Казваше се Албърт Уинфилд, а приятелите му го наричаха „Алби“. Изглеждаше изненадан, че полицията отново иска да разговаря с него, но се появи в Сейнт Ленардс в уреченото време на следващата сутрин. Ребус и Шивон го оставиха да чака цели 15 минути, докато те продължаваха да се занимават с други неща, после нарочно изпратиха двама яки униформени да го отведат до стаята за разпити, където го оставиха сам още четвърт час. Преди да влязат, Шивон и Ребус се спогледаха и си кимнаха. После Ребус грубо отвори вратата.

— Много благодаря, че дойдохте, господин Уинфилд — троснато каза той.

Младежът почти подскочи на стола. Прозорецът беше плътно затворен, а в стаята беше задушно. Имаше три стола — два от едната страна на тясната маса и един — от другата. Уинфилд седеше точно срещу тези два празни стола. На стената, там където масата опираше в нея, бяха монтирани видео- и аудиозаписващи устройства. По самата маса имаше надраскани имена — доказателство, че тук в някакъв момент са затваряни и други същества като Шъг, Джаза и Бомбаджията. Знакът „Пушенето забранено!“ на стената беше задраскан с химикалка, а в горния ъгъл, близо до тавана, имаше монтирана видеокамера, насочена надолу към масата, в случай че някой реши да запише какво става там.

Ребус се стараеше краката на стола му да вдигат по възможност максимум шум, когато го придърпа към масата. После хвърли отгоре обемиста папка, без никакви надписи върху нея. Уинфилд гледаше като хипнотизиран. Той не можеше да знае, че папката е пълна с празни листове хартия, взети от един от фотокопирните апарати.

Ребус сложи ръката си на папката и се усмихна на Уинфилд.

— За вас трябва да е било ужасен шок. — Тих, успокояващ, загрижен глас…

Шивон седна до колегата си, който имаше вид на главорез.

— Аз съм детектив Кларк, между впрочем. А това е инспектор Ребус.

— Кое? — попита младежът. Върху челото му блестеше пот. Късата му кафява коса беше сресана V-образно към челото. По лицето му се виждаха младежки пъпки.

— Вестта за убийството на Филипа — продължи Шивон. — Трябва да ви е потресла.

— М-м, да… абсолютно. — Той се изразяваше като англичанин, но Ребус знаеше, че не е такъв. Частното образование на юг от границата беше изчистило всички следи от шотландските му корени. Бащата — бизнесмен в Хонконг допреди три години, разведен с майката, живееща в Пъртшир.

— Значи добре сте я познавали?

Уинфилд не откъсваше очи от Шивон.

— Така мисля. Всъщност тя беше приятелка на Камил.

— Камил вашата приятелка ли е? — попита Шивон.

— Чужденка, а? — излая Ребус.

— Не… — Очите му се преместиха към Ребус, но само за секунда. — Не, тя е от Стафордшир.

— Както казах — чужденка.

Шивон погледна към Ребус, разтревожена, че прекалено много се вживява в ролята си. Когато Уинфилд наведе глава, Ребус смигна на Шивон да не се притеснява.

— Тук е горещо, нали, Албърт? — Шивон замълча. — Нали нямаш нищо против да те наричам Албърт?

— Не… не, няма проблем. — Той отново вдигна очи към нея, но всеки път когато го правеше, нещо теглеше погледа му към съседа й.

— Искаш ли да отворя прозореца?

— Би било чудесно, да.

Шивон видя как Ребус издърпа стола си назад, като вдигаше идиотски шум. Прозорците бяха тесни, разположени високо на външната стена. Ребус се надигна на пръсти, за да отвори единия, като го открехна десетина сантиметра. Вълната свеж въздух го обля.

— Така по-добре ли е? — попита Шивон.

— Да, благодаря.

Ребус остана прав от лявата страна на Уинфилд. После скръсти ръце и се облегна на стената точно под камерата.

— Само още няколко уточняващи въпроса — каза Шивон.

— Добре… — кимна Уинфилд ентусиазирано.

— Значи не си познавал Флип толкова добре?

— Излизахме заедно… като компания, искам да кажа. Понякога вечеряхме…

— В апартамента й?

— Един или два пъти. Както и в моя.

— Живееш в центъра, близо до Ботаническата градина, нали?

— Точно така.

— Хубаво местенце.

— Апартаментът е на баща ми.

— Той там ли живее?

— Не, той е… Всъщност го купи за мен.

Шивон погледна към Ребус.

— Някои добре си живеят — измърмори той, като продължаваше да стои със скръстени ръце.

— Не съм виновен, че баща ми има пари — оплака се Уинфилд.

— Разбира се, че не си — съгласи се Шивон.

— А какво ще кажеш за приятелчето на Флип? — попита Ребус.

Уинфилд се улови, че гледа в обувките на Ребус.

— Дейвид ли? Какво за него?

Ребус се наведе и махна с ръка към Уинфилд.

— Аз съм тук, горе, синко. — После се изправи.

Уинфилд успя да издържи на погледа му едва три секунди.

— Просто се чудех дали го имаш за приятел — каза Ребус.

— Ами, сега е малко странно… исках да кажа, по-точно беше странно. Те постоянно се разделяха, после отново се събираха…

— И ти сигурно си бил на страната на Флип? — опита се да отгатне Шивон.

— Трябваше, и заради Камил, и заради всичко останало.

— Казваш, че постоянно са се разделяли. По чия вина?

— Просто ми се струва, че при тях съществуваше онзи сблъсък на индивидуалностите… Нали знаете как се привличат противоположностите? Ами понякога става и обратното.

— Аз не съм се възползвал от университетското образование, господин Уинфилд — каза Ребус. — Може би ти ще ми го обясниш.

— Просто имам предвид, че те си приличаха по много неща, а това правеше отношенията им трудни.

— Караха ли се?

— Не става въпрос само за това, че не можеха да се въздържат да не спорят. Трябваше да има победител и победен, нямаше средно положение.

— При тези неразбирателства, стигаше ли се до насилие?

— Не.

— Но Дейвид си е малко буен, нали? — настояваше Ребус.

— Не повече от всеки друг.

Ребус се приближи към масата. Трябваха му само две стъпки. Той се наведе напред, така че сянката му падна върху Уинфилд.

— Но ти си го виждал да си изпуска нервите, нали?

— Не бих казал.

— Така ли?

Шивон се изкашля, знак, че според нея Ребус минава границата на допустимото.

— Албърт — гласът й прозвуча като балсам, — знаеше ли, че Флип е обичала да играе компютърни игри?

— Не — отвърна той, като изглеждаше изненадан.

— А ти самият играеш ли?

— Играех Doom през първата година… и флипер в студентския клуб.

— Компютърен флипер?

— Не, нормален флипер.

— Флип е участвала в игра по Интернет, някакъв вариант на „В търсене на съкровището“. — Шивон разтвори малко листче и го плъзна по масата. — Тези загадки говорят ли ти нещо?

Той ги прочете с намръщено лице, после изпусна въздух.

— Абсолютно нищо.

— Ти учиш медицина, нали? — намеси се Ребус.

— Точно така. Трета година съм.

— Сигурно е доста трудно — каза Шивон и придърпа обратно листчето към себе си.

— Направо няма да повярвате — засмя се Уинфилд.

— Защо пък не — обади се Ребус. — В работа като нашата, човек постоянно се среща с лекари. — Въпреки че някои от нас — би могъл да добави той, правят всичко възможно да ги избягват…

— Тогава предполагам, че знаеш нещо за сънната артерия? — попита Шивон.

— Знам къде е — призна Уинфилд, като гледаше озадачено.

— И за какво служи тя?

— Това е артерия на врата. Всъщност, те са две.

— Пренася кръв към мозъка ли? — попита Шивон.

— Наложи се да я търся в речника — каза Ребус на Уинфилд. — Идва от гръцката дума, означаваща „сън“.

— Знаеш ли защо е това?

— Защото притискането на сънната артерия води до загуба на съзнание.

Ребус кимна.

— Точно така, до дълбок сън. А ако продължаваш да натискаш…

— Господи, така ли е умряла?

Шивон поклати глава.

— Смятаме, че първо е била доведена до състояние на безсъзнание и след това — удушена.

В последвалата тишина Уинфилд гледаше обезумяло ту единия, ту другия детектив. После започна да се надига от стола, вкопчил пръсти в краищата на масата.

— Боже господи, нима мислите…? За бога, да не мислите, че съм бил аз?

— Седни! — заповяда му Ребус. На практика Уинфилд не успя да се надигне много от стола; изглежда коленете му отказваха да се стегнат.

— Знаем, че не си ти — сериозно каза Шивон.

Студентът се отпусна на стола и едва не падна с него.

— Знаем, че не си ти, защото имаш алиби — бил си с всички останали в бара същата вечер, когато сте чакали да дойде Флип.

— Точно така — каза той, — точно така.

— Така че няма за какво да се тревожиш — отдалечи се Ребус от масата. — Освен ако не криеш нещо.

— Не, аз… Аз съм…

— Има ли някой друг от групата, който обича игрите, Албърт? — попита Шивон.

— Не, никой. Искам да кажа, че Трист има няколко игри, но те са най-обикновени. Каквито вероятно всички хора имат.

— Вероятно — призна Шивон. — Някой друг от вашия кръг учи ли медицина?

Уинфилд поклати глава, но Шивон виждаше, че някаква мисъл се върти в главата му.

— Сетих се за Клеър — каза той. — Клеър Бензи. Срещал съм я само един-два пъти по купони, но беше приятелка на Флип… От ученическите години, доколкото си спомням.

— И тя учи медицина?

— Да.

— Но ти всъщност не я познаваш?

— Тя е една година след мен и е в друга специалност. Господи, точно така. — Той вдигна очи към Шивон, после погледна към Ребус. — При наличието на всички останали възможности, тя иска да стане патолог.

— Да, познавам Клеър — каза д-р Кърт, докато ги водеше по един от коридорите. Бяха в крилото на Медицинския факултет в Университета. Ребус беше идвал тук и преди. Тук преподаваха Кърт и Гейтс. Но никога не беше влизал в лекционните зали. Именно натам ги водеше Кърт сега. Ребус го попита дали се чувства по-добре. Кърт обясни, че е имал проблеми с гастрита.

— Много приятно момиче е — продължи той, — и добра студентка. Надявам се да остане при нас.

— В какъв смисъл?

— Тя е едва втора година и още може да промени специалността си.

— Има ли много жени патолози? — попита Шивон.

— Не много… Не и в тази страна.

— Подобен избор не е ли малко странен? — намеси се Ребус. — Особено когато си толкова млад.

— Всъщност не — размишляваше Кърт. — По биология винаги аз правех дисекциите на жабите. — Той се усмихна лъчезарно. — А и бих предпочел да се занимавам с починалите, отколкото с живите пациенти — няма тревожни диагнози, очакващи семейства, а и оплакванията за проявена небрежност са по-малко… — Той спря пред една двойна врата и надникна през стъклото отгоре. — Да, тук е.

Лекционната зала се оказа малка и старомодна — стените, покрити с дървен фурнир, с извити дървени банки, които стръмно се издигаха. Кърт погледна часовника си.

— Само още минута-две.

