Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (8)

Осем

— Да му се не види! — възкликна Мери, бръкна под масата и извади обло метално кошче за боклук. — За малко да забравя. Татко ще ми одере кожата, ако разбере, че не съм го изпразнила. Той все мърмори за микробите, макар да не повярваш, ако го видиш как изглежда. Добре че се сетих, преди… о, Боже! Каква гнусотия.

Мери сбърчи нос и протегна кошчето към мен. Аз надникнах колебливо. Никога не знаеш какво те очаква, когато си вреш носа в чуждия боклук.

Дъното на кошчето беше покрито с трохи и парчета тесто: нямаше кутия, само остатъци от закуската, сякаш онзи, който я е ял, се заситил и хвърлил останалото. Изглежда, бяха остатъците от пай. Когато бръкнах вътре и извадих едно парченце, Мери изсумтя погнусено и извърна глава.

— Виж ти! Това е парченце от коричката, виждаш ли? Опечена е до златистокафяво и от едната страна има малки гънки тесто за украса. Тези парчета са от долната страна на коричката, защото са по-бели и по-тънки. Не е много хрупкава, а? Въпреки това — добавих — умирам от глад. Когато не си ял цял ден, всичко ти се струва вкусно.

Вдигнах парчето пай и отворих уста, сякаш се каня да го лапна.

— Флавия!

Спрях, поднесла разпадащия се залък на половината път към устата си.

— А?

— Ех, каква си! — каза Мери. — Дай ми го. Ще го изхвърля.

Нещо ми подсказа, че идеята е много лоша. Нещо ми подсказа, че наяденият пай е доказателство, което не бива да бъде докосвано, докато не го открият инспектор Хюит и двамата сержанти. За миг се замислих над въпроса.

— Имаш ли лист хартия?

Мери поклати глава. Отворих гардероба, вдигнах се на пръсти и опипах горната полица с длан. Както и подозирах, рафтът беше застлан с вестник. Бог да те благослови, Тъли Стоукър!

Като внимавах да не ги счупя, изсипах бавно по-големите парчета от пая върху броя на „Дейли Мейл“ и го сгънах, така че се получи малък спретнат пакет. Мери ме гледаше нервно, без да продума.

— Ще трябва да проведа лабораторно изследване — заявих мрачно.

Честно казано, все още нямах никаква представа какво ще правя с гнусните остатъци. Щях да измисля нещо по-късно, но точно сега исках да покажа на Мери кой е шефът.

Докато оставях кошчето на пода, внезапно движение на дъното му ме стресна и не се срамувам да си призная, че стомахът ми направи салто. Какво имаше вътре? Червеи? Плъх? Невъзможно: нямаше как да не съм забелязала нещо толкова голямо.

Надзърнах предпазливо в кофата и видях, че нещо действително се движи на дъното й. Перо! Потрепваше леко, почти незабележимо от течението в стаята. Шумолеше като изсъхнало листо — по същия начин, по който рижата коса на непознатия се развяваше на утринния ветрец.

Нима беше умрял едва тази сутрин? Имах чувството, че е изминала цяла вечност от неприятната случка в градината. Неприятна ли? Каква лъжкиня си само, Флавия!

Мери ме зяпна втрещено, когато бръкнах в кошчето и извадих перото и късче тесто, забито на върха му.

— Виждаш ли това? — попитах аз и го протегнах към нея.

Мери се отдръпна назад, както сигурно правеше Дракула, когато го заплашат с кръст.

— Ако перото беше паднало върху пая в кошчето, парченцето тесто нямаше да е набодено на върха му. „Двайсет и четири коса, опечени на пай“ — изрецитирах аз стих от детската песничка. — Виждаш ли?

— Сигурна ли си? — попита Мери с опулени очи.

— Напълно, Шерлок. Този пай е имал плънка от птиче месо и дори се досещам каква е била птицата.

Отново поднесох перото пред лицето й.

— „Чудно ястие ще поднесем на краля“ — продължих аз и този път Мери се усмихна.

Щях да направя същото за инспектор Хюит. Да! Щях да разреша този случай и да му го поднеса обвит в разноцветни панделки.

„Няма нужда да излизаш пак навън“, беше ми рекъл този дръвник в градината. Какъв нахалник!

Е, ще му покажа аз това-онова!

