Иън Ранкин
Водопадът (9)

9

Минаваше 7:30 ч., когато телефонът я събуди. Тя изпълзя от леглото и се затътри през всекидневната. С едната ръка се държеше за челото, а с другата посегна към слушалката.

— Ало?

— Добро утро, Шивон. Да не те събудих?

— Не, тъкмо си приготвях закуската. — Тя примига, после си разтри лицето, опитвайки се да си отвори очите. Фермера звучеше бодро, като човек, станал отдавна.

— Не искам да те задържам, само да ти кажа, че току-що имах много интересно телефонно обаждане.

— Един от вашите контакти ли?

— Един друг ранобудник. В момента пише книга за Ордена на тамплиерите и връзката им с масоните. Сигурно затова веднага разбра за какво става въпрос.

Шивон отиде в кухнята. Провери дали има вода в чайника и го включи. В буркана имаше достатъчно нескафе за две-три чаши. Трябваше да отиде до супермаркета в близките дни. До кухненския плот се виждаха остатъци от шоколада. Тя ги обра с пръст и ги сложи в устата си.

— Разбрал какво? — попита тя.

Фермера започна да се смее.

— Май още спиш, а?

— Само съм малко гроги.

— До късно ли си стояла?

— Нещо такова. Какво е разбрал, сър?

— Отговорът на загадката. Това е препратка към параклиса в Рослин. Знаеш ли къде е това?

— Ходих там неотдавна. — Един друг случай, по който работеше с Ребус.

— Тогава може би си го видяла — единият от прозорците е украсен с резбовани стилизирани царевични зърна.

— Не си спомням — но започваше да се събужда.

— Параклисът обаче е бил построен, когато царевицата още не е била позната във Великобритания.

— „Зърнесто начало“ — изрецитира тя.

— Точно така.

— А „мечтата на зидаря“?

— Има нещо, което със сигурност си забелязала в параклиса — две изящни колони — едната се нарича Колоната на Зидаря, а другата — Колоната на Ученика. Историята разказва, че майсторът зидар, т.е. масон, решил да отиде в чужбина, за да проучи различни видове украси за колоната, която щял да строи. Но докато отсъствал, един от неговите ученици сънувал как трябва да изглежда завършената колона. Хванал се за работа и създал Колоната на Ученика. Когато майсторът зидар се върнал го обхванала такава ревност, че се нахвърлил върху ученика си и го пребил до смърт с дървен чук.

— И така, сънят или мечтата на зидаря свършили с колоната?

— Точно така.

Шивон премисли отново цялата история.

— Всичко съвпада — каза тя накрая. — Много ви благодаря, сър.

— Мисията завършена ли е?

— Не съвсем. Трябва да тръгвам.

— Обади ми се някой друг път, Шивон. Искам да чуя как е приключило всичко.

— Непременно. Благодаря отново. — Тя прекара пръсти през косата си. „Зърнесто начало, където свърши мечтата на зидаря.“

Параклисът в Рослин. Селото беше на десетина километра южно от града. Шивон вдигна отново телефона, готова да се обади отново на Грант… Но после се отказа. Включи лаптопа и изпрати съобщение на Куизмастър.

„Колоната на ученика, параклисът в Рослин.“

После зачака. Изпи чаша слабо кафе, заедно с два парацетамола. Отиде в банята и си взе душ. Взе хавлиена кърпа да си изсуши косата и се върна във всекидневната. Още нямаше съобщение от Куизмастър. Седна отново, хапейки долната си устна. Нямаше нужда да ходят до Харт Фел — името се оказа достатъчно. След по-малко от три часа времето щеше да изтече. Дали Куизмастър не иска от нея да отиде до Рослин? Тя изпрати ново съобщение: „Да ходя, или да не ходя там?“.

Продължи да чака. Второто й кафе беше още по-слабо от първото. В буркана вече нямаше нищо. Ако искаше да пие нещо друго, нямаше никакъв избор, освен чай от лайка. Замисли се, дали Куизмастър не е заминал някъде. Имаше чувството, че където и да отиде, той носи лаптопа и мобилния телефон със себе си. И вероятно ги държи непрекъснато включени, също като нея. Трябваше да знае, когато получи съобщение. Каква игра играеше той сега?

— Не мога да рискувам — каза тя на глас.

Едно последно съобщение: „Отивам в параклиса“. След което започна да се облича.

Шивон влезе в колата си и остави лаптопа на съседната седалка. Помисли отново дали да не се обади на Грант, но се отказа. Щеше да се справи и сама; можеше да поеме всяко обвинение, което той хвърлеше върху нея…

„… Не искаш да споделяш с никого. И ако това не звучи като Ребус — здраве му кажи.“ Думите на Грант. И въпреки това тя тръгна към Рослин сама. Без никакво подкрепление и след като вече беше предупредила Куизмастър, че отива. Преди да стигне до края на Лийт Уок тя промени решението си. И обърна колата по посока на апартамента на Грант.

 

 

Минаваше 8:15, когато телефонът събуди Ребус. Търсеха го по мобилния. Последното, което се сети да направи, беше да го включи в единия от контактите на стената, за да се зарежда през нощта. Измъкна се от леглото и краката му се оплетоха в разхвърляните по килима дрехи. Пълзейки, той разрови купа, за да намери телефона и го вдигна до ухото си.

— Ребус — каза той. — И дано да имате да ми съобщите някаква добра новина.

— Новината е, че закъсняваш — отговори гласът отсреща. Гил Темплър.

— За какво закъснявам?

— За голямата история.

Все още в същата поза на пода, Ребус погледна към леглото. Нямаше следа от Джийн. Зачуди се дали не е отишла на работа.

— Каква голяма история?

— Трябва да дойдеш в Холируд Парк. Намерен е труп на Артърс Сийт.

— Тя ли е? — Ребус изведнъж усети как по кожата му избиха студени капки пот.

— Трудно е да се прецени на този етап.

— О, боже. — Той дръпна главата си назад и погледна към тавана. — Как е умряла?

— Тялото лежи там от доста време.

— Гейтс и Кърт дойдоха ли вече?

— Очаква се да пристигнат всеки момент.

— Тръгвам направо за там.

— Съжалявам, че те обезпокоих. Да не би случайно да си у Джийн?

— Това случайно предположение ли е?

— Наречи го женска интуиция.

— Чао, Гил.

— Чао, Джон.

Когато изключи телефона си, вратата се отвори и Джийн Бърчил влезе. Беше облечена в хавлиен пеньоар и носеше поднос — портокалов сок и препечени филийки, както и пълна кана с кафе.

— Господи — възкликна тя, — какво правиш на пода? — После видя изражението на лицето му и усмивката й изчезна. — Какво има? — попита тя.

И той й разказа за станалото.

 

 

Грант се прозяваше. Взеха кафе от една будка, но въпреки това той беше още сънен. Косата на тила му стърчеше и очевидно съзнавайки това, той продължаваше да се опитва да я приглади с ръка.

— Не можах да спя добре снощи — каза той и погледна към Шивон. Тя не отделяше очи от пътя.

— Нещо ново във вестника?

Той беше разтворил таблоида, купен заедно с кафетата.

— Нищо особено.

— Пишат ли нещо за случая?

— Сякаш не. Потънал е в забвение.

Той изведнъж се сети за нещо и започна да се потупва по джобовете.

— Какво? — за миг тя си помисли, че сигурно е забравил някакво жизненоважно лекарство.

— Мобилният ми телефон. Трябва да съм го оставил на масата.

— Имаме моя.

— Да, закачен за моя Интернет доставчик. Какво ще стане, ако някой се опита да се обади?

— Ще остави съобщение.

— Предполагам… Виж какво, за вчера…

— Хайде да се престорим, че нищо не се е случило — каза тя бързо.

— Но се случи.

— Не по моя вина, нали?

— Ти си тази, която постоянно се оплакваше, че аз…

— Въпросът е приключен, Грант — обърна се тя към него. — Ясна ли съм? Или го приключваме, или го отнасям до шефа. Изборът е твой.

