Иън Ранкин
Водопадът (4)

4

По пътя си за работа на следващата сутрин Шивон не мислеше за нищо друго, освен за Куизмастър. Никой не се обади на мобилния й телефон, затова тя обмисляше възможността да му изпрати ново съобщение. На него или на нея. Знаеше, че не трябва да се влияе, но постоянно мислеше за Куизмастър като за „него“. „Затворът“, „Хелбанк“… звучаха й като понятия, използвани от мъжете. И цялата идея за някаква игра, осъществявана чрез компютър. Всичко това звучеше толкова момчешко, тъжни момчета с анораци, залепнали на компютрите в стаите си. Явно нейното първо съобщение „Проблем. Трябва да говоря с теб. Флипсайд“ — нямаше ефект. Днес тя щеше да сложи край на преструвките. Щеше да му изпрати имейл от свое име и да обясни изчезването на Флип, като го помоли да се обади. Остави мобифона до главата си цяла нощ, като се събуждаше почти през час и проверяваше дали не е проспала някое обаждане. Никой обаче не я потърси. Накрая, с приближаването на утрото, тя се облече и излезе да се поразходи. Апартаментът й беше съвсем близо до Брафтън стрийт в район, който бързо се урбанизираше — не толкова скъп колкото Новия град, с който граничеше, но близо до центъра. На нейната улица кипеше усилена работа и тя знаеше, че до средата на сутринта фургоните на строителите щяха да се борят да си намерят място за паркиране.

Тя прекъсна разходката си, за да закуси в едно рано отварящо кафе: боб на препечена филийка и чаша толкова силен чай, че тя се уплаши да не се отрови с танин. Когато стигна върха на Калтън Хил, тя спря, за да погледа как града се събужда за новия ден. Надолу по река Лийт беше акостирал товарен кораб. Хълмовете Пентланд на юг бяха обвити с ниски облаци, приличащи на пухен юрган. На Принсес стрийт движението още не беше толкова оживено — главно автобуси и таксита. Харесваше Единбург най-много през тази част на деня, преди в него да се настани обичайното всекидневие. Една от най-близките забележителности беше хотел „Балморал“. Спомни си за купона на Гил Темплър там… Как Гил спомена, че й е дошло твърде много. Шивон се зачуди дали тя имаше предвид самия случай, или новата си длъжност. Едно от нещата, свързани с нейното повишение беше, че с новия пост вървеше и Джон Ребус. Сега той ставаше проблем повече на Гил, отколкото на Фермера. В участъка вече се говореше, че Джон вече е успял да се забърка в някаква каша — намерен пиян в апартамента на изчезналата. По-рано доста хора предупреждаваха Шивон, че започва да прилича до голяма степен на Ребус, придобивайки и недостатъците му, наред със силните му страни. Тя не смяташе, че това е вярно.

Не, това не беше вярно…

Разходката й надолу по хълма я доведе до Уотърлу. Ако завиеше надясно, щеше да си е вкъщи след пет минути, наляво — можеше да стигне до работата си за десет минути. Сви наляво към Северния мост и продължи да върви.

В участъка в Сейнт Ленардс беше спокойно. В стаята на Криминалния отдел миришеше на мухъл — твърде много хора всеки ден прекарваха прекалено дълго време в тази теснотия. Тя разтвори широко един от прозорците, направи си слабо кафе и седна на бюрото си. Когато провери — нямаше никакви съобщения на компютъра на Флип. Реши да остави линията отворена, докато съчини новия си имейл. Но след първите два реда се появи съобщение, че има поща. Беше от Куизмастър — само едно „Добро утро“. Тя натисна бутона за отговор и написа въпрос: „Откъде разбра, че съм тук?“. Отговорът дойде веднага. „Това е нещо, което Флипсайд не би попитала. Коя си ти?“

Шивон пишеше толкова бързо, че не поправяше грешките си. „Аз съм полицейски служител, работещ в Единбург. Разследваме изчезването на Филипа Балфур.“ Изчака цяла минута за отговора му.

„Кой?“

„Флипсайд“, написа тя.

„Никога не ми е казвала истинското си име, това е едно от правилата.“

„Правилата на играта?“, напечата Шивон.

„Да. В Единбург ли живееше?“

„Беше студентка там. Можем ли да поговорим? Имаш мобилния ми телефон.“

Времето до отговора му отново й се стори безкрайно дълго.

„Така предпочитам.“

„Добре“, написа Шивон, „Можеш ли да ми кажеш за Хелбанк?“.

„Ще трябва да се включиш в играта. Дай ми име, за да ти се обадя.“

„Казвам се Шивон Кларк. Детектив съм в Лотиан и Бордърс.“

„Имам чувството, че това е истинското ти име, Шивон. Ти наруши едно от първите правила. Как се произнася името ти?“

Шивон почувства как кръвта нахлу в лицето й.

