В сряда сутринта все още нямаше и следа от Раналд Мар. Съпругата му Дороти се обади в Джунипърс и разговаря с личната секретарка на Джон Балфур. Последната й обясни недвусмислено, че на семейството му предстои погребение и тя няма намерение да безпокои нито господин, нито госпожа Балфур, поне на този етап.

— Не знаете ли, че те загубиха дъщеря си! — надменно заяви секретарката.

— А аз загубих шибания си съпруг, кучко! — озъби се на свой ред Дороти Мар, като след това си даде сметка, че това вероятно е първият път, когато използва ругатня като възрастен човек. Но се оказа твърде късно, за да се извинява — личната секретарка вече беше затворила телефона и инструктираше един от по-нисшестоящите членове на персонала да не приема никакви по-нататъшни обаждания от госпожа Мар.

В Джунипърс беше пълно с хора — членовете на семейството и приятели се събираха там. Някои, пътували отдалеч, бяха пристигнали предишния ден, бяха преспали там и сега обикаляха из многобройните коридори в търсене на нещо като закуска. Готвачката — госпожа Долан, реши, че топла храна не би била подходяща в такъв ден, затова не можеше да се разчита на обичайния поднос от наденички, бекон и яйца или англо-индийското ястие от задушен ориз, риба и яйца. В трапезарията имаше наредени пакетчета с готови тестени храни за закуска, сладка и конфитюри — последните домашно производство, но сред тях липсваше сладкото от касис и ябълки, производство на госпожа Долан — любимото на Флип още от детството й. Този буркан специално остана в кухненския килер. За последен път от него яде самата Флип при едно от редките й посещения тук.

Госпожа Долан разказваше именно това на дъщеря си Катриона, а Катриона я утешаваше и й подаде поредната хартиена салфетка. Един от гостите, изпратен да попита дали има кафе и студено мляко, подаде глава през кухненската врата, но веднага се отдръпна, притеснен от гледката на неутешимата госпожа Долан.

В библиотеката Джон Балфур обясняваше на жена си, че не иска „никакви скапани ченгета“ на гробището.

— Но, Джон, всички те работиха толкова много — каза съпругата му, — и помолиха да дойдат. Със сигурност имат толкова право, колкото и… — Гласът й заглъхна.

— Колкото кой? — Гласът му не звучеше вече толкова раздразнено, но изведнъж стана още по-студен.

— Ами колкото — отвърна жена му — всичките тези хора, които не познаваме.

— Имаш предвид хората, които аз познавам? Срещала си ги по различни поводи и тържества. Джаки, за бога, те искат да изкажат уважението си.

Жена му кимна и замълча. След погребението щеше да има лек обяд в Джунипърс, не само за членовете на семейството, но и за всички партньори и познати на съпруга й — близо седемдесет човека. Жаклин искаше помена да бъде в много по-тесен кръг, който да може да се побере в трапезарията. При създалата се ситуация се наложи да поръчат голяма палатка, която беше издигната на поляната отзад. Някаква фирма от Единбург — без съмнение, ръководена от поредния клиент на съпруга й — се грижеше за това. В момента собственичката контролираше разтоварването на маси, покривки, съдове и прибори от непрестанно точещия се керван малки бусове. Частичната победа на Жаклин на този етап беше, че успя да разшири кръга на поканените с приятелите на Флип, въпреки че и тук имаше някои деликатни моменти. Дейвид Костело, например, трябваше да бъде поканен заедно с родителите си, макар че тя никога не беше харесвала Дейвид и освен това чувстваше, че и той изпитва същото към нея. Надяваше се или да не се появят, или да не останат дълго.

— Сребърни прибори и съдове — продължаваше да нарежда Джон, без почти да осъзнава присъствието й в стаята. — Такива неща ги карат да се чувстват обвързани с „Балфур“ и ще им е трудно да отидат някъде другаде…

Жаклин се изправи разтреперана.

— Погребваме нашата дъщеря, Джон! Не правим това заради твоя гаден бизнес! Флип не е част от някаква… търговска сделка!

Балфур погледна към вратата, за да се увери, че е затворена.

— Говори по-тихо. Това беше само… нямах предвид… — Той изведнъж се тръшна на дивана и зарови лице в шепите си. — Права си, не помислих, Господи, помогни ми.

Съпругата му приседна до него, хвана го за ръцете и ги свали от лицето му.

— Нека Бог да ни помага и на двамата, Джон — каза тя.

Стив Холи беше успял да убеди шефа си в главната редакция на вестника в Глазгоу, че трябва да отиде на мястото колкото се може по-рано. Освен това, познавайки ширещата се в Шотландия географска неграмотност, той успя да го убеди и че Фолс се намира доста по-далеч от Единбург, отколкото всъщност беше, както и че идеалният вариант е да пренощува в хотел „Грейуолс“. Не си направи труда да обяснява, че „Грейуолс“ е в Гулейн, и следователно не е на повече от половин час път с кола от Единбург, нито че Гулейн като спирка по пътя се намира точно между Фолс и Единбург. Но какво значение имаше това? Той си беше осигурил нощувката, придружаван от приятелката си Джина, която дори не можеше да се нарече негова приятелка, а по-скоро момичето, с което излиза няколко пъти през последните 3 месеца. Джина искаше да отиде с него, но се тревожеше как ще стигне на работа сутринта, затова Стив й поръча такси. Журналистът знаеше също и как да го извърти — ще каже, че колата му се е повредила и той самият е пристигнал с такси…

След една приказна вечеря и разходка из градината, Стив и Джина прекараха дълго време в леглото, преди да заспят тежко, а когато се събудиха, таксито на Джина вече я очакваше, и Стив трябваше да закусва сам, което между впрочем беше и неговото желание. Тогава дойде и първото разочарование — вестниците… И то големите. По пътя към Фолс той спря в Гулейн и си купи изданията на конкуренцията, остави ги на седалката до себе си и започна да ги прелиства, докато караше, а другите шофьори му присветваха и надуваха клаксони, защото заемаше по-голямата част от пътя.

— Тъпанари! — провикваше се той от прозореца, като показваше среден пръст на местните овчари и селяни. После се обади по мобилния си телефон, за да се увери, че фотографът Тони ще дойде да снима на гробището. Знаеше, че Тони е ходил няколко пъти във Фолс на среща с Бев, или „Гръни Грънчарката“ както Стив започна да я нарича. Тони сигурно смяташе, че той е при нея. Неговият съвет беше прост: „Тази е абсолютно куку, приятелю — можеш да я изчукаш, но залагам две към едно, че ще се събудиш с оная си работа отрязана и оставена на леглото до теб“. Тони се засмя на думите му и каза, че искал само да убеди Бев да направят някои „арт пози“ за неговото „портфолио“. Така че, когато Стив се свърза с Тони тази сутрин, първите му думи както обикновено бяха:

— Сложи ли я на грънчарското си колело, приятелю?

После също, както обикновено, той започна да се смее на собствената си шега, когато забеляза в огледалото полицейската кола зад себе си с мигащи светлини. Нямаше никаква представа откога го следват.

— Ще трябва да ти се обадя по-късно, Тони — обясни той, натисна спирачките и спря на края на пътя. — Само гледай да дойдеш в църквата навреме.

— Добро утро, господа полицаи — каза той като излезе от колата.

— Добро утро и на вас, господин Холи — отвърна един от униформените.

В този момент Стив Холи си спомни, че не е любимецът за месеца на полицията в Лотиан и Бордърс.

Десет минути по-късно той беше отново на пътя, а полицаите го следваха, за да предотвратят, както самите те се изразиха, „по-нататъшни нарушения“. Когато мобилният му иззвъня, той помисли да не отговаря, но го търсеха от Глазгоу, затова подаде сигнал, отби встрани на пътя и се обади, докато наблюдаваше как полицаите спряха на десетина метра зад него.

— Да? — каза той.

— Май ще излезеш едно малко хитро копеленце, а, Стиви?

Неговият шеф.

— Не и точно в този момент, не — отвърна Стив Холи.

— Един мой приятел играе голф в Гулейн. Това на практика е в Единбург, лайно такова. Същото се отнася и за Фолс. Така че, ако смяташ да ми пробуташ това малко пътуване като служебен разход, по-добре да си го завреш направо отзад.

— Никакъв проблем.

— Къде си между другото?

Холи огледа полетата и сухите диги наоколо. Някъде далеч се чуваше бръмчене на трактор.

— Обикалям гробището и чакам Тони да се появи. След 2–3 минути тръгвам за Джунипърс и ще ги последвам в църквата.

— О, така ли? Ще имаш ли доблестта да го потвърдиш?

— Какво да потвърдя?

— Тази дърта шибана лъжа, която току-що изсипа!

Холи облиза устните си.

— Нещо не разбрах. — Какво ставаше, да не би от вестника да са му сложили в колата някакво устройство за проследяване?

— Тони се обади на неговия редактор преди няма и пет минути. Редакторът на фотографите, който в онзи момент стоеше до моето собствено бюро. Познай откъде се обади твоят липсващ фотограф! Хайде, давай по-смело и гледай да уцелиш, защото аз самият така ще те уцеля когато ми паднеш.

— От гробището ли? — попита Холи.

— Това ли е окончателния ти отговор? Може би искаш да позвъниш на приятел.

Холи усети как започва да се ядосва — нападението не беше ли най-добрата защита?

— Виж какво — изсъска той, — току-що дадох на твоя вестник историята на годината, разбих цялата ти конкуренция, без изключение. А ти се отнасяш с мен така, а? Добре, да го начукам на скапания ти вестник, да го начукам и на теб! Изпрати някой друг тук да отразява погребението, някой, който познава цялата история колкото мен. През това време аз мисля да звънна един-два телефона на конкуренцията — за моя сметка. Щом така искаш, копеле гадно! И щом искаш да знаеш защо не съм на гробището, ще ти кажа — защото ме спряха двама от „най-сладките“ ченгета от Лотиан. Сега няма да ме оставят на мира, след като ги изложих в печата. Искаш ли номера на патрулната им кола? Дай ми само една секунда — може би самите те ще поискат да говорят с теб!

Холи замълча, но нарочно дишаше тежко в слушалката.

— Един-единствен път в моя живот — каза накрая гласът от Глазгоу, — и може би трябва да го изпишат на надгробната ми плоча, май чух Стив Холи да казва истината. — Последва нова пауза, а след нея — лек кикот. — Значи ние сме ги поразтревожили, а?

„Ние“… Стив Холи разбра, че му се е разминало.

— Имам нещо като постоянен ескорт. Просто в случай че реша да вдигна ръка от волана, за да се почеша по носа.

— Нали не караш, докато разговаряме?

— Спрял съм на банкета и съм пуснал стоповете. И, при цялото ми уважение, шефе, загубих още пет минути да се разправяме с теб… Не че понякога не ми харесва да си гукаме тет-а-тет.

Последва нов кикот.

— Е, майната му, от време на време трябва да изпускаме парата, нали? Виж какво, сложи хотелската сметка към служебните, разбра ли?

— Добре, шефе.

— И размърдай скапания си задник отново по пътя.

— Разбрано, шефе. Това е музика за моите уши.

Холи прекъсна разговора, издиша тежко и изпълни поръчението — да си размърда задника…

В селцето Фолс нямаше нито църква, нито гробище, но имаше нещо като малка, почти неизползвана църква или по-скоро параклис край самия път между Фолс и Козланд. Семейството беше избрало мястото и уредило всичко, но успелите да дойдат приятели на Флип тайно си мислеха, че подобно спокойствие и изолация не подхождаха на характера на Флип. Не ги напускаше мисълта, че тя би искала нещо по-живо, някъде в самия град, където хората си разхождат кучетата или което посещават в неделя и където вечер ставаха весели сбирки на младежи, идващи с мотоциклетите си и криещи се любовни двойки.

Гробището тук изглеждаше прекалено чисто и подредено, а самите гробове — доста стари, но поддържани. Флип би си пожелала диви пълзящи растения и мъх, храсти бяло изтравниче и висока, мокра трева. Но като се замислеха разбираха, че тези неща нямаха никакво значение за нея, защото беше мъртва и това беше краят на всичко. В този момент обаче, може би за първи път, те успяха да разграничат загубата от вцепеняващия шок и да почувстват болката по един останал недовършен живот.

Църквата не можеше да събере всички присъстващи. Вратите останаха отворени, за да се чува кратката църковна служба навън. Денят се оказа хладен, а земята — влажна от падналата роса. Птиците си играеха в дърветата, развълнувани от това уникално нахлуване в техния свят. Колите стояха паркирани отстрани на главното шосе, а катафалката дискретно се отдалечаваше по обратния път към Единбург. Край някои от лимузините стояха униформени шофьори с цигара в ръка. Ролсове, мерцедеси, ягуари…

Семейството рядко посещаваше една от градските църкви, но успяха да убедят свещеника й да води службата, макар че беше свикнал да вижда Балфур само по Коледа и то без последните две-три години. Той беше сериозен човек, който съгласува речта си с майката и бащата, като задаваше подробни въпроси, чиито отговори щяха да му помогнат да оформи биографията на Флип, но освен това изпитваше удоволствие от вниманието на медиите. Като човек, заставал пред обектива само по време на сватби и кръщенета, когато една от камерите се насочи към него в началото, свещеникът се усмихна лъчезарно и малко след това осъзна, че това е неуместно. Това не бяха роднини, а журналисти, стоящи настрани от самата церемония. Въпреки че самото гробище ясно се виждаше от пътя, нямаше да има снимки на ковчега, когато го полагат в земята, или на застаналите до гроба родители. Имаше разрешение за една-единствена снимка — на изнасянето на ковчега от църквата.

Разбира се, след като опечалените си тръгнеха оттам, те отново щяха да се превърнат в плячка за журналистите.

— Паразити — изсъска един от гостите, дългогодишен клиент на банка „Балфур“. Въпреки всичко, той знаеше, че на следващата сутрин ще си купи повече от един вестник, за да види дали и него го няма някъде.