Той понечи да каже нещо, но се спря и скръсти ръце пред гърдите си. От радиото се носеше тиха музика. Това й харесваше, помагаше й да се събуди. Грант предпочиташе нещо с повече новини, като радио „Шотландия“ или радио „Четири“, но тя щеше да го отреже: „Това е моята кола, моето радио!“.

Той я помоли отново да му разкаже за разговора си с Фермера. Така и стана, а тя се радваше, че по този начин избягват темата за вчерашния случай. Грант отпиваше от кафето си, докато тя разказваше. Той носеше слънчеви очила, макар и да нямаше слънце. Бяха „Рей-Бан“ с рамки от черупка на костенурка.

— Звучи добре — каза той, когато тя свърши.

— И аз така мисля — съгласи се Шивон.

— Почти лесно.

Тя изсумтя.

— Толкова лесно, че направо бяхме изпуснали влака.

Той сви рамене.

— Имах предвид, че не изисква някакви особени умения. Това е от тези неща, които или знаеш, или не знаеш.

— Както ти каза — различен вид загадка.

— Според теб, колко масони познава Филипа Балфур?

— Какво?

— Ти намери отговора, благодарение на тях. А тя как ли го е направила?

— Учила е история на изкуството, нали?

— Така е. Възможно е да е чела нещо за параклиса в Рослин, нали?

— Възможно е.

— А дали Куизмастър го е знаел?

— Откъде би могъл?

— Може би му е казала какво учи.

— Не е изключено.

— В противен случай, той едва ли щеше да й даде подобна задача. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да. Искаш да кажеш, че тук се изискват специални познания, за разлика от предишните загадки, нали?

— Нещо такова. Разбира се, съществува и една друга възможност.

— И каква е тя?

— Куизмастър да е бил абсолютно наясно, че тя знае нещо за параклиса в Рослин, без значение дали му е казвала, или не.

Шивон го усети накъде бие.

— Някой, който я е познавал? Искаш да кажеш, че Куизмастър е един от нейните приятели.

Грант я погледна над очилата.

— Няма да се учудя, ако Раналд Мар се окаже масон. Човек с неговата професия…

— Нито пък аз — отвърна Шивон замислено. — Може би трябва да се върнем и да го попитаме.

Те отбиха от главния път и навлязоха в селцето Рослин. Шивон паркира колата пред магазинчето за сувенири към параклиса. Вратата се оказа заключена.

— Отварят в десет — прочете Грант на табелата.

— С колко време разполагаме?

— Ако чакаме да стане десет — не много.

Шивон седеше в колата и проверяваше дали не е получила нови съобщения.

— Трябва да има някой. — Грант удари по вратата с юмрук.

Шивон излезе от колата и започна да разглежда стената, опасваща двора на параклиса.

— Става ли да я изкачим? — попита тя.

— Можем да опитаме — отвърна Грант.

— Ами ако и параклисът се окаже заключен?

— Някой може да почиства вътре, нали?

Той кимна. Тогава изведнъж се чу скърцане на резе. Вратата се отвори, а зад нея стоеше някакъв мъж.

— Още не сме отворили — каза той строго.

Шивон му показа служебната си карта.

— От полицията сме, господине. Опасявам се, че не можем да чакаме.

Те го последваха по пътеката към страничната врата на параклиса. Самата постройка беше покрита с огромен навес. От предишното си посещение Шивон знаеше, че има някакъв проблем с покрива. Трябваше да изсъхне, преди да се ремонтира. Отвън параклисът изглеждаше малък, но вътре — по-голям — впечатление, което се създаваше от украсата му. Самият таван се оказа изумителен, макар и голяма част от него да беше позеленяла от влагата и разрухата. Грант застана на централната пътека с отворени от възхищение уста — също като нея при първото й посещение.

— Невероятно е — каза той тихо, а думите му отекнаха и се върнаха като ехо.

Навсякъде беше пълно с резбовани неща. Но Шивон знаеше какво търси и отиде направо при Колоната на Ученика. Намираше се до няколко стъпала, водещи надолу към сакристията^[1]. Колоната беше висока около два и половина метра, с издялани панделки, които се увиваха като змия около нея.

— Това ли е? — попита Грант.

— Това е.

— И какво търсим?

— Ще разберем, когато го намерим. — Шивон прокара ръцете си по студената повърхност на колоната, после приклекна. В основата имаше преплетени дракони. Опашката на единия, извита обратно към главата, образуваше малка дупка. Тя бръкна с пръсти и извади сгънато на квадрат листче.

— Дяволите да го вземат! — възкликна Грант.

Той не си направи труда да си слага ръкавици или да извади торбичка за събиране на веществени доказателства — вече знаеше, че Куизмастър не би оставил нищо за полицията. Парченце хартия, сгънато повече от три пъти. Тя го разтвори, а Грант се премести, така че и двамата да могат да прочетат написаното в него.

Сега ти си Търсачът. Твоята следваща цел е Хелбанк. Инструкциите по-късно.

— Не го разбирам — каза Грант. — Цялата тази плетеница за това?

Той започваше да говори все по-силно.

Шивон препрочете съобщението и обърна листа. На гърба нямаше нищо. Грант се завъртя на пети и ритна във въздуха.

— Копеле! — извика той, а човекът който ги доведе се намръщи. — Обзалагам се, че седи някъде и се кефи, като ни гледа как хвърчим насам-натам!

— Предполагам, че това е част от играта, да — тихо се съгласи Шивон.

Той се обърна към нея.

— Част от какво?

— Част от удоволствието му. Харесва му да ни разиграва.

— Да, но той не ни вижда, нали?

— Не знам, понякога имам чувството, че може би ни наблюдава.

Грант впери поглед в нея, после отиде при мъжа.

— Как се казвате?

— Уилям Иди.

Грант извади бележника си.

— И какъв е адресът ви, господин Иди?

После започна да записва данните на Иди.

— Той не е Куизмастър — заяви Шивон.

— Кой? — попита Иди с треперещ глас.

— Няма значение — отвърна Шивон. Хвана Грант за ръката и го отведе.

Върнаха се в колата и Шивон започна да пише съобщение:

Готова съм за загадката за Хелбанк.

Изпрати го и се облегна назад.

— И сега какво? — попита Грант.

Шивон сви рамене. В този момент обаче лаптопът сигнализира за получено съобщение. Тя натисна бутона на мишката, за да го прочете.

Готова си да се откажеш ли? Това е по-лесно.

Грант изсъска.

— Това загадка ли е, или подигравка?

— Може би и двете.

Пристигна ново съобщение: „Хелбанк до шест часа довечера“.

Шивон кимна.

— И двете е — повтори тя.

— До шест? Дава ни само осем часа.

— Тогава нямаме време за губене. Какво според тебе е „по-лесно“?

— Във всеки случай не загадка.

Тя го погледна.

— Смяташ, че това не е загадката ли?

Той се усмихна насила.

— Нямах това предвид. Хайде да я разгледаме отново. — Шивон върна съобщението на екрана. — Знаеш ли на какво ми прилича?

— На какво?

— На обяснение в кръстословица. Не е съвсем правилно граматически. Хем има смисъл, хем няма.

Шивон кимна.

— Като изсмукано от пръстите ли?

— Ако е загадка от кръстословица… — Грант присви устни. Когато се концентрираше, между веждите му се появяваше малка отвесна гънка. — Ако е загадка, тогава „да се откажеш“ може да означава много неща. Разбираш ли?

Той бръкна в джоба си, за да извади бележника и писалката си.

— Трябва да го видя написано — обясни Грант и се захвана със загадката. — Може да е класическа постройка на кръстословица — една част от нея ти казва какво трябва да направиш, а друга — значението, което ще получиш, ако го направиш.

— Продължавай. Току-виж съм разбрала нещо.

Той се усмихна отново, без да откъсва очи от думите пред него.

— Да предположим, че е анаграма. „Готова да се откажеш… Това е по-лесно.“ Ако думата „отказвам се“ е употребена в някое от другите й значения като например „отдавам се“ или „възползвам се“ — тогава от буквите в израза „това е по-лесно“ ще получиш дума или думи, които означават нещо.

