Ребус и Джийн Бърчил вървяха по Артърс Сийт. Беше хубава утрин, но духаше студен вятър. Някои хора смятаха, че Артърс Сийт прилича на лъв, който се готви за скок. Но на Ребус по-скоро му напомняше за слон или мамут с голяма, издута глава, извивка към врата и огромно туловище.

— Някога тук е имало вулкан — обясняваше Джийн, — също като Касъл Рок. После се появили фермите и кариерите, както и параклисите.

— Някои са идвали тук да търсят убежище, нали? — попита Ребус, в желанието си да й демонстрира знания.

Тя кимна.

— Тук са заточавали и длъжниците, докато си оправят нещата. Мнозина смятат, че мястото е кръстено на крал Артур.

— Искаш да кажеш, че не е?

Тя поклати глава.

— Името по-скоро е от келтски произход — „ARD-NA-SAID“, т.е. „Хълм на тъгата“.

— Доста весело наименование.

Тя се усмихна.

— Целият парк е пълен с такива — Скалата Амвон, Барутния ъгъл. — Тя го погледна. — Да не говорим за Полята на убийствата и Скалата на палача.

— Къде са те?

— Близо до езерото Дъдингстън и Невинната железница.

— Кръстили са я така, защото са използвали коне вместо влакове, така ли?

Джийн се усмихна отново.

— Възможно е. Съществуват и други теории — посочи тя към езерото. — Ребрата на Самсон. Там римляните са имали форт. — Джийн го погледна хитро. — Може би не си знаел, че те са стигнали толкова далеч на север?

Той сви рамене.

— Историята никога не е била моята сила. Знаем ли къде са намерени ковчезите?

— Източниците от онова време са доста неясни — „в Североизточния край на Артърс Сийт“ — пише в „Скотсмен“. В оголена скала. — Тя сви рамене. — Пребродила съм целия район, но никога не успях да намеря мястото. Другото, което твърди „Скотсмен“ е, че „ковчезите били в две групи“ — по осем във всяка и имало трета, току-що започната.

— Тоест, който го е правил е имал да добави още?

Тя уви якето около кръста си. Ребус имаше чувството, че не само вятърът я кара да потреперва. Мислеше за Невинната железница. В днешно време това беше място за разходки и колоездене. Преди около месец някой беше нападнат и обран там. Не вярваше тази история да развесели спътницата му. Можеше да й разкаже също за самоубийствата и спринцовките, захвърлени от двете страни на пътя. Макар и да вървяха по една и съща пътека, мислите им се движеха в различни посоки.

— Историята е единственото, което мога да предложа — каза тя изведнъж. — Поразпитах, но никой не си спомни някой да е проявявал особен интерес към ковчезите, с изключение на случайни студенти или туристи. Известно време са били в частна колекция, преди да ги предадат на Дружеството на антикварите, което ги подарило на музея. — Тя сви рамене. — Не ти помогнах много, нали?

— В случай като този, Джийн, всичко е полезно. Ако не включва нещо, може да помогне да се изключат други неща.

— Имам чувството, че си го казвал и преди.

Беше негов ред да се усмихне.

— Възможно е, но това не означава, че не мисля така. Свободна ли си след това?

— Защо? — Тя си играеше с новата гривна — купената от Бев Додс.

— Ще занеса нашите ковчези от XX век на експерт. Малко история може да се окаже от полза. — Той замълча и се загледа към Единбург. — Господи, красив град, нали?

Тя го погледна изпитателно.

— Казваш го, защото мислиш, че искам да го чуя ли?

— Кое?

— Онази вечер, когато спрях на Северния мост, останах с чувството, че гледката не те впечатлява.

— Аз гледам, но невинаги виждам. Сега виждам. — Стояха на западния склон на хълма, откъдето не се виждаше дори половината град. Ребус знаеше, че ако се изкачи по-високо, оттам всичко ще се открие като на длан. Но това му стигаше засега — острите върхове на кулите и комините на Пентланд Хилс на юг и Фърт ъв Форт на север, а зад тях бреговата ивица на Файф.

— Може би тази гледка те впечатли — каза тя. После се усмихна, наведе се напред и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Може би е най-добре да се махаме оттук — каза тя тихо.

Ребус кимна. Не можеше да измисли какво да отговори, докато тя потрепери отново и каза, че й става студено.

— Има едно кафе зад Сейнт Ленардс — предложи Ребус. — Аз черпя. Не от алтруизъм, както се досещаш, а защото искам една голяма услуга.

Тя изведнъж избухна в смях, плесна се по устата с ръка и започна да се извинява.

— Какво казах? — попита той.

— Просто Гил ме предупреди, че това ще се случи. Че ако се сближа с теб, трябва да бъда подготвена за „голямата услуга“.

— Наистина ли?

— Била е права, нали?

— Не съвсем. Искам от теб огромна, а не някаква голяма услуга…

Шивон беше облечена с яке, поло и пуловер шпиц от чиста вълна. Носеше стари, плътни джинси, с крачоли напъхани в чорапите до глезените. Беше излъскала старите си туристически обувки и те изглеждаха много добре. Не ги беше обувала от години, но не виждаше по-добра възможност да ги използва. Освен това на главата си имаше шапка с пискюл и носеше пакет, съдържащ чадър, мобилния й телефон, бутилка вода и термос с подсладен чай.

— Сигурна ли си, че си взела всичко? — засмя се Худ.

Той беше с дънки и маратонки. Жълтият му анорак изглеждаше чисто нов. Обръщаше лицето си към слънцето и лъчите се отразяваха в слънчевите му очила. Паркираха колата в една отбивка. Наложи се да изкачат някаква ограда, после леко наклонено поле, което изведнъж стана много стръмно. Теренът беше гол, с изключение на отделни храсти прещип и скалите.

— Какво мислиш? — попита Худ. — Един час до върха?

Шивон преметна раницата през рамо.

— С малко повече късмет.

Стадо овце се беше разположило до оградата. По нея минаваше бодлива тел, осеяна със снопчета сива вълна. Худ помогна на Шивон да се изкачи, след което сам прескочи оградата.

— Денят не е лош за подобно начинание — каза той, когато започнаха да се изкачват.

— Мислиш ли, че Флип го е направила сама?

— Не знам — призна Шивон.

— Не бих казал, че тя е такъв тип човек. Сигурно само щеше да погледне нагоре към върха и да се върне обратно при фолксвагена си.

— Само дето не е имала кола.

— Добра забележка. Тогава как би стигнала дотук?

Което също беше добър въпрос — те наистина се намираха в средата на едно „никъде“, без никакви градове наблизо и единствено някоя странна къща или ферма даваха признаци на живот. Бяха само на четиридесет мили от Единбург, но градът вече изглеждаше като някакъв далечен спомен. Шивон предположи, че оттук не минават почти никакви автобуси. Ако Флип е идвала дотук, тя непременно е имала нужда от помощ.

— Може би такси — каза тя.

— Това би било сума, която едва ли ще забравиш цял живот.

— Така е. — И все пак, независимо от призивите към обществеността и многото публикувани снимки на Флип във вестниците, никой таксиметров шофьор не се беше обадил.

— Възможно е да е използвала приятел, някой, до когото още не сме достигнали.

— Възможно е — но Худ звучеше скептично.

Тя забеляза, че той започна да диша тежко. Две-три минути по-късно той свали анорака, сгъна го и го пъхна под ръката си.

— Не ми е ясно как може да носиш толкова неща — оплака се той.

Тя свали шапката от главата си и дръпна ципа на якето.

— Така по-добре ли е? — попита тя.

Той само сви рамене.

Накрая, на по-стръмния участък, те дращеха с ръце, докато краката им търсеха опора, а каменистата почва се ронеше и търкаляше под тях. Шивон спря за почивка, седна и повдигна колене, като заби петите си в земята. После отпи жадно от водата.

— Предаде ли се вече? — чу тя гласа на Худ на около три метра над себе си.

Предложи му бутилката, но той поклати глава и започна да се изкачва отново. Тя виждаше как потта блести в косите му.

— Грант, не сме дошли на състезание — провикна се Шивон, но той не отговори. След малко тя се обърна и тръгна след него. Той се отдалечаваше от нея. Край на екипната работа, помисли си тя. Той беше същият като много от мъжете, които познаваше — пълен с пориви, които сам не можеше да си обясни. Това беше по-скоро някакъв инстинкт, основна нужда, минаваща отвъд границите на рационалното.

Наклонът постепенно намаля. Худ се изправи с ръце на кръста и започна да се наслаждава на гледката, докато си почиваше. Шивон го настигна и му подаде бутилката с вода.

— Ето — каза тя.

Изглежда му се искаше да откаже, но накрая я взе и отпи глътка.

— Започва да се заоблачава. — Шивон се интересуваше повече от времето, отколкото от гледката. Облаците ставаха все по-гъсти и тъмни. Странно колко бързо можеше да се промени времето в Шотландия. Температурата сигурно беше паднала с 3–4 градуса, а може би и повече. — Възможно е да завали — каза тя.

Худ само кимна и й подаде бутилката обратно.

Тя погледна часовника си и видя, че се катерят вече близо двайсетина минути. Това означаваше, че са на около петнайсет минути път от колата, ако се приеме, че надолу ще се движат по-бързо, отколкото нагоре. Тя погледна към върха и прецени, че ще им трябват още петнайсетина-двайсет минути, за да стигнат до него.

Худ шумно въздъхна.

— Добре ли си? — попита тя.

— Добро упражнение — каза той пресипнало. После започна да се изкачва отново. По гърба му се виждаха влажни петна от пот. Худ вероятно всеки момент щеше да се съблече и да остане само по тениска. Така и стана.

— Захладнява — предупреди го тя.

— Но на мен ми е топло — отговори той и завърза ръкавите на фланелата си около кръста.

— Поне си сложи анорака отгоре.

— Ще се сваря.

— Не, няма.

Той изглеждаше готов да спори, но после промени решението си.

Шивон отново вдигна ципа на якето си. Видимостта около тях намаляваше или заради ниските облаци, или от мъглата. Или някъде започваше да вали.

След около пет минути паднаха първите капки дъжд. Първо по-дребни, а после по-едри. Шивон отново нахлупи шапката си и видя как Грант си слага качулката. Вятърът се усилваше и брулеше лицата им. Грант загуби опора и се подпря на едното си коляно, като ругаеше. През следващите двайсетина стъпки той куцаше и държеше крака си с едната ръка.

— Искаш ли да спрем? — попита тя, въпреки че знаеше какъв отговор ще последва.

Мълчание.

Дъждът се усилваше, но в далечината небето започна да се прояснява. Нямаше да продължи дълго. Независимо от това, краката на Шивон бяха прогизнали, а дънките — залепнали. Маратонките на Грант жвакаха. Той беше превключил на автопилот, с празен поглед и единствената мисъл в главата — да достигне върха, каквото ще да става.

След като изкачиха и последната стръмнина, теренът стана равен. Бяха достигнали върха. Дъждът намаля. На 5–6 метра от тях имаше пирамида от камъни. Шивон знаеше, че понякога планинарите добавят по камък всеки път, когато приключат някакво изкачване. Сигурно така се беше появила и тази пирамида.

— Какво, тук няма ресторант? — каза Грант и приклекна, за да си поеме въздух.

Дъждът спря и сноп слънчеви лъчи раздели облаците и огря околните хълмове с жълта светлина. Той трепереше, целият прогизнал. Дъждът беше намокрил анорака и фланелата му и нямаше никакъв смисъл да ги облича сега. Цветът на дънките му беше станал още по-тъмно син от влагата.

— Има горещ чай, ако искаш — предложи Шивон.

Той кимна и тя му наля.

Грант отпи от чашата и продължи да разглежда каменната пирамида.

— Страх ли ни е от това, което ще намерим? — попита той.

— Възможно е да не намерим нищо.

Грант кимна в знак на съгласие.

— Върви погледни — каза й той.

Тя зави капачката на термоса и се приближи към пирамидата, после я обиколи. Най-обикновена купчина камъни.

— Тук няма нищо — констатира Шивон. След това приклекна, за да я разгледа по-отблизо.

— Трябва да има — изправи се Грант на краката си и тръгна към нея. — Трябва да има.

— Ако е така, тогава е добре скрито.

