Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (18)

Осемнайсет

Училище „Грейминстър“ се простираше задрямало под слънцето, сякаш сънуваше отминалите си славни дни. Изглеждаше точно както си го представях: великолепни стари каменни сгради, чисто зелени поляни, спускащи се към лениво течащата река, и обширни празни игрища, където като че ли мълчаливо отекваха мачове по крикет, чиито участници отдавна бяха мъртви.

Подпрях Гладис на едно дърво на страничната алея, по която влязох в двора. Зад живия плет стоеше трактор и тихо бръмчеше, но шофьорът му не се виждаше никъде.

От параклиса в другия край на поляната долитаха гласовете на момчетата от хора. Въпреки слънчевата утрин те пееха:

Бавно светлината на деня

отлита и настъпва мрак…

Заслушах се за миг, но те внезапно замлъкнаха. После след кратка тишина органът отново засвири яростно и хорът подхвана песента отначало.

Вървях бавно през тревистия, както татко го наричаше „вътрешен двор“, а високите прозорци на училището се взираха в мен студено и изведнъж ме обзе странно чувство, което вероятно изпитва насекомото, когато го поставят под микроскоп — усещането за невидимите лещи високо над него. Светлината също ми се струваше необичайна.

С изключение на един преминаващ ученик и двама учители с черни роби, които разговаряха в движение, свели глави един към друг, широките морави и лъкатушещите пътеки на „Грейминстър“ бяха пусти под яркосиньото небе. Мястото ми се струваше малко нереално като изключително силно увеличена цветна снимка от онези, които поместват в пътеводителите от рода на „Живописна Великобритания“.

Онази варосана сграда в източния край на двора — зданието с часовниковата кула — трябва да е Ансън Хаус: старото общежитие на татко.

Приближих се към сградата и засенчих очи с длан заради яркото слънце. Някъде от онези бойници господин Туининг бе скочил и се бе разбил на старинните павета, които сега лежаха на не повече от трийсет метра от мен.

Тръгнах през тревата, за да ги разгледам отблизо.

За мое разочарование по тях нямаше кървави следи. Разбира се, че нямаше как да има след всички тези години. Сигурно бяха измили кръвта веднага щом е било прилично да го направят — най-вероятно още преди да положат счупеното тяло на господин Туининг в гроба.

Освен за газилите ги двеста години крака на привилегировани деца, тези павета нямаха какво друго да разкажат. Спретнато подредена покрай каменните стени на Ансън Хаус, пътеката беше широка едва два метра.

Вдигнах глава и се взрях в кулата. От този ъгъл каменната й стена се извисяваше зашеметяващо и завършваше високо в небето с филигран от ефирни каменни украси, където бели пухкави облаци се носеха мързеливо покрай парапетите и създаваха странното усещане, че цялата конструкция се накланя… пада… и се сгромолясва върху мен. От илюзията стомахът ми се сви и се наложи да извърна поглед.

Изтърканите каменни стъпала подмамващо водеха от павираната пътека, през входната арка до двукрила врата. Отляво се намираше стаичката на портиера, а обитателят й се бе привел над телефона. Дори не вдигна глава, когато се промъкнах вътре.

Пред мен хладен и прозрачен коридор се простираше като че ли безкрайно и аз тръгнах по него, като вдигах крака внимателно, за да не скърцат обувките ми по аспидните плочки.

От двете ми страни в мрака се простираше дълга галерия от усмихнати лица — ученици и учители — всички те от „Грейминстър“, загинали за страната си. Снимките бяха поставени в черни лакирани рамки: „За да живеят другите“ пишеше на позлатена табелка. В дъното на коридора, отделно от останалите, бяха окачени снимките на три момчета, а имената им бяха гравирани в червено върху месингови табелки. Под всяко име се четеше: „Изчезнал по време на бойни действия“.

„Изчезнал по време на бойни действия“ ли? Защо снимката на татко не висеше сред тях?

