Денис Лихейн
Сянка в дъжда (14)

13.

Мотелът „Холи Мартенс“ се намираше на петдесет метра от обрасла с жълта трева отбивка на Шосе 147 в Мишауик, градче, обозначено на картата като малка точка, доста далеч от Спрингфийлд. Представляваше купчина постройки, подредени под формата на буквата Т, и граничеше с незасято, кафяво поле, завършващо с грамадна локва. Черната вода се беше разляла нашироко, изглеждаше страховито и навеждаше на мисълта, че пази в себе си останки от динозаври. „Холи Мартенс“ имаше вид на бивша казарма или общежитие на ВВС от петдесетте години и външният му вид нямаше как да склони пътника да дойде отново. Плувен басейн изникна от лявата ми страна, когато приближавах с колата си малкия офис в предния край на сградата. Басейнът беше празен, ограден с верига, наоколо земята бе обсипана със стъкла от бирени бутилки, имаше разхвърляни ръждясали градински столове, опаковки от сандвичи, имаше и една пазарска количка на три колела. Олющена табела, закачена за един от столовете, предупреждаваше: НЯМА СПАСИТЕЛ. АКО ПЛУВАТЕ, РИСКЪТ СИ Е ВАШ. Може би са източили басейна, защото хората са хвърляли бутилки в него. А може би са хвърляли празните шишета, защото басейнът е бил източен. Може би спасителят е взел водата със себе си, когато си е тръгнал. А може би трябва да спра да разсъждавам за неща, които не ме засягат.

 

 

Офисът миришеше на сплъстена животинска козина, дървени стърготини и стари вестници, по които са размазани изпражнения. Тази миризма идваше иззад плота на рецепцията, където имаше поне седем клетки, пълни с гризачи. Повечето бяха морски свинчета, имаше и няколко хамстера, които бяха развили страхотни обороти в барабанчетата, увиснали в клетките им, крачетата им се мятаха като полудели, муцунките им, повдигнати към горната част на колелото, като че се чудеха как така не могат да стигнат върха му. Дано няма и плъхове, помислих си. Дай Боже да няма плъхове.

Жената зад плота беше с избелена коса и изключително кльощава. Тялото й изглеждаше направено от хрущяли, като че всяка тлъстинка, включително гърдите и задникът, бе отпътувала заедно със спасителя. Кожата й беше толкова обветрена и твърда, че приличаше на плетиво. Можеше да е на всяка възраст между двайсет и осем и трийсет и осем, но носеше аурата на същество, изживяло поне дузина животи, преди да навърши двайсет и пет. Тя ми се усмихна широко и в усмивката й имаше предизвикателство.

— Ха! Значи ти си тоя, дето се обади.

— Да съм се обаждал? За какво?

Цигарата подскочи между устните й.

— За стая.

— Не. Аз съм частен детектив.

Тя се засмя, като преди това здраво захапа цигарата си.

— Хайде бе! — Пое цигарата между пръстите си и тръсна на пода зад себе си. — Като Магнъм?

— Точно като Магнъм — казах и се опитах да размърдам вежди по начина, патентован от Том Селек не само в този сериал, но и във всичките му роли.

— Гледам повторенията — рече тя. — Той е такъв сладур! Нали? — Повдигна вежди към мен, после понижи глас съзаклятнически: — Защо мъжете не носят мустаци вече?

— Защото хората, без да се замислят, ги взимат за хомосексуалисти или за тъпанари.

— Тук си прав, да, прав си — кимна тя. — Жалко, мамка му, колко жалко!

— Няма спор.

— Няма нищо по-хубаво от мъж с големи мустаци.

— Абсолютно вярно.

— С какво мога да ти помогна?

Показах й шофьорската книжка и снимката на Карън Никълс, която бях изрязал от вестника.

— Познаваш ли я?

Тя внимателно се вгледа в снимката, после поклати глава.

— Макар че… не е ли това жената…

— Коя жена?

— Която скочи от покрива на онази сграда, в търговската част?

Кимнах.

— Чух, че е живяла известно време в този мотел.

— Неее. — Тя отново снижи гласа си. — Тя изглежда, хм, изглежда ми доста лъскава за това място. Нали разбираш за какво говоря?