Той стъпи с крак върху пирамидата, после леко я натисна и събори върха й. Застана на колене и започна да рови с ръце из камъчетата. Лицето му беше изкривено, а зъбите — оголени. Скоро купчината камъни се оказа изцяло разместена. Шивон загуби интерес към нея и започна да се оглежда за други възможности, но не откри нищо. Грант пъхна ръка в джоба на анорака си и извади двете полиетиленови торбички за доказателства, които носеше със себе си. Видя го как ги пъха под най-големия камък и се опитва да строи пирамидата отново. Стигна до някъде, но тя отново започна да се разпада.

— Остави я, Грант — предложи Шивон.

— Безполезна купчина лайна!

Тя не беше съвсем сигурна какво точно имаше предвид.

— Грант — каза Шивон тихо. — Времето пак започва да се разваля. Хайде да се връщаме.

На него сякаш не му се искаше. Седна на земята, изпъна краката си напред и се подпря на ръцете си зад гърба.

— Нещо сме сгрешили — едва не се разплака той.

Шивон гледаше към него и си мислеше, че трябва да го придума да се върнат обратно. Целият беше мокър, изстинал и отчаян. Тя клекна пред него.

— Имам нужда да бъдеш силен, Грант — сложи тя ръце на коленете му. — Ако загубиш самообладание, всичко е свършено. Нали сме екип, забрави ли?

— Екип — повтори той несъзнателно.

Шивон кимаше с глава.

— Затова, хайде да действаме като екип и да се омитаме от този гаден хълм.

Той гледаше ръцете й. Протегна се към тях и ги обхвана с дланите си. Тя понечи да се изправи и го дръпна със себе си.

— Хайде, Грант! — и двамата станаха, но той не откъсваше очи от нея.

— Помниш ли какво ми каза? — попита той. — Когато се опитвахме да паркираме близо до Виктория стрийт?

— Какво?

— Попита ме, защо винаги трябва да играя по правилата…

— Грант… — Тя се опита да придаде на изражението си повече съчувствие, отколкото съжаление. — Хайде да не разваляме всичко — каза тя тихо, като се опита да измъкне ръцете си от неговите.

— Да разваляме какво? — попита той мрачно.

— Ние сме екип — повтори тя.

— Така ли?

Той я гледаше изпитателно и тя кимна. Продължи да кима и той бавно пусна ръцете й. Шивон се обърна, за да тръгне надолу. Не беше изминала и пет крачки, когато Грант профуча покрай нея и полетя надолу по хълма като луд. Един или два пъти изгуби равновесие, но после се изправяше и продължаваше отново.

— О, само не и град! — извика тя в един момент.

Но наистина се оказа град — ледените зърна шибаха лицето на Шивон, докато тя се опитваше да настигне Грант. После той закачи анорака си на бодливата тел, когато прескачаше оградата, и го разпра. Докато помагаше на Шивон да се прехвърли, той псуваше с почервеняло от гняв лице. Влязоха в колата и останаха така цяла минута, за да си поемат въздух. Предното стъкло започна да се изпотява и Шивон отвори страничния прозорец. Градушката беше спряла. Слънцето отново започваше да наднича през облаците.

— Шибано шотландско време — изруга Грант. — Тогава защо се чудим, че все не ни върви?

— Така ли е? Не бях забелязала.

Той изсумтя, но също се усмихна. Шивон го погледна с надеждата, че всичко между тях ще се оправи. Държеше се, все едно че нищо не се е случило там горе на върха. Тя съблече якето си и го захвърли на задната седалка. Грант също свали анорака си. От тениската му се вдигаше пара. Шивон извади лаптопа изпод седалката и включи мобилния си телефон към него.

Сигналът беше слаб, но щеше да свърши работа.

— Кажи му, че е гадно копеле — каза Грант.

— Не съм сигурна, че ще бъде очарован да го чуе. — Шивон започна да пише съобщение, а Грант се наведе, за да гледа.

„Току-що бях на Харт Фел. Никаква следа от следващата загадка. Нещо погрешно ли съм разбрала?“

Тя изпрати съобщението и зачака, като си наля чаша чай. Грант се опитваше да отлепи дънките от кожата си.

— Като тръгнем ще включа отоплението.

Шивон кимна и му предложи още чай. Той не отказа.

— В колко часа е срещата с банкера?

Тя провери часовника си.

— Имаме около два часа — достатъчно време да се приберем и преоблечем.

Грант погледна към екрана.

— Няма го, нали?

Шивон сви рамене и Грант запали колата. Пътуваха без да разговарят, а времето пред тях се проясняваше. Скоро стана ясно, че дъждът е бил само на върха, а при Инерлийтен пътят беше абсолютно сух.

— Чудя се, дали не трябваше да отидем дотам по шосе А701 — размишляваше Грант. — Изкачването по западната страна на хълма вероятно е по-късо като разстояние.

— Това вече няма значение — отговори Шивон. Виждаше, че в мислите си той още е на Харт Фел. Изведнъж лаптопът подаде сигнал за получено съобщение. Тя провери, но се оказа покана да посети някакъв порносайт. — Не за първи път получавам такова — сподели тя с Грант. — Направо се чудя как ли е при теб с твоя компютър.

— Избират имена произволно — отговори той, като леко се зачерви. — Сигурно имат някаква система, която им казва, когато си в мрежата.

— Ще ти повярвам — каза тя.

— Така е! — повиши той тон.

— Добре, добре. Наистина ти вярвам.

— Аз никога не бих правил това, Шивон.

Тя кимна, но не каза нищо. Навлизаха в предградията на Единбург, когато дойде следващото съобщение. Този път беше Куизмастър. Грант спря отстрани на пътя и изключи двигателя.

— Какво казва?

— Погледни. — Шивон обърна лаптопа към него — все пак бяха екип…

„Само Харт Фел ми беше достатъчно. Нямаше нужда да го изкачваш.“

— Копеле — изсъска Грант.

Шивон написа отговор.

„Флип знаеше ли това?“

Изминаха няколко минути до следващото съобщение.

„На две стъпки си от Хелбанк. Загадката идва след десетина минути. Имаш 24 часа, за да я решиш. Искаш ли да продължиш играта?“

Шивон погледна към Грант.

— Отговори му „да“ — каза той.

— Не още — отвърна тя на погледа му. — Мисля, че той има също толкова нужда от нас, колкото и ние от него.

— Имаме ли право на такъв риск.

Но тя вече пишеше: „Трябва да знам — някой помагаше ли на Флип? Кой друг играеше?“.

Отговорът дойде веднага: „Питам за последен път. Искаш ли да продължиш?“.

— Не искаме да го загубим — предупреди я Грант.

— Той е знаел, че аз ще се изкача на хълма. Както вероятно е знаел, че Флип няма да го направи. — Шивон хапеше долната си устна. — Смятам, че можем да го попритиснем още малко.

— Две загадки ни делят от Хелбанк. Там, докъдето е стигнала Флип.

Шивон кимна бавно и започна да пише: „Продължавам към следващото ниво, но моля те, само ми кажи дали някой е помагал на Флип?“.

Грант се облегна назад и притаи дъх. Отговор не последва. Шивон погледна часовника си.

— Той каза десетина минути.

— Обичаш да рискуваш, нали?

— Какво е животът без малко риск.

— Едно много по-приятно и по-малко стресиращо преживяване.

Тя го погледна.

— И това е приказка от момче със състезателна кола.

Той избърса предното стъкло.

— Ако Флип не е трябвало да изкачва Харт Фел, сигурно не й се е налагало да пътува изобщо. Искам да кажа, дали не може да е решила загадката без да излиза от къщи?

— В смисъл?

— В смисъл че не й се е налагало да ходи някъде, където може да й се случи неприятност.

Шивон кимна.

— Може би следващата загадка ще ни покаже.

— Ако има следваща загадка.

— Трябва да имаш вяра — напевно заяви тя.

— Вярата е точно това за мен — песен на Джордж Майкъл.

Лаптопът даде сигнал за получаването на ново съобщение. Грант отново се наведе към нея, за да може да го прочете.

„Зърнесто начало, където свърши мечтата на зидаря.“

Докато те все още мислеха, пристигна още едно съобщение: „Не мисля, че Флипсайд е ползвала някаква помощ. На теб помага ли ти някой, Шивон?“.

Тя написа „Не“ и изпрати отговора.

— Защо не искаш да му кажеш? — попита Грант.

— Защото може да промени правилата или дори да се ядоса. Твърди, че Филипа е била сама и искам да си мисли същото за мен. — Тя го погледна. — Това проблем ли е?

Грант помисли за момент, после поклати глава.

— И така, какво означава последната загадка?

— Нямам никаква идея. Предполагам не си масон, т.е. зидар?

Той отново поклати глава.

— Така и не стигнах дотам. Имаш ли някаква идея къде можем да намерим такъв?

Шивон се усмихна.

— Може би в полицията на Лотиан и Бордърс? Мисля, че няма да ни е трудно…

Ковчезите пристигнаха в Сейнт Ленардс заедно с докладите от аутопсиите. Имаше само един малък проблем — ковчегът от Фолс сега беше притежание на Стив Холи. Бев Додс му го предала, за да го фотографират. Ребус реши, че трябва да посети Холи в редакцията. После грабна сакото си и отиде до бюрото отсреща, където Елън Уайли гледаше отегчено, докато Доналд Девлин проучваше съдържанието на някаква папка.

— Трябва да изляза — обясни той.

— Щастливец. Имаш ли нужда от компания?

— Грижи се за професор Девлин. Няма да се забавя.

Девлин вдигна глава.

— И къде ще ви отведат вашите странствания?

— Трябва да разговарям с един репортер.

— А, нашата силно презирана четвърта власт.

Думите на Девлин играеха по нервите на Ребус. И не само на него, ако се съдеше по изражението на Уайли. Тя винаги поставяше стола си колкото се може по-далеч от професора и понякога, ако успееше, дори от другата страна на бюрото.

— Ще гледам да приключа бързо — опита се да я успокои той, но докато се отдалечаваше, знаеше, че нейните очи го следят по целия път до вратата.

Още едно нещо, свързано с Девлин — прекалено много се стараеше. Чувството, че е полезен отново, го подмлади с години. Той се наслаждаваше на докладите от аутопсиите, рецитираше цели пасажи на глас и когато Ребус беше зает или се опитваше да се концентрира, Девлин непременно имаше някакъв въпрос. Ребус прати по дяволите Гейтс и Кърт и то не за първи път. Самата Уайли обобщи целия проблем в един въпрос към Ребус: „Припомни ми — попита тя, — той ли помага на нас, или ние на него? Ако исках да ставам служител от социални грижи, щях да кандидатствам за работа в някой старчески дом, а не в полицията…“.

Докато пътуваше с колата Ребус се опита да не обръща внимание край колко хора преминава, докато кара към центъра.

Таблоидът от Глазгоу се намираше на най-горния етаж на една сграда на Куин стрийт, съвсем близо до Би Би Си. Ребус реши да опита късмета си и паркира колата върху единичната жълта линия отвън. Главният вход беше отворен. Той се изкачи на третия етаж и мина през стъклената врата, водеща до тясна приемна, където една жена, работеща с телефонната централа, му се усмихна, докато отговаряше на поредното обаждане.

— Страхувам се, че няма да се върне до края на деня. Имате ли номера на мобилния му телефон?

Късата й руса коса беше изтеглена зад ушите. На главата си имаше черна слушалка с микрофон.

— Благодаря ви — каза тя и приключи разговора, за да поеме следващия. Не гледаше към Ребус, но държеше пръста си вдигнат, с което му показваше, че не е бил забравен.

Той се огледа къде да седне, но наоколо нямаше столове, само някакво повехнало растение в саксия, която отдавна му беше отесняла.

— Страхувам се, че няма да се върне до края на деня — каза тя на поредния обадил се. — Имате ли номера на мобилния му телефон? — После продиктува номера и приключи разговора.

— Извинете ме — обърна се тя към Ребус.

— Няма проблем. Дойдох да се видя със Стив Холи, но имам чувството, че знам какво ще ми кажете.

— Страхувам се, че няма да се върне до края на деня.

Ребус кимна.

— Имате ли неговия…

— Да, разбира се.

— Той очаква ли ви?

— Не знам, дойдох да взема куклата, ако е приключил с нея.

— О, онова нещо. — Тя демонстративно потрепери. — Остави я на стола ми тази сутрин. Представите на Стив за шега.

— Някои само се чудят как да си запълват времето.

Тя се усмихна отново, доволна от тази малка конспирация срещу нейния колега.

— Мисля, че е на бюрото му.