Ребус надникна вътре. Един непознат за него преподавател водеше лекция на няколко десетки студенти. На черната дъска имаше изписани диаграми, а до нея — подиум, където стоеше лекторът и избърсваше тебешира от ръцете си.

— Не виждам труп — изкоментира Ребус.

— Пазим ги за практическите упражнения.

— Още ли се налага да ги провеждате в болницата „Уестърн Дженерал“?

— Да, и придвижването е доста неприятно.

Залата за аутопсии в моргата беше под всяка критика. Страхът от хепатит я свързваше с вентилационна система, която отдавна беше изживяла времето си. Нямаше никакви признаци за евентуално финансиране на нова морга, което означаваше, че една от градските болници поемаше цялото натоварване, свързано с нуждите на патологията.

— Човешкото тяло е невероятна машина — каза Кърт. — Разбираш това едва след смъртта. Докато един хирург се насочва към определена част от тялото, ние сме облагодетелствани с неограничен достъп.

Видът на Шивон говореше за желанието й той да престане да говори толкова весело по темата, без капка угризение.

— Доста стара сграда е — отбеляза тя.

— Не чак толкова, като се има предвид университета. Преди това медицинският факултет се е помещавал в Олд Колидж.

— Там, където са закарали тялото на Бърк ли? — намеси се Ребус.

— Да, след като го обесили. Имало тунел, който водел към Олд Колидж. Всички трупове са били докарвани по него — в някои случаи, дори късно през нощта. — Той погледна към Шивон. — Възкресителите.

— Добро име за попгрупа.

Кърт се отнесе неодобрително към нейната шега.

— Крадци на трупове — каза той.

— И са одрали кожата от тялото на Бърк, нали? — продължи Ребус.

— Виждам, че си запознат с някои неща.

— Доскоро не бях. Тунелът още ли съществува?

— Част от него.

— Ще ми е любопитно да го разгледам някой път.

— Девлин е човекът, който ти трябва.

— Така ли?

— Той е неофициалният историк на Медицинския факултет по отношение на миналото. Писал е и статии по темата. Сам си ги е публикувал, но от тях могат да се научат доста интересни неща.

— Не знаех. Но съм сигурен, че знае нещичко за Бърк и Хеър. Неговата теория е, че д-р Кенет Ловъл е оставил ковчезите на Артърс Сийт.

— А, онези, за които пишат вестниците напоследък ли? — Кърт се замисли намръщено. — Ловъл? Е, кой може да каже дали е прав или не — каза той и се намръщи отново. — Странно е, че спомена Ловъл.

— Защо?

— Клеър наскоро ми разказа, че произхожда от неговия род. — Отвътре се чу движение. — А, д-р Ийстън е приключил. Сега всички те ще излязат оттук, затова по-добре да се отдръпнем, за да не ни прегазят.

— Значи бързат да излязат? — отбеляза Шивон.

— Да, на свеж въздух.

Само няколко от студентите погледнаха към тях. Тези, които очевидно знаеха кой е Кърт, го удостоиха с поклон, усмивка или поздрав. Към края, когато три четвърти от залата се изпразни, Кърт се повдигна на пръсти.

— Клеър! Може ли за минутка?

Тя беше висока и слаба, с къса руса коса и дълъг прав нос. Очите й имаха почти ориенталска форма и приличаха на бадеми. Под едната си мишница носеше две папки. В ръката си държеше мобилен телефон. Гледаше го, докато излизаше от залата — вероятно проверяваше за съобщение. Приближи се с усмивка.

— Здравейте, д-р Кърт. — Гласът й звучеше почти закачливо.

— Клеър, тези хора са от полицията и искат да поговорите.

— За Флип, нали? — Лицето й стана тъжно, а гласът й придоби сериозен тон.

Шивон бавно кимна.

— Няколко изясняващи въпроса.

— Все си мисля, че не е била тя, че може би е станала някаква грешка… — Клеър погледна към патолога. — Вие ли…?

Кърт поклати глава, но това беше по-скоро отказ да отговори на въпроса, отколкото отрицание. Ребус и Шивон знаеха, че Кърт е бил единият от извършилите аутопсията на Филипа Балфур. А другият — професор Гейтс. Клеър Бензи също го знаеше. Тя не откъсваше очи от д-р Кърт.

— Някога налагало ли ви се е… на някой ваш познат?

Кърт погледна към Ребус и Ребус разбра, че той си мисли за Конър Лиъри.

— Това не е задължително — обясни Кърт на студентката си. — Когато нещо такова се случи, подобна причина може да е извинителна.

— Това означава, че и ние имаме право да страдаме, нали?

— В ограничени дози — да. — Това върна усмивката на лицето й, макар и за малко.

— И така, с какво мога да ви помогна? — попита тя Шивон.

— Знаете ли, че разглеждаме смъртта на Флип като убийство?

— Така казаха по новините тази сутрин.

— Затова имаме нужда от помощта ви да изясним няколко неща.

— Можете да използвате кабинета ми — предложи Кърт.

Докато вървяха по двойки надолу по коридора, Ребус наблюдаваше Клеър Бензи отзад. Тя държеше папките пред себе си и обсъждаше току-що завършилата лекция с д-р Кърт. Шивон го погледна и се намръщи, като се чудеше какво ли си мисли. Той поклати глава.

— Нищо важно.

И все пак, Ребус смяташе, че Клеър Бензи е интересна. Същата сутрин, когато са съобщили за убийството на приятелката й, тя беше способна да отиде на лекции, да говори за тях след това, дори при наличието на двама детективи, непосредствено зад гърба й.

Възможно обяснение — отвличане на вниманието. Тя слагаше настрани мислите за Флип, като ги заместваше с мисли за ежедневието. Отвличаше си вниманието с най-различни неща, за да не избухне в плач.

Друга възможност — тя притежаваше абсолютно самообладание, а смъртта на Флип не беше в състояние да разтърси нейния свят.

Ребус знаеше коя версия предпочита, но не беше сигурен дали тя е правилната…

Д-р Кърт и професор Гейтс имаха обща секретарка. Те минаха през нейния кабинет. Насреща имаше две врати една до друга — Кърт и Гейтс. Кърт отвори и ги покани да влязат.

— Имам да свърша още едно-две неща — каза той. — Само затворете вратата, когато свършите.

— Благодаря — каза Ребус.

Но сега, след като ги доведе тук, Кърт изведнъж почувства нежелание да изостави студентката си сама с двамата детективи.

— Аз ще се оправя, доктор Кърт — увери го Клеър, сякаш усетила неговото колебание.

Кърт кимна и излезе.

Стаята се оказа тясна и задушна. Една от стените се заемаше изцяло от остъклена библиотека. Беше претъпкана. Навсякъде из стаята имаше книги и документи, и макар и да знаеше, че някъде на бюрото има компютър, Ребус не можеше да го види от струпаните документи, папки, академични списания, празни пликове…

— Изглежда не изхвърля почти нищо, нали? — каза Клеър Бензи. — Странно е, като си помислиш какво прави с труповете.

Това толкова спокойно произнесено изречение озадачи Шивон Кларк.

— Господи, съжалявам — извини се Клеър, като затисна устата си с ръка. — При нас трябва да раздават и дипломи за лош вкус.

Ребус си мислеше за минали аутопсии — за вътрешностите, изхвърляни в кофи, за отрязаните и след това измервани на везните органи…

Шивон се беше облегнала на бюрото, Клеър седеше на стола за гости, който приличаше на мебел от трапезария, характерна за 70-те години. Ребус имаше две възможности — или да остане да стърчи в средата на стаята, или да седне на стола на Кърт. Избра втората.

— Е — каза Клеър, като остави папките на пода до краката си, — какво искате да знаете?

— Съученички сте с Флип, нали?

— Да, в продължение на няколко години.

Вече бяха прегледали бележките от първия разпит на Клеър Бензи. Двама колеги от Гейфилд Скуеър разговаряли с нея, без да научат нещо съществено.

— И после сте изгубили връзка?

— До известна степен… Няколко писма и имейли. После тя започна да следва История на изкуството, а мен ме приеха медицина в Единбург.

— И се свързахте отново?

Клеър кимна. Беше подвила единия си крак на стола и седеше върху него, докато си играеше с гривната на лявата си ръка.

— Изпратих й имейл и се срещнахме.

— След това често ли се виждахте?

— Не толкова. Различни специалности, различни програми.

— И различни приятели? — попита Ребус.

— Някои от тях, да — съгласи се Клеър.

— Поддържахте ли връзка с някой друг от ученическите години?

— С един или двама.

— А Флип?

— На практика — не.

— Знаете ли как се е запознала с Дейвид Костело? — Ребус вече знаеше отговора. Срещнали се на едно вечерно парти — но се чудеше доколко Клеър познава Костело.

— Мисля, че тя спомена нещо за някакъв купон.

— Вие харесвахте ли го?

— Дейвид ли? — Тя се замисли. — Арогантно копеле, абсолютно самоуверено.

Ребус едва се сдържа да не добави „значи съвсем различен от тебе?“. Вместо това той погледна към Шивон, която бръкна в джоба на якето си, за да извади бележката.

— Клеър — попита тя, — Флип обичаше ли да играе игри?

— Игри?

— Ролеви… компютърни игри… може би по Интернет?

Тя се замисли за момент. Добре, само че Ребус знаеше как хората използват паузите, за да си съчинят някаква история…

— В училище имахме клуб за играта „Тъмници и дракони“.

— И двете ли членувахте в него?

— Докато разбрахме, че това си е типично момчешка игра. — Тя се намръщи. — Сега, като се замислям за това, дали и Дейвид не е играл в училище?

Шивон й подаде листчето със загадките.

— Виждала ли си ги преди?

— Какво означават?

— Някаква игра, в която Флип е участвала. Защо се усмихваш?

— „Севън Финс Хай…“ — тя беше напълно доволна от това.

Очите на Шивон широко се отвориха.

— Моля?

— Дойде да се срещне с мен в някакъв бар… Божичко, забравих къде. Може би в „Барселона“ — погледна тя към Шивон. — Това е бар на улица Бахлюх.

Шивон кимна.

— Продължавай.

— Тя просто… се смееше… и каза това. — Клеър посочи към листчето. — „Севън Финс Хай Ай Кинг“. После ме попита дали знам какво означава. Отговорих й, че нямам никаква идея. „Това е линията «Виктория» на лондонското метро“, обясни тя. Изглеждаше толкова доволна от себе си.

— Не ти ли каза какво означава?

— Нали току-що ви казах…

— Имах предвид, че това е част от загадка.

Клеър поклати глава.

— Помислих си… ами… всъщност не помня какво си помислих.

— Там имаше ли някой друг?

— В бара — не. Тъкмо си вземах нещо за пиене, когато тя връхлетя.

— Дали е споделила с някой друг?

— Поне аз не знам.

— Не ти ли обясни някоя от другите загадки? — посочи Шивон към листчето. Чувстваше огромно облекчение. „Севън Финс“ означаваше, че тя е работила по същите загадки като Флип. Донякъде се тревожеше, че Куизмастър й задава различни въпроси, специфични за нея. Сега се чувстваше по-близо до Флип от всеки друг път…

— Тази игра има ли нещо общо със смъртта й? — попита Клеър.

— Все още не знаем — отговори Ребус.

— Нямате ли заподозрени, някакви… улики?