„Това не е игра, Куизмастър.“

„Точно това е. Как се произнася името ти?“

„Ши-вон.“

Последва още по-дълга пауза и тя тъкмо се канеше да изпрати отново съобщението, когато отговорът дойде.

„В отговор на въпроса ти — Хелбанк е едно от нивата на играта.“

„Флипсайд е играла игра?“

„Да. Следващото ниво се нарича Затвора.“

„Каква е тази игра? Възможно ли е да се е забъркала в някаква неприятност?“

„По-късно.“

Шивон се загледа в думата:

„Какво искаш да кажеш?“

„Ще говорим по-късно.“

„Имам нужда от твоето сътрудничество.“

„Тогава се научи на търпение. Мога да се изключа от разговора веднага и ти никога няма да ме намериш. Съгласна ли си?“

Шивон беше готова да удари екрана с юмрук.

„По-късно.“

„По-късно“, написа тя.

И това беше всичко. Никакви следващи съобщения. Той се изключи или продължаваше да е там, но не отговаряше. Не й оставаше нищо друго, освен да чака. Дали? Тя влезе в Интернет и опита всички търсачки, които успя да открие, искайки да намерят сайтове, свързани с Куизмастър и Езическа Омерта. Излязоха десетки куизмастъри, но тя нямаше усещането някой от тях да е нейния. За Езическа Омерта не излезе нищо, макар че всяка от думите поотделно я препращаше към стотици сайтове, повечето от които се опитваха да й продадат някаква религия на новата епоха. Когато опита Езическа Омерта.com не излезе нищо. Това беше по-скоро адрес, отколкото сайт.

Тя направи още кафе. Останалите от дежурната смяна идваха на работа. Няколко от колегите й я поздравиха, но тя не слушаше. Имаше друга идея. Седна отново на бюрото си с телефонния указател и издание на „Жълти страници“, дръпна бележника към себе си и взе писалка.

 

 

Първо направи опит при продавачите на дребно на компютри, докато накрая нещо я насочи към магазин за комикси на Южния мост. За Шивон комиксите означаваха нещо като Бино и Денди, въпреки че някога имаше гадже, чиято мания към „2000 г. след н.е.“ до голяма степен стана причина за тяхната раздяла. Но този магазин се оказа направо откритие. В него имаше хиляди заглавия: научнофантастични книги, тениски и други стоки. На щанда продавач на тийнейджърска възраст спореше за заслугите на Джон Константин с двама ученици. Тя не знаеше дали Константин е герой от комиксите или писател, или художник. Накрая момчетата я забелязаха да стои точно зад тях. Те спряха да се горещят и отново се превърнаха в непохватни 12-годишни дългучи. Може би не бяха свикнали жени да ги слушат. Предполагаше, че изобщо не са свикнали с жени.

— Чух ви да разговаряте — каза тя. — Помислих, че можете да ми помогнете с нещо.

Никой от тримата не каза нищо. Продавачът тийнейджър търкаше пъпчиците от акне по бузата си.

— Играете ли игри по Интернет?

— Искате да кажете нещо като „Дриймкаст“ ли?

Тя гледаше неразбиращо.

— Това е на „Сони“ — поясни продавачът.

— Имам предвид игри, които някой ги води, свързват се с теб по имейла, поставят ти предизвикателства.

— Ролеви игри — кимна едно от момчетата и погледна другото за потвърждение.

— Играли ли сте някога такава? — попита го Шивон.

— Не — призна то.

Никой от тях не беше.

— Надолу по Лийт Уок има магазин за игри — каза продавачът. — Той е за „Т и Д“, но може и да помогнат.

— „Т и Д“?

— Меч и Заклинания, Тъмници и Дракони.

— Този магазин има ли име? — попита Шивон.

— „Гандалф“^[1] — отвърнаха те в хор.

 

 

„Гандалф“ имаше тясна фасада, притисната безмилостно от салон за татуировки и магазин за пържени картофи. Още по-малко обещаващо изглеждаше мръсният прозорец, покрит с метална решетка, закрепена с катинари. Но когато натисна вратата, тя се отвори, разлюлявайки накачените непосредствено зад нея звънчета. Някога „Гандалф“ вероятно е бил нещо друго — може би антикварна книжарница — и смяната на предназначението му не е била придружена от някаква реконструкция. По рафтовете имаше най-различен асортимент от игри върху дъски и фигурки за игра, като последните приличаха на небоядисани войничета. Върху постерите по стените имаше изрисувани различни сцени от анимационния филм „Армагедон“. Имаше различни ръководства с огънати краища, а в центъра на стаята — четири стола и сгъваема масичка, с дъска за игра върху нея. Нямаше щанд за продажби, нито гише за плащане. Вратата в дъното на магазина се отвори със скърцане и от нея излезе мъж в началото на петдесетте. Беше със сива брада и опашка, и с отпуснато шкембенце, облечено в тениска с групата „Грейтфул Дед“.

