Иън Ранкин
Водопадът (6)

6

В понеделник сутринта Ребус занесе изрезките от вестници на Джийн в участъка. На бюрото го очакваха три съобщения от Стив Холи и бележка с почерка на Гил Темплър, която го информираше, че има записан час при лекаря за единайсет. Той тръгна към кабинета й, за да се оплаче, но на вратата й висеше съобщение, че този ден ще бъде на Гейфилд Скуеър. Ребус се върна до бюрото си, грабна цигарите и запалката и се запъти към паркинга. Тъкмо запали цигара, когато пристигна Шивон Кларк.

— Някаква радостна вест? — попита я той.

Шивон повдигна лаптопа, който носеше.

— Снощи — отвърна тя.

— Какво се случи?

Тя погледна към цигарата му.

— Когато приключиш с това гадно нещо, качи се горе и ще ти покажа.

Вратата се затвори зад нея. Ребус погледна цигарата, дръпна от нея за последен път и хвърли фаса на земята. Когато стигна до стаята на Криминалния отдел, Шивон вече беше инсталирала лаптопа. Един от колегите им извика, че на телефона чака някакъв Стив Холи. Ребус поклати глава. Знаеше прекалено добре какво иска Холи — Бев Додс му е разказала за пътуването до Фолс. Той направи знак с пръст на Шивон да изчака и избра номера на музея.

— Кабинета на Джийн Бърчил, ако обичате — каза той и зачака.

— Ало? — беше нейният глас.

— Джийн? Обажда се Джон Ребус.

— Джон, тъкмо мислех да ти се обадя.

— Не ми казвай нищо, знам, че са ти досаждали.

— Е, не точно.

— Репортер на име Стив Холи, който иска да си говорите за куклите, нали?

— И на теб ли ти се е обаждал?

— Най-добрия съвет, който мога да ти дам, Джийн, е — не казвай нищо. Не разговаряй с него, а ако все пак се добере до теб му кажи, че нямаш какво да му съобщиш. Без значение колко те притиска.

— Разбрано. Бев Додс ли се е разбъбрила?

— Вината е моя, трябваше да се сетя, че ще го направи.

— Мога да се грижа за себе си, Джон, не се тревожи.

Казаха си дочуване и той затвори телефона. Отиде до бюрото на Шивон, което беше наблизо, и прочете съобщението на екрана на лаптопа.

Тази игра не е игра. Това е поход. Ще ти трябва сила и издръжливост, да не говорим за интелигентност. Но наградата ти ще бъде огромна. Все още ли искаш да играеш?

— Изпратих му обратно имейл, че проявявам интерес, но попитах колко ще трае играта. — Шивон мърдаше пръста си по клавиатурата. — Отговори ми, че може да отнеме няколко дни или седмици. Тогава попитах дали мога да започна с Хелбанк. Отговори ми веднага, че Хелбанк е четвъртото ниво и трябва да започна отначало. Съгласих се. В полунощ пристигна ето това.

На екрана се появи новото съобщение.

— Използвал е друг адрес — каза Шивон. — Бог знае с колко такива разполага.

— Прави всичко, за да не бъде проследен? — гадаеше Ребус. После прочете: „Как мога да съм сигурен, че си тази, за която се представяш?“.

— Има предвид моя имейл адрес — обясни Шивон. — Преди това използвах адреса на Филипа, а сега — на Грант.

— Какво му отговори?

— Че ще трябва да ми се довери, а и винаги можем да се срещнем.

— Не изгаряше ли от нетърпение да се видите?

Тя се усмихна.

— Не чак толкова, но ми изпрати това — тя натисна друг клавиш, — „Севън Финс Хай Ай Кинг Кралицата вечеря добре пред бюста“.

— Това ли е?

Шивон кимна.

— Попитах го дали не може да ми подаде някаква следа, но той само ми върна същото съобщение. Може би защото именно то съдържа следата. — Тя прокара ръка през косите си. — Стоях до късно през нощта. Предполагам, че това не ти говори нищо?

Той поклати глава.

— Трябва ти някой, който си пада по пъзелите. Младият Грант не обичаше ли да решава кръстословици с криптограми?

— Така ли? — Шивон погледна към другия край на стаята, където Грант Худ говореше по телефона.

— Защо не отидеш да го попиташ?

Когато Худ приключи с разговора, Шивон вече го чакаше при бюрото му.

— Как е лаптопа? — попита той.

— Добре — подаде му тя лист хартия. — Чувам, че обичаш пъзели.

Грант взе листа, но не го погледна.

— Съботната вечер? — попита той.

Тя кимна.

— Съботната вечер беше добре.

Не лъжеше — две питиета и после вечеря в един приличен малък ресторант в Новия град. Говориха най-вече за работа, нямайки много общо помежду си, но стана добре, че се посмяха и си побъбриха. Той се държа като джентълмен и я изпрати до вкъщи. Тя не го покани за кафе. Грант каза, че ще си хване такси от Брафтън стрийт.

Сега Грант кимна в отговор и се усмихна. Нейният отговор „добре“, напълно го удовлетворяваше. После погледна към листа.

— „Севън Финс Хай Ай Кинг“ — прочете той на глас.

— Какво означава това?

— Надявах се ти да ми кажеш.

Той отново разгледа съобщението.

— Може да бъде анаграма. Макар и да не прилича много. Няма достатъчно гласни. „Пред бюста^[1]“ — дали не става въпрос за употреба на наркотици?

Шивон само сви рамене.

— Може би ще ми помогне, ако ми разкажеш малко за това — предложи Худ.

Шивон кимна.

— Ако искаш на кафе — предложи тя.

От бюрото си Ребус ги наблюдаваше как напуснаха стаята, след което взе първата от изрезките. Колегите около него разговаряха нещо за друга пресконференция. Имаше консенсус по въпроса, че ако полицейският началник Темплър поиска от някого да я води, това означава, че е решила да му види сметката. Ребус присви очи — явно е изпуснал нещо от началото на разговора. Изрезката беше от 1995 година — хотел „Хънтингтауър“, близо до Пърт, куче намира ковчег и парче плат. Някъде във втората половина на материала се цитираше анонимен служител от персонала: „Ако не внимаваме «Хънтингтауър» ще си спечели лоша репутация“. Ребус се чудеше какво ли означава това. Вдигна телефона, като смяташе, че може би Джийн Бърчил ще знае. Но не проведе разговора — не искаше тя да си помисли, че той е… какво точно? Вчера му беше приятно, а може би и на нея. Остави я пред дома й в Портобело, но отказа поканата за кафе.

„И без това ти отнех много време“, каза той.

Тя не го отрече.

„Може би друг път“ — беше всичко, което тя каза.

Докато караше обратно към Марчмонт, той чувстваше, че нещо сякаш се изгуби между тях. Прииска му се да й се обади, но вместо това включи телевизора и потъна в някакво научно-популярно предаване, от което не помнеше нищо след това. После се сети за възстановката и излезе да види какво става.

Ръката му продължаваше да стои върху слушалката. Той я вдигна и набра номера на хотел „Хънтингтауър“, като поиска да говори с управителя.

— Съжалявам — отговори администраторката. — В момента е на среща. Желаете ли да оставите съобщение?

Ребус обясни кой е.

— Искам да разговарям с някой, който е работил в хотела през 1995 г.

— Как се казва?

Той се усмихна на грешката й.

— Не, имам предвид, който и да е.

— Аз самата работя тук от 1993 г.

— Тогава може би си спомняте за намерения малък ковчег.

— Да, смътно.

— Разполагам единствено с вестникарска изрезка от това време. В нея се казва, че хотелът може да придобие лоша слава.

— Да.

— А защо?

— Не съм сигурна. Може би заради онази американска туристка.

— Коя?

— Онази, която изчезна.

Той не реагира веднага и после я помоли да повтори думите си.

 

 

Ребус отиде във филиала на Националната библиотека на Козуейсайд. Не беше на повече от пет минути пеша от Сейнт Ленардс. След като показа служебната си карта и обясни какво му трябва, го заведоха до бюро, на което имаше четящо устройство за микрофилми. То представляваше огромен осветен екран над две шпули. Филмът се поставяше на едната шпула и се превърташе върху празната. Ребус беше ползвал машината и друг път, по времето, когато вестниците се съхраняваха в главната сграда на моста Джордж IV. Обясни на персонала, че това е „спешна работа“. Въпреки това му се наложи да чака близо двайсет минути, преди една от библиотекарките да пристигне с кутиите с филмите. Вестник „Куриер“ беше ежедневникът на Дънди. Семейството на Ребус също го получаваше. Спомни си, че доскоро вестникът приличаше на „чаршаф“ от миналия век, с реклами с ширината на цяла колона, изпълнили челната страница. Никакви новини, никакви снимки. Хората разказваха, че след потъването на „Титаник“, „Куриер“ излязъл със заглавието „Мъж от Дънди изчезнал в морето“. Не че вестникът беше ограничен или нещо такова.