В общи линии него го нямаше също толкова, колкото и младите мъже, чиито кости лежаха някъде във Франция. Изпитах лека вина при тази мисъл, но пък беше вярно.

Струва ми се, че именно там, в сумрачния коридор на „Грейминстър“, започнах да осъзнавам до каква степен всъщност татко се е отчуждил. Вчера бях готова да се хвърля на врата му и да го прегърна силно, но сега съзнавах, че уютната сцена в затвора не е била диалог, а неспокоен монолог. Той беше говорил на Хариет, а не на мен. И също както с умиращия Хорас Боунпени ролята ми бе на неволен изповедник.

Сега, когато се намирах в „Грейминстър“, където проблемите на татко бяха започнали, училището ми се стори още по-студено, изолирано и неприветливо.

След снимките в мрака едно стълбище водеше към първия етаж и след като се качих по него, се озовах в коридор като долния, който също минаваше по цялата дължина на сградата. Макар вратите от двете страни да бяха затворени, на всяка имаше малко прозорче и аз надникнах през тях. Бяха класни стаи, досущ еднакви.

В дъното на коридора видях голяма ъглова стая, която изглеждаше по-различно: на табелката на вратата пишеше „Химична лаборатория“.

Натиснах бравата и вратата веднага се отвори. Проклятието беше вдигнато!

Не знам какво очаквах, но не беше онова, което видях: изцапани дървени маси, скучни колби, запотени стъкленици, нащърбени епруветки, спиртни лампи и цветна таблица с елементите на стената, в която имаше нелепа печатна грешка и позициите на арсена и селена бяха сменени. Веднага го забелязах и — с парченце син тебешир от поставката на черната дъска — си позволих да поправя грешката, като нарисувах две стрелки, отбелязващи, че редът на елементите трябва да се смени. Отдолу изписах „ГРЕШКА“ и подчертах думата два пъти.

Така наречената лаборатория не бе нищо в сравнение с моята в Бъкшоу и при тази мисъл изпъчих гордо гърди. Прииска ми се да изтичам у дома, да отида в своята лаборатория, да докосна собствените си чисти до блясък стъкленици, да забъркам перфектната отрова — само заради тръпката.

Но удоволствията щяха да почакат. Имах работа.

 

 

Излязох в коридора и се върнах до центъра на сградата. Ако предположението ми се окажеше правилно, вече трябваше да се намирам точно под кулата и входът й щеше да е някъде наблизо.

Една малка врата в ламперията, която първоначално си мислех, че води до килер с метли, се отвори и зад нея се разкри стръмно каменно стълбище. Сърцето ми подскочи.

И тогава видях надписа. Няколко стъпала по-нагоре стълбите бяха преградени с верига, на която на ръка върху картон бе изписано: „Влизането в кулата строго забранено“.

Веднага се втурнах нагоре.

Имах чувството, че се изкачвам във вътрешността на Наутилус. Стълбите се виеха тесни и еднакви. Нямаше как да видя какво има напред, нито пък какво остава след мен. Виждаше се само пространството няколко стъпала напред и назад.

Известно време ги броих шепнешком, но после видях, че трябва да си пазя дъха за изкачването. Стълбището беше стръмно и встрани под ребрата започна да ме пронизва болка. Спрях да си почина за миг.

Малкото светлина се процеждаше през миниатюрни прозорчета като процепи, разположени на всяко завъртане на стълбището. Предположих, че от тази страна на кулата се намира вътрешният двор. Все още задъхана, продължих да се изкачвам.

И тогава изведнъж стълбището свърши — просто така — пред малка дървена врата.

Тя приличаше на входа за къщичката на джудже в дънера на горски дъб: полукръгъл отвор с желязна ключалка. И едва ли е нужно да казвам, че проклетията беше заключена.

Изсъсках ядосано и седнах запъхтяна на най-горното стъпало.

— Проклятие! — казах и думата отекна с удивителна сила от стените.

— Има ли някой горе? — долетя далеч отдолу глух смразяващ глас, последван от стъпки.