— Приличате ми на някакво длъжностно лице — каза той мрачно.

— От Криминалния отдел — показа му Шивон служебната си карта.

— Закъснял съм с наема само с 8 седмици — измърмори той. Докато тътреше краката си към дъската за игра, тя забеляза кожените му изрязани отпред сандали. Подобно на собственика си, и те изглеждаха поизносени. Той разглеждаше разположението върху дъската. — Ще направите ли някакъв ход? — изведнъж попита мъжът.

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Той се усмихна.

— При това положение на Антъни му е спукан задника, извинете ме за израза. — Той погледна часовника си. — Те ще дойдат след час.

— Кои са те?

— Играчите. Наложи се да затворя магазина миналата вечер, а те още не бяха свършили.

Антъни трябва да е бил доста объркан в стремежа си да разбие Уил.

Шивон погледна към дъската. Не видя някаква голяма стратегия в нареждането. Брадаткото почука по картите, наредени встрани от дъската.

— Ето, тук е истината — каза той с леко раздразнение.

— О, страхувам се, че не съм експерт — отговори Шивон.

— Не бихте могла да бъдете.

— Какво означава това?

— Нищо, сигурен съм.

Но тя беше абсолютно сигурна, че знае какво имаше той предвид. Това беше частен клуб — само мъже, подобно на всеки друг бастион.

— Не мисля, че ще можете да ми помогнете — призна Шивон, оглеждайки наоколо. Опитваше се да овладее желанието си да започне да се чеше. — Интересува ме нещо по-високотехнологично.

При тези думи той настръхна.

— Какво имате предвид?

— Ролеви игри на компютър.

— Интерактивни? — Очите му се разшириха.

Тя кимна и той отново погледна към часовника си, след това отново се затътри покрай нея към вратата и я заключи. Тя прие защитна поза, но той просто мина покрай нея по пътя си към далечната врата.

— Тук долу — каза той, и Шивон, чувствайки се донякъде като Алиса в отвора на тунела, накрая го последва.

Четири или пет стъпала по-надолу тя се озова в усойна стая без прозорци — частично осветена. Имаше натрупани до тавана кашони — още игри и принадлежности, предположи тя — плюс мивка с чайник и чаши върху дъска за сушене. Но на маса в единия от ъглите имаше нещо като модерен компютър с огромен екран, тънък като екрана на лаптоп. Тя попита своя водач как се казва.

— Гандалф — отговори той закачливо.

— Имах предвид истинското ви име?

— Знам, но тук това е моето истинско име.

Той седна на компютъра и започна работа, като говореше, докато мърдаше мишката. Само след миг тя осъзна, че мишката е безжична.

— В мрежата има много игри — обясняваше той. — Присъединяваш се към група хора, за да се борите или срещу програмата или срещу други отбори. Има цели лиги. — Той почука по екрана. — Виждате ли? Това е лигата „Дуум“. — Той я погледна. — Знаете ли какво е „Дуум“?

— Компютърна игра.

Той кимна.

— Но тук си сътрудничиш с други и имате общ враг.

Погледът й обходи имената на отборите.

— Колко анонимно е това? — попита тя.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа, знае ли всеки от играчите кой е неговият съотборник, или кой е в противниковия отбор.

Той поглади брадата си.

— В най-добрия случай те имат псевдоним.

Шивон се замисли за Филипа с нейното тайно име за електронната поща.

— И хората могат да имат много имена, нали?

— О, да — съгласи се той. — Можеш да се сблъскаш с десетки имена, а хора с които си разговарял стотици пъти… се връщат отново под друго име и ти не осъзнаваш, че вече ги познаваш.

— Значи те могат да лъжат за себе си?

— Така го наречете, щом искате. Това е виртуалният свят. В него нищо не е „реално“. Така че хората са свободни всеки да си измисля някакъв свой виртуален живот.

— В случая, по който работя, е замесена една игра.

— Коя игра?

— Не знам. Но в нея има нива, наречени Хелбанк и Затвора. Явно я води някой, наречен Куизмастър.

Той отново поглади брадата си. Откакто седна на компютъра си беше сложил чифт очила с метални рамки. Екранът се отразяваше в стъклата и скриваше очите му.

— Не я знам — каза той накрая.

— А как ви звучи?

— Звучи ми като сценарий на обикновена ролева игра. Куизмастър поставя задачи или въпроси на един или на десетки играчи.

— Искате да кажете отбори?

Той сви рамене.

— Трудно е да се каже. Какъв е уебсайта?

— Не знам.

Той я погледна.

