Метаданни
Данни
- Серия
- Мистериите на Флавия де Лус (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sweetness at the Bottom of the Pie, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Катя Перчинкова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Класическа криминална литература
- Криминална литература
- Приключения в съвременния свят
- Роман за съзряването
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978 (2022 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cherrycrush (2023 г.)
Издание:
Автор: Алън Брадли
Заглавие: Сладкото на дъното на пая
Преводач: Катя Перчинкова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: AMG Publishing
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман (не е указано)
Националност: канадска
Печатница: „Фолиарт“
Излязла от печат: 7.11.2011 г.
Редактор: Йоана Йорданова
Коректор: Любомира Якимова
ISBN: 978-954-9696-36-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16384
История
- — Добавяне
Тринайсет
В подножието на хълма Оукшот изведнъж се сетих за татко и отново се натъжих. Нима наистина вярваха, че той е убил Хорас Боунпени? И ако е така, как точно го е направил? Ако татко го е сторил под прозореца на стаята ми, то това е станало в пълна тишина. Не можех да си представя, че би убил човек, без да повиши глас.
Но още не довършила размишленията си, пътят стана равен, преди да завие към Котсмор и Додингсли Магна. Под сянката на стар дъб имаше автобусна спирка с пейка, на която седеше позната фигура: старо джудже с три четвърти панталони, което приличаше на Джордж Бърнард Шоу, само че свил се след изпиране. То седеше толкова спокойно с крака, поклащащи се напред-назад на десетина сантиметра от земята, че сякаш бе родено на пейката и беше живяло на нея през целия си живот.
Това беше Максимилиан Брок, един от съседите ни, и се молех да не ме е видял. В Бишъпс Лейси се шушукаше, че Макс, пенсиониран музикант, сега тайно си изкарва прехраната като пише — под женски псевдоними (Лейла Дюпри) — скандални истории за американски списания със заглавия като „Тайни изповеди“ и „Горещи романси“.
Заради начина, по който си пъхаше носа в чуждите работи и после превръщаше казаното му поверително в златна мина за продавачите на вестници, го наричаха зад гърба му „Селското плямпало“. Но като бивш учител на Фели по пиано, нямаше как да го подмина.
Отбих в плитката канавка и се престорих, че не съм го видяла, докато подръпвах веригата на Гладис. Ако имах късмет, той щеше да продължи да гледа на другата страна и можех да се скрия в храстите, докато се махне.
— Флавия! Haroo, mon vieux.
По дяволите! Забеляза ме. Да не отвърнеш на поздрава на Максимилиан — дори от пейката на автобусна спирка — бе като да престъпиш единайсетата Божа заповед. Престорих се, че чак сега го виждам и се ухилих фалшиво, докато тиках Гладис към него през тревата.
Макс е живял години наред на Нормандските острови, където работил като пианист в Симфоничния оркестър на Алдърни, длъжност, която — поне според него — изисквала голямо търпение и достатъчно криминални романи подръка.
На Алдърни, за да повикаш полицията, било необходимо само (или поне така ми каза той веднъж, докато си говорехме за престъпността, по време на Годишното изложение на цветята в „Свети Танкред“) да застанеш на градския площад и да извикаш „Haroo, haroo, mon prince. On me fait tort!“ Това се наричало „вдигане на тревога“ и означавало по същество „Внимание, принце, извършват правонарушение срещу мен!“ Или с други думи — извършват престъпление срещу мен.
— Как си, малко пеликанче? — попита Макс и килна глава като сврака, която чака да й дадат троха за награда.
— Добре съм — казах предпазливо, тъй като си спомних как Дафи ме предупреди, че Макс е като онези паяци, които те парализират с ухапването си и не се отказват, докато не изсмучат и последната капка живот от теб… и от семейството ти.
— А как е баща ти, добрият полковник?
— Зает е с това-онова — отвърнах аз. Сърцето ми се разтуптя.
— А как е госпожица Офелия? Още ли рисува лицето си като Йезавел и се оглежда в сервиза за чай?
Този въпрос ми се стори твърде личен дори и на мен. Не му влизаше в работата, но знаех, че Максимилиан може да изпадне в страховита ярост само за секунди. Понякога зад гърба му Фели го наричаше „Румпелстилтскин“, а Дафи — „Алекзандър Поуп… или нещо още по-низше“.
Въпреки това — въпреки отвратителните му навици и може би заради сходния ни ръст — Максимилиан понякога ми се струваше интересен и приятен събеседник — стига да не се заблудиш, че дребният му ръст е недостатък.
— Тя е много добре, благодаря — казах аз. — Сутринта лицето й изглеждаше прекрасно.
Не добавих „влудяващо“.
— Макс — заговорих, преди той да успее да ми зададе друг въпрос, — мислиш ли, че някога бих могла да се науча да свиря малката токата на Парадиси?
