Иън Ранкин
Водопадът (5)

5

В събота отиде на футболен мач с Шивон. Стадионът „Ийстър Роуд“ беше окъпан в слънчева светлина, а играчите хвърляха дълги сенки върху игрището. За известен период Ребус се улови, че по-скоро наблюдава тази игра на сенките, отколкото самия мач — черни куклени форми, не съвсем човешки, играещи нещо, което не беше точно футбол. Стадионът беше препълнен — това се случваше единствено при местните дербита и когато гостуваше отбор от Глазгоу. Днес това бяха „Рейнджърс“^[1]. Шивон имаше абонаментна карта. Ребус седеше до нея, благодарение на друг притежател на абонаментна карта, който не можеше да дойде.

— Твой приятел ли е? — попита Ребус.

— Засякохме се един-два пъти в пъба след мач.

— Готин пич ли е?

— Готин семеен пич — изсмя се тя. — Кога най-после ще престанеш да ме сватосваш?

— Само попитах — ухили се той на свой ред.

Забеляза, че мачът се предаваше по телевизията. Двете камери бяха насочени към играчите, а зрителите представляваха някакъв размазан фон или запълваха кадрите само през полувремето. Но най-интересни на Ребус му изглеждаха запалянковците. Чудеше се, какви ли истории си разказваха, какъв живот живееха. Оказа се, че не е единственият — и други зрители около него проявяваха интерес по-скоро към различните чешити в публиката, отколкото към онова, което ставаше на терена. Шивон обаче, с побелели кокалчета на ръцете от стискане на запалянковския си шал, проявяваше същата концентрация в играта, както в полицейската си работа, крещеше съвети към играчите и спореше за всяко отсъждане на рефера със запалянковците наоколо. Мъжът от другата страна на Ребус беше обхванат от същата треска. Пълен, с червено лице и потящ се. На Ребус му се струваше, че всеки момент ще получи инфаркт на миокарда. Измърморваше нещо под носа си, после постепенно усилваше децибелите, докато накрая изкрещяваше някаква грозна псувня или ругатня, след което се оглеждаше, усмихваше се глупаво и целият този процес се повтаряше отново и отново.

— Леко, спокойно, синко — започна той по адрес на един от играчите.

— Има ли нещо ново по твоята част от случая? — Ребус попита Шивон.

— Днес е почивен ден, Джон. — Очите й изобщо не се откъсваха от терена.

— Знам, просто попитах.

— Леко, леко, давай, синко, давай! — потящият се съсед беше сграбчил седалката пред себе си.

— После можем да пийнем по едно — предложи Шивон.

— Опитай се да ме спреш — отговори Ребус.

— Това е синко, това е! — Гласът на съседа се надигаше като вълна.

Ребус извади друга цигара. Макар и ясен, денят не беше топъл. Откъм Северно море брулеше бръснещ вятър и чайките над главите им едва се задържаха във въздуха.

— Хайде сега! — крещеше мъжът. — Давай! Покажи му на тоя дебел рогач! — После отново се огледа и се усмихна глупаво.

Ребус накрая запали цигарата и предложи една на мъжа, който поклати глава.

— Намалява стреса, нали разбирате, викането.

— Може да намалява твоя, приятелю. — Думите му обаче заглъхнаха в ураганния рев на няколко хиляди гърла, в това число и на Шивон, които скочиха, за да излеят своята справедлива и обективна присъда по отношение на някакво нарушение, което Ребус и съдията очевидно бяха пропуснали.

 

 

Пъбът, в който тя обикновено се отбиваше, пращеше по шевовете. И въпреки това, хората продължаваха да напират да влязат. Ребус хвърли един поглед и предложи да отидат някъде другаде.

— На пет минути е, и там трябва да е по-спокойно.

— Добре тогава — съгласи се тя, но гласът й беше пълен с разочарование.

Питието след мача беше нещо като време за анализ, а тя знаеше, че способностите на Ребус в това отношение са силно ограничени.

— И скрий този шал — нареди й той. — Никога не знаеш кога ще попаднеш на някой „синеноско“^[2].

— Не и тук — отговори тя уверено.

Вероятно беше права. Пред стадиона имаше много полиция, която насочваше феновете на Хибс надолу по Ийстър Роуд, докато гостите от Глазгоу се отпращаха обратно към хълма към авто- и жп гарите.

Шивон следваше Ребус, докато той си пробиваше път към Лорн стрийт и накрая излезе на Лийт Уок, където уморени от работа продавачи с мъка се придвижваха през тълпата към домовете си. Пъбът, за който говореше, беше нещо почти анонимно, със скосени прозорци и кървавочервен килим с петна от изгорели фасове и почерняла дъвка. От телевизора се чуваха аплодисменти по повод на някаква шоу игра, докато в ъгъла двама старци сякаш участваха в състезание по ругатни.