Ребус носеше изрезката за „Хънтингтауър“ и превъртя лентата напред до броя, четири седмици преди появяването на публикацията. Там, на една от вътрешните страници, имаше заглавие „Изчезването на туристката — загадка, казва полицията“. Името на въпросната жена беше Бети-Ан Джеспърсън. 38-годишна, омъжена. Член на туристическа група от САЩ. Екскурзията се наричала „Мистичните планини на Шотландия“. Снимката на Бети-Ан беше от паспорта й. От нея личеше, че е била набита жена, с тъмна накъдрена коса и очила с дебели рамки. Съпругът й Гари обяснил, че имала навика да става рано и да се разхожда преди закуска. Никой в хотела не я видял да излиза. Претърсили района, а няколко полицаи били изпратени в центъра на Пърт с копия от нейната снимка. Но след като Ребус превъртя филма с една седмица напред, видя, че историята е сведена до няколко параграфа. Още една седмица по-нататък беше останал един-единствен параграф. Историята постепенно изчезваше, както се беше случило и с Бети-Ан.

Според администраторката в хотела Гари Джеспърсън направил няколко пътувания до района през първата година, последвани от цял месец престой на следващата. Последното, което чула, било, че Гари срещнал друга жена и се преместил от Ню Джърси в Балтимор.

Ребус записа някои подробности в бележника си, след което започна да почуква с пръсти по него, докато един от клиентите в читалнята се изкашля, предупреждавайки го, че вдига прекалено много шум.

Той се върна на служебното бюро и пусна заявка за още вестници — „Дънфърмлин прес“, „Глазгоу Хералд“ и „Инвърнес куриер“. Единствено „Хералд“ го имаше на микрофилм, и той започна с него. 1982 г. — куклата в църковния двор… В началото на същата тази 1982 г. Ван Морисън издаде албума си „Бютифул Вижън“. Ребус се улови, че е започнал да си тананика една от неговите песни, но спря, когато се сети къде се намира. През 1982 г. той беше още сержант-детектив и работеше в екип с друг сержант на име Джак Мортън. Участъкът им се намираше на Грейт Ландън Роуд преди да изгори. След като филмът с „Хералд“ пристигна, той го постави на шпулата и се захвана за работа, а по екрана започнаха да се нижат дни и седмици. Всички по-старши от него офицери от Грейт Ландън Роуд бяха или починали или пенсионери. Не поддържаше връзка с никой от тях. А сега и Фермера си отиде. Скоро, без значение дали му харесва или не, щеше да дойде и неговия ред. Нямаше да си тръгне без борба. Щяха да го дърпат, а той да крещи и рита…

Куклата от църковния двор беше намерена през май. Проблемът се състоеше в това, че в Глазгоу като голям град имаше повече престъпност, отколкото в Пърт. Не знаеше как ще разбере дали и кога е намерил нещо. А и дали всички изчезнали намираха място на страниците на вестниците. Всяка година изчезваха хиляди хора. Някои от тях — без да бъдат забелязани — бездомниците, тези, които нямаха семейства или приятели. Това беше страна, където един труп можеше да остане да си седи в стола край камината, докато миризмата му вдигне съседите по тревога.

Прегледа всички броеве от април — нямаше съобщения за изчезнали, но шест смъртни случая — два от тях на жени. Едната беше намушкана с нож, след бурен купон. Твърдеше се, че някакъв мъж помага на полицията в разследването. Ребус предположи, че става въпрос за гаджето й. Беше абсолютно сигурен, че ако продължи да чете нататък ще открие, че случаят е стигнал до съда. Вторият смъртен случай беше удавяне. Някаква абсолютно непозната за него река — Уайт Карт Уотър, тялото намерено край бреговете й в южния край на Росхол Парк. Жертвата — Хейзъл Гибс, 22-годишна. Съпругът й се изнесъл и я оставил с двете деца. Според приятелите й била в депресия. Предишния ден я видели да пие, докато децата сами се грижели за себе си.

Ребус излезе, включи мобилния си телефон и набра номера на Боби Хогън от Криминалния отдел на Лийт.

— Боби, Джон е. Познаваш Глазгоу, нали?

— Донякъде.

— Чувал ли си някога за Уайт Карт Уотър?

— Не бих казал.

— А за Росхол Парк?

— Съжалявам.

— Имаш ли някакви хора там?

— Мога да се обадя.

— Ще ги попиташ, нали? — Ребус повтори имената и приключи разговора. Запали цигара и погледна към новооткрития пъб на отсрещния ъгъл. Едно питие нямаше да му навреди. Тогава се сети, че има час при лекаря. По дяволите, това можеше да почака. Винаги можеше да си уреди друг час.

След като, докато си изпуши цигарата Хогън не се обади, Ребус се върна на бюрото си и започна да преглежда броевете от май 1982 г. Иззвъняването на мобилния му телефон смути персонала и читателите изпаднаха в колективен ужас. Ребус тихо изруга и долепи телефона до ухото си, стана от мястото си и се запъти навън.

— Аз съм — каза Хогън.

— Чакай малко — пошепна Ребус, придвижвайки се към изхода.

— Росхол Парк е в Полък — югоизточно от центъра на града, Уайт Карт Уотър минава през него.

Ребус се закова на място.

— Сигурен ли си? — вече не шепнеше.

— Така ми казаха.

Ребус се върна обратно на бюрото си. Изрезката от „Хералд“ беше точно под тази от „Куриер“. Той я измъкна, за да провери.

— Благодаря, Боби — каза той и затвори телефона.

Хората около него не скриваха раздразнението си, но той изобщо не им обръщаше внимание.

„Църквата обявява находка за лоша шега“ — „Ковчегът намерен в двора на църквата“, а самата църква се намираше на Потърхил Роуд в Полък.

 

 

— Предполагам, че няма да си направиш труда да ми дадеш обяснение — каза Гил Темплър.

Ребус беше отишъл в Гейфилд Скуеър, където я помоли да му отдели пет минути. Бяха в същия задушен кабинет.

— Точно това искам да направя — отвърна Ребус, като постави ръка на челото си — чувстваше, че лицето му гори.

— Трябваше да си при лекаря.

— Възникна нещо. Господи, няма да повярваш.

Тя заби пръст в разтворения на бюрото й вестник.

— Имаш ли някаква представа как Стив Холи се е добрал до това?

Ребус обърна вестника към себе си. Холи вероятно не е разполагал с много време, но беше скалъпил една история, в която успяваше да спомене ковчезите от Артърс Сийт, „местен експерт от Музея на Шотландия“, ковчегът от Фолс, както и „упорития слух за съществуването на още ковчези“.

— Какво означава това „още ковчези“? — попита Гил.

— Точно това се опитвам да ти обясня — разказа й цялата история той.

В прашните, подвързани е кожа папки с броеве на „Дънфърмлин прес“ и „Инвърнес куриер“ той беше намерил точно онова, което знаеше и се страхуваше, че ще намери. През юли 1977 г., по-малко от седмица преди да намерят ковчега на плажа край Неърн, тялото на Пола Гиъринг било изхвърлено на брега четири мили по-нагоре по крайбрежието. Смъртта й не могла да бъде обяснена и била записана като нещастен случай. През октомври 1972 г., три седмици преди намирането на ковчега в Дънфърмлин било съобщено за липсваща тийнейджърка на име Керълайн Фармър — ученичка в 12-ти клас на гимназията в Дънфърмлин. Дългогодишното й гадже я зарязало неотдавна и се предполагаше, че най-вероятно това я е накарало да избяга от къщи. Семейството й казваше, че няма да се успокои докато не я намери. Ребус се съмняваше, дали изобщо са успели…

Гил Темплър изслуша историята му без коментар. След като той свърши, тя разгледа изрезките и бележките, нахвърляни от него в библиотеката. Накрая погледна към него.

— Това не доказва връзката с нашия случай, Джон.

Ребус скочи от стола си. Имаше нужда да се движи, но в стаята нямаше достатъчно място.

— Гил, тук има нещо.

— Убиец, който оставя ковчези близо до местопрестъплението? — Тя бавно поклати глава. — Не виждам връзка. Имаш два трупа, без видими знаци за някаква измама, и две изчезвания. Просто не се връзва.

— Три изчезвания, включително Филипа Балфур.

— Има и още нещо. Ковчегът от Фолс се появи близо седмица след нейното изчезване. Отново не се връзва.

— Мислиш, че си въобразявам ли?

— Може би.

— Имаш ли нещо против поне да проследя нещата до края?

— Джон…

— Още един, най-много двама колеги. Дай ни няколко дни, да видим дали няма да те убедим.

— И без това сме ангажирали много хора.

— Ангажирали в какво? Да свиркат в тъмното, докато тя се появи отново, или се обади вкъщи, или се окаже мъртва. Дай ми двама души.

Тя бавно поклати глава.

— Само един. Най-много за три-четири дни. Разбрано?

Ребус кимна.

— И още нещо, Джон. Отиди на лекар, или ще ме ядосаш. Разбрано?

— Тъй вярно. С кого ще работя?

Темплър се замисли.

— Кого искаш?

— Дай ми Елън Уайли.

Тя го изгледа.

— Някаква по-специална причина за това?

Той сви рамене.

— Може да не става за телевизионна звезда, но е добро ченге.

