Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (17)

Седемнайсет

Част от мен искаше да извади проклетите марки и да ги положи в дланта му, но инспектор Хюит ми се беше доверил. Не можех да дам в ръцете на татко предмети, които най-вероятно са били откраднати и биха могли да го уличат.

За щастие той не забеляза нищо. Дори поредната светкавица, последвана от оглушителна гръмотевица, не го върна към настоящето.

— Отмъстителят от Ълстър с буквите „TL“ — продължи той — разбира се, се превърнал в основния експонат от колекцията на доктор Кисинг. Всеизвестно било, че съществуват само две такива марки. Другата, маркирана с „AA“, след смъртта на кралица Виктория била наследена от сина й Едуард Седми, а след неговата смърт — от сина му Джордж Пети, в чиято колекция останала до хиляда деветстотин двайсет и пета година. Тази марка беше открадната посред бял ден от една изложба и до днес никой не я е виждал.

„Ха!“, помислих си аз.

— А какво станало с марката с „TL“? — попитах на глас.

— Както вече видяхме, марката „TL“ била скътана на сигурно място в кабинета на директора на „Грейминстър“. Доктор Кисинг я изваждаше от време на време „отчасти за да се похвали“, както ни каза веднъж, и „отчасти, за да си припомня скромния си произход, в случай че започне да се възгордява“.

Други хора обаче рядко виждаха Отмъстителя от Ълстър — директорът я е показвал само на няколко от най-сериозните филателисти. Говореше се, че самият крал предложил веднъж да купи марката — оферта, която била любезно, но твърдо, отказана. След като това не подействало, той помолил — чрез личния си секретар — да получи специално разрешение, за да види „този мармаладен феномен“, както го нарекъл. Молбата била незабавно удовлетворена и покойният монарх посетил късно една вечер „Грейминстър“. Интересно е, разбира се, дали е донесъл със себе си „AA“, за да могат двете велики марки отново да се съберат на едно място, та макар и само за няколко часа. Това вероятно ще остане една от големите загадки в историята на филателията.

Попипах джоба си и пръстите ми потръпнаха при лекото изшумоляване на хартията.

— Старият ни възпитател господин Туининг си спомняше ясно онзи случай и разправяше трогателно как лампите в кабинета на директора горели до късно през онази зимна нощ.

Което, уви, ме връща обратно към Хорас Боунпени.

По тона на татко разбрах, че той отново е потънал в собственото си минало. По гръбнака ми пропълзя тръпка на въодушевление. Щях да науча истината.

— По онова време Скелета вече беше станал изкусен фокусник. Превърнал се бе в дързък, нахален младеж с безочливо поведение, който получаваше своето в общи линии с натиск.

Освен издръжката, която получаваше от адвокатите на баща си, той изкарваше и доста допълнителни пари, като изнасяше представления в и около училището — първо по детски празненства, а по-късно, когато стана по-уверен, и по студентски концерти и политически вечери. По онова време единственият му асистент вече беше Боб Станли и се носеха легенди за някои от екстравагантните им изпълнения.

В онези дни обаче рядко виждах Скелета извън класната стая. Тъй като се бе издигнал над нивото на Клуба на илюзиониста, той напусна кръжока и се мълвеше, че отправял презрителни забележки за „онези аматьорчета“, които продължаваха да членуват в него.

Тъй като посещаемостта в клуба спадна сериозно, господин Туининг най-накрая обяви, че се отказва от мистериите на илюзионизма, за да се посвети изцяло на Клуба по филателия.

Спомням си, че онази вечер — беше ранна есен, първата сбирка за годината — Скелета изненадващо се появи ухилен до уши и престорено дружелюбен. Не го бях виждал от края на предишния учебен срок и той вече ми изглеждаше някак си чужд и твърде голям за стаята, в която се бяхме събрали.

— А, Боунпени — каза господин Туининг — каква неочаквана изненада. Какво те води на нашата скромна сбирка?

