Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (16)

Шестнайсет

Проблясването на светкавица изтри всички цветове от стаята, а след миг изтрещя оглушително и гръмотевица. И двамата потръпнахме.

— Бурята е точно над нас — каза татко.

Кимнах, за да го утеша, че поне сме заедно, и се огледах наоколо. Ярко осветената килия — с голата крушка, висяща от тавана, стоманената врата и нара, и силещият се дъжд навън, напомняха странно на командното отделение в подводницата от филма „Гмуркане призори“. Представих си, че оглушителните гръмотевици са звукът от избухващи снаряди над главите ни и изведнъж повече не се страхувах толкова за татко. Двамата поне бяхме съюзници. Щях да си представям, че докато седим тихо, нищо на света не може да ни нарани.

Той продължи разказа си, сякаш не беше спирал.

— Със Скелета се отчуждихме. Макар да продължихме да членуваме в Клуба на илюзиониста, всеки от нас се посвети на своите интереси: аз се насочих към грандиозните сценични номера — разрязване на жена на две, изчезване на клетка с пеещи канарчета и други подобни. Разбира се, повечето необходими принадлежности за тези фокуси не бяха по ученическия ми джоб, но с времето ми стана достатъчно и само да чета за тях и да научавам как се изпълняват.

Скелета обаче премина към номера, изискващи невероятна ловкост на пръстите: простички фокуси, които можеха да се правят под носа на зрителя и с минимално количество реквизит. Можеше да накара будилник да изчезне от едната му ръка и да се появи в другата пред очите на публиката. Но така и не ми показа как става.

Горе-долу по това време на господин Туининг му хрумна идеята да създаде Клуб по филателия — друга негова страст. Според него чрез събирането, описването и подреждането на пощенски марки от цял свят щяхме да узнаем много за историята и географията, да се научим на ред, а да не говорим, че редовните дискусии щяха да накарат по-притеснителните членове на клуба да добият увереност. И тъй като той самият беше страстен колекционер, не виждаше защо и неговите възпитаници да не споделят ентусиазма му.

Собствената му колекция беше осмото чудо на света, или поне така ми се струваше. Той колекционираше основно марки от Великобритания и особено държеше на разликите в мастилото за отпечатване. Притежаваше невероятната способност да определя деня — и понякога дори часа, — в който една марка е била отпечатана. Сравняваше микроскопичните драскотини и разликите, дължащи се на износването и натиска върху печатните плаки, и така узнаваше удивителни подробности.

Страниците на класьора му бяха истински шедьоври. Какви цветове се разливаха само по тях! А и начинът, по който се преливаха по страницата — приличаха на мазки от четката на Джоузеф Търнър.

В началото, разбира се, стояха черните марки от 1840 година. Но на следващите страници черното преливаше в топло кафяво, червено, оранжево и стигаше до ярки карминови нюанси. По-нататък следваха индигово, венецианско червено — разцъфване на цветове, сякаш изобразяващо разцъфването на самата Британска империя. На това му казвам представяне на славната история!

Никога не бях виждала татко толкова оживен. Внезапно той отново беше ученик, лицето му се бе преобразило и сияеше като лъскава ябълка.

Но не бях ли чувала и по-рано онова, което каза за славата? Не беше ли казал същото Хъмпти Дъмпти на Алиса?

Седях мълчаливо и се опитвах да разгадая какви асоциации прави умът му.

— Въпреки това — продължи татко, — колекцията на господин Туининг не бе най-ценната филателистка сбирка в „Грейминстър“. Тази чест се падаше на доктор Кисинг, чиято колекция, макар и не много богата, може да се каже, че бе безценна.

Доктор Кисинг не беше, както се очаква за директора на едно от най-добрите държавни училища, човек от богат или аристократичен произход. Той останал сирак от бебе и бил отгледан от дядо си — леяр на камбани — в лондонския Ийст Енд, квартал, който по онова време бил по-известен с мизерните условия на живот, отколкото с благотворителната си дейност, и с престъпността вместо с добрите училища.

На четирийсет и осем години дядо му изгубил дясната си ръка при ужасяваща злополука с разтопен метал. След като повече не можел да упражнява занаята си, нямало какво друго да направи, освен да тръгне по улиците като просяк — положение, в което останал почти трийсет години.