— Проклятие! — рекох отново, но този път съвсем тихичко. Забелязаха ме.

— Кой е там? — попита настойчиво гласът.

Запуших уста с длан, за да потисна порива да отговоря.

Когато пръстите ми докоснаха зъбите, ме осени идея. Веднъж татко ми каза, че ще дойде ден, в който ще съм благодарна за скобите, които ме караха да нося, и се оказа прав. Точно така.

С палци и показалци като две пинцети отворих скобите с цялата сила, която успях да събера, и те с галещо ухото изщракване паднаха в дланта ми.

Докато стъпките се приближаваха безмилостно към мен, заклещена пред заключената врата, извих телта под формата на буквата Г, направих примка в единия край и напъхах съсипаните скоби в ключалката.

Татко щеше да ме набие с камшик, но нямах друг избор.

Ключалката беше стара и проста, затова знаех как да я отворя — ако разполагах с достатъчно време, разбира се.

— Кой е там? — попита пак гласът. — Знам, че си горе. Чувам те. Влизането в кулата е забранено. Веднага слез, момче.

Момче ли? Значи всъщност не ме е видял.

Напъхах телта и я завъртях наляво. Ключалката, сякаш смазана тази сутрин, се превъртя плавно назад. Отворих вратата, прекрачих прага и безшумно я затворих след себе си. Нямаше време да се опитвам да я заключвам пак. Освен това човекът, който се качваше по стълбите, най-вероятно носеше ключ.

Озовах се в помещение, тъмно като мазе с въглища. Отворите в стената бяха свършили при върха на стълбите.

Стъпките спряха пред вратата. Пристъпих безшумно на една страна и се облегнах на каменната стена.

— Кой е там? — попита гласът. — Кажи кой си!

И в следващия миг в ключалката се пъхна ключ, чу се изщракване, вратата се отвори и един мъж надникна през процепа.

Лъчът от фенерчето му зашари из помещението и освети причудлива плетеница от дървени стълби, които се губеха нагоре в мрака. Той освети всяка стълба, като я обхождаше стъпало по стъпало, докато светлината не се стопи в тъмнината далеч нагоре.

Не помръдвах: дори не мигах. С периферното си зрение огледах силуета на мъжа на фона на отворената врата: бяла коса и страховити мустаци. Беше толкова близо, че ако протегнех ръка, щях да го докосна.

Последвалата тишина продължи сякаш цяла вечност.

— Пак проклетите плъхове — каза той на себе си и най-накрая вратата се затвори с трясък и аз останах сама в мрака. Последва подрънкване на ключове и ключалката се превъртя.

Бях заключена вътре.

Може би трябваше да извикам, но не го сторих. Все още не бях в крайна безизходица. Всъщност дори се наслаждавах на ситуацията.

Можех отново да се опитам да отключа с телта от скобите и да се промъкна обратно по стълбите, но най-вероятно щях да попадна право в лапите на портиера.

Тъй като нямаше как да остана тук завинаги, единствената посока, в която можех да тръгна, бе нагоре. Протегнах ръце напред като сомнамбул и запристъпвах бавно, докато пръстите ми не докоснаха най-близката стълба от купа, който видях на светлината на фенерчето — и тръгнах да се катеря по нея.

По принцип не е голяма философия да се катериш по дървена стълба в тъмното. В много отношения дори е за предпочитане да не виждаш бездната под себе си. Но докато се качвах, очите ми започнаха да свикват с тъмнината… или по-точно с мрака. Тук-там през мънички процепчета в камъка и дървените греди се процеждаше светлина и скоро започнах да различавам очертанията на стълбата, които изглеждаха черни на фона на сивкавия мрак в кулата.

Стъпалата свършиха внезапно и аз се озовах на малка дървена платформа като моряк на мачта. От лявата ми страна друга стълба водеше нагоре в мрака.

Разтърсих я силно и макар да проскърца страховито, изглеждаше достатъчно стабилна. Поех си дълбоко въздух, стъпих на първото стъпало и поех нагоре.