— Разполагаме с много улики — побърза да я успокои Ребус. — Каза, че смяташ Дейвид Костело за арогантен. Минавал ли е някога границите на позволеното?

— В какъв смисъл?

— Чуваме, че между него и Флип е имало доста бурни скандали.

— Флип не оставаше длъжна на никого. — Клеър изведнъж замълча и се загледа в пространството. Не за първи път на Ребус му се прииска да може да чете мисли. — Била е удушена, нали?

— Да.

— Доколкото знам от курса по съдебна медицина жертвите се борят. Дращят, ритат, хапят.

— Но не и ако са в безсъзнание — тихо отговори Ребус.

Клеър притвори очи за миг. Когато отново ги отвори, в тях блестяха сълзи.

— Притискане на сънната артерия — продължи Ребус.

— Това не е ли предизвикало отоци преди да настъпи смъртта? — Клеър сякаш четеше от учебник.

Шивон кимна в знак на съгласие.

— Като че ли вчера бяхме ученички…

— В Единбург ли? — попита Ребус и изчака докато Клеър кимне. Първият разпит не беше стигнал до нейното минало, с изключение на онова, което се отнасяше до Флип. — Семейството ви там ли живееше?

— Сега са там, но по онова време живеехме в Козланд.

Ребус се намръщи.

— Козланд? — Името му звучеше познато.

— Това е село, или по-скоро селце, на около два километра от Фолс.

Ребус се улови, че стиска дръжките на стола на д-р Кърт.

— Тогава познаваш Фолс, така ли?

— Някога го познавах.

— И Джунипърс — къщата на семейство Балфур?

Тя кимна.

— В един период бях там повече домакиня, отколкото гостенка.

— А после семейството ти се е преместило, така ли?

— Да.

— Защо?

— Баща ми… — Тя замълча. — Трябваше да се преместим, защото отиде да работи на друго място.

Ребус и Шивон се спогледаха. Тя очевидно нямаше намерение да каже повече от това.

— С Флип ходили ли сте до водопада? — небрежно попита Ребус.

— Знаете ли го?

Той кимна.

— Бил съм там два пъти.

Тя се усмихваше, а очите й гледаха разсеяно.

— Обичахме да играем там, представяхме си, че това е нашето омагьосано кралство. Наричахме го „Вечен живот“. Ако сме знаели… — в този момент тя не издържа и се разплака, а Шивон отиде при нея, като се опитваше да я успокои.

Ребус излезе в преддверието и помоли секретарката за чаша вода. Но докато тя се върне, Клеър вече се възстановяваше. Шивон стоеше приклекнала до стола с ръка на рамото й. Ребус й предложи водата. Клеър избърса носа си с книжна кърпичка.

— Благодаря — каза тя, като натърти на последната сричка.

— Мисля, че трябва да спрем дотук — заяви Шивон. Ребус, макар и вътрешно недоволен, кимна в знак на съгласие. — Много ни помогна, Клеър.

— Наистина ли?

Беше ред на Шивон да кимне.

— По-нататък пак може да се видим, ако не възразяваш.

— Добре, няма проблем.

Шивон й подаде визитната си картичка.

— Ако не съм в участъка, пейджърът винаги е с мен.

— Добре. — Клеър пъхна картичката в една от папките си.

— Сигурна ли си, че си добре?

Клеър кимна и стана, като притискаше папките към гърдите си.

— Имам друго занятие — каза тя. — Не искам да го пропусна.

— Доктор Кърт ни разказа, че имаш родствена връзка с Кенет Ловъл?

Тя го погледна.

— По майчина линия. — Клеър спря, сякаш очакваше последващ въпрос, но Ребус нямаше такъв.

— Благодаря ти отново — каза Шивон.

Те я наблюдаваха докато излезе.

Ребус й отвори вратата.

— Само още едно нещо, Клеър.

Тя спря до него и го погледна.

— Да?

— Каза ми, че си познавала Фолс. — Ребус я изчака да кимне. — Това означава ли, че не си ходила там скоро?

— Може да съм минавала.

Той кимна разбиращо. Тя отново понечи да тръгне.

— Но въпреки това познаваш Бевърли Додс — добави той.

— Кой?

— Струва ми се, че тя е направила гривната, която носиш.

Клеър повдигна ръката си.

— Това ли? — Гривната приличаше много на закупената от Джийн — пробити и нанизани едно до друго излъскани камъчета. — Флип ми я даде — каза нещо от типа, че било „добра магия“. — Тя сви рамене. — Не че вярвам в това, разбира се.

Ребус я наблюдаваше докато се отдалечи, после затвори вратата.

— Какво мислиш? — попита той, като се обърна.

— Не знам — призна Шивон.

— Не ти ли се струва, че играе някакъв театър?

— Сълзите й изглеждаха съвсем истински.

— Нали именно това е голямата цел на театъра?

Шивон седна на стола на Клеър.

— Ако в нея се крие убиец, тогава той е скрит доста дълбоко.

— „Севън Финс Хай“ — да предположим, че Флип не се е срещала с нея в никакъв бар. И че Клеър вече е знаела какво означава това.

— Защото самата тя е Куизмастър ли? — недоверчиво поклати глава Шивон.

— Или също играч — каза Ребус.

— Тогава защо ще си прави труда да ни казва каквото и да било?

— Защото… — Но Ребус не можа да измисли отговор на това.

— Ще ти кажа какво си мисля.

— За баща й ли? — опита се да отгатне Ребус.

Шивон кимна.

— Тя скри нещо от нас.

— И така, защо се е преместило семейството й?

Шивон се замисли, но не можа да намери бърз отговор.

— От бившето й училище могат да ни кажат — предложи Ребус.

Докато Шивон беше при секретарката, за да я помоли за телефонен указател, Ребус набра номера на Бев Додс. Тя се обади на шестото позвъняване.

— Аз съм инспектор Ребус — представи се той.

— Инспекторе, в момента съм малко заета… — Той чуваше други гласове около нея. Туристи, предположи Ребус, които сигурно се чудят какво да купят.

— Доколкото си спомням, изобщо не ви попитах дали познавате Филипа Балфур.

— Така ли?

— Имате ли нещо против да ви попитам сега?

— Ни най-малко. — Тя замълча. — Отговорът е „не“.

— И никога не сте я срещали?

— Никога. Защо питате?

— Нейна приятелка носи гривна и твърди, че я е получила от Филипа. Прилича ми на една от вашите.

— Напълно възможно.

— Но вие не сте я продали на Филипа, така ли?

— Ако е една от моите, е възможно да я е купила от магазин. В Хадингтън има магазин за произведения на художествените занаяти, където, наред с друг един такъв в Единбург, продават мои неща.

— Как се казва магазинът в Единбург?

— „Уикън Крафтс“. Намира се на Джефри стрийт, ако това ви интересува. Сега, ако не възразявате… — но Ребус вече беше затворил телефона.

Шивон се върна с номера на училището на Флип. Ребус се обади, като включи говорителя, за да слуша и Шивон. Оказа се, че директорката е била една от учителките по времето на Флип и Клеър.

— Горката, горката Филипа, каква ужасна новина… и какво ли преживява семейството й — развълнувано говореше директорката.

— Сигурен съм, че получават подкрепа отвсякъде — съчувствено каза Ребус, като се опитваше да звучи искрено.

От другата страна на линията последва дълга въздишка.

— Но всъщност се обаждам във връзка с Клеър.

— Клеър?

— Клеър Бензи. Тя представлява част от миналото, а ние се опитваме да изградим цялостната картина за Филипа. Вярвам, че тя и Клеър са били добри приятелки по онова време.

— Да, доста добри.

— Освен това, не са ли живеели близо една до друга?

— Точно така. По пътя към Ийст Лотиан.

Ребус се замисли.

— А как идваха на училище?

— Обикновено бащата на Клеър ги докарваше с колата. Или той, или майката на Филипа, прекрасна жена, толкова ми е жал за нея…

— По това време бащата на Клеър в Единбург ли работеше?

— Да. Беше нещо като адвокат.

— Затова ли се премести семейството? Нещо свързано с неговата работа?

— О, не, доколкото знам им конфискуваха имуществото и ги накараха да се изнесат?

— Да се изнесат?

— Човек не бива да разказва клюки, но сега, след като той е починал, предполагам, че няма значение.

— Ще го запазим в най-строга тайна — обеща Ребус, като погледна към Шивон.

— Ами, нещастният човек направил някакви лоши инвестиции. Сигурна съм, че винаги е бил малко хазартен тип, но изглежда, че този път е отишъл твърде далеч, изгубил хиляди… къщата си, всичко.

— Как е починал той?

— Предполагам, че вече сте се досетили. Много скоро след това отишъл в един хотел край морето и приел свръхдоза от някакви таблетки. Все пак е паднал доста отвисоко, нали? От адвокатската кариера до банкрута…?

— Така е — съгласи се Ребус. — Много ви благодаря за информацията.

— Да, по-добре да тръгвам. Имаме учителски съвет. — От тона й Ребус разбра, че това е някакво регулярно събитие и то не от най-приятните. — Толкова жалко, две съсипани от трагедии семейства.

— Тогава дочуване — каза Ребус и затвори телефона. После погледна към Шивон.

— Инвестиции? — повтори тя думите на директорката.

— И на кого друг би се доверил, освен на бащата на най-добрата приятелка на дъщеря му?

Шивон кимна.

— Джон Балфур погребва дъщеря си днес — припомни му тя.

— Тогава да поговорим с някой друг в банката.

Шивон се усмихна.

— Познавам най-подходящия човек…

Оказа се, че Раналд Мар е отишъл в Джунипърс и те тръгнаха с колата към Фолс. Шивон помоли да спрат, за да види водопада. Двойка туристи правеха същото. Мъжът снимаше съпругата си. Той попита Ребус дали ще може да им направи една снимка заедно. Имаше акцент на човек от Единбург.

— Какво ви води тук? — попита Ребус, като се преструваше, че това не го интересува особено.

— Сигурно същото като вас — отговори мъжът и застана до съпругата си. — Гледайте да хванете водопадчето в кадъра.

— Искате да кажете, че сте тук заради ковчега ли? — продължи Ребус, докато гледаше през визьора на фотоапарата.

— Ами да, тя вече е мъртва, нали?

— Така е — отговори Ребус.

— Сигурен ли сте, че ни хващате? — тревожеше се мъжът.

— Абсолютно — отвърна Ребус и натисна бутона. Когато промият филма, на него щеше да има единствено снимка на небето и дърветата.

— Благодаря — каза мъжът и взе фотоапарата си. После кимна към едно от дърветата. — Тя е намерила ковчега.

Ребус погледна натам. На дървото имаше закрепена грубо направена табела, рекламираща керамиката на Бев Додс. Ръчно начертана карта показваше пътя към нейната къща. Продажба на керамика, чай и кафе. Тя очевидно разширяваше асортимента.

— Тя показа ли ви го? — попита Ребус, макар и да знаеше отговора много добре. Ковчегът от Фолс беше заключен заедно с останалите в Сейнт Ленардс. Той получи десетина съобщения от нея, но тъй като знаеше какво иска, не отговори на нито едно от тях.

Туристът разочарован поклати глава.

— Полицията го е прибрала.

Ребус кимна.

— И сега къде отивате оттук?