Пет години по-рано, през 1840 година, лондонската фирма „Пъркинс, Бейкън и Печ“ била определена от Министерството на финансите за единствената фирма, имаща право да печата британски пощенски марки. (Чарлз Дикенс го нарекъл „Удивителното производство на кралски глави“)

Бизнесът процъфтявал. Само през първите дванайсет години били отпечатани около два милиарда марки, повечето в крайна сметка приключили пътя си в кофи за боклук по целия свят.

За щастие именно в една от печатниците на улица „Флийт“ дядото на доктор Кисинг най-накрая си намерил работа като чистач. Научил се да върти метлата с една ръка по-добре, отколкото повечето хора го правят с две, и тъй като вярвал твърдо в уважението, точността и надеждността, скоро станал един от най-ценените служители във фирмата. Лично доктор Кисинг ми каза веднъж, че старшият съдружник, старият Джошуа Бътърс Бейкън, наричал дядо му „Звънарят“ от уважение към предишната му професия.

Когато доктор Кисинг бил още дете, дядо му често му носел бракувани или изхвърлени марки заради дефекти при отпечатването. Тези „красиви хартийки“, както ги наричаше той, били единствените му играчки. Затова с часове подреждал и пренареждал разноцветните листчета по нюанси и по други разлики, неуловими за невъоръжено око. Доктор Кисинг казваше, че най-хубавият подарък, който получил, била една лупа, която дядо му спазарил с уличен търговец, след като заложил брачната халка на собствената си майка за един шилинг.

Всеки ден на отиване и на връщане от училище момчето влизало във всички възможни магазини и офиси и предлагало да измете тротоара отпред, ако му дадат боклука от кофите си.

С времето онези късчета хартия станали основата на колекция, на която би завидяло и кралското семейство, а дори и след като се беше издигнал до директор на „Грейминстър“, доктор Кисинг все още пазеше малката лупа, която дядо му му бе подарил.

„Най-малките удоволствия са най-приятни“, казваше ни често той.

Младият Кисинг продължил да се труди усърдно, както когато бил малко момче, и получавал стипендия след стипендия, докато дошъл денят, в който старият звънар със сълзи на очи видял внука си да завършва с отличие Оксфорд.

Някои лаици си мислят, че най-редките пощенски марки са деформираните и дефектните копия, които неизбежно се получават при отпечатването, но това не е вярно. Независимо от високата цена, която биха достигнали, ако се пуснат на пазара тези чудовища, за истинския колекционер те са просто отпадъци.

Не, най-редките марки са онези, които са били пуснати в обращение, законно или не, но в много малък брой. Понякога например пускат в обращение няколко хиляди бройки, преди да се забележи даден проблем. Друг път се отпечатват само няколкостотин бройки, както когато един-единствен лист успее някак си да се измъкне от Министерството на финансите.

Но в цялата история на Британските пощи има само един случай, в който един-единствен лист с пощенски марки се различавал значително от милионите други. Ето как станало това.

През юни 1840 година едно лудо момче, помощник в кръчма, на име Едуард Оксфорд, стреляло с два пистолета почти от упор по кралица Виктория и принц Албърт, докато двамата пътували в открита карета. За щастие и двата изстрела не улучили целта си и кралицата, която тогава била бременна в четвъртия месец с първото си дете, останала невредима.

Според някои опитът за убийство бил на чартистите, а според други бил вследствие от заговор на оранжистите, които искали да качат на английския трон херцога на Къмбърланд. Като че ли вторият вариант бил по-вероятен, отколкото правителството мислело или пък отколкото му се искало да вярва. Макар че Оксфорд щял да плати за престъплението си, като прекара следващите четирийсет години от живота си затворен в лудницата „Бедлам“ — където изглеждал по-нормален от повечето й обитатели и много от лекарите — онези, които поръчали убийството, останали на свобода, неоткриваеми в огромния град. Те имали и други планове.

През есента на 1840 година един чирак на име Джейкъб Тингъл постъпил на работа в „Пъркинс, Бейкън и Печ“. Тъй като бил много амбициозен, младият Джейкъб бързо започнал да се издига в занаята.

Работодателите му обаче още не знаели, че той е пионка в убийствено сериозна игра. Игра, за която били осведомени само загадъчните му господари.

В тази история ме изненада единствено начинът, по който баща ми я пресъздаваше. Едва ли не можех да протегна ръка и да докосна джентълмените с техните високи колосани яки и цилиндрите; и дамите с широки поли и бонета. И заедно с героите от разказа си оживя и татко.