Ребус кимна.

— Направиха ли снимките?

— О, да.

— Тогава ще мога ли…? — Той посочи с пръст към бюрата, едно от които трябваше да е на Холи.

— Не виждам защо не.

Телефонната централа отново иззвъня.

— Тогава ще ви оставя да си гледате работата — каза Ребус и се обърна, все едно че знаеше точно къде отива.

Оказа се доста лесно. Там имаше само четири бюра, отделени едно от друго с паравани. На тях не работеше никой. Малкият ковчег лежеше до клавиатурата на Холи, заедно с няколко снимки. Ребус се поздрави — това беше възможно най-добрият сценарий. Ако Холи беше тук, щеше да има най-различни подпитващи въпроси, може би малко тъга. Той се възползва да огледа работното му място още веднъж. По стените имаше закачени бележки с телефонни номера и изрезки от вестници, а върху монитора беше кацнала петсантиметрова фигурка на Скуби Ду^[1]. Имаше и настолен календар на семейство Симпсън^[2] с надраскана страница с дата отпреди три седмици. Диктофон с гнездо за батерии, отворено и празно. Отстрани на монитора беше залепено вестникарско заглавие: „Селтик са трагични“. Ребус се усмихна — вероятно Холи беше почитател на Рейнджърс. Точно когато се канеше да тръгне, забеляза името и телефонния номер на Джийн на стената до бюрото. Скъса листа и го пъхна в джоба си, но видя и други номера отдолу… Неговия собствен, както и този на Гил Темплър. Под тях имаше други имена — Бил Прайд, Шивон Кларк, Елън Уайли. Репортерът разполагаше с домашните телефони на Темплър и Кларк. Ребус не можеше да знае дали Холи ги има записани и на друго място, но реши да ги вземе всичките със себе си.

След като излезе, той позвъни на мобилния на Шивон, но чу записа на оператора, че в момента няма връзка с този номер. На колата му имаше фиш за неправилно паркиране и никаква следа от катаджията. В града ги наричаха „сините гадняри“, заради цвета на униформите им. Ребус изруга и пъхна фиша в жабката на колата. Докато пъплеше обратно към Сейнт Ленардс изпуши една цигара. Толкова много еднопосочни улици — не можеш да караш накъдето си искаш. И след като не можеше да завие наляво по Принсес стрийт, а движението към моста Уейвърли се оказа ужасно, тъй като пътят беше в ремонт, накрая той потегли по Маунд и се оказа на Маркет стрийт.

Пусна си касета на Дженис Джоплин.

— „Погребана жива в блус“. Сигурно е за предпочитане пред погребан жив по улиците на Единбург.

Когато се върна в участъка, забеляза, че Елън Уайли изглеждаше готова самата тя да запее блус.

— Имаш ли нещо против едно малко пътуване — попита Ребус.

Тя подскочи.

— Къде?

— Професор Девлин, вие също сте поканен.

— Звучи изключително интригуващо. — Днес не беше с традиционната си жилетка, а с пуловер шпиц, малко увиснал под мишниците, но прекалено къс на гърба. — Това някакво тайнствено пътуване ли ще бъде?

— Не точно. Отиваме до едно погребално бюро.

Уайли се втренчи в него.

— Правиш си майтап.

Ребус обаче поклати глава и кимна към ковчезите, наредени на бюрото му.

— Ако искаш експертно мнение — каза той, — трябва да попиташ експерт.

— То се знае — съгласи се Девлин.

Погребалното бюро се оказа недалеч от Сейнт Ленардс. Последното му посещение при погребален агент беше, когато баща му почина. Тогава пристъпи напред и докосна челото на стареца — точно както баща му го научи при смъртта на майка му. „Ако ги докоснеш, Джони, никога няма да се страхуваш от мъртвите.“ Някъде в града и Конър Лиъри почиваше в своята дървена кутия. Смъртта и данъците — нещо, което не подминава никого. Но Ребус познаваше престъпници, които никога не са плащали и стотинка данъци през живота си. Но това нямаше значение — когато часът удари, ковчегът на всеки от тях го очакваше.

Джийн Бърчил вече ги чакаше там. Тя стана от стола в приемната, сякаш се зарадва, че няма да е повече сама. Обстановката беше мрачна, независимо от свежите цветя наоколо. Без някаква определена цел Ребус се зачуди дали получават някаква отстъпка от този, който им прави венците. Стените бяха облечени с дървена ламперия и се усещаше лека миризма на лак. Месинговите дръжки на вратите блестяха. Под краката им подът беше облицован с мраморни, черни и бели квадратни плочки, и приличаше на шахматна дъска.

Ребус ги запозна. Докато се ръкуваше с Джийн, Девлин попита:

— С коя епоха по-точно се занимавате?

— XIX век — отговори тя. — Вярвания, социални проблеми…

— Госпожа Бърчил ни помага да видим нещата от историческа гледна точка — допълни Ребус.

— Не съм сигурен, че разбирам. — Девлин я погледна за помощ.

— Аз подредих сбирката с ковчезите от Артърс Сийт.

Девлин рязко повдигна вежди.

— О, колко очарователно! Може би има и някаква връзка с днешната партида?

— Не съм сигурна дали можем да го наречем „партида“ — възпротиви се Елън Уайли. — Пет ковчега за период от трийсет години.

Девлин изглеждаше ядосан. Очевидно не получаваше често забележки за речника си. Изгледа Уайли, после се обърна към Ребус.

— Но съществува ли някаква историческа връзка?

— Не знаем. Тук сме, за да разберем.

Вътрешната врата се отвори и от нея излезе някакъв човек. Беше някъде към петдесетте, облечен в тъмен костюм, безупречно изгладена бяла риза и сива лъскава вратовръзка. Косата му — къса и посребрена, а лицето — издължено и бледо.

— Господин Ходжис? — попита Ребус.

Мъжът кимна и се поклони. Ребус се здрависа с него.

— Говорихме по телефона. Аз съм инспектор Ребус. — След това представи и останалите.

— Това беше — почти прошепна господин Ходжис, — една от най-забележителните молби, които съм получавал. И така, господин Патуло ви очаква в моя кабинет. Желаете ли чай?

Ребус му благодари и го помоли да им покаже пътя.

— Както ви обясних по телефона, инспекторе, в днешно време повечето от ковчезите се правят по начин, който може да се опише по-скоро като процес на монтиране. Господин Патуло е от онези редки майстори на дървото, продължаващи да произвеждат ковчези по поръчка. Ползваме услугите му от години или поне откакто аз съм във фирмата.

Коридорът, по който вървяха, също беше облицован с дървена ламперия като приемната, но в него не влизаше светлина отвън. Ходжис отвори една врата и ги покани да влязат. Стаята изглеждаше просторна, без никакви излишни мебели. Ребус не знаеше какво да очаква — изложени съболезнователни картички или може би брошури за изработка на ковчези. Единственото, което напомняше, че тази стая се намира в погребално бюро, беше липсата на всякакви неща, напомнящи за смърт. Чувстваше се някаква дискретност. Идващите тук клиенти едва ли желаеха да им се напомня причината за тяхното посещение, и освен това Ребус предполагаше, че работата на един погребален агент би се усложнила, ако хората избухваха в плач на всеки две минути.

— Ще ви оставя сами — каза Ходжис и затвори вратата. Беше им осигурил достатъчно столове, но Патуло остана прав до непрозрачния прозорец. Носеше вълнен каскет, като тревожно мачкаше козирката му с пръсти. Самите му пръсти бяха криви, а кожата изглеждаше като пергамент. Ребус оцени възрастта на Патуло на около 75. По главата си още имаше гъста посребрена коса, а очите му бяха светли и гледаха предпазливо. Стоеше обаче прегърбен, а ръката му трепереше, докато се здрависваше с Ребус.

— Господин Патуло, много ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Патуло сви рамене и Ребус още веднъж представи присъстващите, преди да покани всички да седнат. Носеше ковчезите в торба, после ги извади и ги постави на бюрото на господин Ходжис, по което нямаше никакви петна. Тук бяха и четирите — от Пърт, Неърн, Глазгоу, както и последният, намерен във Фолс.

— Бих ви помолил да ги разгледате — каза Ребус. — И да ми кажете какво виждате.

— Виждам някакви малки ковчежета. — Гласът на Патуло звучеше дрезгаво.

— Имам предвид като изработка.

Патуло посегна към джоба за очилата си, после се изправи и застана пред тях.

— Можете да ги вземете, ако искате — каза Ребус.

Патуло се възползва от поканата, огледа внимателно капачетата и куклите, като се взираше отблизо в пироните.

— Гвоздейчета за килими и малки пирончета за дърво — коментира той. — Сглобките са малко груби, но при работа в такъв мащаб…

— Какво?

— Човек не може да очаква да види нещо толкова детайлно като гълъбова опашка. — Той продължи с огледа. — Искате да разберете дали са изработени от човек, който прави ковчези, така ли?

Ребус кимна.

— Не мисля. Личат някакви умения, но не чак толкова. Пропорциите са сгрешени, а по форма твърде много приличат на диамант. — Той обърна ковчезите един по един, за да ги огледа отдолу. — Виждате ли следите от молива, с който си е отбелязвал размерите?

Ребус кимна.

— Първо ги е разчертавал, после ги е рязал с трион. Не ги е рендосвал, използвал е само шкурка. — Той погледна Ребус над очилата си. — Сигурно искате да знаете дали са направени от един и същ човек?

Ребус отново кимна в знак на съгласие.

— Този е малко по-груб — каза Патуло и вдигна ковчега от Глазгоу. — И дървото е различно. Всички останали са от бор, а този — от балса. Но сглобките са същите, както и размерите.

— Това означава ли, че са дело на един и същ човек?

— Не бих се обзаложил, ако животът ми зависи от това. — Патуло взе друг ковчег. — При този пропорциите са различни, а сглобките не са достатъчно стегнати. Или е бързал, или го е направил някой друг.

Ребус погледна към ковчега — ставаше въпрос за намерения във Фолс.

— Значи сега имаме двама отговорни за направата на ковчезите? — каза Уайли.

След като Патуло кимна, тя въздъхна и завъртя очите си. Наличието на двама виновници означаваше два пъти повече работа и значително намаляваше шанса да се постигне добър резултат.

— Някакъв имитатор? — предположи Ребус.

— Не мога да знам — призна Патуло.

— И така, стигаме до… — Джийн Бърчил бръкна в чантата си, извади някаква кутия и я отвори. Вътре, завит в книжна салфетка, беше един от ковчезите от Артърс Сийт. Ребус я беше помолил да го донесе и тя го погледна, за да му припомни нещо, което вече му каза в кафето — че с тази постъпка рискуваше работата си. Ако откриеха, че е изнесла тайно експонат от музея или нещо се случеше с него… щяха да я уволнят незабавно. Ребус й кимна в знак, че разбира. Тя стана и постави ковчега на бюрото.

— Доста е крехък — обърна се Джийн към Патуло.

Девлин също стана на крака, а и Уайли искаше да вижда по-добре.

— Боже мой! — ахна Девлин. — Дали е това, за което си мисля?

Джийн само кимна. Патуло не взе ковчега в ръцете си, а само приклекна, така че очите му да са на нивото на бюрото.

— Въпросът ми е — продължи Ребус, — дали според вас е възможно ковчезите, които току-що разгледахте, да са имитация на този тук.

Патуло потри бузата си.

— Този е доста по-елементарна изработка. Все пак е добре направен, но страните му са по-прави. Това не е формата на ковчезите в днешно време. Капакът му е украсен с метални пирончета. — Той отново разтърка бузата си, после се изправи и се хвана за края на бюрото за опора. — Не са негови копия. Нищо повече не мога да ви кажа.

— Никога не съм виждал някой от тези извън музея — каза Девлин и тръгна към мястото, където стоеше Патуло. После се усмихна на Джийн Бърчил. — Знаете ли, имам теория кой ги е направил.

Джийн повдигна вежди учудено.

— Кой?

Девлин насочи вниманието си към Ребус.

— Помните ли онзи портрет, който ви показах? На доктор Кенет Ловъл? — След като Ребус кимна, Девлин се обърна отново към Джийн. — Той е анатомът, извършил аутопсията на Бърк. Според мен впоследствие е развил чувство за вина за случилото се.

Джийн остана заинтригувана.

— А самият той купувал ли е трупове от Бърк?

Девлин поклати глава.