Темплър продължаваше да го наблюдава внимателно.

— Добре — каза тя накрая. — Продължавай.

— Има ли някаква възможност да накараш Стив Холи да не ни досажда?

— Мога да опитам. — После посочи към вестника. — Предполагам, че местният експерт е Джийн?

Тя изчака потвърждението, след което въздъхна.

— Трябваше да се сетя. Това да ви събера вас двамата заедно… — Гил започна да търка челото си. Беше нещо, което Фермера също правеше, когато получаваше пристъпи от нареченото от него „Главоболие Ребус“…

 

 

— Какво точно търсим? — попита Елън Уайли.

Тя беше повикана в Сейнт Ленардс и не изглеждаше очарована от перспективата да работи в двойка с Ребус.

— Първото нещо — отговори той, — е да защитим гърбовете си, което означава да проверим дали тези изчезнали не са се появили отново.

— Да разговаряме със семействата? — опита се да отгатне тя, като си отбеляза нещо в бележника.

— Точно така. Що се отнася до двете тела, трябва отново да прегледаме резултатите от аутопсиите, за да видим дали патолозите не са пропуснали нещо.

— 1977 и 1982? Мислиш ли, че резултатите не са потънали някъде?

— Надявам се, че не. Във всеки случай, някои от тези патолози имат дълга памет.

Елън отново си отбеляза нещо.

— Ще попитам пак — какво търсим? Мислиш, че е възможно да докажем връзка между тези жени и ковчезите, така ли? Не знам — но тя знаеше какво има предвид. — Едно е да вярваш в нещо, а съвсем друго — да можеш да го докажеш, особено в съда.

— Поне тази мисъл ще спре да ме преследва — каза той накрая.

— И всичко това е започнало с някакви ковчези на Артърс Сийт?

Той кимна — неговият собствен ентусиазъм не променяше нейния скептицизъм.

— Виж — продължи той, — ако си въобразявам нещо, ще имаш възможност да ми го кажеш, но първо ще направим някои проучвания.

Тя сви рамене и демонстративно надраска още нещо в бележника си.

— Ти ли ме поиска, или ме дадоха на теб?

— Аз попитах.

— И полицейски началник Темплър се съгласи?

Ребус кимна отново.

— Има ли някакъв проблем?

— Не знам — замисли се тя сериозно върху въпроса му. — Вероятно не.

— Тогава да започваме.

 

 

Отне му близо два часа, за да напечата всичко, с което разполагаше по случая. Искаше да имат нещо като „библия“ за работата си по-нататък. Отбеляза датите и страниците за всеки от вестникарските материали и уреди от библиотеката да им направят копия от тях. Междувременно Уайли се захвана с телефона да поиска услуги от полицейските участъци в Глазгоу, Пърт, Дънфърмлин и Неърн.

Тя ги помоли да им изпратят документите по тези случаи, ако все още съществуваха, плюс имената на патолозите. По смеха й Ребус познаваше какво са й казали току-що: „Изобщо не искате много, нали?“. Докато тракаше по клавиатурата си той я слушаше как работи. Елън знаеше кога да бъде скромна, кога — твърда и кога — да флиртува. Гласът й изобщо не издаваше уморените от постоянното повтаряне на едно и също черти на лицето й.

— Благодаря ви — каза тя за кой ли път и пусна слушалката във вилката. Написа нещо в бележника си, провери колко е часа и също го отбеляза. Беше изключително последователна. „Едно е да обещаеш…“ повтаряше тя.

— Все пак е по-добре от нищо.

— Особено когато обещанията се спазват.

После вдигаше слушалката отново, поемаше си дълбоко дъх и се обаждаше отново.

Ребус беше заинтригуван от дългите празни периоди в хронологията: 1972, 1977, 1982, 1995. Пет години, пет години, тринайсет години. И сега, може би отново, още един петгодишен промеждутък. Петиците се редуваха на равни интервали, но тази последователност изведнъж се нарушаваше от празнината между 1982 и 1995 година. Имаше най-различни обяснения: извършителят, който и да е той, може да е заминал някъде, дори да е бил в затвора. Кой можеше да твърди, че такива ковчези са намерени само в Шотландия? Вероятно си струваше да се направи едно по-генерално проучване, за да се разбере дали техни колеги на други места са се сблъсквали със същия феномен. Ако извършителят е излежавал присъда в затвора, тогава трябваше да се проверят досиетата. Тринайсет години е доста дълга присъда — убийство, най-вероятно.

Разбира се, съществуваше и друга възможност: той да не е бил никъде. Да е продължил да се забавлява тук, без да се занимава с ковчези, или последните изобщо да не са били намерени. Малка дървена кутия… Всяко куче може да я сдъвче и да я направи на каша; дете да я отнесе вкъщи. Някой да я изхвърли в кофата за боклук, с цел по-бързо да се отърве от лошата шега. Ребус разбираше, че единият от начините е да направят публично обръщение, но не виждаше как Темплър ще се съгласи. Първо трябваше да се убеди.

— Нищо ли? — попита той Уайли, когато тя затвори телефона.

— Никой не отговаря. Сигурно вече се е разчуло за шантавото ченге от Единбург.

Ребус смачка един лист и го хвърли през рамото си към кошчето.

— Мисля, че наистина започваме да превъртаме — каза той. — Дай да прекъснем за малко.

Уайли се запъти към хлебарницата, за да си купи поничка с конфитюр. Ребус реши просто да се поразходи. Улиците около Сейнт Ленардс не предлагаха кой знае какъв избор. Жилищни кооперации и къщи или Холируд Роуд със забързания трафик на фона на скалистия хълм Солсбъри. Ребус реши да се мушне в тесните улички между Сейнт Ленардс и Никълсън стрийт. Отби се в едно магазинче за вестници и си купи кутия „Ърн-Бру“, като отпиваше от нея, докато вървеше. Казваха, че напитката е прекрасно средство срещу махмурлук, но той я използваше, за да потисне острата си нужда от едно истинско питие — халба бира с чашка концентрат в някое задимено местенце, където дават конни надбягвания по телевизията… Една от възможностите беше „Саутсайдър“, но той пресече улицата, за да го избегне. По тротоарите играеха деца, основно от азиатски произход. Училището беше приключило за днес и ето ги с тяхната енергия и въображение. Замисли се, дали неговото собствено въображение вече не е малко претоварено… Дали не му се привиждаха някакви връзки между неща, без те изобщо да съществуват. Извади мобилния си телефон и листче хартия, на което имаше изписан номер.

След като отсреща се обадиха, той помоли да го свържат с Джийн Бърчил.

— Джийн? — спря той на място. — Джон Ребус се обажда. Твоите малки ковчези може да се окажат златна находка. — После се заслуша какво му говорят отсреща. — Не мога да ти разкажа точно сега. — Той се огледа. — Отивам на една среща, довечера заета ли си? — Той се заслуша отново. — Жалко, ще имаш ли време за по едно питие преди лягане? — Лицето му се просветли. — В десет? В Портобело или в града? — Нова пауза. — Да, в града е добре, при положение че срещата ти е там. После ще те закарам с колата. Значи в десет пред музея? Добре, чао.

Той се огледа. Намираше се на Хил Скуеър, а пред него имаше указателна табела. Сега разбра къде се намира — на гърба на „Сърджънс Хол“. Анонимната врата пред него представляваше входа към нещо, наречено експозиция на сър Джул Торн за историята на хирургията. Погледна часовника си и свери работното време. Разполагаше с около десетина минути. Дявол го взел, помисли си той, бутна вратата и влезе.

Оказа се в обикновен коридор на сграда. Изкачи първите стъпала и се озова на малка площадка с две врати срещу него. Изглежда водеха към частни апартаменти и той продължи по-нагоре. Когато премина прага на музея се чу сигнал, който предупреди човек от персонала за пристигането на нов посетител.

— Идвали ли сте тук досега? — попита тя.

Той поклати глава.

— Е, съвременната медицина е горе, а веднага вляво е залата на стоматологията…

Той й благодари и тя го остави да разглежда. Наоколо нямаше никой, доколкото Ребус можеше да види. Той остана половин минута в залата на зъболечението. Струваше му се, че технологиите не са отишли много напред през последните два века. Главната експозиция на музея заемаше два етажа и беше представена много добре. Експонатите се оказаха поставени в стъклени витрини, повечето от които — добре осветени. Той застана пред аптеката, после се премести към фигурата в пълен размер на лекаря Джоузеф Листър, прегледа списъка с неговите постижения, най-важното от които — въвеждането на карболовия спрей и стерилния катгут. Малко по-нататък премина покрай витрина, в която се намираше портфейла, направен от кожата на Бърк. Напомняше му за малка, подвързана с кожа Библия, подарък от един от неговите чичовци в детството, по случай рождения му ден. До портфейла имаше гипсови отливки на главата на Бърк (следите от примката на бесилото още личаха), както и на един от неговите съучастници — Джон Брогън, помагал за превозването на труповете. Докато Бърк изглеждаше спокоен — с пригладена коса и отпуснато лице, Брогън очевидно беше изпитал голямо страдание — кожата, опъната назад от долната му челюст, а черепът издут и зачервен.