Минута по-късно стигнах до една по-малка и по-нестабилна платформа. Там имаше друга стълба — по тясна и дълга от другите, която се разклати притеснително, когато стъпих на нея и започнах да пълзя бавно нагоре. На половината път започнах да броя стъпалата:

— Десет (приблизително)… единайсет… дванайсет… тринайсет…

Главата ми се удари в нещо и за миг видях звезди. Вкопчих се здраво в стъпалото с боляща като пукнат пъпеш глава, а паянтовата стълба вибрираше в ръцете ми като току-що пусната тетива на лък. Имах чувството, че са ме скалпирали.

Вдигнах ръка и опипах пространството над ударената си глава, а пръстите ми се обвиха около дървена дръжка. Набрах се на нея с цялата останала ми сила и капакът се отвори.

След миг изпълзях на покрива на кулата и запримигвах като бухал, заслепена от внезапната слънчева светлина. От квадратната платформа по средата надолу в четирите посоки плавно се спускаха керемиди.

Гледката беше великолепна. В другия край на вътрешния двор, отвъд покрива на параклиса, сред маранята се разгръщаше зеленина, простираща се докъдето ти стига погледът.

Все още примижала, направих крачка към парапета и едва не се пребих.

Под краката ми внезапно зейна дупка и трябваше да размахам ръце, за да не падна в нея. Докато пристъпвах разтреперана по ръба, от гледката на черните павета, лъщящи на слънцето долу, ми призля.

Дупката беше широка около петдесет сантиметра с около един сантиметър задигнат ръб отстрани, а на всеки три метра бе пресечена от тесни каменни греди, които се свързваха с нащърбения парапет на покрива. Този процеп бе предназначен за отводняване при особено силен дъжд.

Прескочих го внимателно и надникнах над бойниците, високи до кръста. Далеч долу тревата на вътрешния двор се простираше в три посоки.

Преминаващата плътно покрай стената на Ансън Хаус павирана пътека не се виждаше от покрива. Стори ми се доста странно. Ако господин Туининг беше скочил оттук, е трябвало да падне в тревата.

Освен ако, разбира се, през трийсетте години, изминали от смъртта му, вътрешният двор не бе претърпял сериозни промени в разположението си. След като отново погледнах замаяна надолу през процепа, разбрах, че нищо не се е променило: паветата и обрамчващите ги липи изглеждаха много стари. Господин Туининг беше паднал през дупката. Нямаше никакво съмнение.

Внезапно зад гърба ми нещо изшумоля и аз се обърнах рязко. По средата на покрива на едно бесило висеше труп. Едва се сдържах да не извикам.

Като тялото на обесения разбойник, което видях в списание „Криминална хроника“, трупът се изви и олюля при внезапния порив на вятъра. И тогава неочаквано коремът му като че ли избухна, а червата му се разхвърчаха във въздуха в отвратително въже от алено, бяло и синьо. С шумно изплющяване вътрешностите се развиха и на върха на пилона над главата ми се развя британското знаме.

Щом се опомних, видях, че флагът е навит, за да може да се вдига и спуска, най-вероятно от стаичката на портиера, по система от кабели и макари, закачени за водоустойчивата платнена обвивка. Бях взела знамето и пилона за труп на бесилка.

Ухилих се глуповато на собствената си заблуда и пристъпих внимателно към механизма, за да го разгледам по-добре. Но освен механичната сложност на приспособлението, в него нямаше нищо друго интересно.

Тъкмо се обърнах и се придвижвах към зейналия процеп, когато се спънах и паднах по лице, с глава, стърчаща през ръба на бездната.

Възможно бе да съм си потрошила костите, но се страхувах да помръдна. На километри отдолу, или поне така ми се струваше, две дребни като мравки фигури излязоха от Ансън Хаус и тръгнаха през двора.

Първата ми мисъл беше, че съм още жива. Но когато страхът ми се поуталожи, у мен се надигна гняв: ядосвах се на собствената си глупост и непохватност, ядосвах се на незнайното проклятие, което през целия ми живот изпречваше на пътя ми безкраен низ от заключени врати, счупени кости и ожулени лакти.