— Мисията на Джейкъб Тингъл била пазена в пълна тайна: той трябвало, по какъвто начин намери, да напечата един-единствен лист от марки Черно пени с ярко оранжево мастило, осигурено му за мисията. Мъж с широкопола шапка, който седял в тъмен ъгъл на пивницата до църквата „Сейнт Пол“ и шепнел смразяващо, му дал стъкленицата заедно с част от парите за изпълнение на задачата.

Щом напечател тайно този лист, Джейкъб трябвало да го пъхне в купчината с обикновени Черни пенита, готови за разпращане до пощенските станции из цяла Англия. След като изпълнел това, работата му приключвала. За останалото щяла да се погрижи съдбата.

Рано или късно някъде в Англия щял да се появи листът с оранжевите марки, а посланието им било пределно ясно за онези, които имали очи да го видят. „Ние сме сред вас, гласяло то. Движим се сред вас свободно и незабелязано.“

Нищо неподозиращата пощенска служба нямало как да изтегли марките на провокаторите. А щом те се появели на бял свят, мълвата за съществуването им щяла да плъзне като горски пожар. Дори правителството на Нейно величество нямало да може да потули случката. Така щели да се уплашат и заемащите най-висши управленски позиции.

— Но — продължи татко — макар и със закъснение, един таен агент проникнал сред заговорниците и предал на властите, че оранжевите марки ще послужат за сигнал на заговорниците из цялата страна, за да започнат нова вълна от нападения срещу кралското семейство.

Планът изглеждал съвършен. Ако се провалял, извършителите просто щели да изгубят малко време и по-късно да опитат отново. Но нямало нужда от втори опит: всичко минало по вода.

В деня след срещата на Джейкъб с непознатия в кръчмата до „Сейнт Пол“, в уличката зад „Пъркинс, Бейкън и Печ“ избухнал силен и подозрителен пожар. Печатарите и чиновниците изтичали навън, за да видят какво става, а Джейкъб хладнокръвно извадил стъкленицата с оранжевото мастило от джоба си, нанесъл го върху плаката с валяк, който предварително скрил зад ред бутилки с химикали на една лавица, поставил отгоре мокър лист хартия с водни знаци и напечатал марките. Всичко станало прекалено лесно.

Преди работниците да се върнат по местата си, той вече бил пъхнал оранжевия лист сред черните му братя, почистил плаката, скрил изцапаните парцали и се готвел да отпечата следващия лист обикновени марки, когато старият Джошуа Бътърс Бейкън влязъл вътре и лично поздравил младежа за спокойствието му в опасната ситуация. Старецът му казал, че ще стигне далеч в занаята.

И тогава, както често се случва, съдбата подложила крак на операцията. Заговорниците не могли да предвидят, че същата вечер в дъжда мъжът с широкополата шапка ще бъде блъснат на улица „Флийт“ от отскубнал се кон и че умиращ ще се върне към вярата, в която бил възпитан, и ще признае за заговора — за Джейкъб Тингъл — на загърнатия с дъждобран полицай, когото взел за облечен в расо католически свещеник.

Но по това време Джейкъб вече бил свършил мръсната работа и листът с оранжевите марки бил на път с нощната поща към някой неизвестен край на Англия. Надявам се, че историята не ти е скучна, Хариет.

Хариет ли? Татко Хариет ли ме нарече?

Не е нечувано бащите с няколко дъщери да изреждат имената им по реда на раждане, когато се обръщат към най-малката, и аз отдавна бях свикнала да ме наричат „Офелия Дафни Флавия, по дяволите“. Но Хариет? Никога не се бе обръщал така към мен! Грешка на езика ли беше, или татко наистина си мислеше, че разказва тази история на Хариет?

Исках да го разтърся; исках да го прегърна; искаше ми се да умра.

Реших, че ако се обадя, ще наруша магията и поклатих бавно глава, сякаш имаше опасност тя да падне от раменете ми.

Навън вятърът брулеше бръшляна, увит по рамката на прозореца, а дъждът се сипеше безмилостно.

— Вдигнали тревога — продължи най-накрая татко и аз затаих дъх. — Разпратили телеграми до всички пощи в страната. В което и кътче на Англия да стигнели, оранжевите марки трябвало да бъдат прибрани под ключ, а министерството незабавно уведомено за местонахождението им.