При претъпканите с хора пейки и пътеки в църквата, присъстващите полицаи също се държаха на разстояние, застанали най-отзад, близо до вратите. Заместник-началникът на Главното полицейско управление Колин Карсуел беше навел глава с хванати отпред ръце. Полицейски началник Гил Темплър стоеше до инспектор Бил Прайд, непосредствено зад Карсуел. Зад тях имаше и други полицаи, които обикаляха наоколо. Убиецът на Флип все още беше на свобода, както и Раналд Мар, ако имаше някаква разлика между двамата. Вътре в църквата Джон Балфур продължаваше да извърта глава и да оглежда лицата едно по едно, сякаш търсеше някого. Единствено запознатите с нещата на банка „Балфур“ се досещаха кое е липсващото лице…

Джон Ребус стоеше до далечната стена, облечен в хубавия си костюм и с дълъг, зелен дъждобран с вдигната яка. Не преставаше да си мисли колко мрачно е всичко наоколо — един типичен гол хълм, изпъстрен с овце и потискащи жълти храсти прещип. Прочете табелата на църковната врата. От нея разбра, че сградата е строена още през XVII век с дарения от местните фермери. В ниската каменна стена бил намерен най-малко един гроб на тамплиер^[1], което накарало историците да вярват, че на същото място преди това е имало параклис и гробище.

Плочата от този тамплиерски гроб, прочете той, сега може да се види в Музея на Шотландия.

Тогава се сети за Джийн — на такива места тя можеше да види неща, които той не можеше, както и да разчита знаците на миналото. В този момент обаче, към него се приближи Гил с каменно лице, бръкнала дълбоко в джобовете си, и го попита какво търси там.

— Отдавам почитта си.

Забеляза как Карсуел леко поклати глава, забелязал присъствието на Ребус.

— Освен ако няма някакъв закон срещу това — добави той и се отдалечи.

На близо петдесетина метра от него стоеше Шивон, която само му махна с облечената си в ръкавица ръка. Тя гледаше към хълма, сякаш си мислеше, че убиецът изведнъж може да се появи там. Ребус обаче се съмняваше. Службата свърши, изнесоха ковчега навън и фотоапаратите защракаха. Присъстващите журналисти наблюдаваха сцената внимателно, като си записваха някои неща, или тихо шепнеха в мобилните си телефони. Ребус се зачуди кой ли оператор използват — неговият телефон все още нямаше сигнал.

Телевизионните камери, запечатали изнасянето на ковчега от църквата, бяха изключени и останаха свалени в ръцете на операторите. Отвън цареше също такава тишина, както и вътре, нарушавана единствено от бавното хрущене на стъпки по ситните камъчета и изплакването на някой от опечалените.

Джон Балфур вървеше, прегърнал съпругата си с една ръка. Някои от приятелите, състуденти на Флип се бяха сгушили един в друг, заровили лица в гърдите и раменете си. Ребус разпозна Тристрам и Тина, Албърт и Камил… Нямаше и следа от Клеър Бензи. Забеляза и неколцина от съседите на Флип, включително професор Девлин, който се опита да го заговори преди това, като го разпита за ковчезите — има ли някакво развитие. След като Ребус поклати глава отрицателно, Девлин го попита как се чувства.

— Аз самият съм доста объркан — заяви възрастният мъж.

— Така е понякога.

Девлин го погледна изпитателно.

— Не бих ви помислил за прагматик, инспекторе.

— Винаги съм намирал песимизма за велик утешител — отговори Ребус и се оттегли.

Сега Ребус наблюдаваше останалата част от процесията. Виждаха се политици, включително депутатката в Шотландския парламент Шона Грийв.

Дейвид Костело вървеше пред родителите си на излизане от църквата, като примига на светлината, извади слънчевите си очила от джоба и ги сложи.

„Очите на жертвата запечатват образа на убиеца…“

Ако някой погледнеше Дейвид Костело, щеше да види единствено собственото си отражение. Това ли искаше Костело? Зад него майка му и баща му вървяха разделени на значително разстояние един от друг, по-скоро като познати, отколкото като съпрузи. Когато групата се разпръсна, Дейвид се оказа до професор Девлин. Девлин му подаде ръка, но младежът само я изгледа, докато накрая Девлин я отдръпна и леко го потупа по рамото.

Но сега ставаше нещо… Пристигна някаква кола, от която изскочи спортно облечен мъж, затръшна вратата, затича се по пътя и нахлу в двора на църквата. Ребус разпозна неизбръснатия и със зачервени очи Раналд Мар, като се досети веднага, че Мар е преспал в своето мазерати. Видя също как лицето на Стив Холи се изкриви, докато се чудеше какво става.

Траурната процесия тъкмо приближаваше гроба, когато Мар я настигна. Отиде в челото на колоната и застана пред Джон и Жаклин Балфур. Балфур пусна съпругата си и прегърна Мар, който му върна жеста. Темплър и Прайд погледнаха към Колин Карсуел, който им направи знак с ръка да кротуват. Спокойно, казваше жеста му, ще действаме внимателно. Ребус не вярваше някой от репортерите да е забелязал Карсуел. Те изглеждаха твърде заети с опитите си да разберат защо е това любопитно прекъсване. Тогава забеляза, че Шивон се взираше в гроба, като ту гледаше към него, ту към ковчега, сякаш беше забелязала нещо. Изведнъж се обърна с гръб към присъстващите и тръгна между гробовете. Сякаш търсеше нещо, което беше изтървала.

— Защото аз съм Възкресението и Живота — казваше свещеникът.

Мар беше застанал до Джон Балфур, като не откъсваше очи от ковчега. На свой ред Шивон продължаваше да се движи между гробовете. Според Ребус репортерите не можеха да я видят — опечалените образуваха стена между нея и тях. Тя приклекна до един от надгробните камъни, сякаш за да прочете надписа. После се изправи и се отдалечи, но вече доста по-бавно, без същото чувство за нещо спешно. Когато се обърна, тя забеляза, че Ребус я наблюдава. Възнагради го с една бърза усмивка, която по някаква причина му се стори съмнителна. После тръгна отново покрай насъбралото се множество и изчезна от погледа му.

Карсуел шепнеше нещо на Гил Темплър — инструкции какво да правят с Мар. Ребус знаеше, че най-вероятно ще го оставят да напусне църковния двор, но ще настояват да ги придружи веднага след това. Може би ще отидат в Джунипърс, за да го разпитат там — по всичко личеше, че Мар няма да стигне до палатката и бюфета. Вместо това го чакаше стаята за разпити в Гейфилд и чаша сивкав чай.

— Пепел при пепелта…

Ребус се улови, че в главата му кънтят първите няколко такта от песента със същото заглавие на Дейвид Бауи.

Двама от репортерите вече се приготвяха да тръгват или обратно към града, или нагоре по пътя към Джунипърс, където да снимат поканените гости. Ребус пъхна ръцете си в джобовете на дъждобрана и започна бавен оглед на църковния двор. Пръстта се сипеше върху ковчега на Филипа Балфур — последният дъжд, който полираното дърво ще почувства. Майка й изпрати вик към небето. Вятърът го пое и го понесе към околните хълмове.

Ребус застана пред малък надгробен камък. Неговият „собственик“ беше живял от 1876 до 1937 г. Починал преди да навърши 61 години, изпуснал най-лошото от времето на Хитлер и вероятно прекалено възрастен, за да се е сражавал в Първата световна война. Работил като дърводелец, може би обслужвал околните ферми. За секунда Ребус си спомни за майстора на ковчези. После се върна към името на надгробния камък — Франсис Кембъл Финли, което го накара да потисне усмивката си. Шивон беше погледнала към ковчега, където лежаха останките на Флип Балфур и се е сетила за думата „бокс“^[2]. После е погледнала в самия гроб и е осъзнала, че това е място, „където слънцето не грее“. Загадката на Куизмастър я е водила тук, но е успяла да я разреши едва след пристигането си. Обикаляла е да търси Франк Финли и го е намерила. Ребус се замисли какво ли още е открила, когато приклекна пред надгробния камък.

Погледна как опечалените напускаха църковния двор, а шофьорите стъпкаха фасовете си и се подготвиха да отворят вратите на колите. Не виждаше Шивон, но самият Карсуел беше отвел Раналд Мар настрани, за да разговарят. Карсуел обясняваше, а Мар само кимаше примирено с глава. После Карсуел протегна ръка и Мар пусна в нея ключовете от колата си.

Ребус си тръгна последен. Налагаше се някои от колите да извършат тройна маневра, за да обърнат. Един трактор ги изчакваше, за да премине. Ребус не разпозна тракториста. Шивон стоеше на банкета, подпряла ръце на покрива на колата си, без да бърза. Ребус прекоси пътя и кимна за поздрав.

— Помислих, че може би ще те видя тук — беше всичко, което тя каза. Ребус протегна едната си ръка и също се подпря на колата. — Реши да ги подразниш ли?

— Както вече обясних на Гил, това не противоречи на закона.

— Видя ли, че Мар дойде?

Ребус кимна.

— Какво стана?

— Карсуел го кара към къщата. Мар иска две-три минути с Балфур, за да му обясни нещата.

— Какви неща?

— Нашият ред е след това.

— Едва ли ще признае, че е извършил убийство.

— Така е — отвърна тя.

— Чудех се… — Думите на Ребус увиснаха във въздуха.

Тя откъсна очи от спектакъла, в който Карсуел се опитваше да обърне колата на пътя.

— Да?

— Последната загадка — Затвора. Някакви нови идеи? — Той мислеше за значението на думата като някакво ограничено пространство. А в живота няма нищо по-ограничаващо от един ковчег…

Тя примига няколко пъти, после поклати глава.

— А ти?

— Замислих се, дали освен „боксиране“ думата не означава поставяне на неща в кутии, сандъци, ковчези?

Тя се замисли.

— М-м, възможно е.

— Искаш ли да продължавам да се опитвам да я разреша?

— Няма лошо.

Карсуел натисна прекалено силно педала на газта и мазератито изрева.

— Така е. — Ребус се обърна с лице към нея. — Ще ходиш ли в Джунипърс?

Тя поклати глава.

— Връщам се в Сейнт Ленардс.

— Работа те чака, а?

Шивон свали ръце от покрива на колата и бръкна с дясната в джоба на якето си.

— Така е — съгласи се тя.

Ребус забеляза, че държи ключовете от колата в лявата си ръка. Зачуди се какво ли има в десния й джоб.

— Тогава чао — каза той.

— Ще се видим пак на работа.

— Още съм в черния списък, забрави ли?

Шивон извади ръка от джоба си и отвори вратата на колата.

— Вярно — каза тя и влезе.

Той се наведе към прозореца. Тя го възнагради с малка усмивка и нищо повече. Той отстъпи крачка назад, когато тя запали колата, а колелата леко избуксуваха, докато намерят пътната настилка.

Тя постъпи съвсем като него — запази за себе си онова, което беше намерила. Ребус изтича до колата си, за да я проследи.

Докато караше обратно през Фолс, Ребус намали скоростта, преминавайки край къщата на Бев Додс. Надяваше се да я види на погребението. На него дойдоха няколко туристи, въпреки че полицейските коли от двете страни на пътя отклоняваха случайните зяпачи. Освен това в селото трудно можеше да се намери място за паркиране, макар че той имаше чувството, че в ден като сряда, това не би трябвало да е проблем. Старата табела на Бев Додс беше сменена с нещо по-професионално направено и ловящо окото. Ребус натисна педала на газта, като не изпускаше колата на Шивон от поглед. Малките ковчези още лежаха в най-долното чекмедже на бюрото му. Знаеше, че Додс иска да й върнат този от Фолс. Дали да не прояви великодушие, да го вземе днес след обяд и да мине да й го остави в четвъртък или петък. Още един повод да посети участъка и да се види отново с Шивон. При положение че тя не отива някъде другаде…

Сети се, че под седалката си има половин бутилка уиски. Пийваше му се нещо — обичайно чувство след погребение. Алкохолът изличаваше мисълта за неизбежността на смъртта. „Изкушаващо“, каза си той и си пусна касета. Ранният Алекс Харви — „Лечителят на вярата“. Проблемът беше, че младият Алекс Харви така и не остаря и стигна единствено до покойния Алекс Харви. Замисли се каква огромна роля е изиграл алкохолът за смъртта на певеца от Глазгоу. Ако почнеш да правиш списък на умрелите от алкохол, той нямаше да има край…

— Мислите, че аз съм я убил, нали? — бяха трима в стаята за разпити. От другата страна на вратата се чуваше необичайно шумолене — шепот, пристъпване на пръсти и телефони, които се вдигаха при самото иззвъняване. Гил Темплър, Бил Прайд и Раналд Мар.

— Да не бързаме с изводите, господин Мар — предложи Гил.

— А не правите ли точно това?

— Само няколко изясняващи въпроса, господине — намеси се Бил Прайд.

Мар изсумтя, тъй като не желаеше да удостои подобна забележка с нещо друго.

— Откога познавахте Филипа Балфур, господин Мар?

Той погледна към Гил Темплър.

— От нейното раждане. Аз бях неин кръстник.

Гил си го записа.

— А кога вие двамата започнахте да чувствате физическо привличане един към друг?

— Кой е казал такова нещо?

— Защо напуснахте дома си по такъв начин, господин Мар?

— Периодът беше изпълнен със стрес. Вижте — размърда се Мар на стола си, — не мислите ли, че тук трябва да присъства и моят адвокат?

— Както вече ви информирахме, това зависи изцяло от вас.

Мар се замисли, после сви рамене.

— Продължавайте — каза той.

— Имахте ли връзка с Филипа Балфур?

— За каква връзка става въпрос?

Гласът на Бил Прайд наподобяваше ръмженето на мечка.

— Такава, за която баща й би ви откъснал топките.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид. — Мар очевидно обмисляше отговора си. — Ето какво ще ви кажа, разговарях с Джон Балфур и той се отнесе сериозно към моите думи. Това, за което разговаряхме — каквото и да съм му казал — няма отношение към този случай. И това е всичко. — Той се облегна на стола си.

— Да чукаш кръщелницата си — каза Бил Прайд с отвращение.