— Какво нещо? — Шивон почувства, че главата я заболява.

— Точно това трябва да открием.

— Ако е анаграма.

— Ако — съгласи се Грант.

— И какво общо има всичко това с Хелбанк, каквото и да означава то?

— Не знам.

— Ако е анаграма, не е ли прекалено лесно?

— Само ако познаваш принципа на кръстословиците. В противен случай ще го прочетеш буквално и няма да разбереш абсолютно нищо.

— Добре, но ти току-що ми го обясни и въпреки всичко продължава да ми звучи абсолютно непонятно.

— Тогава не се ли радваш, че съм тук? Хайде. — Той откъсна лист от бележника си и й го подаде. — Да видим дали ще успееш да разместиш буквите в „това е по-лесно“.

— За да съставя дума, която означава нещо?

— Дума или думи — поправи я Грант. — Разполагаш с дванайсет букви.

— Няма ли някаква компютърна програма, която да използваме?

— Вероятно има. Но това означава да излъжем, нали?

— Точно в този момент нямам нищо против да излъжа.

Но Грант не чуваше. Вече беше обсебен от загадката.

 

 

— Бях тук само преди ден — каза Ребус.

Бил Прайд беше оставил дъската, на която окачваше бележките си, в участъка Гейфилд Скуеър. Дишаше тежко, докато се изкачваха. Наоколо имаше униформени полицаи. В ръцете си държаха ограничителни ленти и чакаха да им кажат дали да отцепят района. Долу на пътя имаше наредени паркирани коли — журналисти, фотографи и най-малкото един телевизионен екип. Новината се беше разчула бързо и циркът започваше.

— Имате ли да ни кажете нещо, инспектор Ребус? — попита го Стив Холи, като излезе от колата си.

— Единствено това, че ме дразните.

Прайд обясни на Ребус, че някакъв планинар намерил тялото. В някакъв храсталак, никакъв сериозен опит да се скрие.

Ребус мълчеше. Две от телата не бяха открити, а другите две — намерени във водата. Сега това — на планински хълм. Схемата се нарушаваше.

— Тя ли е? — попита той.

— Ако се съди по тениската на Версаче, би трябвало да кажа „да“.

Ребус спря и се огледа наоколо. Една пустош в средата на Единбург. Самият Артърс Сийт представляваше изгаснал вулкан, заобиколен от резерват за птици и три езера.

— Не би било лесно да довлечеш труп тук горе — каза той.

Прайд кимна.

— Вероятно е убита на това място.

— Някой да я е подмамил тук?

— Или просто може да се е разхождала.

Ребус поклати глава.

— Нямам чувството, че си е падала по разходките.

Те тръгнаха отново, приближавайки се към мястото. Виждаше се някаква група приведени фигури, бели лекарски престилки и шапки — колко лесно беше да съсипят всички евентуални следи на мястото на престъплението. Ребус разпозна професор Гейтс, със силно зачервено лице от изкачването. До него стоеше Гил Темплър, без да говори, само слушаше и гледаше. Няколко полицаи извършваха първоначалното претърсване на терена. Впоследствие, когато тялото се изнесе, щяха да доведат още униформени и да започнат щателно претърсване. Нямаше да е лесно — тревата изглеждаше дълга и гъста. Фотограф от полицията нагласяше фотоапарата си.

— По-добре да не отиваме по-нататък — предложи Прайд, след което се провикна да им донесат два гащеризона.

Когато Ребус се опита да напъха краката си в единия, тънкият материал се разкъса и студеният вятър започна да подмята парчетата.

— Нещо за Шивон Кларк? — попита той.

— Опитах да се свържа с нея и Грант Худ — отговори Прайд. — Засега безуспешно.

— Нима? — наложи се да скрие усмивката си Ребус.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита Прайд.

Ребус поклати глава.

— Зловещо място да умреш, нали?

— Не са ли всичките такива? — Прайд вдигна ципа на гащеризона си и тръгна към трупа.

— Удушена е — информира ги Гил Темплър.

— Най-доброто предположение на този етап — поправи я Гейтс. — Добро утро, Джон.

Ребус кимна в отговор на поздрава.

— Доктор Кърт не е ли с теб?

— Обади се, че е болен. Напоследък често боледува. — Гейтс просто поддържаше някакъв разговор, докато продължаваше прегледа си. Тялото лежеше в странна поза, като краката и ръцете образуваха триъгълници. Храстите прещип до него явно го бяха скрили достатъчно добре, предположи Ребус. В съчетание с високата трева, човек трябваше да е на не повече от два-три метра, за да разбере какво е това. Дрехите също помагаха за маскировката. Светлозелени военни панталони, тениска в цвят каки, сиво яке. Дрехите, които Флип е облякла в деня на изчезването си.

— Родителите информирани ли са? — попита той.

Гил кимна.

— Знаят, че е намерено някакво тяло.

Ребус обиколи наоколо, за да огледа мястото по-добре. Лицето на жертвата беше обърнато на другата страна. В косата имаше листа и следа от силен удар. Лицето изглеждаше бледомораво. Гейтс вероятно леко е преместил тялото. Ребус виждаше синини, кръвта, изтекла преди смъртта и обагрила в червено най-близките до земята части на тялото. Беше наблюдавал десетки трупове през годините и всички те го натъжаваха и потискаха не по-малко. Животът представляваше най-важното нещо за всяко същество и неговото отсъствие се възприемаше трудно. Спомняше си как опечалени близки посягаха към телата в моргата и започваха да ги друсат, все едно това щеше да ги върне. Филипа Балфур нямаше да се върне.

— Нещо е гризало пръстите й — констатира Гейтс, по-скоро за диктофона си, отколкото за останалите наоколо. — Най-вероятно местни диви животни.

Невестулки или лисици, предположи Ребус. Подобни факти за влиянието на околната среда не могат да се видят в документалните филми по телевизията.

— Да видим сега — продължаваше Гейтс.

Ребус разбра какво има предвид — ако Филипа се е борила с нападателя си, краищата на пръстите й можеха да им подскажат много — парченца кожа или кръв под ноктите.

— Каква загуба — неочаквано въздъхна Прайд.

Ребус имаше чувството, че не говори за смъртта на Филипа, а за напразните им усилия през всичките тези дни след нейното изчезване — проверките по летищата, фериботите, влаковете… По силата на предположението, че тя е може би — само може би — още жива. А през това време е лежала тук и всеки изминал ден ги е лишавал от евентуални доказателства, възможни улики.

— Късмет е, че са я намерили толкова скоро — изкоментира Гейтс, вероятно за да утеши Прайд. И наистина — преди няколко месеца откриха тялото на друга жена в друга част на парка, далеч от всички познати пътеки наоколо. Тялото беше лежало там повече от месец. Оказа се, че е някаква „семейна история“. Онзи удобен евфемизъм, когато жертвите са убити от своите любими половинки.

Долу на пътя Ребус разпозна една от сивите камионетки на моргата, която току-що пристигна. Щяха да сложат тялото в чувал и да го отнесат в болницата „Уестърн Дженерал“, където Гейтс ще извърши аутопсията.

— Следи от охлузвания по петите й — съобщаваше Гейтс на диктофона си. — Не много сериозни. По позата на тялото може да се съди, че тя или е била все още жива, или току-що починала, когато е била довлечена тук.

Гил Темплър се огледа.

— Какъв периметър ни е необходим за претърсването.

— 50, може би 100 метра — отвърна Гейтс.

Тя погледна към Ребус и той забеляза, че не беше изпълнена с надежда. Едва ли щяха да успеят да определят точно мястото, откъдето е била пренесена, освен ако не е изпуснала нещо.

— Няма ли нищо в джобовете? — попита Ребус.

Гейтс поклати глава.

— Бижута по ръцете и доста скъп часовник.

— „Картие“ — добави Гил.

— Поне можем да изключим версията за грабеж — измърмори Ребус, което накара Гейтс да се усмихне.

