Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (6)

Шест

Пиехме чай. Госпожица Маунтджой беше изровила отнякъде очукан чайник, а след кратко тършуване извади от чантата си смачкано пакетче бисквити.

Седях на една стълба за сваляне на книги от високите рафтове и си похапвах.

— Беше голяма трагедия — заразказва госпожица Маунтджой. — Чичо ми работеше като главен възпитател в общежитието Ансън Хаус, откакто се помнех. Той много се гордееше с възпитаниците си. Правеше всичко възможно да ги научи на старание и да ги подготви за живота.

Обичаше да се шегува, че говори латински по-добре от самия Юлий Цезар, а граматиката, която беше написал, „Lingua Latina от Туининг“, публикувана, когато бил едва двайсет и четири годишен, се използваше в училищата по целия свят. Още пазя екземпляр от учебника на нощното си шкафче и макар да не разбирам почти нищо, понякога обичам да държа книгата заради спокойствието, което ми носи: qui, quae, quod и така нататък. Думите звучат толкова успокояващо.

Чичо Гренвил непрекъснато организираше какви ли не занимания: насърчи момчетата да си основат клуб по дебати, отбор по пързаляне с кънки, клуб по колоездене, клуб по крибидж. Обичаше да прави фокуси, макар да не го биваше много — винаги се виждаше как асо каро се подава от ръкава му, закачено с ластик. Беше и запален колекционер на марки и преподаваше на момчетата историята и географското разположение на страните, издали марките, както и как да поддържат класьорите си чисти и подредени. И това доведе до падението му.

Спрях да дъвча и наострих уши. Госпожица Маунтджой беше потънала в спомени и като че ли нямаше нужда да я подканям.

Постепенно тя ме омая. Говореше с мен като с възрастен човек и аз се поддадох. Изпитвах съжаление към нея… наистина.

— Падението му ли? — попитах.

— Той допусна голямата грешка да се довери на няколко подли сополанковци, които като червеи му бяха влезли под кожата. Преструваха се, че много се вълнуват от колекцията му от марки и се правеха, че се интересуват още повече от колекцията на доктор Кисинг, директора. По онова време той беше най-големият специалист в света по марките „Черно пени“ — първата пощенска марка — и познаваше всичките им разновидности и варианти. Колекцията на Кисинг бе една от най-завидните — говоря напълно сериозно — в целия свят. Онези подли създания убедили чичо Гренвил да организира частна изложба с марките на директора. Докато разглеждали перлата в колекцията — едно чудато Черно пени — забравила съм вече подробностите — марката била повредена.

— Как така повредена? — попитах аз.

— Изгоряла. Едно от момчетата я запалило. Искало да си направи шега.

Госпожица Маунтджой взе чашата си с чай и се понесе като дим към прозореца, където стоя и се взира навън, сякаш цяла вечност. Вече си мислех, че ме е забравила, но в същия миг тя проговори отново:

— Естествено, обвиниха чичо ми за трагедията… — Тя се обърна и ме погледна в очите. — А останалата част от историята си научила днес в гаража.

— Самоубил се е — казах аз.

— Не се самоуби! — изписка госпожица Маунтджой. Чашата и чинийката паднаха от ръцете й и се разбиха на пода. — Беше убит!

— От кого? — попитах толкова овладяно, че дори успях да съставя въпроса граматически правилно. Госпожица Маунтджой отново започваше да ми лази по нервите.

— От онези чудовища! — изсъска тя. — Онези отвратителни чудовища!

— Какви чудовища?

— Онези момчета! Те го убиха. Все едно собственоръчно му забиха нож в сърцето.

— Кои са онези момчета… тоест чудовища? Помните ли имената им?

— Защо питаш? Какво ти дава право да идваш тук и да ровиш в миналото?

— Интересувам се от история.

Госпожица Маунтджой прокара ръка през очите си, сякаш се опитваше да излезе от някакъв транс, и заговори бавно като упоена.

— Случи се толкова отдавна. Много отдавна. Вече не помня… Чичо Гренвил е споменавал имената им, преди да го…

— Убият ли? — предположих аз.

