Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (3)

Три

Изтичах нагоре по западното стълбище. Първата ми мисъл бе да събудя татко, но нещо — като огромен невидим магнит — ме спря. Дафи и Фели бяха напълно безполезни при спешни случаи и нямаше смисъл да ги викам. Възможно най-бързо и тихо побягнах към задната част на къщата до малката стаичка на върха на кухненските стълби и почуках леко на вратата.

— Догър! — прошепнах. — Аз съм, Флавия.

Отвътре не се чу никакъв шум и отново почуках.

След цяла вечност чух пантофите на градинаря да шумолят по пода. Резето изщрака силно и вратата се открехна предпазливо два-три сантиметра. Лицето на Догър беше изпито, сякаш не беше спал.

— В градината има труп — казах аз. — Мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.

Докато пристъпвах от крак на крак и гризях ноктите си, Догър ме изгледа с поглед, който мога да опиша единствено като укорителен, а после изчезна в мрака на стаята си, за да се облече. Пет минути по-късно двамата стояхме на градинската пътека.

Личеше си, че Догър не вижда мъртвец за пръв път. Сякаш го бе правил цял живот, той коленичи и провери с два пръста пулса отстрани на врата. По безизразния му и студен поглед разбрах, че мъжът няма пулс.

Догър се изправи бавно и изтупа длани от прахта, като че по тях бе полепнало нещо заразно.

— Ще уведомя полковника — каза той.

— А не трябва ли да се обадим в полицията? — попитах аз.

Догър прокара дългите си пръсти по необръснатата си брада, сякаш размишляваше по въпрос от световно значение.

В Бъкшоу имаше сериозни забрани за използването на телефона.

— Да — отвърна той най-накрая. — Май трябва да се обадим.

Върнахме се изключително бавно в къщата.

Догър вдигна слушалката и я долепи до ухото си, но видях как натиска с пръст вилката. Отвори и затвори уста няколко пъти, а после пребледня. Ръката му се разтрепери и за миг си помислих, че ще изпусне слушалката. Погледна ме безпомощно.

— Дай на мен — взех слушалката от ръцете му.

— Бишъпс Лейси, номер двеста двайсет и едно — казах по телефона и докато чаках, си мислех как Шерлок би се усмихнал на съвпадението^[1].

— Полицията — обади се официален глас в другия край на линията.

— Полицай Линет? Обажда се Флавия де Лус от Бъкшоу.

Досега не се бях обаждала в полицията и трябваше да разчитам на чутото по радиото и видяното в киното.

— Искам да съобщя за смъртен случай — продължих аз. — Бихте ли ни изпратили тук инспектор?

— Линейка ли искате, госпожице Флавия? — попита той. — Обикновено не викаме инспекторите, освен ако обстоятелствата не са подозрителни. Почакайте да намеря молив…

Последва влудяващо мълчание, докато полицаят тършуваше из канцеларските принадлежности, преди да продължи:

— А сега, кажете ми името на покойника, бавно, като започнете с фамилията.

— Не знам как се казва — отвърнах аз. — Не го познавам.

Това бе самата истина: не знаех името му. Но знаех много добре, че тялото в градината — трупът с рижавата коса и сивия костюм — е на мъжа, когото видях през ключалката. Мъжът, с когото татко…

Но това нямаше да им го кажа.

— Не знам как се казва — повторих аз. — Никога не съм го виждала.

Бях прекрачила границата.

 

 

Госпожа Малит и полицаите пристигнаха едновременно — тя пеша от селото, а те със син „Воксъл“. Щом автомобилът спря рязко върху чакъла, предната му врата се отвори с изскърцване и на алеята слезе мъж.

— Госпожице Де Лус — изрече той така, сякаш като произнесеше името ми на глас, щеше да има сила над мен. — Може ли да те наричам Флавия?

Кимнах в знак на съгласие.

— Аз съм инспектор Хюит. Баща ти вкъщи ли е?

Инспекторът беше сравнително приятен на вид мъж с чуплива коса, сиви очи и стойка малко като на булдог, заради което ми напомняше на Дъглъс Бейдър, летецът, чиито снимки бях виждала в старите броеве на „Военен преглед“, разпилени из салона.

— Тук е, но е неразположен — отвърнах аз. Тази дума я бях чула от Офелия. — Аз ще ви покажа трупа.

Госпожа Малит зяпна и ококори очи.