— Не съществуват исторически доказателства за подобно нещо. Но като много анатоми по това време, той вероятно също е купил една част, без да задава много въпроси откъде идват телата. Въпросът е в това — облиза Девлин устните си, — че нашият доктор Ловъл, освен всичко друго се е интересувал и от дърводелство.

— Професор Девлин — обърна се Ребус към Джийн, — притежава маса, направена от него.

— Ловъл е бил добър човек — продължи Девлин, — и добър християнин.

— Оставил ги е в памет на мъртвите ли? — попита Джийн.

Девлин сви рамене и се огледа.

— Не разполагам с доказателства, разбира се… — Гласът му заглъхна, сякаш осъзна, че патосът му може да звучи глупаво.

— Интересна теория — призна Джийн. Но Девлин само отново сви рамене с усещането, че тя се отнася снизходително към него.

— Както казах, изработката е прилична — изкоментира Патуло.

— Съществуват и други теории — каза Джийн. — Че ковчезите от Артърс Сийт са направени от магьосници или моряци.

Патуло кимна.

— Моряците са били добри дърводелци. В някои случаи това е било необходимост, а в други — малко развлечение при дългите плавания.

— Е — каза Ребус, — благодаря ви отново за времето, което ни отделихте, господин Патуло.

— Искате ли някой от нас да ви откара до вкъщи?

— Ще се оправя.

Те се сбогуваха и Ребус поведе хората си към кафе „Метропол“, където си поръчаха кафе и влязоха в едно от сепаретата.

— Стъпка напред, две назад — каза Уайли.

— Защо така реши? — попита Ребус.

— Ако не съществува връзка между другите ковчези и този от Фолс, ние гоним Михаля.

— Аз не го разбирам така — намеси се Джийн Бърчил. — Искам да кажа, може би говоря, само защото трябва да кажа нещо, но ми се струва, че този, който е правил ковчега във Фолс, сигурно е взел идеята отнякъде.

— Съгласна съм — отговори Уайли, — но е много по-вероятно да е взел идеята след разходка в музея, не мислиш ли?

Ребус наблюдаваше Уайли.

— Искаш да кажеш, че трябва да изключим предишните четири случая ли?

— Казвам, че те имат смисъл, само ако са свързани с ковчега от Фолс, като по принцип предполагаме, че той има нещо общо с изчезването на Балфур. Но не можем да бъдем сигурни дори и в това.

Ребус понечи да каже нещо, но тя не беше свършила.

— Ако отидем при полицейски началник Темплър с това — както би трябвало — тя ще каже същото като мен сега. Все повече се отдалечаваме от случая „Балфур“. — Уайли вдигна чашата към устните си и отпи.

Ребус се обърна към седящия до него Девлин.

— А вие какво мислите, професоре?

— Принуден съм да се съглася, колкото и да не ми се иска да бъда захвърлен обратно в мрака на пенсионерството на един стар човек.

— Нищо ли нямаше в докладите за аутопсиите?

— Нищо по-особено. Изглежда най-вероятно и двете жени да са били живи, когато са влезли във водата. И по двете тела са открити наранявания, но това не е толкова необичайно. В реката е имало камъни и скали, и жертвата може да си е ударила главата в тях при падането. Що се отнася до жертвата в Неърн, приливите и морските обитатели могат да направят ужасни неща с едно тяло, особено ако то е било от известно време във водата. Съжалявам, че не мога да помогна повече.

— Всичко е полезно — каза Джийн Бърчил. — Ако не включва нещо, поне може да помогне да се изключат други неща.

Тя погледна към Ребус, като се надяваше, че той може да се усмихне, като чуе собствените си думи перифразирани, но мислите му бяха някъде другаде. Той се тревожеше, че Уайли има право. Четири ковчега оставени от един и същ човек, един — от някой съвсем друг и никаква връзка между тях. Той обаче имаше предчувствие, че такава връзка съществува, но не можеше да накара човек като Уайли да го разбере. Понякога инстинктът се оказваше по-важен, независимо какви са процедурите. Ребус имаше усещането, че същото се отнася и за този случай, но се съмняваше, че Уайли ще го приеме. И не можеше да я вини за това.

— Бихте ли огледали докладите още веднъж за последно — попита той Девлин.

— С удоволствие — отвърна старецът и се поклони с глава.

— Както и да разговаряте с патолозите за всеки от случаите. Понякога те си спомнят разни неща…

— Напълно съм съгласен.

Ребус насочи вниманието си към Елън Уайли.

— Напиши доклада си до полицейски началник Темплър. Кажи й какво сме направили. Сигурен съм, че за теб ще има работа по главното разследване.

Тя се облегна назад.

— Това означава ли, че не се отказваш?

Ребус се усмихна уморено.

— На път съм. Трябват ми още два-три дни.

— За какво по-точно?

— За да убедя себе си, че сме попаднали в задънена улица.

От начина, по който Джийн го гледаше през масата, той разбра желанието й да го утеши по някакъв начин — да му стисне ръката или да му каже няколко топли думи. Радваше се, че присъствието на други хора правеха този жест невъзможен. Иначе щеше да каже нещо, като например че изобщо няма нужда да го успокояват.

Освен ако утехата и забравата не представляваха едно и също нещо.

Пиенето през деня беше нещо специално. В бара времето спираше да тече, а с него изчезваше и външният свят. Докато си в пъба се чувстваш безсмъртен и неподвластен на времето. А когато изпълзиш от мрака на ярката дневна светлина и видиш всичките хора около теб, заети със следобедните си грижи, светът придобива нови краски. В края на краищата, хората прибягваха до това проклето нещо от векове — да запълват дупките в съзнанието си с алкохол. Но днес… днес Ребус щеше да изпие само две. Знаеше, че след две може да си тръгне. Да изпие три или четири означаваше или да остане там, докато го изгонят, или докато падне от стола. Но две… две беше прилична цифра. Той се усмихна на думата „цифра“, която беше близка по звучене до друга дума — това да си вцепенен. Приятно вцепенен, както биха изпели Пинк Флойд.

— Водка и прясно изстискан портокалов сок — това не беше първият му избор, но не оставяше миризма. Така можеше да се върне в Сейнт Ленардс и никой нямаше да разбере. С единствената разлика, че светът щеше да му изглежда малко по-благ. Мобилният му иззвъня. Той реши да не му обръща внимание, но шумът обезпокояваше другите в бара и той натисна бутона.

— Ало?

— Нека да позная — каза гласът отсреща. Беше Шивон.

— В случай че се чудиш, не съм в пъб.

За нещастие обаче в този момент младежът на „едноръкия бандит“ удари голямата печалба и монетите започнаха да дрънчат, вдигайки ужасен шум.

— Какво каза?

— Имам среща с един човек.

— Подобни извинения карат ли те да се чувстваш по-добре?

— Какво искаш все пак?

— Трябва да намеря масон.

Той не чу добре.

— Трябва да намериш маса ли?

— Масон. Нали се сещаш — странни ръкостискания, навити панталони.

— Не мога да ти помогна. Пропуснах да се явя на прослушването.

— Но сигурно познаваш някой.

Той се замисли.

— За какво е цялата тази работа?

Тогава тя му разказа за последната загадка.

— Чакай да помисля — продължи той. — Какво ще кажеш за Фермера?

— Той такъв ли е?

— Ако се съди по ръкостискането му.

— Мислиш ли, че ще има нещо против да му се обадя?

— Напротив — последва пауза. — Сега ще попиташ дали знам телефонния му номер вкъщи и ще се окаже, че си късметлийка. — Той извади тефтерчето си и й продиктува телефона.

— Благодаря ти, Джон.

— Как вървят нещата?

— Добре.

Ребус усети леко колебание в гласа й.

— Всичко с Грант наред ли е?

— Да, няма проблем.

Ребус вдигна очи от бележника си.

— Той е там около теб, нали?

— Точно така.

— Разбрах. Ще говорим по-късно. О, чакай малко.

— Какво?

— Имала ли си някога работа с човек на име Стив Холи?

— Кой е той?

— Някакъв местен драскач.

— О, тоя ли. Мисля, че сме разговаряли един или два пъти.

— Звънял ли ти е някога вкъщи?

— Не ставай глупав. Това е номер, който не давам на всеки.

— Странно, но той го е окачил на стената в кабинета си.

Тя не отговори нищо.

— Имаш ли някаква идея как се е докопал до него?

— Предполагам, че има начини. Не му пускам информация или нещо такова, ако намекваш за това.

— Единственото, което намеквам, Шивон, е, че той трябва да се наблюдава. Мазен е като лайно и мирише на такова!

— Очарователно. Трябва да вървя.

— Да. И аз.

Ребус прекъсна разговора и пресуши втората чаша. Време беше да приключва. Само че по телевизията даваха надбягвания с коне и той се загледа. Може би още едно нямаше да му навреди…

Телефонът му иззвъня отново и той излезе ругаейки, като примигваше на внезапно блъсналата го в лицето дневна светлина.

— Да? — грубо каза той.

— Това беше една малка палава постъпка.

— Кой се обажда?

— Стив Холи. Срещнахме се в къщата на Бев.

— Странно, току-що говорех за вас.

— Радвам се, че тогава се запознахме, иначе едва ли щях да се сетя за вас от описанието на Марго. — Марго — русата жена в приемната със слушалките. Не ставаше за конспиратор, след като не устоя на изкушението да изпее за Ребус…

— Какво искате да кажете?

— Хайде, Ребус. Ковчегът.

— Чух, че сте свършили с него.

— Това означава ли, че той е доказателство по случая?

— Не, просто исках да го върна на госпожа Бев.

— Не се и съмнявам. Тук става нещо.

— Умно момче. Това „нещо“ се нарича полицейско разследване. Всъщност, главата ми пуши от работа по него, така че ако не възразяваш…

— Бев каза нещо за останалите ковчези…

— Така ли? Сигурно не е чула добре.

— Не мисля. — Холи изчака, но Ребус не каза нищо повече. — Добре — продължи журналиста. — Ще говорим по-късно.

„Ще говорим по-късно“, същите думи, които Ребус каза на Шивон. За миг се замисли дали Холи не ги е подслушвал. Но това не беше възможно. След като затвори телефона, Ребус си даде сметка, че две неща му направиха много силно впечатление. Първо, че Холи не спомена за липсващите от стената му телефонни номера — вероятно още не беше забелязал. И второто — току-що се обади на Ребус по мобилния, което означаваше, че знае номера. По принцип Ребус даваше пейджъра си, а не мобилния. Зачуди се, кой от двата номера е оставил на Бев Додс.

Банка „Балфур“ изобщо не приличаше на банка. Първо, беше разположена на площад Шарлот — една от най-елегантните части на Новия град. Отпред се тълпяха пазаруващи хора в очакване на несъществуващи автобуси, но вътре беше съвсем различно — дебели килими, внушително стълбище, огромен полилей и стени, прясно боядисани в ослепително бяло. Нямаше нито каси, нито опашки. Трансакциите се извършваха от трима членове на екипа, седнали на бюрата си, достатъчно отдалечени едно от друго, с цел да се осигури по-голяма дискретност. Персоналът беше млад и добре облечен. Други клиенти изчакваха в удобни кресла, преглеждаха вестници и списания, подредени на масичката за кафе, докато ги поканеха в някой от кабинетите. Атмосферата беше изтънчена. Тук парите не просто се уважаваха, а се боготворяха. Мястото напомняше на Шивон на храм.

— Какво каза той? — попита Грант Худ.

Тя мушна мобилния си телефон обратно в джоба.

— Смята, че трябва да разговаряме с Фермера.

— Това неговият номер ли е? — кимна Грант към бележника на Шивон.

— Да. — Тя постави буквата „Ф“ до номера — „Ф“ за Фермера. Ако бележникът й попаднеше в чужди ръце, някой трудно можеше да се ориентира в него. Дразнеше я мисълта, че някакъв журналист, когото почти не познаваше, притежава домашния й номер. Не че й се беше обаждал, но все пак…

— Мислиш ли, че някой от тези тук ползва овърдрафт^[3]? — попита Грант.

— Може би персоналът, но не съм сигурна за клиентите им.

От една от вратите излезе жена на средна възраст и тихо я затвори зад себе си. После тръгна безшумно към тях.

— Господин Мар ще ви приеме веднага.

Те очакваха да ги поведе обратно към вратата, но вместо това, жената тръгна към стълбите. Вървеше бързо на няколко крачки пред тях — никакъв шанс за разговор. В края на коридора на първия етаж тя почука на една двойна врата и изчака.