— Да, точно така, преди да го убият. Странно, нали? През всичките тези години едно от имената се е запечатало в съзнанието ми, защото ми напомняше на маймуна… маймуна на верижка, с хармоника, малка червена кръгла шапчица и тенекиена кутия.

Тя се засмя нервно.

— Джако ли? — попитах аз.

Госпожица Маунтджой седна тежко като ударена. Зяпна ме с ококорени очи, сякаш току-що се бях материализирала пред нея от друго измерение.

— Коя си ти, малката? — прошепна тя. — Защо дойде тук? Как се казваш?

— Флавия — отвърнах аз и спрях за миг на прага. — Флавия Сабина Долорес де Лус. — Сабина наистина беше средното ми име, но Долорес си го измислих.

 

 

Старото колело с три скорости бе ръждясвало години наред в една барака за инструменти сред счупени саксии и дървени колички, докато не го спасих от забравата. Както много други предмети в Бъкшоу, велосипедът някога бе принадлежал на Хариет, която го кръстила „l’Hirondelle“, или „лястовицата“. Аз го прекръстих на Гладис.

Гумите й бяха спаднали, веригата беше изсъхнала и плачеше за смазване, но със старата помпа за гуми и черната кожена чантичка за инструменти под седалката можеше да се ремонтира напълно. С помощта на Догър бързо я стегнах. Сред комплекта от инструменти намерих брошура, озаглавена „Колоездене за жени от всички възрасти“ с автор Прунела Стак, председател на Женската организация за здраве и красота. На корицата с черно мастило и красив почерк бе изписано: „Хариет де Лус, Бъкшоу“.

Понякога имах чувството, че Хариет не си е отишла — присъствието й се усещаше навсякъде.

Летях към къщи покрай наклонените, покрити с мъх надгробни камъни в претъпкания двор на църквата „Свети Танкред“, през тесните алеи, обрамчени с дървета, по прашната „Хай Роуд“, която водеше извън селото. После оставих Гладис да се спуска по инерция по баирите и докато профучавах покрай живите плетове, си представях, че съм пилот на един от самолетите „Спитфайър“, които само преди пет години бяха прелетели ниско като лястовици над същите тези плетове, преди да се приземят в Леткоут.

В брошурата прочетох, че ако карам велосипеда с изправен гръб като госпожица Гълч във филма „Магьосникът от Оз“, избирам неравен терен и дишам дълбоко, ще сияя от здраве като електрическа крушка и никога няма да страдам от акне — полезна информация, която не си направих труда да споделя с Офелия.

Чудех се дали има и брошура „Колоездене за мъже от всички възрасти“. И ако имаше, дали бе написана от председателя на Мъжката асоциация за здраве и красота?

Представих си, че съм момчето, което татко вероятно винаги е искал да има: син, когото да води в Шотландия, за да ловят сьомга и да стрелят по диви кокошки в блатата. Син, когото щеше да изпрати в Канада, за да играе хокей на лед. Не че татко правеше някое от тези неща, но ми се искаше да си мисля, че ако имаше син, щеше да ги прави.

Презимето ми трябваше да е Лорънс, като неговото, и насаме щеше да ме нарича Лари. Колко ли е останал разочарован, когато всичките му деца се оказали момичета.

Дали не се държах твърде жестоко с ужасната госпожица Маунтджой? Не бях ли твърде отмъстителна? В крайна сметка тя не беше ли просто една безобидна и самотна стара мома? Дали Лари де Лус нямаше да прояви повече разбиране към нея?

— Как пък не! — извиках през брулещия лицето ми вятър и запях: — Умба-чъка! Умба-чъка! Умба-чъка-бум!

Но това не ми помогна да се почувствам като момче.

Аз си бях аз. Флавия. И обичах себе си, въпреки че никой друг не ме обичаше.

— Да живее Флавия! — провикнах се, докато с Гладис профучахме през портата Мълфорд с бясна скорост и излязохме на алеята с кестените, която вървеше успоредно на главната алея на Бъкшоу.

Невероятната порта с грифоните, изправени на задните си лапи, и украсена с филиграни от черно ковано желязо някога красяла съседното имение Бачли, наследствен дом на „Мръсните Мълфорд“. През 1706 година някой си Брандуин де Лус преместил портата в Бъкшоу, а след като един от семейство Мълфорд избягал с жена му — я откачил и я донесъл у дома.