— Какви хора идват тук? — попитах, като че ли не знаех отговора.

— О, все хубави хора — отговори тя. — Много готини хора, солта на земята, дето се вика. Е, не са чак толкова шлифовани… Идват доста рокери.

„Оп-па“, казах си.

— Шофьори на камиони.

„Оп-па“, казах си още веднъж.

— Все народ отруден, дето търси местенце да си отдъхне, хм, да си събере акъла, нали се сещаш? — Разбирай — наркомани и току-що пуснати под гаранция.

— Идват ли много сами жени?

Върху очите й като че падна облак.

— Виж миличък, дотук! Кажи си направо какво си дошъл да търсиш? — Прозвуча като вярна до гроб другарка и съучастница на бандит, Магнъм би бил впечатлен.

— Знаеш ли да сте имали жена, която не си е плащала доста време. Да речем, седмица и повече?

Тя плъзна поглед към книгата, в която се вписваха посетителите, опря лакът в плота и присмехулният пламък се върна в очите й.

— Може би.

— Може би?

И аз подпрях единия си лакът срещу нея. Усмихна ми се и приближи лакътя си до моя.

— Да, може би.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за нея?

— Мога, разбира се. — Усмихна ми се, имаше чудесна усмивка, беше като на дете — такава, каквато е била, преди цигарите, дългите преходи по пътищата и безмилостното слънце да са си казали думата. — Моят старец може да ти каже повече.

Не знаех дали „старец“ значи мъжът й или баща й. За човек като нея можеше да бъде и двете. И двете, по дяволите. Оставих лакътя ми да стои там, където си беше, в опасна близост с нейния.

— Тоест?

— Тоест, да хвърлим малко светлина. Да ми се представиш например. Как се казваш?

— Патрик Кензи — послушно отговорих. — Приятелите ме наричат Магнъм.

— Друг път. Обзалагам се, че никой не ти вика Магнъм.

— Печелиш.

Тя разтвори дланта си и я протегна към мен, аз направих същото, ръкостискането ни се осъществи, без да вдигаме лактите си от плота, като че се готвехме да се състезаваме на канадска борба.

— Казвам се Холи.

— Холи Мартенс? — опитах се да налучкам. — Като в онзи стар филм.

— Кой?

— „Третият мъж“.

Тя само сви рамене.

— Когато моят старец взе това място, то се казваше „Леговището на Моли Мартенсън“. Имаше неонов надпис на покрива, нощем беше направо страхотно. И тъй моят старец, Уорън, има един приятел Джо, за всичко го бива. Та Джо изби М-то и сложи Х, сетне затъмни последните две букви.

— Какво стана с „леговището“?

— То не беше направено с неонови букви.

— Слава Богу.

Холи плесна с длан по плота.

— И аз казах същото!

— Холи! — провикна се някой отвътре. — Целите ми документи са в говна от невестулка!

— Въобще нямаме невестулка! — провикна се тя.

— Тогава значи са от свинчетата. Колко пъти да ти казвам да не ги пускаш вън от клетката?

— Отглеждам морски свинчета — обърна се Холи към мен с нежен и проникновен глас, като че сподели особено важна и любима тайна.

— Забелязах. И хамстери.

Тя кимна.

— Имах и няколко порчета, но умряха.

— Жалко! — казах аз.

— Значи обичаш порчета?

— Ни най-малко. — И се усмихнах.

— Не си прав. Порчетата са радост за душата. — Тя изцъка с език. — Истинска радост.

Чух откъм гърба й тракане и писукане, което не би могло да бъде от барабанчетата на хамстерите, и Уорън се материализира от една врата, облечен в черно кожено яке, седнал в инвалидна количка. От коленете надолу краката му ги нямаше, но онова, което бе останало от него, беше масивно и яко. Беше облякъл черна тениска без ръкави върху огромния си като корпус на лодка граден кош, вените се виеха като огромни червени върви под кожата на раменете и бицепсите му. Косата му беше изрусена до бяло, като Холи, и обръсната по слепоочията. Това, което оставаше от нея, беше сресано назад и се спускаше до раменете му. Мускулите на челюстите му бяха колкото чаени чинийки и в момента енергично се движеха нагоре-надолу, ръцете му бяха напъхани в кожени ръкавици без пръсти, изглеждаше, че с тях спокойно би съборил дебел кол от дъбова ограда, все едно е градинско колче. Въобще не погледна към мен, докато се приближаваше до Холи.