— Явно знаеш къде да заведеш една дама — оплака се Шивон.

— А дамата иска ли „Бакарди Бризър“? Или може би коктейл „Московско муле“.

— Халба светло — предизвикателно каза Шивон.

Ребус си поръча халба „Ейти“ и отделно — чаша малцово уиски. След като седнаха Шивон го обвини, че вероятно знае всички скапани пъбове в града.

— Мерси — отвърна той, без нотка на ирония. — И така — вдигна Ребус чашата си, — какви са новините от компютъра на Филипа Балфур?

— Участвала е в някаква игра. Не знам много за това. Води се от някой, наречен Куизмастър. Свързах се с него.

— И?

— И — въздъхна тя, — чакам го да се свърже с мен. Досега ми изпрати дузина имейли и никаква радост.

— Има ли някакъв друг начин да го проследим?

— Поне аз не знам.

— А играта?

— Не знам нищо за началото й — призна тя, като нападна бирата си. — Гил започва да мисли, че това е задънена улица. По този случай ме накара да разпитвам студенти.

— Сигурно защото си ходила в колеж.

— Знам. Ако Гил има някакъв недостатък, това е, че й липсва въображение.

— Тя има много високо мнение за теб — каза Ребус приповдигнато, за което получи юмрук в рамото.

Шивон вдигна чашата си отново и лицето й се промени.

— Предложи ми поста връзки с обществеността.

— Очаквах го. Ще приемеш ли?

Тя поклати глава.

— Заради онова, което се случи с Елън Уайли ли?

— Не точно.

— Тогава защо?

Тя сви рамене.

— Може би не се чувствам готова.

— Готова си — настоя той.

— Но все пак това не е истинска полицейска работа, нали?

— Това е стъпка нагоре, Шивон.

— Знам — наведе тя поглед към питието си.

— Кой върши тази работа междувременно?

— Мисля, че Гил. — Тя замълча. — Сигурно ще намерим трупа на Флип, нали?

— Възможно е.

Тя го погледна.

— Мислиш ли, че е още жива?

— Не — отвърна той мрачно, — не мисля.

 

 

Същата вечер Ребус обиколи още няколко бара, отначало — по-близо до дома му, но накрая хвана едно такси пред „Суонис“, за да го откара до Янг стрийт. Понечи да запали цигара, но шофьорът го помоли да не пуши и той забеляза знаците „Пушенето забранено“.

Аз съм само някакво детективче, помисли си той. Прекарваше по-голямата част от времето си извън апартамента. Работата по подмяната на инсталацията спря в петък в 5 часа, като половината подови плочки останаха вдигнати и по пода навсякъде се мотаеха жици. Свалиха и ламперията, зад която лъсна голата стена. Електротехниците си оставиха инструментите.

— Тук са в „безопасност“ — решиха те, знаейки професията му.

Твърдяха, че евентуално може да успеят в събота сутринта, но не се получи. И ето го и него през уикенда — да се препъва в опънатите навсякъде жици, а всяка втора плочка от пода или да липсва, или да не е залепена. Закуси в едно кафе, обядва в пъб, а сега му минаваха разни пикантни мисли за вечеря, включваща шотландска саздърма от агнешки дреболии и пушена наденица. Но най-напред — Оксфорд Бар.

Беше попитал Шивон какви са й плановете.

— Гореща вана и добра книга — отвърна му тя.

Лъжеше. И той го знаеше, защото Грант Худ разказа на половината участък, че има среща с нея — неговата награда, че й е услужил с лаптопа си. Ребус не й спомена нищо за това. Ако тя не искаше той да знае — няма проблем. Но знаейки за срещата й, той дори не се опита да я изкуси с вечеря в индийски ресторант или филм. Едва когато се разделяха пред пъба на Лийт Уок му хрумна, че пропускът да я покани е проява на лошо възпитание. Двама души без никакви сериозни планове за събота вечер — не би ли било естествено да й предложи да излязат? Дали не му се обиди?

„Животът е твърде кратък“, каза си той, като плати на таксито. Тези думи продължаваха да отекват в мислите му, когато влезе в пъба и видя познатите лица.

Поиска телефонния указател от бармана Хари.

— Ей там е — отговори Хари, както винаги задължаващо.

Ребус го прелисти, но не можа да намери търсения от него номер. После си спомни, че тя му беше дала визитната си картичка. Откри я в джоба си. Домашният й телефон беше добавен с молив. Той излезе отново навън и включи мобилния си телефон. Никакви венчални пръстени, беше сигурен в това… Даваше свободно. Събота вечер, тя вероятно е…

— Ало?