Следваше портрет на анатома Нокс — получателят на все още неизстиналите трупове.

— Горкият Нокс — каза глас зад него.

Ребус се огледа. Възрастен мъж, облечен изцяло във вечерни дрехи — папийонка, англо-индийски пояс и лачени обувки. Ребус го разпозна веднага — професор Девлин, съседът на Флип. Девлин пристъпи напред като гледаше експонатите.

— Водят се много спорове доколко е знаел.

— Имате предвид, дали е знаел, че Бърк и Хеър са убийци?

Девлин кимна.

— Аз самият изобщо не се съмнявам, че е знаел. По онова време повечето тела, предоставени на анатомите за работа, са били наистина студени. Карали са ги в Единбург от всички краища на Великобритания — някои са идвали дори през Юнион Канал. Възкресителите — крадците на трупове са ги „мариновали“ в уиски за превозването. Това било доста доходна търговия.

— А дали уискито се е изпивало след това?

Девлин се изкикоти.

— Икономистите биха казали, че да — отвърна той. — По ирония на съдбата и Бърк и Хеър са дошли в Шотландия като преселници по икономически причини. Работата им била да помагат в изграждането на Юнион Канал.

Ребус си спомни Джийн да казва нещо подобно.

Девлин направи пауза и бръкна с пръст в пояса си.

— Но бедния Нокс… Човекът е бил обсебен от някаква гениална идея. Никога не се доказало, че е имал някакво съучастие в убийствата. Но църквата е била против него — това се оказало проблем. Човешкото тяло се е смятало за храм, нали знаете. Голяма част от духовенството се е обявявала против изследванията — гледали на това като на светотатство. Именно те организирали похода срещу Нокс.

— Какво се е случило с него?

— Според литературата, починал от апоплексия. Хеър, който се превърнал в свидетел на Короната, трябвало да напусне Шотландия. Но дори и след това не бил в безопасност. Нападнали го с негасена вар и той завършил дните си сляп и просещ по улиците на Лондон. Знам, че някъде в Лондон има пъб, наречен „Слепият просяк“, но дали съществува някаква връзка…

— Шестнайсет убийства — замисли се Ребус, — в такъв малък район като Уест Порт.

— Днес не можем да си представим това да се случи, нали?

— Но днес имаме съдебни лекари, патология…

Девлин извади пръста си от пояса и го размаха пред него.

— Точно така — каза той. — И изобщо нямаше да имаме анатомически изследвания и наука, ако не са били възкресителите и хора като господата Бърк и Хеър!

— Затова ли сте тук? Да им отдадете почитта си?

— Може би — отвърна Девлин. После погледна часовника си. — Горе има вечеря в седем. Реших, ако пристигна по-рано, да прекарам известно време сред експонатите.

Ребус си спомни за поканата върху камината на Девлин: „Черна вратовръзка и знаци за отличия…“.

— Съжалявам, професор Девлин — обади се уредничката. — Време е да заключа залата.

— Няма проблем, Меги — отвърна й Девлин. След това се обърна към Ребус: — Искате ли да видите останалата част?

Ребус се замисли, че Елън Уайли сигурно вече е отново на бюрото си.

— Аз наистина трябва да…

— Хайде, хайде — настоя Девлин. — Не можете да посетите „Сърджънс Хол“ и да пропуснете Черния музей…

Наложи се уредничката да ги преведе през две заключени врати, откъдето се озоваха в главната част на сградата. В коридорите цареше мълчание, а от двете страни имаше портрети на представители на медицинската наука. Девлин му показа библиотеката, след това спря в кръгла зала с мраморен под и посочи нагоре.

— Там ще вечеряме. Много професори и доктори, издокарани от главата до петите, ще празнуват с пилешко като подметка в чиниите.

Ребус вдигна поглед. По средата на тавана имаше стъклен купол. Първият етаж беше опасан с перила с едва забележима врата отзад.

— Какъв е поводът?

— Един господ знае. Просто им пробутвам някакъв фалшив чек, когато пристигне такава покана.

— Гейтс и Кърт ще присъстват ли?

— Вероятно. На Санди Гейтс му е трудно да откаже една обилна вечеря.

Ребус разглеждаше големите входни врати. Беше ги виждал и преди, но само от другата страна, когато минаваше с колата или вървеше по Никълсън стрийт. Не си спомняше да ги е забелязвал някога отворени, което сподели и с водача си.

— Тази вечер ще бъдат отворени — отговори му Девлин. — Гостите влизат тържествено и тръгват нагоре по стълбите. Хайде, оттук. — Следваха още коридори и още стъпала нагоре. — Вероятно няма да е заключено — каза Девлин, когато приближиха невпечатляваща двойка врати. — Идващите на вечеря гости обичат да се поразходят след като се нахранят. Повечето от тях свършват тук. — Той натисна дръжката на вратата. Оказа се прав — тя се отвори и те се озоваха в голяма изложбена зала.

— Черният музей — обясни Девлин като жестикулираше с ръце.

— Чувал съм за него — отговори Ребус. — Но никога не съм имал повод да го посетя.

— Достъпът до него е ограничен — обясни Девлин. — Така и не разбрах защо. Колежът би могъл да припечели малко пари, ако го отвори като туристическа атракция.

Официалното му име беше Плейфеър^[2] Хол, но не изглеждаше на Ребус толкова просто, колкото името му предполагаше. В него имаше стари хирургически инструменти, които повече биха подхождали на някаква килия за мъчения, отколкото на операционна. Беше пълно с кости и части на тялото, плуващи в замъглени стъкленици. По-нататък тясното стълбище ги отведе на площадка, където ги очакваха още стъкленици.

— Съжалявам оня нещастник, чиято работа е да долива формалдехид в стъклениците — каза Девлин, задъхан от изкачването.

Ребус се загледа в съдържанието на един стъклен цилиндър. Отвътре го гледаше лице на дете, което обаче изглеждаше някак си разкривено и удължено. Тогава той осъзна, че главата стоеше върху две отделни тела. Сиамски близнаци, събрани в една глава, където двете части оформяха едно цяло. Ребус, който в този живот беше взел в достатъчна степен своята порция ужас, не помръдваше, мрачно очарован. Но имаше и други експонати за разглеждане — още по-деформирани ембриони. Виждаха се и картини — повечето от XIX век — войници с откъснати части от тялото от гюлета или мускети.

— Това е моят любимец — каза Девлин — заобиколен от противни и отвратителни образи, той беше намерил едно уютно кътче — портретът на млад човек, застанал да позира почти с усмивка пред художника.

Ребус прочете надписа: „Доктор Кенет Ловъл, февруари 1829“.

— Ловъл е един от анатомите, натоварени с аутопсията на Уилям Бърк. А и е много вероятно той да е установил смъртта на Бърк след обесването. По-малко от месец след това позирал за този портрет.

— Изглежда доста щастлив за човек с подобна съдба — коментира Ребус.

В очите на Девлин проблеснаха искри.

— Така ли? Кенет се е занимавал и със занаяти. Работел е с дърво, подобно на дякона Уилям Броуди, за когото сигурно сте чували.

— Джентълмен през деня — крадец през нощта — заяви Ребус.

— Вероятно прототип на Стивънсън за „Джекил и Хайд“. Като дете Стивънсън имал гардероб в стаята си — едно от произведенията на Броуди…

Ребус продължаваше да разглежда портрета. Ловъл имаше дълбоки черни очи, цепната брадичка и дълги тъмни кичури коса. Не се съмняваше, че художникът сигурно му се е възхищавал и най-вероятно е намалил част от годинките и от паричките му. Все пак Ловъл беше хубав мъж.

— Това за момичето на Балфур е интересно — каза Девлин.

Ребус се обърна озадачен към него. Старецът вече дишаше нормално и беше вперил очи единствено в картината.

— Кое е интересно? — попита Ребус.

— Ковчежетата, намерени на Артърс Сийт… Начинът, по който пресата отново ги извади. — Той се обърна към Ребус. — Една от версиите е, че те представляват жертвите на Бърк и Хеър…

— Да.

— А сега, едно ново ковчеже изглежда като някакъв мемориал на младата Филипа.

Ребус се обърна отново към портрета.

— Ловъл е работел с дърво?

— Масата в трапезарията ми — усмихна се Девлин. — Той я е направил.

— Затова ли сте си я купили?

— Един малък спомен за първите години на патологията. Историята на хирургията, инспекторе, е историята на Единбург. — Девлин подсмръкна и след това въздъхна. — Липсва ми, нали разбирате.

— Не мисля, че ви разбирам.

Те се отдалечаваха от портрета.

— Това по свой собствен начин е било привилегия. Безкрайно очарователно е — какво може да съдържа този животински екстериор. — Девлин се потупа по гърдите, за да илюстрира примера си.

Ребус нямаше какво да добави. За него тялото си беше тяло и това беше всичко. След смъртта, каквото и да е било интересно по отношение на него, е изчезнало. Той понечи да го каже, но знаеше, че няма да може да импонира на красноречието на стария патолог.

След като се върнаха в главната зала Девлин се обърна към него.

