Иън Ранкин
Водопадът (7)

7

Във вторник, в 11 ч. преди обяд Шивон Кларк и Грант Худ започнаха да работят по Виктория стрийт. Те тръгнаха с колата към моста Джордж IV, забравили, че Виктория стрийт е еднопосочна улица. Грант тегли една майна на знака „Влизането забранено“ и се присъедини към пъплещия трафик при светофарите на пресечката с Лон Маркет.

— Просто паркирай встрани до тротоара — предложи Шивон.

Той поклати глава.

— Защо?

— Движението в момента направо е безнадеждно. Няма смисъл да влошаваме нещата.

Тя се засмя.

— Винаги ли караш по правилата, Грант?

Той я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

Той замълча и само се шмугна при сигнала за ляв завой, като пресече пътя на три коли, чакащи на светофара. Шивон не се сдържа и се усмихна. Той караше състезателен тип кола, но всичко това беше фасада, зад която се криеше едно учтиво момче.

— Ходиш ли с някого в момента? — попита тя, когато светлините се смениха.

Той обмисли отговора си.

— В момента не — отговори Грант накрая.

— По едно време си мислех, че ти и Елън Уайли…

— Работехме заедно по един случай! — възрази той.

— Добре, добре. Просто изглеждаше, че вие двамата сте гаджета.

— Е, излизахме известно време.

— Точно това имам предвид. И какъв беше проблемът?

Лицето му почервеня.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто си мислех дали разликата в ранга не е изиграла някаква роля. Някои мъже не могат да го приемат.

— Защото тя е сержант-детектив, а аз съм просто детектив ли?

— Да.

— Отговорът е „не“. Никога дори не съм си и мислил за това.

Стигнаха до колелото пред „Хъб“. Пътят надясно водеше към Замъка, но те завиха наляво.

— Къде отиваме? — попита Шивон.

— Ще караме наляво по Уест Порт. С малко късмет ще намерим къде да паркираме на Грасмаркет.

— И се обзалагам, че ще си купиш билетче за паркиране от автомата.

— Освен ако ти не искаш тази чест.

Шивон изсумтя.

— Мога да мина и без това — отговори тя.

Намериха място за паркиране и Грант пусна няколко монети в автомата, после взе билета и го постави отвътре на предното стъкло.

— Половин час достатъчно ли е? — попита той.

Тя сви рамене.

— Зависи какво ще открием.

Минаха край пъба „Последната капка“, известен с факта, че тук на бесилката на Грасмаркет през един от периодите в историята на града са се люлеели телата на екзекутираните престъпници. Виктория стрийт се извиваше стръмно, като достигаше до моста Джордж IV, а от двете й страни имаше много барчета и магазини за сувенири. На другия край на улицата пъбовете и клубовете явно доминираха. Едно от заведенията беше едновременно кубински бар и ресторант.

— За какво се замисли? — попита Шивон.

— Не бих казал, че има твърде много статуи, освен ако не попаднем на някоя на Кастро.

Отидоха до края на улицата, после се върнаха. От едната страна имаше три ресторанта, заедно с магазин за млечни произведения и един друг, където не се продаваше нищо друго, освен четки и шнурове. Първата им спирка беше „Пиер Виктоар“. През прозореца Шивон видя, че вътре е почти празно, без някаква по-специална украса. Въпреки това влязоха, но не си направиха труда да се представят. Няколко секунди по-късно бяха отново вън на тротоара.

— Първия го проверихме, остават още два — каза Грант. Не звучеше обнадежден.

Следващото място се наричаше „Грейн Стор“ и за него се минаваше през една врата и нагоре по стълбите. Масите бяха приготвени за обяд. Нямаше никакви статуи.

Когато излязоха отново на улицата Шивон повтори загадката. „Кралицата вечеря добре пред бюста“. Тя бавно поклати глава.

— Може би нещо грешим.

— Тогава единственото, което ни остава, е да изпратим друг имейл с молба към Куизмастър да ни окаже помощ.

— Не мисля, че е от този тип хора.

Грант сви рамене.

— Може ли на следващото място поне да пием чаша кафе? Тази сутрин пропуснах закуската.

Шивон изцъка с език.

— А какво би казала майка ти за това?

— Ще реши, че съм се успал. Тогава ще й обясня, че това е, защото съм стоял до късно през нощта, опитвайки се да реша този шибан пъзел. — Той направи пауза. — И че някой ми е обещал да ми купи закуска…

Последната им спирка се казваше ресторант „Блю“. Той обещаваше „световна кухня“, но изглеждаше съвсем традиционно, когато влязоха — старо лакирано дърво, малко прозорче, през което почти не достигаше светлина до тесния интериор. Шивон се огледа, но не видя нищо друго, освен ваза с цветя.

Тя се обърна към Грант, който посочи към виеща се стълба.

— Има и втори етаж.

— Мога ли да помогна? — попита сервитьорката.

— След малко — успокои я Грант.

Той последва Шивон по стълбите нагоре. Една малка стая водеше до друга. Когато влезе във втората Шивон въздъхна. Грант, който вървеше след нея, си помисли най-лошото. После я чу да казва „Бинго“ и в същия момент видя бюста. Беше на кралица Виктория, висок около осемдесет сантиметра, от черен мрамор.

— По дяволите — ухили се той. — Разгадахме загадката!

Той изглеждаше готов да я прегърне, но тя се отмести към бюста. Той беше поставен на квадратен постамент, с колони от двете страни и притиснат като в сандвич от масите наоколо. Шивон огледа всичко наоколо, но не видя нищо друго.

— Аз ще се погрижа за нея — каза Грант.

Той хвана Виктория за прическата и я вдигна от постамента.

— Извинете — чу се глас зад тях. — Има ли някакъв проблем?

Шивон плъзна ръката си под бюста и извади сгънато листче хартия. Погледна с ликуващ поглед към Грант, който се обърна към сервитьорката.

— Два чая, ако обичате — инструктира я той.

— С две бучки захар за него — добави Шивон.

Седнаха на най-близката маса. Шивон държеше бележката за едното ъгълче.

— Мислиш ли, че ще намерят някакви отпечатъци? — попита тя.

— Струва си да се провери.

Тя стана и отиде до подноса с приборите в ъгъла, и се върна с нож и вилица. Сервитьорката едва не изтърва чашите им, при мисълта, че клиентите й се канят да обядват върху лист хартия.

Грант взе чашите от сервитьорката и й благодари. После се обърна към Шивон.

— Какво пише?

Но Шивон вдигна глава към сервитьорката.

— Намерихме това там отдолу — каза тя — като посочи към бюста.

Сервитьорката кимна.

— Имате ли някаква представа как може да се е озовало там?

Сервитьорката поклати глава. Приличаше на малко изплашено животно. Грант се опита да я успокои.

— Ние сме от полицията — каза той.

— Има ли някаква възможност да разговаряме с управителя? — добави Шивон.

След като сервитьорката излезе, Грант отново повтори въпроса си.

— Виж сам — отговори Шивон, като обърна листа към него, използвайки ножа и вилицата.

— „В 4 Скотс Лоу звучи скъпо.“

— Това ли е? — попита той.

— И ти виждаш каквото и аз.

Той се почеса по главата.

— Не е никак много, а?

— И предишния път беше така.

— Разполагахме с повече, отколкото сега.

Тя го гледаше как разбърква захарта в чая си.

— Ако Куизмастър е поставил тази загадка тук…

— Той е местен — опита се да отгатне Грант.

— Или това, или някой местен му помага.

— И той познава този ресторант — заяви Грант, като се огледа. — Не всеки, който се осмели да влезе, ще си направи труда да се качи тук горе.

— Смяташ, че може да е редовен посетител?

Грант сви рамене.

— Погледни какво има наблизо — Централната библиотека и Националната библиотека. Учените и книжните плъхове са големи любители на загадките.

— Умно. А и музеят не е далеч.

— И съдът… и парламентът… — усмихна се той.

— За момент си помислих, че можем да стесним кръга.

— Не е изключено — отвърна тя, като вдигна чашата си като за тост. — Да пием за нас, че все пак решихме първата загадка.

— Колко ли още ни остават, докато стигнем до Хелбанк?

Шивон се замисли.

— Предполагам, че това зависи от Куизмастър. Каза ми, че това е четвъртият етап. Ще му изпратя имейл, когато се върнем, само за да го уведомя.

Тя постави листа хартия в торбичката за доказателства. Грант отново се захвана със загадката.

— Кое е първото, което ти идва на ум? — попита тя.

— Опитвам се да си спомня един от надписите на стената в началното училище. Беше в тоалетната на момчетата. — Той го написа на хартиената салфетка — „B4IP“.

Шивон го прочете на глас и се усмихна.

— „Преди да пишкам“^[1] — повтори тя. — Мислиш, че В4 може да означава това ли?

Той сви рамене.

— Би могло да бъде и част от адрес.

— Или координати…? — погледна я той. — От карта?

— Но коя именно?

— Може би останалата част от загадката ще ни подскаже. Как е твоето Скотс Лоу^[2]?

— От изпитите мина известно време.

— Същата история. Дали няма някаква дума на латински за „скъпо“, нещо свързано с правото?

— Библиотеката е винаги на разположение — предложи тя. — С огромна книжарница до нея.

Той погледна часовника си.

— Ще отида да доплатя за престоя на паркинга — каза той.

 

 

Ребус седеше на бюрото с пет листа хартия пред себе си. Всичко останало беше преместил на пода — папки, меморандуми, какво ли не. В службата беше тихо — повечето от смяната бяха отишли на Грейфилд Скуеър за брифинг. Едва ли щяха да му благодарят за препятствията, издигнати от него в тяхно отсъствие. Сега, в средата на пътеката между бюрата се намираха неговият монитор на компютъра и клавиатурата, а до тях — поставките с входящата поща.

А на бюрото му лежаха пет живота. Пет жертви, вероятно. Най-младата — Керълайн Фармър. Изчезнала едва 16-годишна. Тази сутрин най-накрая успя да се свърже с майка й. Труден за провеждане разговор.

— О, боже, да не би да има нещо ново? — внезапно разцъфналата надежда остана попарена от неговия отговор. Но той откри каквото трябваше. Керълайн никога не се беше появила отново. В началото имало няколко недоказани твърдения, че са я виждали, след като публикували снимката й във всички вестници. Но оттогава — нищо.