— Няма никакви следи от опити за разкъсване на дрехите — изкоментира патологът, — така че вероятно можете да изключите и сексуален мотив.

— Става все по-добре и по-добре — погледна Ребус към Гил. — Накрая въпросът ще се реши от само себе си.

— Много смешно — строго го парира тя.

 

 

В участъка Сейнт Ленардс всички говореха единствено за случилото се, но Шивон усещаше само някакво вцепенение. Участието й в играта на Куизмастър — най-вероятно следвайки стъпките на Филипа, разви у Шивон някакво особено чувство за привързаност към изчезналата студентка. Сега тя вече не се водеше изчезнала и най-лошите страхове се бяха сбъднали.

— Винаги сме знаели, нали? — каза Грант. — Беше само въпрос на време кога ще открият тялото.

Той пусна бележника си на бюрото пред себе си. Беше изписал три или четири страници от него с анаграми. Седна и обърна нова страница с писалка в ръка. Освен него, в стаята на Криминалния отдел бяха Джордж Силвърс и Елън Уайли.

— Водих децата си на Артърс Сийт миналия уикенд — разказваше Силвърс.

Шивон попита кой е намерил тялото.

— Някой, който се разхождал — отговори Уайли. — Мисля, че жена на средна възраст. При ежедневната си разходка.

— Сигурно ще мине доста време, докато се осмели да мине по същия маршрут — измънка Силвърс.

— Флип там ли е лежала през цялото време? — Шивон гледаше към Грант, който се занимаваше с разместването на буквите. Сигурно имаше право да продължава да работи, но тя почувства известно отвращение. Как може да му е все едно при тази новина? Дори и циник като Джордж Силвърс изглеждаше доста шокиран.

— Артърс Сийт — повтори той, — ходихме там само преди една седмица.

Уайли реши да отговори на въпроса на Шивон.

— Изглежда началничката така мисли. — След като изрече тези думи, тя погледна надолу към бюрото си и го изтри с ръка, сякаш да го почисти от прахта.

Боли я, помисли си Шивон… Дори самото произнасяне на думата „началничката“ й напомня за нейното появяване пред телевизията и предизвиква негодуванието й.

Един от телефоните иззвъня и Силвърс тръгна към него.

— Не, няма го — каза той в слушалката. После добави. — Изчакайте, ще проверя — сложи ръка върху мембраната. — Елън, имаш ли някаква идея кога ще се върне Ребус?

Тя бавно поклати глава. Изведнъж Шивон осъзна къде е той — на Артърс Сийт, докато Уайли, която се водеше негова партньорка, не беше там. Сигурно е изхвърчал като куршум, оставяйки Уайли зад себе си. Шивон се замисли, дали това не е добре пресметнат ход от страна на Темплър. Тя прекрасно знаеше как щеше да се почувства Уайли.

— Съжалявам, нямам представа — каза Силвърс по телефона, после добави. — Изчакайте една секунда — след което посочи със слушалката към Шивон. — Някаква жена иска да говори с теб.

Шивон прекоси стаята, като попита коя е жената, но Силвърс само сви рамене и й подаде телефона.

— Ало, аз съм детектив Кларк.

— Шивон, обажда се Джийн Бърчил.

— Здравей Джийн, какво мога да направя за теб?

— Идентифицирахте ли я вече?

— Не на 100 процента. Ти откъде разбра?

— Джон ми каза набързо и изхвърча.

Шивон остана зяпнала от учудване. Джон Ребус и Джийн Бърчил… я виж ти!

— Искаш ли да му кажа, че си се обаждала?

— Търсих го на мобилния.

— Трябва да го е изключил. Човек невинаги иска да го безпокоят на мястото.

— На кое?

— На мястото на престъплението.

— Артърс Сийт, нали? Вчера сутринта ходихме там.

Шивон погледна към Силвърс — излиза, че всеки втори човек е ходил скоро на Артърс Сийт. Когато очите й се преместиха върху Грант, тя видя как гледа втренчено в бележника си, сякаш нещо там го е хипнотизирало.

— Знаеш ли в коя част на Артърс Сийт? — попита Джийн.

— От другата страна на пътя за езерото Дънсапай и малко по-нататък в източна посока.

Шивон наблюдаваше Грант. Продължаваше да го гледа, когато той стана от стола и вдигна бележника си.

— Къде е това…? — Въпросът беше риторичен, а Джийн очевидно се опитваше да си представи местоположението. Грант продължаваше да държи бележника пред себе си, но достатъчно далеч от нея, за да успее тя да различи нещо — разбъркани букви и две оградени думи. Шивон присви очи.

— О-о — изведнъж възкликна Джийн, — сетих се къде е. Мисля, че се нарича Хелбанк.

— Хелбанк? — Шивон го каза високо, за да може Грант да я чуе, но мислите му очевидно бяха някъде другаде.

— Доста стръмен склон — продължи Джийн, — което би могло да обясни наименованието му^[2], въпреки че във фолклора естествено се предпочитат имена на вещици и магьосници.

— Да — прекъсна я Шивон. — Виж, Джийн, трябва да тръгвам.

Тя гледаше оградените думи в бележника на Грант. Той беше решил анаграмата. „Това е по-лесно“ се беше превърнало в „Артърс Сийт“^[3].

Шивон затвори телефона.

— Той ни е водел към нея — каза Грант тихо.

— Възможно е.

— Какво искаш да кажеш с това „възможно е“?

— Според теб, той е знаел, че Флип е мъртва, но не можем да сме сигурни в това. Той само ни водеше към местата, където Флип е минавала.

— И на последното място се оказа мъртва. И на кой друг, освен на Куизмастър му е било известно, че тя ще бъде там?

— Някой може да я е проследил или да я е срещнал случайно.

— Но ти самата не вярваш в това — уверено заяви Грант.

— Аз играя адвокат на дявола, Грант, това е всичко.

— Той я е убил.

— Тогава защо ни помага да играем играта?

— За да се подиграва с нас. — Той замълча. — Не, за да се подиграва с теб. А може би и нещо повече.

— Тогава щеше да ме убие досега.

— Защо?

— Защото аз нямам нужда да участвам в играта повече. Стигнах дотам, докъдето е стигнала и Флип.

Той бавно поклати глава.

— Искаш да кажеш, че ако ти изпрати загадката за… какво беше следващото ниво?

— Затвора.

Той кимна.

— Ако ти я изпрати, няма да се изкушиш?

— Не, отвърна тя.

— Лъжеш.

— Е, след всичко това, няма начин да отида някъде без подкрепление и той сигурно го знае. — Изведнъж нещо й хрумна. — Затвора — каза тя.

— Какво за него?

— Той е изпратил съобщение на Флип, след като тя е била убита. Защо по дяволите ще го прави, ако я е убил?

— Защото е психопат.

— Не мисля така.

— Изпрати му съобщение и го попитай.

— Да го попитам дали е психопат?

— Кажи му каквото знаем.

— Но той може просто да изчезне. Помисли си, Грант, можем да се разминем с него на улицата и да не го познаем. Той е само едно име и при това — не истинско.

Грант удари с юмрук по бюрото.

— Трябва да направим нещо. Всеки момент той ще чуе по радиото или по телевизията, че тялото е било намерено. Ще очаква да го чуе от нас.

— Прав си — призна тя.

Лаптопът беше в чантата й, все още свързан с мобилния телефон. Тя го извади и го приготви, като включи компютъра и телефона в контакта на пода да се зареждат.

Което даде на Грант достатъчно време да помисли и за други неща.

— Почакай — каза той. — Трябва да изчистим този въпрос с полицейски началник Темплър.

Тя го изгледа.

— Искаш отново да играеш по правилата, а?

Лицето му почервеня, но въпреки това кимна.

— Нещо такова. Трябва да й кажем.

Силвърс и Уайли, които внимателно слушаха целия разговор между тях, разбраха съвсем ясно, че става нещо важно.

— Аз съм с Шивон — заяви Уайли. — Кови желязото докато е горещо и т.н.

Силвърс не беше съгласен.