— Мили Боже! Извинете, госпожице Флавия, но… Мили Боже!

Ако носеше престилка, щеше да я свали демонстративно и да си тръгне, но не носеше. Вместо това влезе, като се олюляваше, през отворената врата.

Двамата мъже в сини униформи на задната седалка на колата, сякаш по даден сигнал, излязоха навън.

— Сержант Улмър и сержант Грейвс — представи ги инспектор Хюит.

Сержант Улмър беше едър здравеняк със сплескан нос като на боксьор, а сержант Грейвс приличаше на малко русо жизнерадостно врабче, по чиито бузи се образуваха трапчинки, когато се усмихна и ми стисна ръката.

— А сега, ако обичаш — каза инспектор Хюит.

Сержантите извадиха чантите си с инструменти от купето на колата и аз ги поведох тържествено към градината.

Посочих им къде е тялото и наблюдавах запленена как сержант Улмър извади фотоапарат и го постави върху дървен триножник, а дебелите му като наденички пръсти нагласиха с изненадваща деликатност малките сребристи лостчета. Той направи няколко снимки на цялата градина, като обръщаше особено внимание на лехата с краставиците, а след това сержант Грейвс отвори избелял кожен куфар, в който бяха подредени шишенца в равни редици, и където зърнах пакет пергаментови пликове.

Приближих се въодушевено напред с почти потекли лиги, за да виждам по-добре.

— Флавия — обърна се към мен инспектор Хюит, докато пристъпваше внимателно сред краставиците. — Би ли помолила някой да приготви чай?

Явно беше забелязал изражението ми.

— Тази сутрин станахме доста рано. Дали би могла да се погрижиш за закуската?

Така значи. Както винаги, напълно безцеремонно единствената жена наоколо получава нареждане да се прибере и да свари чай. Наистина щях да им приготвя нещо! За каква ме вземаше той… за някакво селянче ли?

— Ще се погрижа, инспекторе — казах аз, както се надявах, хладно.

— Благодаря ти — отвърна инспектор Хюит и когато тръгнах към кухненската врата, се провикна след мен: — А, и, Флавия…

Обърнах се с очакване.

— Ние ще дойдем, когато приключим. Няма нужда да излизаш пак.

Как смееше само! Как смееше да ми говори така!

 

 

Офелия и Дафни вече седяха на масата за закуска. Госпожа Малит им беше съобщила печалната новина и те имаха достатъчно време да се разположат в пози, които да показват престорено безразличие.

По устните на Офелия все още нямаше следи от реакция към отварата ми и си напомних по-късно да запиша резултатите в тетрадката си.

— Намерих труп в лехата с краставиците — казах им аз.

— Колко типично за теб — отвърна Офелия и продължи да скубе веждите си.

Дафни беше прочела „Замъкът Отранто“ и бе преминала към „Никълъс Никълби“. Забелязах обаче, че докато четеше, прехапваше долната си устна — сигурен знак, че се разсейва.

Настъпи драматична тишина.

— Имаше ли много кръв? — попита най-накрая Офелия.

— Не. Нито капчица.

— Чие е тялото?

— Не знам — отвърнах, облекчена, че имам възможност да прикрия истината.

— „Смъртта на непознатия“ — обяви Дафни с гласа на водещ по радио Би Би Си и вдигна глава от книгата на Дикенс, но постави пръст между страниците, за да си отбележи докъде е стигнала.

— Откъде знаеш, че е непознат? — попитах аз.

— Елементарно — отвърна Дафи. — Не си ти, не съм аз, нито пък Фели. Госпожа Малит е в кухнята, Догър е в градината с полицаите, а татко е горе и само преди няколко минути се миеше в банята.

Понечих да й кажа, че е чула мен във ваната, но реших да си замълча. Щом споменех баня, разговорът неизбежно се насочваше към личната ми хигиена. Но след случилото се сутринта в градината, изпитах внезапно желание да се изкъпя набързо.

— Сигурно е бил отровен — обадих се аз. — Имам предвид непознатия.

— Винаги се оказва отрова, нали? — отметна коса Фели. — Поне в онези потресаващи булевардни детективски романи. В този случай мъртвецът вероятно е допуснал фаталната грешка да изяде нещо сготвено от госпожа Малит.

Когато тя отмести настрани лигавите остатъци от рохко свареното си яйце, през ума ми като искра, изхвърчала от камината, мина някаква мисъл, но преди да я осмисля, ме прекъснаха.