— Мислехме да се отбием да разгледаме Джунипърс — отговори жена му. — Надяваме се да успеем да намерим къщата. За да открием водопада ни трябваше половин час. — После погледна към Шивон. — Тук не разчитат особено на указателните табели, нали?

— Аз знам къде е Джунипърс — авторитетно заяви Ребус. — Трябва да се върнете обратно и в града да завиете наляво. От дясната страна на пътя има селище, наречено Медоусайд. Влезте в него и като стигнете до края ще видите Джунипърс.

Мъжът се зарадва.

— Страхотно, много благодаря.

— Няма проблем — отговори Ребус.

Туристите им махнаха за сбогом, нетърпеливи да продължат нататък.

Шивон се обърна към Ребус.

— За зелен хайвер ли ги изпрати?

— Ще са щастливци, ако излязат от Медоусайд с четири гуми на колата — ухили се той доволно. — Това е моето добро дело за деня.

Когато се върнаха обратно в колата, Ребус се обърна към Шивон.

— Как искаш да разиграем сцената?

— Най-напред искам да разбера дали Мар е масон.

Ребус кимна.

— Аз ще се заема с това.

— После смятам да пристъпим направо към Хуго Бензи.

Ребус продължаваше да кима в знак на съгласие.

— Кой от нас ще задава въпросите?

Шивон се облегна назад.

— Предлагам да действаме според обстановката, да видим кого от нас предпочита Мар. — Ребус я изгледа. — Не си ли съгласен?

Той поклати глава.

— Не става въпрос за това.

— А за какво?

— И аз щях да предложа почти същото, това е всичко.

Тя се обърна към него и го погледна право в очите.

— Това добре ли е, или зле?

Ребус се усмихна.

— Все още се опитвам да преценя — отвърна той и запали колата.

Вратите на Джунипърс се охраняваха от двама униформени, включително Никол Кембъл — жената полицайка, с която се запозна при първото си идване тук. Самотен репортер беше паркирал колата си на банкета. Пиеше нещо от термос, докато наблюдаваше как Ребус и Шивон се приближават към вратата, после отново се зае с кръстословицата си. Ребус свали страничния прозорец на колата.

— Не подслушвате ли вече телефоните? — попита той.

— Страх ме е, след като се оказа, че това не е отвличане — отговори Кембъл.

— А какво стана с „Мозъка“?

— Върна се в Голямата къща. Появи се нещо ново.

— Гледам, че тук обикаля един лешояд. — Ребус имаше предвид репортера. — Някакви сеирджии?

— Малко.

— Не е изключено още двама да идват насам. Кой е горе? — посочи Ребус към къщата.

— Полицейски началник Темплър и детектив Худ.

— Сигурно планират следващата пресконференция — предположи Шивон.

— Кой друг е там? — обърна се Ребус отново към Кембъл.

— Родителите — отговори тя, — персоналът на къщата… Някакъв от погребалното бюро и един приятел на семейството.

Ребус кимна. После се обърна към Шивон.

— Чудя се, дали да не поговорим с персонала. Понякога те виждат и чуват много неща… — През това време Кембъл отваряше вратите.

— Сержант Дики ги е разпитвал — каза Шивон.

— Дики? — Ребус дръпна скоростния лост и бавно прекара колата през вратите. — Онова мързеливо чиновниче, което постоянно си гледа часовника ли?

— Обичаш всичко да правиш сам, нали? — обърна се тя към него.

— Защото нямам доверие на никой, че ще го свърши както трябва.

— Много ти благодаря.

Той извърна глава към нея.

— Има и изключения.

На алеята пред къщата имаше паркирани четири коли — същата тази алея, на която Жаклин Балфур се спъна и падна, когато помисли Ребус за похитителя на дъщеря си.

— Алфата на Грант — изкоментира Шивон.

— Кара шефката.

Ребус предположи, че черното Волво S40 е на погребалната агенция. Оставаха бронзовото мазерати и зеленият Астън Мартин. Не можеше да реши коя от двете принадлежи на Раналд Мар и коя на семейство Балфур, затова го сподели с Шивон.

— Астънът е на Джон Балфур — уведоми го тя.

Той я погледна.

— Това предположение ли е? — попита Ребус.

Тя поклати глава.

— Записано е в бележките.

— Сега остава да ми кажеш и номера на обувките му.

Вратата им отвори домашната прислужница. Те показаха служебните си карти и тя ги въведе във фоайето. Вървеше напред, без да продума. Ребус никога досега не беше виждал някой наистина да върви на пръсти. Никъде не се чуваха гласове.

— Тук е направо като в света на мъртвите — измърмори Шивон, докато разглеждаше дървената тапицерия и картините, свързани с миналото на рода Балфур. До стълбите имаше дори някаква броня. На масата до нея лежаха куп неотворени писма.

Вратата, през която изчезна прислужницата, се отвори. Висока, ефектна жена на средна възраст тръгна към тях. Лицето й изглеждаше спокойно, но без следа от усмивка.

— Аз съм личният асистент на г-н Балфур — каза тя, почти шепнешком.

— Надявахме се да разговаряме с г-н Мар.

Тя кимна с глава.

— Но вие трябва да разберете, че това е изключително труден момент…

— Той не желае ли да разговаря с нас?

— Тук не става въпрос за желание. — Тя започваше да се дразни.

Ребус кимна бавно.

— Тогава чуйте какво ще ви кажа — отивам при полицейски началник Темплър, за да я уведомя, че г-н Мар спъва разследването за убийството на госпожица Балфур. Бихте ли ми показали пътя…

Тя го изгледа смъртоносно, но Ребус не трепна.

— Бихте ли изчакали тук — каза тя накрая.

Сега, за първи път Ребус видя зъбите й. Той успя да измърмори някакво учтиво „Благодаря“, след като тя тръгна обратно към вратата.

— Впечатляващо — изкоментира Шивон.

— Тя или аз?

— Схватката като цяло.

Той кимна.

— Още две минути и щях да надяна тази броня.

Шивон отиде до масата и започна да разглежда писмата. След малко се включи и Ребус.

— Мислех, че нашите хора са ги отваряли — каза той. — С цел да проверят за евентуални искания на откуп.

— Сигурно са ги проверявали — отговори Шивон, изучавайки пощенските клейма.

— Но всичко това е от вчера и днес.

— Да има работа за пощальона. — Няколко от пликовете бяха с размери на пощенска картичка с оцветени в черно ръбове.

— Предполагам, че ги отваря личната асистентка.

Шивон кимна. Отново сеирджии и любители на страшни истории, за които смъртта на някоя известна личност се превръщаше в най-важното нещо в живота им. Никога не знаеш от кого можеш да получиш съболезнователна картичка.

— Трябва да ги проверим.

— Добра идея. — В крайна сметка убиецът също можеше да се окаже любител на страховити истории.

Вратата отново се отвори. Този път Раналд Мар, с черен костюм, черна вратовръзка и бяла риза, пристъпи към тях. Изглеждаш раздразнен от тяхната намеса.

— Какво има сега? — попита той Шивон.

— Господин Мар? — протегна Ребус ръка. — Инспектор Ребус. Искам само да кажа колко съжаляваме, че се наложи да ви се натрапим.

Мар прие извинението и ръката на Ребус. Самият Ребус никога не стана масон, но една вечер пияният му баща го научи как да се здрависва с тях. По това време Ребус беше още ученик.

— Стига да не продължи дълго — опита се да хитрува Мар.

— Има ли място, където можем да поговорим?

— Оттук — поведе ги Мар по единия от двата коридора.

Ребус улови погледа на Шивон и кимна в отговор на въпроса й. Да, Мар беше масон. Тя сви устни и се замисли.

Мар отвори нова врата, водеща към широка стая, в която имаше библиотека по протежение на цялата стена и маса за билярд с естествени размери. Когато светна лампите — стаята, подобно на останалата част от къщата, беше със спуснати завеси в знак на траур, светлината обля зеленото сукно. До стената имаше два стола с малка маса между тях. На нея лежеше сребърен поднос с гарафа уиски и кристални чаши. Мар седна и си наля. Даде знак на Ребус да направи същото, но той поклати глава, подобно на Шивон. Мар вдигна чашата си.

— За Филипа, Бог да даде мир на душата й! — После отпи голяма глътка.

Още преди това Ребус усети миризмата на уиски и разбра, че това не е първото му за деня. Нито пък тостът, вероятно. Ако стояха само двамата, щеше да се наложи да разменят информация за своите ложи и Ребус можеше да има проблеми, но присъствието на Шивон гарантираше безопасността му. Той изтърколи една от червените топки на билярдната маса, тя се отби в ръба и се върна.

— Е — каза Мар, — какво искате този път?

— Интересуваме се от Хуго Бензи — отговори Ребус.

Името свари Мар неподготвен. Той повдигна вежди и отново отпи от чашата си.

— Познавали сте го, нали? — предположи Ребус.

— Не много добре. Дъщеря му и Филипа бяха съученички.

— Вашата банка ли го обслужваше?

— Нали разбирате, че не мога да обсъждам банкови въпроси. Не би било етично.

— Не сте лекар — отговори Ребус. — Вие само държите парите на хората.

Мар присви очи.

— Правим малко повече от това.

— И какво е то? Сигурно искате да кажете, че освен това губите парите им, така ли?

Мар стана рязко от стола.

— Какво общо има това с убийството на Филипа?

— Просто отговорете на въпроса — Хуго Бензи при вас ли беше инвестирал парите си?

— Не при нас, а чрез нас.

— Вие ли го съветвахте?

Мар си напълни чашата отново. Ребус погледна към Шивон. Тя си знаеше ролята — да мълчи, застанала в сенките на зелените завеси.

— Вие ли го съветвахте? — отново попита Ребус.

— Съветвахме го да не предприема рисковани начинания.

— Но той отказваше да ви слуша, така ли?

— Какво е животът без малко риск — това беше философията на Хуго. Той игра хазартно… и загуби.

— Според него банка „Балфур“ носеше ли отговорност за това?

Мар поклати глава.

— Не мисля. Нещастният човек просто свърши със себе си.

— А съпругата и дъщеря му?

— Какво за тях?

— Те имаха ли ви зъб?

Той отново поклати глава.

— Те си го знаеха що за човек е. — Мар постави чашата си на края на билярдната маса. — Но това какво общо има…? — После сякаш започна да осъзнава. — А, продължавате да търсите мотиви… И смятате, че един мъртвец е станал от гроба си, за да отмъсти на банка „Балфур“?

Ребус търкулна друга топка по масата.

— Случиха се странни неща.

Шивон пристъпи напред и подаде листчето на Мар.

— Спомняте ли си, че ви попитах за някои игри? Това тук. — Тя посочи към загадката, свързана с параклиса в Рослин. — Разбирате ли нещо?

Той присви очи и се съсредоточи.

— Абсолютно нищо — отговори Мар и подаде листчето обратно.

— Може ли да ви попитам дали сте член на масонска ложа, господин Мар?

Мар я изгледа злобно, после очите му се извъртяха по посока на Ребус.

— Няма да удостоя този въпрос с отговор.

— Вижте, тази загадка е била дадена на Филипа, за да я разреши, а също така — и на мен. И когато стигнах до думите „Мечтата на зидаря“, трябваше да намеря член на ложа, който да ми обясни какво означава.

— И какво означава?