— Миналата година се преместихме — каза майка й. — Това означаваше да опразним спалнята й…

Но в продължение на четвърт век преди това, размишляваше Ребус, стаята на Керълайн я е очаквала със същите постери по стените, същите тийнейджърски дрехи от началото на 70-те години, прилежно сгънати в скрина.

— По онова време те изглежда си мислеха, че сме й направили нещо — продължи майката. — Имам предвид нас, нейното собствено семейство.

Ребус не искаше да каже „най-често в това е замесен или бащата или някой чичо, или братовчед“.

— После се захванаха с Рони.

— Приятелят на Керълайн ли? — опита се да отгатне Ребус.

— Да, едно обикновено момче.

— Бяха ли се разделили?

— Знаете какви са тийнейджърите.

Тя сякаш говореше за неща, станали преди седмица-две. Ребус не се съмняваше, че спомените са останали живи, винаги готови да изтормозят съня й, събуждането й.

— Свалиха ли подозренията от него?

— Отказаха се от него, да. Но след това той вече не беше същият, а семейството му се премести. Пишеше ми в продължение на няколко години.

— Госпожо Фармър.

— Сега съм госпожа Колкуон. Джо ме напусна.

— Съжалявам.

— Аз не.

— Имаше ли…? — Той спря. — Извинете, не е моя работа.

— Никога не говореше много за случилото се — беше всичко, което тя каза.

Ребус се зачуди дали бащата на Керълайн не е успял да го преживее по някакъв начин, за разлика от майката.

— Въпросът ми може да ви прозвучи странно, госпожо Колкуон, но градинката в Дънфърмлин имаше ли някакво значение за Керълайн?

— Аз… не съм сигурна какво имате предвид.

— Нито пък аз. Просто имаше нещо, което привлече вниманието ми, и се чудехме, дали може да има някаква връзка с изчезването на дъщеря ви.

— За какво става въпрос?

Той не очакваше тя да приеме ковчега в парка като добра вест, затова прибегна до старото изпитано клише: „На този етап нямам право да разкривам подробности“.

По телефонната линия последва мълчание в продължение на няколко секунди.

— Тя обичаше да се разхожда в парка.

— Сама?

— Понякога. — Нещо я пристегна в гърлото. — Да не сте открили нещо?

— Не това, което си мислите, госпожо Колкуон.

— Изровили сте тялото й, нали?

— Нищо подобно.

— Тогава какво? — изпищя тя.

— Нямам право…

Тя затвори телефона. Ребус впери поглед в слушалката, после направи същото.

В тоалетната наплиска лицето си с вода. Очите му бяха сиви и подпухнали. Миналата вечер, след като напусна „Сърджънс Хол“, той подкара колата към Портобело и паркира пред къщата на Джийн. У тях беше тъмно. Понечи да отвори вратата на колата, но се спря. Какво щеше да й каже? За какво е дошъл? После затвори вратата възможно най-тихо и остана там, с изгасени двигател и светлини, с тихата музика на Джими Хендрикс — „Горящата среднощна лампа“.

Когато отиде в участъка, един от цивилния персонал току-що беше пристигнал с огромен кашон документи. Ребус ги отвори и погледна вътре. Кашонът не беше пълен и до половината. Той извади най-горната папка и се зачете в напечатания етикет: „Пола Дженифър Гиъринг (по баща Матиъсън), дата на раждане 10.04.1950 г., починала на 06.07.1977 г.“. Удавянето в Неърн. Ребус седна, придърпа стола си напред и започна да чете. Двайсет минути по-късно, докато си записваше поредната бележка, пристигна Елън Уайли.

— Извинявай, че закъснях — каза тя, като си съблече палтото.

— Явно имаме различни представи за началото на работния ден — отвърна той.

Уайли се изчерви, като си спомни какво му беше казала вчера, но когато погледна към него, той се усмихваше.

— Какво има? — попита тя.

— Нашите приятели на север излязоха много добри.

— Пола Гиъринг?

Ребус кимна.

— Била е на 27. От четири години имала брак с мъж, който работел на петролна платформа в Северно море. Хубава къща в покрайнините на града. Без деца. Работела на половин ден в магазинче за вестници и списания… Вероятно, по-скоро за да има някаква компания, отколкото от финансова необходимост.

Уайли се приближи към бюрото му.

— Отхвърлили ли са възможността за престъпление?

Ребус посочи бележките си.

— Никой никога не могъл да го обясни, според това, което досега съм прочел. Не приличала на човек, способен да извърши самоубийство. Не ни помага и фактът, че нямат никаква представа от коя част на брега точно е влязла всъщност във водата.

— Докладът на патолозите?

— Тук е. Можеш ли да се свържеш с Доналд Девлин, да видим дали може да ни отдели малко време?

— Професор Девлин?

— Именно него срещнах случайно вчера. Съгласи се да направи проучвания на аутопсиите за нас. — Той не й спомена нищо за истинските обстоятелства по включването на Девлин, как Гейтс и Кърт му бяха отказали.

— Номерът му трябва да е в материалите по делото — каза Ребус. — Той е един от съседите на Филипа Балфур.

— Знам. Видя ли сутрешния вестник?

Тя го извади от чантата си и отвори на една от вътрешните страници. Фотопортрет — човекът, когото Девлин видял пред жилището в деня преди изчезването на Филипа.

— Може да бъде всеки — каза Ребус.

Уайли кимна в знак на съгласие. Къса тъмна коса, прав нос, тесни очи и тънки устни.

— Става отчайващо, нали? — каза тя.

Сега дойде ред и на Ребус да се съгласи. Пускането на фотопортрет в медиите, особено толкова общ като този, си беше знак на отчаяние.

— Свържи се с Девлин — помоли той.

— Да, сър.

Уайли взе вестника със себе си, седна на едно от свободните бюра и леко разтърси глава, сякаш се беше оплела в някаква паяжина. После вдигна телефона и се подготви за първия разговор през поредния дълъг ден.

Ребус се върна към материалите, които четеше, но не за дълго. Пред очите му изплува едно име — името на един от полицейските служители, участвали в разследването в Неърн.

Инспектор, носещ фамилията Уотсън.

Фермера.

 

 

— Извинявам се, че ви притеснявам, сър.

Фермера се усмихна и потупа Ребус по гърба.

— Вече няма нужда да ме наричаш „сър“, Джон.

Той направи знак на Ребус да мине пред него в хола. Това представляваше бивша ферма, южно от околовръстното шосе. Отвътре стените бяха боядисани в бледозелено, а мебелите — от 50-те и 60-те прекрасни години. Една от стените беше извита така, че кухнята оставаше отделена от всекидневната единствено от барплот за закуска и трапезария. Масата за хранене лъщеше. В кухнята също беше чисто и подредено, а по решетката на камината нямаше никакво петънце и наоколо не се виждаха никакви мръсни чинии или тенджери.

— Искаш ли кафе? — попита Фермера.

— Предпочитам малко чай.

Фермера се изкикоти.

— Моето кафе винаги те е плашело, нали?

— Към края започна да го правиш по-добре.

— Сядай. Ей сега идвам.

Но Ребус предпочете да обиколи всекидневната. Шкафове с остъклени врати, а зад тях — порцеланови изделия и пластики. Семейни снимки в рамки. Ребус разпозна две измежду тях, които доскоро украсяваха кабинета на Фермера. Килимът беше почистен с прахосмукачка, а по огледалото и телевизора нямаше и прашинка. Ребус се приближи към френските прозорци и погледна към неголямата градина, завършваща със стръмен, затревен насип.

— Прислужницата май е минавала днес, а? — извика той.

Фермера отново се засмя, като постави подноса с чая на барплота.

— Обичам по малко да се занимавам с домакинската работа — отвърна той. — Откакто Арлийн почина.

Ребус се обърна и погледна към снимките в рамки. Фермера и съпругата му на сватба, на някакъв плаж в чужбина, на събиране с внуците. Фермера сияещ, винаги с леко отворена уста. Съпругата му — малко по-сдържана, може би една глава по-ниска от него и два пъти по-лека. Беше починала преди няколко години.

— Може би това е моят начин да си спомням за нея — каза Фермера.

Ребус кимна.

— Да запазиш спомените си.

Зачуди се дали дрехите й все още стояха в гардероба, а бижутата й — в кутийка на тоалетната масичка…

— Как се справя Гил?

Ребус се приближи към кухнята.

— Раздава го тежко — отвърна той. — Нареди ми да отида на медицински преглед и си спечели омразата на Елън Уайли.

— Гледах пресконференцията — призна Фермера, докато оглеждаше подноса дали не е забравил нещо. — Гил изобщо не даде възможност на Елън Уайли да се окопити.

— Съвсем умишлено — добави Ребус.

— Възможно е.

— Странно е, като не сте с нас, сър. — Ребус натърти на последната дума.

Фермера се усмихна.

— Благодаря ти за тези думи, Джон! — Той отиде при чайника, тъй като водата беше започнала да завира. — И все пак, предполагам, че това посещение не е само от сантименталност.

— Не. Става въпрос за случай, по който сте работили в Неърн.

— Неърн? — повдигна вежди Фермера. — Това е някъде преди двайсетина години. Отидох там от Уест Лотиан. Тогава бях в Инвърнес.

— Да, но сте отишли в Неърн, за да проверите някакво удавяне.

Фермера се замисли.

— О, да — каза той накрая. — Как се казваше тя?

— Пола Гиъринг.

— Гиъринг — точно така! — Той щракна с пръсти, за да не изглежда, че е забравил. — Но трупът вече беше накълцан и изсушен, нали… Извинявай за израза.

— Не съм толкова сигурен, сър. — Ребус гледаше как Фермера налива вода в чашите за чай.

— Добре, дай да отнесем тези неща в хола и ще можеш да ми разкажеш всичко, свързано със случая.

И така, Ребус разказа цялата история отново — куклата във Фолс, после мистерията на Артърс Сийт и поредицата удавяния и изчезвания през периода от 1972 до 1995 г. Носеше изрезките от вестниците със себе си и Фермера ги разгледа внимателно.

— Изобщо не знаех за куклата на плажа в Неърн — призна той. — Тогава вече се бях върнал в Инвърнес. Що се отнася до мен, смъртта на Гиъринг изглеждаше напълно ясна.