Изправих се бавно на крака и се изтупах от прахта. Не само че роклята ми бе мръсна, но някак си бях успяла и да пробия подметката на лявата си обувка. Причината за дупката беше очевидна: бях се спънала в острия ръб на една нащърбена керемида, която се бе откъртила от мястото си и сега лежеше на покрива като един от скрижалите с Десетте Божи заповеди, дадени на Мойсей.

Реших, че трябва да върна керемидата на мястото й. В противен случай при първия дъжд върху обитателите на Ансън Хаус щеше да закапе вода по моя вина.

Керемидата беше по-тежка, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и се наложи да коленича, за да успея да я избутам до мястото й. Като че ли при сблъсъка се бе извъртяла или пък съседните керемиди бяха хлътнали. Независимо каква беше причината, плочата просто не искаше да се пъхне в дупката, в която се бе закачил кракът ми.

Можех да пъхна ръка в отвора и да проверя дали нещо пречи, но си спомних за паяците и скорпионите, които пъплеха в подобни дупки.

Затворих очи и пъхнах пръсти в отвора. В дъното на кухината напипах нещо… нещо меко.

Дръпнах ръка и коленичих, за да надзърна вътре. В дупката нямаше нищо, освен мрак.

Внимателно пъхнах отново пръсти и с палец и показалец издърпах предмета.

Накрая той излезе почти без съпротивление и когато го издърпах, се разгъна като флага, който се вееше над главата ми. Беше дълъг захабен черен плат, покрит с плесен: учителска роба. А загърната в нея и смачкана до неузнаваемост стоеше черна, квадратна университетска шапка.

В този миг без никакво съмнение разбрах, че двата предмета са изиграли някаква роля за смъртта на господин Туининг. Не знаех каква точно, но щях да разбера.

Знам, че трябваше да оставя нещата на мястото им. Знам, че трябваше да намеря най-близкия телефон и да се обадя на инспектор Хюит. Вместо това обаче първата мисъл, която ми мина през ум, бе как да се измъкна незабелязано от „Грейминстър“.

И както често се случва, когато си в безизходица, отговорът ми хрумна на мига.

Пъхнах ръце в ръкавите на плесенясалата роба, изправих огънатата шапка и я нахлупих на главата си, и като огромен черен прилеп тръгнах бавно надолу с развяваща се роба около себе си по клатещите се стълби към заключената врата.

Шперцът от скобите ми за зъби бе проработил първия път и сега трябваше да подейства отново. Докато въртях телта в ключалката, се помолих наум на бога, отговарящ за тези дейности.

След дълго въртене, една огъната тел и няколко тихи проклятия, молитвата ми най-сетне бе чута и патронът се превъртя със зловещо изщракване.

За нула време се спуснах по стълбите, ослушах се при вратата на кулата и надникнах през процепа към дългия коридор. Всичко тънеше в тишина.

Внимателно отворих вратата, тихо излязох в коридора и бързо прекосих галерията със загиналите момчета, минах покрай празната стаичка на портиера и излязох навън.

В двора беше пълно с ученици — или поне така ми се стори, — които си говореха, шляеха се, разхождаха се и се смееха. Радваха се на слънчевата топлина и наближаващия край на учебния срок.

Първата ми мисъл бе да се загърна плътно с робата, да сведа глава и да тръгна крадешком през двора. Дали щяха да ме забележат? Естествено: за тези кръвожадни момчета щях да съм като ранен елен, изостанал от стадото.

Не! Щях да изправя рамене и като момче, изоставащо в състезание по бягане с препятствия, да препусна с високо вдигната глава към изхода. Надявах се само никой да не забележи, че под робата съм облечена с рокля.

И останах незабелязана: никой дори не ме погледна за повече от секунда.

Колкото повече се отдалечавах от вътрешния двор, толкова по-сигурно се чувствах, но знаех, че щом изляза на откритото, ще бия много повече на очи.