Нещо ми подсказваше, че ключът към случая е Норвегия. Нед не е ходил в тази страна, а освен това се закле, че не е оставил бекасината на прага. Вярвах му, ето защо той беше извън всякакво подозрение… поне засега.

Непознатият е дошъл от Норвегия, а това научих от самия извор, така да се каже! Ерго (означава „следователно“), непознатият може би е донесъл птицата със себе си.

В пай.

Да! Това изглеждаше напълно логично! Какъв по-добър начин да прекараш мъртва птица покрай любопитните митничари?

Само още една стъпка и щяхме да сме свободни: след като не мога да попитам нито инспектора как е разбрал, че мъжът идва от Норвегия, нито непознатия (тъй като е мъртъв), кой остава на разположение?

И изведнъж се сетих. Видях решението пред очите си, сякаш гледах от върха на планина. Както сигурно Хариет се е чувствала…

Като орел, съзрял плячката си.

Поздравих се мислено. Щом като непознатият е дошъл от Норвегия и е оставил мъртва птица на прага ни преди закуска, а после се е появил в кабинета на татко след полунощ, той трябва да е прекарал останалото време някъде наблизо. Някъде, докъдето е можел да стигне пеша от Бъкшоу. На някое място точно като тази стая в „Тринайсетте патока“.

Вече бях сигурна: трупът в краставиците беше на господин Сандърс. Нямаше никакво съмнение.

— Мери!

Тъли се провикна отново като ревящ бик, но този път гласът му като че ли идваше иззад вратата.

— Идвам, татко! — извика тя и грабна кошчето.

— Махай се оттук — прошепна ми. — Изчакай пет минути и слез по задните стълби, по които се качихме.

Мери изчезна и миг по-късно я чух да обяснява на Тъли в коридора, че само искала да почисти още по-хубавичко кошчето, тъй като в него имало хвърлен боклук.

— Не желаем някой да умре заради микробите, които е пипнал в „Тринайсетте патока“, нали татко?

Тя се учеше бързо.

Докато чаках, отново разгледах куфара. Прокарвах пръсти по цветните стикери и се опитвах да си представя къде е бил по време на пътуванията си и какво е правил господин Сандърс във всеки от тези градове: Париж, Рим, Стокхолм, Амстердам, Копенхаген, Ставангер. Стикерът от Париж беше в червено, бяло и синьо, както и стикерът от Ставангер.

Ставангер във Франция ли беше? Замислих се. Името не звучеше френско, освен ако разбира се, не се произнасяше „ставонжие“, както името на Лорънс Оливие. Докоснах етикета и той се набръчка под пръстите ми: събра се като водата пред носа на кораб.

Направих същото и с останалите стикери. Всички бях здраво залепени и останаха гладки като етикета на бутилка с цианид.

Върнах се на Ставангер. Етикетът ми се стори малко по-неравен от останалите: сякаш под него имаше нещо.

Кръвта кипеше във вените ми като водата под воденично колело.

Отново разкопчах куфара и извадих бръснача от чекмеджето. Когато отворих острието, си помислих какъв късмет имат жените — освен в редки случи като при госпожица Пикъри, библиотекарката — че не трябва да се бръснат. Достатъчно трудно беше да си жена и без да се налага да мъкнеш всички тези принадлежности навсякъде, където ходиш.

Хванах внимателно острието с палец и показалец (след инцидента със счупените колби ми изнесоха сериозно конско за острите предмети) и направих разрез по дължината на стикера, като внимавах да следвам точно линията на декоративната нишка в синьо и червено, която минаваше по цялата дължина на етикета.

Повдигнах внимателно хартията с тъпия край на бръснача, а изпод нея изшумоля хартийка и падна на пода. Беше пергаментов плик, подобен на онези, които зърнах в чантата на сержант Грейвс. Тъй като хартията беше полупрозрачна, видях, че вътре има нещо: нещо квадратно и плътно. Отворих плика и го потупах с пръст. В дланта ми изпадна нещо, всъщност две неща.

Две пощенски марки. Две яркооранжеви пощенски марки в миниатюрни прозрачни калъфчета. Като изключим цвета им, те бяха абсолютно идентични с Черното пени, набучено на клюна на бекасината. И на тях стоеше ликът на кралица Виктория. Какво разочарование!