— Не — отвърна той без колебание. — Ръцете ти не приличат на ръце на велик изпълнител, а на отровител.
Ухилих се. Това си беше наша шега. И очевидно той още не бе научил за убийството в Бъкшоу.
— А как е другата? — попита той. — Дафни… слабоумната ти сестра?
„Слабоумна“ се отнасяше за уменията, или по-скоро липсата им, на Дафни в свиренето на пиано: безкрайна болезнена борба да постави неподатливи пръсти върху клавишите, които като че ли се плашеха от докосването й. Битката на Дафи с инструмента беше като неравната борба между кокошка и лисица — изгубена кауза, която завършваше със сълзи. Но тъй като татко настояваше, войната продължи.
Един ден я заварих да плаче на стола пред пианото, положила глава върху затворения капак, и й прошепнах: „Откажи се, Дафи“, а тя ми се нахвърли като наперен петел.
Опитах и с насърчения. Винаги, когато чуех, че е на пианото, влизах в салона, облягах се на капака и се взирах замечтано в далечината, сякаш свиренето й ме омайваше. Тя обикновено не ми обръщаше внимание, но веднъж я попитах: „Какво прекрасно произведение! Как се казва?“, а Дафи без малко да ми премаже пръстите с капака.
„Нотната стълбица!“, изписка тя тогава и избяга от стаята.
Никак не беше лесно да живееш в Бъкшоу.
— Добре е — отвърнах аз. — Забила е нос в книгите на Дикенс. С ченгел трябва да й вадиш думите от устата.
— Добрият стар Дикенс — въздъхна Макс.
Той като че ли не можа да измисли какво друго да каже по темата и аз замълчах с него.
— Макс, ти си космополитна личност…
При тези думи той се изпъчи, за да изглежда възможно по-висок.
— Не само космополитна личност, а и бонвиван — добави.
— Точно така — потвърдих, без да съм сигурна какво точно има предвид. — Ходил ли си в Ставангер? Така няма да се налага да го търся в атласа.
— Къде? В Ставангер в Норвегия ли?
„Точно така!“, едва не извиках на глас. Хорас Боунпени е ходил в Норвегия! Поех си дълбоко въздух, за да се овладея, с надеждата, че Макс няма да приеме това за проява на нетърпение.
— Разбира се, че в Норвегия — казах снизходително. — Има ли и други градове с име Ставангер?
За миг си помислих, че ще ме нахока. Той присви очи и аз потръпнах, докато градоносните облаци на поредния изблик на Максимилиан закриха слънцето. Но тогава той се изкикоти тихичко като ромолящо поточе по стъкло.
— Ставангер е първата спирка по Пътя към Хел, или Ада…, това е железопътна гара. Пътувал съм по този маршрут до Трондхайм, а после до Хел, което, ако искаш вярвай, е малко селце в Норвегия; туристите често изпращат оттам картички на приятелите си с посланието: „Иска ми се да беше тук!“ Именно там веднъж изпълних концерта на Григ за пиано в ла минор. По една случайност Григ е бил толкова шотландец, колкото и норвежец. Дядо му бил от Абърдийн и заминал отвратен след битката при Калоден, но явно се замислил дали е постъпил правилно, когато осъзнал, че само е заменил лиманите с фиорди. Трябва да призная, че в Трондхайм постигнах голям успех… критиците бяха благосклонни, публиката възпитана. Но, да ти кажа, онези хора не разбират собствената си музика. Свирих и Скарлати, за да им дам малко италианско слънце в снежния норвежки климат. И въпреки това по време на антракта случайно дочух как търговски пътник от Дъблин шепти на свой приятел: „Тор, на мен всичко ми звучи като Григ“.
Усмихнах се вежливо, макар вече да бях чувала тази изтъркана шега около четирийсет и пет пъти.
— Това, естествено, бе едно време, преди войната. Ставангер! Разбира се, че съм ходил там. Но защо питаш?
— Как стигна дотам? С кораб ли?
Хорас Боунпени е бил жив в Ставангер, а сега бе мъртъв в Англия и исках да знам къде е ходил междувременно.
— Разбира се, че с кораб. Нали не обмисляш да бягаш от вкъщи, Флавия?
— Снощи на вечеря обсъждахме… всъщност се карахме… по този въпрос.
Това бе един от начините да затвърдя лъжата: да добавям подробности към истински случки.
— Офелия си мислеше, че трябва да се качиш на кораб в Лондон. Татко настояваше, че трябва да потеглиш от Хъл. Дафни бе за Скарбъро, но само защото там е погребана Ан Бронте.
— Нюкасъл на Тайн — каза Максимилиан. — Всъщност трябва да потеглиш от Нюкасъл на Тайн.