— Краката ми! — извика Скелета и повечето от нас се разсмяха.

Но в следващия миг той изостави преструвките и отново се превърна в обикновен ученик, държащ се почтително и изпълнен с човечност.

— Господине, през ваканцията си мислех колко прекрасно би било, ако успеете да убедите директора да ни покаже онази своя уродлива марка.

Изражението на господин Туининг стана мрачно.

— Онази уродлива марка, както я наричаш, Боунпени, е една от най-големите ценности в британската филателия и никога не бих предложил да бъде извадена, за да я гледат нахални нехранимайковци като теб.

— Но, господине! Помислете за бъдещето! Когато ние пораснем… имаме собствени семейства…

При тези думи всички се ухилихме и започнахме разсеяно да очертаваме фигури по килима с обувки.

— Ще бъде като сцена от „Хенри Пети“ — продължи Скелета. — Всички семейства в Англия, легнали си вечерта по леглата, ще се смятат за прокълнати, че не са били в „Грейминстър“, за да зърнат великия Отмъстител от Ълстър! Моля ви, господине! Умолявам ви!

— Бих ти писал отличен за смелостта, младежо, и слаб за подигравката с текста на Шекспир. Но все пак…

Виждахме, че господин Туининг омеква. Крайчецът на единия му мустак потрепваше леко.

— О, молим ви, господине — завикахме всички в хор.

— Ами… — каза той.

— И така, всичко бе уредено. Господин Туининг говори с доктор Кисинг и достопочтеният директор, поласкан, че възпитаниците му се интересуват от толкова тайнствен предмет, се съгласи охотно. Изложбата беше насрочена за следващата неделя вечерта след църковната служба и щеше да се проведе в апартамента на директора. Поканени бяха само членовете на Клуба по филателия, а господин Кисинг щеше да поднесе какао и бисквити.

Стаята беше изпълнена с дим. Боб Станли, който бе дошъл със Скелета, пушеше невъзмутимо цигара и като че ли никой не възразяваше. Макар момчетата от единайсети клас да се ползваха с привилегии, за пръв път виждах някое от тях да пали пред директора. Аз пристигнах последен и господин Туининг вече беше напълнил пепелника с фасове от цигари „Голд Флейк“, които пушеше непрекъснато извън класната стая.

Доктор Кисинг като всички велики директори на училища също имаше някои заложби на шоумен. Той говореше на всякакви теми: времето, резултатите от мачовете по крикет, отпусканите стипендии, ужасяващото състояние на керемидите на Ансън Хаус — държеше ни в напрежение.

Чак когато всички треперехме в очакване като щурчета, той рече: „Мили Боже, съвсем забравих, че сте тук, за да видите прочутата ми марка“.

Вече до един кипяхме от нетърпение — сякаш стаята беше пълна с чайници. Доктор Кисинг отиде до сейфа на стената и пръстите му се завъртяха в сложен танц върху ключалката с цифровата комбинация.

С две изщраквания вратичката се отвори. Той бръкна вътре и извади метална табакера — обикновена кутия от цигари „Голд Флейк“! При тази гледка няколко души се изсмяха. Зачудих се дали е имал дързостта да извади същата стара табакера и пред краля.

Последва малко глъчка, но всички в стаята затаиха дъх, когато директорът отвори капака. В кутията, поставена върху постелка от попивателна хартия, стоеше миниатюрно калъфче: твърде малко и безлично на пръв поглед, за да съдържа подобно съкровище.

Доктор Кисинг тържествено извади пинцети от джоба на сакото си и издърпа внимателно марките като сапьор, който обезврежда неизбухнала бомба. После постави марката върху хартията.

Ние се скупчихме, блъскайки се около него, за да виждаме по-добре.

— Внимателно, момчета — предупреди доктор Кисинг. — Не забравяйте за добрите обноски. Винаги трябва да се държите като джентълмени.