— Никой не е направил връзката по онова време. Тялото на Пола е било изхвърлено на брега на четири мили от града. Ако някой изобщо е мислил за това, най-вероятно го е приел като някакъв мемориал за нея. — Той спря. — Гил не е убедена, че съществува връзка.

Фермера кимна.

— Тя мисли как би се приело това от съда. Всичко, с което разполагаш, са съвпадения.

— Знам.

— И все пак… — Фермера се облегна назад. — Доста интересна верига от съвпадения.

Ребус облекчено отпусна рамене. Фермера забеляза движението му и се усмихна.

— Лоши времена, а, Джон? Успях да се пенсионирам точно преди да ме убедиш, че си се натъкнал на нещо.

— Бихте могли да поговорите с Гил, да я убедите в противното.

Фермера поклати глава.

— Не мисля, че ще ме чуе. Тя е шефът сега… И знае прекрасно, че моята беше дотук.

— Звучи малко грубичко.

Фермера го погледна.

— Но знаеш, че въпреки това е истина. Тя е човекът, когото трябва да убедиш, а не някакъв старец у дома с чехли.

— Вие сте само с десетина години по-възрастен от мен.

— Надявам се, че ще доживееш момента, Джон, когато ще разбереш, че на шейсет е много по-различно отколкото на петдесет. Може би идеята за медицинския преглед не е чак толкова лоша, а?

— Дори и ако знам какво ще ми кажат ли? — Ребус вдигна чашата и доизпи чая си.

Фермера отново взе изрезката, свързана със случая в Неърн.

— Какво искаш да направя?

— Казахте, че случаят е приключен. Може ли да помислите отново, дали нещо не е било пропуснато тогава — каквото и да е, без значение колко дребно или привидно инцидентно. — Той замълча. — Освен това исках да ви попитам дали не знаете какво се е случило с куклата.

— Но нали разбра, че куклата е нещо съвсем ново за мен.

Ребус кимна.

— Искаш всичките пет кукли, нали? — попита Фермера.

Ребус се съгласи.

— Това може да е единственият начин да докажа връзката между тях.

— Искаш да кажеш, че онзи, който е оставил първата през 1972 г. е оставил и една за Филипа Балфур?

Ребус кимна отново.

— Ако някой може да го направи, това си ти, Джон. Винаги съм вярвал в твоя остър нюх и вироглавие, както и в неспособността ти да слушаш началниците си.

Ребус постави чашата си обратно на чинийката.

— Ще го приема като комплимент — каза той. Огледа отново стаята, докато се приготвяше да стане и се сбогува, когато изведнъж го осени някаква мисъл. Тази къща оставаше единственото нещо, което Фермера контролираше сега. Той внасяше ред в нея, по начин, по който би контролирал Сейнт Ленардс. И ако някога загубеше желанието или способността си да поддържа реда тук, тогава щеше да легне и да умре.

 

 

— Това е безнадеждно — каза Шивон Кларк.

Прекараха почти три часа в Централната библиотека, последвани от похарчването на близо 50 лири в книжарницата за закупуване на карти и туристически справочници за Шотландия. Сега седяха в близкото кафе, разположили се на маса за шестима. Тя се намираше точно под прозореца в дъното на кафето и Грант Худ се любуваше на гледката към църковния двор на Грейфрайърс и Замъка.

Шивон го погледна.

— Изключи ли се?

Той не откъсваше очи от прозореца.

— Понякога е необходимо.

— Е, благодаря ти за подкрепата — думите й прозвучаха по-раздразнено, отколкото очакваше.

— Най-доброто, което човек може да направи — продължи той, без да обръща внимание на спомени. — Има дни, когато кръстословиците ми се опъват. Тогава не си напрягам мозъка до полудяване. Просто оставям кръстословицата настрана и се връщам към нея по-късно. И често откривам как един-два отговора веднага ми идват наум. Въпросът е в това — обърна се той към нея, — че мислите на човек забиват в една посока, и накрая не може да види всички алтернативи.

Той стана, отиде до масичката, където държаха вестниците, и се върна с последния брой на „Скотсмен“.

— Питър Бий — каза той и сгъна вестника така, че най-отгоре остана кръстословицата от последната страница. — Той обича криптограми, но не разчита на анаграми, за разлика от някои други.

Той й подаде вестника и тя забеляза, че Питър Бий е името на съставителя на кръстословицата.

— 12 водоравно — каза Грант, — ме накара да търся името на някакво древно римско оръжие. В крайна сметка се оказа анаграма.

— Много интересно — отговори Шивон, като хвърли вестника на масата върху половин дузина пътеводители.

— Просто се опитвам да обясня, че понякога човек трябва да прочисти мозъка си за известно време и да започне отначало.

Тя го изгледа ядосано.

— Искаш да кажеш, че сме пропилели половината от деня си ли?

Той сви рамене.

— Е, много благодаря! — Тя стана и се запъти към тоалетната. Там се надвеси над мивката и се загледа в нейната бяла лъскава повърхност. Знаеше, че Грант е прав. Но не можеше да махне с ръка като него. Тя самата поиска да играе тази игра и играта я беше увлякла. Зачуди се, дали Флип Балфур е била обсебена по същия начин. Ако е стигала до задънена улица, дали е искала помощ. Шивон си напомни, че трябва да разпита приятелите и семейството на Флип за играта. Никой не беше споменавал досега за това в десетките разпити, но и защо ли би го направил? За тях това е било вероятно само някакво развлечение, една компютърна игра. Нищо, което заслужава внимание…

Гил Темплър й беше предложила поста „връзки с обществеността“, но едва след като измисли ритуалното унижение на Елън Уайли. Усещането, че е отхвърлила предложението от чувство за солидарност с Уайли би било приятно, но то нямаше нищо общо с истината. Самата Шивон се страхуваше, че това стана по-скоро под влиянието на Джон Ребус. Работеше с него вече няколко години и започваше да разбира силните му страни, както и слабостите. И когато се стигнеше до това, подобно на много други полицейски служители, тя предпочиташе независимия подход и искаше да бъде като него. Но шефовете й не бяха на същото мнение. Там имаше място само за един Ребус, а собственият й напредък междувременно зависеше единствено от нея. Е, и това щеше да я изпрати направо в лагера на Гил Темплър — щеше да изпълнява разпорежданията, да застава зад мнението на шефката си, и никога нямаше да предприема рискове. И така, напълно безопасно, щеше да продължава да расте в служебната йерархия… Инспектор, после може би началник на полицейското управление към 40-та си година. Сега разбираше, че Гил я е поканила на онази вечеря, за да й покаже как стават нещата. Създаваш подходящите приятелства и се грижиш за тях. Проявяваш търпение и наградите не закъсняват. Един урок за Елън Уайли и един съвсем друг — за нея.

Тя се върна обратно и видя как Грант Худ довърши кръстословицата и захвърли вестника обратно, като се облегна на стола си и небрежно пъхна писалката в джоба си. Едва се сдържаше да не гледа към съседната маса, където някаква самотна любителка на кафето се възхищаваше на изпълнението му, хвърляйки погледи над книгата с меки корици, която четеше.

Шивон тръгна към масата.

— Мислех, че вече си я решавал? — каза тя като кимна към вестника.

— Вторият път е по-лесно — отговори той. — Защо се усмихваш така?

Жената отново се беше зачела в книгата си, нещо от Мюриъл Спарк.

— Просто се сетих за една стара песен — отговори Шивон.

Грант я погледна, но тя нямаше намерение да му обяснява, затова той протегна ръка и докосна кръстословицата.

— Знаеш ли какво е омоним?

— Не, но звучи доста грубо.

— Това е, когато една дума звучи като друга дума, постоянно ги използват в кръстословиците. В днешната също има един, който сега ме накара да се замисля.

— За какво?

— За нашата последна загадка. „Звучи скъпо“. Мислехме за „скъпо“ в смисъл на нещо скъпоструващо или любимо, нали така?

Шивон кимна.

— Но би могло да бъде и омоним, който звучи по същия начин.

— Трудно следя мисълта ти. — Тя обаче сви единия си крак и седна върху него, след което се наведе наред, видимо заинтересована.

— Възможно е думата, която търсим да не е „скъпо“, а „елен“^[3].

Тя се намръщи.

— Така стигаме до „В4 Скотс Лоу елен“, така ли?

— На мен ли така ми се струва, или сега загадката има още по-малко смисъл отпреди.

Той сви рамене и отново насочи вниманието си към прозореца.

— Щом така казваш.

Тя го плесна по крака.

— Стига де!

— Само ти ли имаш право да се майтапиш?

— Извинявай.

Грант я погледна. Тя отново се усмихваше.

— Така е по-добре — каза той.

— И така… нямаше ли някаква история откъде е дошло името на Холируд? За един от древните крале, който стрелял с лъка си по някакъв елен?

— Кажи ми да ти кажа.

— Извинете. — Гласът дойде от съседната маса. — Случайно чух разговора ви. — Жената остави книгата на масата. — Става въпрос за Дейвид I, живял през XII век.

— Нима? — каза Шивон.

Жената не обърна внимание на тона й.

— Кралят бил на лов, когато един елен го повалил на земята. Той посегнал да го хване за рогата, но еленът изчезнал и кралят открил, че вместо рогата му, държи в ръцете си кръст. Холируд означава „свещен кръст“. Дейвид видял в това знак от Бога и построил абатството Холируд.

— Благодарим ви — каза Грант Худ.

Жената кимна и се върна към книгата си.

— Хубаво е да срещнеш образован човек — добави той, за радост на Шивон. Тя присви очи и сбръчка носа си. — Значи е възможно да има нещо общо с двореца Холируд.

— Една от стаите може да се нарича В4 — каза Шивон. — Както при стаите в училище.

Той забеляза, че тя не говори сериозно.

— Може да има някаква връзка между шотландското право (Скотс Лоу) и Холируд — тогава ще се получи още една „кралска“ връзка, подобно на Виктория.

Шивон разгърна ръцете си.

— Възможно е — съгласи се тя.

— Това, което трябва да направим, е да си намерим приятелски настроен юрист.