— Инспектор Прайд! — предупреди го Гил Темплър. После се обърна към Мар. — Извинявам се за избухването на колегата си.

— Извинението се приема.

— Просто на него му е по-трудно да крие своето отвращение и презрение, отколкото на мен.

Мар почти се усмихна.

— А що се отнася до въпроса дали нещо има или няма отношение към даден случай, това ще решим ние, не сте ли съгласен, господине?

Кръвта нахлу в бузите на Мар, но той нямаше намерение да се хване на въдицата. Просто сви рамене и скръсти ръце, за да им покаже, че за него разговорът вече е приключил.

— Елате за малко, ако обичате, инспектор Прайд — каза Гил и кимна към вратата.

Когато излязоха от стаята, в нея влязоха двама униформени от охраната. Наоколо имаше много полицаи, затова Гил избута Прайд към женската тоалетна, вкара го вътре и затисна вратата с гърба си, за да попречи на любопитните да влизат.

— Е? — попита тя.

— Хубаво местенце — отвърна Прайд и се огледа. Отиде до мивката, измъкна кошчето отдолу и изплю дъвката си в него, след което извади две нови дражета от пакетчето.

— Те двамата са се наговорили нещо — каза той накрая, докато се възхищаваше на отражението си в огледалото.

— Да — съгласи се Гил. — Трябваше да го докараме направо тук.

— Карсуел е тъпак — заяви Прайд.

Гил кимна.

— Смяташ ли, че се е изповядал на Балфур?

— Най-вероятно му е признал нещо. Имал е цяла нощ на разположение, за да измисли как да го каже: „Джон, просто така се случи… беше отдавна и само един път… Толкова съжалявам“. Женените винаги говорят така.

Гил леко се усмихна. Прайд изглежда говореше от собствен опит.

— И Балфур не му е откъснал топките?

Прайд бавно поклати глава.

— Колкото повече слушам за Джон Балфур, толкова по-малко го харесвам. Банката изглежда отива по дяволите, къщата е пълна с вложители, а най-добрият му приятел пристига и му обяснява надълго и нашироко, че е правил това-онова с дъщеря му. И как постъпва тогава Балфур? Той прави сделка.

— Двамата се разбират да си траят, така ли?

Сега Прайд започна да кима на свой ред.

— Защото алтернативата е скандал, подаване на оставка, публично сбиване и срутване на всичко най-скъпо за тях, а именно — парите.

— Тогава ще ни е трудно да измъкнем нещо от него.

Прайд я погледна.

— Освен ако не го притиснем по-здраво.

— Не съм сигурна, че на господин Карсуел това ще му хареса.

— Моите уважения, полицейски началник Темплър, но господин Карсуел не може да намери собствения си задник, ако на него няма етикет с надпис: „Поставете езика си тук“.

— Не бих могла да поощрявам подобен речник — каза Гил с нещо като усмивка.

Отвън някой отново започна да натиска вратата и тя изкрещя да спре.

— Не издържам повече! — извика женски глас от другата страна.

— И аз — намигна Бил Прайд, — но може би ще трябва да потърся по-първобитната обстановка на мъжката тоалетна. — След като Гил кимна и отвори вратата, той се огледа наоколо с тъга. — Макар че никога няма да забравя това преживяване, вярвайте ми. Човек може да свикне с такъв лукс…

В залата за разпити Раналд Мар приличаше на човек, който знае, че скоро ще се върне зад волана на своето мазерати. Неспособна да понесе подобна открита наглост, Гил реши да изиграе последния си коз.

— Връзката ви с Филипа не е била съвсем мимолетна, нали?

— Господи, пак същата песен — извъртя очи Мар.

— Но песен, която знаят и други хора. Филипа е разказала на Клеър Бензи всичко за това.

— Клеър Бензи ли твърди така? Звучи ми познато. Тази госпожичка би казала всичко, за да навреди на банка „Балфур“.

Гил поклати глава.

— Не мисля така, защото тя би могла да използва тази информация, когато поиска. Едно обаждане на Джон Балфур и цялата тайна щеше да бъде разкрита. Но тя не го е направила, господин Мар, предполагам защото Клеър си има някои принципи.

— Или е чакала своето време.

— Не е изключено.

— Дотам ли се свеждат нещата — моята дума срещу нейната?

— Да не забравяме и факта, че вие сте побързали да обясните на Филипа как да изтрива имейлите си.

— Което също обясних на вашите служители.

— Да, но сега ни е известна истинската причина да го направите.

Мар се опита да я прониже с поглед, но номерът му не мина. Той не знаеше, че Гил е разпитвала повече от дузина убийци по време на кариерата си в Криминалния отдел. Бяха я гледали очи, изпълнени с огън и лудост. Той сведе глава и раменете му увиснаха.

— Вижте — каза той, — има едно нещо…

— Чакаме, господин Мар — намеси се Бил Прайд, седнал изправен на стола си като църковен настоятел.

— Аз… не казах цялата истина за играта, в която участваше Флип.

— Не казахте цялата истина за нищо — намеси се Прайд, но Гил го укроти с поглед. Не че това имаше значение. Мар не чуваше.

— Не знаех, че е било игра — продължи той. — Не и тогава. Стори ми се просто някакъв въпрос… Може би някаква загадка от кръстословица — това си помислих.

— Това означава, че тя ви е показала една от загадките?

Мар кимна.

— Мечтата на зидаря. Предполагаше, че бих могъл да знам какво означава.

— И защо ще реши така?

Той се усмихна като призрак.

— Тя винаги ме е надценявала. Беше… не мисля, че напълно разбирате какъв човек беше Флип. Знам първото ви впечатление — разглезено богато хлапе, което прекарва дните си в университета, ходи по разни изложби, после завършва и се омъжва за човек с още повече пари. — Той клатеше глава. — Това няма нищо общо с Флип. Може би само едната й страна, но тя беше комплексна, винаги способна да те изненада. Като с тази загадка — от една страна направо останах поразен, когато ми я показа, но от друга… това беше толкова характерно за Флип. Тя изведнъж започваше да се интересува от нещо, като влагаше в това голяма страст. В продължение на години всяка или почти всяка седмица ходела в зоопарка сама, а аз го разбрах съвсем случайно преди няколко месеца. Излизах от една среща в хотел „Постхаус“, а тя идваше от съседния зоопарк. — Той ги погледна. — Разбирате ли?

Гил изобщо не беше сигурна, че го разбира, но все пак кимна.

— Продължавайте — каза тя. Но думите й сякаш развалиха магията. Мар спря да си поеме въздух, след което очевидно изгуби част от въодушевлението си.

— Тя беше… — Устата му се отвори и затвори, без да издаде звук. После отново поклати глава. — Уморен съм и искам да се прибирам. Трябва да обсъдя някои неща с Дороти.

— В състояние ли сте да шофирате? — попита Гил.

— Напълно. — Той пое дълбоко въздух, но когато я погледна отново, очите му бяха изпълнени със сълзи. — О, господи — изплака той, — забърках такава каша, нали? И бих го направил отново и отново, само и само да изживея същите мигове с нея.

— Да не репетирате какво ще кажете на госпожата? — каза Прайд хладно.

Едва тогава Гил осъзна, че тя самата се е разчувствала от историята на Мар. Сякаш да илюстрира твърдението си, Прайд направи нещо като балон с дъвката, който се спука шумно.

— Боже мой — промълви Мар с нотка на страхопочитание. — Надявам се и се моля никога да не стана толкова дебелокож като вас.

— Нали вие сте чукали дъщерята на приятеля си през всичките тези години. В сравнение с мен, господин Мар, вие сте един дебелокож тапир.

Този път се наложи Гил да хване колегата си за ръката и да го изведе от стаята за разпити.

Ребус ходеше из участъка Сейнт Ленардс като призрак. Имаше чувството, че от Мар и Клеър Бензи ще изкопчат нещо. Със сигурност ще стигнат до нещо. Гарантирано.

— Но не и ако не си се потрудил за това — промърмори Ребус.

Не че някой слушаше. Той намери ковчезите в чекмеджето си, заедно с други материали и използвана чаша от кафе, оставена там от някой прекалено мързелив, за да стигне до кошчето за боклук. Разположи се в стола на Фермера, извади ковчезите и ги разположи по бюрото, като избута настрани книжата, за да направи място. Чувстваше как един убиец се изплъзва между пръстите му. Проблемът се състоеше в това, че да дадат втори шанс на Ребус означаваше да се появи нова жертва, а той не беше сигурен, че иска подобно нещо. Отнесе доказателствата вкъщи — накачените по стената бележки, но не можеше да се заблуждава — това изобщо не бяха никакви доказателства. Една смесица от съвпадения и предположения — една крехка версия, създадена почти от въздуха. Доколкото знаеше, Бети-Ан Джеспърсън е избягала с тайния си любовник, докато Хейзъл Гибс се е олюлявала пияна по брега на Уайт Карт Уотър и накрая паднала в реката, като се ударила и изпаднала в безсъзнание. Може би Пола Гиъринг е успяла да скрие добре депресията си и е влязла в морето по собствена воля. А ученичката Керълайн Фармър — дали не е започнала нов живот в някой английски град, далеч от тийнейджърите на малките шотландски градчета?

И какво, ако някой е оставил ковчезите наблизо? Ребус дори не можеше да бъде сигурен, че става въпрос за един и същ човек — разполагаше само с твърденията на дърводелеца. А според направените констатации при аутопсиите, нямаше никакъв начин да се докаже, че е извършено престъпление… Не и до намирането на ковчега във Фолс. Още един пробив във версията. Флип Балфур се оказваше първата жертва, за която определено можеше да се твърди, че е загинала в ръцете на нападател.

Той хвана главата си с ръце — имаше чувството, че ако ги махне тя ще експлодира. Твърде много призраци, прекалено много „ако“ и „но“. Твърде много болка и тъга, чувство за загуба и вина. Нещо, за което би разговарял с Конър Лиъри някоя вечер. Сега обаче нямаше към кого да се обърне…

Този път на вътрешния телефон на Джийн се обади мъжки глас.

— Съжалявам — обясни мъжът, — напоследък тя не може да си вдигне главата от работа.

— Значи сте доста заети?

— Не чак толкова. Джийн замина на едно от нейните малки мистериозни пътувания.

— Така ли?

Мъжът се засмя.

— Нямам предвид обиколка с автобус или нещо такова. Тя има такива проекти от време на време. В сградата може да избухне бомба и Джийн ще разбере последна.

Ребус се усмихна. Дали мъжът не говореше за себе си. Но Джийн не беше споменавала, че е заета с нещо извън рутинните си задължения. Не че това му влизаше в работата…

— И с какво се е захванала този път? — попита той.

— Момент да помисля… Бърк и Хеър, д-р Нокс и целия този период.

— Възкресителите?

— Любопитен термин, нали? Имам предвид, че не са се занимавали чак толкова много с възкресяване, не и както всеки добър християнин го разбира, нали?

— Съвсем вярно. — Мъжът дразнеше Ребус. Нещо в маниерите и тона на гласа му. Дразнеше го дори, че дава толкова лесно информация. Дори не попита кой е Ребус. Ако Стив Холи успееше да се свърже с него, щеше да разбере всичко, което иска за Джийн, сигурно до домашния й адрес и телефонен номер.

— Но тя очевидно е насочила вниманието си към лекаря, извършил аутопсията на Бърк, как се казваше…?

Ребус си спомни портрета в „Сърджънс Хол“.

— Кенет Ловъл ли? — попита той.

— Точно така. — Ребус усети, че мъжът се почувства леко притеснен. — Да не би да помагате на Джийн? Искате ли да й оставя съобщение?

— Случайно да знаете къде е?

— Невинаги ми се доверява.

И правилно, искаше да добави Ребус. Вместо това отказа да остави съобщение и затвори телефона. Девлин беше разказал на Джийн за Кенет Ловъл, излагайки теорията си, че Ловъл е оставил ковчезите на Артърс Сийт. Тя очевидно проверяваше версията му. И все пак Ребус се учудваше защо не му е казала нищо…

Той погледна към отсрещното бюро, което Уайли използваше преди това. Беше отрупано с документи. Присви очи, стана от бюрото си и отиде до него, след което започна да сваля книжата от върха.

Най-отдолу бяха записките от аутопсиите на Хейзъл Гибс и Пола Гиъринг. Искаше му се да ги изпрати обратно. Там, в „Оксфорд Бар“, професор Девлин изрично помоли да ги върнат. И съвсем правилно. От тях тук нямаше никаква полза и можеха да ги загубят завинаги или да ги забутат някъде, потънали сред книжата, свързани с убийството на Флип Балфур.

Ребус ги постави на собственото си бюро, после разчисти останалите книжа и ги премести на съседното бюро. Ковчезите отидоха обратно в най-долното чекмедже, с изключение на този от Фолс, който той постави в найлонов плик. Отиде при ксерокса и взе един лист А4 от поставката. Това беше единственото място в целия криминален отдел, където можеше да се намери хартия. После написа на листа: „Може ли някой да изпрати това на посочения адрес, за предпочитане до петък? Поздрави Дж. Р.“.

Когато се огледа, той осъзна, че от Шивон няма и следа, макар и да я беше проследил с колата до паркинга.

— Каза, че я викат в Гейфилд Скуеър — обясни колега.

— Кога?

— Преди пет минути.

Докато Ребус разговаряше по телефона и слушаше клюки.

— Благодаря — отвърна той и хукна към колата си.

Нямаше път, по който да се стигне бързо до Гейфилд Скуеър, затова Ребус си позволи някои волности по светофарите и кръстовищата. Докато паркираше не видя никъде колата й. Но когато се втурна вътре, тя стоеше насреща му и разговаряше с Грант Худ, облечен в поредния си нов костюм и с подозрителен тен.

— Попекъл си се на слънцето, а, Грант? — попита Ребус. — Мислех, че кабинетът ти в Голямата къща няма прозорец?

Подсъзнателно Грант допря ръка до бузата си.

— Може да съм хванал някой друг лъч. — Той посочи някакъв човек в другия край на стаята. — Съжалявам, трябва да… — и тръгна.