В далечината се чу бръмчене и към нас приближи автобусът от Котсмор, пъплещ между живите плетове като кокошка, ходеща по въже. Спря пред пейката задавено и клекна след трудния си път през хълмовете. Вратата се отвори с изскърцване.
— Ърни, mon vieux — каза Максимилиан. — Как върви транспортният бизнес?
— Качвай се — рече Ърни, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. Дори да бе разбрал шегата, не го показа.
— Днес няма да се возя, Ърни. Просто използвам пейката, за да отпочинат бъбреците ми.
— Пейките са предназначени само за пътници, които чакат автобуса. Пише го в правилника, Макс. Много добре го знаеш.
— Вярно е, Ърни. Благодаря, че ми напомни.
Макс се изхлузи от пейката и скочи на земята.
— До скоро — каза ми той, докосна шапката си и тръгна по пътя като Чарли Чаплин.
Вратата на автобуса се затвори със скърцане, Ърни включи на скорост и рейсът неохотно потегли с вой напред. И така всеки тръгна по своя път: Ърни и автобусът към Котсмор, Макс към дома си, а ние с Гладис продължихме към Хинли.
Полицейският участък в Хинли се намираше в сграда, която някога е била странноприемница. Неудобно притисната между малък парк и киното, фасадата, наполовина облицована с дървени греди, стърчеше навъсено над улицата с поклащаща се под стряхата синя лампа. Циментова пристройка, боядисана в безлично кафяво, бе прилепена към сградата от едната страна като кравешко изпражнение към движещ се пътнически влак. Подозирах, че именно в пристройката се намират килиите.
Подпрях Гладис на стойката за велосипеди, запълнена повече от половината със служебни колелета „Роли“, и се качих по протритите стъпала към входната врата.
Един униформен полицай седеше зад бюро, прелистваше страници и почесваше оскъдната си коса с подострения край на молив. Усмихнах му се и го подминах.
— Хей, я чакай — избоботи той. — Къде си мислиш, че отиваш, госпожице?
Изглежда, за полицаите бе характерно да говорят с въпросителни изречения. Усмихнах му се, сякаш не съм го разбрала, и тръгнах към една отворена врата, зад която се виждаше мрачен коридор. По-бързо, отколкото си мислех, полицаят скочи и ме хвана за ръката. Пипнаха ме. Не ми оставаше друго, освен да се разплача.
Не ми се искаше да го правя, но това беше единственото средство, с което разполагах.
Десет минути по-късно с полицай Глосъп пиехме какао в кафенето на участъка. Той ми каза, че има дъщеричка на моите години (в което незнайно защо се усъмних) на име Елизабет.
— Нашата Лизи много помага на бедната си майка, защото преди две седмици госпожа Глосъп, жена ми, падна от една стълба в овощната градина и си счупи крака.
Първата ми мисъл беше, че той чете твърде много комикси и ми разказва това, за да ме развесели. Но по сериозното му изражение и сбърченото чело бързо разбрах, че греша: това беше истинският полицай Глосъп и щеше да се наложи да играя по неговите правила.
Съответно отново се разхлипах, казах му, че нямам майка, че тя е загинала далеч в една тибетска планина и ужасно ми липсва.
— Хайде, хайде, госпожице. Тук в участъка не разрешаваме да се плаче. Отнема от присъщото достойнство на сградата, така да се каже. Хайде, избърши си очите, преди да съм те тикнал зад решетките.
Успях да се усмихна леко, а той също ми се усмихна в отговор и ме погледна с интерес.
По време на представлението ми няколко следователи бяха влезли в кафенето за чаша чай и закуска и всички до един ми се усмихнаха окуражително. Поне не ми задаваха въпроси.
— Може ли да видя баща си? Казва се полковник Де Лус и мисля, че е задържан тук.
Лицето на полицай Глосъп изведнъж стана безизразно и видях, че съм изиграла картите си твърде бързо, че сега седя срещу представител на властта.
— Изчакай тук — рече той и излезе в тесния коридор, където в дъното имаше стена от черни стоманени решетки.
Щом полицаят излезе, аз бързо се огледах наоколо. Намирах се в потискащо малко помещение с толкова захабени мебели, сякаш взети от някое бунище, с хлътнали и нащърбени крака, като че ли векове наред държавни служители са ги ритали в кокалчетата.
В безуспешен опит за разкрасяване един малък дървен шкаф бе боядисан в ябълковозелено, но мивката беше ръждясала антика. Нащърбените чаши и напуканите чинийки стояха печално обърнати с дъната нагоре на сушилня за съдове и чак сега забелязах, че летвите, разделящи крилата на прозорците, са всъщност нескопосано замаскирани железни решетки. В цялото помещение се носеше странен остър мирис, който усетих още щом влязох. Миришеше на внезапно отворил се буркан с пастет от аншоа, забравен с години на дъното на чекмедже.