— Някой от прокуратурата ще свърши ли работа? — попита Шивон. — Ако е така, може би познавам подходящия човек…

 

 

Прокуратурата се намираше в нова сграда на Чеймбърс стрийт, точно срещу музейния комплекс. Грант изтича до Грасмаркет да пусне още монети в автомата на паркинга, въпреки възраженията на Шивон, че ще им излезе по-евтино да ги глобят.

Тя тръгна напред, за да разпита къде да намерят Хариет Браф. Юристката и този път беше облечена в костюм от туид със сиви чорапи и черни обувки без токчета. Въпреки това Шивон не можа да не забележи добре оформените й глезени.

— Скъпо мое момиче, това е прекрасно. — Браф пое ръката на Шивон и започна да я стиска като водна помпа. — Просто прекрасно.

Шивон забеляза, че гримът на по-възрастната жена по-скоро служеше да подчертае бръчките и гънките на кожата й, като така образуваше ярка обвивка на лицето й.

— Надявам се, че не ви безпокоя — започна Шивон.

— Ни най-малко. — Стояха във фоайето на сградата, пълно с пристави и юристи, представители на охраната, и разтревожени семейства.

Някъде тук се определяше нечия вина или невинност, раздаваха се присъди.

— За някое дело ли си тук?

— Не, просто имах един въпрос и си помислих дали няма да можете да ми помогнете.

— С удоволствие.

— Става въпрос за бележка, която намерих. Възможно е да има някаква връзка с един от разследваните случаи, но в нея явно е използван някакъв код.

Очите на юристката се разшириха.

— Колко вълнуващо — ахна тя. — Хайде да седнем някъде и ще ми разкажеш всичко.

Намериха свободна пейка и се разположиха. Браф прочете бележката през полиетиленовата обвивка. Шивон я наблюдаваше как мърда устните си, а веждите й се сбръчкаха.

— Съжалявам — каза тя накрая. — Може би контекстът на историята ще ми помогне.

— Става въпрос за разследване, свързано с изчезването на едно момиче — обясни Шивон. — Смятаме, че тя може да е участвала в някаква игра.

— И трябва да решите това, за да достигнете следващото ниво? Колко любопитно.

Грант Худ пристигна, като дишаше тежко. Шивон го представи на Хариет Браф.

— Нещо? — попита той.

Шивон само поклати глава. Той погледна към юристката.

— В4 не означава ли нещо в шотландското право? Някакъв параграф или раздел?

— Скъпо мое момче — засмя се Браф, — може да има стотици примери, но всички те ще бъдат по-скоро 4В, отколкото В4. Като общо правило ние първо използваме цифрите.

Худ кимна.

— Тоест, би било „параграф 4, подраздел В“?

— Точно така.

— При първата загадка — добави Шивон, — имахме кралска връзка. Отговорът беше Виктория. Чудехме се дали тази няма нещо общо с Холируд. — Тя обясни причините и Браф отново погледна бележката.

— Е, вие двамата сте по-умни от мен — призна тя. — Възможно е мисленето ми на юрист да е прекалено буквално.

Тя протегна ръка да предаде бележката на Шивон, но после я върна обратно.

— Чудя се, дали изразът „Скотс Лоу“ (шотландско право) не е поставен с цел да ви заблуди.

— Какво имате предвид? — попита Шивон.

— Ако целта на тази загадка е нарочно да бъде неясна, тогава онзи, който я е писал, би трябвало да има паралелно мислене.

Шивон погледна към Худ, но той само сви рамене. Браф сочеше към бележката.

— По времето, когато се разхождах из планините, научих нещо — каза тя, — и това е, че думата „Лоу“ на шотландски означава „хълм“…

 

 

Ребус се свърза по телефона с управителя на хотел „Хънтингтауър“.

— Дали не е някъде из складовете? — попита той.

— Не съм сигурен — отвърна управителят.

— Бихте ли погледнали? Евентуално да поразпитате дали някой не знае нещо.

— Може да е изхвърлена по време на някой от ремонтите.

— Подобно положително отношение направо ме кара да цъфтя, господин Балънтайн.

— Може би човекът, който го е намерил…

— Той казва, че го е предал.

Ребус вече се беше обадил в „Куриер“ и разговарял с репортера, отразявал случая. Журналистът прояви любопитство и Ребус призна за появата на друг ковчег в Единбург, но подчерта, че някаква евентуална връзка между двата би представлявала „най-дългия скок в историята“. Последното нещо, което искаше, беше медиите да започнат да душат наоколо. Репортерът му даде името на човека, чието куче бе намерило ковчега. С няколко разговора Ребус достигна до него, за да научи единствено, че той оставил ковчега в „Хънтингтауър“ и повече не се сетил за него.

— Е — отговори управителят на хотела. — Не искам да обещавам…

— Уведомете ме веднага, след като го намерите — прекъсна го Ребус, като повтори името си и телефонния номер.

— Въпросът е спешен, г-н Балънтайн.

— Ще направя каквото мога — въздъхна управителят.

Ребус прекъсна разговора и погледна към другото бюро, където Елън Уайли седеше с Доналд Девлин. Девлин беше облечен с друга стара жилетка, този път — с повечето копчета на нея. Те двамата се опитваха да издирят доклада от аутопсията, свързан с удавянето в Глазгоу. По изражението на лицето на Уайли си личеше, че нямат много късмет. Седящият до нея Девлин постоянно се навеждаше към Елън, докато тя говореше по телефона. Може би само се опитваше да разбере какво става, но Ребус виждаше, че на Уайли това не й харесва. Тя тайничко се опитваше да премести стола си, извиваше тялото си с рамото и гърба към патолога. Засега избягваше да погледне към Ребус.

Той си записа нещо за „Хънтингтауър“, после вдигна отново телефона. Издирването на ковчега от Глазгоу изглеждаше още по-трудно. Репортерката, отразявала случая, се беше преместила. Никой от отдел „Новини“ не можеше да си спомни нищо за него. Накрая дадоха на Ребус номера на дома на свещеника и той се обади на преподобния Мартин.

— Имате ли някаква идея какво е станало по-нататък с ковчега? — попита Ребус.

— Мисля, че журналистката го взе — отговори преподобният Мартин.

Ребус му благодари и се свърза отново с вестника, където в крайна сметка можеше да разговаря с главния редактор, който искаше да чуе версията на самия Ребус. Затова се наложи да му обясни за „ковчега от Единбург“ и как работи за отдела на „Смелите“.

— Къде точно е намерен ковчегът от Единбург?

— Близо до Замъка — весело каза Ребус. Почти виждаше как главният редактор си води бележки и обмисля дали да не се опита да разплете историята.

След още минута-две свързаха Ребус с отдел „Кадри“, откъдето му дадоха оставения от журналистката адрес. Тя се казваше Джени Гейбриъл, а адресът се оказа в Лондон.

— Отиде да работи за един от „големите чаршафи“ — заяви ръководителят на отдела. — Нещо, което Джени винаги е искала.

Ребус излезе и си купи кафе, пасти и четири вестника — „Таймс“, „Телеграф“, „Гардиън“ и „Индипендънт“. Той ги прелисти всичките и прегледа издателските карета, но не намери името на Джейн Гейбриъл. Това не го притесни, обади се на всеки един от тях и попита за нея. При третия опит от централата му казаха да изчака. Той погледна към мястото, където Девлин пръскаше трохи от пастите по бюрото на Уайли.

— Свързвам ви.

Най-сладките думи, които Ребус беше чувал през деня. Отсреща някой вдигна слушалката.

— Отдел „Новини“, Джени Гейбриъл, ако обичате — каза Ребус.

— На телефона.

Отново дойде време да си изпее урока.

— Боже мой — каза репортерката накрая, — това беше преди цели двайсет години!

— Там някъде — съгласи се Ребус. — Едва ли пазите куклата още.

— Не.

Ребус помръкна.

— Когато се преместих на юг, я дадох на един приятел. Той винаги я беше харесвал.

— Има ли някакъв начин да ме свържете с него?

— Изчакайте, ще ви дам номера му… — Последва пауза.

През това време Ребус си играеше с химикалката. Даде си сметка, че почти не знае как работи този механизъм. Пружина, обвивка, пълнител… Можеше да я разглоби, после да я сглоби отново, но от това нямаше да стане по-умен.

— Всъщност той е в Единбург — каза Джени Гейбриъл, после му даде номера.

Приятелят й се казваше Доминик Ман.

— Много ви благодаря — каза Ребус и затвори.

Доминик Ман не си беше вкъщи, но телефонният секретар му даде номер на мобилен телефон. Някой се обади отсреща.

— Ало?

— С Доминик Ман ли говоря…? — Ребус отново се настрои на подходящата вълна. Този път стигна до желания резултат. Ковчегът все още беше у Ман, който можеше да се отбие до Сейнт Ленардс по-късно през деня.

— Много ще ви бъда благодарен за това — каза Ребус. — Как сте запазили такова странно нещо през всичките тези години…?

— Планирах да го използвам в една от моите композиции.

— Композиции ли?

— Аз съм художник. Или поне бях. Сега ръководя галерия.

— Рисувате ли още?

— От дъжд на вятър. Но в крайна сметка не съм използвал ковчега. Можеше да го боядисам, да го увия в бинтове и да го продам на някой колекционер.

Ребус благодари на художника и затвори телефона. Девлин беше приключил с пастата си. Уайли обаче остави своята настрани и сега старецът гледаше към нея. Ковчегът от Неърн се оказа по-лесен за издирване — два телефонни разговора доведоха Ребус до желания резултат. Някакъв репортер му обеща, че ще извърши известни проучвания, след което му позвъни и му даде номера на друг човек от Неърн, който на свой ред поразпитал наоколо и открил ковчега в навеса на свой съсед.

— Искате ли да ви го изпратя по пощата?

— Да, ако обичате — отговори Ребус. — Чрез куриерска служба. — Той се замисли дали да не изпрати кола, но бюджетът нямаше да позволи. По темата вече хвърчаха разни меморандуми.

— А пощенските разходи?

— Сложете данните си вътре и аз ще се погрижа да ви изплатят разноските.

Другият отсреща се замисли.

— Предполагам, че няма да имам проблем. Ще трябва да ви се доверя?

— Ако не можете да се доверите на полицията, тогава на кого.

Ребус затвори телефона и отново погледна към бюрото на Уайли.

— Нещо ново? — попита той.