— Това не е важно. Онова, което може да се окаже важно, е дали Филипа е потърсила помощ за същата тази загадка.

— Вече ви казах — не знаех абсолютно нищо за това.

— Но тя може да е изпуснала нещо в разговор?…

— Е, не е.

— Дали е имала други познати масони, г-н Мар? — попита Ребус.

— Не бих могъл да знам. Вижте, наистина смятам, че ви отделих достатъчно време… и то точно в ден като този.

— Така е, господине — отговори Ребус. — Благодарим ви за срещата. — Той отново подаде ръка, но този път Мар не я пое. Тръгна мълчалив към вратата, отвори я и излезе. Ребус и Шивон го последваха надолу по коридора. Във фоайето стояха Темплър и Худ. Мар мина покрай тях без да продума и потъна в някаква врата.

— Какво, за бога, търсите тук? — тихо изсъска Темплър.

— Опитваме се да хванем един убиец — отговори й Ребус, — а вие?

— Изглеждаше добре по телевизията — каза Шивон на Худ.

— Благодаря.

— Да, Грант се справи прекрасно — намеси се Темплър, като пренасочи вниманието си от Ребус към Шивон. — Изключително съм доволна.

— Аз също — усмихна се Шивон.

Излязоха от къщата и всяка от двойките влезе в колата си. Малко преди да се разделят Темплър изстреля:

— Искам доклад с обяснение за вашето присъствие тук. И, Джон? Лекарят чака…

— Лекарят? — попита Шивон, докато закопчаваше колана си.

— Няма нищо — отвърна Ребус и запали колата.

— И на теб ли ти има зъб, като на мен?

Ребус се обърна към нея.

— Гил искаше да си в нейния отбор, Шивон, а ти отказа.

— Не бях готова. — Тя замълча. — Знам, че това ще прозвучи глупаво, но мисля, че тя ревнува.

— Теб ли?

Шивон поклати глава.

— Не, теб.

— Мен? — изсмя се Ребус. — Защо трябва да ме ревнува?

— Защото ти не играеш по правилата, а тя трябва. Защото, независимо какъв си, винаги успяваш да накараш хората да работят за теб, дори когато не са съгласни с онова, което искаш от тях.

— Трябва да съм по-добър, отколкото си мисля.

Тя го изгледа лукаво.

— О, мисля, че знаеш колко си добър. Или поне така си мислиш.

Той й отвърна със същия поглед.

— Тук има някаква обида, но не мога съвсем да я разбера.

Шивон се облегна назад.

— И сега какво?

— Назад към Единбург.

— И?

Ребус подкара колата замислено.

— Не знам — каза той. — Мар изглеждаше като човек, загубил собственото си дете…

— Да не искаш да кажеш…?

— Тя прилича ли на него? Аз не съм много добър по тази част.

Шивон се замисли, като хапеше устните си.

— Всички богаташи ми изглеждат по един и същ начин. Смяташ, че Мар и госпожа Балфур са имали някаква любовна връзка ли?

Ребус сви рамене.

— Трудно е да се докаже без кръвна проба. — Той я погледна. — Трябва да накараме Гейтс и Кърт да запазят мостра.

— А Клеър Бензи?

Ребус махна на полицай Кембъл.

— Клеър е интересна, но не бива да шумим много около нея.

— Защо?

— Защото след някоя и друга година тя може да се окаже единственият приятелски настроен към нас патолог. Тогава аз може и да не съм вече в полицията, но ти ще си, и последното нещо, което ще искаш, е…

— Проблеми с патолозите? — усмихна се Шивон.

— Точно така — бавно кимна Ребус в знак на съгласие.

Шивон се замисли.

— Откъдето и да го погледнеш, тя има пълното право да се чувства прецакана от семейство Балфур.

— Тогава защо е останала приятелка с Флип?

— Не е изключено да е играла своя игра. — Докато пътуваха обратно, тя се оглеждаше за туристите, но не ги видя. — Дали да не проверим в Медоусайд да видим дали са добре?

Ребус поклати глава. Мълчаха, докато оставиха Фолс далеч зад себе си.

— Мар е масон — каза накрая Шивон. — И обича игричките.

— Тогава излиза, че Куизмастър е по-скоро той, отколкото Клеър Бензи, така ли?

— Смятам, че това е по-вероятно, отколкото да се окаже баща на Флип.

— Извинявай, че го казах — Ребус мислеше за Хуго Бензи.

Преди да тръгнат за Фолс той позвъни на свой приятел адвокат и разпита за него. Оказа се, че Бензи се е занимавал със завещания и попечителство — тих човек и добър юрист, известен в града. Малцина са знаели за хазартните му страсти, които не са му пречели на работата. Говорело се, че инвестира пари в различни бизнес начинания в Далечния Изток на базата на тайна информация, подшушнати съвети и финансовите статии в любимия си всекидневник. Ако това се окажеше вярно, Ребус не можеше да разглежда банка „Балфур“ като виновник. Тяхното участие вероятно се е свеждало до превеждането на пари по негово нареждане, а после — да го уведомят, че ги е загубил. Бензи не само е загубил всичките си пари — като адвокат винаги е можел да спечели още. Според Ребус, той беше загубил нещо много по-съществено — вярата в себе си. А след като е спрял да вярва в себе си, вероятно е било лесно да започне да мисли за самоубийството като за възможност, а впоследствие и като за абсолютна необходимост. Самият Ребус бе изпадал в същото положение един или два пъти с бутилката и мрака за компания. Знаеше, че не може да скочи отвисоко — страхуваше се от височината от момента, когато го пуснаха от един хеликоптер по време на службата му в армията. Топла вана и прерязване на китките с бръснач. Там проблемът беше в бъркотията. Мисълта за някой, приятел или чужд, изправен пред тази страшна картина. Алкохол и хапчета… Винаги стигаше до тези важни „лекарства“. Не вкъщи, а в някоя анонимна хотелска стая, където персоналът щеше да го открие. За тях това щеше да бъде поредният труп на още един самотник.

Неприятни мисли. Но ако беше на мястото на Бензи… Със съпруга и дъщеря… едва ли щеше да го направи и да остави зад себе си едно съсипано семейство. А сега Клеър искаше да стане патолог — кариера, пълна с трупове, в зали с вентилация, но без прозорци. Дали във всеки един от труповете нямаше да вижда образа на баща си…?

— Искаш ли да се обзаложим? — предложи Шивон.

— Този път не играя — отвърна Ребус, вперил поглед в пътя пред себе си.

— Усмихни се — каза Хай-Хоу Силвърс, — петък следобед е.

— И какво от това?

Той наблюдаваше Елън Уайли.

— Не ми казвай, че нямаш среща довечера?

— Среща?

— Нали знаеш, вечеря, малко танци и после — хайде у тях. — Той неприлично завъртя таза си.

Лицето на Уайли изразяваше погнуса.

— Направо ще повърна!

Остатъците от сандвича й бяха на бюрото — пастет от риба тон и сладка царевица. В пастета имаше нещо и стомахът й се бунтуваше.

На Силвърс обаче не му пукаше.

— Сигурно си имаш гадже, а, Елън?

— Бъди спокоен, ще ти се обадя, ако много закъсам.

— Само да не е петък или събота вечер, тогава обичам да си пийвам.

— Ще го имам предвид, Джордж.

— И събота следобед, разбира се.

— Разбира се. — Уайли си помисли, че госпожа Силвърс сигурно е очарована от този график.

— Освен, ако не ни накарат да работим извънредно — превключи Силвърс на друга вълна.

— Смяташ ли, че ще ни се отдаде такава възможност?

— Зависи, нали?

Самата тя знаеше от какво зависи — от натиска на медиите, който ще принуди началниците да търсят бърз резултат. Или, може би, от Джон Балфур, който би могъл да поиска това като услуга, извивайки нечии ръце. Имаше случаи, когато Криминалният отдел работеше денонощно и без почивни дни по някой голям случай, за което съответно им се плащаше. Но сега бюджетът се оказваше силно ограничен, както и щатът. Никога не беше виждала толкова много щастливи ченгета, както в деня на Срещата на ръководителите на държавите от Британската общност, която се състоя тук и се наложи да работят извънредно. Оттогава обаче изминаха няколко години. Но тя продължаваше да чува как някои полицаи, сред тях и Силвърс, произнасят думите „Среща на ръководителите на държавите от Британската общност“ със затаен дъх, като някакво заклинание.

След като Силвърс сви рамене и се оттегли, вероятно с мислите за допълнителното заплащане, Уайли насочи вниманието си към историята с немския студент — Юрген Бекер. Тя се сети за Борис Бекер — любимият й тенисист по едно време, и се зачуди дали между Юрген и него няма някаква роднинска връзка. Не й се вярваше — около един такъв представител на известен род щеше да се вдигне голям шум, както в случая с Филипа Балфур.

И въпреки това — докъде бяха стигнали? Сякаш нямаха никакъв прогрес от деня на изчезването на Филипа. Ребус имаше всички тези идеи, но те не бяха в центъра на вниманието. Той все едно протягаше ръка от някакво дърво или храст и хвърляше най-различни възможности, като трохи, в очакване хората да започнат да ги кълват.

Веднъж тя работи с него по един случай — труп, намерен в Куинсбъри Хауз, точно когато се готвеха да съборят по-голямата част от сградата, за да започнат да строят Парламента. Не стигнаха до никакъв резултат. Тогава той я заряза, а впоследствие упорито отказваше да говори за случилото се. Не намериха убиеца и случаят не стигна до съда.

И въпреки това… тя предпочиташе да е част от екипа на Ребус, отколкото никъде. Чувстваше, че е изгорила мостовете си към Гил Темплър, независимо какво говори Ребус, и това стана изцяло по нейна вина. Прекалено много искаше този пост и досаждаше на Темплър за него. Това натягане представляваше някаква форма на мързел — натискаш се да те забележат с надеждата, че ще последва повишение. И знаеше, че Темплър я отряза, именно защото го разбра. Гил Темплър не беше стигнала до върха по този начин — тя трябваше да си скъса задника от работа и да се пребори с предразсъдъците срещу жените полицайки — тема, която никога не се обсъждаше и не се признаваше като проблем.

Но все пак съществуваше.

Уайли разбираше, че е трябвало да си наляга парцалите и да не приказва много. Така работеше Шивон Кларк — без изобщо да се натяга, макар че беше кариеристка до мозъка на костите си… и съперница. Уайли не можеше да не я разглежда като такава. Любимка на Темплър от самото начало, точно поради което, тя — Елън Уайли, започна открито кампания за поста, но както се оказа — прекалено ожесточено. Накрая остана изолирана и принудена да се занимава с глупости като историята с Юрген Бекер. В петък следобед, когато нямаше почти никакъв шанс някой да отговори на телефонните обаждания и на въпросите й. Беше мъртво време, това е.

Мъртво време.

Грант Худ имаше да организира друга пресконференция. Той вече свързваше имената с лицата, беше провел кратки опознавателни срещи с „главните действащи лица“ — журналистите с голяма репутация и известни репортери, водещи криминалните хроники.

— Трябва да знаеш, Грант — довери му полицейски началник Темплър, — че има някои журналисти, които можем да наречем „наши“, в смисъл че са меки и управляеми. Те се придържат към правилата и публикуват някоя история, когато ние искаме тя да излезе, докато в същото време запазват в тайна неща, които не желаем да стават публично достояние. Така че сред тях вече имаме свои хора, но това е двупосочно. Ние на свой ред им даваме информация и те се надяват да я получат час-два преди конкурентите си.