— Влез! — при тази команда тя отвори и двете врати и направи знак на двамата детективи да влязат в кабинета.

Той беше огромен, с три прозореца от пода до тавана, покрити със светли щори от плат. В средата имаше лъскава дъбова заседателна маса, осеяна с писалки, бележници и кани с вода. Масата заемаше едва една трета от общото пространство. Имаше и място за сядане с диван, кресло и телевизор наблизо, който показваше движението на пазарите на ценни книжа. Самият Раналд Мар седеше зад бюрото си — огромна стара маса от орехово дърво. Мар беше загорял, с тен на човек, чиито корени са по-скоро някъде от Карибските острови, отколкото на Никълсън стрийт.

Беше висок, с безупречно подстригана и сресана прошарена коса. Неговият двуреден костюм с фини линии почти сигурно беше ушит по поръчка. Той им направи знак да се приближат, за да се ръкува с тях.

— Раналд Мар — каза той ненужно. После се обърна към жената. — Благодаря ви, Камил.

Тя затвори вратите след себе си и Мар им направи знак да седнат на дивана. Двамата детективи се настаниха удобно, а Мар се разположи в коженото кресло. Преметна крак върху крак.

— Нещо ново? — попита той, а изражението на лицето му остана изпитателно.

— Разследването напредва, сър — информира го Грант Худ.

Шивон се постара да не изгледа колегата си подозрително: „Разследването напредва“… Чудеше се, от кое телевизионно предаване Грант е научил тази купешка фраза.

— Причината да сме тук, господин Мар — каза Шивон, — е, че Филипа изглежда е участвала в някаква ролева игра.

— Наистина ли? — Мар изглеждаше озадачен. — Но какво общо има това с мен?

— Просто ни казаха, че и вие обичате да играете разни игри — отговори Грант.

— „Разни игри…“? — плесна с ръце Мар. — О, знам за какво става въпрос. Моите войничета. — Той се намръщи. — Флип в нещо такова ли е участвала? Тя никога не проявяваше интерес…

— Това е игра, където се подават загадки и играчът трябва да реши всяка една от тях, за да достигне определено ниво.

— Това е съвсем различно. — Мар се плесна по коленете и стана. — Елате — покани ги той, — ще ви покажа. — После отиде до бюрото си и взе някакъв ключ от чекмеджето. — Оттук — каза той рязко и отвори вратата към коридора. Поведе ги обратно към стълбището, но после завиха по тясна стълба към втория етаж. — Насам! — Докато вървяха, Шивон забеляза, че той леко накуцва — прикриваше го добре, но си личеше. Най-вероятно трябваше да използва бастун, но тя се съмняваше, че суетата му би го позволила. Долови мирис на одеколон. Не носеше брачна халка. Когато пъхна ключа, тя забеляза скъпия му часовник с най-различни екстри и кожена каишка, подхождаща на тена му.

Той отвори вратата и ги поведе навътре. Прозорецът беше покрит с черен чаршаф и той светна лампите. Стаята изглеждаше два пъти по-малка от кабинета му, а по-голямата част от пространството се заемаше от нещо, високо колкото маса. Това беше някакъв макет с дължина около 5,5 метра и широчина около 3 — със зелени хълмове и синя лента, обозначаваща река. Имаше дървета и разрушени постройки, както и две армии, заемащи по-голямата част от дъската. Няколкостотин войника, разделени по полкове. Самите войници бяха високи не повече от 2,5 см, но изработката на самите фигурки изглеждаше доста детайлна.

— Повечето сам съм ги оцветявал. Гледах да се различават по нещо, да им придам индивидуалност.

— Пресъздавате битки ли? — попита Грант, като вдигна едно от оръдията.

Мар не изглеждаше щастлив от това посегателство. Той кимна и взе внимателно фигурката от Грант с палеца и показалеца си.

— Точно това правя. Можете да го наречете „Военни игри“. — Той върна фигурката върху дъската.

— Веднъж играх пейнтбол^[4] — каза му Грант. — Опитвали ли сте това?

Мар се усмихна едва-едва.

— Веднъж го направихме с персонала на банката. Не мога да кажа, че много ми хареса — твърде голяма бъркотия е. Но Джон се забавляваше. Постоянно заплашва, че някой ден ще го направим отново.

— Джон господин Балфур ли е? — опита се да отгатне Шивон.

Имаше една лавица пълна с книги — някои за моделиране, други — за самите битки. Виждаха се още рафтове с наредени по тях пластмасови кутии, в които почиваха цели армии, в очакване на своя шанс да влязат в боя и да извоюват победата.

— Понякога променяте ли изхода на битките? — попита Шивон.

— Това е част от стратегията — обясни Мар. — Анализираш грешките на победената страна и се опитваш да промениш историята. — В гласа му прозвуча страст.

Шивон се приближи към мястото, където имаше ушита кукла, облечена в униформа. Там имаше и други униформи — някои по-запазени от другите — закачени във витрина на стената. Не се виждаха никакви оръжия — единствено дрехи, които войниците биха носили.

— Кримската война — посочи Мар към една от униформите във витрината.

Грант Худ го прекъсна с въпрос.

— Играете ли срещу други хора?

— Понякога.

— Те ли идват тук?

— Никога тук. Не. Разполагам с много по-голяма игра в гаража у дома.

— Тогава защо ви е това тук?

Мар се усмихна.

— Открих, че ме отпуска и ми помага да мисля. От време на време си почивам от работата. Смятате го за детинско хоби ли?

— Ни най-малко — отвърна Шивон не съвсем искрено. Това си беше типична „момчешка играчка“ и тя си представи как сълзите капят от очите на Грант, докато изучаваше малките моделни армии.

— Играете ли по някакъв друг начин? — попита тя.

— Какво имате предвид?

Шивон сви рамене, сякаш това беше най-обикновен въпрос за поддържане на разговора.

— Не знам. Например да изпращате ходовете си по пощата. Чувала съм, че така правят шахматистите. Или, да речем, по Интернет?

Грант я погледна, разбрал веднага накъде бие.

— Знам някои Интернет сайтове — отговори Мар. — От ония неща с камерите.

— Уебкамери ли? — намеси се Грант.

— Точно така. Тогава можеш да играеш и с хора от други континенти.

— Никога ли не сте опитвали?

— Не притежавам много технически талант.

Шивон насочи вниманието си обратно към книгите.

— Познато ли ви е името Гандалф?

— Кое по-точно?

Тя само го погледна.

— Имам предвид, че знам поне две такива имена. Магьосникът от „Властелинът на пръстените“ и един доста възрастен приятел, който има магазин за игри на Лийт Уок.

— Значи сте ходили в магазина му?

— Купих няколко неща от него през годините. Но най-често си поръчвам по пощата.

— А по Интернет?

Мар кимна.

— Да, един или два пъти. Вижте, кой точно ви разказа всичко това?

— Че обичате да играете игри ли? — попита Грант.

— Да.

— Отне ви доста време да попитате — изкоментира Шивон.

Той я погледна ядосано.

— Ето, сега питам.

— Страхувам се, че нямаме право да кажем.

На Мар това не му хареса, но той се въздържа от коментар.

— Правилно ли си мисля — попита той вместо това, — че в каквато и игра да е участвала Флип, тя няма нищо общо с тази?

Шивон поклати глава.

— Абсолютно нищо общо, сър.

Мар си отдъхна.

— Всичко наред ли е, господине? — попита Грант.

— Да, да. Просто… това оказа ужасно напрежение върху всички нас.

— Сигурна съм, че е така — отговори Шивон. После се огледа за последен път наоколо и добави: — Благодарим ви, че ни показахте играчките си, господин Мар. По-добре да ви оставим да си гледате работата… — Понечи да се обърне и да тръгне, но изведнъж спря. — Сигурна съм, че съм виждала подобни войничета и на друго място — каза тя, все едно разсъждаваше на глас. — Дали не беше в апартамента на Дейвид Костело?

— Мисля, че дадох едно от тях на Дейвид — отговори Мар. — Той ли…? — Мар се усмихна и поклати глава. — Забравих — нямате право да казвате.

— Точно така, сър — отговори му Худ.

Когато напуснаха сградата, Грант се изкикоти.

— Не му хареса, когато ги нарече „играчки“.

— Знам, точно затова го казах.

— Не се опитвай да си отваряш банкова сметка тук. Вече получи черна точка.

Тя се усмихна.

— Той знае за Интернета, Грант, а и като играе тези игри, вероятно притежава аналитична мисъл.

— Куизмастър?

Тя направи физиономия.

— Не съм сигурна. Имам предвид, защо ще го прави? Какво би го привлякло?

Грант сви рамене.

— Може би нищо друго… освен контрола върху банката на Балфур.

— Да, този момент винаги го има — отвърна Шивон. Тя продължаваше да мисли за играчката в апартамента на Дейвид Костело. Малък подарък от Раналд Мар… Костело твърдеше, че няма никаква представа откъде се е появила, със счупения мускет и изкривената глава на войничето. После обаче й се обади, за да й съобщи за малкото хоби на Мар…

— Междувременно — прекъсна мислите й Грант, — нямаме никакъв напредък в решаването на загадката.

Тя се обърна към него.

— Обещай ми само едно, Грант.

— Какво?

— Да не ми цъфнеш в апартамента посред нощ.

— Добре де — усмихна се Грант. — Само не забравяй, че времето ни притиска.

Тя го погледна отново и си спомни как на върха на Харт Фел той сграбчи ръцете й. В момента изглеждаше, че се забавлява — преследването, предизвикателството, дали не му идваше малко много.

— Обещай! — настоя тя отново.

— Добре де — отговори той, — обещавам! — После се обърна и й намигна.

Когато се върна в участъка, Шивон отиде в тоалетната, вдигна ръката си пред очите и започна да я разглежда. Леко трепереше. Любопитно как човек може да трепери вътре в себе си и въпреки това да успява да го скрие. Но тя знаеше, че тялото й показваше и други външни признаци — обривите, които понякога получаваше; внезапното появяване на акне по брадата и врата й; екземата по палеца и показалеца на лявата й ръка, от която понякога страдаше.

Сега трепереше, защото имаше проблем да се концентрира върху това, кое е важно. Важно беше да се свърши работата добре. Друго, също така важно нещо бе, да не ядосва Гил Темплър. Не мислеше, че нейната собствена кожа е дебела колкото кожата на Ребус. Случаят беше важен и може би — Куизмастър. Тормозеше я, че не знае със сигурност. Но знаеше едно нещо — имаше опасност играта да я обсеби. Опитваше се да се постави на мястото на Флип Балфур, да мисли по същия начин. Не можеше да бъде сигурна колко добре се справя. После идваше Грант, който търсеше все по-близка връзка с нея. И все пак тя нямаше да успее да стигне дотук без него и затова можеше да е важно да продължи да работи с него. Не можеше да е сигурна дори в това, дали Куизмастър е мъж. Имаше някакво вътрешно чувство, но беше опасно да се разчита на него — беше виждала Ребус да се издънва не един път по силата на вътрешното си чувство, по въпроса дали някой е виновен, или невинен.

Продължаваше да се чуди и за поста „връзки с обществеността“, и дали си е изгорила мостовете към него. Успехът на Гил се дължеше единствено на факта, че тя започваше да прилича все повече на мъжете колеги около себе си — хора като заместник-началника на полицията Карсуел. Тя вероятно си мислеше, че играе по правилата на системата, но Шивон подозираше, че всъщност системата си играе с нея, моделира я, променя я, за да е сигурно, че тя ще се впише в нея. Това означаваше да издигаш бариери, да се държиш на дистанция. Означаваше да даваш уроци на хора като Елън Уайли.

Чу вратата на дамската тоалетна да се отваря със скърцане. Миг по-късно някой леко почука на вратата й.

— Шивон? Ти ли си вътре?

Разпозна гласа — Дилис Гемил, една от униформените полицайки.

— Какво има, Дили? — попита тя.

— За събирането довечера, чудехме се с нас ли си?

Това си беше редовно мероприятие — 4–5 униформени полицайки плюс Шивон. Бар със силна музика, много клюки и коктейли „Московско муле“. Шивон се явяваше почетен член на групата — единствената неуниформена, която канеха.

— Не мисля, че ще успея, Дили.

— Хайде, момиче.

— Следващият път — със сигурност. Окей?

— Това е твоето погребение — заяви Гемил и се отдалечи.