И тогава с очите си видях прочутата марка, която изглеждаше точно както бях чувал, но въпреки това надмина очакванията ми… Толкова пленителна беше! Едва повярвахме, че се намираме в една стая с Отмъстителя от Ълстър.

Скелета стоеше точно зад гърба ми и надничаше през рамото ми. Усещах горещия му дъх върху бузата си и дори ми се стори, че долавям миризмата на пай със свинско и червено вино. Нима беше пил?

И тогава се случи нещо, което няма да забравя, докато съм жив — а вероятно и след това. Скелета се спусна напред, сграбчи марката и я вдигна високо, стиснал я с палец и показалец като свещеник, вдигнал нафора.

— Вижте един фокус, господине! — извика той.

Всички се вцепенихме. Преди да успеем да мигнем, Скелета извади кибритена клечка от джоба си, запали я с палец и я поднесе към ъгълчето на Отмъстителя от Ълстър.

Марката почерня, после ъгълчето й се подгъна, малък огнен език се плъзна по повърхността й и миг по-късно от нея остана само малко черна пепел в дланта на Скелета. Той вдигна ръце и със страховит глас изрецитира:

Прах при прахта, пепел при пепелта.

Ако кралят не може да те вземе, да те отнесе Дявола!

Беше отвратително. Всички стояха смълчани и вцепенени. Доктор Кисинг бе зяпнал, а господин Туининг, който ни заведе там, изглеждаше сякаш са го простреляли в сърцето.

— Това е фокус, господине — извика Скелета безсрамно ухилен. — А сега всички трябва да ми помогнете да я върна. Ако се хванем за ръце и се помолим заедно…

С дясната си ръка той сграбчи дланта ми, а с лявата хвана Боб Станли.

— Подредете се в кръг — нареди ни той. — Хванете се за ръце и всички да се помолим в кръг!

— Стига толкова! — извика доктор Кисинг. — Веднага престани с това безумие! Върни марката в кутията, Боунпени!

— Но, господине — възрази Скелета — и кълна се, че видях зъбите му да проблясват на светлината от огъня в камината. — Ако не се съберем в кръг, магията няма да стане. Фокусите се изпълняват така.

— Върни… марката… в… кутията — повтори бавно и отчетливо доктор Кисинг със страховито изражение като на труп, останал в окопите след битка.

— Добре де, налага се да се справя сам — рече Скелета — Но трябва да ви предупредя, че така ще е много по-трудно.

Никога не го бях виждал толкова самоуверен, толкова самонадеян.

Той нави ръкавите си и вдигна дългите си бели тънки пръсти високо във въздуха.

Върни се, Оранжева кралице,

върни се и кажи де беше!

При тези думи той щракна с пръсти и между тях изведнъж се появи марка. Оранжева марка.

Мрачното изражение на доктор Кисинг малко се разведри и той почти се усмихна. Пръстите на господин Туининг се впиха силно в гърба ми и чак тогава осъзнах, че той се бе вкопчил в мен с цялата си сила.

Скелета приближи марката към очите си, за да я разгледа отблизо, докато едва не докосна носа си с нея. В същото време извади удивително голяма лупа от джоба на панталона си и заразглежда появилата се от нищото хартийка със стиснати устни.

И тогава изведнъж той проговори с гласа на Чанг Фу, стария мандарин, и се кълна, че макар да не носеше грим, видях ясно жълтата кожа, дългите нокти и червеното кимоно с драконите.

— Охо! Достопочтените предци пратили марка! — рече той и ни я показа да я разгледаме. Хартийката беше обикновена марка за вътрешни пратки в Америка: разпространена марка от времето на Гражданската война, каквито имахме в изобилие в класьорите си.

Скелета я пусна да падне бавно на пода, а после сви рамене и обърна очи към тавана.

— Върни се, върни се, Оранжева кралице… — започна той отново, но доктор Кисинг го сграбчи за раменете и го разтърси като кутия с боя.