— Госпожа Бърчил? Джон Ребус се обажда. Извинявам се, че ви звъня в събота вечер.

— Няма проблем. Станало ли е нещо?

— Не, не… Просто се чудех дали не бихме могли да се срещнем. Всичко беше толкова загадъчно, онова, което казахте, че има и други кукли.

Тя се засмя.

— Искате да се видим сега?

— Е, мислех си, че може би утре. Знам, че е почивен ден и т.н., но можем да съчетаем работата с удоволствието. — Той премигваше докато говореше.

Първо трябваше да го обмисли, какво ще каже, как ще го каже.

— И как ще го направим? — попита тя, с нотка на леко учудване. Край нея се чуваше музика — нещо класическо.

— Обяд? — предложи той.

— Къде?

— Къде наистина.

Почти не си спомняше последния път, когато беше водил някого на обяд. Искаше му се да е нещо впечатляващо, нещо…

— Досещам се — каза тя, — че обичате нещо пържено в неделя. — Сякаш беше почувствала неудобството му и искаше да помогне.

— Толкова ли съм прозрачен?

— Напротив. Вие сте типичен шотландец. Аз, от друга, страна, обичам нещо просто, свежо и здравословно.

Ребус се засмя.

— Това ме подсеща за думата „несъвместими“.

— Може би не е така. Къде живеете?

— Марчмонт.

— Тогава ще отидем във „Фенуикс“ — реши тя. — Много е хубаво.

— Страхотно — каза той. — В дванайсет и половина?

— Очаквам го с нетърпение. Лека нощ, инспекторе.

— Надявам се, че няма да ме наричате инспекторе и по време на обяда.

В последвалото мълчание му се струваше, че я чува как се усмихва.

— До утре, Джон.

— Желая ти приятно прекарване през остатъка от… — но връзката прекъсна.

Той влезе обратно в пъба и грабна отново телефонния указател. „Фенуикс“ — площад Солсбъри. На по-малко от двайсетина минути пеша от апартамента му. Сигурно е минавал оттам с колата десетки пъти. Беше на петдесетина метра от мястото, където се случи инцидентът със Сами, петдесет метра от мястото, където един убиец се опита да го промуши с нож. Утре щеше да се опита да не мисли за това.

— Още веднъж същото, Хари — каза той, като се повдигна леко на пръсти.

— Ще си чакаш реда като всички останали — изръмжа Хари.

На Ребус му беше все едно — това изобщо не го подразни.

 

 

Беше там десет минути по-рано. Тя влезе само пет минути след него, така че също подрани.

— Хубаво местенце — обърна се той към нея.

— Нали?

Тя беше с черен костюм върху сива копринена блуза. Точно над лявата й гърда блестеше кървавочервена брошка.

— Наблизо ли живееш? — попита той.

— Не точно — в Портобело.

— Но това е доста далеч! Трябваше да кажеш.

— Защо? Тук ми харесва.

— Често ли се храниш навън? — Той все още се опитваше да асимилира факта, че е изминала целия този път до Единбург, за да обядват.

— Когато мога. Едно от предимствата на докторската ми степен е, че мога да се наричам „Доктор Бърчил“, когато правя резервация.

Ребус се огледа наоколо. Имаше само още една заета маса — долу, близо до входа, очевидно някакво семейно тържество. Две деца, шестима възрастни.

— Днес не си направих труда да резервирам маса. По обяд никога не е препълнено. Е, какво ще си поръчаме?

Той обмисляше да си вземе предястие и друго ядене, но си поръча пържени дреболии, тъй като тя беше отгатнала желанията му. Тя поиска супа и патица. Решиха да си поръчат кафе и вино едновременно.

— Типично сливане на закуската с обяда — каза тя.

— Съвсем като в неделя — не можеше да не се съгласи той.

Тя му каза, че може да запали ако иска, но той отказа. На семейната маса имаше трима пушачи, но Ребус все още нямаше желание за цигара. Започнаха разговор за Гил Темплър в стремежа си да намерят обща тема. Въпросите й звучаха хитро и опипващо.

— Не ти ли се струва, че Гил е малко преуморена?

— Тя прави каквото трябва.

— Между вас двамата е имало нещо преди време, нали?

Очите му се разшириха.

— Тя ли ти го каза?

— Не. — Джийн замълча и приглади салфетката в скута си. — Но се досетих от начина, по който говореше за теб.

— Говореше?

Тя се усмихна.

— Било е отдавна, нали?