— Нали знаете последствията — началничката ще ви изрита, ако действате зад гърба й.

— Ние не действаме зад гърба й — сопна се Шивон, като гледаше Уайли.

— Точно това правим — обади се Грант. — Тук вече става въпрос за убийство, Шивон, и времето да си играем игрички току-що приключи. — Той сложи ръце на бюрото й. — Ако изпратиш този имейл, смятай, че си сама.

— Може би точно това искам — сряза го тя, но веднага съжали за думите си.

— Хубаво е да си говорим откровено — каза Грант.

— Изцяло подкрепям тази идея — обади се Джон Ребус, застанал на вратата.

Елън Уайли се изправи и скръсти ръце.

— Като стана въпрос за това — продължи той, — извинявай, Елън, трябваше да ти се обадя.

— Забрави го. — Но за всички в стаята беше ясно, че тя няма да го забрави.

След като Ребус изслуша версията на Шивон за сутрешните събития, придружена от прекъсванията на Грант от време на време, с коментари от различна гледна точка — всички те го погледнаха, за да чуят решението му. Той прокара пръст по екрана на лаптопа.

— Всичко, което току-що ми разказахте — посъветва ги той, — трябва да бъде отнесено до полицейски началник Темплър.

В очите на Шивон Грант изглеждаше не толкова реабилитиран, колкото самодоволен. Междувременно Елън Уайли имаше вид на човек, който търси с кого да се скара… за каквото и да било. Не бяха съвсем идеални за екип, разследващ убийство.

— Добре — съгласи се тя, за да постигне поне частично примирие. — Ще говорим с шефката. — След като Ребус кимна одобрително, тя добави: — Макар и да съм готова да се обзаложа, че ти самият не би постъпил така.

— Аз? — учуди се той. — Първо, аз поначало не бих се захванал със загадките, Шивон. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото за мен имейлите са черна магия.

Шивон се усмихна, но през главата й премина следната мисъл: „Черна магия, ковчези, използвани в заклинания на магьосници… смъртта на Флип на хълм, наречен Хелбанк“.

— Магия?

Бяха шестима в тесния кабинет на Гейфилд Скуеър — Гил Темплър и Бил Прайд, Ребус и Елън Уайли, Шивон и Грант. Всички, с изключение на Темплър, стояха прави. Шивон носеше разпечатки на всички имейли, а Темплър ги разглеждаше мълчаливо. Накрая тя вдигна глава.

— Има ли някакъв начин да идентифицираме Куизмастър?

— Аз поне не знам такъв — призна Шивон.

— Възможно е — добави Грант. — Всъщност не съм сигурен как, но мисля, че е възможно. Сещам се за вирусите — по някакъв начин американците изглежда винаги успяват да ги проследят откъде идват.

Темплър кимна.

— Това е така.

— В Дирекцията на полицията има отдел за компютърни престъпления, нали? — продължи Грант. — Възможно е да имат връзки с ФБР.

Темплър го погледна изпитателно.

— Ще се заемеш ли с това, Грант?

Той поклати глава.

— Обичам компютрите, но това е извън моите компетенции. С радост бих посредничил…

— Достатъчно. — Темплър се обърна към Шивон. — Онзи немски студент, за който ни разказваше…

— Да?

— Искам малко повече подробности.

— Едва ли ще е много трудно.

Неочаквано Темплър премести погледа си към Уайли.

— Можеш ли да се заемеш с това, Елън?

Уайли изглеждаше изненадана.

— Предполагам.

— Разделяш ли ни? — намеси се Ребус.

— Освен ако не ми изтъкнеш основателна причина да не го правя.

— Във Фолс е оставена кукла, а сега се появява и тялото. Схемата е същата, както преди.

— Но не и според твоя производител на ковчези. Доколкото си спомням, той каза, че най-вероятно са правени от различни хора.

— Смяташ, че това е само съвпадение?

— Не смятам нищо и ако се появи нещо ново в тази връзка, можете да се върнете към тази версия. Но сега вече говорим за убийство и това променя всичко.

Ребус погледна към Уайли. Тя вътрешно негодуваше — прехвърлянето й от прашните стари доклади за аутопсиите към основното разследване на странната смърт на една студентка… не я въодушевяваше много. Но в същото време нямаше желание да подкрепи Ребус — беше твърде заета със собственото си чувство за извършената несправедливост.

— Така — прекъсна Темплър настъпилата тишина. — Засега се връщате към основното разследване. — Тя събра листовете от бюрото с намерение да ги върне на Шивон. — Можеш ли да останеш за секунда?

— Разбира се — отвърна Шивон.

Останалите се измъкнаха от стаята, доволни, че са на по-свеж и по-хладен въздух. Ребус обаче се въртеше близо до вратата на Темплър. Загледа се в наредената по отсрещната стена информация — факсове, снимки и други. Някакъв полицай беше зает със свалянето на колажа — това вече не представляваше случай, свързан само с изчезване. Темпото на разследването сякаш понамаля, но не поради някакъв шок или респект към мъртвата, а защото нещата се бяха променили — нямаше нужда да се бърза, за да спасят евентуално нечий живот…

В кабинета си Темплър попита Шивон дали не е променила решението си за поста „връзки с обществеността“.

— Благодаря — отговори Шивон, — но не мисля така.

Темплър се облегна назад.

— Искаш ли да ми кажеш причините?

Шивон се огледа, все едно търсеше изразите, написани по голите стени наоколо.

— Не мога да се сетя така изведнъж — сви рамене тя. — Просто в момента не ми се иска.

— А аз може да не поискам да те поканя отново.

— Знам. Сигурно защото съм навлязла прекалено навътре в случая. И искам да продължа да работя по него.

— Добре — каза Темплър, като натърти на втората сричка. — Мисля, че това беше всичко.

— Разбрах.

Шивон посегна към дръжката на вратата, като се опитваше да не търси подтекст в тези думи.

— О, би ли помолила Грант да дойде?

Шивон спря за миг пред леко открехнатата врата, после кимна и излезе. После се подаде главата на Ребус.

— Имаш ли две секунди, Гил?

— И толкова нямам.

Въпреки това той влезе.

— Забравих да спомена нещо.

— Забрави? — кисело се усмихна тя.

В ръката му имаше три факса.

— Дойдоха от Дъблин.

— Дъблин?

— От колега там на име Деклан Макманъс. Направих запитване за семейство Костело.

Тя вдигна поглед от листовете.

— Някаква специална причина?

— Просто подозрение.

— Вече проучихме семейството.

Той кимна.

— Разбира се, един телефонен разговор набързо и отсреща ти казват, че нямат никакви провинения. Но ти самата знаеш много добре, че това често се оказва само началото на историята.

А в случая със семейство Костело тази история беше дълга. Ребус разбираше, че Темплър няма накъде да мърда. Когато Грант Худ почука, тя му каза да дойде след пет минути.

— По-добре след десет — добави Ребус, като смигна на младежа. После махна трите кашона с документи от свободния стол и се настани на него.

Макманъс се оказа направо невероятен. В по-ранните си години Дейвид Костело бил доста див — „резултат от получаваните от него много пари и недостатъчно внимание“, както се изразяваше Макманъс. Под „див“ се разбираше бързи коли, глоби за превишена скорост, устни предупреждения за неща, за които някой друг би се оказал зад решетките. Имаше сбивания в пъбове, потрошени витрини и телефонни будки, поне два случая, когато се е облекчавал на публични места — мостът О’Конъл посред бял ден. Дори Ребус остана впечатлен от последното. По-нататък пишеше, че 18-годишният Дейвид си спечелил печална слава и в няколко пъба му било забранено да влиза там повече — общо единайсет на брой. Година преди това бившата му приятелка се оплакала в полицията, че я ударил по лицето пред нощен клуб на брега на Лифи^[4]. Темплър погледна нагоре, когато стигна до тази част.

— Случвало се е няколко пъти, а тя не могла да си спомни името на клуба — каза Ребус. — Накрая оттеглила обвинението.

— Мислиш, че й е било платено ли?

Той сви рамене.

