Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (19)

Деветнайсет

Не искам да звучи прекалено драматично, но същата вечер спах като прокълната. Сънувах кули и нащърбени ръбове, където шибащ дъжд се носеше от океана с мириса на виолетки. Бледа жена в рокля от епохата на кралица Елизабет стоеше край леглото ми и ми шептеше на ухо, че камбаните ще забият. Стар моряк с мушамено яке седеше върху куп дървени греди и кърпеше с шило мрежите си, докато далеч над морето мъничък самолет летеше към залязващото слънце.

Когато най-накрая се събудих, слънцето се бе вдигнало и влизаше през прозореца, а аз бях пипнала гадна настинка. Още преди да сляза за закуска, използвах всички носни кърпи в чекмеджето си, както и една чиста кърпа за баня. Едва ли има нужда да споменавам, че не бях в особено добро настроение.

— Стой далеч от мен — предупреди ме Фели, докато се добирах с подпиране до далечния край на масата, дишайки тежко като кит.

— Умри, вещице — успях да кажа и да направя кръст с показалците на двете си ръце.

— Флавия!

Побутвах овесената си каша с ъгълчето на препечена филийка. Въпреки хрупкавите трохи от хляба, блудкавата каша в купичката имаше вкус на картон.

Някой ме дръпна, стреснах се и подскочих на масата като в зле монтирана кинолента. Бях заспала над закуската си.

— Какво ти е? — попита Фели. — Добре ли си?

— Била е в плен на изнурително бълнуване от вчерашното скитосване или безпътие — рече Дафи.

Напоследък тя четеше романа „Пелам“ на Булуър-Литън — по няколко страници вечер преди лягане, и докато го свършеше, най-вероятно щеше да ни засипва всеки ден на закуска с абстрактни изрази от прозаичен стил, скован и монотонен като игра на покер.

— Вчерашен — спомних си аз значението на думата „случил се вчера“. Тъкмо клюмах с глава, обмисляйки какво означава останалата част от фразата, когато Фели изведнъж скочи от масата.

— Мили Боже! — възкликна тя и бързо се загърна плътно с пеньоара си като с покров. — Кой, за Бога, е този?

Отвън пред френския прозорец стоеше човек и надничаше към нас, засенчил поглед с длани.

— Това е онзи писател — казах аз. — Пише за провинциалните имения. Пембъртън.

Фели изписка и изтича нагоре по стълбите, където знаех, че ще си облече синия пуловер и пола, ще напудри сутрешните пъпки и ще слезе плавно, сякаш е друг човек: Оливия де Хавиланд например. Винаги правеше така, когато в Бъкшоу дойдеше непознат мъж.

Дафи вдигна глава незаинтересовано и после продължи да чете. Както обикновено, аз трябваше да се заема.

Излязох на терасата и затворих вратата след себе си.

— Добро утро, Флавия — поздрави ухилен Пембъртън. — Наспа ли се добре?

Дали съм се наспала добре ли? Що за въпрос беше това? Стоях на терасата с подпухнали от недоспиване очи, с коса, чорлава като гнездо на плъхове, и нос, течащ като планински поток. Пък и въпроси, свързани с качеството на съня, не се ли задаваха на хора, с които си прекарал нощта под един покрив? Не бях сигурна. Трябваше да проверя в „Пълен наръчник по етикет за дами“. Фели ми беше подарила книгата за миналия ми рожден ден, но все още я използвах да подпирам с нея по-късия крак на леглото си.

— Не спах много добре. Настинала съм.

— Колко неприятно. Надявах се да интервюирам баща ти за Бъкшоу. Не искам да се натрапвам, но времето ми тук е ограничено. След войната цената на настаняването далеч от дома, дори и в най-скромните странноприемници като „Тринайсетте патока“, е просто шокираща. Не е хубаво да се оправдаваш с липсата на средства, но ние, бедните учени, все още се храним най-вече с хляб и сирене.

— Закусихте ли вече, господин Пембъртън? — попитах аз. — Сигурна съм, че госпожа Малит ще успее да ви приготви нещо.

— Много мило от твоя страна, Флавия, но ханджията, господин Стоукър, ми поднесе истинско угощение с две наденички и пържено яйце, а се притеснявам и да не ми отеснеят дрехите.