— Бавно вървим напред — отвърна тя, а в гласа й се чувстваше умора и раздразнение.

Девлин стана, като трохите се изсипаха от скута му на пода и попита къде е „онова място“. Ребус го упъти. Девлин тръгна, но спря пред Ребус.

— Не мога да ви опиша какво удоволствие ми доставя това.

— Радвам се, че все пак някой е доволен, професоре.

Девлин постави пръст на ревера на сакото на Ребус.

— Мисля, че сте в стихията си.

Той се усмихна и излезе от стаята. Ребус отиде до бюрото на Уайли.

— По-добре изяж тази паста, ако не искаш да ти се лигави.

Тя обмисли предложението, после разчупи пастата на две и пъхна половината в устата си.

— Имам резултат за куклите — каза й той. — Две — издирени, с възможност за още една.

Тя отпи от кафето, за да разкара пастата по хранопровода си.

— Тогава се справяш по-добре от нас. — Уайли погледна към другата половина от пастата, после я хвана и я изхвърли в кошчето. — Нищо лично — заяви тя.

— Професор Девлин ще бъде много нещастен.

— Точно това искам.

— Той е тук, за да ни помага, забрави ли?

Тя го изгледа злобно.

— Той вони!

— Така ли?

— Не си ли забелязал?

— Не бих казал.

Тя го погледна, все едно че този коментар говореше много за него. После раменете й увиснаха.

— Защо ме поиска? От мен няма никаква полза. Всички онези репортери го видяха. Всички го знаят. Да не си приятел на инвалидите или какво?

— Дъщеря ми е инвалид — отвърна той тихо.

Лицето й почервеня.

— Господи, нямах предвид…

— Но за да отговоря на твоя въпрос — единственият човек тук, който изглежда има проблем с Елън Уайли, е самата Елън Уайли.

Тя притисна ръка към лицето си, сякаш искаше да отблъсне нахлуващата в него кръв.

— Кажи го на Гил Темплър — каза тя накрая.

— Гил сгреши. Но това не е краят на света.

Телефонът му иззвъня. Той тръгна обратно към бюрото си.

— Разбра ли? — попита Ребус.

След като тя кимна, той се обърна и вдигна слушалката. Обаждаха се от „Хънтингтауър“. Бяха намерили ковчега в някакъв килер, използван за загубени вещи. 2–3 чадъра от няколко десетилетия, очила, шапки, сака, палта и фотоапарат.

— Невероятни работи има там долу — заяви господин Балънтайн. Но Ребус се интересуваше единствено от ковчега.

— Можете ли да го изпратите с куриерска служба? Ще се погрижа да ви изплатят…

Когато Девлин се върна, Ребус вече беше по следите на ковчега от Дънфърмлин, но този път удари на камък. Никой — нито местната преса, нито полицията, не знаеха какво се е случило с него. Ребус получи няколко обещания, че ще поразпитат, но не разчиташе много на това. Бяха изминали близо трийсет години; едва ли щеше да се появи.

На другото бюро Девлин тихо пляскаше с ръце, докато Уайли свърши поредния си разговор. Тя погледна към Ребус.

— Докладът за смъртта на Хейзъл Гибс пътува насам — каза тя.

Ребус впери очи в нея, после кимна и бавно й се усмихна. Телефонът му отново иззвъня. Този път беше Шивон.

— Отивам да говоря с Дейвид Костело — каза тя. — Ако нямаш нещо друго.

— Мислех, че си се комбинирала с Грант.

— Полицейски началник Темплър го хвана за няколко часа.

— Така ли? Може би се кани да му предложи твоята работа за връзки с обществеността.

— Не разрешавам да се заяждаш с мен. Идваш ли, или не?

 

 

Костело беше в апартамента си. Когато им отвори вратата той изглеждаше изплашен. Шивон го успокои, че не носят лоши новини. Той не й повярва.

— Може ли да влезем, Дейвид? — попита Ребус.

Костело го погледна за пръв път, после бавно кимна. Ребус видя, че той носи същите дрехи, както при последното му посещение, а всекидневната не беше почиствана оттогава. Освен това, младежът си пускаше брада, но изглежда се чувстваше неловко и я потриваше с пръст.

— Има ли изобщо някакви новини? — попита той, като се тръшна на сгъваемото легло, докато Ребус и Шивон останаха прави.

— Някои детайли — отговори Ребус.

— Но вие не можете да влизате в подробности, нали? — Костело помръдваше на мястото си в желанието си да се успокои.

— Всъщност, Дейвид — намеси се Шивон, — именно детайлите или поне част от тях са причината за нашето идване тук. — Тя му подаде лист хартия.

— Какво е това? — попита той.

— Първата загадка от една игра. Игра, в която мислим, че е участвала и Флип.

Костело се наведе напред и разгледа бележката отново.

— За каква игра става въпрос?

— Нещо, което е намерила в Интернет. Води се от някой, наречен Куизмастър. Решаването на всяка една загадка води играча към следващо ниво. Флип е била на ниво, наречено Хелбанк. Възможно е да го е решила, не знаем.

— Флип? — Костело звучеше скептично.

— Никога ли не си чувал за това?

Той поклати глава.

— Не ми е казвала нито дума. — Той погледна към Ребус, но Ребус се беше зачел в някаква книга със стихове.

— Тя проявяваше ли интерес към игрите като цяло? — попита Шивон.

Костело сви рамене.

— Типичните за след вечеря. Нали знаете — загадки, сричкови ребуси и други подобни.

— Но не и фентъзи, така ли? Или ролеви игри?

Той бавно поклати глава.

— И нищо по Интернет?

Дейвид отново потърка брадата си.

— Това е ново за мен. — Той премести погледа си от Шивон към Ребус и обратно. — Сигурни ли сте, че става въпрос за Флип?

— Абсолютно сигурни — заяви Шивон.

— И смятате, че това има нещо общо с изчезването й?

Шивон само сви рамене и погледна към Ребус, чудейки се дали има да добави нещо. Но Ребус беше зает със собствените си мисли. Припомняше си какво каза майката на Флип Балфур за Костело, за това как той настроил Флип срещу семейството й. А на въпроса на Ребус — защо, тя отвърна: „Защото е такъв“.

— Интересна тема е тази — каза той, като размаха книгата. Това беше по-скоро памфлет с розови корици и графични илюстрации. После изрецитира няколко реда:

Човек не умира, защото е лош,

умира, защото го има.

Ребус затвори книгата и я остави.

— Никога не съм се замислял за това преди — каза той, — но е вярно. — После замълча, за да запали цигара. — Спомняш ли си, когато разговаряхме, Дейвид? — Той всмука дима и помисли да предложи пакета на Костело, който обаче поклати глава. Половината уиски от бутилката беше изчезнала, както и недопитите половин дузина кутии светла бира. Ребус ги видя на пода, близо до кухнята, заедно с чаши, чинии и вилици, и опаковките от храна за вкъщи. Тогава реши, че Костело не пие, но може би щеше да се наложи да промени мнението си.

— Попитах те, дали Флип може да се е запознала с някой, а ти твърдеше, че тя би ти казала. Каза, че тя не може да задържа нещата в себе си.

Костело кимаше.

— И въпреки това, стигаме до игра, в която е участвала. При това, съвсем нелесна игра, с много пъзели и игра на думи. Възможно е да е имала нужда от помощ.

— Тогава не я е получила от мен.

— И никога не е споменавала Интернет или някой, наречен Куизмастър?

Той поклати глава.

— Кой е той, все пак, този Куизмастър?

— Не знаем — призна Шивон. Тя беше се приближила към рафтовете с книги.

— Но той трябва да се появи, нали?

— Точно това искаме. — Шивон вдигна войничето-играчка от лавицата. — Това сякаш е част от някаква игра?

Костело обърна глава към нея.

— Така ли?

— Ти не играеш ли?

— Дори не съм сигурен откъде се е появила.

— Но е участвала във войните — констатира Шивон, изучавайки счупения мускет.

Ребус погледна към мястото, където се намираше компютърът на Костело — лаптоп — включен и в очакване. До него имаше купчина учебници, както и на пода под принтера.

— Ти самият не ползваш ли Интернет, Дейвид? — попита той.

— Не го ли ползват всички?

Шивон се насили да се усмихне и върна войничето на мястото му.

— Инспектор Ребус продължава да се бори с електрическите пишещи машини.

Ребус разбра целта й — опитваше се да накара Костело да се отпусне, като използваше Ребус за комична фигура.

— За мен — каза той, — Интернетът е нещо, от което трябва да се пазим, така както вратарят на „Милан“ защитава вратата си.

Това накара Костело да се усмихне.

„Защото е такъв.“

Но какъв беше Дейвид Костело всъщност? Ребус започваше да се чуди.

— Ако Флип е пазила това в тайна от теб, Дейвид — намеси се Шивон, — възможно ли е да е криела и други неща?

Костело кимна отново. Той продължаваше да мърда на походното легло, сякаш никога повече нямаше да се успокои.

— Може би изобщо не съм я познавал — съгласи се той. После отново разгледа загадката. — Разбрахте ли какво означава това?

— Шивон я реши — призна Ребус. — Но това само я доведе до втора загадка.

Шивон му подаде копие от втората бележка.

— Изглежда още по-безсмислена от първата — каза Костело. — Наистина не мога да го повярвам за Флип. Това изобщо не е характерно за нея. — Той подаде бележката обратно.

— А какво ще кажете за другите й приятели? — попита Шивон. — Някой от тях обича ли игри, пъзели?

Костело впери очи в нея.

— Мислите, че някой от тях би могъл…?

— Чудя се само дали е възможно Флип да е потърсила помощ от друг човек.

Костело се замисли.

— Няма от кого — каза той накрая. — Никой от тези, за които се сещам.

Шивон взе втората бележка от него.

— А какво ще кажете за тази? — попита Дейвид. — Имате ли представа какво означава?

Тя отново погледна загадката, за кой ли път.

— Не — призна тя. — Все още не.

След това Шивон закара обратно Ребус в Сейнт Ленардс. През първите няколко минути мълчаха. Движението беше натоварено. Вечерният пиков час изглежда започваше по-рано с всяка изминала седмица.

— Какво мислиш? — попита Шивон.

— Че щяхме да стигнем по-бързо, ако вървяхме пеша.