— В праисторически времена — беше принуден да се съгласи той. — А ти?

— Надявам се, че не съм от праисторическата епоха.

Той се усмихна.

— Имах предвид да ми кажеш нещо за себе си.

— Родена съм в Елгин, родителите ми бяха учители. Учих в университета в Глазгоу. Увлякох се по археологията. Докторат от университета в Дъръм, после специализации в чужбина — САЩ и Канада, където изследвах преселванията през XIX век. Получих работа като уредник във Ванкувър, после се върнах тук, когато се откри възможност. Почти дванайсет години работих в Стария музей, а сега — в новия. — Тя сви рамене. — Това е.

— Откъде познаваш Гил?

— Бяхме съученички в продължение на две години, най-добрите приятелки. За известно време загубихме връзка…

— Никога ли не си била омъжена?

Тя погледна надолу към чинията си.

— Известно време — да, в Канада. Той почина млад.

— Съжалявам.

— Бил умря от пиене, но семейството му така и не можа да повярва. Мисля, че заради това се върнах в Шотландия.

— Защото той почина ли?

Тя поклати глава.

— Ако бях останала, това означаваше да участвам в легендата, която те вече започнаха да създават.

Ребус си мислеше, че я разбира.

— Имаш дъщеря, нали? — попита тя изведнъж, в желанието си да смени темата.

— Саманта. Тя е на… двайсет и няколко.

Джийн се засмя.

— Не знаеш ли точно на колко е?

Той се опита да се усмихне.

— Не е това. Щях да кажа, че тя е инвалид. Но няма защо да те занимавам с това.

— О. — Тя замълча за известно време, после отново вдигна поглед към него. — Но за теб е важно, иначе нямаше да е първото нещо, за което се сети.

— Така е. С изключение на това, че тя отново започва да се изправя на крака. С едно от онези приспособления, които възрастните хора използват, за да се придвижват.

— Това е добре — каза тя.

Той кимна. Не искаше да влиза в подробности, но тя така или иначе нямаше намерение да го попита.

— Как е супата?

— Добра е.

Помълчаха минута-две, след което тя го попита за работата му в полицията. Задаваше въпроси, типични за хора, които току-що са се запознали. Обикновено Ребус чувстваше неудобство да говори за работата си. Не знаеше дали това наистина интересува хората. Но дори и така, той разбираше, че те не искат да чуят за истинската й страна — самоубийствата и аутопсиите; дребните вражди и мрачните настроения, довеждащи хората до затворническите килии. Домашни кавги и намушквания с нож, съботни вечери, когато нещата са взели лош завой, професионални главорези и наркомани. Когато говореше за това, винаги се страхуваше, че гласът му ще издаде неговата страст към работата. Можеше да подлага на съмнение някои методи и крайни резултати, но още изпитваше тръпка към самата работа. Чувстваше, че човек като Джийн Бърчил може да надникне под повърхността на тези неща и да види други, които изплуват във фокус. Тя би стигнала до извода, че удоволствието му от работата в същността си е воайорско, продиктувано от страха. Той се занимаваше с подробностите от живота на другите хора, с проблемите на другите, което да го спре да не вникне в собствените си слабости и грешки.

— Възнамеряваш ли да пушиш това нещо? — Джийн изглежда се забавляваше.

Ребус погледна надолу и видя, че в ръката му се е появила цигара. Засмя се, извади пакета от джоба си и върна цигарата обратно в него.

— Наистина нямам нищо против — повтори му Джийн.

— Не разбрах кога съм го направил — каза той, за да скрие смущението си. — Щеше да ми разказваш за другите кукли.

— След като приключим с храната — отговори тя твърдо.

Но след като свършиха, тя поиска сметката. Разделиха си я по равно и излязоха навън, където следобедното слънце се опитваше да придаде малко топлинка на деня.

— Хайде да повървим — предложи тя и го хвана под ръка.

— Накъде?

— Към Медоус? — предложи тя.

Така и направиха. Слънцето беше накарало хората да излязат на обградената с дървета поляна за игра. Някои си подхвърляха фризби, докато бягащите и възседналите колелета минаваха край тях. Няколко тийнейджъри си бяха съблекли тениските и лежаха с кутии сайдер до тях. Джийн му разказваше за историята на района.

— Мисля, че тук е имало езеро — каза тя. — Със сигурност в Брънтсфилд е имало каменни кариери, а самият Марчмонт е бил ферма.

— Днес прилича повече на зоологическа градина — каза той.

Тя го погледна.

— Работиш упорито по цинизма си, нали?

— Иначе може да ръждяса.