— Не знаете много, нали?

— Така е — призна тя.

Той въздъхна.

— Колко сериозен е този случай?

— Изчезнала е една млада жена. Участвала е в играта.

— И вие не знаете дали двете неща са свързани?

— Не.

Той постави ръцете си на стомаха.

— Ще поразпитам — каза той. — Ще видим дали ще можем да издирим Куизмастър за вас.

— Дори и да имах някаква представа какво включва играта…

Той кимна, а Шивон си спомни диалога си с Куизмастър. Беше попитала за Хелбанк. А неговият отговор?

„Ще трябва да играеш играта…“

 

 

Тя знаеше, че ако поиска да й дадат лаптоп, това щеше да й отнеме много време. Дори тогава, той нямаше да е свързан с Интернет. Така по пътя обратно за участъка, тя се отби в един от магазините за компютри.

— Най-евтиният, който можем да ви предложим, е около 900 лири — информира я продавачката.

Шивон неволно отстъпи назад.

— А колко време ще е необходимо да ме свържете с Интернет?

Продавачката сви рамене.

— Това зависи от вашия сървър — поясни тя.

Шивон благодари и си тръгна. Знаеше, че винаги може да използва компютъра на Филипа Балфур, но не искаше, поради най-различни причини. След това внезапно й хрумна нещо и набра някакъв номер на мобилния си телефон.

— Грант? Шивон се обажда. Нуждая се от една услуга…

 

 

Детектив Грант Худ си беше купил лаптоп по същата причина, поради която се беше сдобил и с минидиск плейър, DVD и цифрова камера. Те представляваха „неща“, а човек си купуваше именно „неща“, за да впечатлява хората. Със сигурност, всеки път, когато донасяше нещо ново в Сейнт Ленардс, той или по-скоро „нещото“ ставаше център на внимание за около 5–10 минути. Но Шивон беше забелязала, че Грант винаги с готовност даваше назаем тези хайтек неща на всеки, който поиска. Самият той не ги използваше, или ако го правеше, те му омръзваха след няколко седмици. Вероятно никога не отиваше по-далеч от наръчниците за експлоатация. Последният, който вървеше с камерата, се оказа по-обемист от самия апарат.

И така, за Грант беше удоволствие да си отиде до тях и да се върне с лаптопа. Шивон вече му беше обяснила, че ще го използва за електронна поща.

— Готов е — каза й Грант.

— Ще ми трябва твоя имейл адрес и парола.

— Но това означава, че ще имаш достъп до моите имейли — замисли се той.

— Грант, я ми кажи колко имейла получаваш седмично?

— Няколко — отговори той, сякаш се оправдаваше.

— Не се тревожи, ще ти ги запазвам… и обещавам да не надничам в тях.

— Тогава остава въпроса за моя хонорар — заяви Грант.

Тя го изгледа.

— Твоят хонорар?

— Остава да го обсъдим — ухили се той.

Тя скръсти ръце.

— И какъв е той?

— Не знам — отвърна той. — Ще трябва да си помисля.

След като приключиха сделката, тя се насочи обратно към бюрото си. Вече имаше конектор, който щеше да свърже мобилния й телефон с лаптопа. Най-напред обаче провери компютъра на Филипа. Никакви съобщения, нищо от Куизмастър. Включването в Интернет с машината на Грант й отне само няколко минути. След като се свърза тя изпрати бележка на Куизмастър, като му изпрати имейл адреса на Грант: „Може би искам да играя играта. Твой ред е. Шивон“.

След като изпрати съобщението, тя остави линията отворена. Щеше да й струва малко състояние, когато пристигнеше следващата сметка за мобилния й телефон, но тя се опита да не мисли сега за това. До този момент играта беше единствената следа, с която разполагаше. Дори да нямаше намерение да участва в нея, тя все пак искаше да узнае повече за това. Виждаше Грант в другия край на стаята. Разговаряше с двама колеги. А те продължаваха да гледат към нея.

Нека, помисли си тя.

 

 

Ребус беше в Гейфилд Скуеър и тук нищо не се случваше. Което означаваше, че кипеше усилена дейност, но целият този шум и суетене не можеха да скрият пълзящото чувство на отчаяние. Самият заместник-началник на Главното полицейско управление си придаваше спокоен вид, докато Гил Темплър и Бил Прайд го информираха за хода на разследването. Той даде ясно да се разбере, че това, което им трябва, е „бързо заключение“. Самите Темплър и Прайд малко по-късно употребиха същата фраза, откъдето Ребус разбра какви са ги говорили.

— Инспектор Ребус? — застана един от вълнодрешковците пред него. — Шефката иска да разговаряте.

Когато влезе, тя му каза да затвори вратата. Стаята беше претъпкана с най-различни неща и навсякъде се разнасяше миризма на пот. Мястото не достигаше и Гил споделяше стаята си с други двама детективи, работещи на смени.