Не бях сигурна как точно да разбирам този отговор, а и заради настинката си бях твърде раздразнителна, за да го помоля да уточни.

— Може би аз ще успея да отговоря на въпросите ви. Татко е задържан…

Да, точно така! Каква хитруша си само, Флавия!

— Татко е задържан по работа в града.

— Едва ли темите, които искам да обсъдя с него, представляват интерес за теб. Имам няколко сложни въпроса за отводнителните канали и законите за обработка на прилежащи земи… такива работи. Надявах се да вложа и показалец на архитектурните промени, направени от Антъни и Уилям де Лус през деветнайсети век. „Разделената къща“ и така нататък.

— Чувала съм, че се съставя показалец — казах изведнъж аз, — но за пръв път чувам да се влага.

Дори и с течащ нос все още можех да влизам във вербални битки и с най-добрите възрастни. Едно влажно и експлозивно кихане развали ефекта.

— В такъв случай може ли да вляза и да огледам набързо. Ще си запиша някои бележки. Няма да притеснявам никого.

Опитвах се да измисля синоними на думичката „не“, когато чух рева на двигател и Догър се появи на волана на стария ни шумен трактор сред дърветата в края на алеята, понесъл конски тор към градината. Господин Пембъртън, който веднага забеляза, че се взирам някъде през рамото му, се обърна да види какво става. Когато зърна Догър да се приближава към нас, му помаха дружелюбно.

— Това е старият Догър, нали? Верният прислужник на семейството?

Догър спря трактора и се огледа, за да види на кого маха Пембъртън. След като не видя никого, той вдигна шапка, сякаш за поздрав, но само се почеса по главата. Слезе от трактора и се затътри към нас.

— Флавия — продължи Пембъртън, след като погледна ръчния си часовник, — изгубих всякаква представа за времето. Обещах на издателя си да се срещна с него в Недър Итън, за да разгледаме една доста рядка гробница. Имала невероятен парапет. Старият Куорингтън си пада по гробници, затова е най-добре да не закъснявам. В противен случай „Гробници и надгробни украси: Пътеводител на Пембъртън“ може изобщо да не види бял свят.

Той наметна на гърба си раницата с художническите си принадлежности и слезе по стъпалата, като се спря при ъгъла на къщата, за да затвори очи и да вдиша дълбоко утринния въздух.

— Предай поздравите ми на полковник Де Лус — добави и в следващия миг изчезна.

Догър се качи бавно по стълбите, сякаш не бе спал.

— Гости ли идваха, госпожице Флавия? — Свали шапка той и обърса чело с ръкава си.

— Това беше господин Пембъртън. Пише книга за имения или гробници, или нещо подобно. Искаше да разпита татко за Бъкшоу.

— Не съм го чувал този — рече Догър. — Но пък и не чета много. Въпреки това, госпожице Флавия…

Знаех, че ще ми изнесе проповед, пълна с притчи и смразяващи кръвта примери защо не бива да се разговаря с непознати, но не го направи. Вместо това докосна периферията на шапката си с показалец и двамата постояхме загледани в хоризонта над ливадата като две крави. Разбрахме се без думи. Добрият стар Догър. Това бе начинът му на поучаване.

Именно той например ме научи търпеливо да отключвам ключалки с шперц, когато един ден го заварих да чопли нещо по вратата на оранжерията. Беше изгубил ключа по време на един от „пристъпите“ си и залисано действаше с извитите зъбци на стара вилица, която намерил в една саксия.

Ръцете му трепереха силно. В тези състояния човек имаше чувството, че ако го докосне с пръст, ще го удари ток. Но въпреки това аз предложих да му помогна и след няколко минути той вече ми показваше как да отворя вратата.

— Лесно е, госпожице Флавия — каза Догър след третия ми опит. — Просто не забравяйте трите основни неща: усукване, натиск и огъване. Представете си, че живеете в ключалката. Вслушайте се в пръстите си.

— Къде се научи да правиш това? — попитах аз възхитено, когато вратата изщрака и се отвори. След като схванеш как става, беше изключително лесно.

— Научих се отдавна, в далечни земи — отвърна Догър, излезе от оранжерията и се престори на твърде зает, за да отговаря на още въпроси.

 

 

Макар слънцето да сияеше през прозорците на лабораторията ми, не можех да размишлявам пълноценно. Мислите ми все се връщаха към разказа на татко и към нещата, които открих сама: смъртта на господин Туининг и на Хорас Боунпени.