При Джобоун Уок тя реши, че трябва да пресекат пътя и да тръгнат по Марчмонт Роуд.

— И къде точно живееш? — попита тя.

— На Ардън стрийт. Точно като завиеш от Уоръндър Парк Роуд.

— Значи недалеч оттук.

Той се усмихна и погледът му потърси очите й.

— Искаш да те поканя ли?

— Честно казано, да.

— У дома е абсолютен бардак.

— Щях да остана разочарована, ако не беше. Но пикочният ми мехур твърди, че ще се задоволи с наличното…

 

 

Той отчаяно разчистваше всекидневната, когато дочу шума от тоалетното казанче. Огледа се и поклати глава. Все едно да започнеш да чистиш с прахосмукачка след бомбен удар. Абсолютно безсмислено. Вместо това се върна в кухнята и сложи кафе в две чаши. Млякото в хладилника беше от четвъртък, но все още годно. Тя стоеше на вратата и го наблюдаваше.

— Слава богу, имам оправдание за цялата тази бъркотия — каза той.

— И на мен ми сменяха инсталацията преди няколко години — съчувстваше му тя. — Тогава мислех да си продам жилището.

Когато той вдигна очи, тя разбра, че е докоснала някаква струна в душата му.

— Пускам го на пазара — призна той.

— Някаква специална причина?

Духовете — би могъл да й отговори той, но само сви рамене.

— Ново начало? — опита се да отгатне тя.

— Може би. Искаш ли захар? — подаде й той чашата.

Тя се вгледа в млечната повърхност.

— Пия го дори без мляко — отвърна тя.

— Божичко, съжалявам.

Той се опита да вземе чашата от нея, но тя се възпротиви.

— Няма проблем — каза тя, после се засмя. — И ти си един детектив. Допреди малко ме гледа как изпих две чаши кафе в ресторанта.

— И изобщо не забелязах — съгласи се Ребус като кимна.

— Има ли къде да се седне във всекидневната? Сега, след като се поопознахме, е време да ти покажа куклите.

Той разчисти масата за хранене. Тя остави чантата си на пода и извади една папка.

— Знам, че тази история може да звучи налудничаво на някои хора. Надявам се обаче, че на теб това няма да ти повлияе. Може би затова исках да те опозная малко повече…

Тя му подаде папката и той измъкна от нея купчина изрезки от пресата. Докато тя говореше Ребус започна да ги нарежда пред себе си на масата.

— Попаднах на първата, когато някой беше написал писмо до музея. Това се случи преди две години.

Той взе писмото в ръцете си и тя кимна.

— Госпожа Андерсън от Пърт. Чула историята за намерените на хълма Артърс Сийт ковчези и искаше да ме уведоми, че нещо подобно се е случило близо до Хънтингтауър.

Прикрепената към писмото изрезка беше от „Куриер“. „Загадъчна находка близо до местен хотел: Дървена кутия с формата на малък ковчег с парче плат наблизо. Намерена под листата в една горичка от куче, изведено на дневната си разходка.“ Стопанинът на кучето отнесъл кутията в хотела, мислейки я за някаква играчка. Не намерили обяснение. Годината била 1995.

— Тази жена, госпожа Андерсън — продължи Джийн, — се интересува от историята на района. Именно затова запазила изрезката.

— Нямало ли е кукла?

Джийн поклати глава.

— Възможно е някакво животно да я е отнесло.

— Да — съгласи се Ребус, след което насочи вниманието си към втората изрезка. Беше от 1982 г., от вечерен вестник, издаван в Глазгоу: „Църквата обявява находка за лоша шега“.

— Именно госпожа Андерсън ми разказа за това — обясни Джийн. — В двора на църквата, до един от надгробните камъни. Малък дървен ковчег, този път с кукла в него — на практика — дървена щипка за дрехи с увита около нея панделка.

Ребус погледна публикуваната във вестника снимка.

— Изглежда по-груба изработка, направено от балса^[3] или нещо подобно.

Тя кимна.

— Помислих си, че това е прекалено голямо съвпадение. Оттогава започнах да следя за други такива находки.

Той раздели последните две изрезки.

— И виждам, че си ги намерила.

— Пътувам из страната и изнасям беседи от името на музея. Всеки път питам дали някой не е чувал за нещо такова.

— И усмихна ли ти се щастието?

— Досега два пъти. През 1977 г. в Неърн и през 1972 — в Дънфърмлин.

Още две загадъчни находки. В Неърн ковчегът бил намерен на плажа. В Дънфърмлин — в градската градина. Единият — с кукла в него, а другият — без. И тук някакво животно или дете биха могли да отнесат съдържанието.

— И до какви заключения стигна? — попита той.