„Надявам се, че не е“, промърмори Шивон на себе си и стана да отключи вратата.

Ребус стоеше от другата страна на улицата срещу църквата. Ходи до вкъщи да се преоблече, но сега, когато вече беше тук, не можеше да се реши да влезе. Пристигна такси и д-р Кърт излезе от него. Спря да закопчае сакото си и видя Ребус. Беше малка, местна църква, точно както искаше Лиъри. Беше го споделял неколкократно с Ребус по време на техните разговори.

„Бързо, чисто и просто — заявяваше той. — Само така съм съгласен.“

Църквата можеше да изглежда малка, но събралите се бяха много. Службата щеше да се води от архиепископа, учил заедно с Лиъри в Скотс Колидж в Рим, и църквата постепенно се изпълваше с десетки свещеници и длъжностни лица. Можеше да е „чисто“, но Ребус се съмняваше, че събитието ще протече „бързо“ или „просто“…

Кърт пресече улицата. Ребус хвърли остатъка от цигарата си на пътя и пъхна ръце в джобовете си, забеляза полепналата по ръкава му пепел, но не си направи труда да я изчисти.

— Подходящ ден за случая — изкоментира Кърт, като огледа небето, където се събираха тъмносиви облаци. То създаваше чувство за клаустрофобия, дори когато си навън.

Когато Ребус прокарваше ръка по тила си, той усещаше избилата по кожата му пот. В следобеди като този Единбург приличаше на затвор — един град от стени.

Кърт дърпаше един от ръкавите на ризата си, за да се покаже извън сакото, заедно с копчето за ръкавели от чисто сребро. Носеше тъмносин костюм, бяла риза и чисто черна вратовръзка. Черните му обувки изглеждаха лъснати. Винаги безупречно облечен. Ребус знаеше, че собственият му костюм, макар и най-добрият и най-официалният, който притежаваше, в сравнение с неговия изглеждаше като дрипа. Имаше го от 6–7 години, и се наложи да си глътне корема, за да си закопчае панталоните. Що се отнася до сакото — той дори не си направи труда да опита. Купи го от „Остин Рийд“ и може би беше време да го посети отново. Напоследък получи няколко покани за сватби и кръщенета, но погребенията бяха нещо друго. Колеги и приятели по чашка си отиваха един след друг. Само преди три седмици му се наложи да ходи до крематориума — един „вълнодрешко“ от Сейнт Ленардс, починал само година след пенсионирането си. След това Ребус метна бялата риза и черната вратовръзка обратно на закачалката. Днес след обяд провери яката на ризата, преди да я облече отново.

— Да влизаме ли? — попита Кърт.

Ребус кимна.

— Ти върви.

— Какво има?

Ребус поклати глава.

— Нищо. Просто не съм сигурен…

Той измъкна ръце от джобовете си и бръкна да си извади друга цигара. Предложи една и на Кърт, който кимна и я взе.

— Не си сигурен за какво? — попита патологът, докато Ребус му палеше цигарата. После запали и своята. Дръпна няколко пъти, след което изпусна дима.

— Искам да го запомня такъв, какъвто беше с мен — каза той. — Ако вляза там, в църквата, ще има речи и спомени на други хора. Това няма да е онзи Конър, когото познавах.

— Вие двамата бяхте доста близки по едно време — съгласи се Кърт. — Аз всъщност не го познавах толкова добре.

— Гейтс ще дойде ли? — попита Ребус.

Кърт поклати глава.

— Има важен ангажимент.

— Вие двамата ли направихте аутопсията?

— Оказа се мозъчен кръвоизлив.

Пристигаха още опечалени — някои пеша, други с коли. Дойде още едно такси, от което излезе Доналд Девлин. На Ребус му се стори, че видя сива жилетка под сакото на костюма. Девлин бързо изкачи стъпалата на църквата и изчезна вътре.

— Успя ли да ти помогне? — попита Кърт.

— Кой?

Кърт кимна към отдалечаващото се такси.

— Старецът.

— Не много. Но направи всичко възможно.

— Едва ли ние с Гейтс щяхме да стигнем до нещо повече.

— Предполагам. — Ребус се замисли за Девлин и си го представи как седи зад бюрото, потънал в подробностите, а Елън Уайли се опитва да го държи на разстояние. — Бил е женен, нали? — попита той.

Кърт отново кимна.

— Вдовец е. Защо питаш?

— Всъщност без причина.

Кърт погледна часовника си.

— По-добре да влизам. — Той стъпка цигарата на тротоара. — Идваш ли?

— Не мисля.

— А на гробищата?

— Мисля и тях да ги пропусна. — Ребус погледна нагоре към облаците. — Представлението се отлага, както биха казали американците.

Кърт кимна.

— Ще се видим някой друг път тогава.

— При следващото убийство — потвърди Ребус.

После се обърна и тръгна. Главата му се изпълваше с образи от моргата, с процеса на установяване на причините за смъртта. Дървените кубчета, върху които поставяха главите на починалите. Онези малки улейчета по масата, които отвеждаха течностите от телата. Инструментите и стъклениците… Спомни си за стъклениците от черния музей, странната смесица от ужас и привличане. Един ден, може би не след дълго, той знаеше, че ще дойде и неговия ред да застане на масата, и Кърт и Гейтс ще се подготвят да изпълнят всекидневните си задължения. Това ще бъде той за тях — част от всекидневието — също като онова, което ставаше в църквата зад него. Надяваше се част от ритуала да бъде на латински — Лиъри беше голям почитател на литургиите на латински, рецитираше цели пасажи на Ребус, като знаеше, че той няма да ги разбере.

„Сигурно по твое време се е учел латински?“, попита той веднъж.

„Може би в някое модно училище — отговори Ребус. — В моето се учеше дърводелство и обработка на металите.“

„Произвеждали са изповядващите религията, наречена «тежка индустрия», а?“, Лиъри се засмя, а звуците излизаха някъде от дълбочината на гърдите му.

Ребус щеше да запомни тези звуци — цъкането с език, когато, без да иска, Ребус кажеше нещо идиотско; пъшканията и стенанията, когато ставаше да донесе още „Гинес“ от хладилника.

— О, Конър — промълви Ребус и наведе глава, за да не могат минувачите да видят сълзите в очите му.

Шивон се обади по телефона на Фермера.

— Радвам се да те чуя, Шивон.

— Всъщност, бих искала да ви помоля за една услуга, сър. Съжалявам, че ви наруших спокойствието.

— И без това започна да ми става прекалено спокойно — засмя се Фермера, за да си помисли, че се шегува, но въпреки това тя усети нещо в думите му.

— Важно е човек да остане активен. — Тя трепна. Звучеше като цитат от вестникарската рубрика „Сподели болката“.

— Така казват. — Той се засмя отново. Този път звучеше още по-пресилено. — Какво ново хоби ми предлагаш?

— Не знам. — Шивон се сви на стола си. Това не беше точно разговорът, който очакваше. Грант Худ седеше от другата страна на бюрото. Беше взел стола на Джон Ребус, който много му приличаше на стола от кабинета на Фермера. — Може би голф?

Сега Грант се намръщи, като се чудеше за какво, по дяволите, говори тя.

— Винаги съм казвал, че голфът разваля добрата разходка — отговори Фермера.

— Е, ходенето ви се отразяваше добре.

— Така ли? Благодаря, че ми го припомни.

Фермера определено звучеше сприхаво. Тя не знаеше нито защо, нито с какво го е ядосала.

— По въпроса за услугата…? — започна тя плахо.

— Да, по-добре питай бързо, преди да съм си обул обувките за бягане.

— Става въпрос за нещо като ключ към загадка.

— Да нямаш предвид кръстословица?

— Не, сър. Нещо, по което работим. Филипа Балфур се е опитвала да реши всички тези загадки и сега ние правим същото.

— И как мога да помогна аз? — Той се поуспокои, звучеше заинтересовано.

— Загадката гласи: „Зърнесто начало, където свърши мечтата на зидаря“. Чудехме се дали не става въпрос за „зидар“ в смисъл на масон.

— И някой ви е казал, че аз съм масон?

— Да.

Фермера замълча за момент.

— Чакай да взема нещо за писане — каза той накрая. После я накара да повтори загадката, за да я запише. — Зидар с главно „З“ ли е?

— Не, сър. Има ли някакво значение?

— Не съм сигурен. По принцип бих очаквал да е с главна буква.

— Това означава ли, че може да става въпрос за зидар в смисъл на строител или нещо друго?

— Чакай, не казвам, че грешиш. Просто трябва да помисля. Можеш ли да ми дадеш около половин час време?

— Разбира се.

— В Сейнт Ленардс ли си?

— Да, сър.

— Шивон, вече няма нужда да ме наричаш „сър“.

— Разбрано… сър — усмихна се тя. — Съжалявам, трудно ми е.

Фермера изглежда се поразвесели.

— Е, ще ти се обадя, след като помисля върху загадката. Има ли някакви изгледи скоро да се разбере какво е станало с нея?

— Всички работим здраво по случая, сър.

— Сигурен съм. Как се справя Гил?

— Мисля, че е в стихията си.

— Тя може да стигне далеч, Шивон, помни ми думите. Можеш да научиш много от Гил Темплър.

— Да, сър. Ще се чуем по-късно.

— Дочуване, Шивон.

Тя затвори телефона.

— Ще помисли по загадката — съобщи после на Грант.

— Страхотно, а междувременно часовникът цъка.

— Добре, умнико, хайде да чуем твоята велика идея.

Той я погледна, сякаш преценяваше предизвикателството, после вдигна пръст.

— Първо, звучи ми като заглавие на някаква история, може би от Шекспир или нещо друго. — Грант вдигна друг пръст. — Второ, думата „зърнесто“ в смисъл на нещо изначално ли е, или е свързана с произхода на царевицата?

— Имаш предвид къде първоначално са отглеждали царевица?

Той сви рамене.

— Или как започваш живота си като семе. Чувала ли си някога израза „Да посееш зърното на някаква идея“?

Тя поклати глава.

Той вдигна още един пръст.

— Трето, да предположим, че става въпрос за зидар в смисъл на човек, който зида камъни и тухли. Възможно ли е това да бъде надгробен камък? Именно там свършват всички наши мечти в крайна сметка. Може де е резба на житно стъбло или царевица. — Той сви разтворените си пръсти в юмрук. — Това имам засега.

— Ако е надгробен камък, трябва да знаем в кое гробище е. — Шивон вдигна листчето, на което беше написала загадката. — Тук няма нищо. Никаква препратка към карта или номер на страница…

Грант кимна.

— Това е различен вид загадка. — Той явно мислеше за нещо друго. — Възможно ли е „зърнесто начало“ всъщност да ни води към думата „жълъд“^[5]?

Шивон се намръщи.

— Къде ли още ще ни заведе?

— Дъбово дърво… Може би дъбови листа. Някое гробище с думите „жълъд“ или „дъб“ в името си?

Тя въздъхна.

— И къде ли ще е това гробище, или ще трябва да проверим всеки град в Шотландия?

— Не знам — призна Грант, като разтриваше слепоочията си.

Шивон пусна листчето със загадката на бюрото.

— По-трудни ли стават? Или мозъкът ми блокира?

— Може би просто имаме нужда от малко почивка — отговори Грант и се опита да се намести удобно на стола. — И дори да приключим за деня.

Шивон вдигна поглед към часовника. Имаше право — вече работеха около десет часа. Прекараха цялата сутрин в напразното пътуване на юг. Чувстваше как мускулите я боляха от изкачването. Една продължителна гореща вана с различни соли и чаша шардоне… Звучеше изкусително. Но знаеше, че когато се събуди утре, нямаше да им остава почти никакво време и загадката щеше да стане невалидна, а със сигурност можеше да се предполага, че Куизмастър се придържа стриктно към правилата. Проблемът беше в това, че единственият начин да се разбере дали е така, означаваше да не се реши загадката навреме. Но тя не искаше да поема подобен риск.

Пътуването до банка „Балфур“… Чудеше се дали и това не се оказа изгубено време. Раналд Мар и неговите малки войничета… Насочването им към него от страна на Дейвид Костело… Осакатеното войниче в апартамента на Костело. Размишляваше дали Костело не се опита да й подскаже нещо за Мар. Не можеше да измисли какво. Глождеше я мисълта, че цялото това усилие може би е напразно, че всъщност Куизмастър си играе с тях, че играта може да няма нищо общо с изчезването на Флип… Може би идеята да пийне с момичетата не беше чак толкова лоша…

Телефонът иззвъня и Шивон скочи към него.