— Чети нататък.

Макманъс признаваше, че Дейвид Костело си е променил поведението, като подчертаваше повратната точка, започнала след един купон по случай един 18-ти рожден ден, когато негов приятел се опитал да скочи между два покрива, за да се изфука, но паднал лошо и се забил в алеята отдолу.

Не загинал. Но получил трайни увреждания на мозъка, гръбначния стълб и останал напълно обездвижен с нуждата от денонощни грижи. Ребус си припомни апартамента на Дейвид — бутилката уиски „Белс“… Тогава си помисли, че той не пие.

Доста голям шок за тази възраст, продължаваше Макманъс. „Това отрезви Дейвид в пряк и преносен смисъл. В противен случай той би се превърнал в копие на баща си.“

Какъвто бащата, такъв и синът. Томас Костело беше успял да потроши осем коли, без да му вземат шофьорската книжка. Съпругата му Тереза на два пъти викала полицията у тях, когато съпругът й изпадал в ярост. И двата пъти я намирали в банята, а от заключената врата липсвали няколко трески, вследствие атакувалия я с нож Томас. „Само се опитвах да отворя проклетата врата“, обяснил той на полицаите първия път. „Помислих, че тя ще се самоубие.“

„Не аз, а някой друг трябваше да се самоубие!“ — разкрещяла се Тереза.

(В страничните полета на факса Макманъс беше добавил написана на ръка забележка, че на два пъти Тереза е стигала до свръхдози и че всички в града са я съжалявали — съпруга, която се пребива от работа с мързелив и тормозещ я мъж, който просто се е оказал изключително богат, без някакви сериозни усилия от негова страна.)

Веднъж на някакъв кораб Томас напсувал един турист и бил свален на брега от стюардите. В друг случай заплашил да отреже пениса на букмейкъра си, след като той попитал дали господин Костело не би искал най-после да заплати огромните си загуби — загуби, които букмейкърът няколко месеца понасял за своя сметка.

И така нататък. Сега ставаше ясно защо са наели две отделни стаи в хотел „Каледониън“…

— Симпатично семейство — изкоментира Темплър.

— Най-доброто в Дъблин.

— И полицията е записала всичко това.

— Тц-тц — отбеляза Ребус. — Тук не бихме направили такова нещо, нали?

— Май не — отговори тя с кисела усмивка.

— И вследствие на цялата тази работа, ти мислиш, че…?

— Че Дейвид Костело има и друга страна, която изобщо не познавахме досега. А това се отнася и до семейството му.

— Те още ли са в града?

— Върнаха се в Ирландия преди два дни.

— Но ще дойдат пак?

Тя кимна.

— Сега, след като Филипа беше открита.

— Дейвид Костело уведомен ли е?

— Трябва да е чул, ако не от родителите на Филипа, тогава от медиите.

— Искаше ми се да съм бил там — каза Ребус сякаш на себе си.

— Не можеш да бъдеш навсякъде.

— Така е.

— Добре, говори с родителите, когато дойдат.

— И с момчето, нали?

Тя кимна.

— Но по-внимателно… Не прави добро впечатление, когато става въпрос за някой, който е опечален.

Той се усмихна.

— Винаги мислиш за медиите, а, Гил?

Тя го погледна.

— Би ли ми изпратил Грант?

— Един впечатляващ млад полицай идва веднага. — Той отвори вратата.

Там стоеше Грант и се въртеше на токовете на обувките си. Ребус не каза нищо, а само му намигна отново, докато се разминаваха.

Десетина минути по-късно Шивон си вземаше кафе от машината, когато Грант я откри.

— Какво искаше Темплър? — не успя да сдържи любопитството си тя.

— Предложи ми връзките с обществеността.

Шивон съсредоточено разбъркваше кафето си.

— Предположих, че би могло да е това.

— Ще ме дават по телевизията!

— Силно съм впечатлена.

Той я погледна изпитателно.

— Можеше да си по-настоятелна.

— Прав си, можех.

Те не откъсваха очи един от друг.

— Благодаря ти, че ми помогна за загадките. Нямаше да се справя без теб.

Едва сега той осъзна, че тяхното партньорство наистина се е разпаднало.

— О… няма за какво — каза той. — Виж, Шивон…

— Да?

— За онази случка… Наистина съжалявам.

Тя се усмихна кисело.

— Страхуваш се да не се оплача ли?

— Не… Не е това…

Но и двамата знаеха, че става въпрос точно за това.

— Подстригване и нов костюм през почивните дни — предложи тя.

Той огледа сакото си.

— След като ще те дават по телевизията — едноцветна риза — никакви карета или райета. О, и, Грант…

— Какво?

Тя изпъна показалеца си напред и го плъзна под вратовръзката му.

— Вратовръзката ти също трябва да бъде едноцветна. Героите от анимационните филми просто не са забавни.

— Точно това каза и полицейски началник Темплър. — Той звучеше изненадан, докато оглеждаше шарената си вратовръзка, изпъстрена с многобройни отпечатъци на главата на Хомър Симпсън^[5].

 

 

Първата проява на Грант Худ по телевизията се състоя същия следобед. Той седеше до Гил Темплър, докато тя четеше кратко изявление, свързано с откриването на тялото. Елън Уайли наблюдаваше пресконференцията на един от мониторите в участъка. На Грант Худ не му беше отредена роля да прави изявления, но тя забеляза как когато медиите започнаха да задават различни въпроси, той се навеждаше към Темплър и шепнеше нещо в ухото й, а полицейската началничка кимаше одобрително. От другата страна на Темплър седеше Бил Прайд и поемаше голяма част от въпросите. Всички искаха да разберат дали намереният труп е на Филипа Балфур; всички искаха да узнаят причината за смъртта.

— На този етап не можем да потвърдим идентификацията — заяви Прайд, а думите му се насичаха от леки покашляния. Изглеждаше нервен, а Уайли разбираше, че покашлянията представляват тикове на гласните струни. Самата тя го беше изпитала — както и това прочистване на гърлото. Когато Гил Темплър поглеждаше към Прайд, Худ приемаше това като знак, че е дошъл неговият ред да продължи.

— Причината за смъртта предстои да бъде установена — заяви той, — след аутопсията, насрочена за по-късно днес. Както знаете, тази вечер в 7 часа ще има нова пресконференция и дотогава се надяваме да разполагаме с повече подробности.

— Но смъртта се приема като подозрителна, нали? — извика един от журналистите.

— На този начален етап — да, разглеждаме смъртта като подозрителна.

Уайли захапа със зъби края на химикалката си и започна да я гризе. Худ се оказа хладнокръвен, в това нямаше никакво съмнение. Беше сменил дрехите си — комбинацията изглеждаше чисто нова. Успял е да измие и косата си, помисли си тя.

— В този момент нямаме много да добавим — обясняваше той на медиите, — което вие без съмнение ще разберете. Когато се идентифицира едно тяло, следва да се свържем със семейството и самоличността да бъде потвърдена.

— Бих искал да попитам дали семейството на Филипа Балфур ще дойде в Единбург?

Худ кисело изгледа задалия въпроса.

— Не бих се осмелил да отговоря на това.

До него Гил Темплър кимаше в знак на съгласие, показвайки собственото си неодобрение.

— Бих искал да попитам инспектор Прайд дали разследването за изчезналата продължава.

— Разследването продължава — решително отговори Прайд, придобил известна увереност от самообладанието на Худ.

На Уайли й се искаше да изключи монитора, но заедно с нея гледаха и други колеги, затова тя стана и тръгна по коридора към машината за напитки. Когато се върна, пресконференцията вървеше към приключване. Някой изключи монитора и я избави от това неудобство.

— Той се представи добре, а?

Тя изгледа униформения, задал въпроса, но не забеляза никаква злоба в него.

— Да — съгласи се тя. — Добре се справи.

— По-добре от някои — чу се друг глас.

Тя извърна глава, но там имаше трима колеги — всичките от Гейфилд. Никой от тях не гледаше към нея. Тя протегна ръка към кафето си, но не го взе от страх да не се забележи треперенето на ръката й.

