Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (26)

Двайсет и шест

Беше Пембъртън и когато чух гласа му, сърцето ми едва не спря. Какво имаше предвид, като каза „А сега е ред на Флавия“? Нима вече беше сторил нещо ужасно на Дафи или на Фели… или на Догър?

Преди дори да си представя какво може да е извършил, той ме сграбчи за лакътя и заби палец в мускулите ми както по-рано. Опитах се да извикам, но от устата ми не излезе нито звук. Помислих, че ще повърна.

Започнах бясно да клатя глава, но ми се стори, че мина цяла вечност, преди да ме пусне.

— Първо обаче Франк и Флавия ще си поговорят — каза Пембъртън с любезен и небрежен тон, сякаш се разхождахме в парка, и в този миг разбрах, че съм сама с побъркан човек в моя собствен вариант на тъмницата в Калкута.

— Сега ще сваля сакото от главата ти, разбираш ли ме?

Стоях напълно неподвижна от вцепенение.

— Чуй ме внимателно, Флавия. Ако не правиш, каквото ти кажа, ще те убия. Това е. Разбра ли ме?

Кимнах лекичко.

— Добре. А сега не мърдай.

Усещах как Пембъртън дърпа грубо възлите, с които бе завързал сакото, и веднага след това коприненият хастар се плъзна по лицето ми и падна.

Лъчът на фенерчето ме блъсна като удар с чук и ме заслепи.

Свих се от шока. Пред очите ми прелитаха звездички и петна. Толкова дълго бях стояла на тъмно, че дори светлината от клечка кибрит щеше да ме заслепи, а Пембъртън умишлено бе насочил мощно фенерче право в очите ми.

Тъй като не можех да скрия лице с ръце, успях само да извъртя глава настрани, да затворя очи и да изчакам гаденето да премине.

— Боли, нали? — каза той. — Но това не е нищо в сравнение с болката, която ще изпиташ, ако ме излъжеш отново.

Отворих смъдящите си очи и се опитах да фокусирам с поглед тъмния ъгъл на канала.

— Погледни ме! — заповяда Пембъртън.

Обърна глава и примижах, при което по лицето ми сигурно се бе изписало ужасяващо изражение. Виждах само мъжа зад кръглия лъч на фенерчето, чиято ослепителна светлина прогаряше мозъка ми като гигантския бял слънчев диск в пустинята.

Пембъртън бавно насочи ослепителния лъч към пода. Някъде там зад светлината той представляваше само глас в мрака.

— Излъга ме.

Опитах се да свия рамене.

— Излъга ме — повтори по-силно и този път долових напрежението в гласа му. — В часовника е скрито само Черното пени.

Значи е успял да влезе в Бъкшоу! Сърцето ми се блъскаше като птица в клетка.

— Мхм — казах аз.

Пембъртън обмисли отговора ми за миг, но явно не го разбра.

— Ще издърпам кърпата от устата ти, но първо искам да ти покажа нещо.

Той вдигна сакото си от пода и бръкна в джоба му. Когато извади ръка, в нея проблесна лъскав предмет от стъкло и метал. Беше спринцовката на Боунпени! Пембъртън я тикна пред очите ми, за да я видя добре.

— Това търсеше нали? Първо в странноприемницата, а после и в градината. А през цялото време тя беше в мен!

Носовият му смях прозвуча като грухтене на прасе. Той седна на стълбите, стисна фенерчето между коленете си, вдигна спринцовката, бръкна отново в джоба на сакото и извади малко кафяво шишенце. Едва успях да прочета етикета, преди Пембъртън да извади тапата и бързо да напълни спринцовката.

— Предполагам, че знаеш какво е това, госпожице Всезнайке, нали?

Погледнах го в очите, но, не показах с нищо друго, че съм го чула.