Не се съмнявах, че татко би припаднал от възторг при вида на безупречното съвършенство на марките, магията на надписите, удоволствието от перфорацията им и славното лепило, но за мен те бяха просто нещо, което лепях върху писмото до ужасната леля Фелисити в Хемпшир, за да й благодаря за чудесната книжка за катерицата Неди, която ми е подарила за Коледа.

Защо да си правя труда да ги връщам обратно? Ако тялото в градината ни действително беше на господин Сандърс, а вече бях сигурна, че е така, той повече не се нуждаеше от пощенски марки.

Реших да ги задържа. Ще ми бъдат от полза някой ден, когато се наложи да ги разменя с татко, за да се спася от наказание, тъй като той не можеше да мисли едновременно и за марки, и за дисциплина.

Напъхах плика в джоба си, облизах показалеца си и навлажних вътрешния ъгъл на разрязания етикет. После с палец го залепих отново върху куфара. Никой, дори инспектор Фабиан от Скотланд Ярд, нямаше да се досети, че стикерът е рязан.

Времето ми изтече. Хвърлих последен поглед на стаята, промъкнах се в сумрачния коридор, както ми каза Мери, и тръгнах предпазливо към задното стълбище.

— За нищо не те бива, Мери! Как, по дяволите, да се грижа всичко да е изрядно, когато ти не си вършиш работата?

Тъли се качваше по задните стълби. След като завиеше на площадката, щях да се изправя лице в лице с него!

Забързах на пръсти в обратната посока през лабиринта от виещи се коридори — тук качваш едно-две стъпала, там слизаш три надолу. Миг по-късно, задъхана, се озовах на върха на стълбище с формата на буквата Г, което водеше към главния вход. Доколкото виждах, долу нямаше никого.

Заслизах бавно на пръсти.

Дълъг коридор със стени, отрупани със зацапани картини на ловни сцени, служеше за фоайе, по чиито тапети векове наред е полепвал мирисът на опушените души на принесени в жертва пушени херинги. Единствената светлина в помещението идваше от слънчевите лъчи, процеждащи се през входната врата.

От лявата ми страна стоеше малко бюро с телефон, телефонен указател, малка стъклена ваза с червени и бледолилави теменужки и дебела тетрадка. Регистърът!

Очевидно в „Тринайсетте патока“ не се тълпяха много гости. Върху отворените му страници стояха имената на пътниците, които бяха отсядали тук през последните десетина дни. Дори не се наложи да докосвам тетрадката.

Ето го:

2 юни, 10:25, Ф. К. Сандърс, Лондон.

Предишния ден не се бяха регистрирали други гости, никой не се бе настанил и след това.

Но как така Лондон? Инспектор Хюит каза, че мъртвият е дошъл от Норвегия, а аз знаех, че също като крал Джордж, инспектор Хюит не е случаен човек.

Добре де, всъщност не каза точно това. Рече, че покойният е дошъл наскоро от Норвегия, което придобиваше съвсем друго значение.

Преди да успея да обмисля въпроса, от горния етаж долетя тропот. Отново беше Тъли, вездесъщият Тъли. По тона му разбрах, че все още хока Мери.

— Не ме гледай така, момичето ми, или ще съжаляваш!

А сега той слизаше тежко по централното стълбище! След още няколко секунди щеше да ме види. Тъкмо се канех да се стрелна към входната врата, когато раздрънкано черно такси спря точно пред нея с покрив, отрупан с багаж и дървените крака на фотографски статив, щръкнали през един от прозорците.

Тъли се разсея за миг.

— Пристига господин Пембъртън — прошепна той драматично. — Подранил е. Казах ли ти, че точно така ще стане, момиче? Размърдай се и прибери тези мръсни чаршафи, докато аз намеря Нед.

Затичах се! Профучах назад покрай рисунките с ловни сцени, през задния вестибюл и изхвърчах в двора на странноприемницата.

— Нед! Ела да вземеш багажа на господин Пембъртън.

Тъли беше точно зад мен и ме следваше към задната част на странноприемницата. Макар за миг ярката слънчева светлина да ме заслепи, видях, че Нед го няма. Сигурно беше приключил с разтоварването на камиона и се е заел с другите си задължения.

Без дори да се замисля, скочих в каросерията и се спотаих зад купчина пити със сирене.

Надзърнах измежду натрупаните пити една върху друга и видях как Тъли излиза на двора, оглежда се и избърсва зачервеното си лице с престилката. Беше облечен като за наливане на бира. Помислих си, че барът сигурно вече е отворил.