— Нашият Грант започва да ме тревожи — каза Ребус.

— Кое от двете избираш — изкуствен тен или живот в някоя слънчева мансарда?

Ребус бавно поклати глава, неспособен да прецени. Като погледна назад и видя, че го наблюдават, Грант се впусна в нов разговор, сякаш именно това бяха хората, които отдавна е търсел. Ребус седна върху едно от бюрата.

— Нещо ново? — попита той.

— Раналд Мар вече е освободен. Измъкнахме от него единствено, че Флип го е попитала за онази масонска загадка.

— А какво е извинението му, че ни излъга…?

Тя сви рамене.

— Не бях там, така че не мога да кажа. — Изглеждаше неспокойна.

— Защо не седнеш? — Шивон поклати глава. — Имаш работа? — опита се да отгатне той.

— Точно така.

— Като например?

— Какво?

Той повтори въпроса.

Тя втренчи очи в него.

— Извини ме — каза Шивон, — но не прекарваш ли прекалено много време в участъка за полицай, отстранен от разследването?

— Забравих нещо и дойдох да го взема. — Тогава се сети, че наистина го е забравил — ковчегът от Фолс, останал в найлоновата торбичка в Сейнт Ленардс. — Може би ти също си забравила нещо, Шивон?

— Какво например?

— Да споделиш каквото си открила с останалите от екипа.

— Не мисля така.

— Значи наистина си открила нещо? На гроба на Франсис Финли ли?

— Джон… — Очите й избягваха неговите. — Ти си отстранен от случая.

— Сигурно е така. А ти, от друга страна, продължаваш да работиш по случая, но си откачила.

— Нямаш право да говориш така. — Тя все още не смееше да го погледне.

— Мисля, че имам.

— Тогава го докажи.

— Инспектор Ребус! — Гласът на властта — Колин Карсуел, застанал на прага. — Ще бъдеш ли така любезен да ми отделиш малко време…

Ребус погледна към Шивон.

— Ще продължим — каза той. После стана и напусна стаята.

Карсуел го чакаше в претъпкания кабинет на Гил Темплър. Гил също беше там, застанала със скръстени ръце. Карсуел вече се разполагаше зад бюрото, като гледаше слисано купчината материали, натрупали се от последното му посещение насам.

— И така, инспектор Ребус, какво можем да направим за вас? — попита той.

— Просто трябваше да взема нещо.

— Нищо заразно, надявам се. — Карсуел се усмихна тънко.

— Добре казано, сър — хладно отвърна Ребус.

— Джон — намеси се Гил, — ти трябва да си си вкъщи.

Той кимна.

— Да, но все пак не е лесно, при цялото това вълнуващо развитие на случая. — Той не отместваше поглед от Карсуел. — Като например, да се предупреди Мар, че ще бъде прибран. И освен това чувам, че са му позволили да прекара десетина минути с Джон Балфур, преди да го разпитаме. Какво ще кажете за това, сър?

— Върви на майната си, Ребус — изръмжа Карсуел.

— Кажете само кога и къде.

— Джон — намеси се отново Гил Темплър. — Мисля, че така доникъде няма да стигнем, а ти?

— Искам да се върна да работя по случая.

Карсуел само изсумтя.

Ребус се обърна към Гил.

— Шивон действа тайно. Струва ми се, че отново се е свързала с Куизмастър, може би за да се срещнат.

— Откъде знаеш?

— Наречете го шесто чувство. — Той погледна към Карсуел. — И преди да започнете да се подигравате, че интелигентността не е най-силното ми качество, позволете ми още отначало да се съглася с вас. Но в конкретния случай мисля, че съм прав.

— Нова загадка ли е изпратил? — Гил се хвана за думите му.

— В двора на църквата тази сутрин.

Тя присви очи.

— Някой от опечалените ли?

— Загадката може да е оставена по всяко време. Проблемът е, че Шивон иска тази среща.

— И?

— И стои в залата за разпити, и чака подходящия момент да се откачи.

Гил кимна бавно.

— Ако е имало нова загадка, тя би трябвало да се опитва да я разгадае…

— Чакайте, чакайте! — намеси се Карсуел. — Откъде знаеш всичко това? Ти видя ли я да взема някакво листче със загадка?

— Последната загадка ни водеше към един определен гроб. Тя приклекна пред него…

— И?

— И смятам, че тогава е взела загадката.

— Ти видя ли я да го прави?

— Тя приклекна…

— Но не си я видял да го прави?

Като усети, че назрява нов сблъсък, Гил се намеси.

— Защо просто не я повикаме и я попитаме?

Ребус кимна.

— Аз ще я доведа. — Той спря. — С ваше позволение, сър.

Карсуел въздъхна.

— Давай тогава.

Но в стаята за разпити нямаше и следа от Шивон. Ребус обиколи коридорите като разпитваше за нея. При автомата за напитки някой му каза, че е минала оттам без да спре. Ребус забърза крачка и отвори вратите към външния свят. Никаква следа от нея на улицата, нито от колата й. Помисли дали не е паркирала на друго място и се огледа. Апартаментът й беше на пет минути оттук, но той се върна обратно.

— Няма я — съобщи той на Гил. Забеляза, че Карсуел липсва. — Къде е заместник-главният?

— Извикаха го в Голямата къща. Струва ми се, че началникът на Главното управление иска да му каже нещо.

— Гил, трябва да я намерим! Изпрати няколко човека да я търсят! — После кимна към стаята за разпити. — Тук няма чак толкова много работа.

— Добре, Джон, ще я намерим, не се тревожи. Може би Мозъка знае къде е. — Тя вдигна слушалката. — Ще започнем с него…

Но Ерик Бейн се оказа също толкова труден за откриване, колкото Шивон. Знаеше се, че е някъде в Голямата къща, но никой нямаше представа къде точно. Междувременно Ребус се опита да открие Шивон на домашния и мобилния телефон. У тях се включи телефонният секретар, а на мобилния имаше записано съобщение, че телефонът е зает. Когато опита пет минути по-късно, той продължаваше да е зает. По това време Ребус вече звънеше от собствения си мобилен телефон, докато вървеше надолу към улицата на Шивон. Натисна звънеца на входната врата — никакъв отговор. Пресече улицата и впери поглед в прозореца й толкова продължително, че минувачите също започнаха да гледат нагоре, чудейки се какво е това, което той вижда, а те — не. Колата й не беше паркирана до тротоара, нито на някоя от близките улици.

Гил вече беше оставила съобщение на пейджъра на Шивон да се обади спешно, но Ребус искаше още и накрая тя се съгласи патрулите да започнат да търсят колата й.

Но сега, застанал пред апартамента й, Ребус изведнъж се сети, че тя може да бъде навсякъде, а не само в рамките на града. Куизмастър я заведе до Харт Фел и параклиса в Рослин. Никой не можеше да каже какво място ще избере за срещата. Колкото по-изолирано беше то, толкова по-голяма опасност грозеше Шивон. Идваше му да си счупи главата собственоръчно. Трябваше да я повлече със себе си на онази среща, да не й дава шанс да избяга… Опита се да се свърже отново на мобилния й телефон. Продължаваше да е зает. Никой не би говорил толкова дълго от мобилен телефон. Би му излязло доста скъпо. Тогава изведнъж се сети за причината — мобилният й беше закачен за лаптопа на Грант Худ. Дори в момента тя можеше да съобщава на Куизмастър, че пътува към мястото на срещата…

Шивон паркира колата си. Имаше още два часа до срещата й с Куизмастър. Реши да си трае дотогава. От съобщението на пейджъра от Гил Темплър разбра две неща — едното, че Ребус е казал на Гил всичко, и второ, че ако не изпълни нареждането на Гил, ще трябва да измисли някакво обяснение.

Обяснение? Тя имаше проблеми с това, дори когато се налагаше да се извини на себе си. Знаеше само, че играта — и освен това знаеше, че това не е просто игра, е нещо потенциално много по-опасно, но така или иначе, Шивон вече беше обсебена от нея. Куизмастър, който и да се окаже той или тя, я омагьоса до такава степен, че трудно можеше да мисли за нещо друго. Загадките вече започнаха да й липсват и тя с радост би приела още от тях. Но имаше нещо повече — тя искаше да знае, да знае всичко за Куизмастър и Играта. Затвора я впечатли, защото Куизмастър трябваше да се е досетил, че Шивон ще присъства на погребението, както и че ще може да разбере смисъла на загадката единствено на гроба на Флип. Гробът наистина представляваше Затвор… Но наред с това имаше усещането, че тази дума се отнася и за нея, защото чувстваше обвързаността си с играта, пристрастеността си към нея и желанието си да открие нейния създател. В същото време имаше усещането, че всичко това я задушава. Присъстваше ли Куизмастър на погребението? Дали той или тя (спомняйки си съвета на Бейн да не проявява пристрастие) е видял как Шивон взема бележката? Може би… Тази мисъл я накара да потрепери. Но самото погребение беше обявено чрез медиите. Възможно е Куизмастър да е разбрал за него оттам. Това се явяваше най-близкото гробище до дома на Флип — добра възможност да бъде погребана там.

Но нищо не обясняваше защо прави това и се оставя толкова незащитена. Едно от онези глупави неща, за които редовно критикуваше Ребус. Може би Грант го беше решил вместо нея — Грант, който се показа като „верен служител“, с неговите костюми и тен, и който изглеждаше добре по телевизията — един добър отговорник за връзките на полицията с медиите.

Една игра, която тя не искаше да играе.

Много пъти беше преминавала границата, но винаги се връщаше. Ще наруши едно-две правила, но нищо важно, нищо, заплашващо кариерата й и после ще се върне обратно в кошарата. Тя не беше родена аутсайдер, по начина по който усещаше, че Ребус е, но с течение на времето разбра, че неговата позиция повече я привлича и предпочита това, отколкото да се превърне в един Грант или Дерек Линфорд, хора, играещи собствена игра, готови на всичко, за да се харесат на онези, които имат някакво значение за тях — хора като Колин Карсуел.

По едно време си помисли, че ще може да се учи от Гил Темплър, но Гил стана като другите. Тя трябваше да защитава свои собствени интереси, каквото и да й струваше това. За да се издигне, се налагаше да понася хора като Карсуел и да крие чувствата си в някаква бронирана кутия вътре в себе си.

Ако издигането в службата означаваше да изгуби част от себе си, тогава Шивон не го искаше. Усети го още на вечерята в „Хейдриън“, когато Гил й направи намеци за бъдещето.

Може би именно затова беше тук сама и без подкрепа — да докаже нещо на себе си. Може би всъщност не ставаше толкова въпрос за играта и Куизмастър, колкото за самата нея.

Шивон се премести на седалката, за да следи екрана на лаптопа. Линията стоеше открита още от момента, в който влезе в колата. Нямаше нови съобщения, затова започна да пише.

„Срещата приета. Ще се видим там. Шивон.“

След което го изпрати.

После изключи компютъра, откачи телефона и го сложи да се зарежда. Остави всичко на седалката до себе си, така че минувачите да не виждат нищо — не искаше някой да разбие колата й. Когато излезе, тя провери дали вратите са добре заключени и свети ли малкият червен бутон на алармата.

Оставаха по-малко от два часа — трябваше да убие времето с нещо…

Джийн Бърчил се опита да се свърже с професор Девлин по телефона, но никой не отговаряше. Накрая му написа бележка с молба да й се обади и реши да я достави собственоръчно. Докато седеше на задната седалка на таксито, тя се замисли откъде идва чувството й, че трябва да направи нещо спешно. И осъзна, че причината е в желанието й да се освободи от Кенет Ловъл. Той отнемаше прекалено голяма част от времето й през деня, а миналата нощ дори се появи в сънищата й, като режеше парчета месо от трупове, а отдолу се показваше гладко дърво, докато колегите от работата й наблюдаваха и аплодираха изпълнението, което се превърна в представление.

За да продължи изследването си за Ловъл, тя имаше нужда от някакво доказателства за неговия интерес към дърводелството. Без него стигаше до задънена улица.

Плати на шофьора и застана пред жилището на професора с бележката в ръка. Пощенска кутия обаче нямаше. Сигурно всеки апартамент си имаше отделна кутия, а пощальонът влизаше, натискайки звънците, докато някой му отвореше. Предполагаше, че ще може да пъхне бележката под вратата, но в същото време си помисли как тя може да остане там незабелязана, заедно с купчината ненужни рекламни материали. Затова огледа звънците. На този на професор Девлин пишеше само „Д. Девлин“. Замисли се дали се е върнал от своите разходки и натисна звънеца. След като никой не отговори, тя огледа другите бутони, като се чудеше кой да избере. Тогава домофонът изпука.

— Ало?

— Доктор Девлин? Аз съм Джийн Бърчил от музея. Дали не бихме могли да поговорим…

— Госпожице Бърчил? Каква изненада.

— Опитах се да позвъня…

От вратата се чу сигнал, че е отключена.

Девлин я чакаше на площадката пред апартамента си. Носеше бяла риза с навити ръкави, а широки тиранти държаха панталоните му.

— Я, виж ти — каза той и взе ръката й.

— Извинявам се за безпокойството.

— Няма нищо, госпожице. Хайде, влизайте! Страхувам се, че ще останете разочарована от мен като домакин… — Девлин я въведе във всекидневната, изпълнена с кашони и книги. — Отделям зърното от плявата — информира я той.

Тя взе една кутия и я отвори. В нея имаше стари хирургически инструменти.

— Нали няма да ги изхвърлите? Може би музеят ще прояви интерес…

Той кимна.

— В контакт съм с уредника в „Сърджънс Хол“. Той смята, че може би в експозицията там ще се намери местенце за още един-два експоната.

— Майор Коудър ли?

Девлин повдигна вежди.

— Познавате ли го?

— Разпитвах го за портрета на Кенет Ловъл.

— Значи приемате теорията ми сериозно?

— Реших, че си струва да се проучи.

— Отлично! — Девлин плесна с ръце. — И какво открихте?

— Не много. Именно затова съм тук. Не мога да намеря нищо в литературата за наличието на интерес у Ловъл към дърводелството.