— Конкуренти?

— Виж, когато ги видиш в залата за пресконференции, те изглеждат единни, но не са. Понякога си сътрудничат помежду си — като например да изпратят един от тях на някаква неблагодарна мисия. После той споделя получената информация с останалите. И така се редуват.

Грант кимна разбиращо.

— Но в други случаи са безскрупулни егоисти. Поръчковите журналисти извън този кръг са най-амбициозните и не се спират пред нищо. Ако се наложи, вадят чековите книжки и се опитват да те спечелят на всяка цена. Може би не с пари, но с почерпки, покани за вечеря. Карат те да се чувстваш като един от тях и ти започваш да си мислиш, че те не са толкова лоши всъщност. Това обикновено става, когато имаш проблеми, защото тогава те те „изпомпват“ през цялото време, без да се усетиш. Възможно е да изпуснеш нещо — някакъв намек или дори шега, само за да им покажеш, че си наясно. И тогава, независимо какво си казал, можеш да си сигурен, че те ще го публикуват с всякакви украшения. Ще бъдеш „полицейски източник“ или „неназован източник, близко до разследването“. И то, ако са в настроение да бъдат любезни. А ако те се докопат до нещо за теб, ще те изцедят като лимон. Ще искат да им пееш всичко или ще те направят на нищо. — Тя го потупа по рамото и завърши с думите: — Само един съвет.

— Да, госпожо. Благодаря ви.

— Хубаво е да си в добри отношения с всички тях и трябва да поддържаш връзки с по-важните, но никога не забравяй на чия страна си… или че има две страни. Разбираш ли?

Той кимна. Тогава тя му даде списъка с „главните“.

На всяка от срещите той пиеше само кафе и портокалов сок и с облекчение констатираше, че повечето от журналистите правят същото.

— „Старите“ карат на уиски и джин — каза му един от по-младите репортери, — но не и ние.

Следващата среща беше с един от най-уважаваните измежду „старите“. Той поиска само чаша вода.

— Младоците пият като смокове, но аз виждам, че вече не мога като тях. А вие какво предпочитате, детектив Худ?

— Това не е официална среща, господин Гилис, моля, наричайте ме Грант.

— Тогава ти ме наричай Алън…

Грант не можеше да забрави предупреждението на Темплър. В резултат чувстваше, че изглежда дървен и неприятен по време на срещите. Имаше обаче една определена придобивка — Темплър му уреди самостоятелен кабинет в полицейското управление, поне докато траеше разследването. Тя го нарече „благоразумие“, като обясни, че ще му се налага да разговаря с журналистите всеки ден, а това е добър начин да ги държи на разстояние от главното разследване. Ако се отбиеха в участъците Гейфилд или Сейнт Ленардс за брифинг или дори за някой бърз въпрос, не се знаеше какво може да дочуят или забележат.

— Добра идея — кимна той.

— Същото се отнася за телефонните разговори — продължи Темплър. — Ако искаш да се обадиш на някой журналист, направи го от кабинета си, при затворена врата. Така няма да могат да чуят нищо, което не трябва, докато душат наоколо. Ако някой от тях ти се обади и те хване в Криминалния отдел или на друго място, кажи, че ще му позвъниш по-късно.

Той отново кимна.

Сигурно й приличаше на едно от онези кимащи кученца от задните стъкла на колите. Грант се опита да се отърси от тази мисъл и насочи вниманието си към екрана. Пишеше изявление за пресата с копия до Бил Прайд, Гил Темплър и заместник-началника на Главното полицейско управление Карсуел за мнение и одобрение.

Заместник-началникът на Главното управление Карсуел се помещаваше на долния етаж в същата сграда. Веднъж вече почука на вратата на Грант и му пожела успех. Когато Грант се представи като „детектив Худ“, Карсуел кимна бавно с поглед на човек, дошъл да го изпитва.

— Е — каза той, — не правете никакви гафове, а ние ще помислим какво да направим за вас, нали?

Което означаваше повишение в сержант-детектив. А и Худ знаеше, че Карсуел наистина е в състояние да го направи. Вече беше взел под крилото си един от младите служители в Криминалния отдел — инспектор Дерек Линфорд. Проблемът се състоеше в това, че нито Линфорд, нито Карсуел се срещаха с Джон Ребус, което означаваше, че Худ ще трябва да внимава. Той вече отказа едно питие с Ребус и останалите от екипа, но в същото време си даваше сметка, че съвсем наскоро прекара известно време сам в някакъв бар с Ребус. Ако подобно нещо стигнеше до Карсуел, това можеше да спре развитието на Грант. Той отново си спомни думите на Темплър: „Ако те се докопат до нещо за теб, ще те изцедят като лимон…“. През главата му премина още един образ — случката с Шивон. Отсега нататък трябваше да внимава с кого говори и какво казва, с кого прекарва времето си и какво прави.

Да внимава да не си създава врагове.

На вратата отново се почука. Беше един от цивилните.

— Нещо за вас — каза той, като му подаде някакъв пакет.

Грант се усмихна и се върна на бюрото си. Отвори пратката. Вътре имаше бутилка „Хосе Куерво Голд“, както и малка картичка:

Желаем ви успехи на новия пост. Мислете за нас като за заспиващи деца, на които всеки ден трябва да им се разказва приказка.

Вашите нови приятели от четвъртата власт

Грант се усмихна. Струваше му се, че Алън Гилис има пръст в тази работа. После изведнъж се сепна — никога не отговори на въпроса на Гилис кое е любимото му питие… и въпреки това Гилис го беше уцелил. Едва ли се е досетил — някой му е казал. Усмивката изчезна от лицето му. Текилата не беше просто подарък, а демонстрация на сила. В този момент мобилният му телефон иззвъня. Той го извади от джоба си.

— Ало?

— Детектив Худ?

— На телефона.

— Исках само да се представя, тъй като вашите покани не стигнаха до мен.

— Кой се обажда?

— Името ми е Стив Холи. Сигурно сте виждали името ми във вестника.

— Така е. — Холи определено не фигурираше в списъка на Темплър с „големите“. Единственото описание, което даде за него, беше „боклук“.

— Така или иначе ще се видим на някоя от пресконференциите, но реших преди това да ви се обадя. Получихте ли бутилката?

След като Грант не отговори, Холи се засмя.

— Старият Алън винаги тръгва с този номер. Смята го за много оригинално, но вие и аз знаем, че това си е просто един резонен трик.

— Така ли?

— Аз не си падам по такива глупости, както вероятно сте забелязали.

— Да съм забелязал? — намръщи се Грант.

— Помислете върху това, детектив Худ. — С тези думи Холи затвори телефона.

Грант остана замислен. Всичко, което беше дал на журналистите до този момент, бяха неговият служебен телефон, номера на факса и пейджъра. Със сигурност не беше дал мобилния си на никой от тях. Още един от съветите на Темплър: „След като ги опознаеш, ще има един или двама, с които наистина ще се сработиш — комбинацията е различна в зависимост от това кой колега отговаря за тях. Те са наистина специални и можеш дори да им оставиш номера на мобилния си телефон. Това е знак за доверие. За останалите забрави, или вече нямаш собствен живот… А докато те заемат линията, как някой от колегите ти ще може да се свърже с теб? Ние и те, Грант, ние и те…“.

А ето че един от тях вече притежаваше номера на мобилния му телефон. Оставаше само едно решение — да го смени.

Що се отнася до текилата, щеше да я вземе със себе си на пресконференцията. Ще я върне на Алън Гилис с думите, че напоследък не пие.

В този момент се замисли, че това не е далеч от истината. Много неща трябваше да се променят, ако е решил да следва правия път.

Грант се чувстваше готов за това.

Стаите на Криминалния отдел в Сейнт Ленардс постепенно се опразваха. Полицаите, които не бяха ангажирани с разследването на убийството, приключваха работата си за седмицата. Някои щяха да са на смяна в събота, а други да останат на повикване, в случай че възникне нещо ново. Но за повечето от тях уикендът започваше. Те пристъпваха бодро и си тананикаха стари поп песни. Напоследък градът беше спокоен. Няколко семейни скандала и едно-две надрусвания с наркотици. Хората от отдела обаче стояха с наведени глави, затова че се бяха отзовали на фалшив сигнал — някакво общинско жилище в Грейсмаунт с поставени бели чаршафи на прозореца на спалнята стоеше затворено по цял ден и по цяла нощ. Те нахлуха в него, готови да прекратят последната доставка на канабис в Единбург, но вместо това намериха наскоро обновената спалня на някакъв тийнейджър. Майка му поставила сребристо одеяло на прозореца вместо завеси, защото го смятала за модерно…

„Гадни места за размяна на дрога срещу пари“ — беше измърморил един от отдела за борба с наркотици.

Имаше и други инциденти, но те се оказаха изолирани и трудно можеха да се причислят към истинските криминални деяния. Шивон погледна часовника си. Преди това се обади в Криминалния отдел и попита за компютърните специалисти. Клейвърхауз я прекъсна с думите: „Поставихме вече задачата. Ще изпратим човека“. И сега тя чакаше. Опита се да се свърже с Клейвърхауз отново — никакъв отговор. Вероятно беше тръгнал или към къщи или към някой пъб. Може би нямаше да изпрати човек до понеделник. Реши да изчака още десетина минути. В края на краищата и тя имаше собствен живот, нали? Ако искаше, утре можеше да отиде на мач, независимо че нейният отбор гостуваше. В неделя можеше да се поразходи с колата — имаше толкова места, където никога не е ходила. Дворецът Линлитгоу, дворецът Фолкленд… Един приятел, когото не беше виждала от месеци, я покани на рождения си ден в събота вечер. Не възнамеряваше да отиде, но така или иначе такава възможност съществуваше…

— Вие ли сте детектив Кларк?

Той остави куфарчето си на пода. За момент й заприлича на един от онези досадни търговци, които обикаляха по домовете на хората. Когато се изправи, тя видя, че е пълен, особено около кръста. Беше с къса коса, а на върха на темето му стърчеше кичур. Представи се като Ерик Бейн.

— Чувала съм за вас — призна Шивон. — Не ви ли наричат „Мозъка“?

— Понякога, но за да бъда честен, предпочитам Ерик.

— Тогава нека да е Ерик. Разполагайте се.

Бейн си придърпа един стол. Когато седна, светлосинята му риза се изпъна и между копчетата отпред се отвориха дупки, през които се виждаше бледорозовата му кожа.

— И така — каза той, — с какво разполагаме?

Докато Шивон обясняваше, Бейн се концентрира изцяло върху думите й, без да откъсва очи от нея. Тя забеляза, че дишането му е учестено и на пресекулки, и се зачуди дали в един от джобовете си не носи инхалатор.

Опита се да го погледне в очите и да се отпусне, но големината му и близкото разстояние между тях я караха да се чувства неудобно. Пръстите му бяха шишкави, без брачна халка. Часовникът му имаше много бутони. Под брадата му се виждаха косми, пропуснати при сутрешното му бръснене.

Той не я прекъсна, докато говореше. Накрая поиска да види имейлите.

