Иън Ранкин
Водопадът (14)

14

Беше неделя следобед, а слънцето светеше остро и ниско, като образуваше невероятно дълги сенки, изкривени в някакви еластични геометрични форми. Дърветата се огъваха под напора на вятъра, а облаците се движеха като добре смазани машини. Селцето Фолс, побратимено с френското градче Ангоас, чието име означаваше „болка“. Ребус премина край пътния знак и погледна към тихо седящата до него Джийн. Тя остана мълчалива цяла седмица. Не бързаше да вдига телефона или да отваря вратата. Той си спомни думите на лекаря: „Нищо, което времето да не може да излекува…“.

Той й даде възможност за избор, но тя реши да дойде с него. Паркираха до лъскаво беемве. По земята още имаше следи от сапунена вода. Ребус дръпна ръчната спирачка и се обърна към Джийн.

— Няма да се забавя. Искаш ли да ме изчакаш тук?

Тя се замисли, после кимна. Той посегна към задната седалка, за да вземе ковчега. Беше увит във вестник — на първа страница имаше статия от Стивън Холи. Той излезе от колата и остави вратата отворена. Почука на къщата на Бевърли Додс.

Отвори му самата тя. На лицето й грееше дежурната усмивка и носеше престилка с волани, завързана около гърдите й.

— Съжалявам, не съм турист — каза Ребус. Усмивката й изчезна. — Изглежда въртите голяма търговия с чай и кифлички?

— Какво мога да направя за вас?

Той повдигна пакета.

— Помислих, че може да си го искате обратно. В крайна сметка, това си е ваше, нали?

Додс разгърна страниците на вестника.

— О, благодаря — каза тя.

— Това наистина е ваше, нали?

Тя не искаше да го погледне.

— Който го намери, остава за него, предполагам…

Но той поклати отрицателно глава.

— Имам предвид, че вие сте го изработили, госпожо Додс. Като тази ваша нова табела… — посочи той с глава нагоре. — Ще ми кажете ли кой я е направил? Бас хващам, че вие самата. Хубаво парче дърво… Струва ми се, че имате някое и друго длето и подобни инструменти.

— Какво искате? — Тонът й стана хладен.

— Когато доведох Джийн Бърчил тук — тя е там в колата и между другото е добре, благодаря, че попитахте, та когато я доведох тук, вие споменахте, че често ходите в музея.

— Така ли? — Тя надничаше през рамото му, но извърна поглед, когато очите й срещнаха тези на Джийн.

— И въпреки това, никога не сте попадали на ковчезите от Артърс Сийт. — Ребус се престори, че се намръщва. — Трябваше да се сетя още тогава. — Той я гледаше изпитателно, но тя не продума. Забеляза как шията й почервеня и как върти ковчега в ръцете си. — Независимо от всичко — продължи Ребус, — това ви докара допълнителен бизнес, а? Но ще ви кажа едно…

Тя вдигна сините си очи и погледите им се срещнаха.

— Какво? — попита със стържещ глас.

Той насочи пръста си към нея.

— Имате късмет, че не ви хванах по-рано. Можеше да подшушна нещо на Доналд Девлин. И тогава щяхте да изглеждате като Джийн, която е там, ако не и много по-зле.

Ребус се обърна и тръгна обратно към колата. По пътя си откачи табелата, на която пишеше „Керамика“ и я хвърли в канавката. Тя продължаваше да ги наблюдава от вратата, когато той запали колата. По тротоара приближаваше двойка туристи. Ребус знаеше много добре къде отиват и защо. Той така завъртя волана, че да прегази табелата с предните и задните гуми.

По обратния път към Единбург, Джийн попита дали ще отидат до Портобело. Той кимна с въпроса, дали тя няма нещо против.

— Ни най-малко — отвърна Джийн. — Някой трябва да ми помогне да изкарам онова огледало от спалнята. — Ребус я погледна. — Само докато ми заздравеят раните — добави тя тихо.

Той кимна разбиращо.

— Знаеш ли от какво имам нужда, Джийн?

Тя се обърна към него.

— От какво?

Той бавно поклати глава.

— Надявах се, че ти би могла да ми кажеш…