Тя очакваше подобен отговор.

— Твоите кукли в онези ковчези са доста добра изработка, нали?

— Доста странна игра, ако ме питаш.

— Същото като да водиш състезание по Интернет.

Ребус кимна, но не каза нищо.

— Не ми се иска да съм единствената, която вижда връзка между двете — добави Шивон.

— Имаш предвид моя отдел ли? — опита се да отгатне Ребус. — И все пак съществува такава възможност, нали?

Шивон кимна на свой ред.

— Ако всичките кукли имат връзка помежду си.

— Трябва ни време — каза Ребус. — Междувременно няма да ни е излишно да научим някои подробности от миналото на господин Костело.

— Изглеждаше ми достатъчно непресторен. Спомни си лицето му, когато ни посрещна на вратата. Той беше ужасен, че нещо се е случило. И освен това, проучванията за него вече са направени, нали?

— Това не означава, че не сме пропуснали нещо. Ако си спомням правилно, с това се занимаваше Хай-Хоу Силвърс, а той е толкова мързелив, че си мисли, че мързелът е олимпийски спорт. — Той леко се извърна към нея. — А ти?

— Най-малкото се опитвам да си придавам вид, че върша нещо.

— Питам какво ще правиш сега?

— Мисля да се прибирам. Край на работния ден.

— Съветвам те да внимаваш — полицейски началник Темплър обича служителите й да работят пълни осем часа.

— В такъв случай тя ми е длъжница, както и на теб. Кога за последен път си работил само осем часа?

— През септември 1986 г. — отговори Ребус и се усмихна.

— Как вървят нещата с апартамента ти?

— Подмяната на инсталацията почти привърши. Сега е ред на бояджиите.

— Намери ли нещо подходящо, което да купиш?

Ребус поклати глава.

— Човърка те, нали?

— Щом искаш да продаваш, това си е твое решение.

Той я погледна кисело.

— Знаеш какво имам предвид.

— Куизмастър ли? — Тя обмисли отговора си. — Тази игра би ми харесала…

— Ако?

— Ако нямах усещането, че и на него му харесва.

— Това, че те манипулира ли?

Шивон кимна.

— А ако постъпва така с мен, значи е правил същото и с Филипа Балфур.

— Ти продължаваш да приемаш, че това е „той“ — каза Ребус.

— Само за удобство. — Чу се иззвъняване на мобилен телефон. — Моят — каза Шивон, когато Ребус посегна към джоба си.

Нейният беше включен в зареждащото устройство до радиото на колата. Шивон натисна един от бутоните и вграденият микрофон и говорител направиха останалото.

— О, без ръце! — констатира Ребус впечатлен.

— Ало? — високо каза Шивон.

— Детектив Кларк ли е?

Тя разпозна гласа.

— Господин Костело? Какво мога да направя за вас?

— Просто си мислех какво говорехте за игрите и т.н.

— Да?

— Познавам един човек, който се занимава с това. Той е по-скоро познат на Флип.

— Как се казва?

Шивон погледна към Ребус, но той вече беше готов с бележник и писалка в ръка.

Дейвид Костело каза името, но гласът му се губеше.

— Извинявайте — помоли Шивон, — бихте ли го повторили?

Този път и двамата чуха името високо и ясно: „Раналд Мар“. Шивон се намръщи, а устата й повтаряше името безмълвно. Ребус кимна. Той знаеше много добре кой е Раналд Мар — бизнес партньорът на Джон Балфур, човекът, който ръководи банката на Балфур в Единбург.

 

 

В службата беше тихо. Полицаите или си бяха тръгнали или бяха на срещи в Гейфилд Скуеър. Имаше и включени в патрулите, но сега много по-малко. Вече почти нямаше кого да разпитват. Още един ден без никаква вест от Филипа и никакъв знак, че още е жива. Никакво движение по кредитните й карти и банковата й сметка. Никакви контакти с приятелите и семейството й. Нищо. В участъка говореха, че Бил Прайд е изпаднал в пълно отчаяние, като захвърлил таблото с бележките си в канцеларията, така че хората трябвало да залягат, за да не ги удари. Джон Балфур създаваше допълнително напрежение, като даваше интервюта за медиите и критикуваше липсата на прогрес по делото. Главният началник на полицията беше поискал доклад от заместника си, което означаваше, че заместникът започва да диша във врата на всички. Поради отсъствието на нови улики, те продължаваха да разпитват хората за втори или трети път. Всички бяха раздразнени и изнервени. Ребус се опита да се обади на Бил Прайд за Гейфилд, но не можа да се свърже. После набра номера на Голямата къща и поиска да разговаря с Клейвърхауз или Ормистън от Втори отдел на криминалното управление. Телефонът вдигна Клейвърхауз.

— Ребус е. Имам нужда от една услуга.

— И какво те кара да мислиш, че съм достатъчно глупав, за да се съглася?

— Въпросите ти винаги ли са толкова гадни?

— Върви да се шибаш, Ребус.

— Нищо по-хубаво от това, а междувременно майка ти ми се оплака, че вече не я обичаш. — Това беше единственият начин да се справиш с човек като Клейвърхауз — сарказъм до дупка.

— Права е. Аз съм едно гадно копеле, което ме връща към първия ми въпрос.

— Така ли? Тогава да ти го кажа по друг начин — колкото по-скоро ми помогнеш, толкова по-скоро ще мога да отида в кръчмата и да се напия като свиня.

— За бога, човече, защо не каза по-рано? Хайде, плюй!

Ребус се усмихна.

— Трябва ми една връзка.

— С кого?

— Полицията в Дъблин.

— За какво става въпрос?

— За гаджето на Филипа Балфур. Искам проверка на миналото му.

— Обзалагам се две към едно, че е той.

— Това е най-сериозната причина да ми помогнеш.

Клейвърхауз се замисли.

— Дай ми петнайсетина минути и не мърдай от този номер.

— Ще бъда тук.

Ребус затвори и се облегна на стола си. После забеляза нещо в другия край на стаята. Старият стол на Фермера. Гил сигурно го е оставила, ако някой иска да го вземе. Ребус го придвижи до бюрото си и се настани удобно в него. Спомни си какво обясни на Клейвърхауз: „Толкова по-скоро ще мога да отида в кръчмата и да се напия като свиня“. Не че това беше нещо необичайно, но голяма част от него го искаше, искаше онази мъглява забрава, която само пиенето можеше да донесе. „Забрава“ — името на една от групите на Браян Огър. Някъде имаше техния първи албум — „Една по-добра страна“. В него имаше малко повече джаз за вкуса на Ребус. Телефонът иззвъня, той вдигна слушалката, но звъненето продължаваше — беше мобилният му. Измъкна го от джоба си и го постави до ухото си.

— Ало?

— Джон?

— Здравей, Джийн. Канех се да ти се обадя.

— Удобно ли е да разговаряме?

— Разбира се. Оня журналист досажда ли ти?

В този момент телефонът на бюрото му започна да звъни — най-вероятно Клейвърхауз. Ребус стана от стола на Фермера, прекоси стаята и излезе навън.

— Нищо, с което да не мога да се справя — заяви Джийн. — Извърших някои проучвания, както поиска. Опасявам се, че не открих много.

— Няма значение.

— Отне ми цял ден…

— Ще ги прегледам утре, ако нямаш нищо против.

— Утре е добре.

— Освен ако не си свободна тази вечер…?

— О — възкликна тя, после замълча. — Обещах на една приятелка да отида да я видя. Скоро си роди бебе.

— Това е хубаво.

— Съжалявам.

— Недей. Ще се видим утре. Можеш ли да дойдеш в участъка?

— Да.

Те се уговориха в колко часа и като приключи разговора, Ребус се върна в стаята на Криминалния отдел. Остана с чувството, че тя е доволна от него. Доволна, че я покани да се срещнат тази вечер. Именно това се надяваше да чуе — някакъв намек, че той продължава да се интересува от нея, че за него това не е само работа.

Или започваше да си въобразява.

След като се върна на бюрото си той се обади на Клейвърхауз.

— Много съм разочарован — заяви Клейвърхауз.

— Казах ти, че няма да се отделям от бюрото си и удържах на думата си.

— Тогава защо не вдигна телефона?

— Хванаха ме на мобилния.

— Някой, който означава повече за теб, отколкото аз? Сега наистина съм ранен.

— Обади се моят букмейкър. Дължа му двеста лири.

Клейвърхауз замълча за момент.

— Това доста ме развесели — каза той. — И така, човекът, с когото искаш да разговаряш, се казва Деклан Макманус.

Ребус се намръщи.

— Това не беше ли истинското име на Елвис Костело?

— Е, той очевидно го е дал на някой нуждаещ се.

Клейвърхауз продиктува на Ребус номера в Дъблин, заедно с кода за международно избиране.

— Съмнявам се, че ония циции в Сейнт Ленардс ще ти разрешат международен разговор.

— Ще трябва да попълня някои формуляри — съгласи се Ребус. — Благодаря ти за помощта, Клейвърхауз.

— Сега ще отидеш ли да се насвяткаш?

— Това би било най-доброто. Не искам да съм в съзнание, когато букмейкърът ме намери.

— Прав си. Да пием за калпавите коне и доброто уиски.

— И обратното — добави Ребус и приключи разговора.

Клейвърхауз имаше право — главните телефони в Сейнт Ленардс бяха блокирани за международни разговори, но интуицията му подсказваше, че това не се отнася за полицейския началник. Единственият проблем беше, че Гил си е заключила вратата. Ребус се замисли за секунда, после си спомни, че Фермера държеше резервен ключ за спешни случаи. Наведе се пред вратата на кабинета на Гил и повдигна ъгълчето на изтривалката. Бинго — ключът беше още там. Пъхна го в ключалката и влезе в кабинета й, като затвори вратата след себе си.

Огледа новия й стол, но реши да не сяда и се облегна на края на бюрото й. От главата му не излизаше приказката за „Трите мечета“ — „Кой е седял на моя стол“ и „Кой се е обаждал от моя телефон?“.

След дълго звънене някой отсреща вдигна телефона.

— Може ли да говоря с… — той изведнъж осъзна, че не знае чина на Макманус — Деклан Макманус, ако обичате.

— За кого да предам? — В гласа на жената се усещаше онази прелъстяваща ирландска напевност.