— На екрана или разпечатани?

— Няма значение.

Тя извади разпечатките от чантата си. Бейн премести стола си още по-близо, за да може да ги разположи по бюрото. Подреди ги в хронологичен ред, по отбелязаните на всеки от листовете дати.

— Но това са само загадките? — констатира той.

— Да.

— Искам всички имейли.

Шивон включи лаптопа.

— Да проверя ли за нови съобщения?

— Защо не? — отвърна той.

Имаше две от Куизмастър.

„Времето на играта изтича. Искаш ли да продължиш, Търсачо?“

Час по-късно пристигна ново съобщение: „Продължаваме или спираме?“.

— Той си настоява на своето, а? — заяви Бейн. Шивон го погледна. — Ти продължаваш да наричаш Куизмастър „той“ — обясни Бейн. — Смятам, че ще ни е от полза, да не се ограничаваме само с тази възможност…

— Добре — отговори тя, като кимна. — Както кажеш.

— Искаш ли да отговориш?

Тя поклати глава, после сви рамене.

— Не съм сигурна какво искам да кажа.

— Ще е по-лесно да „я“ засечем, ако „тя“ е онлайн.

Тя погледна Бейн, след което написа отговора: „Обмислям го“, и натисна клавиша „Изпрати“. — Смяташ ли, че това е достатъчно? — попита тя.

— Това все пак е някакъв знак, че на този етап „продължаваме“ — усмихна се Бейн. — Сега ми дай онези другите съобщения.

Оказа се, че в принтера няма хартия.

— По дяволите — изсъска тя.

Шкафът беше заключен и тя нямаше представа къде стои ключът. Тогава се сети за папката на Ребус, онази, която носеше, когато разпитваха Алби — студента по медицина. Той я направи да изглежда застрашително дебела, като я натъпка с листове хартия от копирния апарат. Шивон отиде до бюрото на Ребус и започна да отваря чекмеджетата едно по едно. Бинго — папката беше там, все така пълна. Две минути по-късно, тя разполагаше с цялата кореспонденция с Куизмастър. Бейн така подреди листовете, че покриха почти цялото й бюро.

— Виждаш ли всичко това? — попита той, като сочеше към долните половини на някои от страниците. — Вероятно никога не ги поглеждаш, нали?

Шивон трябваше да признае правотата му. Там отдолу имаше повече от десетина реда допълнителна информация, която не й говореше много.

— Това — каза Бейн, като леко прехапа устните си, за да ги навлажни, — е сладката работа.

— Ще ни помогне ли да идентифицираме Куизмастър?

— Не веднага, но е някакво начало.

— А защо някои от съобщенията нямат тези надписи отдолу? — попита Шивон.

— Това е лошата новина. Когато тези редове липсват, това означава, че изпращачът използва същия Интернет доставчик като теб.

— Но…

Бейн кимаше.

— Да, Куизмастър използва повече от един адрес.

— И сменя Интернет доставчиците си?

— Това не е необичайно. Имам приятел, който мрази да плаща за Интернет. Преди да се появят безплатните сървъри, той се абонираше при различни доставчици за по един месец. Така се възползваше от всичките онези бонуси, като „първият месец безплатно“. В края на месеца се отказваше и се прехвърляше при друг доставчик. Така, в продължение на цяла година не плати и стотинка. Куизмастър използва някакъв разширен вариант на това.

Бейн прокара пръста си по всички редове, като се спря на четвъртия.

— Тук пише кой е неговият Интернет доставчик. Виждаш ли, три различни фирми.

— За да е по-трудно да го хванат ли?

— По-трудно, да, но той трябва да е отворил…

Бейн забеляза как Шивон промени изражението си.

— Какво има? — попита той.

— Ти каза „той“?

— Така ли?

— Няма ли да е по-лесно да използваме това „той“, не мислиш ли? Не че не оценявам идеята ти да не се подвеждаме.

Бейн се замисли.

— Добре — отвърна той. — Та исках да кажа, че той или тя трябва да си е отворил сметка за плащане при всеки един от доставчиците. Поне така мисля. Дори когато ползваш безплатен абонамент за един месец, обикновено ти искат някои подробности, включително кредитна карта или банкова сметка.

— За да могат да започнат да те таксуват, когато му дойде времето ли?

Бейн кимна.

— Всеки човек оставя някакви следи — отговори той тихо, като разглеждаше листовете. — Без да знае, че го прави.

— Нещо като при аутопсията, така ли? Косъм, парченце кожа…

— Точно така — отново се усмихна Бейн.

— Значи трябва да говорим с Интернет доставчиците и да ги накараме да ни дадат данните му?

— Ако те изобщо поискат да разговарят с нас.

— Но това е разследване за убийство — каза Шивон. — Ще трябва да го направят.

Той я погледна.

— Има си канали, Шивон.

— Канали?

— Има си Специален отдел, който се занимава само с престъпления, базирани на високите технологии. Работят основно по проблеми, свързани със секса, проследяват купувачи на детска порнография, такива неща. Направо няма да повярваш — твърди дискове, скрити в други твърди дискове, екранни защити, скриващи порнографски изображения…

— Ще ни трябва ли разрешение?

Бейн поклати глава.

— Ще ни трябва тяхната помощ. — Той погледна часовника си. — А вече е твърде късно, за да се направи каквото и да било.

— Защо?

— Защото в Лондон също е петък вечер. — Той я погледна. — Да те почерпя едно?

Не й се искаше да каже „да“ — имаше готови цял куп извинения. Но някак си не можеше да му откаже и те отидоха отсреща в „Молтингс“. Той отново постави куфарчето си на пода, когато застанаха на бара.

— Какво държиш в него? — попита тя.

— Познай?

Тя сви рамене.

— Лаптоп, мобилен телефон… приспособления и флопита… не знам.

— Точно това трябва да си мислиш. — Той вдигна куфарчето си на бара, за да го отвори, но после се спря и поклати глава. — Не — каза той, — може би, след като се опознаем по-добре — и го остави обратно до краката си.

— Имаш тайни от мен? — каза Шивон. — Хубаво начало на едно партньорство.

И двамата се усмихнаха, когато питиетата им пристигнаха — за нея бутилка светла бира, а за него — халба наливно. Наоколо нямаше свободни маси.

— Е, как е в Сейнт Ленардс? — попита Бейн.

— Като във всеки друг участък, предполагам.

— Но не всеки участък си има Джон Ребус.

Тя го изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене.

— Клейвърхауз ми спомена, че си нещо като „чирак“ на Ребус.

— Чирак! — избухна тя и накара хората наоколо да се обърнат, въпреки силната музика. — Ега ти нахалството!

— Спокойно де — каза Бейн. — Това са само думи на Клейвърхауз.

— Тогава кажи на Клейвърхауз да си го завре отзад.

Бейн се разсмя.

— Не се шегувам — предупреди го тя, но също започна да се смее.

След още две питиета Бейн каза, че е гладен и й предложи да отидат да хапнат в „Хауиз“. Не й се искаше да каже „да“ — след бирата не се чувстваше толкова гладна, но някак си не можеше да му откаже.

Джийн Бърчил остана да работи до късно в музея. Беше заинтригувана от историята на професор Девлин за д-р Кенет Ловъл. Реши да направи някои собствени проучвания, за да се увери дали теорията на патолога има някакви основания. Знаеше, че би могла да разговаря направо с Девлин, но нещо я спираше. Представяше си как ще усети миризмата на формалдехид, излъчваща се от кожата му, и ще почувства леденото докосване на мъртва плът, когато се ръкува с него. Историята я караше да контактува с отдавна починалите, но само чрез написаното за тях в книгите или намерените, свързани с тях неща. Когато съпругът й почина, докладът за аутопсията му се оказа доста мрачно четиво, въпреки че „авторът“ явно бе изпитвал наслада да го украси с различни подробности, описващи аномалиите, свързани с черния му дроб, неговата уголеменост и претовареност. Беше използвал именно думата „претовареност“. Сигурно е доста лесно да се установи алкохолизъм след смъртта.

Джийн се замисли за пиенето на Джон Ребус. Не й приличаше на това на Бил. Бил почти не ядеше на закуска, след което отиваше в гаража, където имаше скрита бутилка. Гаврътваше две преди да се качи в колата. Тя постоянно намираше различни доказателства — празни бутилки от бърбън в килера и най-отзад на горния рафт на дрешника му. Никога не казваше нищо. Бил продължаваше да бъде „животът и душата“, „стабилен и надежден“, както и „забавен“, докато един ден болестта не го принуди да спре да работи и го изпрати в болничното легло.

Тя не смяташе, че Ребус пие тайно като Бил. Той просто обичаше да се черпи. Ако го правеше сам, това беше защото нямаше много приятели. Веднъж попита Бил защо пие и той не можа да й отговори. Вероятно Джон Ребус имаше обяснения, макар че едва ли щеше да иска да говори за това. Щяха да звучат като „за да се откъсна от света, да изтрия от съзнанието си загнездилите се в него проблеми и въпроси“.

Не че това щеше да го направи по-привлекателен пияница от Бил, но досега не беше виждала Ребус пиян. Имаше чувството, че той е от тези, които заспиват — независимо колко питиета са изпили, после спират да осъзнават нещата около себе си, без значение къде се намират.

Когато телефонът й иззвъня, тя не бързаше да го вдигне.

— Джийн? — чу се гласът на Ребус.

— Здравей, Джон.

— Мислех, че вече си си тръгнала.

— Останах да работя до късно.

— Чудех се, дали…

— Не тази вечер, Джон. Има много неща, които искам да свърша — ощипа се тя по носа.

— Добре — в гласа му се усети разочарование.

— Какво ще кажеш за уикенда, имаш ли някакви планове?

— Точно по този повод исках да ти предложа нещо…

— Какво?

— Утре вечер ще има концерт на Лу Рийд. Имам два билета.

— Лу Рийд^[1]?

— Може да стане страхотно шоу, но може и нищо да не направи. Има един-единствен начин да узнаем.

— Не съм го слушала от години.

— Едва ли се е научил да пее през това време.

— Сигурно не е. Добре тогава, да отидем.

— Къде ще се срещнем?

— Сутринта трябва да напазарувам… Някъде по обяд?

— Страхотно.

— Ако нямаш други планове, можем да прекараме целия уикенд заедно.

— С голямо удоволствие.

— И за мен. Ще ходя на пазар в града… Какво ще кажеш да обядваме в „Сейнт Оноре“?

— Това не е ли близо до „Оксфорд Бар“?

— Да — усмихна се тя. За нея ориентирите в Единбург бяха ресторантите, а за Ребус — пъбовете.

— Ще се обадя да запазя маса.

— Да кажем в един часа. Обади ми се, ако няма места.

— Ще намерят за нас. Главният готвач е един от редовните посетители в „Оксфорд Бар“.

Тя го попита как върви разследването. Той замълча, докато накрая изведнъж се сети нещо.

— Знаеш ли нещо за любимия анатом на професор Девлин?

— Кой? Кенет Ловъл?

— Точно той. Наложи се да разпитам една студентка по медицина, приятелка на Филипа. Излиза, че тя е потомка на неговия род.

— Наистина ли? — Джийн се опита да не прозвучи прекалено заинтригувана. — Същата фамилия?

— Не — Клеър Бензи. Връзката е по майчина линия.