— Марката — нареди му той и протегна ръка. — Веднага ми я дай!

Скелета обърна навън джобовете на панталона си един по един.

— Не мога да я намеря, господине. Явно нещо се е объркало.

После надникна в ръкавите си, прокара дългия си показалец по вътрешната страна на яката си и лицето му внезапно се преобрази. В следващия миг той бе уплашен ученик, на когото като че ли не му оставаше друго, освен да хукне да бяга.

— Досега винаги се получаваше — запелтечи Скелета. — Правил съм този фокус безброй пъти.

Лицето му почервеня и видях, че ще се разплаче.

— Претърсете го — нареди рязко доктор Кисинг и няколко от момчетата под ръководството на господин Туининг отведоха Скелета в тоалетната, където го обърнаха с главата надолу и го преровиха от рижавата коса до кафявите обувки.

— Момчето казва истината — рече господин Туининг, когато най-накрая се върнаха. — Изглежда, марката е изчезнала.

— Изчезнала ли? — възкликна доктор Кисинг. — Изчезнала? Как, по дяволите, може да изчезне? Сигурни ли сте?

— Напълно — отвърна господин Туининг.

Претърсихме цялата стая: вдигнахме килима, преместихме масите, прегледахме зад всички украшения, но напразно. Най-накрая доктор Кисинг прекоси помещението и отиде до ъгъла, в който Скелета седеше, хванал се за главата.

— Обясни какво стана, Боунпени! — нареди му той.

— Аз… не мога, господине. Сигурно е изгоряла. Трябваше да я сменя, но явно… не знам… не мога… — И при тези думи Скелета избухна в плач.

— Марш в леглото, момче! — извика доктор Кисинг. — Напусни тази сграда и си лягай!

За пръв път чувахме директора да повишава тон и това ни разтърси до дън душа.

Хвърлих поглед към Боб Станли и видях, че той се поклаща напред-назад на пръсти, втренчен безразлично в пода, сякаш чакаше трамвай.

Скелета стана и тръгна към мен. Със зачервени очи той протегна ръка и хвана моята. Разтърси я малодушно, но аз нямах сили да отвърна на жеста.

— Съжалявам, Джако — каза ми, сякаш аз, а не Боб Станли му бях съучастник.

Не можех да го погледна в очите. Извърнах глава, докато не усетих, че си е заминал.

След като Скелета се изниза от стаята и погледна за последен път през рамо с пребледняло лице, господин Туининг се опита да се извини на директора, но това като че ли само влоши нещата.

— Да се обадя ли на родителите му, господине?

— На родителите му ли? Не, господин Туининг. Мисля, че не родителите трябва да викаме.

Господин Туининг стоеше в средата на стаята и кършеше ръце. Бог знае какви мисли са се въртели в ума на бедния човек. Не помня дори какво си мислех самият аз.

Следващият ден беше понеделник. Пресичах вътрешния двор, свит заради брулещия вятър заедно със Симпкинс, който не спираше да бъбри за Отмъстителя от Ълстър. Мълвата се бе разнесла като горски пожар и навсякъде стояха момчета на групички, скупчили глави и размахващи развълнувано ръце, докато обменяха най-новите — и напълно неверни — слухове.

Намирахме се на около петдесет метра от Ансън Хаус, когато някой извика: „Вижте! На покрива на кулата! Това е господин Туининг!“

Вдигнах очи и видях бедния човек на покрива на камбанарията. Беше се вкопчил в парапета като опърпан прилеп с развявана от вятъра роба. През бързо движещите се облаци проби слънчев лъч и като театрален прожектор го освети отзад. Цялото му тяло сякаш засия, а косата му, стърчаща изпод шапката, приличаше на меден диск под отблясъците на слънцето и напомняше на ореола на светец от старинен ръкопис.

— Внимавайте, господине! — извика Симпкинс. — Керемидите на покрива са в ужасно състояние!