— О, има го записано някъде, уверявам ви, макар че изминаха доста години, откакто попаднах на това.

— Къде попаднахте на него?

— В някаква монография или дисертация. Наистина не мога да си спомня. Дали не беше в някакъв студентски тезис?

Джийн кимна бавно. Ако е било тезис, единствено съответният университет би запазил копие и няма да има нищо в никоя друга библиотека.

— Трябваше да се сетя за това — призна тя.

— Но няма ли да се съгласите, че той е бил забележителен човек? — попита Девлин.

— Със сигурност е водил доста интересен живот… За разлика от съпругите си.

— Ходили сте на гроба му? — Той се усмихна на идиотския си въпрос. — Разбира се, че сте ходили. И неговите бракове са ви направили впечатление. Какво си помислихте?

— В началото — нищо… но след това, когато се замислих…

— Започнахте да се чудите дали някой не им е помогнал за тяхното последно пътуване, нали? — Той се усмихна отново. — Всъщност, не е ли очевидно?

Джийн усети някаква миризма в стаята — на застояла пот. Потта блестеше по челото на Девлин и стъклата на очилата му изглеждаха замъглени. Учуди се как я вижда през тях.

— Кой по-добре от един анатом — продължи той, — би могъл да се измъкне от едно убийство?

— Искате да кажете, че той ги е убил?

Девлин поклати глава.

— Трудно е да се каже след толкова време. Просто разсъждавам.

— Но защо би го направил?

Девлин сви рамене и тирантите му се изпънаха.

— Дали защото е можел? Какво мислите?

— Чудех се… Бил е доста млад, когато е помагал при аутопсията на Бърк — млад и впечатлителен, вероятно. Това би могло да обясни защо е заминал за Африка…

— И само бог знае с какви ужасии се е сблъскал там — добави Девлин.

— Ако имахме неговата кореспонденция, това щеше да ни помогне.

— А-а, писмата между него и преподобния Къркпатрик ли?

— Дали случайно не знаете къде биха могли да бъдат?

— Обречени на забрава, готов съм да се обзаложа. Хвърлени на погребалната клада от някой потомък на добрия свещеник.

— И вие тук правите нещо подобно.

Девлин огледа безпорядъка около себе си.

— Наистина — отвърна той. — Подбирам онова, по което историята ще съди за моите малки заслуги.

Джийн взе някаква снимка. На нея бе изобразена жена на средна възраст, облечена за някакъв официален случай.

— Вашата съпруга? — опита се да отгатне тя.

— Моята скъпа Ан. Спомина се през лятото на 1972 г. Естествена смърт, уверявам ви.

Джийн го погледна.

— Защо е необходимо да ме уверявате?

Усмивката на Девлин се стопи.

— Тя означаваше всичко за мен… Повече от всичко… — Той отново плесна с ръце. — Как можах да не ви предложа нещо за пиене. Може би чай?

— Чай би било чудесно.

— Не ви обещавам някакво чудо от тези пакетчета чай. — Усмивката беше застинала на лицето му.

— След това ще мога ли да видя масата на Кенет Ловъл?

— Но, разбира се. Тя е в трапезарията. Купих я от уважавани търговци на антики, но признавам, че не бяха категорични по отношение на доказателствата за производителя й. „На риск на купувача“, както обичат да казват търговците, но във всеки случай бяха доста убедителни, а и аз исках да повярвам. — Той свали очилата, за да ги избърше с кърпичката си. Когато ги постави отново, очите му изглеждаха уголемени. — Чаят — повтори той и тръгна към коридора.

Тя го последва.

— Отдавна ли живеете тук? — попита Джийн.

— Откакто Ан почина. Къщата ми навяваше много спомени.

— Това означава от трийсетина години?

— Почти. — Девлин вече беше в кухнята. — Ще стане само след минутка — каза той.

— Добре. — Тя тръгна обратно към всекидневната.

Жена му беше починала през лятото на 1972 г. Мина през отворена врата — трапезарията. Масата изпълваше почти цялата стая. Върху нея лежеше нареден пъзел… Не, не съвсем завършен — липсваше само едно парченце. Единбург, снимка от въздуха. Самата маса изглеждаше напълно обикновена. Джийн влезе в стаята и започна да разглежда полираната повърхност на масата. Краката бяха груби, без каквито и да било орнаменти. Утилитарно, помисли си тя. Недовършеният пъзел би трябвало да му е отнел часове… дни. Тя приклекна, за да потърси липсващото парче. Ето го, почти напълно скрито под единия крак. Когато посегна да го вземе, забеляза един красив, скрит майсторски щрих. Там, където двете листа се събираха в средата, имаше централен елемент, а в него — поставено малко шкафче. Беше виждала подобни конструкции и преди, но не и чак от XIX век. Зачуди се дали професор Девлин се е оказал заблуден да купи нещо, направено много по-късно от периода на Ловъл… Джийн бръкна в тесните процепи, за да отвори шкафчето. Оказа се трудно и тя почти се предаде, но тогава то се отвори, разкривайки съдържанието си.

Дърводелско ренде, ъгълник^[3] и длета.

Малко трионче и пирони.

Дърводелски инструменти.

Когато погледна нагоре, фигурата на професор Девлин изпълваше рамката на вратата.

— А, липсващото парченце — каза единствено той…

Елън Уайли чу как е минало погребението, как Раналд Мар изведнъж се появил и Джон Балфур го прегърнал. В Уест Енд се говореше, че Мар бил прибран за разпит, но след това го освободили.

— Нагласена работа — коментираше Шъг Дейвидсън. — Някой някъде дърпа конците — каза го, без да я погледне, но след това вече нямаше нужда.

Той знаеше… и тя знаеше… „да дърпаш конците“ — Елън не си ли помисли точно това, когато се срещна със Стив Холи? Само че той стана кукловода, а нея я превърна в марионетка. Речта на Карсуел пред колегите й я прободе като нож, не просто някакво боцкане по кожата, а болка, която се разпространяваше по цялото й тяло. Когато ги извикаха всички в кабинета, тя донякъде се надяваше, че мълчанието й ще я издаде. Но тогава Ребус се намеси, пое цялата вина върху себе си и я накара да се чувства още по-зле.

Шъг Дейвидсън го знаеше… Макар и неин колега и другар, Шъг беше също така и приятел на Ребус. Двамата се имаха отдавна. И сега, при всяка негова забележка, тя се хващаше, че се опитва да я анализира, търсейки подтекст. Не можеше да се концентрира, и нейният участък, на който доскоро гледаше като на убежище, се превърна в негостоприемен и чужд.

Затова реши да отиде до Сейнт Ленардс, но стаята на Криминалния отдел се оказа пуста. Костюмът на закачалката й подсказа, че поне един от тях е бил на погребението и после се е върнал тук, за да се преоблече отново с работните си дрехи. Помисли си за Ребус, но не можеше да е сигурна. До бюрото му имаше найлонова торбичка, а в нея — един от ковчезите. На бюрото му лежаха записките от аутопсиите, в очакване някой да изпълни инструкциите, оставени върху тях. Тя вдигна листа и седна на стола на Ребус. Несъзнателно започна да развързва лентата около тях. Отвори първата папка и се зачете.

Разбира се, беше го чела и преди, или по-скоро — професор Девлин, докато тя седеше до него и отбелязваше констатациите му. Мудна работа, но сега осъзнаваше, че това й е доставяло удоволствие — идеята, че между тези написани на машина страници може би се крие нещо изключително важно; чувството, че всеки момент можеш да откриеш нещо — едно нетрадиционно разследване; както и самият Ребус, в очакване като всеки от тях, хапейки писалката си, докато се концентрира или сбръчква вежди, или изведнъж се протяга и вдига глава. Той имаше репутацията на индивидуалист и самотник и въпреки това с радост й прехвърли част от работата си. Тя го обвини, че я съжалява, но всъщност не мислеше така. Той притежаваше комплекс на мъченик, но така му беше добре… както и на всички останали.

Докато преглеждаше страниците, тя осъзна накрая причината за своето идване — искаше да се извини така, че той да я разбере. Тогава вдигна глава и го видя как стои на три-четири метра от нея и я наблюдава.

— Откога си тук? — попита тя и пусна страниците.

— Какво търсиш?

— Нищо. — Тя вдигна листовете. — Аз само… Не знам, може би един последен поглед преди всичко да се върне обратно в архива. Как мина погребението?

— Погребението си е погребение, без значение кого погребват.

— Чух за Мар.

Той кимна и пристъпи напред.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Надявах се, че Шивон може да е тук. — Той отиде до бюрото й в желанието си да открие някакъв знак… нещо, каквото й да е.

— Исках да те видя — каза Елън Уайли.

— О? — Той се обърна с гръб към бюрото на Шивон. — И по какъв случай?

— Може би, за да ти благодаря.

Очите им се срещнаха, разговаряйки без думи.

— Не се тревожи, Елън — каза Ребус накрая. — Наистина.

— Но аз ти създадох неприятности.

— Не, не си. Аз сам си ги създадох и вероятно направих нещата по-лоши и за теб. Ако продължавах да мълча, мисля, че ти щеше да си признаеш.

— Възможно е — съгласи се тя. — Но аз и така можех да си призная.

— Не направих нещата по-лесни, за което се извинявам.

Тя трябваше да потисне усмивката си.

— Ето, пак започваш да объркваш ролите. Аз съм тази, която трябва да се извини.

— Права си, но не мога другояче. — Нямаше нищо нито върху, нито вътре в бюрото на Шивон.

— И какво да направя сега? — попита тя. — Да го обсъдя ли с полицейски началник Темплър?

Той кимна.

— Ако го искаш. Разбира се, можеш и да си траеш.

— И да те оставя да опереш пешкира?

— Кой казва, че това не ми харесва? — Телефонът иззвъня и той грабна слушалката — Ало? — Лицето му изведнъж се успокои. — Не, няма го тук в момента. Ще оставите ли…? — Ребус затвори. — Някой търси Силвърс, не остави съобщение.

— Обаждане ли очакваш?

Той потърка наболата си брада с ръка.

— Шивон се е запиляла някъде.

— В какъв смисъл?

Разказа й. Точно когато завършваше, един от телефоните на съседните бюра започна да звъни. Ребус стана и вдигна слушалката. Друго съобщение. Взе писалка и парче хартия, и започна да го записва.

— Да… да — говореше той. — Ще го оставя на бюрото му, но не мога да обещая кога ще го види. — Докато Ребус говореше по телефона, Елън Уайли отново се захвана с докладите от аутопсиите. Когато остави слушалката, той забеляза как тя приближава лице към една от папките, сякаш се опитва да прочете нещо.

— Старият Хай-Хоу днес е много популярен — каза той и остави телефонното съобщение на бюрото на Силвърс. — Какво има?

Тя посочи към долната част на страницата.

— Можеш ли да разчетеш този подпис?

— Кой? — Имаше два под доклада за аутопсията. До подписите стоеше датата: понеделник, 26 април 1982 г. Хейзъл Гибс, „жертвата“ от Глазгоу. Беше умряла в петък вечерта.

До подписите бяха напечатани думите „Упълномощен патолог“. Другият подпис, обозначен като „Главен патолог, Глазгоу“, изглеждаше доста по-четлив.

— Не съм сигурен — отвърна Ребус, като разглеждаше заврънкулките. — Имената трябва да са написани на машина на титулната страница.

— Само това е — каза Уайли. — Няма титулна страница.

Тя прелисти назад няколко страници, за да му го докаже. Ребус мина от другата страна на бюрото до нея, после се наведе още по-близо.

— Възможно е страниците да са разбъркани — предположи той.

— Възможно е. — Тя започна да ги проверява една по една. — Но не мисля така.

— Тази страница липсваше ли, когато пристигнаха документите?

— Не знам. Професор Девлин не каза нищо.

— Мисля, че по това време главен патолог на Глазгоу е бил Юън Стюарт.

Уайли прелисти обратно на подписите.

— Да — потвърди тя, — с това съм съгласна. Но ме интересува другият.

— Защо?

— Ами, може и да греша, сър, но ако леко присвиеш очи и погледнеш отново, не е ли възможно тук да пише „Доналд Девлин“?

— Какво? — Ребус погледна, присви очи, премига и погледна отново. — Но Девлин е бил в Единбург по това време. — Гласът му заглъхна. Пред очите му изплува думата „упълномощен“. — Преглеждала ли си този доклад преди?

— Това беше работа на Девлин. Не си ли спомняш, че аз бях по-скоро нещо като секретарка?

Ребус постави ръка на врата си и започна да го разтрива.

— Не разбирам — замисли се той. — Защо Девлин няма да каже…? — Той сграбчи телефона, набра 9 и после някакъв местен номер. — Професор Гейтс, ако обичате, спешно е. Обажда се инспектор Ребус. — Последва пауза, докато секретарката го свързваше. — Санди? Да, знам, винаги казвам, че е спешно, но този път не преувеличавам. Откриваме, че през април 1982 г. Доналд Девлин е асистирал при аутопсия в Глазгоу, това възможно ли е? — Ребус се заслуша отново. — Не, Санди, 82-а година. Да, април. — Той кимна, спогледаха се с Уайли и започна да повтаря каквото чуваше. — Кризата в Глазгоу… Недостиг на персонал… Това ти е дало първата възможност да станеш главния там. Аха, Санди… Да не искаш да кажеш, че Девлин е бил в Глазгоу през април 1982? Благодаря, ще ти разкажа по-късно. — Той тресна слушалката. — Доналд Девлин е бил там!

— Не разбирам — каза Уайли. — Защо не ни каза нищо?

Ребус прелистваше другия доклад — този от Неърн. Не, там нямаше патолог на име Доналд Девлин, но това вече не беше толкова важно.

— Защото не е искал да знаем — отговори накрая Ребус на въпроса на Уайли. — Може би именно затова е махнал титулната страница.

— Но защо?

Ребус се замисли… Как Девлин се върна обратно в „Оксфорд Бар“, нямащ търпение да види аутопсиите, изпратени отново в историята… Ковчегът от Глазгоу, направен от балса, по-груб от останалите — нещо, което се получава, ако нямаш достъп до обичайния си доставчик или инструментите си… Интересът на Девлин към д-р Кенет Ловъл и ковчезите от Артърс Сийт.