— Това не трябва ли да е моят въпрос?

Той не отговори и продължи да прелиства материалите в папката.

— Възможно ли е да има някаква връзка с онова, което си намерил във Фолс?

— Не знам — погледна я той. — Защо да не го разберем заедно?

 

 

Неделният трафик ги забави, въпреки че повечето от колите пътуваха обратно към града, след прекарания ден в провинцията.

— Мислиш ли, че може да има още? — попита той.

— Възможно е, но засега няма нищо от местните исторически кръжоци — те обичат да събират такива странни находки и освен това имат дълга памет. Те представляват един близък кръг. Хората знаят, че проявявам интерес. — Тя облегна глава на прозореца на колата. — Сигурно щяха да ме уведомят.

Когато преминаваха край пътната табела, която ги приветстваше с добре дошли във Фолс, тя се усмихна.

— Побратимен с Ангоас — прочете тя.

— Какво?

— Табелата зад нас — Фолс е побратимен с някакъв град наречен Ангоас. Сигурно е във Франция. До името на града беше нарисувано френското знаме.

— Предполагам, че това е от голяма полза.

— Но това е и френска дума — „ангоас“ означава „болка“. Представяш ли си, град, наречен болка…

От двете страни на главния път имаше коли, които го караха да се стеснява като фуния. Ребус не вярваше, че ще намери място, затова влезе в алеята и паркира там. Докато вървяха надолу към къщата на Бев Додс, минаха покрай двама местни, които миеха колите си. Мъжете бяха на средна възраст, а облеклото им — всекидневно — джинси и пуловери шпиц, но те носеха дрехите като униформа. Ребус бе готов да се обзаложи, че през седмицата рядко ходеха без костюм и вратовръзка. Замисли се за спомените на Уий Били — майки, търкащи стъпалата пред къщите. И ето го — съвременният еквивалент. Единият от мъжете каза „Здравейте“, а другият „Добър ден“. Ребус кимна и почука на вратата на Бев Додс.

— Сигурно е излязла да се поразходи — подхвърли единият.

— Няма да се забави — добави другият.

Никой от тях не спря работата по колата си. Ребус се зачуди дали не се състезават. Не че бързаха, но се усещаше някакъв елемент на надпревара и изключителна съсредоточеност.

— Търсите да купите някаква керамика ли? — попита първият, като започна да почиства предницата на своето беемве.

— Всъщност, исках да видя куклата — отвърна Ребус и пъхна ръцете си в джобовете.

— Не мисля, че ще стане. Подписала е някакъв договор за ексклузивни права с един от вашите конкуренти.

— Аз съм полицай — заяви Ребус.

Собственикът на роувъра изсумтя презрително по повод грешката на съседа си.

— Това е друго нещо — засмя се той.

— Доста странна случка — сподели Ребус.

— Тук не ни липсват такива.

— Какво искате да кажете?

Собственикът на беемвето изстиска гъбата.

— Преди няколко месеца имахме поредица кражби, после някой оскверни вратата на църквата.

— Дечурлига от имението — намеси се шофьорът на роувъра.

— Възможно е — съгласи се съседът му. — Странното е, че никога не се беше случвало преди. После изчезна момичето на Балфур…

— Някой от вас познава ли семейството?

— Виждал съм ги — каза шофьорът на роувъра. — Правиха чаено парти преди два месеца. Отвориха къщата за посетители. Някаква благотворителна акция, забравих каква. Изглеждаха много приятни — Джон и Жаклин.

Шофьорът на беемвето погледна към съседа си, когато той произнесе имената. Ребус го прие като още един елемент от играта, в която се беше превърнал техния живот.

— А какво ще кажете за дъщерята? — попита Ребус.

— Винаги ми е изглеждала малко дръпната — бързо изрецитира шофьорът на роувъра, за да не го изпревари съперникът му. — Трудно е да я заговориш.

— Тя разговаря с мен — заяви съперникът му. — Веднъж добре си побъбрихме за специалността й в университета.

Шофьорът на роувъра го изгледа злобно. Ребус предчувстваше дуел — замеряне с мокри гюдерии от двайсет стъпки разстояние.

— А госпожа Додс? — попита той. — Добра съседка ли е?

— Прави ужасни грънци — беше единственият коментар. — Но историята с куклата вероятно ще й се отрази добре на бизнеса.

— Безспорно — отвърна собственикът на беемвето. — Ако има малко мозък ще направи пари от това.

— Рекламата е кръвта на всеки нов бизнес — добави съседът му.

Ребус остана с чувството, че имат нещо предвид, за да говорят така.