Само на няколко метра пред мен един стар дъб се издигаше приказно на поляната, сякаш стоеше там от времето на Робин Худ. Протегнах ръка, за да го докосна (Пу за мен!), но една ръка се стрелна иззад дънера и ме сграбчи за китката.

— Пуснете ме! Боли! — извиках инстинктивно и нападателят веднага пусна ръката ми още докато се извръщах, за да видя кой е.

Беше сержант Грейвс и изглеждаше също толкова изненадан колкото и аз.

— Я виж ти — усмихна се той бавно. — Я виж ти.

Канех се да го срежа със следващата си забележка, но размислих. Знаех, че съм му симпатична и помощта му би ми била от голяма полза.

— Инспекторът ще иска да те види — каза той и посочи към няколко души, които разговаряха на алеята, където оставих Гладис.

Сержант Грейвс не добави нищо повече, но докато се приближавахме към групичката, той ме побутна внимателно пред себе си към инспектор Хюит като дружелюбен териер, който поднася на господаря си мъртъв плъх.

Раздраната подметка на обувката ми шляпаше като обувките на Малкия скитник на Чарли Чаплин, но въпреки че инспекторът я видя, беше достатъчно любезен да не го отбелязва на глас.

Сержант Улмър се извисяваше над синия Воксъл с едрото си, изсечено като канара лице. В сянката му стояха жилав мъж с потъмняла от слънцето кожа, облечен с гащеризон, и сбръчкан дребен господин с бели мустаци, който, щом ме видя, размаха развълнувано пръст.

— Този е! Той беше!

— Нима? — попита инспектор Хюит, вдигна шапката от главата ми и свали робата от раменете ми почтително като камериер.

Бледосините очи на дребния мъж се облещиха и щяха да изскочат от орбитите си.

— Но това е само едно момиче! — възкликна той.

Идеше ми да го зашлевя.

— Да, това е тя — каза мъжът със слънчевия загар.

— Господин Ръгълс смята, че си се качвала в кулата — кимна инспекторът към мъжа с белите мустаци.

— И какво ако съм? — попитах аз. — Просто разглеждах.

— Качването в кулата е забранено — обясни силно господин Ръгълс. — Забранено! И го пише на табелата. Не можеш ли да четеш?

Свих примирено рамене.

— Щях да се кача по стълбите след теб, ако знаех, че си просто едно момиче — каза той, а после добави по-тихо към инспектор Хюит: — Не че старите ми колене щяха да го понесат.

— Знаех, че си горе — продължи той, — но се престорих, че се отказвам, за да сляза и да повикам полицията. И не лъжи, че не си разбила ключалката. Тази врата е моя грижа и знам, че беше заключена. Представете си само! Момиче! — отбеляза господин Ръгълс и поклати невярващо глава.

— Разбила си ключалката, нали? — попита инспекторът. Макар да се стараеше да не го показва, видях, че е изненадан. — Къде се научи да отваряш така ключалки?

Не можех да му кажа, разбира се. На всяка цена трябваше да предпазя Догър.

— Научих се отдавна, в далечни земи — отвърнах аз.

Инспекторът ме прикова със смразяващ поглед.

— Пред някои хора този отговор може и да мине, Флавия, но не и пред мен.

Хайде, пак ще да ми изнесе речта „Крал Джордж не е случаен човек“, помислих си, но инспекторът бе решил да изчака обяснението ми независимо колко дълго време щеше да отнеме.

— В Бъкшоу няма много с какво да се занимавам. Понякога правя разни неща, за да се спася от скуката.

Инспекторът протегна напред черната роба и шапката.

— А защо беше облечена с този костюм? От скука ли?

— Това не е костюм. Ако искате да знаете, намерих ги под разхлабена керемида на покрива на кулата. Имат нещо общо със смъртта на господин Туининг. Сигурна съм в това.

Вече облещените очи на господин Ръгълс щяха да изскочат от орбитите си.