— Джийн!

— Започвам да имам лошо предчувствие — каза Елън Уайли.

— Аз съм човекът, който винаги се е доверявал на женския инстинкт… — Но в този случай той не направи именно това — всеки път жените реагираха отрицателно по отношение на Девлин. — С твоята кола или с моята? — попита той.

Джийн се изправи. Доналд Девлин продължаваше да стои до вратата, сините му очи, студени като Северно море, а зениците — смалени малки точици.

— Това ваши инструменти ли са, професор Девлин? — опита се да отгатне тя.

— Е, във всеки случай не са на Кенет Ловъл, скъпа госпожице, нали?

Джийн преглътна.

— Мисля, че трябва да тръгвам.

— Не съм на мнение, че мога да ви позволя подобно нещо.

— Защо?

— Защото смятам, че знаете.

— Какво да знам? — Тя се огледа наоколо, но не видя нищо, което може да й помогне.

— Знаете, че аз съм оставил онези ковчези — заяви старецът. — Виждам го в очите ви. Няма смисъл да се преструваме.

— Оставили сте първия непосредствено след смъртта на съпругата ви, нали? Вие сте убили онова нещастно момиче в Дънфърмлин.

Той вдигна пръст.

— Не е вярно, аз просто прочетох за изчезването й и отидох там, за да оставя някакъв знак от типа memento mori^[4]. Последваха други… Бог знае какво се е случило с тях. — Тя го видя как пристъпи напред. — Мина известно време, докато моето чувство за загуба се превърне в нещо друго. — Усмивката трепереше на устните му, които блестяха от влагата по тях. — Животът на Ан беше просто… отнет… след месеци агония. Това изглеждаше толкова несправедливо — липсваше мотив, нямаше кой да бъде обвинен… Всички онези тела, по които бях работил… Всички те след смъртта на Ан… Накрая започнах да искам и те да изпитват някакво страдание. — Ръцете му опипаха краищата на масата. — Никога не трябваше да се изпускам за Кенет Ловъл… Един добър историк, естествено, нямаше да може да устои да не провери твърдението ми и да открие обезпокояващи съответствия между миналото и настоящето, нали, госпожице Бърчил? И това бяхте вие, единствената, която направи връзката. Всички онези ковчези, след цялото това време…

Джийн правеше всичко възможно, за да контролира дишането си. Сега се почувства достатъчно силна, за да не се подпира на масата. Накрая пусна краищата й.

— Не разбирам — каза тя. — Вие помагахте на разследването…

— По-скоро му пречех. А и кой може да устои на една такава възможност? В края на краищата, аз разследвах себе си и наблюдавах как другите правят същото…

— Вие ли убихте Филипа Балфур?

Лицето на Девлин се сгърчи от отвращение.

— Нямам нищо общо с това.

— Но сте оставили ковчега…?

— Разбира се, че не съм! — извика той.

— Това означава, че са изминали пет години, откакто за последен път… — тя търсеше подходящите думи, — за последен път сте направили нещо.

Той направи още една крачка към нея. Струваше й се, че чува музика, но изведнъж осъзна, че това всъщност беше Девлин. Мънкаше някаква мелодия.

— Разпознахте ли я? — попита той. Краищата на устните му бяха побелели. — Органистът я свиреше на погребението на Ан. — Девлин кимна леко с глава и се усмихна. — Кажете ми, госпожице Бърчил, какво бихте направили на мое място?

Тя се наведе рязко под масата и посегна да извади едно от длетата в шкафчето. Той рязко я хвана за косата и я издърпа назад. Тя изпищя, а ръцете й продължаваха да търсят някакво оръжие. Напипа хладна дървена дръжка. Усещаше как главата й сякаш гори. Когато загуби равновесие и започна да пада, тя заби длетото в глезена му. Девлин само потръпна. Тя замахна отново, но той вече я влачеше към вратата. Тя успя да стъпи на крака и да се поизправи и двамата паднаха по инерция през вратата в коридора. Длетото беше паднало от ръката й. Джийн стоеше на ръце и колене, когато дойде първият удар и пред очите й просветнаха искри. Спираловидните извивки по килима й се видяха като наредени една до друга въпросителни.

Колко нелепо, помисли тя, че всичко това се случва на нея… Знаеше, че трябва да се изправи на краката си и да отвърне на удара. Той беше стар човек… Последвалият удар я събори отново. Виждаше длетото… Само на три-четири метра от входната врата… Девлин я хвана за краката и я повлече към всекидневната. Ръцете му бяха приклещили глезените й като в менгеме. О, господи, помисли си тя. Господи…

Докато се влачеха по пода ръцете й търсеха да се хванат за нещо или някакъв инструмент, който би могла да използва. Тя изпищя отново. Кръвта бучеше в ушите й и не знаеше дали изобщо издава някакъв звук. Една от тирантите на Девлин се беше откачила, а краят на ризата му висеше изваден от панталоните. Не и това… Само не и това…

Джон никога нямаше да й прости…

Районът около Кенънмилс и Инвърлит не беше труден за обхождане. Нямаше никакви жилищни блокове, а много дискретно богатство. Патрулната кола винаги спираше до вратите на Ботаническата градина срещу парка. Арбъретъм представляваше улица с две платна и слабо движение — прекрасно място за почивка на полицаите в средата на тяхното дежурство. Полицай Антъни Томпсън винаги носеше термос с чай, докато партньорът му Кени Милънд осигуряваше шоколадовите бисквити.

— Прекрасно — каза Томпсън, докато дъвчеше една от тях, въпреки че зъбите му говореха друго. Изпитваше тъпа болка в един от кътниците при всеки допир с нещо сладко. След като не беше посещавал зъболекар от Световното първенство по футбол през 1994 г., Томпсън не изпитваше никакво въодушевление от перспективата за бъдещата си среща с него.

Милънд си сложи захар в чая, Томпсън — не. Именно затова Милънд винаги носеше две пакетчета и лъжица със себе си. Пакетчетата идваха от една верига за бургери, където работеше най-големият син на Милънд. Не беше кой знае каква работа, но имаше някои допълнителни служебни облаги, и освен това се говореше, че синът му Джейсън ще получи сериозно повишение.

Томпсън обичаше американските филми за ченгета, всичко от „Мръсния Хари“ до „Седем“, и когато прекъсваха да починат, понякога си представяше, че са паркирали пред щанд за понички в знойна жега и под ослепително слънце, а радиото — надуто до пръсване. Щеше да им се налага да зарежат кафето си, за да се впуснат в преследване на банкови обирджии или гангстери-убийци… Подобно нещо трудно можеше да се случи в Единбург. Някоя и друга стрелба в бар, няколко малолетни крадци на коли (един от тях — син на приятел), както и едно тяло, намерено във вагонетка — това бяха най-забележителните неща в 20-годишната кариера на Томпсън в полицията. Затова, когато по радиостанцията съобщиха описание на кола и шофьор, Томпсън се сепна.

— Ей, Кени, онази там не отговаря ли на описанието?

Милънд извърна глава и погледна през прозореца към паркираната в съседство кола.

— Не знам — призна той. — Не слушах внимателно, Тони. — Той отхапа отново от бисквитата.

Томпсън обаче се обади по радиостанцията с молба да повторят номера на колата. После отвори вратата си, заобиколи патрулката и започна да оглежда предницата на съседния автомобил.

— Паркирали сме точно до него — каза той на партньора си. После отново се обади по радиостанцията.

Съобщението стигна до Гил Темплър, която изпрати шест полицаи от групата по случая „Балфур“ на мястото, и се обади на полицай Томпсън.

— Как мислите, Томпсън, тя в Ботаническата градина ли е, или в парка Инвърлит?

— Казвате, че е отишла на среща, така ли?

— Така смятаме.

— Ами паркът е доста равен и е лесно да се забележи човек в него. В Ботаническата има някои приятни кътчета, местенца, където можеш да поседнеш, за да си побъбриш с някого.

— Значи, казваш, в Ботаническата градина, така ли?

— Но нея скоро ще я затворят… Така че може би не.

Гил Темплър въздъхна дълбоко.

— Много ми помогна.

— Ботаническата градина е доста голяма, госпожо. Защо не изпратите полицаите там и да извикате някой от персонала да помогне? През това време аз и партньорът ми можем да поемем парка.

Гил обмисли предложението. Не искаше да изплашат Куизмастър или Шивон Кларк. Искаше ги и двамата в Гейфилд Скуеър. Изпратените на мястото офицери можеха да минат за цивилни от разстояние, а униформените — не.

— Не — отвърна тя, — всичко е наред. Ще започнем с Ботаническата градина. Стойте нащрек, в случай че тя се върне при колата си.

След като Томпсън се прибра в патрулната кола, Милънд примирено сви рамене.

— Не може да се каже, че не опита, Тони. — Той приключи с бисквитата и смачка обвивката.

Томпсън не отговори нищо. Ентусиазмът му беше преминал.

— Това означава ли, че ще висим само тук? — попита партньорът му. После протегна чашата си. — Има ли още чай в термоса?

В кафето „Ду Те“ това не го наричаха чай. То по-точно представляваше „билкова отвара“ от касис и женшен. Шивон смяташе, че на вкус е добре, макар и да се чувстваше изкушена да добави капка мляко за убиване на острия вкус. Билков чай и парченце кейк от моркови. Беше си купила ранно издание на вечерния вестник от съседната будка. На трета страница имаше снимка на ковчега на Флип, вдигнат високо, когато го изнасяха от църквата. Имаше поместени и по-малки снимки на родителите и две знаменитости, чието присъствие Шивон пропусна да забележи тогава.

Всичко това след разходката й из Ботаническата градина. Нямаше намерение да стига до края й, но неусетно се оказа близо до източната врата, до улица Инвърлит. От дясната страна имаше магазини и кафета. Оставаше й още време до срещата… Помисли дали да не докара колата си, но реши да я остави там, където беше. А и не знаеше дали ще успее да паркира на другото място. Тогава си спомни, че телефонът й остана пъхнат под седалката. Но вече беше твърде късно — ако се върне обратно през Ботаническата градина, а после дойде с колата или пеша дотук, щеше да закъснее за срещата. А и не можеше да е сигурна колко търпелив ще се окаже Куизмастър.

След като взе решение, тя остави вестника на масата в кафето и се запъти обратно към Ботаническата градина, но след като влезе, продължи по Инвърлит Роу. Непосредствено преди игрището за ръгби, тя зави надясно по ставащата все по-тясна пътека. Започна бързо да се здрачава, когато тя приближи вратите на гробището „Уористън“.

Никой не отговаряше на звънеца на Доналд Девлин, затова Ребус започна да натиска останалите произволно, докато някой най-накрая се отзова. Ребус се представи и му отвориха входната врата. Непосредствено зад него вървеше Елън Уайли. Тя на практика го изпревари нагоре по стъпалата и стигна първа до вратата на Девлин, като започна да блъска с юмруци по нея, да я рита с крака, да натиска звънеца и да хлопа по пощенската кутия.

— Нищо обещаващо — призна тя.

Притаил дъх Ребус приклекна пред процепа на кутията за писма и повдигна капачето.

— Професор Девлин? — извика той. — Джон Ребус е. Трябва да разговарям с вас. — На долната площадка една от вратите се отвори и се показа някакво лице.

— Всичко е наред — успокои Уайли разтревожения съсед. — Ние сме от полицията.

— Ш-ш-т! — изсъска Ребус и сложи ухо до процепа.

— Какво става? — прошепна Уайли.

— Чувам нещо… — отвътре долитаха звуци, подобни на мяукането на котка. — Девлин няма домашни любимци, нали?

— Поне аз не знам.

Ребус отново погледна през процепа. Коридорът беше празен. Вратата към всекидневната се намираше в далечния край и стоеше леко открехната. Завесите сякаш бяха спуснати, за да не може да се види какво става в стаята. Той изведнъж отвори широко очи.

— Боже господи — възкликна Ребус и се изправи. Отдръпна се и ритна вратата, после отново. Дървото изкънтя, но не поддаде. Той го блъсна с рамо. Никакъв ефект.

— Какво става? — попита Уайли.

— Вътре има някой.

Той се готвеше да атакува отново вратата, когато Уайли го спря.

— Заедно — предложи тя.

Така и направиха. Преброиха до три и блъснаха вратата едновременно. Касата на вратата изпука. При втория удар не издържа и вратата се отвори навътре, а Уайли падна през нея и се озова на четири крака. Когато вдигна глава, тя видя онова, което и Ребус преди нея. Почти на нивото на пода някаква ръка беше захванала вратата на всекидневната и се опитваше да я отвори. Ребус се втурна напред и нахълта през отвора. Оказа се Джийн, охлузена и пребита, лицето й представляваше някаква маска от слуз и кръв, а косата й — сплъстена от пот и още кръв. Едното й око беше подуто и напълно затворено. От устата й изтичаше розова слюнка, докато дишаше.

— Боже господи! — възкликна Ребус, като се свлече на колене пред нея и започна да оглежда видимите поражения. Не искаше да я докосва, защото можеше да има нещо счупено. Не искаше да я боли повече от това.

Уайли също влезе в стаята и огледа сцената. Сякаш половината вещи от апартамента лежаха разхвърляни по пода и една кървава следа показваше пътя, по който Джийн Бърчил беше пропълзяла до вратата.

— Извикай линейка! — нареди й Ребус с треперещ глас. После промълви: — Джийн, какво ти е направил? — Тогава видя как здравото й око се изпълни със сълзи.

Уайли се обади за линейката. В един момент й се стори, че чува някакъв шум в коридора отвън — нервният съсед вероятно си секнеше носа. Надникна, но не видя нищо. Даде адреса и отново подчерта, че става въпрос за спешен случай, след което приключи разговора. Ухото на Ребус беше близо до лицето на Джийн. Уайли разбра, че тя се опитва да каже нещо. Устните й бяха подути, а зъбите й — изкъртени.