— И не си мисли, че не знам как и къде точно да го инжектирам. Не си губих времето в часовете по дисекции в лондонската болница. След като ударих стария Скелет и той припадна, поставянето на инжекцията беше проста работа: вкарваш я под малък ъгъл през splenius capitus и semispinalis capitis, пробиваш сухожилието между първия и втория шиен прешлен и плъзваш иглата над извивката на аксиса. И готово! Всичко приключва. Смъртта настъпва почти незабавно. Въглеродният тетрахлорид се изпарява за нула време и почти не оставя следа. Съвършеното престъпление, ако мога да си позволя да се похваля.

Точно до същото заключение бях стигнала и аз! Но сега знаех точно как го е направил! Пембъртън наистина бе напълно луд.

— Чуй ме сега — продължи той. — Ще извадя кърпата от устата ти, а ти ще ми кажеш какво си направила с Отмъстителите от Ълстър. Една погрешна дума… едно погрешно движение, и…

Той почти докосна носа ми със спринцовката и натисна лекичко буталото. Няколко капки въглероден тетрахлорид се появиха като роса на върха на иглата и капнаха на пода. Надуших познатия мирис на веществото.

Пембъртън остави фенерчето на стълбите и го нагласи така, че да осветява лицето ми. Постави спринцовката до него.

— Отвори уста.

Хрумна ми следната мисъл: той ще бръкне в устата ми с палец и показалец, за да извади кърпичката. Можех да го захапя с цялата си сила — направо да му отхапя пръстите!

Но после какво щях да правя? Краката и ръцете ми все още бяха вързани и дори след болезненото ухапване Пембъртън можеше съвсем лесно да ме убие.

Леко разтворих бодящите ме челюсти.

— По-широко — нареди той, но продължаваше да държи ръка далеч от устата ми.

И тогава бръкна светкавично и извади подгизналата кърпа. За миг ръката му затули светлината от фенерчето и заради сянката Пембъртън не видя бледия оранжев цвят в мократа смачкана на топка кърпа, която падна в мрака на пода.

— Благодаря — прошепнах с хриптене и направих първия си ход във втората част от играта.

Пембъртън изглеждаше объркан.

— Някой сигурно ги е намерил — изхриптях аз. — Имам предвид марките. Сложих ги в часовника, кълна се.

Веднага разбрах, че съм прекалила. Ако казвах истината, той вече нямаше да има причина да ме държи жива. Само аз знаех кой е убиецът.

— Освен ако… — добавих бързо.

— Освен ако какво?

Пембъртън се вкопчи в думите ми като чакал в повалена антилопа.

— Краката ми — изхленчих. — Болят. Не мога да мисля. Не мога да… Моля ви, поне малко разхлабете колана.

— Добре — съгласи се той с изненадваща готовност. — Но ръцете ти остават вързани. Така няма да избягаш.

Кимнах енергично.

Пембъртън коленичи и разхлаби катарамата на колана. Когато кожата се смъкна от глезените ми, събрах всички сили и го изритах в зъбите.

Той падна назад, удари главата си в цимента и се чу звукът от падане на стъклен предмет, който отскочи в ъгъла. Пембъртън се свлече по стената безжизнен, а аз закуцуках към стълбите.

Взех първото и второто стъпало. Изтръпналите ми крака ритнаха фенерчето, което се плъзна от ръба на стълбите на пода на канала и се спря така, че лъчът му освети подметките на Пембъртън.

Три… четири… Имах чувството, че ходилата ми са два пъна, закачени за глезените.

Пет…

Главата ми вече трябваше да е над нивото на канала, но явно в гаража цареше непрогледен мрак. През прозорците на вратата се процеждаше само бледо кървавочервено сияние. Навън сигурно се беше стъмнило. Явно бях спала часове.

Докато се опитвах да си спомня къде е вратата, от канала долетя дращене. Лъчът от фенерчето зашари лудешки по тавана и изведнъж Пембъртън се изкачи по стълбите и се хвърли към мен. Сграбчи ме през раменете и ме стисна така, че не можех да дишам.

Опитах се да го изритам в прасците, но той бързо ме надвиваше.

Клатушкахме се из гаража като два пумпала.

— Не — изкрещя Пембъртън, когато загуби равновесие, падна назад в канала и ме повлече със себе си.