— Чуйте това — Дафни започна да чете на глас: — Фани Скуиърс пише писмо:

„… татко е целият в синини — синьо-зелени, и е потънал в кръв. Наложи се да го пренесем долу в кухнята, където лежи в момента.

След като племенникът ви, когото препоръчахте за учител, стори това с татко, нагази тялото му и изрече думи, с които няма да скверня това писмо, той се нахвърли разярено върху мама, бутна я на земята и натисна гребена й на няколко сантиметра в главата. Още малко и щеше да пробие черепа й. Имаме медицинско удостоверение, че ако бе влязъл по-навътре, гребенът е щял да засегне мозъка й.“

— А сега чуйте по-нататък:

„След това ние с брат ми станахме жертви на неговата ярост и страданията ни ни навеждат на тревожната мисъл, че сме получили някакви вътрешни увреждания, най-вече защото нямаме външни белези от нараняване. Докато пиша това, крещя от болка…“

Лично на мен историята ми изглеждаше като класически случай на отравяне с цианид, но нямах желание да споделям прозренията си с тези две грубиянки.

— „Докато пиша това, крещя от болка“ — повтори Дафи. — Представяте ли си?

— Познато чувство — отвърнах аз, бутнах чинията с недокоснатата си закуска настрана и изкачих бавно източното стълбище към лабораторията си.

 

 

Винаги когато бях разстроена, отивах в своята sanctum sanctorum. Тук сред шишенцата и стъклениците се оставях да ме обгърне онова, което смятах за Духа на химията. Тук понякога разигравах стъпка по стъпка откритията на великите химици. Друг път изваждах любящо някой том от безценната библиотека на Тар де Лус като например английския превод на „Химични елементи“ от Антоан Лавоазие, отпечатан през 1790 г., но чиито страници дори и след сто и шейсет години все още бяха гладки и твърди като амбалажна хартия. Колко бляскаво звучаха наименованията, които сякаш чакаха да ги погълна от страниците: антимоново масло… арсеников прах.

Лавоазие ги нарекъл „вонящи отрови“, но аз изричах имената им, доволна като прасе в кочина.

— Кралско жълто^[2]! — казах на глас и се насладих на вкуса на думите върху небцето си въпреки отровната им природа.

— Венерини кристали! Димящ спирт на Бойл! Мравчено масло^[3]!

Но този път това не ми помогна — мислите ми все се връщаха към татко. Отново и отново премислях какво бях чула и видяла. Кой беше този Туининг — „старецът“ — за когото мъжът твърдеше, че татко е убил? И защо татко не слезе на закуска? Това наистина ме разтревожи. Той смяташе закуската за „най-важното ядене за деня“ и доколкото знаех, нищо на света не би го накарало да я пропусне.

Размишлявах и върху пасажа от книгата на Дикенс, който Дафни ни прочете: за синьо-зелените синини. Да не би татко да се е сбил с непознатия и сега да имаше рани, които не можеше да прикрие на масата? Или пък е получил вътрешни наранявания като онези, описани от Фани Скуиърс: наранявания, които не оставяха външни белези. Може би точно това се бе случило с червенокосия мъж. Това обясняваше липсата на кръв. Възможно ли бе татко да е извършил убийство? Отново?

Виеше ми се свят. Нямаше по-добро средство за успокоение от Оксфордския речник на английския език. Извадих тома с буквата „П“. Какво изхриптя непознатият в лицето ми? „Прощавайте“! Това беше думата.

Прелистих страниците: предразсъдък… протокол… и я открих: прощавай: сбогом, довиждане, остани с добро. Произнасяше се „про-ща-вай“ и беше второ лице, единствено число, повелително наклонение и произхождаше от латинския глагол със значение „да бъда добре“.

Колко странно, че един умиращ беше казал точно тази дума на непознат човек.

Внезапната врява в коридора прекъсна мислите ми. Някой биеше силно гонга за вечеря. Огромният диск, приличащ на изостанал реквизит от филм на Дж. Артър Ранк^[4], не бе удрял от години, което, обяснява и защо се стреснах така от оглушителния шум.

Изхвърчах от лабораторията, спуснах се по стълбите и заварих едър мъж да стои до гонга с чукчето в ръка.

— Съдебният лекар — обясни той и аз реших, че има предвид себе си.

Макар да не каза името си, веднага познах, че е доктор Дарби — единият от двамата лекари в единствената клиника в Бишъпс Лейси.