Ребус погледна към Уайли с широко отворени очи.

— Пита дали сме го хванали?

Уайли веднага разбра какво има предвид, изтича до прозореца и дръпна завесите. Доналд Девлин пресичаше улицата като подтичваше, влачеше единия си крак по земята и държеше кървящата си лява ръка пред тялото.

— Копеле! — извика Уайли и хукна към вратата.

— Не! — изрева след нея Ребус. После се изправи. — Той е мой!

Докато тичаше надолу, прескачайки стъпалата, Ребус си даде сметка, че Девлин сигурно се е криел в една от другите стаи. Изчакал е, докато са били заети във всекидневната и след това се е измъкнал. Бяха му попречили да си свърши работата докрай. Опита се да не мисли какво щеше да стане с Джийн, ако не бяха…

Когато Ребус изскочи на улицата Девлин не се виждаше никъде, но капките от кръвта му се оказаха достатъчно ярка следа. Мерна го да пресича Хау стрийт и да се отправя към улица Сейнт Стивън. Ребус постепенно го настигаше, когато стъпи накриво и си изкълчи глезена. Девлин може и да беше на 70 години, но това нямаше голямо значение — той притежаваше силата и решителността на обсебените. Ребус го знаеше от собствен опит при едно преследване. Отчаянието и адреналинът представляваха страшна комбинация…

Капките кръв продължаваха да му показват пътя. Ребус намали темпото, като се опитваше да прехвърли част от тежестта от изкълчения върху здравия си крак, а в съзнанието си виждаше единствено лицето на Джийн. Набра някакъв номер на мобилния си телефон, но го сгреши и се наложи да го набере отново. Когато отсреща му се обадиха, той извика помощ.

— Няма да затварям телефона — каза той. По този начин можеше да ги уведоми, ако Девлин изведнъж се качи на такси или автобус.

Той отново виждаше Девлин, преди последният да завие по Кър стрийт. Когато Ребус стигна до ъгъла, се оказа, че го е загубил отново. Улицата пред него беше пълна с пешеходци и коли — обичайното вечерно пъплене към дома. При толкова много хора наоколо, ставаше все по-трудно да върви по следата. Пресече улицата при светофара и се озова на моста над река Лийт. Девлин би могъл да поеме в няколко посоки, а следата се губеше. Дали е тръгнал към Сондърс стрийт или се е върнал обратно към площад Хамилтън? Ребус се подпря с едната ръка на парапета, за да облекчи тежестта от изкълчения си глезен и погледна надолу към лениво течащата река.

Тогава забеляза Девлин на пътеката, водеща надолу към брега.

Ребус вдигна телефона и съобщи местоположението си. През това време Девлин погледна назад и го видя. Старецът забърза крачка, но после изведнъж я забави. Спря на място, а останалите хора трябваше да го заобикалят, за да минат по пътеката. Един от тях искаше да му предложи помощта си, но Девлин махна с ръка. Обърна се и застана очи в очи с Ребус, който се придвижваше към края на моста, за да слезе надолу по стъпалата. Девлин не помръдваше. Ребус отново съобщи къде се намира, после пъхна телефона в джоба си, за да са свободни ръцете му.

Докато се приближаваше към Девлин, той забеляза драскотините по лицето му и си даде сметка, че Джийн не му е останала длъжна. Девлин разглеждаше окървавената си ръка, когато Ребус спря на два метра от него.

— Знаете ли, че ухапването от човек може да се окаже доста опасно — каза му Девлин. — Но с госпожица Бърчил поне съм сигурен, че не би трябвало да се тревожа за опасност от хепатит или СПИН. — Той вдигна очи. — Когато ви видях на онзи мост, изведнъж ме осени една мисъл. Внезапно си помислих — те не разполагат с нищо.

— В какъв смисъл?

— Нямате никакво доказателство.

— Е, винаги можем да започнем с опит за убийство. — Ребус пъхна ръката си в джоба и извади телефона.

— На кого ще се обаждате? — попита Девлин.

— Не искате ли линейка? — Ребус вдигна телефона и пристъпи напред.

— Само два-три шева — констатира Девлин, оглеждайки раната отново. От косата и лицето му се стичаше пот. Дишаше тежко, а от гърдите му се чуваше хриптене.

— Вече не можете да се справяте като сериен убиец, а, професоре?

— Мина доста време — съгласи се той.

— Бети-Ан Джеспърсън ли беше последната?

— Не съм сторил нищо на младата Филипа, ако това е въпросът.

— Някой ви е откраднал идеята?

— На първо място тя не беше точно моя.

— Има ли и други?

— Други?

— Жертви, за които не знаем.

Усмивката на Девлин отвори някои от прорезите по лицето му.

— Четири не са ли достатъчно?

— Вие ми кажете.

— Изглеждаше… задоволително. Без някаква особена връзка помежду им. Две от телата дори не бяха намерени.

— Само ковчезите.

— Които можеше никога да не бъдат свързани един с друг.

Ребус кимна бавно, без да казва нищо.

— Аутопсията ли беше поводът? — попита Девлин накрая. — Ребус отново кимна. — Знаех, че това е риск.

— Ако ни бяхте казали от самото начало, че сте участвали в аутопсията в Глазгоу, едва ли щяхме да се усъмним.

— Но тогава не знаех дали няма да намерите и нещо друго. Някакви други връзки, искам да кажа. А когато видях, че няма да стигнете доникъде, вече беше твърде късно. Не можех да кажа „О, по някаква случайност, аз бях единият от патолозите“, не и след като вече бяхме прегледали докладите.

Той опипа лицето си с пръсти и разбра, че от раните му тече кръв. Ребус леко приближи телефона напред.

— Да извикам линейка…? — предложи той.

Девлин поклати глава.

— След малко. — Жена на средна възраст мина покрай тях и очите й се разшириха от ужас, когато видя Девлин. — Паднах по стълбите — успокои я той. — Чакаме помощ.

Тя се отдалечи забързано.

— Мисля, че казах повече от достатъчно, нали, инспектор Ребус?

— Не съм аз този, който трябва да каже, господине.

— Надявам се, че сержант Уайли няма да има неприятности.

— За какво?

— Че не ме е следила по-внимателно, докато проучвах докладите от аутопсиите.

— Смятам, че не тя е човекът, който има проблеми.

— Непотвърдени доказателства. Не е ли такъв случаят, инспекторе? Думата на една жена срещу моята? Сигурен съм, че ще успея да намеря някакъв правдоподобен мотив за борбата си с госпожица Бърчил. — Той огледа ръката си. — Човек почти може да каже, че аз съм жертвата. А и да бъдем честни — с какво друго разполагате? Две удавяния, две изчезнали жени, никакви доказателства.

— Е — поправи го Ребус, — никакви други доказателства освен това. — Той вдигна телефона малко по-високо. — Беше включен, още когато го извадих от джоба си и свързан с нашия Комуникационен център в Лийт. — Той постави телефона до ухото си. Погледна назад през рамо и видя, че по стъпалата от моста слизаха униформени полицаи. — Записахте ли всичко? — попита той по телефона. После погледна към Девлин и се усмихна. — Както виждате, записваме всеки разговор.

Ентусиазмът на Девлин се изпари и раменете му увиснаха. Тогава се завъртя на пети, готов да побегне. Но ръката на Ребус се стрелна като змия и го сграбчи здраво за рамото. Девлин се опита да се освободи. Единият му крак се подхлъзна и той залитна, като повлече Ребус със себе си. Двамата паднаха тежко в реката. Тя не беше дълбока и Ребус усети как рамото му докосна някакъв камък. Когато се опита да се изправи, краката му потънаха до глезените в тиня. Той още държеше Девлин и когато плешивата му глава се появи над повърхността, а очилата му липсваха, Ребус отново видя в него чудовището, пребило Джийн. Протегна свободната си ръка към врата на професора и го натика обратно под водата. Ръцете на професора изскочиха над водата, започнаха да пляскат и да се борят за въздух. Накрая пръстите му се вкопчиха в ръката на Ребус и ревера на сакото му.

Той се почувства отново спокоен, както е бил винаги в живота си. Водата се плискаше около него — леденостудена, но някак си успокояваща. На моста имаше хора, които гледаха надолу, а полицаите нагазиха в реката близо до тях. Бледожълтото слънце ги наблюдаваше отгоре, застинало над един разкъсан облак. Водата изглежда действаше на Ребус пречистващо. Вече не чувстваше изкълчения си глезен, не усещаше почти нищо. Джийн щеше да се оправи, той — също. Ще се изнесе от апартамента на Ардън стрийт, ще си намери нещо друго, някое скрито местенце… може би близо до вода.

Някой го сграбчи отзад за ръката — един от униформените.

— Пусни го!

Този вик го извади от унеса. Ребус отпусна пръсти и Доналд Девлин се изправи на дневната светлина, като пръскаше слюнки и кашляше от задушаване, а повърната вода се стичаше по брадичката му.

Вкарваха Джийн Бърчил в линейката, когато мобилният телефон на Ребус започна да звъни. Един от облечените в зелено лекари обясняваше, че не могат да преценят дали е увреден гръбначния стълб или врата, поради което я бяха сложили на носилка със завързани глава и врат.

Ребус не откъсваше очи от Джийн, докато се опитваше да разбере какво казват.

— Няма ли да отговорите? — попита лекарят.

— На кое?

— На телефона.

Ребус го вдигна към ухото си. Докато се бореше с Девлин, мобилният му беше паднал на пътеката. Оказа се издраскан и пукнат, но поне продължаваше да работи.

— Ало?

— Инспектор Ребус?

— Да.

— Обажда се Ерик Бейн.

— Да?

— Случило ли се е нещо?

— Доста неща, да.

След като вкараха носилката в линейката, Ребус погледна към прогизналите си дрехи.

— Някакви вести за Шивон?

— Затова се обаждам.

— Какво се е случило?

— Нищо. Не мога да се свържа с нея. Мислят, че е в Ботаническата градина. Половин дузина полицаи я търсят там.

— И?

— Имам нещо ново за Куизмастър.

— И нямаш търпение да го кажеш на някого ли?

— Мисля, че да.

— Не съм сигурен, че си попаднал на подходящия човек, Бейн. В момента съм малко зает.

— О!

Ребус вече беше в линейката, седнал отстрани на носилката. Джийн лежеше със затворени очи, но когато той докосна ръката й, енергията му се възвърна.

— Извинявай? — каза той, тъй като не чу последните думи на Бейн.

— Тогава на кого би трябвало да го съобщя? — повтори въпроса си Бейн.

— Не знам. — Ребус въздъхна. — Добре, кажи ми за какво става въпрос.

— Специалното звено — забързано започна Бейн. — Един от имейл адресите, които Куизмастър е използвал, е регистриран на името на Филипа Балфур.

Ребус не разбираше — нима Бейн искаше да каже, че Флип Балфур е била Куизмастър…?

— Мисля, че нещата се връзват — продължи Бейн. — Като се има предвид и Интернет сметката на Клеър Бензи.

— Не те разбирам. — Клепачите на Джийн потрепнаха. Внезапен пристъп на болка, предположи Ребус. Той отпусна пръстите на ръката си, които стискаха нейната.

— Ако Бензи е заела лаптопа си на Филипа Балфур, тогава имаме два компютъра на едно и също място — и двата използвани от Куизмастър.

— Да?

— И ако изключим госпожица Балфур като заподозряна…

— Тогава търсим някой, който е имал достъп и до двата компютъра, така ли?

Последва мълчание, след което Бейн продължи:

— Струва ми се, че гаджето на Флип отново се появява в картинката, а на теб?

— Не знам. — На Ребус му беше трудно да се концентрира. Той изтри потта от челото си с ръка.

— Винаги можем да го попитаме…

— Шивон е отишла да се срещне с Куизмастър — каза Ребус. После направи пауза. — Казваш, че е в Ботаническата, така ли?

— Да.

— Откъде знаем?

— Колата й е паркирана точно пред нея.

Ребус се замисли за миг: Шивон знаеше, че те ще я търсят. Дали не беше оставила нарочно колата там, за да ги заблуди…

— А ако не е там? — попита той. — Ами ако има среща с него някъде другаде?

— Как да разберем?

— Може би в апартамента на Костело… — Той погледна към Джийн. — Виж какво, Бейн, наистина не мога да участвам в това… Не точно в този момент.

Очите на Джийн се отвориха. Тя промълви нещо.

— Задръж, Бейн — каза Ребус. После наведе глава към Джийн.

— Добре… — изфъфли тя.

Искаше да му каже, че ще се оправи. Че сега той трябва да помогне на Шивон. Ребус извърна глава и очите му срещнаха погледа на Елън Уайли, която стоеше на пътя и чакаше вратите да се затворят. Тя кимна бавно, за да му покаже, че ще остане с Джийн.

— Бейн? — извика той по телефона. — Ще се срещнем пред апартамента на Костело.

Когато Ребус пристигна там, Бейн вече се беше изкачил по витата стълба и чакаше пред вратата на Костело.

— Струва ми се, че го няма — каза Бейн, като приклекна, за да погледне през отвора на пощенската кутия.

Ребус го побиха тръпки, когато се сети какво видя, като надникна по същия начин в апартамента на Девлин.

Бейн се изправи отново.

— Няма никакъв признак на… Мили боже, човече, какво се е случило с теб?

— Уроци по плуване. Нямах време да се преоблека. — Ребус погледна към вратата, после към Бейн. — Заедно? — предложи той.

Бейн го изгледа на свой ред.

— Това не е ли незаконно?

— Заради Шивон — каза единствено Ребус.

И двамата скочиха върху вратата, като преброиха до три.

Бейн знаеше какво търси вътре — компютър. Намери два в спалнята — и двата — лаптоп.

— Единият е на Клеър Бензи — предположи Бейн, — а другият — неговият или на някой друг.

Единият от компютрите се оказа включен. Бейн се свърза с Интернет доставчика на Костело и отвори документите му.

— Няма време да пробвам с парола — каза той по-скоро на себе си, отколкото на Ребус. — Така че можем да прочетем само старите съобщения. — Но там нямаше никакви имейли до или от Шивон. — Изглежда изтрива всичко веднага — предположи Бейн.