— Нед! — изръмжа той.

Знаех, че както е застанал под яркото слънце, не може да ме види в мрачната вътрешност на камиона. Трябваше само да се спотайвам и да пазя тишина.

Тъкмо размишлявах върху това, когато още два гласа се присъединиха към ръмженето на Тъли.

— Чао, Тъли — каза единият. — Мерси за бирата.

— Чао, приятел — добави другият. — До следващата събота.

— Кажи на Джордж, че може да си заложи ризата на Морска звезда. Само не му казвай коя риза!

Това беше една от онези глупави реплики, които мъжете изричат просто за да имат последната дума. В нея нямаше нищо смешно. И въпреки това тримата се разсмяха и вероятно пляскаха по бедрата си на това остроумие, но миг по-късно усетих как камионът натежава, когато двамата мъже се качиха тежко в кабината. После двигателят изръмжа и камионът тръгна… назад.

Тъли свиваше и разгъваше пръсти и така правеше знак на шофьора колко разстояние има между задницата и оградата на двора. Нямаше как да скоча, без да попадна право в ръцете му. Щеше да се наложи да изчакам камионът да излезе през портала и да завие по улицата.

При последния поглед, който хвърлих към двора, видях как Тъли върви обратно към странноприемницата, а Гладис си стои подпряна там, където я бях оставила — до купа дървени трупи.

Камионът зави рязко и ускори, а една пита сирене се претърколи и ме запрати със себе си на грубия дървен под. Когато успях да се осъзная, зелените живи плетове препускаха размазано зад нас, а Бишъпс Лейси се стопяваше в далечината.

Браво на теб, Флавия, помислих си, може никога повече да не видиш семейството си.

Колкото и привлекателна да ми се стори в първия момент тази мисъл, скоро осъзнах, че всъщност татко ще ми липсва — поне малко. Бързо щях да преживея отсъствието на Офелия и Дафни.

Инспектор Хюит, естествено, вече сигурно е стигнал до заключението, че аз съм извършила убийството, избягала съм от местопрестъплението и пътувам с търговски кораб към Британска Гвиана. Навярно вече е пратил известия до всички пристанища да си отварят очите за единайсетгодишна убийца с опашки и пуловер.

След като съберат две и две, полицаите щяха да пуснат хрътките по следите на бегълка, която вони на магазин за сирене. Щеше да се наложи да се изкъпя: може би да се добера до някое поточе, където да изпера дрехите си и да ги изсуша на къпинов храст. Полицаите, естествено, щяха да разпитат Тъли, да въртят на шиш Нед и Мери и да разберат как съм избягала от „Тринайсетте патока“.

„Тринайсетте патока“.

Зачудих се защо хората, които измислят имената на странноприемниците и обществените сгради, страдат от такава липса на въображение.

Веднъж госпожа Малит ми каза, че странноприемницата била кръстена „Тринайсетте патока“ през XVIII век от един ханджия, който просто преброил, че в околните села има дванайсет регистрирани странноприемници с името „Паток“ и добавил още една.

Защо не е измислил нещо с практическа стойност, като „Тринайсетте въглеродни атома“, например? Нещо, което да се запомня лесно. Тринайсет въглеродни атома имаше в тридецила, чийто хидрид беше метанът, или блатният газ. Колко полезно име за кръчма!

„Тринайсетте патока“. Какво друго да очакваш от един мъж, освен да кръсти заведението на птица!

Все още размишлявах за тридецила, когато през отвора в каросерията видях да минаваме покрай заоблен, варосан камък. Стори ми се познат и почти веднага се сетих, че това е камъкът, обозначаващ отбивката за Додингсли. След още около километър шофьорът щеше да бъде принуден да спре — макар и само за миг — преди да завие надясно към Сейнт Елфрида или наляво към Недър Лейси.

Промъкнах се до ръба на отворената кутия точно когато спирачките изсвистяха и автомобилът намали. Миг по-късно като командос, засмукан от изхода за скачане на бомбардировач, се плъзнах от каросерията и се проснах в прахта на четири крака.

Без да поглежда назад, шофьорът зави наляво и когато големият камион с товара си от сирене продължи с рев напред сред облак от прах, аз се отправих към къщи.

Пътят ми през полетата към Бъкшоу щеше да е дълъг и уморителен.