Доктор Дарби приличаше удивително на Джон Бул: червено лице, двойна брадичка и шкембе, издуто като корабно платно при силен вятър. Беше облечен с кафяв костюм и карирана жълта жилетка и носеше традиционната черна лекарска чанта. Дори да ме разпозна като момичето, чиято длан бе зашил миналата година след инцидент с няколко своенравни стъклени колби, то не го показа по никакъв начин, а продължи да стои в готовност като хрътка, надушила следа.

Татко все още го нямаше никакъв, нито пък Догър. Знаех, че Фели и Дафи няма да слязат, ако ги повикат със звънец („Да не сме като кучетата на Павлов“, казваше Фели), а госпожа Малит си стоеше в кухнята.

— Полицаите са в градината — уведомих го аз. — Ще ви заведа.

Излязохме навън на слънцето и инспектор Хюит вдигна очи от връзките на черната обувка, която стърчеше доста нелицеприятно от краставиците.

— Добро утро, Фред — поздрави той. — Реших, че е най-добре и ти да го огледаш.

— Ъхъ — отвърна доктор Дарби.

Той отвори чантата си, порови вътре и измъкна бяла хартиена кесийка. Бръкна в нея с два пръста и извади един ментов бонбон, пъхна го в устата си и го засмука шумно с наслада.

Миг по-късно докторът навлезе с клатушкане сред зеленината и коленичи до трупа.

— Познаваме ли го? — промърмори той с бонбона в уста.

— Като че ли не — отвърна инспектор Хюит. — Джобовете му са празни… няма документи… което ме навежда на мисълта, че наскоро е пристигнал от Норвегия.

Наскоро пристигнал от Норвегия ли? Разсъждение, достойно дори за великия Холмс, а аз го чух със собствените си уши! Почти бях готова да простя на инспектора за грубото му държание преди малко. Почти… но не напълно.

— Пуснахме запитвания до пристанищата и така нататък.

— Проклети норвежци! — рече доктор Дарби и затвори чантата си. — Стичат се тук като ято птици към морски фар, а после предават Богу дух и оставят на нас да чистим след тях. Не е честно нали?

— Какъв час на смъртта да запиша? — попита инспектор Хюит.

— Трудно е да се каже. Винаги е трудно да се определи. Е, невинаги, но много често.

— Горе-долу?

— Трудно е да се каже при цианозата: минава известно време, докато се разбере кога е започнал процесът. Струва ми се, че е умрял преди осем дванайсет часа. Ще бъда по-точен, след като сложим този приятел на масата.

— Значи смъртта е настъпила…?

— Да видим… сега е осем и двайсет и две, което означава, че е умрял не по-рано от осем часа снощи и не по-късно от полунощ.

Полунощ! Явно си бях поела шумно въздух, защото инспектор Хюит и доктор Дарби се обърнаха и ме погледнаха. Как можех да им кажа, че само преди няколко часа непознатият норвежец изхриптя последната си дума в лицето ми?

Решението беше просто. Избягах.

 

 

Открих Догър да подкастря жълтите рози под прозореца на библиотеката. Въздухът беше наситен с аромата им: сладкия мирис на дървени кутии с чай от Ориента.

— Татко още ли не е слязъл, Догър?

— Тази година сортът „Лейди Хилингдън“ цъфти отлично, госпожице Флавия — отвърна той така, сякаш и лед нямаше да се разтопи в устата му. Сякаш тайната ни среща нощес изобщо не се бе състояла.

Много добре, помислих си аз, ще играя по неговите правила.

— Невероятни са — отвърнах. — Къде е татко?

— Струва ми се, че не спа добре. Вероятно ще полежи до по-късно.

Да полежи до по-късно ли? Как може да си лежи в леглото, след като цялата къща е пълна с полиция?

— Той как го прие, когато му разказа за… нали се сещаш… за градината?

Догър се обърна и ме погледна право в очите.

— Не му казах, госпожице.

Той протегна ръце и с внезапно щракване на градинарските ножици отряза един недотам съвършен цвят. Розата падна, тупна тихо на земята, където остана да лежи с нацупено жълто лице, взиращо се в нас от сянката.

Двамата с Догър се загледахме в обезглавеното цвете, замислени какво да правим сега, когато инспектор Хюит се показа иззад ъгъла на къщата.

— Флавия, искам да поговоря с теб — каза той, а после добави: — Вътре.