Тъй като по-големите пратки с Черни пенита се изпращали до големите градове, предполагали, че марките най-вероятно ще се появят в Лондон или Манчестър, в краен случай в Шефилд или Бристол. Както се оказало обаче, те попаднали на съвсем друго място.

Закътано в един от най-отдалечените краища на Корнуол се намира селцето Света Мария от Блатото — място, на което нищо не се случвало, а и никой не очаквал да се случи нещо.

Пощаджия там бил някой си Мелвил Браун — стар господин, който вече бил минал с няколко години обичайната възраст за пенсиониране, и се опитвал, с малко късмет, да заделя от скромната си заплата за „пътуването до двора на църквата“, както разправял на всеки, спрял се да го слуша.

Случило се така — понеже Света Мария в Блатото било затънтено селце във всяко едно отношение — че господин Браун не получил телеграмата с нареждането от министерството и няколко дни по-късно останал поразен, когато докато разопаковал малка пратка с Черни пенита и ги броял, за да провери дали бройката е точна, намерил изчезналите марки.

Той естествено веднага забелязал оранжевия лист. Някой допуснал ужасна грешка! Не бил получил, както е по правило, официалните „Инструкции за пощенските служители“ със съобщение, че марката от едно пени ще има нов цвят. Не, той разбрал, че вижда нещо много важно, макар и да не знаел какво точно.

За миг — но само за миг — си помислил, че този лист със странен цвят може да струва повече отколкото е стойността на марките. Бил чувал, че по-малко от половин година след въвеждането им разни безделници в Лондон започнали да събират самозалепващи се пощенски марки и да ги подреждат в албумчета. Марка с размазани цветове или с обърнати серийни номера можела да достигне цена лира и дори две, а пък цял лист такива…

Но Мелвил Браун бил от онези човешки същества, които май са по-голяма рядкост и от архангелите: той бил честен човек. Съответно веднага изпратил телеграма до министерството и оттам незабавно назначили служебен куриер от гара Падингтън, който да вземе марките и да ги върне в Лондон.

Правителството възнамерявало да унищожи бунтарския лист на мига с цялата тържественост на погребална литургия. Джошуа Бътърс Бейкън предложил вместо това да приберат марките в архива на печатницата или пък да ги дарят на Британския музей, където да останат за идните поколения.

Кралица Виктория обаче, която, както казват американците, си падала малко вехтошарка, имала други идеи: помолила да й дадат една от марките като спомен за деня, в който куршумът на убиеца не я улучил, а останалите да бъдат унищожени от най-висшия служител във фирмата, която ги отпечатала.

И кой би се противопоставил на кралицата? По онова време британските войски се готвели да нападнат Бейрут и министър-председателят виконт Мелбърн (за когото се говорело, че има романтична връзка с Нейно величество), си имал други грижи. И така съдбата на марките била решена.

Единственият лист с оранжеви марки за едно пени в света бил изгорен в стъклен съд на бюрото на изпълнителния директор на „Пъркинс, Бейкън и Печ“. Но преди да драсне клечката кибрит, Джошуа Бътърс Бейкън с хирургическа прецизност отрязал две марки — това се случило няколко години преди да се въведат перфорираните краища — марката с отбелязани букви „AA“ от горния ъгъл за кралица Виктория и тайно отделил марката с буквите „TL“ от противоположния долен ъгъл за себе си.

Тези марки един ден щели да станат известни на колекционерите с прозвището Отмъстителите от Ълстър, макар дълги години преди да получат това наименование, самото им съществуване било държавна тайна.

Години по-късно, когато след смъртта на Бейкън бюрото му било преместено, един плик за писма, заклещен зад него, паднал на пода. Сигурно се досещаш, че чистачът, който го намерил, бил дядото на доктор Кисинг — Звънаря. Тъй като старият Бейкън бил мъртъв, той си помислил, че няма нищо лошо в това да занесе на тригодишния си внук яркооранжевата марка, която стояла самотна в него.

По бузите ми плъзна руменина и аз отчаяно се молех татко да е твърде погълнат от разказа си и да не забележи. Как бих могла да му кажа, без да го разстроя, че и двата Отмъстителя от Ълстър — единият с букви „AA“, а другият с маркировка „TL“ — в този миг са натъпкани безгрижно на дъното на джоба ми?