Разговаряха още няколко минути. После Джийн затвори телефона и се огледа. Нейният „кабинет“ представляваше една малка кутийка с бюро и стол, шкаф за папки и рафтове за книги. От вътрешната страна на вратата беше сложила няколко картички, включително и тази от магазина на музея — ковчезите от Артърс Сийт. Техническият и помощен персонал се помещаваше в останалата част от преграденото помещение, но всички си бяха отишли. Някъде в сградата все още трябваше да са чистачките и охраната. Понякога се разхождаше из музея по цяла нощ, без изобщо да се страхува. Дори старата част с експонатите на препарирани животни я успокояваше. Петък вечер — знаеше, че ресторантът на последния етаж на музея ще бъде пълен. За него имаше отделен асансьор и човек на вратата, който изпращаше дошлите да вечерят директно в ресторанта, за да не се мотаят из музея.

Спомни си за първата си среща с Шивон и историята за „неприятната случка“. Можеше причината да има нещо общо с храната, макар че сметката накрая също би могла да подейства като шок. Замисли се дали да не отиде там по-късно. Цената на храната падаше след десет вечерта и сигурно щяха да успеят да я настанят някъде. Докосна стомаха си. Утре — обяд… Нямаше да й стане нищо, ако пропусне вечерята сега. Освен това не знаеше дали ще остане тук до десет. Проучването й за живота на Кенет Ловъл не й даде по-подробна информация.

Кенет — в началото си мислеше, че има някаква грешка в изписването на името, но до края продължи да го среща все така. Роден през 1807 г. в Койлтън, Еършир, което означаваше, че е бил само на двайсет и една години по времето на екзекуцията на Бърк. Родителите му се оказаха фермери, като за известен период баща му наел на работа бащата на Робърт Бърнс^[2]. Кенет получил образованието си в местното училище, подпомаган от местния свещеник — преподобния Къркпатрик…

Отвън имаше електрически чайник. Тя стана и излезе от стаята. Остави вратата отворена и дългата й сянка се плъзна по пода. Не си направи труда да запали лампите. Включи чайника и постави чаша под кранчето. Пакетче чай, мляко на прах. Стоеше в полутъмната стая, облегната на плота със скръстени ръце. През вратата виждаше бюрото си и ксерокопията — всичко, което успя да намери до този момент за д-р Кенет Ловъл, асистирал при аутопсията на един убиец и помогнал да се одере кожата на Уилям Бърк. Първоначално смъртта е била установена от доктор Монроу в присъствието на избрана аудитория, включваща френолог и скулптор, както и философа сър Уилям Хамилтън и хирурга Робърт Листън. Последвала публична дисекция в специално оборудваната зала в университета с насъбралите се наоколо като лешояди шумни студенти по медицина, жадни за знания, докато останалите без пропуск блъскали по вратите да влязат и се биели с полицаите.

За проучването си тя използваше исторически книги — някои за случая „Бърк и Хеър“, а други — за историята на медицината в Шотландия. Залата „Единбург“ в Централната библиотека както винаги се оказа изключително полезна, а също и нейната позната в Националната библиотека. Вече разполагаше с фотокопия и от двете места. Отиде и до „Сърджънс Хол“, за да използва тяхната библиотека и база данни. Не каза на Ребус нищо за това. И знаеше причината — защото се тревожеше. Имаше чувството, че случаят с Артърс Сийт нямаше да доведе доникъде, а Джон, в стремежа си да намери отговори, можеше да се впусне като бесен в него. Професор Девлин имаше право — обсебването винаги е капан, в който можеш да паднеш. Това беше история — древна история в сравнение със случая „Балфур“. Дали убиецът е знаел за ковчезите от Артърс Сийт или не, изглежда нямаше отношение към случая. Не биваше да му казва. Тя правеше това проучване за свое собствено удовлетворение и не искаше Джон да вижда в него нещо повече от това. И без това си имаше достатъчно грижи.

В коридора се чу шум. След като чайникът се изключи, тя спря да мисли за тези неща. Наля вода в чашата си, потопи пакетчето с чай няколко пъти в нея и го изхвърли в кошчето за боклук. Занесе чашата обратно в стаята си, като остави вратата отворена.

Кенет Ловъл беше пристигнал в Единбург през декември 1822 г., едва 15-годишен. Не се знаеше дали е дошъл с дилижанса или пеша. По онова време не е било необичайно подобни разстояния да се изминават пеша, особено ако парите са били проблем. В книгата си за Бърк и Хеър един от историците твърдеше, че преподобният Къркпатрик се е погрижил за пътуването на Ловъл и освен това му дал препоръка, която да занесе на негов приятел — доктор Нокс. Той наскоро се бил завърнал в страната, след като прекарал известно време в чужбина и работил като армейски хирург при Ватерло и учил в Африка и Париж. Нокс приютил младия Ловъл през първите му една-две години в Единбург. Когато обаче Ловъл се записал в университета, двамата очевидно се разделили и Ловъл се преместил да живее в Уест Порт…

Джийн пиеше чая си, докато разглеждаше фотокопираните листа — нямаше бележки под линия или индекс — нищо, което да доказва тези очевидни „факти“. Като човек, занимаващ се с вярвания и предразсъдъци, тя знаеше колко е трудно да се отсее обективната истина от историческата плява. В написаното се промъкваха слухове и мълви. Допускаха се грешки, понякога вредни. Дразнеше я, че няма начин да провери фактите и в момента трябва да разчита единствено на коментарите на другите. Случай като този за Бърк и Хеър изваждаше на бял свят най-различни съвременни „експерти“, убедени, че техните твърдения са единствено верните и трябва да се вземат под внимание.

Което не означаваше, че тя трябва да им вярва.

Смущаваше я, че Кенет Ловъл повече присъстваше като участник в историята с Бърк и Хеър, и най-вече — в онази ужасна сцена, докато в историята на медицината в Единбург ролята му оставаше принизена. В биографията му имаше големи бели полета. Когато тя приключи с изчитането на материалите, знаеше само, че е завършил следването си и се е заел с преподаване, както и с практикуване. Присъствал на аутопсията на Бърк. Три години по-късно се появил в Африка, където съчетавал така необходимите медицински умения с работата на християнски мисионер. Колко време е останал там, тя не можеше да каже. Появяваше се отново в Шотландия в края на 40-те години на XIX век. Започнал да практикува медицина в Новия град, а пациентите му били представители на богатия анклав там. Един от историците твърдеше, че той е наследил имотите на преподобния Къркпатрик, след като „поддържал добри отношения и си кореспондирал с него през годините“. Джийн искаше да види тези писма, но те не се цитираха в никоя от книгите. Отбеляза си да ги потърси. В енорията в Еършир би могло да е останало нещо, или някой в „Сърджънс Хол“ да знае. Съществуваха две възможности — или не са могли да ги открият или са изчезнали — някой да ги е изхвърлил заедно с другите вещи на Ловъл след смъртта му, или да са зад граница. Много историческа документация се оказваше в колекции извън страната — главно в Канада и САЩ, а голяма част от тези колекции бяха частни, което означаваше, че е много трудно да се открият подробности от тяхното съдържание.

Така много проучвания се проваляха вследствие на невъзможността й да разбере дали някакво писмо или документ все още съществува. Тогава се сети за професор Девлин и неговата маса в трапезарията, изработена от Ловъл. Ловъл, който според Девлин се занимавал любителски с производството на мебели… Тя прерови листовете отново, сигурна, че в тях не се споменаваше нищо за това негово хоби. Или Девлин притежаваше някаква книга, някакво доказателство, неоткрито от нея досега, или си съчиняваше истории. Тя се натъкваше на подобни случаи през цялото време — хора, които „просто знаеха“, че принадлежащата им антика някога е била собственост на принц Чарлз Едуард или сър Уолтър Скот. Ако се окажеше, че трябва да разчита единствено на думата на Девлин, че Ловъл е работил с дърво, тогава цялата идея, че именно той е оставил ковчезите на Артърс Сийт, щеше да започне да се разпада. Тя се облегна на стола, ядосана на себе си. През цялото това време работата й се базираше на предположение, което можеше да се окаже невярно. Ловъл е напуснал Единбург през 1832 г., а децата се бяха натъкнали на пещерата с ковчезите през юни 1836. Възможно ли е толкова дълго време те да не са били открити?

Тя вдигна нещо от бюрото си. Диапозитив с портрета на Ловъл, взет от „Сърджънс Хол“. Не приличаше на човек, преминал през изпитанията на Африка. Кожата му беше бледа и гладка, а лицето — младежко. Тя написа с молив името на художника на гърба. Стана и отново излезе от стаята, отвори вратата на кабинета на шефа си и светна. Там имаше рафт с дебели справочници и тя намери този, който й трябваше. После отвори на името на художника — Джей Скот Джонси. „Работил в Единбург през периода 1825–1835 г.,“ прочете тя, „основно пейзажи, но и няколко портрета“. После заминал за Европа, където останал много години, преди да се установи в Хав. Това означаваше, че Ловъл е позирал за портрета през ранните си години в Единбург, преди самият той да замине. Тя се замисли дали подобно нещо е лукс, който само богатите са могли да си позволят. После се сети за преподобния Къркпатрик. Дали портретът не е бил нарисуван по негово искане — нещо, което да бъде изпратено в енорията Еършир, за да напомня на свещеника за неговия подопечен.

И все пак, би могло да има някаква дълбоко заровена следа в „Сърджънс Хол“, нещо за историята на портрета, преди да пристигне тук.

— В понеделник — изрече тя на глас. Можеше да почака до понеделник. Пред нея беше уикенда и… задачата да изтърпи концерт на Лу Рийд.

Когато загаси светлините в стаята на шефа, чу шум наблизо. Вратата се отвори и в помещението нахлу светлина. Джийн отстъпи назад, но после видя, че това е чистачката.

— Изплаши ме — сложи ръка на гърдите си тя.

Чистачката само се усмихна и прибра торбата с боклук от кошчето, след което се отправи към коридора, за да вземе прахосмукачката.

— Имаш ли нещо против да почистя? — попита тя.

— Давай — отвърна Джийн. — Тук вече приключих.

Докато подреждаше бюрото си тя забеляза, че сърцето й продължава да бие силно, а ръцете й — да потреперват. За първи път от всичките й нощни разходки из музея досега, тя се почувства изплашена. От снимката я гледаше портретът на Кенет Ловъл. Струваше й се, че Джонси не се е отнесъл много ласкаво с модела си. Да, Ловъл изглеждаше млад, но в очите му имаше студенина, устните — стиснати, а лицето — пресметливо.

— Към къщи ли? — попита чистачката, дошла да изпразни и нейното кошче.

— Може да се отбия до някой магазин за алкохол.

— Или убива, или лекува, нали? — каза чистачката.

— Нещо такова — отговори Джийн и нежеланият образ на съпруга й проблесна в съзнанието й. После се сети за нещо и се върна при бюрото си. Вдигна писалката си и добави едно име към направените от нея бележки.

Клеър Бензи.

Бележки

[1] Известен поп изпълнител — Б.пр. ↑

[2] Световноизвестен шотландски поет. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Иън Ранкин Водопадът (10)

Метаданни

Данни

Водопадът

Информация

История

Сваляне / Връзки

10

Иън Ранкин
Водопадът (10)