— Малките отстъпки могат да направят чудеса — размишляваше човекът с беемвето. — Чайчета, домашни сладки…

И двамата бяха спрели работа, като ставаха все по-замислени.

— Предположих, че това е вашата кола на алеята — каза Бев Додс и се приближи към групата.

 

 

Докато чаят се приготвяше, Джийн попита дали може да разгледа част от керамичните произведения. В пристройката към задната страна на къщата се помещаваха кухнята и допълнителна спалня, превърната в ателие. Джийн похвали различните купи и чинии, но Ребус усети, че не ги хареса. После, когато Бев Додс започна да мести различните гривни нагоре-надолу по ръцете си, Джийн похвали и тях.

— Аз ги правя — заяви Бев Додс.

— Наистина ли? — Джийн изглеждаше доволна.

Додс протегна ръката си към нея, за да може тя да ги разгледа по-отблизо.

— Местни камъни. Измивам ги и ги полирам. Смятам, че те донякъде действат като кристали.

— Положителна енергия? — опита се да отгатне Джийн.

Ребус вече не знаеше дали наистина й е интересно, или се преструва.

— Може ли да си купя една?

— Разбира се — доволно отговори Додс. Косата й беше отметната назад от вятъра, а бузите — зачервени след разходката. Тя свали една от гривните си. — Какво ще кажете за тази? Една от любимите ми и струва само десет лири.

Джийн застина при споменаването на цената, но след това се усмихна и подаде банкнота от десет лири, която Додс пъргаво прибра в джоба си.

— Госпожа Бърчил работи в музея — каза Ребус.

— Наистина ли?

— Уредник съм — Джийн сложи гривната на ръката си.

— Каква прекрасна работа. Когато ходя в града се опитвам да си освободя малко време за музеите.

— Чували ли сте за ковчезите от Артърс Сийт? — попита Ребус.

— Стив ми каза за тях — отвърна Додс.

Ребус предположи, че има предвид Стив Холи — репортера.

— Госпожа Бърчил проявява интерес към тях — продължи Ребус. — И би искала да види намерената от вас кукла.

— Разбира се. — Тя отвори едно от чекмеджетата и извади ковчежето.

Джийн го пое внимателно и го постави на кухненската маса, преди да го разгледа.

— Доста добре е направено — каза тя. — Прилича повече на ковчезите от Артърс Сийт, отколкото на онези другите.

— „Другите“? — запита Бев Додс.

— Тяхно копие ли е? — намеси се Ребус, без да обръща внимание на въпроса на Додс.

— Не съвсем точно копие, не — отговори Джийн. — Различни пирони, и малко по-различна конструкция.

— Дали е направен от някой, който е виждал музейната експозиция?

— Възможно е. Всеки може да си купи пощенска картичка с ковчезите от магазина на музея.

Ребус погледна към Джийн.

— Някой проявявал ли е интерес към експозицията напоследък?

— Как бих могла да знам?

— Може би учен или някой друг?

Тя поклати глава.

— Миналата година имаше една докторантка, но тя се върна в Торонто…

— Дали има някаква връзка с това тук? — попита Бев Додс с широко отворени очи. — Някаква връзка между музея и отвличането?

— Ние не знаем дали някой е бил отвлечен — предупреди я Ребус.

— Все тая…

— Госпожо Додс… Бев… — впи Ребус очи в нея. — Важно е нашият разговор да остане тайна.

Въпреки че тя кимна разбиращо, Ребус знаеше, че само броени минути след като си тръгнат, Додс ще се обади по телефона на Стив Холи. Той остави чая си недоизпит.

— По-добре да тръгваме. — Джийн разбра намека и остави чашата си на дъската за сушене.

— Беше много хубаво, благодаря.

— Няма защо. И ви благодаря, че купихте гривната. Третата ми продажба днес.

Докато се връщаха по алеята, край тях минаха две коли. Хора, тръгнали на излет към водопада, предположи Ребус. След което може би щяха да спрат пред грънчарницата като помолят да видят известния ковчег. И вероятно щяха да си купят нещо…

— За какво мислиш? — попита Джийн, после влезе в колата и започна да изучава гривната, като я държеше на светлината.

— За нищо — излъга Ребус.

Реши да кара през селото. Роувърът и беемвето съхнеха на късното следобедно слънце. Младо семейство с две деца стоеше пред къщата на Бев Додс. Бащата носеше видеокамера. Ребус даде път на четири-пет коли, после продължи по пътя към Медоусайд. Три момчета — сред които вероятно и двете от предишното му посещение — играеха футбол на поляната. Ребус спря, свали прозореца и им извика. Те погледнаха към него, но нямаха намерение да прекъсват играта си. Каза на Джийн, че няма да се бави и излезе от колата.