Господин Туининг погледна надолу към краката си, сякаш се събуждаше от сън, сякаш удивен, че се е озовал внезапно на двайсет и пет метра над земята. Погледна към керемидите и за миг застина.

После изправи гръб, хванал се за парапета само с върха на пръстите си. Вдигна дясната си ръка за римски поздрав с развяваща се около тялото му роба като тогата на древен цезар на крепостна стена.

— Прощавайте! — извика той. — Сбогом.

За миг си помислих, че е отстъпил назад от парапета. Сигурно беше размислил. Вероятно слънцето зад него ме бе заслепило. Но после го видях да се преобръща във въздуха. По-късно едно от момчетата каза пред репортера от вестника, че приличал на падащ ангел от небето, но не беше така. Господин Туининг падна мигновено на земята като камък, увит в чорап. Няма по-приемлив начин, по който да го опиша.

Татко замълча задълго, сякаш не можеше да намери думи. Затаих дъх.

— Звукът, който се чу, когато тялото му удари паветата — продължи той най-накрая, — ме преследва в сънищата ми до ден-днешен. По време на войната видях и чух много, но нищо не беше толкова ужасяващо, колкото онзи звук. Господин Туининг беше добър човек, а ние го убихме. С Хорас Боунпени причинихме смъртта му, все едно го бутнахме със собствените си ръце от кулата.

— Не! — възразих аз и докоснах татко по ръката. — Ти не си виновен за нищо!

— Виновен съм, Флавия.

— Не! — повторих, макар малко да се смутих от собствената си смелост. Наистина ли се осмелявах да говоря така на баща си? — Не си виновен ти. Хорас Боунпени е унищожил Отмъстителя от Ълстър!

Татко се усмихна тъжно.

— Не, скъпа. Разбираш ли, когато се върнах в стаята си през онази неделя и свалих сакото си, на маншета на ризата си напипах странно лепкаво петно. Веднага разбрах какво се е случило. Когато ме хвана за ръката, за да се помолим в кръг, Скелета е пъхнал в ръкава ми дългия си показалец и е залепил Отмъстителя от Ълстър за маншета. Но защо беше избрал точно мен? Защо не Боб Станли? Имал е съвсем основателна причина: ако бяха претърсили всички ни, щяха да намерят марката в моя ръкав и Скелета да бъде оневинен. Нищо чудно, че не я откриха, докато го претърсваха! Прибрал марката, когато дойде да ми стисне ръката, преди да излезе. Не забравяй, че Скелета беше майстор на фокусите и тъй като някога бях негов асистент, изглеждаше напълно логично отново да съм му помогнал. Всички щяха да повярват.

— Не! — обадих се аз.

— Да — усмихна се татко. — Остава съвсем малко от историята. Макар да не доказаха, че Скелета е виновен, той не се върна в „Грейминстър“ през следващия срок. Някой ми каза, че заминал за чужбина, за да избегне бъдещи неприятности и това никак не ме изненада. Не се изненадах и когато след години чух, че Боб Станли, след като го изключили от Медицинската академия, заминал за Америка, където открил филателистки магазин: компания за доставки по пощата, която публикува обяви в списания с комикси и изпраща пакети с марки на подрастващи момчета. Целият му бизнес обаче явно е бил фасада за потайни сделки с богати колекционери. Скелета не го видях отново близо трийсет години. До миналия месец, когато ходих в Лондон на международното изложение на марки, организирано от Кралското дружество по филателия. Сигурно си спомняш. Едно от най-интересните събития там беше изложбата на няколко избрани екземпляра от колекцията на настоящия крал, включително редкия Отмъстител от Ълстър „AA“ — близнакът на марката на доктор Кисинг.

Хвърлих й само бегъл поглед, тъй като ми навяваше неприятни спомени. Имаше други експонати, които исках да разгледам и Отмъстителят от Ълстър на краля отне само няколко секунди от времето ми.