— Или търсим не където трябва. — Ребус огледа стаята. Разхвърляно легло, книги, пръснати по пода. Някакви бележки за есе на бюрото до персоналния компютър. Чорапи, гащета и тениски се подаваха от скрина, но най-горното чекмедже стоеше затворено. Ребус отиде до него, като накуцваше и го отвори внимателно. Вътре имаше карти и пътеводители, включително и един за Артърс Сийт. Пощенска картичка с параклиса в Рослин и друг пътеводител.

— Ето че попаднахме на точния адрес — отбеляза той.

Бейн стана и се приближи.

— Всичко, от което би могъл да има нужда един добре подготвен Куизмастър. — Бейн посегна да бръкне в чекмеджето, но Ребус го плесна по ръката.

— Не пипай нищо! — После се опита да отвори чекмеджето още по-широко. Нещо се беше запънало. Извади писалка от джоба си и го освободи — справочник за Единбург от А до Я.

— Отворен е на Ботаническата градина — констатира Бейн с известно облекчение. Ако Дейвид Костело беше там, сигурно вече са го закопчали.

Но Ребус не беше толкова убеден. Той изучаваше останалата част от страницата. После погледна към леглото на Костело. Пощенски картички на стари надгробни паметници… малка снимка в рамка на Костело с Флип Балфур, с друг надгробен камък в самия ъгъл, близо до рамката. Запознали се на някакво вечерно парти… Закусвали на следващата сутрин и после се разхождали из гробището „Уористън“. Така му каза Костело. Гробището „Уористън“ се намираше точно срещу Ботаническата градина. На същата страница в справочника.

— Знам къде е — тихо заяви Ребус. — Знам къде ще се срещне с него. Хайде. — Той излезе на бегом от стаята и ръката му посегна към мобилния. Детективите, които обикаляха из Ботаническата, можеха да стигнат до „Уористън“ за две минути.

— Здравей, Дейвид.

Той още беше с дрехите от погребението, включително и слънчевите очила. Усмихна се, когато тя тръгна към него. Той просто си седеше там, а краката му висяха от стената. Скочи на земята и изведнъж се оказа пред нея.

— Ти се досети — каза той.

— Нещо такова.

Той погледна часовника си.

— Подранила си.

— А ти още повече.

— Трябваше да разузная обстановката, да видя дали не ме лъжеш.

— Казах, че ще дойда сама.

— И ето че дойде. — Той се огледа отново.

— Тук има доста пътища за отстъпление — заяви Шивон, учудена от неговото спокойствие. — Затова ли реши да се срещнем тук?

— Тук за първи път осъзнах, че обичам Флип.

— Да я обичаш толкова много, че чак да я убиеш?

Лицето му помръкна.

— Не знаех, че ще се стигне дотам.

— Така ли?

Той поклати глава.

— Поне не до момента, когато я хванах с ръце за гърлото… Мисля, че дори тогава не знаех.

Тя пое дълбоко въздух.

— Но все пак го направи.

Той кимна.

— Да, така е. — Вдигна очи към нея. — Това искаше да чуеш, нали?

— Исках да се срещна е Куизмастър.

Той разтвори ръце.

— На ваше разположение.

— Освен това искам да знам защо.

— Защо? — Той направи с устните си голямо О. — Колко причини искаш? Нейните приятелчета? Нейните претенции? Как продължаваше да ме дразни и да търси скандали, за да се разделим така, че да ме гледа как пълзя обратно към нея?

— Можел си да си отидеш завинаги.

— Но аз я обичах! — Той се изсмя, сякаш искаше да признае собствената си глупост. — Постоянно й го повтарях и знаеш ли какво ми отвръщаше тя?

— Какво?

— Че аз не съм единственият.

— Раналд Мар?

— Този стар пръч, да. Още преди да завърши училище. И продължаваше с това, дори след като вече бяхме заедно! — Дейвид спря и преглътна. — Толкова мотиви стигат ли ти, Шивон?

— Изкарал си си яда на Мар, като си осакатил фигурката на неговото войниче, и все пак Флип… Трябваше ли да убиеш Флип? Това не ми се струва много честно.

— Ти не можеш да разбереш.

Тя го погледна.

— Мисля обаче, че разбирам, Дейвид. Чисто и просто ти си един страхливец. Твърдиш, че не знаеш дали си щял да убиеш Флип онази вечер. Това е лъжа. Планирал си го отдавна, през цялото време… И след като си го извършил, си се направил на господин Спокойствие и си разговарял с разтревожените й приятели, няма и час, след като си я убил. Знаел си точно какво правиш, Дейвид. Ти си бил Куизмастър. — Тя замълча. Той гледаше някъде напред и поглъщаше всяка нейна дума. — Има нещо, което не разбирам… Изпратил си съобщение на Флип след смъртта й?

Той се усмихна.

— На същия ден, в нейния апартамент, докато Ребус ме наблюдаваше, а ти се занимаваше с нейния компютър… Тогава той ми каза, че съм единственият заподозрян.

— И ти си решил да опиташ да ни хвърлиш по погрешна следа?

— Идеята беше да изпратя само това съобщение… Но когато ти отговори, не можах да устоя. Запалих се по тази игра също като теб, Шивон. Играта ни обсеби и двамата. — Очите му блестяха. — Това не е ли нещо велико?

Той очевидно очакваше отговор, затова тя кимна бавно.

— Мислиш ли да ме убиеш, Дейвид?

Костело рязко поклати глава, раздразнен от подобно предположение.

— Много добре знаеш отговора на този въпрос — ядосано каза той. — Иначе нямаше да дойдеш. — Отиде до един нисък надгробен камък и се подпря на него. — Може би нищо от това нямаше да се случи, ако не беше професорът.

Шивон помисли, че не е чула добре.

— Кой професор?

— Доналд Девлин. Първия път, когато ме видя след случката, той се досети, че аз съм я убил. Затова измисли онази история, че някой се е въртял отвън. Опитваше се да ме защити.

— Но защо ще го прави, Дейвид? — Чувстваше се странно, когато произнасяше името му. Искаше й се да го нарича „Куизмастър“.

— Заради всичко, за което разговаряхме… за това, как можеш да извършиш убийство, без да те хванат.

— Професор Девлин?

Той я погледна.

— О, да, той също е убивал. Старият негодник ми разказа всичко и ме подстрекаваше да бъда като него… Май се оказа добър учител, а? — Той прокара ръце по надгробния камък. — Разговаряхме дълго на стълбището. Искаше да знае всичко за мен, за моите ранни години, за бунтарския ми период. Веднъж отидох в апартамента му. Тогава ми показа онези изрезки… Хора, които са изчезнали или са се удавили. Дори имаше една за някакъв немски студент…

— Оттам ли ти хрумна идеята?

— Възможно е. — Той сви рамене. — Кой знае откъде идват идеите? — Дейвид замълча. — Аз й помогнах, да знаеш! Тя беше адски впечатлена. Всичките тези загадки… Направо си скубеше косите, докато не се появих… — Той се засмя. — Флип не разбираше много от компютри. Аз й измислих псевдонима „Флипсайд“, после й изпратих първата загадка.

— Отишъл си в апартамента й и си й казал, че си разгадал Хелбанк…

Костело си спомни и кимна.

— Тя нямаше да тръгне с мен, ако не й бях обещал да я закарам до вкъщи след това… Току-що ме беше изритала отново — този път за последно, като натрупа всичките ми дрехи на един стол, а след Хелбанк щеше да ходи да се черпи с всички онези гадни нейни приятелчета… — Той стисна очи за миг, после ги отвори и примига, като се обърна с лице към Шивон. — Започнеш ли веднъж, не можеш да спреш… — Костело сви рамене.

— Не се ли стигна до Затвора?

Той бавно поклати глава.

— Тази загадка беше само за теб, Шивон…

— Не знам защо си продължавал да се връщаш при нея, Дейвид, нито какво си си мислил, че ще докажеш с играта, но ми е ясно едно — ти никога не си я обичал. Искал си да я контролираш — кимна тя в подкрепа на твърдението си.

— Някои хора обичат да бъдат контролирани, Шивон. — Очите му бяха вперени в нейните. — Това не важи ли и за теб?

Тя се замисли за момент… Или по-скоро се опита да го направи. Отвори уста и понечи да каже нещо, но някакъв шум я спря. Той рязко извърна глава — двама мъже приближаваха към тях, а на петдесетина метра зад тях вървяха още двама.

Костело бавно се извърна към Шивон.

— Разочарован съм от теб.

Тя поклати глава.

— Това не е мое дело.

Той скочи от камъка и се втурна към стената, ръцете му достигнаха върха, а краката му търсеха на какво да стъпят. Детективите също се затичаха, а единият от тях извика. „Спри го!“ Шивон само наблюдаваше без да помръдне. Куизмастър… Беше му дала думата си… Единият му крак намери някаква издатина и той успя да се повдигне. Шивон се хвърли към стената, сграбчи го за другия крак с двете си ръце и го затегли надолу. Той се опита да я изрита, но тя не го пускаше, а едната й ръка се протегна към якето му и се опита да го издърпа обратно. Тогава и двамата полетяха надолу, но само той извика. Слънчевите му очила прелетяха край нея като на забавен кадър. Наблюдаваше ги, докато паднаха на земята. Той се строполи тежко върху нея и изкара въздуха от дробовете й. Тя почувства болка, когато главата й се удари в тревистата земя. Костело се изправи на крака и побягна, но двама от полицаите го хванаха и го свалиха обратно на земята. Той успя да извърне главата си настрани, така, че да вижда Шивон. Деляха ги не повече от два метра. Чертите му се изкривиха от омраза и той се изплю в лицето й. Храчката му уцели брадичката й и остана там. Тя изведнъж почувства, че няма сили да я избърше.

Джийн спеше, но лекарят успокои Ребус, че тя ще се оправи — прорезни рани и охлузвания. „Нищо, което времето да не може да излекува.“

— Силно се съмнявам в това — каза той на лекаря.

Елън Уайли стоеше до леглото й. Ребус отиде при нея.

— Искам да ти благодаря.

— За какво?

— Най-малкото за това, че ми помогна да разбием вратата на Девлин. Никога нямаше да се справя сам.

В отговор тя само сви рамене.

— Как е глезенът? — попита Елън.

— Издува се красиво като балон, благодаря.

— Седмица-две отпуск по болест — каза тя.

— Може и повече, ако съм погълнал вода от река Лийт.

— Чувам, че самият Девлин е успял да погълне немалко количество от същата вода. — Тя го изгледа. — Подготви ли се да даваш обяснение?

Той се усмихна.

— Предлагаш ми да излъжеш в моя защита ли?

— Само кажи.

Той кимна бавно.

— Проблемът е, че една дузина свидетели биха могли да кажат друго.

— А ще го направят ли?

— Просто трябва да изчакаме и ще разберем — отвърна Ребус.

После тръгна куцукайки към Хирургическото отделение, където правеха на Шивон два-три шева по раните на главата. Ерик Бейн беше там. Те прекъснаха разговора си, когато Ребус приближи.

— Ерик току-що ми обясняваше — каза Шивон — как си открил къде ще бъда.

Ребус кимна.

— И как сте влезли в апартамента на Дейвид Костело.

Ребус направи учудена физиономия.

— Мистър Рамбо — продължи тя — разбива вратата на заподозрян, без никакво право или разрешение.

— Технически погледнато — отговори й Ребус, — през това време бях отстранен от работа, което означава, че не съм бил действащ полицай.

— Което влошава нещата още повече. — Тя се обърна към Бейн. — Ерик, ще трябва да го прикриеш.

— Вратата беше отворена, когато отидохме там — изрецитира Бейн. — Най-вероятно Ребус е влязъл там по погрешка.

Шивон кимна и му се усмихна. После стисна ръката на Бейн.

Доналд Девлин беше под полицейска охрана в една от специалните стаи на болницата „Уестърн Дженерал“. Той за малко не се удави в реката и сега се намираше в състояние, което лекарите наричаха „кома“.

— Да се надяваме, че ще остане там — беше коментарът на заместник-началника на Главното полицейско управление Колин Карсуел. — Така поне ни спестява разходи.

Карсуел изобщо не проговори на Ребус. Гил му каза да не се тревожи:

— Избягва те, защото мрази да се извинява.

Ребус кимна.

— Току-що бях при един доктор — уведоми я той.

Тя го погледна.

— Е?

— Това не може ли да се брои за моя преглед…?

Дейвид Костело остана под арест в Гейфилд Скуеър. Ребус не искаше да ходи там. Знаеше, че колегите ще отворят няколко бутилки уиски и бира, а шумът от празненството щеше да се чува в стаята, където се провеждаше разпитът на Костело. Спомни си, когато попита Доналд Девлин, дали младият му съсед е способен да извърши убийство: „Не е достатъчно интелигентно за човек като Дейвид“. Но все пак Костело беше намерил начин да го извърши, а Девлин го защити… Старият прикрива младия.

Ребус се прибра вкъщи и обиколи апартамента си. Даде си сметка, че това е единственото постоянно нещо в живота му. Всички случаи, по които работеше, чудовищата, които срещаше… Той се занимаваше с тях тук, седнал във фотьойла си, загледан през прозореца. Намираше място за тях в „тъмната половина“ на своето съзнание и те оставаха там.

Ако се откажеше от този апартамент, какво щеше да му остане? Тогава нямаше да има нито център на неговата вселена, нито клетка за неговите демони…

Утре ще се обади на брокерката и ще й каже, че няма да се мести.

Утре.

А тази вечер трябваше да попълва нови клетки…

Бележки

[1] Рицар от Ордена на тамплиерите. — Б.пр. ↑

[2] Английската дума „box“ в превод може да означава ковчег. — Б.пр. ↑

[3] Дърводелски инструмент за прави ъгли. — Б.пр. ↑

[4] От латински „Помни смъртта“. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Иън Ранкин Водопадът (13)

Метаданни

Данни

Водопадът

Информация

История

Сваляне / Връзки

13

Иън Ранкин
Водопадът (13)