— Здрасти — обърна се той към момчетата.

— Ти кой си? — задалият въпроса беше мършав, с изскочили ребра и тънки ръчички със свити юмруци. Косата му беше остригана до кожа и докато гледаше косо към слънцето, успяваше да създаде впечатление на агресивен и недоверчив. Висок метър и четиридесет малък мъж.

— Аз съм полицай — каза Ребус.

— Не сме направили нищо.

— Браво.

Момчето силно ритна топката. Тя се удари с трясък в слабините на един от другите играчи, а третият прихна да се смее.

— Чудех се, дали не знаете нещо за тази поредица от кражби, за които чувам.

Момчето го погледна.

— Гепи! — каза то.

— С удоволствие, синко. Къде да те гепя сега — за врата или за топките?

Момчето се опита да се ухили злобно.

— Сигурно ти можеш да ми кажеш нещо за вандалските изстъпления в църквата?

— Не — отвърна то.

— Така ли? — учуди се Ребус. — Добре, последен изстрел… Какво ще ми кажеш за намереното ковчеже.

— Какво за него?

— Виждал ли си го?

Момчето поклати глава.

— Кажи му да изчезва, Чик — посъветва го един от приятелите му.

— Чик? — кимна Ребус, за да му покаже, че трупа информация.

— Никога не съм виждал ковчега — каза Чик. — Никога няма да почукам на вратата на оная.

— Защо?

— Щото е шибана откачалка — изсмя се Чик.

— Колко откачена?

Чик губеше търпение. Оказа се въвлечен в разговора.

— Колкото всички останали.

— Тия всичките са тумба тампони — намеси се приятелят му, който дойде да го освободи. — Хайде, Чик. — Те се втурнаха обратно, като взеха третото момче и топката със себе си.

Ребус ги наблюдава известно време, но Чик не се обърна. Когато се върна при колата, забеляза, че Джийн беше свалила прозореца.

— Е — каза той, — не съм голям майстор в разпитването на ученици.

Тя се усмихна.

— Какво искаше да каже с това „тампони“.

Ребус запали колата и я погледна.

— Имаше предвид, че всички те са задръстеняци. — Той не каза нищо повече, а и нямаше нужда.

Джийн разбра всичко.

 

 

По-късно в тази неделна вечер, той се оказа на тротоара пред апартамента на Филипа Балфур. Ключовете за него бяха още в джоба му, но нямаше да влезе вътре — не и след случилото се последния път. Някой беше спуснал щорите във всекидневната и спалнята. В апартамента не се допускаше никаква светлина. Никаква.

Измина една седмица от нейното изчезване и сега се подготвяше възстановката на събитията. Една полицайка, приличаща на изчезналата студентка, беше облечена с дрехи, подобни на онези, които Флип вероятно е носела същата вечер. От гардероба на Флип липсваше новозакупена тениска на Версаче, поради което облякоха полицайката със същата такава тениска. Тя щеше да излезе от сградата, а чакащите представители на пресата щяха да я фотографират. След това щеше да отиде бързо до края на улицата, където да се качи на чакащо такси, поръчано за случая. После да слезе от него и да тръгне нагоре по хълма към центъра на града. През целия път щяха да я придружават фотографи, а униформените щяха да спират колите и пешеходците. Полицайката щеше да отиде пеша до бара в Саут Сайд… Два телевизионни екипа — на Би Би Си и Шотландската телевизия се подготвяха да филмират възстановката. Новинарските емисии щяха да покажат части от нея. Това си беше занимание — начин да се покаже, че полицията прави нещо.

И това беше всичко.

Гил Темплър забеляза Ребус на другия край на улицата и само сви рамене. После се върна към разговора си със заместник-началника на Главното полицейско управление Колин Карсуел. Заместник-началникът очевидно искаше да реши някои въпроси. Ребус не се съмняваше, че думите „бързо заключение“ щяха да се чуят поне веднъж. От опит знаеше, че когато Гил Темплър е раздразнена, тя има навика да си играе с перлената огърлица, която понякога носеше. Така беше и сега — пръстите й местеха перлите напред-назад. Ребус се замисли за гривните на Бев Додс и за думите на момчето, наречено Чик: „Шибана откачалка“… Книги за магии в нейната всекидневна, само че тя не я наричаше така, а „приемна“. Изведнъж се сети за една песен на Ролинг Стоунс — „Паякът и мухата“, страна B от албума „Сатисфекшън“. Видя Бев Додс като паяк, а приемната й представляваше паяжината. По някаква причина този образ, макар и въображаем, не го напускаше.