— Знаете ли, наистина трябва да дойдете довечера. Има достатъчно време да изтичате до вкъщи и да се преоблечете.

— Не мисля — отговори Ребус. — Ще си говорите само за вашите работи, както самият вие казахте. — И освен това — би могъл да добави — той не притежаваше смокинг, да не говорим за останалото.

— Но на вас ще ви хареса — настоя Девлин. — Особено като се има предвид нашия разговор.

— И защо? — попита Ребус.

— Ще говори свещеник от Римокатолическата църква. Ще обсъжда дихотомията между тяло и дух.

— Тук вече ме загубихте — заяви Ребус.

Девлин само му се усмихна.

— Мисля, че се преструвате на по-малко ерудиран, отколкото сте. Вероятно е полезно в избраната от вас кариера.

Ребус само сви рамене.

— Този, който ще говори — попита той — да не е отец Конър Лиъри?

Очите на Девлин се разшириха.

— Вие го познавате? Още една причина да се присъедините към нас.

Ребус се замисли.

— Може би само за по едно питие преди вечеря.

 

 

Когато се завърна в участъка Сейнт Ленардс той забеляза, че Елън Уайли не изглеждаше особено щастлива.

— Явно твоята представа за „почивка“ се различава от моята — оплака се тя.

— Срещнах случайно един човек — обясни той.

Тя не каза нищо друго, но той усещаше, че едва се въздържа. Лицето й остана напрегнато и когато отново вдигна слушалката, на него се изписа злоба. Тя очакваше нещо повече от него — може би някакво по-пълно извинение или някаква похвала. Той изчака малко и след това, когато тя отново нападна телефона, попита:

— Това заради онази пресконференция ли е?

— Какво? — тръшна тя слушалката обратно.

— Елън — каза той, — това не е…

— Изобщо не се осмелявай да проявяваш снизхождение към мен!

Той се предаде и вдигна ръце.

— Добре, никакви малки имена повече. Съжалявам, ако си помислила, че се отнасям снизходително към теб, сержант Уайли.

Тя го изгледа злобно. После лицето й изведнъж се промени и се отпусна. Опита се да се усмихне и разтърка бузите си с ръце.

— Извинявай — каза тя.

— И ти. — Уайли го погледна. — Затова, че се забавих толкова. Трябваше да ти се обадя — сви той рамене. — Но сега знаеш моята ужасна тайна.

— Която е?

— За да изкопчиш извинение от Джон Ребус, първо трябва да счупиш телефона.

Този път тя се засмя. Не беше изцяло от сърце и в тона й се усещаха нотки на истерия, но имаше подобрение. Захванаха се отново с работата си.

В края на акцията обаче не бяха постигнали почти нищо. Той й каза да не се тревожи, тъй като било ясно, че началото ще е трудно. Тя пъхна ръце в джобовете си и го попита дали отива да пийне нещо.

— Вече поех един ангажимент — каза й той. — Все пак някоя друга вечер, а?

— Разбира се — отвърна тя, но не звучеше като човек, който му е повярвал.

 

 

Пиеше сам — само едно питие преди да отиде в „Сърджънс Хол“. Пи „Лафрейг“ с няколко капки вода за омекотяване на острия му вкус. Избра неизвестен за Елън Уайли пъб, защото не искаше да налети на нея, след като вече й отказа. Трябваха му няколко питиета, за да й обясни, че тя греши, че онази конференция, на която езикът й се заплете, не беше краят на нейната кариера. Без съмнение Гил Темплър й имаше зъб, но Гил не беше толкова глупава, за да остави нещата да прераснат в открита вражда. Знаеше се, че Уайли е добро ченге, интелигентен детектив. Щеше да получи своя шанс отново. Ако Темплър продължеше да й върти номера, самата тя щеше да изглежда грозно.

— Още едно? — попита барманът.

Ребус погледна часовника си.

— Добре, давай.

Това място му харесваше. Малко, анонимно и скрито. Отвън дори нямаше табела с името му. Намираше се на ъгъла на една задна уличка, където можеха да го намерят само онези, които го знаеха. В ъгъла стояха двама от редовните посетители, с очи, хипнотизирани от стената отсреща. От време на време си разменяха някакви гърлени звуци. Звукът на телевизора беше изключен, но барманът го гледаше — някаква американска съдебна драма, с хора, постоянно крачещи напред-назад и боядисани в сиво стени. Понякога камерата даваше в близък план някаква жена, която се опитваше да изглежда разтревожена. Но тъй като не искаше да разчита единствено на изражението на лицето си, тя кършеше пръсти за всеки случай. Ребус подаде парите и изля остатъка от първото питие в дошлото да го замести, като изтръска капките. Един от старците се изкашля, после подсмръкна. Съседът му каза нещо и първият мълчаливо кимна в знак на съгласие.

— Какво става? — не се сдържа Ребус да попита бармана.

— А?

— Филмът, за какво се разказва?

— Обичайната история — отвърна барманът. Така, както дните се повтаряха и си приличаха, същото се случваше и с драмите, показвани на екрана. — А ти как си? — попита барманът. — Как мина денят ти?

Думите му звучаха безлично. Ребус се замисли какво да му отговори. Че някакъв сериен убиец е на свобода и то още от началото на 70-те години, или да му разкаже за изчезналото момиче, което почти сигурно щеше да се окаже мъртво. Едно общо изкривено лице, споделяно от сиамски близнаци.

— Е, нали знаеш — отговори той накрая.

Барманът кимна в знак на съгласие, все едно че очакваше точно този отговор.

Скоро след това Ребус напусна бара. Върна се обратно на Никълсън стрийт и скоро се озова пред вратите на „Сърджънс Хол“ — сега отворени, както професор Девлин беше предсказал. Гостите вече се събираха. Ребус нямаше покана, която да покаже на персонала, но едно обяснение и служебната му карта се оказаха достатъчни, за да мине номера. По-рано пристигналите стояха на площадката на първия етаж с питиета в ръце. Ребус се качи горе. Банкетната зала беше приготвена за вечерята, а сервитьорите припкаха напред-назад — последни приготовления. Веднага зад вратата имаше импровизирана маса, покрита с бяла покривка и наредени чаши и бутилки. Обслужващият персонал носеше черни жилетки върху добре изгладени бели ризи.

— За вас, сър?

Ребус се замисли дали да не изпие още едно уиски. Проблемът беше, че ако обърне три или четири, няма да иска да спре. А ако спреше, пулсиращата с биенето на сърцето му глава щеше да клюмне, точно когато дойдеше времето за срещата му с Джийн.

— Само портокалов сок, моля — каза той.

— Света Богородице, вече мога да умра спокойно.

Ребус се обърна по посока на гласа и се усмихна.

— И по каква причина? — попита той.

— Защото видях всичко, което може да се види на тази наша славна земя. Дайте на човека едно уиски и не бъдете свидливи — нареди той на бармана, който спря да налива портокаловия сок.

Барманът погледна към Ребус.

— Само сок — каза той.

— Е, добре — съгласи се отец Конър Лиъри. — Долавям миризма на уиски в дъха ти, от което разбирам, че не си се превърнал в пълен въздържател. Но по някаква необяснима причина искаш да останеш трезвен… — Той се замисли. — Дали нежният пол няма пръст в тази работа?

— Направо си губиш времето като свещеник — отговори Ребус.

Отец Лиъри избухна в смях.

— Искаш да кажеш, че от мен би излязъл добър детектив? И кой смее да твърди, че не си прав? — После отново се обърна към бармана: — На вас да обяснявам ли? — Барманът нямаше нужда от инструкции и наля щедра доза. Лиъри кимна и взе чашата от него. — Слонча^[3]! — каза той.

— Слонча! — отговори Ребус и отпи от сока си.

Отец Лиъри изглеждаше съвсем добре. Последният път, когато разговаряха с Ребус, старият свещеник боледуваше, а различни лекарства се бореха за пространство с бирите „Гинес“ в неговия хладилник.

— Отдавна не сме се виждали — констатира Лиъри.

— Нали знаеш как е.

— Знам само, че вие младите никога нямате достатъчно време да посетите слабите и немощните. Твърде заети сте с греховете на плътта.

— Измина доста време откакто моята плът се е сблъсквала с някакви грехове, за които си струва да се говори.

— А според Бог, те са толкова много — свещеникът плесна Ребус по стомаха.

— Може би точно в това е проблемът — призна Ребус. — А ти, на свой ред…

— А, очакваше да повехна и да умра ли? Не е това пътят, който бих избрал. Добра храна, добро питие и, по дяволите, последствията.

Лиъри носеше своята духовническа яка под сив пуловер шпиц. Панталоните му бяха от морскосин плат, а обувките — черни и лъснати. Личеше си, че е изгубил част от теглото си, с увиснал стомах и бузи; оредялата му сребриста коса приличаше на предена коприна, а очите му — хлътнали под римския бретон. Държеше чашата си с уиски така, както един работник би държал бутилка.

— Никой от нас не е облечен подходящо за случая — каза той, докато оглеждаше обкръжението от смокинги около тях.

— Ти поне си в униформа — каза Ребус.