Вместо това насочи вниманието си към бележките на Шивон за немския студент. Като начало можеше да се заеме с няколко телефонни разговора.

И колкото се може по-бързо да изтрие думите „по-добре от някои“ от съзнанието си.

 

 

Шивон изпрати друго съобщение на Куизмастър. Отне й цели двайсет минути, за да го измисли.

„Хелбанк — решена. Тялото на Флип намерено там. Искаш ли да разговаряме?“

Отговорът му не се забави.

„Как реши загадката?“

„Анаграма на Артърс Сийт. Хелбанк е име на хълма.“

„Ти ли намери тялото?“

„Не. А ти ли я уби?“

„Не.“

„Но е свързано с играта. Сигурен ли си, че някой не й е помагал?“

„Не знам. Искаш ли да продължиш?“

„Да продължа?“

„Затворът чака.“

Тя погледна към екрана. Нима смъртта на Флип не означаваше почти нищо за него?

„Флип е мъртва. Някой я е убил на Хелбанк. Трябва да се появиш.“

Този път отговорът му се забави.

„Не мога да помогна.“

„Мисля, че можеш, Куизмастър.“

„Премини Затвора. Възможно е да се срещнем там.“

Тя се замисли за момент.

„Каква е целта на играта? Кога свършва?“

Не последва отговор. Тя усети как някой застана зад нея — Ребус.

— Какво казва любимият?

— „Любимият?“

— Сякаш прекарвате доста време заедно.

— Работата го изисква.

— Предполагам. И какво казва той?

— Иска да продължа играта.

— Кажи му да върви на майната си. Вече нямаш нужда от него.

— Наистина ли?

Телефонът иззвъня. Шивон вдигна слушалката.

— Да… Това е добре… Разбира се. — Тя погледна към Ребус, но той обикаляше наоколо. Когато приключи разговора, Ребус повдигна вежди в очакване.

— Шефката — обясни тя. — Сега, след като Грант ще се занимава с медиите, ще трябва да се заема и с компютърния въпрос.

— В смисъл?

— В смисъл да разбера дали има някакъв начин да се стигне до Куизмастър. Какво ще ме посъветваш.

— Криминалният отдел в Главното управление?

— Съмнявам се дали тези фукльовци могат да напишат правилно думата „модем“, независимо че го използват.

— Но те имат контакти със Специалното звено.

Ребус се съгласи мълчаливо, но сви рамене.

— Другото нещо, което трябва да направя, е да огледам отново приятелите и семейството на Флип.

— Защо?

— Защото не бих могла да стигна сама до Хелбанк.

Ребус кимна.

— И мислиш, че тя също не би могла, нали?

— Трябвало й е да познава линиите на метрото в Лондон, географията и шотландския келтски език, параклиса в Рослин и принципите на загадките в кръстословиците.

— Доста дълъг списък, а?

— И аз така смятам.

Ребус се замисли.

— Който и да е Куизмастър, той също трябва да е знаел всички тези неща.

— Съгласна съм.

— Както и да е знаел, че тя има някакъв шанс да реши всяка една от загадките?

— Предполагам, че е имало и други играчи… Не за мен, а когато Флип е играела. Това е щяло да ги изправи не само срещу часовника, а и един срещу друг.

— Куизмастър нищо ли не казва?

— Не.

— Интересно защо?

Шивон сви рамене.

— Сигурна съм, че си има причина.

Ребус се подпря на бюрото.

— Аз сгреших, все пак той ни е необходим?

Тя го погледна.

— На нас?

Той вдигна ръце.

— Исках да кажа само, че разследването има нужда от него.

— Добре, защото щях да си помисля, че се опитваш да приложиш коронния си номер…

— Който е?

— Да обсебваш всяка нишка и да си присвояваш заслугата за нея.

— Избий си това от главата, Шивон. — Той замълча. — Но ако възнамеряваш да разговаряш с приятелите й…

— Да?

— Това ще включва ли Дейвид Костело?

— Вече разговаряхме с него. Каза, че не знае нищо за играта.

— Но въпреки всичко планираш да разговаряш с него отново, нали?

Тя почти се усмихна.

— Толкова ли ми личи?

— Тогава бих могъл да дойда и аз. Имам да му задам още няколко въпроса.

— Какви?

— Хайде да те черпя едно кафе и ще ти разкажа…

 

 

Същата вечер Джон Балфур, придружен от приятел на семейството, извърши официалното идентифициране на дъщеря си Филипа. Жена му го чакаше на задната седалка на ягуара на банка „Балфур“, каран от Раналд Мар. Вместо да чака на паркинга, Мар предпочете да обиколи с колата близките улички, като се върна след двадесетина минути — толкова, колкото Бил Прайд беше предположил, че ще продължи процедурата. Самият той беше дошъл да придружи господин Балфур в нелекото пътуване към залата за идентифициране.

Там имаше двама по-смели репортери, но без фотографи. Шотландската преса все още спазваше един-два принципа. Никой нямаше да задава въпроси на опечалените — трябваха им само конкретни впечатления за репортажите по-нататък. Когато всичко приключи, Прайд се обади на Ребус по мобилния, за да го уведоми за резултатите.

— Оказа се, че е тя — уведоми Ребус присъстващите.

Беше в „Оксфорд Бар“ с Шивон, Елън Уайли и Доналд Девлин. Грант Худ отхвърли предложението да се почерпят с оправданието, че трябва спешно да разучи медиите — имена и лица. Часът за пресконференцията беше променен за 9 часа вечерта, за да е приключила аутопсията дотогава и да са налице първите заключения.

— О, боже! — възкликна Девлин. Той беше свалил сакото си и пъхна юмруци в големите джобове на жилетката си. — Какъв ужас!

— Съжалявам, че закъснях — каза Джийн Бърчил, която събличаше палтото си, докато се приближаваше.

Ребус стана, взе палтото и я попита какво иска за пиене.

— Нека аз да почерпя — отговори тя, но той поклати глава.

— Поканата беше моя. Мой дълг е да платя поне първата поръчка.

Бяха окупирали голямата маса в задната част. Наоколо нямаше много хора, а включеният телевизор в отсрещния ъгъл означаваше, че няма да ги чуват.

— Нещо като разбор ли правите? — попита Джийн, след като Ребус тръгна към бара.

— Или може би бдение — отвърна Уайли.

— Значи е тя? — попита Джийн.

Мълчанието им беше красноречиво.

— Работата ти е свързана с магии и други подобни, нали? — обърна се Шивон към Джийн.

— С различните вярвания — поправи я Джийн, — но, да, магиите също спадат към тях.

— Имам предвид само това с ковчезите и намирането на тялото на Флип на място, наречено Хелбанк… Самата ти каза, че е възможно да има някаква връзка с магьосничеството.

Джийн кимна.

— Не е изключено Хелбанк да е получил името си по този начин.

— Както и че малките ковчези на Артърс Сийт могат да имат нещо общо с магьосничеството ли?

Джийн погледна към Доналд Девлин, който внимателно следеше диалога между двете. Още се чудеше какво да отговори, когато Девлин се намеси.

— Аз лично много се съмнявам, че при ковчезите от Артърс Сийт има някакъв елемент на магьосничество. Но вие предлагате една интересна хипотеза, в смисъл че независимо за колко просветени се смятаме, ние винаги сме готови да приемем някакъв обект на безсмислено боготворене. — Той се усмихна на Шивон. — Впечатлен съм, че един полицейски детектив може да проявява такъв интерес.

— Не съм казала, че това ме интересува — сопна се Шивон.

— В такъв случай се хващаме за сламката, може би?

Когато Ребус се върна с лимона и содата на Джийн, той не можеше да не забележи настъпилото мълчание на масата.

— Е — нетърпеливо каза Уайли, — сега, след като всички вече сме тук…?

— След като всички вече сме тук… — повтори като папагал Ребус и вдигна халбата си. — Наздраве!

Той изчака докато всички вдигнат чаши преди да отпие. Шотландия — не можеш да откажеш тост.