Точно преди изложбата да затвори за деня, стоях в дъното на залата и разглеждах цял непокътнат лист с марки, който мислех да си купя, когато случайно вдигнах очи и зърнах яркочервена коса — коса, която можеше да принадлежи само на един човек.

Беше Скелета, разбира се. Той оживено говореше нещо на малка група колекционери, събрали се пред марката на краля. Докато гледах към тях, дебатът се разгорещи и като че ли нещо, което Скелета каза, ядоса един куратор, който заклати яростно глава, а всички говореха разпалено един през друг.

Мислех си, че Скелета не ме е видял, а и не исках да се срещам с него.

За щастие един стар приятел от армията, Джъмбо Хигинсън, мина случайно в този миг и ме поведе да вечеряме и да пийнем някъде. Добрият стар Джъмбо… не за пръв път изникваше в най-подходящия момент.

Погледът на татко се размъти и видях, че отново е потънал в спомените от миналото, както често му се случваше. Понякога се чудех дали ще свикна с внезапните му пристъпи на мълчание. Но в следващия миг като навита на пружинка играчка, която внезапно се размърдва, щом я докоснеш, той продължи разказа си, сякаш изобщо не бе млъквал.

— Във влака на път за вкъщи прочетох във вестника, че кралският Отмъстител от Ълстър е бил сменен с фалшиво копие, което явно се е случило пред погледите на посетители, няколко изрядни филателисти и двама охранители. Веднага се досетих не само кой е извършил кражбата, но и как в общи линии е успял да го направи.

Миналия петък, когато намерихме мъртвата бекасина на прага, веднага разбрах, че Скелета е идвал у дома. В „Грейминстър“ прякорът ми беше Малката бекасина, или накратко „Джако“. Трите букви в ъгъла на Черното пени бяха неговите инициали. Много е сложно за обяснение.

— Хорас Боунпени — казах аз. — В „Грейминстър“ неговият прякор е бил Боуни, или Скелета, а твоят — съкратено Джако. Разбрах го преди доста време.

Татко ме изгледа, като че ли бях отровна змия, която бе задушил като я беше притиснал до гърдите си или я бе изхвърлил през прозореца. Той няколко пъти потри горната си устна с показалец, сякаш за да опише някакъв херметически символ, но после продължи да разказва.

— Макар да знаех, че Скелета е някъде наблизо, не бях подготвен за страшния шок да видя как мъртвешки бледото му лице изниква внезапно от мрака на прозореца на кабинета ми. Минаваше полунощ. Трябваше да откажа да разговарям с него, но той ми отправи заплахи…

Искаше да купя и двете оранжеви марки от него: едната, която бе откраднал от изложението, и другата, която изчезна преди години от колекцията на доктор Кисинг.

Не знам защо бе решил, че съм богат. „Подобна възможност за инвестиция се предоставя веднъж в живота“, каза ми той.

Отвърнах му, че нямам пари, а Скелета заплаши да съобщи в полицията, че съм планирал кражбата на първия Отмъстител от Ълстър и съм поръчал втората кражба. Боб Станли щял да потвърди показанията му. Все пак нали аз съм колекционер на марки, а не той. А и нали присъствах и на двете кражби. Онзи дявол дори намекна, че може би вече — може би — е поставил Отмъстителите от Ълстър в някой от класьорите ми.

След караницата бях твърде разстроен, за да си легна. Щом Скелета си отиде, часове наред крачих напред-назад из кабинета си и премислях ситуацията. Винаги съм се чувствал отчасти отговорен за смъртта на господин Туининг. Звучи ужасно, но е вярно. Мълчанието ми доведе до самоубийството на добрия човек. Ако само бях имал смелостта да изкажа на глас подозренията си в училище, Боунпени и Станли нямаше да се измъкнат и господин Туининг нямаше да бъде принуден да сложи край на живота си. Виждаш ли, Флавия, че мълчанието понякога струва скъпо?