Ребус си я представи с гарвановочерна коса и пълно тяло.

— Инспектор Джон Ребус, от полицията в Лотиан и Бордърс в Шотландия.

— Изчакайте, моля.

Докато чакаше, в мислите му нейното налято тяло се превърна в халба бавно наточена бира „Гинес“.

— Инспектор Ребус? — попита жив и енергичен глас.

— Инспектор Клейвърхауз от шотландското Криминално управление ми даде вашия номер.

— Това е изключително благороден жест от негова страна.

— Понякога просто не може да се сдържи.

— И какво мога да направя за вас?

— Не знам дали сте чували за случая, който разследваме тук — изчезнало момиче на име Филипа Балфур.

— Дъщерята на банкера ли? При нас вестниците постоянно пишат за това.

— Заради връзката й с Дейвид Костело ли?

— Фамилията Костело е доста известна тук, инспекторе, нещо като част от социалната тъкан на Дъблин, би могло да се каже.

— Тогава по-добре от мен знаете причината, поради която ви се обаждам.

— Така ли?

— Искам да разбера малко повече за семейството. — Ребус започна да драска върху лист хартия. — Сигурен съм, че биографията им е безупречна, но бих се чувствал по-спокоен, ако имах някакви доказателства за това.

— Що се отнася до „безупречността“, не съм сигурен, че мога да ви дам гаранции.

— О?

— Всяко семейство си има своите кирливи ризи, нали?

— Предполагам.

— Бих могъл да ви изпратя и списък с кирливите ризи на семейство Костело. Какво ще кажете за това?

— Би било чудесно.

— Имате ли факс там?

Ребус продиктува номера на факса.

— Ще ви трябва и кода за международно избиране — предупреди той.

— Смятам, че ще се оправя. Колко конфиденциална остава тази информация?

— Доколкото зависи от мен — изцяло.

— Ще разчитам на вашата дума. Запалени ли сте по ръгбито, инспекторе?

Ребус имаше чувството, че трябва да отговори с „да“.

— Само като зрител.

— Искам да дойда до Единбург за Купата на шестте нации^[4]. Можем да се видим и да пийнем по едно.

— С удоволствие, нека да ви оставя няколко телефона — този път той издиктува номерата на служебния и мобилния си телефон.

— Непременно ще ви се обадя.

— Задължително. Дължа ви едно голямо малцово уиски.

— Ще ви го припомня, като дойда. — Последва пауза. — Всъщност не сте много запален по ръгбито, нали?

— Не — призна Ребус.

Последва смях.

— Но поне сте откровен и това е добро начало. Дочуване, инспекторе.

Ребус затвори телефона. Сети се, че и сега не знае какъв е чинът на Макманус или нещо друго за него. Когато погледна към драсканиците, изпълнили листа хартия пред него, той откри, че е нарисувал половин дузина ковчези. Изчака двайсетина минути Макманус да му изпрати информацията, но факс апарата мълчеше.

 

 

Най-напред отиде в „Молтингс“, после в „Роял Оук“, преди да се отправи към „Суонис“. По едно питие във всеки пъб, предшествано от халба „Гинес“. Отдавна не беше пил „Гинес“. Беше добра бира, но издуваше. Знаеше, че не може да изпие много от нея, затова превключи на светла бира и накрая чашка уиски „Лафрейг“ с капка вода. После взе такси до „Оксфорд Бар“, където унищожи последния останал сандвич с говеждо и цвекло, след което си поръча яйца по шотландски. Върна се отново към светлата бира. Имаше нужда от нещо, което да му разкара храната. Някои от редовните клиенти бяха там. В залата в дъното имаше някаква група студенти и посетителите отпред на бара почти не говореха, сякаш радостните звуци, идващи отгоре, звучаха като богохулство. Хари стоеше зад бара и очакваше с нескрито нетърпение студентската група, вдигаща тази шумотевица, да си тръгне. Когато изпращаха някой за поредния тур, Хари не спираше да коментира с реплики от типа: „Скоро ще си тръгвате… Ще отидете в някой клуб… Още е рано…“. Младежът с лъщящото, сякаш полирано лице, само се усмихваше глупаво, без да му обръща внимание. Хари поклащаше глава с отвращение. Когато младежът си тръгна с табла, натоварена с преливащи бири, един от постоянните посетители направи забележка на Хари, че си е изгубил красноречието. Последвалият порой от ругатни и обиди доказа обратното на всички останали.

Ребус дойде тук с напразното намерение да изтрие всички тези малки ковчези от съзнанието си. Той продължаваше да си ги представя, да ги вижда като работа на един и същ човек, на един убиец… и се чудеше дали няма още от тях да лежат загниващи някъде по голите хълмове, или напъхани в пукнатини, или превърнати в зловеща украса на градинските навеси на тези, които са ги открили… Артърс Сийт и Фолс и четирите ковчега на Джийн. Той виждаше връзка между тях и това го изпълваше с ужас. Искам да ме кремират, помисли той, или може би да ме завържат на дърво, както правят аборигените. Всичко друго, но не и между стените на някакъв сандък. Всичко друго, но не и това.

Когато вратата се отвори, посетителите обърнаха глави да видят новодошлия. Ребус се изпъна в желанието си да не изглежда изненадан. Беше Гил Темплър. Тя го видя веднага и се усмихна, докато разкопчаваше палтото си и сваляше шала си.

— Помислих си, че мога да те намеря тук — каза тя. — Опитах да ти се обадя по телефона, но се свързах с телефонния секретар.

— Какво да ти взема?

— Джин и тоник.

Хари чу поръчката и вече приготвяше чашата.

— Лед и лимон? — попита той.

— Ако обичате.

Ребус видя как останалите на бара леко се извърнаха, за да осигурят на него и Гил някаква интимност, доколкото това беше възможно. Той плати за питието и видя как Гил отпи голяма глътка от него.

— Имах нужда от това — каза тя.

Ребус вдигна чашата си и каза „Наздраве“. После отпи. Гил се усмихваше.

— Извинявай — каза тя, — малко грубо от моя страна да нахълтвам така.

— Тежък ден ли?

— Имала съм и по-добри.

— И какво те води насам?

— Две неща. Както обикновено ти отново не си правиш труда да ме информираш как вървят нещата.

— Няма кой знае какво ново.

— Това означава ли, че сме стигнали до задънена улица?

— Не казах това. Просто ми трябват още няколко дни. — Той отново вдигна чашата си.

— Следва оня малък въпрос с посещението ти при лекаря.

— Да, знам. Ще отида, обещавам. — Той кимна към халбата с бира. — Между другото тази ми е първата за вечерта.

— Как ли пък не — измърмори Хари под носа си, докато сушеше чашите.

Гил се усмихна, без да отделя очи от Ребус.

— Как вървят нещата с Джийн?

Ребус сви рамене.

— Добре. Тя работи по историческата страна на въпроса.

— Ти харесваш ли я?

Сега Ребус погледна към Гил.

— Да не би сватовническите услуги да са станали безплатни?

— Просто се чудех.

— И си била целия този път дотук, за да ме попиташ?

— Преди време Джийн си имаше проблеми с един алкохолик, така се раздели със съпруга си.

— Тя ми каза. Не се тревожи за това.

Тя погледна към питието си.

— Как върви работата с Елън Уайли?

— Нямам оплаквания.

— Тя каза ли нещо за мен?

— Не. — Ребус свърши с питието си и даде знак, като поклати чашата си за следващото.

Хари започна да налива. Ребус се чувстваше неловко. Не му харесваше начина, по който се появи Гил тук — да се отбие ненадейно и да го свари неподготвен. Не му харесваше и това, че редовните посетители чуваха всяка тяхна дума. Гил изглежда усещаше неудобството му.

— Сигурно предпочиташ да водим този разговор в участъка, нали?

Той отново сви рамене.

— А ти? — попита той. — Харесва ли ти новата работа?

— Мисля, че ще се справя.

— Хващам се на бас. — Той посочи към чашата й и предложи още едно.

Гил поклати глава.

— Трябва да тръгвам. Това беше едно набързо, преди да се прибера.

— И аз така. — Ребус демонстративно погледна часовника си.

— Колата ми е отвън…?

Ребус поклати глава.

— Искам да повървя, това ме държи във форма.

Хари едва не прихна зад бара.

Гил уви шала около врата си.

— Тогава може би ще се видим утре — каза тя.

— Знаеш къде е стаята ми.

Тя се огледа наоколо — стени с цвят на филтър на изпушена цигара, опушени снимки на Робърт Бърнс — и кимна.

— Да, знам.

После махна леко с ръка, като че ли се сбогува с целия бар и си тръгна.

— Това шефката ли беше? — опита се да отгатне Хари.

Ребус кимна.

— Сгащи те, а? — продължи барманът.

Редовните посетители започнаха да се смеят. От стаята в дъното излезе поредният студент със списък на поръчката, надраскан на гърба на някакъв плик.

— Три светли — започна да рецитира Хари, — два лагъра, един джин с лимон и сода, две бири „Бекс“ и чаша сухо бяло вино.

Студентът погледна към бележката и после кимна доволно. Хари намигна на присъстващите.

— Може да са студенти, но не са единствените умни негодници тук.

 

 

Шивон седеше във всекидневната си и се взираше в съобщението на екрана на лаптопа. То дойде в отговор на имейла, който тя изпрати на Куизмастър, за да го уведоми, че в момента работи по втората загадка.

„Забравих да ти кажа — отсега нататък работиш за време. След 24 часа всяка следваща загадка става невалидна.“

Шивон започна да трака по клавиатурата: „Мисля, че трябва да се срещнем. Имам някои въпроси“. Тя натисна „Изпрати“, след което зачака. Отговорът му дойде веднага.

„Самата игра ще отговори на твоите въпроси.“

Тя продължи да пише: „Някой помагаше ли на Флип? Някой друг играе ли играта?“. Изчака няколко минути. Нищо. Отиде в кухнята и си наля още една половинка чаша чилийско червено вино, когато чу сигнала от лаптопа, че има съобщение. Тя се втурна обратно и разля част от виното по ръката си.

„Здравей, Шивон.“

Тя втренчи поглед в екрана. Адресът на изпратилия съобщението представляваше няколко цифри. Още преди да успее да отговори, компютърът й каза, че има още едно съобщение.