Изглежда, размяната на една съпруга за една врата („Най-красивата отсам рая“, написал Брандуин в дневника си) решила въпроса, тъй като родовете Мълфорд и Де Лус запазили топли приятелски и съседски отношения, докато последният Мълфорд, Тобиас, не продал имението по време на американската Гражданска война и не заминал, за да помогне на братовчедите си, сражаващи се на страната на Конфедерацията.

 

 

— Може ли да поговорим, Флавия? — попита инспектор Хюит на входната врата.

Нима ме чакаше?

— Разбира се — отвърнах любезно аз.

— Къде беше досега?

— Арестувана ли съм, инспекторе? — Шегувах се и се надявах и той да е схванал шегата.

— Просто ми е любопитно.

Инспекторът извади лула от джоба на сакото си, напълни я и запали клечка кибрит. Наблюдавах как пламъкът изгаря равномерно надолу към дебелите му пръсти.

— Ходих в библиотеката.

Инспекторът запали лулата и посочи с нея към Гладис:

— Не виждам да носиш книги.

— Затворена е.

— Аха.

Този човек беше влудяващо спокоен. Дори на сцената на убийството остана толкова невъзмутим, сякаш се разхождаше в парка.

— Говорих с Догър — продължи той и аз забелязах, че не сваля очи от мен, за да види реакцията ми.

— Така ли? — В главата ми прозвуча предупредителен сигнал, като онези, които дават, когато подводниците се готвят да се потопят.

„Внимавай“, помислих си. Внимавай какво казваш. Каква ли част от истината му е признал Догър? Дали е споменал за непознатия в кабинета на татко? За караницата им? За заплахите?

Именно това беше проблемът при хора като градинаря ни: можеше да получи пристъп без никаква причина. Дали се беше раздрънкал пред инспектора за непознатия в кабинета? Проклет да е! Проклет!

— Каза, че си го събудила към четири часа през нощта и си му съобщила, че в градината има труп. Вярно ли е?

Сподавих облекчената си въздишка и едва не се задавих. Благодаря ти, Догър! Бог да те благослови и да бди над теб! Добрият стар предан Догър. Знаех си, че мога да разчитам на него.

— Да. Точно така.

— Какво се случи после?

— Слязохме на долния етаж и излязохме в градината през кухненската врата. Показах му тялото. Той коленичи до него и провери дали има пулс.

— И как точно го направи?

— Постави пръсти на врата точно под ухото.

— Хм, и имаше ли пулс?

— Не.

— Откъде разбра? Той ли ти каза?

— Не — отвърнах аз.

— Хм — повтори инспекторът. — Ти коленичи ли до него?

— Възможно е. Май не… Не помня.

Инспекторът си записа нещо. Макар да не видях, знаех точно какво: Въпрос: Д. (1) казал ли е на Ф., че няма пулс? (2) Видял ли е Ф. да коленичи Д. Т. (до тялото)?

— Напълно разбираемо — вметна инспекторът. — Сигурно си била много шокирана.

Извиках в съзнанието си образа на непознатия, лежащ в лехата призори: филизите на краставиците по брадичката му, кичурите рижа коса, нежно развявани от лекия утринен ветрец, бледата кожа, опънатия крак, потрепващите пръсти, последното вдишване. И последната дума, която изхриптя в лицето ми… „Прощавайте“.

Колко вълнуващо!

— Да — отвърнах аз. — Много се уплаших.

 

 

Очевидно издържах теста. Инспектор Хюит отиде в кухнята, където сержант Улмър и сержант Грейвс работеха усърдно, засипвани с клюки и сандвичи с маруля от госпожа Малит.

Офелия и Дафни слязоха за обяд, а аз забелязах разочаровано, че кожата на Офелия е изключително гладка. Нима отварата ми имаше обратен ефект? Да не би по някакви неведоми химични пътища да съм сътворила чудодеен крем за лице?

Госпожа Малит нахълта в трапезарията и мърмореща постави купите със супа и сандвичите на масата.