— Може би ще трябва да започнем да използваме и затворническите килии — каза тя, докато събираше чашите от бюрото си, без да намери по-подходящо място къде да ги остави. — Едва ли би могло да бъде по-лошо от това.

— Не си прави труда — каза Ребус. — Няма да оставам тук дълго.

— Точно така, няма! — Тя сложи чашите на пода и почти веднага ритна едната от тях.

Без да обръща внимание на разлятото Гил седна.

Ребус остана прав, което днес беше задължително, поради липсата на други столове в стаята.

— Какво стана във Фолс?

— Стигнах до бързо заключение.

— Което е? — изгледа го тя злобно.

— Че ще се получи страхотна история за таблоидите.

Гил кимна.

— Снощи мернах нещо във вечерния вестник.

— Жената, която е намерила куклата — или поне така твърди — се е разприказвала.

— „Или поне така твърди“?

Той само сви рамене.

— Мислиш, че това може да е нейна работа?

Ребус пъхна ръце в джобовете си.

— Кой знае?

— Познавам човек, който може да знае. Моя приятелка на име Джийн Бърчил. Смятам, че трябва да говориш с нея.

— Каква е тя?

— Уредник в Музея на Шотландия.

— И знае нещо за тази кукла?

— Възможно е. — Гил направи пауза. — Според Джийн, това далеч не е първият случай.

 

 

Ребус призна на своята екскурзоводка, че никога преди това не е идвал в музея.

— Водил съм дъщеря си в стария музей, когато беше още дете.

Джийн Бърчил изцъка укорително.

— Но това е съвсем друго нещо, инспекторе. Тук става въпрос за това кои сме, за нашата история и култура.

— Нямате ли жертвени животни като при индианците и стълбове с изображения на тотеми?

— Не се сещам за такива — усмихна се тя.

Вървяха през изложбените зали на приземния етаж, оставяйки зад себе си огромното варосано фоайе до входа. Спряха пред малък асансьор и Бърчил се обърна с лице към него, като го изгледа от главата до петите.

— Гил ми разказа за вас — каза тя.

Вратите на асансьора се отвориха и тя влезе, а Ребус я последва.

— Само добри неща, надявам се.

Той се опитваше да придаде лек тон на разговора. Бърчил само го изгледа отново и се усмихна. Въпреки възрастта си, тя му напомняше на ученичка — тази смесица от срамежливост и знание, прекомерен морал и любопитство.

— На четвъртия етаж — каза му тя.

Когато вратите на асансьора се отвориха отново, те навлязоха в тесен коридор, изпълнен със сенки и образи на смъртта.

— Това е секцията, свързана с вярванията — обясни тя, а гласът й едва се чуваше. — Магии и осквернители на гробове и погребения.

Една черна катафалка стоеше в очакване да откара следващия си товар към някое викторианско гробище, докато наблизо имаше голям метален ковчег. Ребус не можа да се въздържи да не протегне ръка да го докосне.

— Това е така нареченият „Сейф на мъртвите“ — каза тя и след като видя неразбиращия му поглед, продължи: — Семействата на починалите са заключвали ковчега в метален сейф за първите шест месеца, за да възпрат „възкресителите“^[2].

— Имаш предвид крадците на трупове? — това вече беше част от историята, която той познаваше. — Такива като Бърк и Хеър? Които са изравяли трупове и са ги продавали на университета?

Тя впи поглед в него, както учителката гледа твърдоглавия си ученик.

— Бърк и Хеър не са изравяли нищо. Това е истината за тях — те са убивали хора, а после са продавали телата на анатомите.

— Правилно — съгласи се Ребус.

Минаха край погребални венци, снимки на починали бебета и спряха пред най-отдалечената стъклена витрина.

— Ето ги — каза Бърчил. — Ковчезите от Артърс Сийт.

Ребус погледна към тях. Имаше осем ковчега. Бяха между 10 и 15 см на дължина, добре изработени, със забити пирончета в капаците им. Вътре в ковчезите имаше малки дървени кукли, някои от тях — с дрехи. Ребус се загледа в едно бяло-зелено каре.

— Привърженик на Хибс^[3] — каза той.

— Някога всичките са били облечени, но платът се е разпаднал. — Тя посочи към една снимка във витрината. — През 1836 г. няколко деца играели на хълма Артърс Сийт и намерили скрит отвор на пещера. Вътре в нея имало седемнайсет малки ковчега, от които са останали само тези осем.

— Сигурно доста са се изплашили — взираше се Ребус в снимката, като се опитваше да разбере къде точно би могла да е пещерата по масивните склонове на хълма.

— Анализът на материалите показва, че са били направени през трийсетте години на XIX век.