— Господин Туининг ли? — обади се той. — Онзи господин Туининг, който скочи от кулата ли?

— Господин Туининг не е скочил — казах аз. Не устоях на изкушението да си го върна на злия дребен мъж.

— Бил е…

— Благодаря ти, Флавия — намеси се инспектор Хюит. — Достатъчно. Не искаме да ви задържаме повече, господин Ръгълс. Знам, че сте много зает.

Ръгълс се изпъчи като гълъб в размножителен сезон, кимна на инспектора, хвърли към мен нагла усмивка и тръгна през поляната към стаичката си.

— Благодаря, че ни се обадихте, господин Плоувър — обърна се инспекторът към мъжа с гащеризона, който стоеше мълчаливо встрани.

Той подръпна перчема си и се върна при трактора, без да каже и дума.

— Прекрасните ни държавни училища са като малки градове — махна с ръка инспекторът. — Господин Плоувър те е забелязал и е разбрал, че си външен човек в мига, в който си стъпила на алеята. Веднага е тръгнал към стаичката на портиера.

Проклет да е! Проклет да е и старият Ръгълс! Когато се прибера вкъщи, непременно трябва да му изпратя кана розова лимонада, за да му покажа, че не се сърдя. Анемониите вече бяха прецъфтели, така че не можеше и въпрос да става за анемония. Отровното кучешко грозде, от друга страна, макар и рядко срещано, не бе невъзможно да се открие, ако знаеш къде да търсиш.

Инспектор Хюит подаде шапката и робата на сержант Грейвс, който вече беше извадил няколко листа попивателна хартия от чантата си.

— Прекрасно — каза сержантът. — Тя ни спести катеренето по покрива.

Инспекторът му хвърли поглед, с който би спрял и избягал кон.

— Съжалявам, сър — рече сержантът с пламнало лице и се захвана да опакова дрехите.

— Разкажи ми подробно как точно намери робата и шапката — подкани ме инспектор Хюит, сякаш нищо не е станало. — Не пропускай и най-малката подробност, но и не си измисляй.

Докато говорех, той записваше всичко бързо с дребния си почерк. Тъй като на закуска седях срещу Фели, която по това време обикновено пишеше в дневника си, се бях научила да чета добре на обратно, но бележките на инспектор Хюит бяха като миниатюрни мравки, маршируващи по страницата.

Разказах му всичко: от скърцането на дървените стълби до почти смъртоносното ми спъване; от разхлабената керемида и онова, което бе скрито под нея, до хитрото ми бягство.

След като приключих, видях, че той си записва някакви знаци до показанията ми, но не успях да разбера какво означават. После инспекторът затвори бележника си с плясък.

— Благодаря ти, Флавия — каза той. — Много ми помогна.

Поне имаше достойнството да го признае. Стоях в очакване.

— Опасявам се, че хазната на крал Джордж не е достатъчно дълбока, за да те върне у дома на държавни разноски два пъти за един ден — рече инспекторът. — Ще трябва да се прибереш сама.

— Да се върна ли с чай? — попитах аз.

Инспекторът стоеше неподвижно в тревата с непроницаемо изражение.

Минута по-късно гумите на Гладис свистяха весело по шосето, оставяйки инспектор Хюит — „и хората му“, както би казала Дафи — все по-далеч назад.

Преди да съм изминала и половин километър, Воксълът ме изпревари. Махах като луда, докато колата ме задминаваше, но лицата, които ме гледаха през прозорците, бяха мрачни.

След трийсетина метра стоповете на автомобила светнаха и колата отби в тревата край пътя. Когато се изравних с нея, инспекторът свали прозореца.

— Ще те закараме до вас. Сержант Грейвс ще натовари велосипеда ти в багажника.

— Нима крал Джордж е размислил, инспекторе? — попитах надменно.

По лицето му премина изражение, което виждах за пръв път. Почти мога да се закълна, че беше притеснен.

— Не — отвърна той. — Крал Джордж все още е на същото мнение. Но аз размислих.