Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (23)

Двайсет и три

В романите и филмите, когато се изправите лице в лице с убиец, първите му думи винаги са изпълнени със заплаха, а често са и цитати от Шекспир.

„Я виж ти, изсъсква по принцип злодеят. — Де се бавиш, мое цвете“ или „Твърде младите и твърде умните не доживяват до старини“.

Франк Пембъртън обаче не каза нищо подобно, напротив.

— Здрасти, Флавия — рече той с крива усмивка. — Радвам се да те видя.

Сърцето ми биеше лудо, вече усещах как лицето ми се зачервява и въпреки студените тръпки пламва като нагорещена скара.

В главата ми трескаво се въртеше само една мисъл: Не трябва да се издавам… не трябва да се издавам. Не бива да показвам, че знам, че той всъщност е Боб Станли.

— Здравейте — отвърнах аз и се надявах, че гласът ми не трепери. — Как беше гробницата?

Веднага разбрах, че заблуждавам единствено себе си. Пембъртън ме наблюдаваше както котка дебне канарче, когато са останали сами в къщата.

— Гробницата ли? А, да! Като сладкиш от бял мрамор — отвърна той. — Забележителна като бадемов марципан, само че по-голяма, естествено. — Реших да се преструвам, докато измисля някакъв план. — Предполагам, че издателят ви е останал доволен.

— Издателят ли? О, да. Старият…

— Куорингтън — подсказах му аз.

— Да, точно така. Куорингтън остана невероятно доволен.

Пембъртън — все още мислех за него като за Пембъртън — свали раницата си и започна да развързва кожените ремъци на папката си.

— Пфу, каква горещина.

Той свали сакото си, преметна го небрежно през рамо и посочи с палец към гроба на господин Туининг.

— Защо се интересуваш толкова от него?

— Бил е учител на баща ми.

— Аха! — Пембъртън седна и се облегна на надгробния камък толкова небрежно, сякаш беше Луис Карол, а аз бях Алиса и си правехме пикник край река Айсис.

Зачудих се какво ли точно знае. Оставих го той да направи първата стъпка, за да имам време да помисля.

Вече планирах бягството си. Ако хукнех да бягам, дали можех да му се изплъзна? Малко вероятно. Ако тръгнех към реката, той щеше да ме настигне, преди да съм изминала и половината разстояние. Ако се насочех към нивата на Малплаке, щеше да е по-трудно да намеря помощ дори отколкото ако тръгнех към Главната улица.

— Чух, че баща ти е запален филателист — каза Пембъртън изведнъж, загледан незаинтересовано към фермата.

— Наистина събира марки. Откъде знаете?

— Издателят ми, старият Куорингтън, случайно го спомена тази сутрин в Недър Итън. Иска да помоли баща ти да напише историята на някаква мистериозна пощенска марка, но не знае как точно да го попита. Тази тема ми е твърде неясна… не е по силите ми заради многобройните технически подробности. Надяваше се да поговори с теб.

Лъжеше и веднага го разбрах. Като изпечен лъжец веднага забелязах издайническите знаци, че някой не казва истината, още преди да е изрекъл цялата лъжа: даваше твърде много подробности, говореше привидно небрежно, вмъкваше въпроса в неангажиращ разговор.

— Струва си — добави той. — Старият Куорингтън е доста щедър, откакто се ожени за наследницата на милионерите Норууд, но не му споменавай, че съм ти казал. Баща ти едва ли ще се откаже от солидна сума. Сигурно излиза доста скъпо да се поддържа имение като Бъкшоу.

Това сипа сол в раната. Този сигурно ме вземаше за голяма глупачка.

— Татко е много зает тези дни. Но ще му предам.

— Ах, да. Смъртният случай, за който спомена… полицията и всичко останало. Сигурно е много досадно.

Щеше ли да прави нещо, или щяхме да седим и да клюкарстваме, докато се стъмни? Може би трябваше аз да поема инициативата. Така поне щях да го сваря неподготвен. Но как да подходя?

Спомних си един сестрински съвет, който веднъж Фели даде на Дафи и мен: „Ако някой мъж ви хване натясно, ритнете го на онова място и си плюйте на петите!“ Макар тогава съветът да ми се стори доста мъдър, проблемът беше, че не знаех кое точно е „онова място“. Трябваше да измисля нещо друго.

С върха на обувката си разрових пясъка — можех да грабна шепа от него и да я хвърля в очите му, преди да се е усетил какво става. Видях, че ме наблюдава.

После се изправи и изтупа дъното на панталоните си.

— Понякога хората правят необмислени неща и после съжаляват — каза той небрежно. Хорас Боунпени ли имаше предвид или себе си? Или пък ме предупреждаваше да не върша глупости?

