

— Ами, ами — изкарваме го през гаража и го набутваме в багажника на неговата кола.

— И после? — попита Ленард. Изви очи към мен и сетне пак се обърна към Коди: — Да го разкарваме цял ден? В „Порше“, модел 1963 година? Сър! Не можем да го очистим през деня. Ще се издъним.

Коди изглеждаше така, като че беше Бъдни вечер и не му даваха да отвори подаръка си.

— Не ставай мухльо, Ленард — изплю.

— Не съм мухльо, господин Фолк. Само се опитвам, да разсъждавам логично и да мисля за нашата безопасност.

Коди погледна часовника на стената, точно над главата ми. Сетне погледна и към мен. Изведнъж стовари разтворената си длан на пода и закрещя:

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — И изрита с всичка сила вратата на шкафчето под плота. Изпълзя назад, като животно, жилите на врата му щяха да изскочат. Натика лицето си в моето, докато носовете ни се опряха. — Ти — изсъска — си мъртъв. Разбра ли ме, говно такова?!

Не му отговорих. Коди притисна челото си в моето:

— Питах дали си разбрал?

Изгледах го с безразличие. Той блъсна челото ми още веднъж, болката, която сграбчи предната част на черепа ми, беше непоносима. Но отново не издадох звук.

— Защо не го убием направо тук, сега? — изсъска Коди.

— Свидетели и доказателства, господин Фолк, — Ленард разпери огромните си ръце за повече убедителност. — Да речем, че някой наистина знае или дори само подозира, че е дошъл тук, и после го намират мъртъв. Нали се сещате? Следователите ще открият следи от него на места, за които вие никога не бихте допуснали, че ще оглеждат. В процепите между дъските, за чието съществуване нямате и представа, ще открият парченца от черепа му; кой знае къде другаде — люспица от колата му, косъм… — редеше Ленард.

Коди се облегна на плота. Прокара ръка през устата си няколко пъти, дишаше тежко. Най-сетне изрече:

— Тоест — съветваш ме да го държим тук до довечера?

— Да, сър.

— И после да го закараме в — къде?

Ленард сви рамене.

— Знам едно сметище край Медфорд, добро място.

— Истинско сметище или изоставена къща?

— Истинско сметище.

Коди се замисли дълбоко. Обиколи кухненския плот няколко пъти. По едно време пусна чешмата, но вместо да подложи ръка под струята вода и да освежи лицето си, той просто се наведе и я помириса. Два-три пъти изпъна тялото си така, че костите му изпукаха.

Погледна и към мен, докато дъвчеше бузата си отвътре.

— Добре. Ще изкараме до довечера. — Усмихна се на Ленард и довърши: — Ама е гот, нали?

— Кое, сър?

Коди шляпна силно дланите си, после ги сви на юмруци и ги размаха във въздуха.

— Всичко това, Ленард. Дава ни се шанс да направим нещо монументално!

— Така е, сър. А дотогава? — Ленард се облегна на плота, като че бяха сложили речен камък между плешките му.

Коди махна с ръка:

— Дотогава — въобще не ми пука. Може би ще го вземем да погледа порно с нас оттатък? Или да направя бъркани яйца и да му давам в устата. Да охраним пуйката.

Беше ясно, че Ленард не разбира нищо от глупостите, които Коди бърбори, но почтително кимна:

— Да, сър. Чудесна идея.

Коди приклекна на коляно пред мен:

— Обичаш ли бъркани яйца, Пат?

Впих поглед право в усмихнатите му очи.

— Ти ли я изнасили?

Той наклони глава на една страна, като петел, загледа се някъде в пространството и попита:

— Кого?

— Знаеш за кого говоря, Коди.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че ти си свършил тая гадост, иначе нямаше да съм тук.

— Тя ми писа.

— Какво?!

Той кимна.

— Ти не знаеш за това. Непрекъснато ми пишеше писма, в които ме питаше наистина ли не мога да видя сигналите й. Не съм ли истински мъж?

— Говориш глупости!

Той се изхили и се шляпна по бедрата.

— Никак даже. Това е най-хубавата част.

— Писма — повторих. — От къде на къде Карън Никълс ще ти пише писма?

— Очевидно защото е искала, Пат. Правеше й кеф да ги пише. Беше една разгонена кучка, както всички останали впрочем. — Само поклатих глава. — Не ми вярваш? Ха! Почакай малко, ей сега ще ги донеса.

Изправи се и подаде пистолета на Ленард. Той изведнъж стана нервен.

— Ъъ, какво да правя с… — запелтечи.

— Ако мръдне — стреляш.

— Ами че той е вързан!

— Ленард, нает си не да ми подаваш реплики.