Ребус кимна. Тази информация беше отпечатана на серия картички, изложени сред експонатите. Тогавашните вестници изказвали предположението, че куклите са били използвани от вещици, които са правели магии за смърт на определени хора. Друга популярна теория твърдяла, че са били оставени там като талисмани за късмет преди отплаване.

— Моряци на хълма Артърс Сийт? — учуди се Ребус. — Това е нещо, което не може да се види всеки ден.

— Правилно ли усещам някаква хомофобия в думите ви, инспекторе?

Той поклати глава.

— Просто е доста далеч от доковете, това е всичко.

Тя го стрелна с очи, но лицето й не издаваше нищо.

Ребус отново разгледа ковчезите. Беше готов да се обзаложи, че съществува връзка между тези предмети и намерения във Фолс. Човекът, който е направил и оставил ковчега до водопада, знаеше за експонатите в музея и по някаква причина беше решил да ги копира. Ребус разгледа и останалите мрачни свидетелства на човешката смърт.

— Вие ли сте нареждали тези неща?

Тя кимна.

— Може да е интересна тема за събирания с приятели.

— Ще останете учуден — каза тя тихо. — Когато стане дума за това, не проявяваме ли всички любопитство към нещата, от които се страхуваме?

 

 

Долу, в старата част на музея, те седнаха на пейка, умишлено изкривена, за да наподобява гръдната кост на кит. Във фонтана наблизо имаше рибки и деца протягаха ръце да ги докоснат, но в последния момент бързо ги отдръпваха, като се смееха и стискаха ръцете си. Отново тази смесица от любопитното и страшното. В края на големия салон се издигаше огромен часовник, чийто комплексен механизъм се състоеше от изкуствени части от скелети и готически фантастични фигури. Имаше дърворезба на жена, облечена в бодлива тел.

Ребус остана с чувството, че може би има и други сцени на мъчения, които остават извън неговото полезрение.

— Нашият часовник на хилядолетието — обясни Джийн Бърчил.

Тя погледна часовника си — десетина минути преди да удари отново.

— Интересен дизайн — каза Ребус. — Часовник, пълен със страдания.

Тя го погледна.

— Не всеки забелязва веднага…

Ребус само сви рамене.

— Горе имаше нещо за връзката между куклите и Бърк и Хеър, нали?

Тя кимна.

— Нещо като симулирано погребение за жертвите. Смятаме, че те вероятно са продали около седемнайсет тела за дисекция. Ужасно престъпление. Едно тяло, подложено на дисекция, не може да се изправи отново в деня на Страшния съд.

— Не и без да му се разпилеят червата — съгласи се Ребус.

Тя не му обърна внимание.

— Бърк и Хеър са били арестувани и осъдени. Хеър свидетелствал срещу приятеля си и само Уилям Бърк отишъл на бесилката. Познайте какво се е случило с тялото му след това?

Това беше лесен въпрос.

— Дисекция? — опита се да отгатне Ребус.

Тя кимна.

— Тялото му било откарано в Олд Колидж по същия път, по който повечето, ако не и всичките му жертви били откарвани и използвани от класовете по анатомия. Това станало през януари 1829 г.

— А ковчезите датират от началото на трийсетте. — Ребус се замисли. Не беше ли му се похвалил някой, че притежава сувенир, направен от кожата на Бърк? — Какво е станало с тялото след това? — попита той.

Джийн Бърчил го погледна.

— В музея на хирурзите в „Сърджънс Хол“ има един джобен бележник.

— Направен от кожата на Бърк?

Тя отново кимна.

— Всъщност, изпитвам известно съжаление към Бърк. Изглежда в него е имало нещо гениално. Преселник по икономически причини. Бедността и случайността го довели до първата му продажба. Негов гостенин, който му дължал пари, починал в дома му. Бърк знаел за съществуващата криза в Единбург — един успешен медицински факултет, без достатъчно тела, необходими за работата му.

— Хората дълго ли са живели по това време?

— Напротив. Но както ви казах, един подложен на дисекция труп не може да влезе в рая. Студентите по медицина разполагали само с тела на екзекутирани криминални престъпници. Законът за анатомията от 1832 г. поставил край на необходимостта да се оскверняват гробове…

Гласът й заглъхна. Тя изглежда беше загубила връзка с настоящето за момент, докато разсъждаваше за пропитото с кръв минало на Единбург. А също и Ребус. Възкресители и портфейли, направени от човешка кожа… магии и бесилки. До ковчезите на четвъртия етаж той забеляза най-различни принадлежности на вещици — различни конфигурации от кости, сбръчкани сърца на животни с подаващи се от тях нокти.

— Хубаво местенце, а?

Той имаше предвид Единбург, но тя мислеше за обкръжението си.