— Почти — отговори Лиъри. — Оттеглих се от активна служба — после намигна, — знаеш, случва се, дават ни право да оставим инструментите си. Но всеки път, когато сложа старата си яка за някакъв случай като този, очаквам емисарите на папата да изскочат отнякъде с извадени ками, за да я отрежат от врата ми.

Ребус се усмихна.

— Нещо като да напуснеш чуждестранния легион, така ли?

— Наистина! Или да отрежеш плитката на пенсиониран борец по сумо.

И двамата се смееха, когато Доналд Девлин приближи.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза той на Ребус преди да се ръкува със свещеника. — Мисля, че вие бяхте решаващият фактор, отче — продължи той, обяснявайки поканата за вечерята. — Предложението за която остава в сила — добави той. — Сигурен съм, че ще искате да чуете речта на отеца.

Ребус поклати глава отрицателно.

— Последното нещо, от което има нужда езичник като Джон, е да му казвам кое е добро за него — заяви Лиъри.

— Точно така — съгласи се Ребус, — а и съм сигурен, че съм чувал всичко това преди. — Те се погледнаха с Лиъри и в този момент и двамата си спомниха за дългите разговори в кухнята на свещеника, подгрявани от курсове до хладилника и барчето. Разговорите за Калвин и престъпниците, за вярата и безверието. Дори когато Ребус се съгласяваше с Лиъри, той се опитваше да играе адвокат на дявола, а старият свещеник се забавляваше с неговата упоритост и инат. Разговаряха дълго и често… докато Ребус започна да намира извинения да не се срещат. Ако тази вечер Лиъри го попиташе защо, той нямаше да може да обясни. Вероятно защото свещеникът започна да го засипва с безспорни факти, а Ребус нямаше време за тях. Играеха тази игра и Лиъри беше убеден, че ще успее да покръсти „езичника“.

„Задаваш всичките тези въпроси“, казваше той на Ребус. „Но защо не позволяваш на никой да ти даде отговорите?“

„Може би защото предпочитам въпросите пред отговорите“, контрираше Ребус. Тогава свещеникът вдигаше ръце отчаяно, преди да направи поредния рейд към хладилника.

Девлин попита Лиъри за темата на неговата беседа. Ребус виждаше, че Девлин вече се беше почерпил с едно-две питиета. Той стоеше с почервенели бузи и ръце в джобовете, с доволна, но далечна усмивка. Ребус доливаше портокалов сок в чашата си, когато се появиха Гейтс и Кърт — и двамата патолози облечени почти еднакво, което ги караше да изглеждат като още по-комедийно дуо от обикновено.

— Дявол да го вземе — каза Гейтс, — цялата банда е тук. После привлече вниманието на бармана. — Уиски за мен и чаша тоник за тази добра фея до мен.

Кърт изсумтя недоволно.

— Аз не съм единственият тук — кимна той към чашата на Ребус.

— Боже господи, Джон, кажи ми, че в това има водка — избоботи Гейтс. — И какво, по дяволите, правиш тук, все пак?

Гейтс се потеше, а яката на ризата стягаше гърлото му. Лицето му беше придобило червеникавокафяв оттенък. Кърт, както обикновено, изглеждаше напълно спокоен. Напоследък печелеше добре, но продължаваше да изглежда слаб, а лицето му — сиво.

— Изобщо не виждам слънчева светлина — беше редовното му извинение, когато някой го попиташе защо е толкова блед. Много от полицаите в Сейнт Ленардс започнаха да го наричат Дракула.

— Исках да хвана вас двамата — обърна се към тях Ребус.

— Отговорът е „не“ — заяви Гейтс.

— Не знаеш какво щях да кажа.

— Тонът ти беше достатъчен — ще искаш услуга. Ще кажеш, че няма да ни отнеме много време. И няма да си прав.

— Просто няколко стари резултати от аутопсии. Трябва ми второ мнение.

— Претрупани сме с работа — опита се да се извини Кърт.

— Кой ги е правил? — попита Гейтс.

— Още не съм ги получил. От Глазгоу и Неърн са. Може би, ако вие предявите искане, това ще ускори нещата.

Гейтс огледа групата.

— Не разбра ли какво ти казах?

— Ангажиментите в университета, Джон — каза Кърт, — все повече студенти и курсове и все по-малко преподаватели.

— Оценявам това… — започна Ребус.

Гейтс повдигна пояса си и посочи към скрития в него пейджър.

— Дори и тази вечер може да ни повикат за някой нов труп.

— Не мисля, че ще ги спечелиш за каузата — засмя се Лиъри.

Ребус впери очи в Гейтс.

— Говоря сериозно — каза той.

— И аз. Това е първата ни свободна вечер от толкова време, а ти отново ни преследваш с една от своите прословути „услуги“.

Ребус реши, че няма смисъл да настоява — не и когато Гейтс е в такова настроение. Може би са имали тежък работен ден, но не бяха ли всичките им дни такива?

Девлин се изкашля.

— Може би аз бих могъл…?

Лиъри потупа Девлин по гърба.

— Печелиш, Джон, доброволна жертва!

— Пенсионирах се преди няколко години, но не смятам, че теорията и практиката са се променили.

Ребус го погледна.

— Всъщност — каза той, — последният случай е от 1982.

— През 1982 Доналд още размахваше скалпела — заяви Гейтс.

Девлин се съгласи с лек поклон. Ребус се поколеба. Трябваше му някой с по-голямо влияние, някой като Гейтс.

— Въпросът е решен — каза Кърт. За него тази тема беше изчерпана.

 

 

Шивон Кларк седеше във всекидневната и гледаше телевизия. Опита се да си сготви нещо хубаво за вечеря, но се отказа по средата, докато кълцаше червените чушки. Напъха обратно всичко в хладилника и си извади фабрично приготвена храна от фризера. Изпразнената чиния лежеше на пода пред нея. Тя седна на дивана по турски и подпря глава на ръката си. Лаптопът стоеше на масичката за кафе, но тя беше откачила мобилния си телефон от него. Не вярваше Куизмастър да се обади отново. Вдигна бележника си и се загледа в загадката. Изписа десетки листове хартия, като се опитваше да състави възможни анаграми и значения. „Севън Финс Хай Ай Кинг… и споменаването на кралицата и «бюста»“: звучеше й като от игра на карти, но сборника с игри на карти, който тя взе от централната библиотека не й помогна. Тъкмо се чудеше дали да не го препрочете отново за последен път, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Грант се обажда.

Шивон намали звука на телевизора.

— Какво има?

— Мисля, че го разгадах.

Шивон разплете краката си и стъпи на пода.

— Разкажи ми — каза тя.

— По-добре да ти покажа.

Отсреща се чуваше много шум. Шивон стана.

— От мобилния ли се обаждаш? — попита тя.

— Да.

— Къде си?

— Паркирал съм точно отвън.

Тя отиде до прозореца и погледна навън. Точно така — неговата алфа се намираше на средата на улицата. Шивон се усмихна.

— Тогава си намери място за паркиране, все пак. Звънецът ми е седмият от горе надолу.

Докато успее да занесе мръсните чинии до мивката, Грант вече беше при домофона. След като се увери, че е той, тя натисна бутона, за да го пусне в жилищната сграда. Вече чакаше на отворената врата, когато той изкачи последните няколко стъпала.

— Съжалявам, че толкова късно — каза той. — Но не можех да не го споделя.

— Кафе? — попита тя, като затвори вратата след него.

— Благодаря, с две бучки захар.

Те пренесоха кафетата си във всекидневната.

— Хубаво местенце — констатира той.

— На мен ми харесва.

Той седна до нея на дивана и си остави чашата на масата. После бръкна в джоба си и извади пътеводител на Лондон.

— Лондон? — попита тя.

— Проверих всички крале, за които можах да се сетя от историята, после всичко свързано с думата „кинг“^[4]. — Той вдигна книгата със задната корица към нея. Там имаше карта на лондонското метро.

— Кингс Крос^[5]? — опита се да отгатне тя.

Той кимна.

— Погледни.

Тя взе книгата от него. Той едва се удържаше на мястото си.

— „Севън Финс Хай Ай Кинг“ — каза той.

— И смяташ, че „Кинг“ е Кингс Крос?

Той се премести по-близо на дивана и пръстът му проследи светлосинята линия, която минаваше през въпросната станция.

— Виждаш ли? — попита той.

— Не — каза тя мрачно. — По-добре ми обясни.

— Тръгни една спирка на север от Кингс Крос.

— Хайбъри и Айлингтън?

— Сега нататък.

— Финсбъри Парк… после Севън Систърс.

— А сега обратно — каза той. Той направо подскачаше от вълнение.

— Да не се напишкаш — каза тя, после отново погледна картата. — Севън Систърс… Финсбъри Парк… Хайбъри и Айлингтън… Кингс Крос — тогава разбра. Същата последователност, но съкратена.

— Севън… Финс… Хай… Ай… Кинг… — Тя погледна към Грант.

Той кимаше с глава.

— Браво! — добави тя искрено.

Грант се наведе и я прегърна силно, но тя се измъкна. След това той скочи от дивана и плесна с ръце.