— Видях те в „Трите патока“, да знаеш. Ти беше до входната врата и преглеждаше регистъра, когато таксито ми спря.

По дяволите! Значи все пак някой ме бе забелязал.

— Там работят мои приятели. Мери и Нед. Понякога наминавам да ги видя.

— И всеки път ли тършуваш из стаите на гостите?

Усетих как лицето ми пламва.

— Както и подозирах — продължи той. — Виж, Флавия, ще бъда честен с теб. Моят бизнес партньор носеше у себе си нещо, което не му принадлежеше. Беше мое. Знам със сигурност, че освен моя сътрудник само ти и дъщерята на ханджията сте влизали в стаята му. Знам и че Мери Стоукър няма причина да вземе въпросния предмет. Какво да си мисля тогава?

— За онази стара марка ли говорите?

Трябваше да действам прецизно като акробат, ходещ по въже, и се подготвих. Пембъртън веднага се успокои.

— Признаваш ли си? Още по-умна си, отколкото си мислех.

— Намерих я на пода под куфара. Сигурно е изпаднала от него. Помагах на Мери да почисти стаята. Тя беше забравила да свърши някои задачи, а баща й понякога е…

— Разбирам. Откраднала си марката ми и си я занесла у дома.

Прехапах устни, сбърчих лице и потрих очи.

— Не съм я откраднала. Мислех, че някой я е изпуснал. Всъщност това не е съвсем вярно. Знаех, че я е изпуснал Хорас Боунпени и тъй като той беше мъртъв, реших, че вече не му трябва. Исках да я подаря на татко, за да престане да ми се сърди за вазата от „Тифани“, която счупих. Това е всичко.

Пембъртън подсвирна.

— Ваза от „Тифани“?

— Стана случайно. Не биваше да играя тенис в къщата.

— Е, това решава проблема, нали? Дай ми марката и случаят приключва. Съгласна ли си?

Кимнах доволно.

— Ще изтичам до вкъщи да я взема.

Пембъртън избухна в подигравателен смях и се плесна по бедрото. След като се успокои, каза:

— Да знаеш, че си много добра… за възрастта си. Напомнящ ми на самия мен. Да изтичаш до вкъщи, за да я вземеш! Как пък не!

— Добре тогава. Ще ви кажа къде я скрих и можете сам да си я вземете. Аз ще чакам тук. Честна скаутска.

Направих с пръсти поздрава на момичетата скаути. Не му казах, че на практика вече не съм член на организацията, откакто ме изключиха, защото направих железен хидроксид, за да спечеля значката за домакинска работа. Явно никой не го бе грижа, че това е противоотрова срещу натравяне с арсеник.

Пембъртън погледна ръчния си часовник.

— Става късно. Нямам повече време за любезности.

Нещо в изражението му се промени — сякаш над лицето му се бе спуснала завеса. Внезапно ми стана студено.

Пембъртън ме сграбчи за китката. Аз извиках от болка. След няколко секунди разбрах, че ще извие ръката ми зад гърба. Оставих го да го направи.

— Скрих я в дрешника на татко в Бъкшоу — извиках. — В стаята има два часовника. Единият е голям и е поставен върху полицата над камината, а другият е по-малък и е на нощното шкафче. Марката е залепена за гърба на махалото на големия часовник.

И тогава се случи нещо ужасяващо — ужасяващо, но както щеше да се окаже, и прекрасно. Кихнах.

Почти бях забравила за настинката, която ме мъчеше цял ден. Забелязах, че както симптомите отслабват, когато спиш, така настинката често отслабва, когато си твърде зает с друго. А моята настинка внезапно се завърна с пълна сила.

Забравила за миг, че в нея е увит Отмъстителят от Ълстър, бръкнах в джоба си за носната кърпа. Пембъртън се стресна и сигурно си е помислил, че изненадващото ми движение означава, че се каня да бягам… или пък да го нападна.

Каквото и да си е помислил, докато вдигах кърпичката към носа си, още преди да съм я разгънала, той блъсна ръката ми светкавично, смачка памучния плат на топка и го натъпка заедно с марката в устата ми.

— Добре тогава. Ще я видим тази работа!

Той свали сакото от рамото си, разпери го като плащ на матадор и последното, което видях, преди да го метне върху главата ми, беше надгробната плоча на господин Туининг с думата „Прощавайте!“, издълбана в основата. Сбогом.

Около слепоочията ми нещо се стегна и предположих, че Пембъртън завързва сакото около главата ми с кожените ремъци от папката си.

Той ме преметна през рамо и ме понесе обратно към реката с лекотата, с която касапин носи говежди бут. Още ми се виеше свят, когато той ме пусна тежко да стъпя на крака.

С едната ръка ме стисна за врата, а с другата ме сграбчи за лакътя като с менгеме и ме бутна грубо да вървя пред него по пътеката.