— Не е редно — недоволстваше тя. — Работното ми време свърши, цялата тази суматоха, а Алф ме чака вкъщи. Как посмяха само да ме накарат да извадя онази мъртва птица от кофата за боклук — потрепери тя. — За да я снимат. Не е редно. Посочих им кофата и им казах, че щом толкова им е притрябвал трупът, да си го извадят сами, защото аз ще приготвям обяда. Яжте си сандвичите, момичета. Няма нищо по-хубаво от студена шунка през юни. Все едно сме на пикник.

— Мъртва птица ли? — попита Дафни и изви устни.

— Да, онази, която госпожица Флавия и полковникът намериха на прага вчерашен. Още ме побиват тръпки, като се сетя как лежеше с изцъклени очи, вирнат клюн във въздуха и хартийката, набучена на него.

— Нед! — възкликна Офелия и удари с длан по масата. — Права си, Дафи. Изпратил ми е любовно послание!

По Великден Дафни четеше „Златната клонка: изследване на магически и религиозни традиции“ и разказа на Офелия за примитивните обичаи за ухажване в Южните морета, някои от които оцелели и до нашите просветени времена. Посъветва Офелия просто да бъде търпелива.

Погледнах недоумяващо първо едната, после другата. Понякога изобщо не разбирах сестрите си.

Мъртва птица, вкочанена като дърво, с вирнат клюн във въздуха. Че какво любовно послание беше това?

Дафни се скри зад книгата си, а Офелия се изчерви леко. Станах от масата, излязох, и ги оставих да се кискат над чиниите си.

 

 

— Госпожо Малит, не казахте ли на инспектор Хюит, че малките бекасини долитат в Англия чак през септември? — попитах аз.

— Бекасини, бекасини, бекасини! Само това слушам днес. Отдръпни се, моля те, искам да избърша там.

— Защо всъщност тук няма бекасини чак до септември?

Госпожа Малит се изправи, пусна четката в кофата и избърса изцапаните си със сапун ръце в престилката си.

— Защото преди това са някъде другаде — отвърна тя тържествуващо.

— Къде?

— Ами нали знаеш… те мигрират като всички птици. Сигурно са някъде на север. Може дори да пият чай с Дядо Коледа.

— Но колко на север? В Шотландия ли?

— Шотландия! — каза презрително госпожа Малит. — О, не скъпа. Дори и втората сестра на моя Алф ходи чак до Шотландия през ваканциите си, а тя не е бекасина. Макар че съпругът й е — добави госпожа Малит.

Ушите ми забучаха и нещо в съзнанието ми изщрака.

— Ами Норвегия? — попитах. — Възможно ли е малките бекасини да прекарват лятото в Норвегия?

— Предполагам, че е възможно, скъпа. Ще трябва да провериш в някоя книга.

Да! Нали инспектор Хюит каза на доктор Дарби, че мъжът в градината е дошъл от Норвегия? Откъде всъщност знаеха това? Дали инспекторът ще ми признае, ако го попитам?

Най-вероятно не. Значи щеше да се наложи да се досетя сама.

— Хайде, излизай от кухнята — подкани ме госпожа Малит. — Не мога да се прибера, преди да измия пода, а стана един часът. Храносмилането на Алф сигурно вече е в окаяно състояние.

Излязох през задната врата. Полицаите и следователят си бяха отишли; бяха взели трупа и градината изглеждаше странно празна. Догър не се виждаше никакъв и аз седнах на ниската част от стената, за да помисля на спокойствие.

Дали Нед наистина беше оставил мъртвата птица на прага като знак за любовта си към Офелия? Тя очевидно мислеше така. И ако наистина е бил Нед, откъде е взел птицата?

Две секунди и половина по-късно грабнах Гладис, преметнах крак през седалката й и за втори път през този ден полетях като вятър към селото.

Надпреварвах се с времето. В Бишъпс Лейси все още никой не знаеше за смъртта на непознатия. Полицаите едва ли щяха да кажат на някого, а пък аз — още по-малко.

Слуховете щяха да тръгнат чак след като госпожа Малит измиеше пода и се отправеше към селото. Но щом тя стигнеше у дома си, новината за убийството в Бъкшоу щеше да се разпространи като черната чума. Дотогава трябваше да разбера онова, което ме интересуваше.