— И така — каза той, като остави чашата си обратно на масата, — едно убийство трябва да бъде разкрито и искам да съм сигурен за себе си къде сме всички ние.

— Сутрешните оперативки не са ли за това?

Той погледна към Уайли.

— Тогава го наречи неофициална оперативка.

— С пиенето като подкуп?

— Винаги съм бил привърженик на възбуждащите схеми.

Той успя да я накара да се усмихне.

— И така, ето какво имаме дотук. Имаме Бърк и Хеър — подреждайки нещата в хронологичен ред — и скоро след тях — множество малки ковчези, намерени на Артърс Сийт. — Той погледна към Джийн и забеляза за първи път, че въпреки наличието на достатъчно място на пейката до Девлин, тя беше придърпала стол от друга маса, за да може да седне до Шивон, вместо до него. — След това, свързани или не, имаме серия подобни ковчези, появяващи се на места, където са изчезвали или са намирани мъртви различни жени. Подобен ковчег е намерен във Фолс, непосредствено след изчезването на Филипа Балфур. Впоследствие тя е намерена мъртва на Артърс Сийт — мястото на първите ковчези.

— Което е далеч от Фолс — чувстваше се длъжна да отбележи Шивон.

— Искам да кажа, че ковчезите, за които говориш, са намирани близо до местопрестъпленията, нали?

— А ковчегът от Фолс е различен от останалите — добави Елън Уайли.

— Не твърдя противното — прекъсна я Ребус. — Просто се опитвам да разбера дали съм единственият, който търси евентуалните връзки?

Всички се спогледаха. Никой не каза нищо, докато накрая Уайли не вдигна чашата си е коктейл „Блъди Мери“ и, разглеждайки червената повърхност, спомена за немския студент.

— Мечове и заклинания, ролеви игри и в последна сметка завършил мъртъв на един шотландски хълм.

— Точно така.

— Но — продължи Уайли, — е трудно да се направи връзка между него и твоите изчезвания и удавяния.

Девлин изглеждаше убеден от тона й.

— Тогава — добави той, — удавянията не са се приемали подозрително и прегледаните от мен материали по тези случаи не ме убеждават в противното. — Беше извадил ръцете си от джобовете и ги бе поставил на коленете на изтърканите си широки сиви панталони.

— Добре — каза Ребус, — тогава аз съм единственият, който има някакви съмнения?

Този път дори и Уайли не се обади.

Ребус отново отпи продължително от бирата.

— Е — каза той, — благодаря ви за гласуваното доверие.

— Слушай, защо сме тук? — Уайли сложи ръцете си на масата. — Опитваш се да ни убедиш да работим като екип ли?

— Само казвам, че всички тези малки подробности могат накрая да се окажат част от една и съща история.

— От Бърк и Хеър до играта на Куизмастър?

— Да. — Но самият Ребус вече не звучеше толкова убеден. — Господи, не знам… — Той прокара ръка по главата си.

— Е, благодаря за питието… — Чашата на Елън Уайли беше празна. Тя взе чантата си от пейката и понечи да се изправи.

— Елън…

Тя го погледна.

— Утре ни чака тежък ден, Джон. Първият пълен ден на разследване на убийство.

— Официално не е разследване на убийство, докато патологът не се произнесе — припомни й Девлин.

Тя изглеждаше готова да му отговори, но вместо това го удостои единствено с ледената си усмивка. После се измъкна между двата стола, каза довиждане на всички и си тръгна.

— Има нещо, което свързва тези случаи — тихо промълви Ребус. — Не мога да кажа какво точно, но го има…

— Това може да се окаже пагубно — заяви Девлин. — Даден случай да завладее изцяло ума на човека, както биха се изразили нашите презокеански братовчеди. Пагубно, както за случая, така и за самия човек.

Ребус се опита да му отвърне със същата усмивка като на Елън Уайли.

— Мисля, че сега е ваш ред да почерпите — каза той.

Девлин погледна часовника си.

— Всъщност, опасявам се, че няма да мога да ви изчакам. — Той се надигна с усилие от масата. — Дали някоя от младите дами няма да ми предложи да ме откара?

— На път сте ми — съгласи се накрая Шивон.

Чувството на Ребус, че е изоставен от всички, вече не беше толкова силно, когато я видя да поглежда към Джийн — тя ги оставяше двамата насаме и това беше всичко.

— Но ще почерпя преди да тръгна — добави Шивон.

— Може би друг път — намигна й Ребус. Той остана мълчалив, докато те се отдалечаваха и тъкмо се канеше да проговори, когато Девлин се върна.

— Прав ли съм да смятам — попита той, — че нуждата от мен може да се смята за приключила?

Ребус кимна.

— В такъв случай документите ще се върнат ли обратно там, откъдето дойдоха?

— Това е първото нещо, което ще накарам сержант Уайли да направи сутринта — обеща Ребус.

— Много ви благодаря тогава. — Усмивката на Девлин беше насочена към Джийн. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас.

— За мен също — отговори тя.

— Някой ден може да се отбия в музея. Може би ще ми окажете честта да ме разведете?…

— С удоволствие.

Девлин се поклони с глава и се отправи обратно към стълбите.

— Дано не го направи — промълви тя, след като той си тръгна.

— Защо?

— Кара ме да настръхвам.

Ребус погледна през рамо, сякаш някакъв последен оглед на Девлин можеше да го убеди, че тя е права.

— Не си първата, която го казва. — Той се обърна отново към нея. — Но не се тревожи, с мен си в пълна безопасност.

— О, дано не е така — отговори тя, а очите й играеха над чашата.

 

 

Бяха в леглото, когато дойде новината. Ребус взе слушалката, седнал гол на края на дюшека, чувствайки се неудобно от гледката, която представляваше за Джийн — вероятно две спукани гуми, опасващи средата на тялото му, с повече тлъстина по ръцете и раменете, отколкото мускули.

— Била е удушена — каза й той, като се мушна обратно под завивката.

— Тогава всичко е свършило бързо?

— Определено. Има следи по врата й точно върху сънната артерия. Вероятно е припаднала, после той я е удушил.

— Но защо ще прави това?

— По-лесно е да убиеш някой, когато той е беззащитен. Без борба.

— А ти си експерт, нали? Убивал ли си някога човек, Джон?

— Не и така, че да забележиш.

— Лъжеш, нали?

Той я погледна и кимна. Тя се наклони и го целуна по рамото.

— Не искаш да говориш за това. Няма проблем.

Той я обви с ръката си и я целуна по косата. В стаята имаше огледало — един от онези модели, стигащи до земята, в които можеш да се видиш от главата до петите. Намираше се срещу леглото. Ребус се зачуди дали е поставено там нарочно, но нямаше намерение да пита.

— Къде е сънната артерия? — заинтересува се тя.

Той постави пръст на врата си.

— Ако натиснеш тук, човекът изпада в безсъзнание след няколко секунди.

Тя опипа врата си, докато намери мястото.

— Интересно — каза Джийн. — Някой друг освен мен знае ли за това?

— За кое?

— Къде се намира, как действа?

— Предполагам, че не. Накъде биеш?

— Просто този, който го е направил, е знаел.

— Ченгетата го знаят, призна той. Днес това не се използва много по разбираеми причини. Но беше време, когато с него можеше да се укроти някой буен затворник. Наричахме го „Смъртната хватка на Вулкан“.

Тя се усмихна.

— Какво?

— Нали се сещаш — Спок от филма „Стар трек“ — ощипа я той по рамото.

Тя се освободи от прегръдката му и го плесна с ръка по гърдите, без да я маха оттам. Ребус мислеше за подготовката си в армията и как го обучаваха в техники за нападение, включително и натиск върху сънната артерия…

— Лекарите знаят ли го? — попита Джийн.

— Всеки, учил медицина, би трябвало да го знае.

Тя изглеждаше замислена.

— Защо? — попита той накрая.

— Сетих се за нещо, написано във вестника. Един от приятелите на Филипа не беше ли студент по медицина? Един от тези, с които е трябвало да се срещне същата вечер…?