— Просто слагай единия крак пред другия, докато не ти кажа да спреш.

Опитах се да извикам за помощ, но устата ми бе запушена с влажната носна кърпа. Успях само да изгрухтя.

Внезапно осъзнах, че досега никога не се бях страхувала толкова.

Докато се препъвах по пътеката, се молех някой да ни види. Ако някой ни забележеше, със сигурност щеше да извика, а дори с увита в сакото на Пембъртън глава щях да го чуя. Тогава можех да се отскубна от него и да хукна по посока на гласа. Но знаех, че ако избързам, мога да се прекатуря в реката и Пембъртън да ме остави да се удавя.

— Спри тук — каза той внезапно, след като изминахме по моя преценка около стотина метра. — Не мърдай.

Подчиних се.

Чух в ръцете му да издрънчава нещо метално, а миг по-късно със скърцане се отвори врата. Гаражът!

— Направи крачка встрани! Точно така, а сега три крачки напред. Спри.

Зад нас вратата се затвори с изскърцване като капак на ковчег.

— Изпразни си джобовете — нареди Пембъртън.

Имах само един джоб — този на жилетката. В него беше единствено ключът за кухненската врата в Бъкшоу. Татко настояваше всеки да си носи ключ в случай на някакво хипотетично бедствие и тъй като от време на време ни проверяваше, никога не излизах без него. Обърнах джоба си навън и чух как ключът удря дървения под, а после отскача настрани. След миг се приземи и издрънча върху цимент.

— По дяволите — каза Пембъртън.

Чудесно! Ключът беше паднал в канала. Сега Пембъртън трябваше да свали дъските, с които бе закрита дупката, и да слезе долу. Ръцете ми все още бяха свободни — щях да сваля сакото му от главата си, да изтичам до вратата, да извадя носната кърпа от устата си и да закрещя с цяло гърло, докато тичам към Главната улица.

Оказах се права. След миг чух звука от влаченето на тежки дъски по пода. Пембъртън сумтеше, докато разчистваше отвора на канала. Трябваше да внимавам накъде ще се затичам: при една погрешна стъпка щях да падна в дупката и да си счупя врата.

Не бях помръдвала, откакто влязохме през вратата, която, ако не се лъжех, се намираше зад гърба ми от другата страна на канала. Трябваше да се завъртя на сто и осемдесет градуса със завързани очи.

Или Пембъртън имаше способността да чете мисли, или бе доловил някакво незабележимо помръдване на главата ми. Преди да се усетя, той се озова до мен, завъртя ме десетина пъти сякаш щяхме да играем на жмичка и аз щях да гоня. Когато най-сетне спря, бях толкова замаяна, че едва стоях на краката си.

— Сега ще слезем — каза той. — Стъпвай внимателно.

Поклатих рязко глава и си помислих колко ли глупаво изглеждам, увита с туиденото му сако.

— Флавия, бъди послушна. Няма да те нараня, ако се държиш добре. Щом взема марката от Бъкшоу, ще изпратя някой да те освободи. Иначе…

Иначе какво?

— … ще бъда принуден да направя нещо много неприятно.

В съзнанието ми изникна образът на Хорас Боунпени, който издъхва пред очите ми, и разбрах, че Пембъртън е напълно способен да изпълни заплахата си.

Той ме завлече за лакътя до място, което предположих, че е ръбът на канала.

— До долу има осем стъпала. Ще ги броя на глас. Не се тревожи, държа те.

Направих крачка напред.

— Едно — отброи Пембъртън, когато стъпих върху нещо твърдо. Спрях разтреперана.

— Хайде, лесно е… две… три, измина почти половината.

Протегнах дясната си ръка и напипах ръба на канала, който бе почти на нивото на рамото ми. Щом студеният въздух в канала обгърна коленете ми, ръката ми се разтрепери като суха клонка на зимен вятър. Гърлото ми се сви.

— Добре… четири… пет… остават още три.

Пембъртън слизаше бавно по стълбите зад мен. Зачудих се дали бих могла да го сграбча за ръката и да го бутна в канала. Ако имах късмет, той щеше да си счупи главата в цимента, а аз щях да се изкатеря по тялото му и да избягам.

Изведнъж Пембъртън застина, а пръстите му се впиха в ръката ми. Аз извиках приглушено и той разхлаби малко хватката си.

— Тихо! — изсъска сериозно.

Навън на „Кау Лейн“ паркираше камион, а двигателят ръмжеше на интервали. Някой идваше!

Пембъртън застана напълно неподвижно, а учестеното му дишане раздираше студената тишина в канала.

Тъй като главата ми бе увита със сакото му, чувах съвсем слабо гласовете отвън, последвани от отварянето на металната преграда на каросерията.