Той се удари в дъното с ужасяващо тупване, а след миг аз се приземих върху него. Чух как охка в тъмнината. Дали си беше счупил гърба? Или след миг пак щеше да е на крака и да ме разтърсва като парцалена кукла?

С внезапен прилив на сили Пембъртън ме отблъсна от себе си и аз полетях и се приземих по лице в ъгъла на канала. Изправих се замаяно на колене, но беше твърде късно: Пембъртън стисна лакътя ми в стоманената си хватка и ме повлече към стълбите.

Всичко изглеждаше прекалено лесно. Той клекна и взе падналото фенерче, а после протегна ръка към стъпалата. Мислех си, че на пода е паднала спринцовката, но явно стъкленият предмет, който чух, е било шишето, защото в следващия момент зърнах иглата в ръката му, а после усетих убождане във врата си.

Единствената ми надежда бе да печеля време.

— Вие сте убили професор Туининг, нали? Вие с Хорас Боунпени.

Това явно го свари неподготвен. Усетих кака хватката му леко се разхлабва.

— Защо мислиш така? — прошепна той в ухото ми.

— Боунпени е излязъл на кулата. Той е извикал „Прощавайте!“ Имитирал е гласа на господин Туининг. А ти си бутнал тялото на учителя през дупката в покрива.

Пембъртън вдиша шумно през носа.

— Боунпени ли ти каза това?

— Намерих робата и шапката под керемидите. Сама се досетих.

— Ти си много умно момиче — рече Пембъртън почти със съжаление.

— А сега, след като убихте Боунпени, марките са ваши. Или поне щяха да бъдат, ако знаехте къде са.

Това явно го разяри. Той отново ме стисна здраво за лакътя и пак впи палец в плътта ми. Изкрещях от болка.

— Последен шанс, Флавия. Къде са проклетите марки?

През дългото мълчание, което последва, и заради пулсиращата болка мислите ми се зареяха.

Това ли бе краят на Флавия?

Ако беше дошъл часът ми, Хариет дали ме гледаше от небето? Дали в този миг седеше, провесила крака от някой облак, и си мислеше: „О, не, Флавия! Не го прави! Грози те опасност. В опасност си, Флавия!“

Дори да ме предупреждаваше, не можех да я чуя. Сигурно защото не съм била толкова близка с нея, колкото Фели и Дафи. Вероятно дори ме е обичала по-малко от тях.

Натъжавах се от факта, че от трите й деца само аз нямах действителни спомени за нея. Фели като истински скъперник бе натрупала цели осем години, в които се е радвала на майчината си любов. А Дафи твърдеше, че макар да е била едва тригодишна, когато Хариет е изчезнала, си спомня напълно ясно слабата засмяна жена, която я обличала в колосани роклички и шапчици, поставяла я върху одеяло на обляната от слънце морава и я снимала с преносимия фотоапарат, преди да й даде кисела краставичка.

Внезапна болка ме върна към реалността. Иглата се бе забила в основата на врата ми.

— Къде са Отмъстителите от Ълстър?

Посочих с пръст към ъгъла на канала, където в мрака лежеше смачканата ми на топка носна кърпа. Лъчът от фенерчето на Пембъртън зашари към нея, а аз погледнах настрани, после нагоре, както разправяха, че са правили древните светци, когато са търсели спасение.

Първо чух звука, а после видях образа. Чу се приглушено бръмчене, сякаш гигантски механичен птеродактил размахва криле навън пред гаража. Миг по-късно долових ужасяващ трясък и посипване на счупени стъкла.

Помещението над канала избухна в ярка жълта светлина, на чийто фон облаци пара се носеха като възнасящите се души на покойниците.

Взирах се вцепенена във въздуха и в странно познатото ми видение, което се извиси потрепващо над канала.

„Откачих, помислих си аз. Напълно си загубих ума.“

Точно над главата ми, треперещ като живо същество, стоеше шасито на Ролс-Ройса на Хариет.

Преди да успея да мигна, чух как вратите му се отварят и върху пода над мен стъпват крака.