— Аз самият не можех да повярвам — продължи Грант, — как така изведнъж ми хрумна. Това е линията Виктория.

Тя кимна, като не можеше да измисли какво да каже. Това наистина беше участък от линията Виктория на лондонското метро.

— Но какво означава това? — попита тя накрая.

Той седна отново и се наведе напред, като постави лактите на коленете си.

— Ето какво трябва да решим сега.

Тя се отдръпна леко, за да остави място между двамата, после вдигна бележника си и прочете: „Кралицата вечеря добре пред бюста“. Погледна към него, но той само сви рамене.

— Възможно ли е отговорът да се крие в Лондон? — попита тя.

— Не знам — отвърна той. — Бъкингамският дворец? Куинс Парк Рейнджърс? — Грант сви рамене. — Би могло да бъде в Лондон.

— Всички тези спирки на метрото… какво ли означават?

— Всички те са по линията Виктория — беше единственото, което той можа да измисли.

После изведнъж се спогледаха.

— Кралица Виктория — казаха и двамата едновременно.

Шивон притежаваше пътеводител на Лондон, закупен по повод на един уикенд до там, който никога не се състоя. Трябваше й известно време, за да го намери. Докато търсеше, Грант включи компютъра и започна да рови из Интернет.

— Може да бъде име на пъб — предложи той. — Като например Ийст Енд.

— Да — съгласи се тя, докато четеше. — Или музеят на Виктория и Албърт.

— Да не забравяме и гарата Виктория — също на линията Виктория. Освен това там има и автогара. С най-гадната закусвалня в цяла Великобритания.

— От собствен опит ли го казваш?

— Ходил съм там няколко пъти като тийнейджър. Не ми хареса. — Той разглеждаше някакъв текст.

— Не ти хареса автобуса или Лондон?

— Мисля, че и двете. Думата „бюст“ на жаргон може да означава и да се „надрусаш“, нали?

— Може. Или някакво сриване на борсовия пазар. Неотдавна имаше нещо такова, нали? Черният понеделник.

Той кимна.

— И все пак, по-вероятно е да е статуя — каза тя. — Може би на кралица Виктория с ресторант отпред.

След това продължиха да работят мълчаливо, докато Шивон я заболяха очите и тя стана да направи още кафе.

— С две захарчета — каза Грант.

— Помня. — Тя го погледна как се е надвесил над компютъра, а едното му коляно играеше. Искаше да каже нещо за прегръдката, да го предупреди по някакъв начин… но знаеше, че е пропуснала момента.

След като се върна с чашите от кухнята тя го попита дали е открил нещо.

— Туристически местенца — отвърна той, после пое чашата от нея и кимна в знак на благодарност.

— Защо Лондон? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш? — Той не отместваше очи от екрана.

— Имах предвид защо не нещо по-наблизо?

— Възможно е Куизмастър да живее в Лондон. Ние не знаем, нали?

— Не.

— А кой казва, че Флип Балфур е единствената участница в играта? При такива неща, бас хващам, че някъде има уебсайт или е имало. За да може всеки, който иска да се включи, да го посети. Така че не всички са от Шотландия.

Тя кимна.

— Просто се чудех… дали Флип Балфур е била достатъчно умна, за да разреши тази загадка?

— Очевидно. В противен случай не би стигнала до следващото ниво.

— Но това може да се окаже нова игра — каза тя.

Той се обърна и я погледна.

— И защо не специално за нас.

— Ако някога срещнем това копеле, със сигурност ще го попитам.

Половин час по-късно Грант преглеждаше списък с ресторантите в Лондон.

— Не можеш да си представиш колко улици с името Виктория има в това скапано място, а на половината от тях — ресторанти със същото име.

Той се изпъна назад. Силите изглежда го бяха напуснали.

— И това е преди да започнем да преглеждаме пъбовете.

Шивон прокара пръсти през косата си и я отметна от челото си.

— Това е твърде…

— Какво?

— Първата част на загадката беше умна, но това… това е просто ровене по списъци. Да не очаква от нас да отидем до Лондон, да посетим всяка закусвалня и кафене с надеждата да намерим бюст на кралица Виктория.

— Можеше да ни каже, ако бюстовете са му проблема — изкикоти се Грант без каквото и да било чувство за хумор.

Шивон погледна към книгата за игри с карти. Прелиства я цели два часа, като през цялото време търсеше грешното нещо на грешното място. Беше успяла да стигне до библиотеката навреме. Пет минути преди да затвори. Остави колата си на улица Виктория, като се молеше да не я глобят…

— Виктория стрийт? — извика тя.

— Разбира се, тук е пълно с такива.

— И някои от тях са точно тук — каза тя.

Грант вдигна поглед.

— Да — потвърди той, — точно така.

После слезе до колата си и се върна с атлас на Източна Централна Шотландия, отвори на показалеца и прокара пръста си надолу по списъка.

— Виктория Гардънс… има болница „Виктория“ в Кърколди… Виктория стрийт и Виктория Теръс в Единбург. — Той я погледна. — Какво мислиш?

— Мисля, че има няколко ресторанта на Виктория стрийт.

— Някакви статуи?

— Не и отвън.

Той погледна часовника си.

— Едва ли ще са отворени по това време, нали?

Тя поклати глава.

— Първото нещо утре. Закуската е от мен.

 

 

Ребус и Джийн седяха в „Палм Корт“. Тя пиеше голяма водка, докато той се „подхранваше“ с десетгодишно уиски „Макалън“. Сервитьорът донесе малка стъклена кана с вода, но Ребус не й обърна внимание. Не беше идвал в хотел „Балморал“ от години. По онова време се казваше „Норт Бритиш“. Имаше някакви промени в интериора. Не че Джийн се интересуваше толкова от обстановката наоколо, особено сега, след разказа на Ребус.

— Значи е вероятно всички те да са били убити? — попита тя с пребледняло лице.

Светлините в салона бяха приглушени, а пианистът свиреше. Ребус разпознаваше различни мелодии, но не можеше да каже същото за Джийн.

— Възможно е — призна той.

— Но ти основаваш цялата си теория на куклите, така ли?

Очите им се срещнаха и той кимна.

— Може би откривам твърде много неща в този случай, но трябва да се проучи.

— Откъде ще започнеш?

— Чакаме оригиналните записки по случаите. — Той замълча. — Какво има?

В очите й проблеснаха сълзи. Тя подсмръкна и започна да търси носна кърпичка в чантата си.

— Самата идея за това. През всичкото това време аз съм пазила тези изрезки… Може би, ако ги бях дала на полицията по-рано…

— Джийн — хвана ръката й той. — Всичко, с което си разполагала, са някакви истории за кукли в ковчези.

— Така е — отвърна тя.

— Ето, сега можеш да помогнеш.

Тя не успя да намери кърпичката си. Взе салфетката от коктейла и избърса очите си с нея.

— Как? — попита тя.

— Цялата тази история започва през 1972 г. Трябва да знам кой по онова време е проявявал интерес към експонатите от Артърс Сийт. Можеш ли да направиш някакви проучвания за мен?

— Разбира се.

Той отново стисна ръката й.

— Благодаря ти.

Тя се усмихна с известна тъга и вдигна чашата си. Ледът потракваше, докато тя изпи остатъка от съдържанието й.

— Още едно? — предложи той.

Тя поклати глава и се огледа.

— Имам чувството, че това не е любимият ти тип заведение.

— Така ли? И какъв е моят тип?

— Мисля, че се чувстваш значително по-удобно в малки, задимени барчета, пълни с разочаровани мъже. — На лицето й се появи усмивка.

Ребус кимна бавно.

— Бързо схващаш — каза той.

Усмивката й изчезна, когато се огледа отново наоколо.

— Бях тук само преди седмица. По такъв хубав повод… Струва ми се толкова отдавна.

— И какъв беше поводът?

— Повишението на Гил. Смяташ ли, че тя се справя?

— Гил си е Гил. Няма начин да не се справи. — Той замълча. — Като стана въпрос за това, онзи репортер продължава ли да ти досажда?

Тя успя леко да се усмихне.

— Упорит е. Иска да разбере за какви „други“ съм говорела в кухнята на Бев Додс.

— Грешката беше моя, съжалявам.

Джийн явно успяваше постепенно да възвърне самообладанието си.

— Трябва да се връщам. Сигурно ще успея да хвана такси, ако…

— Обещах ти, че ще те закарам до вас. — Той направи знак на сервитьорката да донесе сметката.

Беше паркирал своя „Сааб“ на северния мост. Духаше студен вятър, но Джийн спря, за да се наслади на гледката — Скот Монюмънт, замъкът и Ремзи Гардънс.

— Такъв красив град — каза тя.

Ребус се опита да се съгласи. Вече почти не го виждаше такъв.

За него Единбург се беше превърнал в състояние на духа — една игра на криминални помисли и низки инстинкти. Харесваше неговата големина и компактност. Обичаше баровете му. Но външният му вид отдавна беше престанал да го впечатлява.

Джийн се уви с палтото си.