— Детектив Кларк, криминален отдел — изрецитира тя в слушалката.

— Детектив Кларк, обаждаме се от приемната. Тук има един човек, който иска да разговаря с вас.

— Кой е той?

— Някой си господин Гандалф. — Гласът отсреща започна да шушне. — Някакъв странен чешит е, като че ли е получил слънчев удар и още не се е оправил.

Шивон слезе долу. Гандалф държеше в ръцете си мека шапка и гладеше многоцветното перо, прикрепено към лентата й. Носеше кафяво кожено елече върху същата тениска на „Грейтфул Дед“^[6], с която го видя и в магазина. Светлосините му джинси бяха виждали и по-добри дни, както и сандалите на краката му.

— Здрасти — каза Шивон.

Той като че ли не я позна и очите му се разшириха.

— Аз съм Шивон Кларк — каза тя и протегна ръка. — Срещнахме се във вашия магазин.

— Да, да — измънка той. Погледна към ръката й, но изглежда не беше склонен да се здрависат и тя я отдръпна.

— Какво ви води тук, Гандалф?

— Обещах да потърся нещо за Куизмастър.

— Така е — отговори тя. — Искате ли да се качите горе? Мога да направя и по едно кафе.

Той погледна към вратата, откъдето тя дойде и бавно поклати глава.

— Не обичам полицейските участъци — каза Гандалф мрачно. — Излъчват лоши вибрации.

— Сигурна съм, че е така — съгласи се Шивон. — Предпочитате да говорим навън ли?

Тя хвърли поглед към улицата, още беше пиков час с безкрайна върволица от коли.

— Има едно място зад ъгъла, държат го мои познати…

— Добри вибрации? — каза Шивон.

— Отлични — отвърна Гандалф и гласът му се оживи за първи път.

— Няма ли да е затворено?

Той поклати глава.

— Още е отворено, проверих.

— Добре тогава, изчакайте ме само една минута= — Шивон отиде до бюрото, където полицай с навити ръкави ги наблюдаваше зад бронираното стъкло. — Бихте ли звъннали горе на детектив Худ и да му предадете, че ще се върна след десет минути?

Полицаят кимна.

— Да вървим тогава — обърна се Шивон към Гандалф. — Как се нарича мястото, все пак?

— „Пред номадската палатка“.

Шивон знаеше мястото. То приличаше повече на склад, отколкото на магазин и в него се продаваха великолепни килими и произведения на художествените занаяти. Веднъж си купи оттам ориенталски килим, защото другият, който хареса, не й беше по джоба. По-голямата част от стоките идваха от Индия и Иран.

След като влязоха, Гандалф махна за поздрав на собственика, който също му махна и продължи да се занимава със сметките си.

— Добри вибрации — усмихна се Гандалф и Шивон не се сдържа да му върне усмивката.

— Не съм сигурна обаче, че банковата ми сметка ще е на същото мнение — каза тя.

— Това са само пари — отговори Гандалф, все едно произнесе някаква велика мъдрост.

Тя сви рамене, като проявяваше нетърпение да се захванат по-бързо за работа.

— И така, какво можете да ми кажете за Куизмастър?

— Не много, освен че не е изключено да има и други имена.

— Като например?

— Квестор, Куизлинг, Майстър, Спелбайндър, Омни-Сент… Колко искате?

— Какво означава всичко това?

— Това са имена, използвани от хора, отправили предизвикателства по Интернет.

— Игри, които вървят в момента?

Той протегна ръка и докосна висящия на най-близката стена килим.

— Можеш да изучаваш тези шарки с години — каза той, — и пак да не ги разбереш напълно.

Шивон повтори въпроса и той сякаш дойде на себе си.

— Не, това са стари игри. Някои включваха логически задачи, нумерология… при други влизаш в някаква роля, като например рицар или помощник на магьосник. — Той погледна към нея. — Говорим за виртуалния свят. Куизмастър би могъл да разполага с колкото си иска виртуални имена.

— И няма никакъв начин да го проследим?

Гандалф сви рамене.

— Може би, ако попитате ЦРУ или ФБР…

— Ще го имам предвид.

Той леко се извърна.

— Научих едно друго нещо.

— Какво?

Гандалф извади някакъв лист от задния джоб на джинсите си и го подаде на Шивон, която го отвори. Изрезка от вестник отпреди три години. Ставаше въпрос за някакъв студент, изчезнал от дома си в Германия. Тялото било намерено на един отдалечен хълм в северната част на Шотландия. Лежало там седмици наред, дори месеци, обезпокоявано единствено от дивите животни. Идентифицирането се оказало трудно, защото от тялото били останали само кожа и кости. Докато родителите на немския студент разширили търсенето си. Били убедени, че намереното на хълма тяло принадлежи на техния син Юрген. На около 5–6 метра от трупа бил открит револвер. Един-единствен куршум пронизал черепа на младежа. Полицията го определила като самоубийство и обяснила местоположението на оръжието с това, че овца или някакво друго животно са го преместили. Правдоподобно обяснение, трябваше да признае Шивон. Но родителите продължаваха да смятат, че синът им може би е бил убит. Пистолетът не бил негов, а собственикът не могъл да бъде открит. Оставаше по-големият въпрос — как се е озовал той в планините на Шотландия? Никой не знаеше. После Шивон се намръщи и й се наложи да прочете последния параграф от историята отново:

Юрген имал голяма слабост към ролевите игри и прекарвал часове наред в сърфиране из Интернет. Родителите му смятат, че е възможно техният син — студент да е бил въвлечен в някаква игра, която е имала трагични последствия.

Шивон вдигна изрезката.

— Това ли е всичко?

Той кимна.

— Само тази история.

— Откъде я взехте?

— От един познат. — Той протегна ръката си. — Иска да му я върна.

— Защо?

— Защото пише книга за опасностите в електронната вселена. Освен това, някой ден би искал да разговаря с вас.

— Може би по-нататък. — Шивон сгъна изрезката, но не му я върна. — Трябва да задържа това, Гандалф. Приятелят ви ще може да си я получи, когато аз свърша с нея.

Гандалф изглеждаше разочарован от нея, все едно че не е изпълнила ангажимента си по някаква сделка.

— Обещавам да му я върна, когато свърша.

— Не можем ли да направим фотокопие от нея?

Шивон въздъхна. Надяваше се до един час да се отпусне във ваната, може би с джин и тоник, вместо вино.

— Добре — отвърна тя. — Елате до участъка и…

— Тук имат ксерокс. — Той посочи към ъгъла, където седеше собственикът.

— Добре, печелите.

Гандалф се поуспокои, сякаш тези две думички бяха най-сладките, които е чувал някога.

Когато се върна в участъка, след като остави Гандалф в „Пред номадската палатка“, Шивон завари Грант Худ да смачква поредния лист хартия на топка, без да успее да улучи кошчето за боклук.

— Какво има? — попита тя.

— Блъсках се с различни анаграми.

— И?

— Намерих град, в чието име, ако нямаше едно „х“ щеше да се получи анаграма на „Зърнено“.

Шивон се засмя, но се плесна с ръка през устата, когато забеляза изражението на Грант.

— Моля — каза той, — продължавай да се смееш.

— Господи, съжалявам, Грант. Мисля, че изпадам в някаква лека форма на истерия.

— Да опитаме ли да пуснем имейл на Куизмастър и да му кажем, че сме зациклили.

— Може би, когато наближи крайния срок. — Шивон погледна през рамото му към останалия на бюрото лист хартия и видя, че той работи по анаграми за „мечтата на зидаря“.

— Какво ще кажеш да приключваме? — предложи той.

— Може би.

Той улови тона на гласа й.

— При теб има ли нещо ново?

— Гандалф — отвърна тя, като му подаде изрезката от вестника. Гледаше го как чете и забеляза лекото помръдване на устните му. Чудеше се дали винаги го прави…

— Интересно — каза той накрая. — Поемаме ли по тази следа?

— Аз мисля, че трябва, а ти?

Той поклати глава.

— Предай я на следствието. И без това ни стига тази проклета загадка.

— Да го предам…? — Тя изглеждаше ужасена. — Това е наше, Грант. Ами ако се окаже изключително важно?

— За бога, Шивон, чуй се, това е разследване, по което работят много хора. То не е наша собственост. Не можеш да проявяваш егоизъм с нещо такова.

— Просто не искам някой друг да ни открадне успеха.

— Дори ако това означава да не намерят Флип Балфур жива ли?

Тя замълча и направи гримаса.

— Не ставай глупав.

— Всичко това идва от Джон Ребус, нали?

Кръвта нахлу в лицето й.

— Кое?

— Да искаш да запазиш всичко за себе си, сякаш цялото разследване принадлежи на теб и единствено на теб.

— Глупости.

— Ти самата го знаеш; изписано е на лицето ти.

— Не мога да повярвам на ушите си.

Той се изправи и застана пред нея. Делеше ги само една педя разстояние, бяха сами.

— Знаеш го — повтори той тихо.

— Виж какво, исках само да кажа…

— … че не искаш да делиш славата с никого, а ако това не звучи като Ребус — здраве му кажи.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът?

— Имам чувството, че сега ще разбера.

— Ти си абсолютен пъзльо и винаги караш по правилата.

— Ти си полицай, а не частен детектив.

— А ти си бройлер. Кон с капаци, тръгнал по правия път.

— Бройлерите не носят капаци — отвърна й той.

— А трябва, защото ти носиш! — избухна тя.

— Точно така — каза той, сякаш леко поуспокоен и вдигна глава. — Точно така, аз винаги играя по правилата, нали?

— Виж, исках само да кажа…

Той я сграбчи за ръцете, придърпа я към себе си, а устните му потърсиха нейните. Тялото на Шивон се стегна и тя извърна лице. Ръцете му бяха приклещили нейните в желязна хватка и тя не можеше да ги помръдне. Отстъпи назад към бюрото, хваната като в капан.

— Едно доста тясно партньорство — избоботи някакъв глас откъм входа. — Точно това искам да виждам.

Грант пусна ръцете й при влизането на Ребус в стаята.

— Не ми обръщайте внимание — продължи той. — Това, че не се впускам в подобни модерни методи на полицейска работа, съвсем не означава, че не одобрявам.

— Ние само… — Гласът на Грант заглъхна.

Шивон се беше преместила от другата страна на бюрото и седна разтреперана на стола. Ребус се приближи.

— Свършихте ли с това? — имаше предвид стола на Фермера.

Грант кимна и Ребус го върна обратно при бюрото си. Забеляза, че на бюрото на Елън Уайли докладите от аутопсиите лежаха отново завързани с канап. Прегледани, заключенията направени и вече непотребни.

— Фермера даде ли ти някакъв резултат? — попита той.

— Не се е обадил още — каза Шивон, като се опитваше да контролира гласа си. — Тъкмо се канех да му телефонирам.

— Но сбърка сливиците на Грант със слушалката, а?

— Сър — каза тя, като се стараеше да не повишава тон, въпреки че сърцето й биеше лудо. — Не искам да оставате с погрешно впечатление за случилото се тук…

Ребус вдигна ръка.

— Това няма нищо общо с мен, Шивон. Ти си абсолютно права. Хайде да не говорим повече за това.

— Смятам, че нещо трябва да се обясни — без да иска беше повишила глас. Погледна към мястото, където стоеше Грант, с гръб към нея и извърнати настрани очи. Но тя знаеше, че той се моли да не се оплаче от него. Господин Момченцето-състезател! Господин Кекльо с неговите джаджи и лъскава кола. По-добре да вземе бутилка джин, цяла каса джин и да напълни ваната с него.

— О-о? — Ребус наистина започваше да става любопитен.

„Мога да ти съсипя кариерата точно тук и в този момент, Грант.“

— Няма нищо — каза тя накрая.

Ребус я погледна изпитателно, но очите й останаха вперени в книжата пред нея.

— А ти да се похвалиш с нещо, Грант? — попита той весело и се отпусна на стола.

— Какво? — изчерви се Грант.

— Последната загадка, близо ли сте до решението й?

— Не съвсем, сър. — Грант беше застанал до едно от другите бюра и стискаше ръба му.

— А ти? — размърда се Шивон.

— Аз? — Ребус почукваше кокалчетата на ръката си с писалката. — Мисля, че днес стигнах до дъното на целия скапан живот. — Той хвърли писалката на бюрото. — Черпя по този случай.