— Миличка?

Тя обърна глава и погледна хубавото му лице с готовност и любов, толкова силна, че нищо друго не остана в стаята.

— Кажи, душко.

— Знаеш ли къде са хапчетата? — Уорън се придвижи до плота и взе да търси по рафтовете отдолу.

— Белите ли?

— Не. Жълтите, душко. Дето са за три часа. — Все още не беше погледнал към мен. Тя наклони глава, мъчейки се да си припомни. После невероятната й усмивка изгря на лицето й, тя плесна с ръце и Уорън също се усмихна.

— Разбира се, че знам, миличък! — Бръкна отдолу и извади кафеникаво шише с таблетки. — Бързо се сетих. — Подхвърли шишенцето към него, той го грабна във въздуха, без да отделя очи от нея. Пъхна две в устата си и ги сдъвка.

Очите му не се отделяха от нея, когато ме попита:

— Какво търсиш, Магнъм?

— Нещо, останало от една мъртва жена.

Посегна към ръката на Холи, взе я в своята и прокара палеца си по кожата, съсредоточено загледан във вените и нежните кости, все едно че там четеше за последните минути на Карън.

— И защо?

— Тя е мъртва.

— Вече го каза. — Сега обърна ръката й с дланта нагоре и прокара пръсти по линиите й. Холи зарови другата си ръка в косите му.

— Тя си отиде — обясних, — а на никого не му пука.

— Само на теб, така ли? И това те прави най-добрият човек на света?

— Опитвам се.

— Онова женче — дребно, русо, дето започваше да се тъпче с наркотици от седем сутринта?

— Да, беше дребна и руса. За наркотиците — не знам.

— Ела тука, пиленце. — Той придърпа нежно Холи в скута си, после отмести няколко кичура от врата й. Холи прехапа долната си устна, погледна го в очите, а брадичката й потрепери. Уорън се намести така, че гърдите на Холи се опираха в ухото му, и за пръв път впери поглед право в мен. Сега, когато видях лицето му, се изненадах колко млад е всъщност. Вероятно нямаше трийсет. Имаше детски сини очи, страните му бяха гладки като на ученичка — слънчево, невинно момче.

— Знаеш ли какво беше написал Денби за „Третият мъж“? — попита ме.

Предположих, че става дума за Дейвид Денби, дългогодишен кинокритик за списание „Ню Йорк“. Беше необичайно, че Уорън го цитира, особено след като жена му беше заявила, че си няма и идея за кой филм става дума.

— Не мисля, че съм чел такова нещо.

— Той казва, че във времето след войната не се е родил човек, по-невинен от Холи Мартенс. — Той докосна носа й. — Говоря за филма, пиленце, не за теб.

— Хей! — възкликна Холи. — А, така може.

— Съгласен ли си, господин детектив?

— Винаги съм мислел, че Калоуей е единственият герой в този филм — кимнах аз.

Той щракна с пръсти.

— Тревър Хауърд. И аз. — Погледна към жена си, а тя зарови лице в косите му и вдъхна дълбоко. — „Нещо, останало от една мъртва жена“, казваш. Но нямаш предвид неща с висока стойност, нали?

— Какви например?

— Бижута, фотоапарати и всякакви други неща за залагане.

— Не — казах. — Издирвам причината за нейната смърт.

— Жената, за която питаш — рече той, — беше отседнала в петнайсет Б. Дребна, руса, твърдеше, че името й е Карън Уетъроу.

— Трябва да е тя.

— Ела. — Той ми посочи с ръка малка дървена врата зад плота. — Ела да погледнем заедно.

Приближих до инвалидната количка. Холи, допряла бузата си до главата му, ме погледна сънено.

— Защо си толкова добър с мен? — попитах.

Уорън сви рамене.

— Заради Карън Уетъроу. Защото никой не бе добър към нея.