В ума ми изникна откъс от песен от комедийната опера „Пиратите от Пензанс“. „Съдбата на полицая не е за завиждане“, пееше оперният хор по радиото и както обикновено авторите на оперетата Гилбърт и Съливан бяха прави.
Изведнъж ми се прииска да се махна. Цялата ми мисия бе безразсъдна, просто импулс от тъмното ми подсъзнание да спася татко. Казах си: „Само трябва да станеш и да тръгнеш към вратата. Никой няма да забележи, че си излязла.“
Заслушах се за миг, като килнах глава настрани като Максимилиан, за да засиля и без това острия си слух. Някъде в далечината басови гласове жужаха като пчели в кошер.
Бавно плъзгах краката си един пред друг като чувствена сеньорита, танцуваща танго, и спрях рязко при вратата. От мястото си виждах само единия ъгъл от бюрото на полицая в коридора и за щастие на него нямаше подпрян лакът.
Осмелих се да надникна. Коридорът се оказа празен и аз изминах с танцова стъпка, без никой да ме спре, целия път до входната врата и излязох навън.
Макар да не бях затворник, имах силното усещане, че съм избягала.
Тръгнах небрежно към стойката за велосипедите. Още десет секунди и щях да съм потеглила. И тогава замръзнах шокирана, сякаш някой бе плиснал кофа ледена вода в лицето ми: Гладис я нямаше! Без малко да закрещя.
Всички служебни велосипеди стояха подредени с натрапчивите си фарове и стандартни багажници, но Гладис я нямаше!
Огледах се във всички посоки и за мой ужас улицата изведнъж ми се стори различна сега, когато вървях по нея пеша. Накъде трябваше да тръгна за вкъщи? В коя посока се намираше главният път?
И като че ли тези проблеми не ми бяха достатъчни, скоро щеше да се разрази буря. На запад в небето се скупчваха черни облаци, а облачетата над главата ми вече бяха добили неприятния лилав цвят на синини.
Обзе ме страх, а след това ме хвана яд. Как можах да постъпя толкова глупаво и да не заключа Гладис на непознато място? Сега как щях да се прибера у дома? Какво щеше да стане с бедничката Флавия?
Веднъж Фели ми каза да се правя на уязвима, когато съм на непознато място, но как точно се постига това?
Докато размишлявах по въпроса, една тежка ръка ме хвана за рамото и един глас каза:
— Най-добре ела с мен.
Беше инспектор Хюит.
— Едва ли ще има възможност — рече инспекторът. — Всъщност няма как да стане.
Седяхме в кабинета му: дълга тясна стая, която е била барът в някогашната странноприемница. Кабинетът изглеждаше забележително подреден, трябваха му само саксия с цвете и пиано.
Имаше обикновен шкаф с чекмеджета и бюро, стол, телефон и малка етажерка, на чийто най-горен рафт в рамка стоеше снимка на жена с палто от камилска вълна, облегната на парапета на гигантски каменен мост. Някак си бях очаквала повече.
— Задържахме баща ти, докато получим конкретна информация. След това вероятно ще бъде преместен на място, което нямам право да разкривам. Съжалявам, Флавия, но не можеш да го видиш.
— Той арестуван ли е?
— Опасявам се, че да.
— Но защо? — Този въпрос бе напълно неподходящ и го осъзнах, веднага щом думите излязоха от устата ми. Инспекторът ме гледаше, сякаш съм дете.
— Виж, Флавия. Знам, че си разстроена. Напълно разбираемо е. Нямаше възможност да видиш баща си преди… хм, нямаше те в Бъкшоу, когато го отведохме. За полицаите подобни задачи са много трудни, но трябва да разбереш, че понякога ми се иска да направя нещо като приятел, което обаче ми е забранено като служител на Негово величество.
— Разбирам — отвърнах аз. — Крал Джордж Шести не е случаен човек.
Инспектор Хюит ме погледна тъжно. После стана от стола си и отиде до прозореца, където се загледа към сгъстяващите се облаци с ръце, сключени зад гърба.
— Така е — рече най-накрая той. — Крал Джордж не е случаен човек.
И в този миг ми хрумна идея. Както се казва, като гръм от ясно небе, всичко се нареди като в онези кинофилми, при които връщат лентата назад и всички парченца от пъзела попадат на мястото си пред очите ти.
— Може ли да бъда честна с вас, инспекторе?
— Разбира се.
— Тялото в Бъкшоу е на мъж, който в петък е пристигнал в Бишъпс Лейси от Ставангер, Норвегия. Веднага трябва да освободите татко, защото той не го е убил.
Макар да се смути малко, инспекторът се овладя бързо и ми се усмихна снизходително.
— Нима?
— Да. Аз го извърших. Аз убих Хорас Боунпени.