— Още от дете — продължи тя, — се чувствам по-спокойно тук, отколкото на всяко друго място в града. Може да смятате работата ми за мрачна, инспекторе, но още по-малко са хората, които биха изпитвали удоволствие от вашата работа.

— Добър отговор — съгласи се той.

— Ковчезите ме интересуват, защото те са такава загадка. В един музей ние живеем по правилата на идентификацията и класификацията. Датите и доказателствата може да са несигурни, но ние почти винаги знаем с какво се занимаваме — ковчеже, ключ, останките от римско погребение.

— Но в случая с ковчезите не може да сте сигурни какво означават.

Тя се усмихна.

— Точно така, затова действат разочароващо на един уредник.

— Чувството ми е познато — каза той. — Като при мен с някой случай. Ако не може да бъде разрешен, аз се чувствам направо съсипан.

— Продължаваш да си блъскаш главата… излизаш с нови версии…

— Или нови заподозрени, да.

В този момент се погледнаха.

— Може би между нас има нещо много по-общо, отколкото си мислех — каза Джийн Бърчил.

— Може би — призна той.

Часовникът започна да бие, въпреки че стрелката за минутите още не сочеше дванайсет. Посетителите се събраха около него, а децата гледаха с отворени уста как различните механизми вдъхваха живот на ослепителните фигурки. Зазвъняха камбани, започна да звучи злокобна музика от орган. Махалото представляваше излъскано огледало. Ребус виждаше отражението си в него, а зад него целият музей, всеки посетител, оставаше запленен.

— Заслужава си да се разгледа по-отблизо — каза му Джийн Бърчил.

Те станаха и тръгнаха напред, като се присъединиха към насъбралото се множество. На Ребус му се стори, че сред дървените фигури разпозна Хитлер и Сталин. Движеха някакъв зъбчат трион.

— Още нещо — каза Джийн Бърчил. — Има други кукли, на други места.

— Какво? — откъсна той поглед от часовника.

— Най-добре ще е да ви изпратя каквото имам…

 

 

Ребус прекара остатъка от петъка в очакване смяната му да свърши. На една от стените имаше закачени снимки на гаража на Дейвид Костело като добавка към разбъркания пъзел. Спортната му кола беше тъмносиня, с гюрук. Съдебните експерти нямаха разрешение да вземат проби от колата и гумите, но това не им попречи да я огледат добре. Не личеше да е мита скоро. Ако беше, щяха да разпитат Дейвид Костело защо. Събраха още снимки на приятелите на Филипа и нейните познати и ги показаха на професор Девлин. Подпъхнаха и две снимки на момчето между тях, което накара Девлин да се оплаче от „тактика, заслужаваща презрение“.

Пет дни от онази неделна вечер, пет дни от нейното изчезване. Колкото повече Ребус се взираше в пъзела на стената, толкова по-малко виждаше. Той се замисли отново за часовника на хилядолетието, който стоеше точно насреща му — колкото повече го гледаше, толкова повече виждаше — малки фигурки изведнъж привличаха вниманието сред целия движещ се механизъм. Сега той го разглеждаше като паметник на изгубените и забравените. Изложеното на стената — снимки, факсове, ксерокопия и рисунки, по свой начин също представляваше паметник. Но накрая, каквото и да се случеше, този паметник щеше да бъде свален и захвърлен в някой кашон, някъде в склада, а животът му — ограничен, докато трае разследването.

Бил е тук и преди — друг път, други случаи, не всичките разрешени за нечие удовлетворение. Опитваш се да не ти пука, да останеш обективен, точно както те обучават по семинарите, но е трудно. Фермера продължаваше да си спомня за едно малко момче от първата си седмица в полицията, и Ребус също имаше своите спомени. Ето защо, в края на деня той се прибра вкъщи, взе си душ и се преоблече, и остана във фотьойла си близо час в компанията на чаша уиски „Лафрейг“ и Ролинг Стоунс — тази вечер с „Банкетът на просяците“ и всъщност — повече от една чаша уиски. От двете му страни се търкаляха навитите килими от хола и спалните. Матраци и гардероби, шкафчета… Стаята приличаше на склад за отпадъци. Но от вратата до фотьойла му и от фотьойла до музикалната уредба имаше чиста пътека и това беше всичко, което му е необходимо.

След Стоунс той още имаше половин чаша от малцовото за довършване, затова си пусна друг албум. „Желание“ на Боб Дилън и песента „Ураганът“ — една история на несправедливост и погрешно обвинение. Знаеше, че това се случва. Понякога нарочно, понякога случайно. Беше работил върху случаи, където доказателствата ясно сочеха за извършител даден човек, когато изведнъж се появяваше някой друг и се признаваше за виновен. А в миналото — далечното минало — на един или двама криминални престъпници им бяха направили „постановка“, за да очистят улиците от тях или да задоволят нуждите на обществото от това някой да е осъден. Понякога си сигурен кой е извършителят, но никога не можеш да го докажеш така, както го иска прокурорът. През тези години едно или две ченгета дори преминаха границата.