След дълъг размисъл реших — противно на всички свои принципи — да се предам пред изнудването. Щях да продам всичките си колекции и да купя мълчанието му. Трябва да ти призная, Флавия, че в живота си от нищо не съм се срамувал така, както от това решение. От нищо.

Искаше ми се да знам какво да му отговоря, но за пръв път не намирах думи и седях безпомощна, без да смея дори да погледна баща си в очите.

— Късно през нощта, може би към четири часа, защото навън се развиделяваше, включих лампата с твърдото намерение да отида пеша до селото, да събудя Боунпени в странноприемницата и да му кажа, че съм съгласен. Но нещо ме спря. Не зная какво точно беше, но не можах да го направя. Излязох на терасата, ала вместо да заобиколя към предния вход и алеята, както бях решил, нещо ме затегли като магнит към гаража.

Ясно! Значи татко не е излязъл през вратата на кухнята. Слязъл е от терасата пред кабинета си покрай външната страна на градинската стена и е влязъл в гаража. Не е стъпвал в градината. Не е минал покрай умиращия Хорас Боунпени.

— Имах нужда да помисля — продължи той, — но като че ли не можех да се съсредоточа върху нищо.

— И си седнал в Ролса на Хариет — обадих се аз. Понякога ми идеше да се застрелям.

Татко ме изгледа тъжно, както сигурно червеят гледа птицата в мига, преди клюнът й да се затвори.

— Да — отвърна тихо той. — Бях уморен. Последното, което помня, е, че си мислех как щом Скелета и Боб Станли разберат, че нямам пукната пара, ще си намерят по-обещаваща жертва. Не че пожелавам на някого да му се случи подобно нещо… И тогава явно съм заспал. Не помня. А и няма значение. Още бях в колата, когато полицаите ме намериха.

— Как така да нямаш пукната пара? — изумих се аз. — Татко, нали имаш Бъкшоу?

Той ме погледна с навлажнени очи. Никога досега не бях виждала този поглед.

— Бъкшоу беше собственост на Хариет и когато тя умря, не остави завещание. Разходите по уреждането на наследството… най-вероятно ще стопят всичките ни средства.

— Но Бъкшоу е твое! — възразих аз. — Имението е на семейството ни от векове.

— Не, имението не е мое. Разбираш ли, Хариет беше от рода Де Лус още преди да се оженим. Тя ми се падаше трета братовчедка. Бъкшоу беше нейно наследство. Не ми е останал и петак за поддръжката на имението. Както вече ти казах, на практика съм разорен.

На вратата се почука и инспектор Хюит влезе в килията.

— Съжалявам, полковник Де Лус — каза той. — Главният следовател, както несъмнено знаете, е изключително стриктен процедурата да се спазва до последната подробност. Дадох ви толкова време, колкото можах, без да ме накажат.

Татко кимна тъжно.

— Хайде, Флавия, ела да те закарам до вас — обърна се към мен инспекторът.

— Още не мога да се прибера. Някой ми е откраднал колелото. Искам да подам жалба.

— Колелото ти е на задната седалка в колата ми.

— Вече сте го намерили? — Алилуя! Гладис беше спасена!

— Колелото изобщо не е изчезвало — отвърна инспекторът. — Видях, че си го оставила на паркинга и полицай Глосъп го прибра.

— За да не мога да избягам ли?

Татко повдигна вежди при дръзките ми думи, но не каза нищо.

— Отчасти да — рече инспектор Хюит, — но най-вече защото навън все още вали като из ведро, а пътят до Бъкшоу е дълъг и все по нанагорнище.

Прегърнах татко мълчаливо и макар той да остана скован като стар дъб, изглежда нямаше нищо против.

— Опитай се да бъдеш послушна, Флавия.

Да бъда послушна ли? Само това ли успя да измисли? Очевидно нашата подводница беше изплувала, екипажът й бе изваден от дълбините и цялата магия бе останала на дъното.

— Ще се постарая — отговорих аз и извърнах глава. — Ще се старая с всички сили.