Незнайно защо се сетих за Фели. Тя би попитала защо не съм изкрещяла. Защо не съм дръпнала сакото от главата си и не съм захапала Пембъртън по ръката? Щеше да ме разпита за всички подробности и независимо какво кажех, щеше да обори всеки аргумент като главния прокурор.

Истината беше, че ми бе трудно дори да дишам. Носната ми кърпа — грубо и голямо парче памучен плат — бе натъпкана така плътно в устата ми, че челюстите ме боляха. Налагаше се да дишам през носа, а дори и при най-дълбоко вдишване, успявах да си набавя само толкова кислород, колкото да не припадна.

Ако се разкашлях, с мен щеше да е свършено — и от най-лекото напрягане ми се завиваше свят. Освен това двама мъже пред камион с работещ двигател сигурно чуваха само шума от мотора. Освен ако не успеех да надам оглушителен писък, никой нямаше да ме чуе. Междувременно най-добре беше да си кротувам. Така щях да пестя силите си.

Някой тресна капака на каросерията. Затвориха се две врати и камионът потегли на първа предавка. Отново бяхме сами.

— Хайде, продължавай надолу. Остават още две стъпала.

Той ме ощипа силно за ръката и аз плъзнах крак напред.

— Седем.

Спрях, разколебана да направя последната крачка, която щеше да ме отведе на дъното на канала.

— Има още едно, внимавай.

Сякаш помагаше на старица да пресече натоварена улица.

Направих още една крачка и се озовах до глезените в боклук. Чух как Пембъртън разравя с крак сметта. Той все още ме стискаше жестоко за ръката, но отпусна хватката, когато се наведе, за да вдигне нещо. Явно бе намерил ключа. Щом го бе видял, значи на дъното на канала все пак проникваше някаква светлина.

Светлина на дъното на канала. По някаква необяснима причина мисълта ме подсети за думите на инспектор Хюит, докато ме возеше към дома от окръжния участък в Хинли: „Коричката на пая нищо не е, ако сладко няма на дъното под нея.“

Опитвах се трескаво да проумея какво означава всичко това.

— Съжалявам, Флавия — каза внезапно Пембъртън и прекъсна мислите ми, — но ще трябва да те завържа.

Преди да успея да осмисля думите му, той изви дясната ми ръка зад гърба и завърза китките ми. С какво ме бе завързал? С вратовръзката си ли?

Докато стягаше възела, притиснах пръстите на двете си ръце, така че да оформят арка, точно както бях направила и когато Фели и Дафи ме заключиха в дрешника последния път. Кога беше станало това? Май миналата сряда. Имах чувството, че оттогава е изминала цяла вечност.

Но Пембъртън не беше глупав. Веднага видя какво правя и без да продума притисна дланите ми с палец и показалец, докато малката ми спасителна арка не се сплеска болезнено. После стегна здраво връзката, китките ми се прилепиха плътно една в друга и направи стегнат троен възел.

Прокарах палец по възела и усетих, че платът е гладък. Тъкана коприна. Да, наистина беше използвал вратовръзката си. Нямаше почти никакъв шанс да се измъкна от такива окови!

Китките ми вече се потяха, а знаех, че от влагата коприната скоро щеше да се свие. Всъщност не точно: коприната, също като косата, е протеин и не се свива сама по себе си, но начинът, по който е изтъкана, може да я затегне безмилостно, щом се намокри. След известно време притокът на кръв към дланите ми ще спре, а след това…

— Седни — нареди Пембъртън и натисна раменете ми надолу…

И аз седнах.

Чух издрънчаването на катарамата на колана му, когато го свали, уви го около глезените ми и го стегна силно.

Той не продума повече. Обувките му стържеха върху цимента, докато се изкачваше по стълбите на канала, а после чух как влачи тежките дъски и покрива отвора.

След няколко секунди настъпи тишина. Той беше излязъл.

Седях сама в канала и единствено Пембъртън знаеше къде съм.

Щях да умра тук долу и когато накрая намереха трупа ми, щяха да ме натоварят в лъскава черна катафалка и да ме закарат в някоя влажна стара морга, където щяха да ме положат на маса от неръждаема стомана.

Първо щяха да отворят устата ми и да извадят подгизналата носна кърпа, а щом я разгърнеха на масичката край бледите ми останки, на пода щеше да падне оранжева марка — марката на краля. Щеше да е като в книга на Агата Кристи. Някой — може би дори самата госпожа Кристи — щеше да напише криминален роман по случая.

Щях да съм мъртва, но щях да бъда на първата страница на „Нюз ъф дъ Уърлд“. Ако не бях толкова уплашена и изтощена, така задъхана и пронизвана от болка, щеше да ми се стори дори смешно.