— Накъдето и да погледнеш, има нещо, което ти говори, някакво малко парченце история. — Тя го погледна и той кимна в знак на съгласие, но в същото време си спомняше всички самоубийства, по които беше работил, хората, хвърлили се от Северния мост, може би защото не можеха да погледнат на този град с очите на Джийн.

— Гледката никога не ми омръзва — каза тя, като се обърна към колата.

Той кимна отново, но неискрено. За него това не представляваше никаква гледка. Оставаше си само една сцена на престъпление в очакване то да се случи.

Когато потеглиха тя попита дали не могат да си пуснат някаква музика. Той включи касетофона и колата се изпълни със звуците на песен на Хокуинд.

— Извинявай — каза той, като извади касетата.

Тя намери кутията с касетите в жабката.

— Джими Хендрикс, Крийм и Ролинг Стоунс — едва ли ще ти харесат — каза той.

Тя размаха касетата с Джими Хендрикс пред него.

— Случайно да имаш Илектрик Лейдиланд?

Ребус я погледна и се усмихна.

По пътя до Портобело слушаха Хендрикс.

— И така, как стана полицай? — попита тя в един момент.

— Странен избор на кариера ли е?

— Това не дава отговор на въпроса ми.

— Така е. — Той я погледна и се усмихна.

Тя разбра намека му и кимна разбиращо. После се заслуша в музиката.

Портобело попадаше в един от маршрутите на Ребус от Ардън стрийт. Имаше плаж и главна улица с малки квартални магазинчета. Някога е било доста посещавано място, където дребната аристокрация се е събирала да подиша чист въздух и да си осигури здравословни дози студена морска вода. Мястото вече не беше толкова популярно, но пазарът на имоти диктуваше неговото повторно раждане. Онези, които не можеха да си позволят хубави жилища в центъра на града, се местеха в „Порти“, където все още имаше големи къщи в стил от епохата на крал Джордж, но не толкова скъпи. Джийн притежаваше къща на една тясна уличка близо до улицата за разходки.

— Всичко това твое ли е? — попита той, като се взираше през предното стъкло на колата.

— Купих я преди години. Тогава да живееш в „Порти“ не беше толкова модерно. — Тя се поколеба. — Този път искаш ли да влезеш за по едно кафе?

Очите им се срещнаха. Неговите — питащи, а нейните — плахи. После лицата им се отпуснаха в усмивки.

— С голямо удоволствие — отвърна той.

Точно когато изключваше двигателя мобилният му телефон иззвъня.

 

 

— Реших, че сигурно ще искате да знаете — каза Доналд Девлин. Гласът му леко потреперваше, също като тялото.

Ребус кимна. Стояха в преддверието на импозантния вход на „Сърджънс Хол“. Горе имаше някакви хора, но те говореха тихо. Отвън чакаше една от онези сиви камионетки на моргата, а до нея — полицейска кола със светеща лампа на покрива, която обливаше в синьо челната част на сградата през няколко секунди.

— Какво се е случило? — попита Ребус.

— Прилича на сърдечен удар.

Хората допиваха брендито си, облегнати на парапетите.

Девлин посочи нагоре.

— Изведнъж силно пребледня и се наведе през перилата. Всички помислиха, че ще повръща. Но той просто се отпусна и тежестта му го преобърна.

Ребус погледна надолу към мраморния под. Там имаше петно от кръв, което трябваше да се почисти. Наоколо стояха мъже, а някои бяха излезли отвън в градината. Пушеха и разговаряха за ужасната случка. Когато Ребус погледна отново към Девлин, той видя, че старецът го изучава, като че ли е някакъв екземпляр в стъкленица.

— Добре ли сте? — попита Девлин, а Ребус кимна. — Разбирам, че двамата сте били доста близки.

Ребус не отговори. Към тях се приближи Санди Гейтс, който попиваше потта от лицето си с нещо като салфетка, открадната от трапезарията.

— Ужасна история — беше всичко, което той каза. — Сигурно ще се наложи и аутопсия.

Тялото беше преместено встрани. Бяха го сложили в найлонов чувал, а върху него — одеяло. Ребус устоя на изкушението да спре санитарите и да дръпне ципа на чувала. Искаше Конър Лиъри да остане в спомените му като един изключително жизнен човек, с когото си пиеше питието.

— Той тъкмо произнесе една блестяща реч — каза Девлин. — Нещо като вселенска история на човешкото тяло. Всичко от Светото тайнство до Джак Изкормвача, като същински харуспекс.

— Като какво?

— Като гадател, който прави предсказания по вътрешностите на животните.

— Половината от това остана неразбираемо за мен — измуча Гейтс.

— А другата половина я проспа, Санди — изкоментира Девлин с усмивка. — Говори без изобщо да чете — добави той с възхита. После отново вдигна поглед към площадката на първия етаж. — Падението на човека — това беше отправната му точка. — Той бръкна в джоба си, за да потърси носна кърпичка.

— Ето — подаде му салфетката Гейтс.

Девлин шумно си издуха носа.

— Падението на човека и после падна — продължи Девлин. — Може би Стивънсън^[6] е бил прав.

— За какво?

— Той наричал Единбург „отвесен град“. Може би световъртежът е нещо характерно за това място…

Ребус помисли, че разбира за какво говори Девлин. Отвесен град… Всеки от неговите жители без изключение пада бавно, почти неусетно…

— На всичкото отгоре яденето беше ужасно — възмущаваше се Гейтс, все едно предпочиташе да загуби Конър Лиъри, след като се натъпче доволно.

Ребус не се съмняваше, че Конър би се чувствал по същия начин.

Единият от пушещите отвън беше доктор Кърт. Ребус отиде при него.

— Опитах да ти се обадя — каза Кърт, — но вече беше тръгнал насам.

— Професор Девлин ме залови.

— Така каза и той. Струва ми се, че той долови някаква връзка между теб и Конър.

Ребус само кимна бавно с глава.

— Беше доста болен, знаеш — продължи Кърт с онзи сух глас, който винаги звучеше като диктовка. — След като ти ни остави тази вечер, той говореше за теб.

Ребус се изкашля.

— Какво каза?

— Каза, че понякога мислел за теб като за покаяние. — Кърт тръсна пепелта от цигарата си във въздуха. Синя светлинка освети лицето му за момент. — Смееше се, когато говореше за това.

— Той беше приятел — отвърна Ребус. А вътре в себе си добави „и аз го изоставих“. Беше отхвърлил толкова приятелства в живота си, предпочитайки собствената си компания, стола до прозореца в полутъмната стая. Понякога си въобразяваше, че им прави услуга на всички тях. Хората, с които беше близък в миналото, имаха навика да се нараняват, понякога дори да се убиват. Но това не беше същото. Не беше същото.

Замисли се за Джийн — накъде ли вървяха техните отношения. Беше ли готов да раздели себе си с някой друг? Да я допусне до своите тайни, до тъмната си страна? Не беше още сигурен. Онези разговори с Конър Лиъри представляваха нещо като изповеди. Пред свещеника той вероятно се разкриваше повече, отколкото пред всеки друг преди това — съпруга, дъщеря, любими жени. А сега и той си отиде… Горе на небето, може би, въпреки че без всякакво съмнение би причинил огромен хаос там. Щеше да спори с ангелите, да търси бира „Гинес“ и сериозни опоненти.

— Добре ли си, Джон? — Кърт протегна ръка и го докосна по рамото.

Ребус бавно поклати глава, стиснал очи. Отначало Кърт не го разбра, затова се наложи Ребус да повтори думите си:

— Не вярвам, че има живот след смъртта.

И това беше най-ужасното от всичко. Този живот се оказваше единственото, което човек има. Нямаше никакво изкупление след това, никакъв шанс да изтриеш миналото и да започнеш отново.

— Всичко е наред — каза Кърт, видимо непривикнал с ролята на утешител, а ръката, която докосна Ребус — по-скоро свикнала да изважда човешки органи от зейналите рани. — Ще се оправиш.

— Така ли? — каза Ребус. — Тогава няма справедливост на този свят.

— Ти знаеш това по-добре, отколкото аз.

— О, знам го със сигурност. — Ребус пое дълбоко въздух и въздъхна. Усещаше потта под ризата си, а нощният въздух го караше да потреперва от студ. — Ще се оправя — каза той тихо.

— Разбира се. — Кърт допуши цигарата си и я смачка в тревата с тока на обувката си. — Както Конър обичаше да казва: „Въпреки слуховете за противното, ти си от страната на ангелите“. — Той свали ръката си от рамото на Ребус. — Без значение дали ти харесва, или не.

Доналд Девлин се приближи забързан.

— Дали да не поръчам няколко таксита?

Кърт го погледна.

— И какво ти каза Санди?

Девлин свали очилата си и ги избърса.

— Каза ми да не бъда толкова „скапано прагматичен“. — После сложи очилата си отново.

— Аз съм с колата — каза Ребус.

— Чувстваш ли се добре да шофираш? — попита Девлин.

— Да не би да съм изгубил шибания си баща! — избухна Ребус. След което започна да се извинява.

— Всички сме превъзбудени — каза Девлин, за да отклони извиненията. После свали очилата си и започна да ги бърше отново, сякаш светът никога не можеше да се разкрие достатъчно ясно пред него.