„Там ли си? У вас свети.“

Тя замръзна на мястото си, а екранът сякаш започна да трепери. Той беше тук! Отвън пред дома й! Тя отиде бързо до прозореца. Долу имаше паркирана кола с незагасени фарове. Алфата на Грант Худ. Той й махна с ръка. Тя изруга и хукна към вратата, после се втурна надолу по стълбите и излезе пред сградата.

— Това ли е представата ти за шега? — изсъска тя.

Худ леко се надигна от седалката, онемял от реакцията й.

— Току-що си разменяхме съобщения с Куизмастър — обясни тя. — Помислих те за него. — Тя замълча и присви очи. — Как точно направи това?

Худ вдигна мобилния си телефон.

— Това е специална услуга — обясни той, като гледаше глупаво. — Имам я от днес. Изпраща имейли, такива работи.

Тя грабна мобифона му и започна да го разглежда.

— Господи, Грант.

— Извинявай — каза той. — Исках само да…

Тя му върна телефона — знаеше прекрасно какво е искал той — да се изфука с най-новата си джунджурия.

— Какво правиш тук, все пак? — попита тя.

— Мисля, че намерих отговора на загадката.

Тя го погледна.

— Пак ли?

Той сви рамене.

— Как става така, че винаги чакаш до полунощ?

— Може би тогава мисля най-добре. — Той погледна нагоре към сградата. — Ще ме поканиш ли вътре, или ще правим безплатно шоу на съседите.

Тя се огледа. На няколко прозореца наистина се виждаха силуетите на надничащи глави.

— Влизай тогава — каза тя.

Когато се качиха, първата й работа беше да провери лаптопа, но все още нямаше отговор от Куизмастър.

— Мисля, че си го изплашила — каза Худ, след като прочете диалога на екрана.

Шивон се тръшна на дивана и вдигна чашата си.

— И какво си ми приготвил тази вечер, Айнщайн?

— О, това прословуто единбургско гостоприемство — каза Худ като гледаше към чашата й.

— Ти си с колата.

— Една чаша няма да ми навреди.

Шивон стана отново, като изсумтя в знак на протест и се запъти към кухнята. Худ се пресегна към чантата си и започна да вади карти и пътеводители.

— Какво е това там? — попита Шивон, като му подаде чаша и започна да налива. После седна, пресуши чашата си, напълни я отново и остави бутилката на пода.

— Сигурна ли си, че не те безпокоя? — Той я дразнеше, или поне се опитваше.

Но тя не беше в подходящото настроение.

— Казвай направо какво си открил.

— Ами… ако си абсолютно сигурна, че аз не… — Унищожителният й поглед го накара да прекъсне изречението. Той наведе поглед към картите. — Замислих се за думите на юристката.

— Хариет? — намръщи се Шивон.

— Тя каза, че думата „Лоу“ понякога се употребява за хълм.

Худ кимна.

— „Скотс Лоу“ — изрецитира той. — Което означава, че може би търсим и за думата „Скотс“ някакво значение на шотландски.

— Което е…?

Худ разгъна лист хартия и започна да чете високо:

— Хълм, височини, било… — Той обърна листа към нея. — Речникът е пълен с такива.

Тя взе списъка от него и започна да го чете наум.

— Прегледахме всички карти — оплака се тя.

— Но не знаехме какво търсим. В някои от справочниците отзад има индекс на хълмове и планини. Остава да се провери какво има в квадрат В4 на всяка страница.

— И какво точно ще търсим?

— Еленов хълм, Еленово възвишение…

Шивон кимна.

— Ти приемаш, че изразът „звучи скъпо“, означава „елен“?

Худ отпи от виното.

— Допускам най-различни неща. Но така е по-добре от нищо.

— И не можеше да почака до сутринта.

— Не и когато Куизмастър изведнъж решава, че се състезаваме с времето.

Худ взе първия сборник с карти и започна да прелиства индекса.

Шивон го гледаше над чашата си.

Да, тя също мислеше по въпроса, но досега не знаеше, че времето за решаване на загадките може да е ограничено. Все още беше разтърсена от начина, по който той й изпрати имейл по телефона. Чудеше се колко ли мобилен е Куизмастър. Тя му даде името си и града, в който работи. В днешно време, колко ли би го затруднило да намери адреса й. Пет минути в Интернет вероятно щяха да се окажат достатъчни.

Худ изглежда не забелязваше, че тя продължава да го наблюдава.

„Може би той е по-близо, отколкото си мислиш, момиче“, каза си наум Шивон.

След около половин час тя пусна някаква музика. Попита Худ дали иска кафе. Той седеше на пода, облегнат на дивана, с опънати напред крака. Беше разпънал някаква карта и изучаваше един от квадратите. Вдигна поглед към нея и премига срещу лампата.

— Наздраве — каза той.

След като се върна с кафето, тя му разказа за Раналд Мар. Лицето му придоби намръщено изражение.

— Държиш го в тайна, така ли?

— Реших, че може да почака до сутринта.

Отговорът й очевидно не го удовлетворяваше и той пое кафето си, като изсумтя нещо подобно на „Благодаря“. Шивон почувства как гневът й отново се надига. Това беше нейното място, нейният дом. Какво прави той тук все пак? Работата беше за канцеларията, а не за нейната всекидневна. Защо не й се обади по телефона да й предложи тя да отиде у тях? Колкото повече мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че изобщо не познава Грант. Беше работила с него и преди. Били са заедно на партита, ходили са да се черпят и да похапват. Струваше й се, че той никога не е имал приятелка. В Сейнт Ленардс някои от Криминалния отдел го наричаха „Джаджата“, правейки връзка с някакъв анимационен филм по телевизията. Той беше едновременно добър полицай и в същото време — забавна фигура.

Те не си приличаха. Нямаха абсолютно нищо общо помежду си. И въпреки това, сега тя прекарваше свободното си време с него. И му позволяваше да превърне това свободно време в още работа.

Той вдигна друга книга с географски карти — Пътен атлас на Шотландия. На първата страница в квадрата B4 се намираше остров Ман. По някаква причина това я раздразни много — остров Ман дори не се намираше в Шотландия! На следващата страница в B4 бяха Долините на Йоркшир.

— По дяволите! — каза тя високо. — Тази скапана карта ме подлудява. — Тя прелисти на следващата страница, където в B4 беше отбелязан заливът Кинтайър, но на страницата след това погледът й се спря на думите Лох Фел. Тя разгледа квадрата внимателно — магистралата М74 и градчето Мофат. Познаваше Мофат — местенце като от пощенска картичка с поне един добър хотел, където веднъж спря да обядва. В горната част на квадрата B4 забеляза малък триъгълник, който означаваше връх. Върхът се казваше Харт Фел. Висок 808 метра. Тя погледна към Худ.

— Думата „харт“ означава вид елен, нали?

Той стана от пода, приближи се и седна до нея.

— „Харт“ е елен рогач.

Той продължи да разглежда картата, а рамото му докосваше ръката на Шивон. Тя се опитваше да не реагира, но не й беше лесно.

— Господи — каза той, — сякаш не стигаме до никъде.

— Но имаме някакви съвпадения — предложи тя.

Грант кимна.

— Квадрат В4. Думата „Фел“ е синоним на „Лоу“ и двете означават „хълм“. Рогачът е вид елен… — Той я погледна и поклати глава. — Не е просто съвпадение.

Шивон включи телевизора и натисна копчето за телетекста.

— Какво правиш? — попита Худ.

— Проверявам какво ще бъде времето утре. Нямам никакво намерение да изкачвам Харт Фел в някаква вихрушка.

 

 

Ребус се отби в Сейнт Ленардс и събра записките по четирите случая — Глазгоу, Дънфърмлин, Пърт и Неърн.

— Добре ли сте, сър? — попита го един от униформените.

— Защо да не съм?

Беше изпил няколко питиета. Е, и какво? Това не го правеше неспособен. Отвън го чакаше таксито. Пет минути по-късно той изкачваше стъпалата към апартамента си. Още пет минути след това пушеше цигара, пиеше чай и отваряше първата папка. Седеше на стола си до прозореца, неговият малък оазис в центъра на хаоса. В далечината се чуваше някаква сирена — приличаше на линейка, препускаща по Мелвил Драйв. Разполагаше със снимки на четирите жертви, взети от вестниците. Те му се усмихваха черно-бели. Спомни си онази поетична фраза и осъзна общото между тях.

Те бяха умрели, защото са били живи.

Започна да забожда снимките една по една върху широка коркова дъска. Имаше и пощенска картичка, закупена от магазина в музея — три от намерените на Артърс Сийт ковчези в близък план, заобиколени от тъмнина. Обърна картичката и прочете: „Резбовани дървени фигури, облечени в плат, в миниатюрни ковчези, изработени от бор, част от група, намерена в ниша между скалите на Североизточните склонове на Артърс Сийт през юни 1836 г.“. Изведнъж го осени мисълта, че тогавашната полиция сигурно е участвала в разследването, което означаваше, че може би някъде са останали някакви документи. Каква ли е била организацията на полицията по онова време? Съмняваше се, че тогава е имало нещо като съвременните криминални отдели. Вероятно са се задоволявали с това да разглеждат очите на жертвите в търсене на образа на убиеца в тях. Не е било много по-различно от магическите ритуали, които представляваха една от теориите за появата на куклите. Дали магьосниците някога са упражнявали занаята си на Артърс Сийт? В днешно време, подозираше той, те сигурно щяха да развият някаква бизнес инициатива, свързана с това.

Той стана и си пусна музика — „Нощния пътешественик“ на Доктор Джон. После се върна на масата и запали нова цигара от старата. Димът залютя на очите му и той ги затвори. Когато ги отвори отново, всичко му изглеждаше замъглено. Сякаш снимките на четирите жени бяха скрити зад някакъв воал. Той примигна, разтърси глава и се опита да потисне умората си.

Събуди се след около два часа, така както беше заспал на масата, с глава полегнала върху ръцете му. Снимките също бяха там — тревожни лица, нахлули в съня му.

— Иска ми се да можех да ви помогна — каза им той и стана, за да отиде в кухнята. Върна се с чаша чай и я занесе до фотьойла до прозореца. Още една нощ си отиваше. Но защо ли не му беше весело?