Какво значеха шапката и робата, на които се натъкнах под керемидите на Ансън Хаус? Чии бяха и защо бяха скрити на покрива?

И според татко, и според репортажа в „Хрониките на Хинли“ господин Туининг е бил облечен с роба, когато е скочил от покрива. Изглеждаше невъзможно и двата източника да грешат.

Но не беше само това. Мислех и за кражбата на кралския Отмъстител от Ълстър — марката близнак на онази, принадлежала на доктор Кисинг.

Зачудих се къде ли е Кисинг сега. Дали госпожица Маунтджой знае? Тя, изглежда, знаеше всичко останало. Дали някогашният директор е още жив? Съмнявах се. Бяха изминали трийсет години, откакто бе останал с впечатлението, че ценната му марка е унищожена.

Но мислите ми препускаха безразборно, съзнанието ми бе мътно и не можех да размишлявам ясно. Носът ми беше запушен, очите ми сълзяха и усещах как скоро ще ме връхлети страшно главоболие. Трябваше да си прочистя главата.

За всичко си бях виновна аз: не биваше да допускам краката ми да изстинат. Госпожа Малит обичаше да казва: „Дръж краката си топли, а главата на хладно и никога няма да лежиш хремава“. Ако някой пипнеше настинка, имаше само един начин за лечение, затова слязох в кухнята и там заварих госпожа Малит да меси тесто.

— Хремава ли си, скъпа? — попита тя, без да вдига очи от точилката. — Ще ти приготвя голяма чаша пилешки бульон. — Тази жена беше влудяващо наблюдателна.

При думите „пилешки бульон“ тя снижи глас почти до шепот и ме погледна заговорнически през рамо.

— Горещ пилешки бульон. Тази тайна ми разкри госпожа Джейкъбсън на една сбирка на Женското дружество. Рецептата се предава в семейството й от древни времена. Не казвай на никого.

Другият любим народен лек на госпожа Малит бе от евкалипт. Тя принуди Догър да посади дръвче в оранжерията и постоянно пъхаше клонки от него насам-натам из Бъкшоу като талисмани срещу настинки и грип.

„Който евкалипт в ъгъла държи, него настинка или грип няма да го повали“, крякаше тя победоносно. И беше вярно. Откакто тайно пъхаше тъмнозелените лъскави листа на неподозирани места, никой от нас не бе пипвал нещо по-сериозно от хрема.

Досега. Нещо явно се беше объркало.

— Не, благодаря, госпожо Малит. Току-що си измих зъбите.

Излъгах, но беше най-доброто оправдание, което успях да измисля в момента. Освен че й придадох и мъченическа нотка, лъжата ми щеше да затвърди впечатлението, че подобрявам личната си хигиена. На излизане свих от килера шише с жълти гранули с етикет „Пилешка есенция“, а от една скоба на стената си взех шепа евкалиптови листа.

Качих се в лабораторията, извадих шишенцето с натриев бикарбонат, който чичо Тар със своя изящен калиграфски почерк бе надписал sal aeratus, а отдолу, в характерния за него педантичен стил, бе отбелязал Нат. бикарб., за да се отличава от калиевия бикарбонат, който понякога също наричаха sal aeratus. Мястото на Кал. бикарб. беше в пожарогасителите, а не в стомаха на човека.

За мен това вещество бе известно като NaHCO₃, а на хората от селата — под името сода за хляб. Някъде бях чула, че същите тези селяни вярват и че голяма доза от добрите стари алкални соли може да прогони и най-тежката настинка.

От химична гледна точка ми изглеждаше логично, че щом солите лекуват и щом пилешкият бульон лекува, каква лечебна сила само би имала чаша газиран пилешки бульон! Направо свят да ти се завие. Щях да патентовам сместа! Щях да създам първия в света лек за настинка: „Отварата на Де Лус: Лечебната формула на Флавия“!

Дори успях да си потананикам почти жизнерадостно, докато отмервах 250 милилитра чешмяна вода в стъкленица и я поставих върху пламъка, за да се затопли. Междувременно в епруветка сварих евкалиптовите листа и наблюдавах как капките масло с цвят на слама започват да се образуват в края на дестилационната тръба.