Той вдигна тост за тях и видя отражението си в прозореца на всекидневната. Каза наздраве и на себе си, после вдигна телефона и повика такси.

Посока — пъбовете.

В Оксфорд Бар той се заговори с един от редовните посетители и спомена за пътуването си до Фолс.

— Не бях го чувал преди — сподели той.

— О, да — заяви другият, — знам Фолс. Не е ли това мястото, откъдето идва Уий Били.

Уий Били беше друг редовен посетител. Разследването потвърди, че още го няма в бара, но двадесетина минути по-късно той влезе все още в униформата си на готвач в ресторанта зад ъгъла. Той избърса потта от очите си, докато се промъкваше към бара.

— Свърши ли? — попита го някой.

— Взех си малко почивка, че се скапах от бачкане — отговори той, като си погледна часовника. — Халба светло, ако обичаш, Маргарет.

Докато барманката наливаше, Ребус поиска още едно и заяви, че и двете питиета са за негова сметка.

— Наздраве, Джон — каза Били, несвикнал с подобна щедрост. — Как я караш?

— Вчера ходих до Фолс, вярно ли е, че си израснал там?

— Аха, така е. Не съм се връщал от години, представяш ли си?

— Тогава не познаваш семейство Балфур?

Били поклати глава.

— Вече бях в колежа, когато те се върнаха. Мерси, Маргарет. — Той вдигна халбата. — За твое здраве, Джон.

Ребус плати и на свой ред вдигна халбата си, наблюдавайки как Били унищожи половината бира с три жадни глътки.

— Исусе, така е по-добре.

— Много бачкане, а? — опита се да се досети Ребус.

— Не повече от обикновено. Значи работиш по случая „Балфур“?

— Заедно с всички останали ченгета в града.

— Какво ще кажеш за Фолс?

— Не е голямо.

Били се усмихна, бръкна в джоба си за хартия и тютюн, за да си свие цигара.

— Очаквам да се е променило малко от моето време.

— Ти момче от Медоусайд ли си?

— Как позна? — Били запали цигарата си. — Чист късмет — миньорска порода, това съм аз. Дядо ми прекара целия си живот в забоите. Татко и той започна същото, но го съкратиха.

— Аз самият съм израснал в миньорско градче — каза Ребус.

— Тогава знаеш какво е като затворят мините. Дотогава Медоусайд беше добре. — Били гледаше в една точка, припомняйки си младостта.

— Селото е още там — каза му Ребус.

— О, да, но не е същото… Не може да бъде същото. Всички майки отвън, търкат стъпалата пред вратите, за да ги направят от бели по-бели. Бащите косят тревата, редовно се отбиват до съседите за някоя клюка или да поискат нещо назаем. — Той замълча, после поръча още две бири за двамата. — Последно чувах, че Фолс е пълен с юпита. Всичко около Медоусайд е твърде скъпо за местните, за да го купят. Децата порастват и се махат — като мен. Някой спомена ли ти нещо за кариерата?

Ребус поклати глава. Правеше му удоволствие да слуша.

— Това беше преди може би две или три години — говореха за отварянето на кариера точно до селото. Много работни места, такива неща. Но изведнъж се пръкна оная петиция — не че някой в Медоусайд я е подписал или са го канили да я подпише, като стана въпрос за това. И следващото нещо, хоп — няма да има кариера.

— Юпитата ли?

— Както щеш ги наричай. Голям шамар, разбираш ли. Вероятно и господин Балфур има пръст в тая работа, доколкото знам. Фолс… — поклати той глава. — Не е това, което беше, Джон.

Той изпуши цигарата си и я изгаси в пепелника. После се сети за нещо.

— Ей, нали харесваш музиката от твоето време?

— Зависи коя.

— Лу Рийд. Ще има концерт в театъра. Остават ми два свободни билета.

— Ще си помисля, Били. Имаш ли време за още едно? — кимна той с глава към капките в чашата на Били.

Готвачът отново погледна часовника си.

— Трябва да се връщам. Може би другия път, а?

— Следващия път — съгласи се Ребус.

— И ми се обади за онези билети.

Ребус кимна, погледна как Били си пробива път към вратата и излиза в нощта. Лу Рийд — едно име от миналото. Един от любимите на Ребус за всички времена. А на бас китарата свиреше същият музикант, който написа „Дядо“. Понякога съществуваше и такова нещо като прекалено много информация.

— Още една, Джон? — попита барманката.

Той поклати глава.

— Чувам как дивото зове — отвърна той, като стана от стола си и се запъти към вратата.