— Пийна ли нещо вече? — попита Шивон.

Ребус присви очи.

— Две питиета. Погребаха мой приятел. Довечера планирам индивидуално бдение. Ако някой от вас иска да пийнем по нещо — с удоволствие.

— Трябва да се прибирам — каза Шивон.

— Аз не…

— Хайде, Грант. Ще ти дойде добре.

Грант погледна към Шивон, търсейки нейното мнение, или, може би, разрешение.

— Предполагам, че бих могъл да се справя с едно — съгласи се той.

— Добро момче — похвали го Ребус. — Нека бъде едно.

Докато Грант „ближеше“ бирата си, Ребус изпи две двойни уискита и две бири. Грант беше стигнал до половината на халбата си и остана слисан, когато му доляха още половина.

— Ще трябва да се прибирам с колата — предупреди той.

— По дяволите, Грант — изнедоволства Ребус, — само това слушам.

— Съжалявам.

— А останалото са извинения. Не разбирам защо е необходимо да се извиняваш на мен, че си натиснал Шивон.

— Не знам как се случи.

— Не се опитвай да го анализираш.

— Мисля, че случаят, по който работим. — Той спря при иззвъняването на някой от мобилните телефони. — Вашият ли е, или моят? — попита той и посегна към сакото си.

Оказа се, че търсят Ребус. Ребус даде знак на Грант, че отива да говори навън.

— Ало?

Наоколо започваше да се здрачава, а такситата си търсеха клиенти. Една жена едва не падна, препъвайки се в извадена тротоарна плоча. Млад мъж с бръсната глава и обеца на носа й помогна да събере разпилелите се портокали обратно в пазарската чанта. Малък жест на учтивост… но Ребус продължи да го наблюдава за всеки случай, докато младежът се отдалечи.

— Джон? Обажда се Джийн, работиш ли?

— Провеждам наблюдение — отговори й Ребус.

— О, Джон, искаш ли да…?

— Всичко е наред, Джийн, пошегувах се. Просто излязох да пийна нещо.

— Как мина погребението?

— Не отидох. Искам да кажа отидох, но не можах да го понеса.

— И сега пиеш?

— Не започвай да говориш като онези от телефона на доверието.

— Нямах такова намерение — засмя се тя. — Исках да кажа, че седя тук с бутилка вино и телевизора…

— И?

— И ще бъде хубаво някой да ми прави компания.

Ребус разбираше, че не е в състояние да шофира, а и не само това.

— Не знам, Джийн. Не си ме виждала, когато съм пил.

— Какво, да не се превръщаш в господин Хайд^[7]? — Тя се засмя отново. — Имала съм подобни преживявания с бившия си съпруг. Едва ли можеш да ми покажеш нещо ново. — Тя се опитваше да звучи весело, но в гласа й се усещаше известна нервност. Може би причината беше, че го покани. На никой не му е приятно да му откажат. Или нещо друго…

— Мога да взема такси. — Той се огледа. Все още беше облечен с костюма за погребението, със свалена вратовръзка и разкопчани горни копчета на ризата. — Май трябва да си отида до вкъщи и да се преоблека.

— Ако искаш.

Той погледна през улицата. Жената с портокалите вече чакаше на автобусната спирка. Той продължи да гледа към чантата й, сякаш проверяваше дали всичко си е на мястото. Животът в големия град — недоверието представляваше част от собствената ти защита; такова нещо, като добра постъпка, просто не съществуваше.

— Тогава доскоро — каза той.

Влезе обратно вътре и видя Грант да стои до празната си халба. Когато Ребус се приближи, той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Трябва да тръгвам.

— Да, и аз — отговори Ребус.

Грант изглеждаше разочарован, сякаш искаше Ребус да продължи да пие и да се напие. Ребус погледна към празната чаша, като се чудеше дали Грант не е убедил бармана да излее съдържанието й в мивката.

— В състояние ли си да караш? — попита Ребус.

— Добре съм.

— Чудесно. — Ребус потупа Грант по рамото. — В такъв случай можеш да ме закараш до Портобело.

Шивон прекара последния час в опити да изчисти от главата си всичко, свързано с разследването. Не ставаше. Горещата вана също не й помогна, а джинът отказваше да подейства. Дори музиката на „Матън Бърдс“, която си пусна, не й влияеше по обичайния начин. Последната загадка кънтеше в мислите й. А на всяка половин минута… ето и сега!… се връщаше спомена за преживяното с Грант, хванал здраво ръцете й, докато Джон Ребус, точно пък той! — ги наблюдава, застанал до вратата. Чудеше се, какво ли би се случило, ако Ребус не беше подсказал присъствието си. Колко ли време е стоял там и дали е чул нещо от спора им.

Тя скочи от дивана и отново започна да крачи из стаята с чаша в ръка. Не, не, не… сякаш повтарянето на думата можеше да пропъди мислите й, все едно нищо не се е случило. Защото именно в това беше проблемът. Не можеш да върнеш вече станалото.

— Тъпа женка — каза тя напевно и продължи да повтаря думите, докато те загубиха своето значение.

Тъпа женка, тъпа женка…

Не, не, не… Не, не, не…

Мечтата на зидаря…

Флип Балфур… Гандалф… Раналд Мар…

Грант Худ.

Тъпа женка, тъпа женка…

Беше стигнала до прозореца, когато песента свърши. В настъпилата тишина чу кола да завива в края на улицата и инстинктът й подсказа, че това е той. Изтича до лампата, настъпи с крак монтирания на пода ключ и стаята потъна в мрак. В коридора продължаваше да свети, но тя се съмняваше, че това се вижда отвън. Страхуваше се да помръдне, за да не хвърли сянка, която да я издаде. Колата спря. Започна следващата песен. Тя се присегна за дистанционното и изключи уредбата. Сега чу двигателя на колата, който продължаваше да работи. Сърцето й биеше лудо.

После чу звънеца, който й съобщи, че отвън има някой и той настоява да влезе. Тя изчака без да мърда. Пръстите й толкова силно стискаха чашата, че започнаха да изтръпват. Прехвърли я в другата си ръка. Отново се позвъни.

Не, не, не, не…

Просто зарежи тази работа, Грант. Влизай обратно в алфата и си върви. Утре ще се преструваме, че нищо не се е случило.

Зън, зън, зън…

Тя започна тихо да си тананика някаква измислена мелодия. Дори не можеше да се нарече мелодия. Просто някакви звуци, които да заглушат звънеца и бучащата в ушите й кръв.

Чу как вратата на колата се затвори и се поуспокои. Но едва не изтърва чашата, когато телефонът иззвъня.

Тя го виждаше, благодарение на светлината от уличната лампа. Лежеше на пода до дивана. Шест позвънявания и телефонният секретар щеше да се включи. Две… три… четири…

„Може би е Фермера!“

— Ало? — Тя се отпусна на дивана със слушалката до ухото си.

— Шивон? Грант е. Къде си? Звънях на външната врата.

— Сигурно звънецът не работи. Какво мога да направя за теб?

— На първо време можеш да ме пуснеш да вляза.

— Уморена съм, Грант, тъкмо си лягах.

— Пет минути, Шивон.

— Не мисля, че е добра идея.

— Ох! — Тишината се превръщаше в третия човек в разговора — някакъв огромен приятел без чувство за хумор, поканен само от единия от тях.

— Защо просто не се прибереш? Ще се видим сутринта.

— Може да се окаже твърде късно за Куизмастър.

— О, дошъл си да говорим за работа?

— Не съвсем — призна той.

— Не, не мисля, че е добра идея. Виж какво, Грант, нека го наречем моментна лудост, съгласен ли си? Мисля, че ще мога да живея с това.

— Това ли мислиш, че беше?

— А ти?

— От какво се страхуваш, Шивон?

— Какво искаш да кажеш? — В гласа й се усещаха твърди нотки.

Последва кратко мълчание, след което той каза примирено:

— Нищо. Нищо не исках да кажа. Съжалявам.

— Тогава ще се видим на работа.

— Добре.

— Наспи се хубаво. Утре ще намерим отговора на загадката.

— Щом казваш.

— Сигурна съм. Лека нощ, Грант.

— Лека нощ, Шив.

Тя затвори телефона, без дори да му обясни, че мрази да я наричат „Шив“ — някога така се обръщаха към нея съученичките й. Едно от гаджетата й в колежа също го харесваше. Разказа й, че на жаргон означавало „нож“. „Шивон“ — дори учителите й в училището в Англия имаха проблеми с името й. Произнасяха го като „Сиобън“ и се налагаше тя да ги поправя.

„Лека нощ, Шив…“

„Тъпа женка…“

Тя чу колата му да тръгва и видя играта на светлините от фаровете по тавана и далечната стена на стаята й. Седна в тъмното и допи чашата си. Когато телефонът й иззвъня отново, тя изруга на глас.

— Виж какво — изрева тя в телефонната слушалка. — Остави ме на мира, разбра ли?

— Добре… щом така искаш — беше гласът на Фермера.

— О, по дяволите, сър, съжалявам.

— Очакваш друго обаждане ли?

— Не, аз… може би друг път ще ви обясня.

— Добре тогава. Обадих се тук-там. Има хора, които познават Занаята много по-добре от мен и си помислих, че те могат да хвърлят светлина върху въпроса.

От тона му разбра онова, което искаше да чуе.

— Не се шегувате, нали?

— Ни най-малко. Но очаквам още двама души да ми се обадят. Нямаше никой у тях, затова им оставих съобщения. Не трябва да се отчайваме, както се казва, нали?

В усмивката й нямаше радост.

— Някои сигурно така казват — безнадеждните оптимисти, например.

— Така че утре очаквай да ти се обадя отново. Кога е крайният срок?

— Малко преди обяд.

— В такъв случай първата ми работа сега е да им позвъня отново.

— Благодаря ви, сър.

— Хубаво е човек да се чувства отново полезен. — Той замълча. — Нещо сякаш те измъчва, Шивон?

— Ще се справя.

— Готов съм да се обзаложа за това. Ще се чуем утре.

— Лека нощ, сър.

Тя затвори телефона. Беше си изпила чашата.

„Всичко това идва от Джон Ребус, нали?“ — това каза Грант по време на спора им. И ето я, с празна чаша в ръка, седнала в тъмното, загледана навън през прозореца.

— Изобщо не съм като него — каза тя на глас, после вдигна телефона отново и набра номера му. Включи се телефонният му секретар. Знаеше, че може да го потърси по мобилния. Може би е отишъл да пийне нещо; сигурно точно това е направил. Можеше да се срещне с него, да обиколят работещите до късно кръчми в града. Всяко, макар и слабо осветено кътче, което ги защитаваше от мрака.

Но той щеше да поиска да разговарят за Грант, за позата, в която ги завари. Това щеше да стои между тях, независимо за какво говорят.

Тя се замисли за минута, после все пак набра номера на мобилния му телефон, но той се оказа изключен. Още един телефонен секретар, още едно неоставено съобщение. Последният шанс беше неговия пейджър, но тя започна да се разколебава.

Чаша чай… ще я вземе в леглото със себе си. Включи чайника и потърси пликчетата с чай. Кутията се оказа празна. Разполагаше единствено с някакви билки — лайка. Замисли се, дали бензиностанцията на Кенънмилс няма да е отворена… Или може би магазинчето на Брафтън стрийт. Да, това е… Тя видя решението на проблемите си! Сложи си обувките и палтото, после провери дали си е взела ключове и пари. След като излезе погледна дали външната врата се е заключила зад нея. Надолу по стълбите и навън в нощта, в търсене на съюзник, на когото може да се разчита, независимо какъв е.

Шоколад.

Бележки

[1] Говорещо куче детектив от едноименен анимационен сериал. — Б.пр. ↑

[2] Популярен анимационен сериал. — Б.пр. ↑

[3] Превишен кредит, позволен от банката. — Б.пр. ↑

[4] „Пейнтбол“ — симулираща игра с пистолети играчки, използващи боя за отразяване на уцелена мишена. — Б.пр. ↑

[5] Игра на думи. — Б.пр. ↑

[6] Известна британска рокгрупа — Б.пр. ↑

[7] Герой от романа „Д-р Джекил и господин Хайд“ на Р. Л. Стивънсън. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Иън Ранкин Водопадът (8)

Метаданни

Данни

Водопадът

Информация

История

Сваляне / Връзки

8

Иън Ранкин
Водопадът (8)