Водата закипя, свалих стъкленицата от огъня и я оставих да изстине за няколко минути, а после сипах във водата две чаени лъжички пилешка есенция и една супена лъжица от добрия стар NaHCO₃.

Разклатих добре сместа, докато не се разпени като Везувий над ръба на стъкленицата. Стиснах нос и изгълтах наведнъж половината от отварата.

Газиран пилешки бульон! Боже, пази чедата си, които се потят по нивите на експерименталната химия!

Отворих епруветката и изсипах водата от евкалиптовите листа и всичко останало в остатъка от жълтия сироп. След това съблякох пуловера си, наметнах го на главата, за да не се разсейва парата, вдишах отпушващите носа изпарения от пилешки евкалипт и някъде в запушените дълбини на главата си като че ли усетих синусите ми да вдигат ръце във въздуха и да се предават. Вече се чувствах по-добре.

Потропа се силно и аз едва не подскочих. Толкова рядко идваше някой в тази част на къщата, че почукването беше неочаквано като онези стряскащи акорди на орган във филмите на ужасите, когато някоя врата се отваря и разкрива куп трупове. Дръпнах резето и на прага се изправи Догър, който мачкаше шапката си като перачка. Видях, че отново е имал пристъп.

Протегнах ръка, докоснах дланите му и те веднага застинаха. Бях забелязала — макар да не се възползвах често от това — че понякога едно докосване изразява неща, които не могат да се изкажат с думи.

— Каква е паролата? — попитах аз, сплетох пръсти и подпрях длани на темето си.

За около пет секунди Догър ме зяпаше с празен поглед, но после напрегнатите мускули на челюстта му се отпуснаха бавно и той почти се усмихна. Като автомат сплете пръсти и постави ръце на главата си като мен.

— На върха на езика ми е — рече колебливо. А после добави: — Спомних си, арсеник.

— Внимавай да не я глътнеш — отвърнах аз. — Отрова е.

Със забележителна сила на волята Догър се насили да се усмихне. Ритуалът беше спазен.

— Заповядай, приятелю — казах аз и отворих широко вратата.

Той влезе и се огледа смаяно, сякаш внезапно се бе озовал в лабораторията на алхимик в Древен Шумер. От толкова отдавна не бе идвал в тази част на къщата, че беше забравил за стаята.

— Толкова много стъкленици — каза разтреперано.

Издърпах стария фотьойл на Тар от бюрото и го задържах, докато Догър се настаняваше между дървените облегалки.

— Седни. Ще ти приготвя нещо.

Напълних стъкленица с чиста вода и поставих върху нея цедка. Догър се стресна при лекото пукване на спиртната лампа, когато поднесох към нея запалена клечка кибрит.

— Чаят ще е готов след миг.

Хубавото на лабораторните стъкленици е, че в тях водата завира за нула време. Сипах лъжица черни листа в чашата. Когато течността стана тъмночервена, подадох стъкленицата на Догър, който я изгледа скептично.

— Всичко е наред. Това е обикновен чай.

Той отпиваше предпазливо и духаше повърхността, за да изстине. Тогава си спомних защо чаят управлява нас, англичаните, повече, отколкото ни управляват Бъкингамският дворец или правителството: освен душата, приготвянето на чай е единственото, което ни отличава от маймуните — или поне така казал викарият на татко, който пък го казал на Фели, която казала на Дафи, а Дафи го каза на мен.

— Благодаря — рече Догър. — Вече съм на себе си. Но трябва да ви кажа нещо, госпожице Флавия.

Седнах небрежно на ръба на бюрото в опит да го предразположа.

— Казвай.

— Ами — започна Догър, — нали знаете, че от време на време аз… понякога ми се случва…

— Разбира се, Догър. Всички имаме такива моменти.

— Не знам. Не помня. Разбирате ли, когато аз… — Той обърна очи като крава пред заколение. — Струва ми се, че може да съм причинил нещо на един човек. А сега арестуваха за това полковника.

— За Хорас Боунпени ли говориш?

На пода се разби стъкло, когато Догър изпусна стъкленицата с чая. Станах, взех парцал и незнайно защо започнах да попивам ръцете му, които бяха напълно сухи.

— Какво знаете за Хорас Боунпени? — попита той и стисна китката ми в стоманена хватка.

Ако пред мен не стоеше Догър, щях да се уплаша до смърт.