Пембъртън се хвърли към стълбите и задраска нагоре по тях като хваната в капан котка. На върха спря и се опита трескаво да пропълзи между ръба на канала и предната броня на автомобила.

Една ръка изникна отнякъде, сграбчи го за яката и го измъкна като риба от езеро. Обувките му изчезнаха сред светлината над главата ми и чух един глас — гласът на Догър! — да казва:

— Ще ме извинявате.

Чу се отвратително изхрущяване и горе нещо се стовари върху пода като чувал с картофи.

Все още бях зашеметена, когато видението се появи. Беше цялото в бяло и се плъзна с лекота през тесния процеп между автомобила и цимента, преди да се спусне бързо надолу в канала.

Когато видението ме прегърна и захлипа на рамото ми, усетих, че крехкото тяло трепери като лист.

— Малка глупачка! Малка глупачка! — викаше видението, а разранените му червени устни се впиха във врата ми.

— Фели! — възкликнах аз, втрещена от изненада. — Ще си нацапаш роклята с масло!

Пред гаража на „Кау Лейн“ всичко бе като в сън: Фели бе паднала на колене и плачеше, обгърнала ръце през кръста ми. Аз стоях неподвижно и имах чувството, че разстоянието между нас се стопява и за миг двете с нея бяхме едно същество, окъпано от лунната светлина на тъмната уличка.

И тогава сякаш всички жители на Бишъпс Лейси се материализираха около нас. Бавно изникваха от мрака и се трупаха около осветеното място и към зейналата дупка, където по-рано беше вратата на гаража. Разправяха си какво са вършели, когато трясъкът огласил селото. Беше като сцена от пиесата „Бригадун“, в която обитателите на селото оживяват бавно за един-единствен ден на всеки сто години.

Ролс-Ройсът на Хариет с лъскавия си радиатор, смачкан, тъй като колата бе използвана за таран, сега сияеше кротко пред гаража, а в прахта под него капеше вода. Няколко от по-мускулестите селяни — сред които забелязах Тъли Стоукър — бяха избутали тежкия автомобил назад, за да може Фели да слезе и да ме изведе от канала навън под ослепителния блясък на огромните кръгли фарове на колата.

Фели се бе изправила, но още ме притискаше към себе си като мида към корпуса на кораб, и бърбореше развълнувано.

— Проследихме го. Догър знаеше, че не си се прибрала и когато видя, че някой обикаля около къщата…

Тези думи бяха повече, отколкото ми беше казвала наведнъж през целия ми живот и аз стоях и се наслаждавах на всяка една от тях.

— Догър, разбира се, се обади в полицията, но после рече, че ако проследим мъжа… ако не пускаме фаровете и не се приближаваме… О, Боже! Трябваше да видиш как хвърчахме по улиците!

Добрият стар тих Ролс-Ройс. Татко щеше да побеснее, като го види така разбит.

Госпожица Маунтджой стоеше отстрани, подръпваше вълнения шал около раменете си и гледаше свирепо разбитата дупка на мястото на вратата на гаража, сякаш оскверняването на имущество на библиотеката бе последната капка. Опитах се да уловя погледа й, но тя извърна нервно очи към къщата си, като че бе преживяла твърде много вълнения за една вечер и трябваше да се прибира у дома.

И госпожа Малит бе дошла с един нисък и закръглен като пумпал мъж, който се опитваше да я удържи да не изтича напред. Явно това бе съпругът й Алф. Изобщо не изглеждаше като вейка, както си го представях. Ако бе дошла сама, госпожа Малит щеше да се спусне, да ме прегърне и да се разплаче, но Алф, изглежда, бе по-наясно, че не е редно да се фамилиарничи по този начин на публични места. Усмихнах й се немощно, а тя избърса едното си око с пръст.

В този миг се появи доктор Дарби, който вървеше толкова спокойно, сякаш бе излязъл на вечерна разходка. Въпреки спокойния си вид, забелязах, че носи черната си лекарска чанта. Кабинетът му се намираше зад ъгъла, на Главната улица, и сигурно бе чул трясъка от чупенето на стъкло и дърво. Той ме огледа внимателно от глава до пети.