Коди излезе от кухнята и след малко чухме стъпките му по стълбите за горния етаж. Ленард постави пистолета на плота и въздъхна.

— Ленард.

— Не искам да те слушам, боклук.

— Той само говори така. Не е луд да…

— Казах — млъкни!

— Ще му мине най-много до обяд и ти точно на това се надяваш, нали?

— Затвори си устата, копеле.

— Да утрепеш някого, мисли си той, звучи мъжки. Натрупваш опит, ставаш още по пич.

— Млъквай! — Ленард търкаше очите си с длани.

— Но ако рече наистина да го направи, само си помисли, Ленард, помисли си дали има достатъчно акъл да не го хванат?

— Не успяват да хванат много хора.

— Е, така е, но тази работа е по-опасна и от руска рулетка. А той ще се издъни. Ще вземе нещо от местопрестъплението да си го пази като трофей, ще се изпусне пред приятел, или, още по-лошо — пред непознат в някой бар. И после, Ленард?

— Казвам ти, млъквай!

— Ще се търколи като топка за боулинг по скиорска писта и ще те сложи тебе на топа на устата.

Ленард грабна пистолета от плота и го насочи към мен.

— Млъквай, че ей сега ще свърша цялата работа. Хич няма да чакам до вечерта.

— Хубаво — казах. — Ще ти кажа само едно нещо, Ленард…

— Стига си ми повтарял името! — Отпусна пистолета и пак разтърка очи.

— Само едно нещо и този път съм съвсем сериозен. Имам едни отвратителни, ама наистина много гадни приятели. Само се моли ченгетата да стигнат до теб преди тях.

Той вдигна глава и свали ръка от очите си.

— Мислиш, че твоите приятелчета могат да ме уплашат?

— Мисля, че вече започваш да се страхуваш от тях и това е съвсем правилно. Бил ли си в затвора? — Той поклати глава. — Какво ли те питам… Даже си мисля, че работиш в група или поне с още един. И то в северната, по-добрата част на града.

— Майната ти! Не си мисли, че тъпите ти приказки ще ме уплашат! Имам черен пояс, кучи син такъв, аз съм на седмо…

— Може да си клониран Брус Лий или Джеки Чан, драги ми Ленард, но Буба и неговите момчета ще те изядат жив.

Като чу името на Буба, неволно стисна пистолета, та чак кокалчетата му побеляха. Стъпките на Коди ехтяха, сякаш препускаше горе като кон. Ленард си пое въздух и прошепна:

— Буба! — Прочисти гърлото си и добави бързо: — Не съм го чувал.

— Чувал си го, и още как.

— Не, наистина, аз…

— Помниш Биликлъб Мортън, нали? И той се подвизаваше на север. — Ленард кимна, тик разтресе лявата половина на лицето му. — Не се съмнявам, че си чул кой поработи върху Биликлъб. Чух, че черепът му е изглеждал като домат, взривен с динамит. Бяха ми споменали, че са го идентифицирали по коронките на зъбите му. Говореше се, че…

— Стига, стига! Майната ти, знам… — зави Ленард.

Чухме как горе Коди издърпва някакво чекмедже, след миг проехтя викът му: „Еврика!“ Положих извънмерни усилия да прикрия паниката си.

— Изчезвай, Ленард. Слушай какво ти казвам. Взимай тоя пистолет със себе си и да те няма. Веднага и бързо.

— Аз…

— Ленард — прошепнах, — или ченгетата, или Буба Роговски. Коди е абсолютен лаик в тази област. Не се заигравай — или изчезваш, или ставаш зян.

— Не искам да те убивам, човече, аз… — започна Ленард.

— Тогава — тръгвай — меко казах. — Нямаш никакво време. Сега или никога.

Ленард се изправи, постави потните си длани на плота и пое дълбоко въздух няколко пъти. Поизправих гърба си до стената и се оттласнах. Връхлетя ме страхотен световъртеж, носът и устата ми изтръпнаха до безчувственост.

— Вземи пистолета — казах — и поемай.

Ленард ме погледна, на лицето му се бе отпечатала смесица от тъпота, страх и объркване. Кимнах му. Извърна се, хвърли ми поглед през рамо. Идваше ми да изкарам най-дълбоката въздишка от дъното на дробовете си, сякаш планина се стовари от плещите ми.

Шмугна се през стъклената врата. Даже не се обърна. Озовал се веднъж на верандата, снижи глава, драсна през двора и като стигна оградата — ловко се преметна оттатък.

„Един по-малко“ — помислих си, тръснах глава и изпуфтях, опитвайки се да проясня погледа си. Чух стъпките на Коди да приближават стълбите. „Остава един.“