 

 

— Не бива да упрекваш баща си — каза инспектор Хюит, докато намаляваше, за да завие при табелата на разклона за Бишъпс Лейси. Погледнах към лицето му, осветено от мекото сияние на таблото му. Чистачките се движеха наляво-надясно като черни коси по стъклото под странната светлина от бурята.

— Кажете ми честно, смятате ли, че той е убил Хорас Боунпени? — попитах аз.

Инспекторът отговори след цяла вечност, а когато най-накрая го направи, думите му бяха изпълнени с мрачна тъга.

— А кой друг е бил там, Флавия?

— Аз… например.

Инспектор Хюит включи парното, за да се изчисти запотяването на стъклото, което предизвиквахме с разговора си.

— Нали не очакваш да повярвам на историята за борбата и болното му сърце? Защото аз не ти вярвам. Не това е убило Хорас Боунпени.

— Тогава е бил паят! — избъбрих бързо аз, осенена от внезапно вдъхновение. — Отровил се е с пая!

— Ти ли сложи отрова в пая? — попита инспекторът почти усмихнат.

— Не — признах си. — Но ми се иска да го бях направила.

— Паят е бил най-обикновен — рече инспекторът. — Вече получих доклада от анализа му.

Най-обикновен ли? Това беше най-голямата похвала, която госпожа Малит някога щеше да получи за сладкишите си.

— Както и ти се досети — продължи инспекторът. — Боунпени наистина е изял парче пай няколко часа преди смъртта си. Но ти откъде разбра?

— Че кой би хапнал от този пай, освен някой непознат? — попитах достатъчно намусено, за да прикрия раздразнението от грешката си. Боунпени в крайна сметка не се беше отровил с пая на госпожа Малит. Беше детинско да споменавам тази теория.

— Съжалявам, че изказах това предположение — обърнах се към инспектора. — Просто ми се изплъзна. Сигурно ме мислите за голяма глупачка.

Инспектор Хюит мълча прекалено дълго. Най-накрая рече:

— Коричката на пая нищо не е, ако сладко няма на дъното под нея.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Означава… А, стигнахме Бъкшоу. Сигурно се тревожат за теб.

 

 

— О — каза Офелия безгрижно. — Нямаше ли те? Не забелязахме, нали Дафи?

Тя извърна очи с досада така, че се видя бялото им. Дафи определено изглеждаше уплашена, но се опитваше да се преструва на безразлична.

— Да — промърмори и отново заби нос в „Студеният дом“. Ако не друго, поне четеше много бързо.

Ако ме бяха попитали, с радост щях да им разкажа за посещението си при татко, но не ме попитаха. Дори да страдаха заради ситуацията, в която бе изпаднал, явно нямаха намерение да ме включват в страданията си. С Фели и Дафи се различавахме като ларви, излезли от различни какавиди, и понякога се чудех защо е така. Чарлз Дарвин е казал, че най-ожесточената борба за оцеляване става в рамките на племето, а като петото или шестото дете в семейството си — при това с три по-големи сестри — очевидно е бил напълно наясно какви ги говори.

Според мен всичко беше въпрос на елементарна химия: знаех, че дадено вещество обикновено се разтваря в разтворители, които имат сходен химичен състав с неговия. За това няма разумно обяснение — просто така е в природата.

Денят беше уморителен и клепачите ми натежаваха, сякаш бях копала с тях.

— Ще си лягам — казах им. — Лека нощ, Фели. Лека нощ, Дафи.

Опитът ми за любезен разговор бе посрещнат с мълчание и изсумтяване. Докато се качвах към стаята си, на горната площадка внезапно изникна Догър, хванал в ръка свещник, който сякаш бе отмъкнат от разпродажба на имението Мандърлей.

— Полковник Де Лус? — прошепна той.

— Той е добре, Догър — отвърнах аз.

Градинарят кимна угрижено и двамата се затътрихме всеки към своята стая.