— Добре ли си, Флавия? — попита, когато се наведе да разгледа отблизо очите ми.

— Чувствам се чудесно, благодаря, доктор Дарби — отвърнах любезно. — А вие как сте?

Той бръкна в джоба си за ментовите бонбони. Още преди да извади пакетчето докрай, лигите ми потекоха като на куче. Заради часовете на пленничество и носната кърпа, в устата си имах метален вкус.

Доктор Дарби бръкна в пакетчето, внимателно избра бонбона, който търсеше, и го лапна. Миг по-късно си тръгна.

Тълпата вече се разотиваше, когато един автомобил зави от Главната улица по „Кау Лейн“. Щом спря край каменната стена, фаровете му осветиха две фигури, застанали под един дъб: Мери и Нед. Те не се приближиха, но ме гледаха ухилени от сенките.

Дали Фели ги бе видяла заедно? Мисля, че не, защото тя все още ми разправяше през сълзи как са ме спасили. Ако ги зърнеше, можеше бързо да се окажа в ролята на рефер на селски ръкопашен бой и до колене в оскубани коси. Веднъж Дафи ми каза, че когато се стигне до добър бой, по принцип богаташката дъщеря удря първа, а никой не знаеше по-добре от мен, че Фели е напълно способна на това. Все пак с гордост мога да заявя, че имах хладнокръвието — и смелостта — да поздравя тайничко Нед с вдигнат палец.

Задната врата на Вокъсла се отвори и от колата излезе инспектор Хюит. В същото време сержант Улмър и сержант Грейвс се измъкнаха от предните седалки и излязоха с изненадваща елегантност на „Кау Лейн“.

Сержант Улмър отиде бързо при Догър, който държеше Пембъртън извит в болезнена хватка, така че бе приведен като статуя на Атлас, понесъл света на раменете си.

— Аз ще го поема, господине — каза сержант Улмър и миг по-късно чух изщракването на белезници.

Догър проследи с поглед как отвеждат прегърбения Пембъртън към полицейската кола, а после се обърна и дойде бавно при мен. Когато се приближи, Фели прошепна развълнувано в ухото ми:

— Догър се сети да използваме акумулатора от трактора, за да запалим Ройса. Не забравяй да му благодариш.

При тези думи тя пусна ръката ми и се отдалечи.

Догър застана пред мен с отпуснати от двете си страни ръце. Ако носеше шапка, щеше да започне да я мачка. Двамата се гледахме мълчаливо.

Нямах намерение да започна благодарностите си към него, като му дърдоря за някакъв си акумулатор. Исках да кажа най-подходящото нещо, да измисля смели думи, за които в Бишъпс Лейси щеше да се говори години наред.

Пред запалените фарове на Вокъсла премина тъмна сянка, която привлече вниманието ми и за миг засенчи мен и Догър. На фона на светлината стоеше познат черно-бял силует: татко.

Той се затътри бавно, почти свенливо към мен. Но когато забеляза Догър отстрани, отново се спря и сякаш тъкмо се бе сетил за нещо важно, се обърна и тихичко каза нещо на инспектор Хюит.

Госпожица Кул, пощальонката, ми кимна любезно, но не се приближи, сякаш бях станала друга Флавия, а не онази, която — нима бяха изминали само два дни — купи бонбони за един шилинг и шест пенса от магазина й.

— Фели — обърнах се към сестра си. — Направи ми една услуга. Слез в канала и донеси носната ми кърпичка. По-точно онова, което е увито в нея. Роклята ти вече е мръсна, така че няма как да се изцапаш повече. Бъди добро момиче.

Тя ме зяпна изненадано и за миг си помислих, че ще ме фрасне през устата. Лицето й почервеня като устните. И тогава изведнъж Фели се завъртя на пети и изчезна в тъмния гараж.

Обърнах се към Догър, за да му кажа благодарствената реч, която скоро щеше да стане легендарна, но той ме изпревари.

— Боже, госпожице Флавия — рече тихичко. — Каква прекрасна вечер, не мислите ли?