— Знам всичко — отвърнах и внимателно разтворих пръстите му. — Потърсих информация за него в библиотеката. Говорих с госпожица Маунтджой, а вчера татко ми разказа цялата история.

— Вчера сте се виждали с полковник Де Лус? В Хинли ли?

— Да. Отидох с колелото. Нали ти казах, че той е добре. Не помниш ли?

— Не — поклати глава Догър. — Понякога не си спомням.

Нима е възможно? Възможно ли е Догър да е срещнал Хорас Боунпени някъде из къщата или в градината, да се е сбил с него и да е предизвикал смъртта му? Дали е било злополука? Или не съвсем?

— Разкажи ми какво стана — подканих го аз. — Кажи ми всичко, което си спомняш.

— Спях — започна Догър. — Чух гласове… силни гласове. Станах и отидох до кабинета на полковник Де Лус. Там в коридора стоеше някой.

— Аз бях. Аз стоях в коридора.

— Значи сте била вие. Стояхте в коридора.

— Да. Ти ми каза да се пръждосвам.

— Нима? — Догър изглеждаше шокиран.

— Да. Каза ми да се връщам в леглото.

— От кабинета излезе мъж — рече изведнъж Догър. — Спотаих се до часовника и той мина покрай мен. Ако бях протегнал ръка, щях да го докосна.

Очевидно Догър си припомняше за нещо случило се, след като се бях върнала в леглото.

— Но не си… го докоснал, нали?

— Не, не и тогава. Проследих го до градината. Той не ме видя. Вървях плътно покрай стената зад оранжерията. Той стоеше в краставиците… ядеше нещо… беше ядосан… говореше си сам… какви груби думи само… изглежда, не забелязваше, че се е отклонил от пътеката. И тогава избухнаха фойерверките.

— Фойерверки ли?

— Нали се сещате, римски свещи, заря. Помислих си, че в селото има панаир. Юни е. През юни често правят панаири.

Не е имало никакъв панаир, в това бях сигурна. По-скоро бих изминала цялото протежение на река Амазонка с пробити гуменки, отколкото да пропусна възможността да хвърлям топки на стрелбището и да се натъпча с курабии и сладолед с ягоди. Не, следях много внимателно датите за панаирите.

— И какво стана после — попитах аз. По-късно щяхме да изясним подробностите.

— Сигурно съм заспал — каза Догър. — Когато се събудих, лежах в тревата. Беше мокра. Станах и отидох да си легна. Не се чувствах добре. Явно съм изпаднал в едно от онези лоши състояния. Не помня.

— И мислиш, че по време на пристъпа може да си убил Хорас Боунпени, така ли?

Догър кимна мрачно и поглади тила си.

— А кой друг е бил там? — попита той.

А кой друг е бил там? Къде чух тези думи? Разбира се! Инспектор Хюит каза същото за татко!

— Наведи глава, Догър.

— Съжалявам, госпожице Флавия. Не съм искал да убивам никого.

— Наведи глава.

Догър се наведе напред на стола. Когато повдигнах яката му, той направи гримаса.

На врата му от ухото надолу се разстилаше огромна лилава синина с размера и формата на ток на обувка. Догър направи гримаса, когато докоснах мястото.

Подсвирнах тихо.

— Фойерверки друг път! Не са били фойерверки, Догър. Някой здравата те е фраснал. Как ходиш от два дни с тази рана на врата? Сигурно боли адски.

— Боли, госпожице Флавия, но и по-лоши рани съм получавал.

Явно го бях погледнала със съмнение.

— Огледах си очите в огледалото — добави той. — Зениците ми бяха нормални. Леко сътресение, но нищо сериозно. Скоро ще се оправя.

Тъкмо се канех да го питам откъде знае всичко това, когато той добави бързо:

— Прочетох го някъде.

Изведнъж ми хрумна един по-важен въпрос.

— Догър, как ще убиеш някого, ако си бил в безсъзнание след удар?

Той ме гледаше като малко момче, което чака да го накажат. Отваряше и затваряше уста, но от нея не излизаше нито звук.

— Нападнали са те! — казах аз. — Някой те е ударил с обувка.

— Мисля, че не е така, госпожице — отвърна тъжно той. — Разбирате ли, освен мен в градината беше само Хорас Боунпени.