Иън Ранкин
Водопадът (11)

11

— Господи, тази музика направо ме оглуши — каза Ребус.

Излязоха на тротоара пред концертната зала, а небето — все още светло, когато влязоха, сега беше тъмно.

— Значи не ходиш често на такива концерти? — попита тя. Нейните уши също бучаха. Усети се, че говори прекалено силно, нещо като компенсация.

— Отдавна не бях ходил — призна той.

Публиката представляваше някаква странна смесица от тийнейджъри, стари пънкари и хора на възрастта на Ребус… най-много година-две по-големи. Рийд изкара доста нови неща, които Ребус не разпозна, но измежду тях и някои от класическите си парчета. Последният път когато идва тук, имаше концерт на UB40, по времето, когато издадоха втория си албум. Не искаше да се замисля колко отдавна е било това.

— Да пийнем ли по нещо? — предложи Джийн.

Това правеха през цялото време досега — вино с обяда, после по едно бързо в „Оксфорд Бар“. Дълга разходка до Дийн Вилидж й по крайбрежието на Лийт. По време на разходката си по поречието на Лийт седнаха на една пейка и разговаряха. Последваха нови две питиета в един пъб на брега. Обсъдиха варианта да вечерят по-рано, но още се чувстваха сити след „Сейнт Оноре“. После вървяха пеша до концертната зала. И тъй като още беше рано, първо се отбиха в пъба „Конан Дойл“ за по едно, а после — в барчето на театъра.

В един момент Ребус каза „Бих си помислил, че не близваш алкохол“. Веднага след това съжали за забележката си. Но Джийн само сви рамене.

— Имаш предвид заради Бил ли? Нещата не се правят така. Хората са различни. Някои от тях също се пропиват, а други се заклеват повече да не посегнат към чашата. Но не пиенето е виновно, а човекът, който пие. През цялото време, докато Бил имаше този проблем, аз продължавах да се черпя. Никога не съм му изнасяла лекции и не спрях да си пийвам… защото знам, че пиенето не означава нищо за мен. — Тя замълча. — А при теб как е?

— При мен? — на свой ред сви рамене Ребус. — Просто пия, за да съм по-контактен.

— И в кой момент ставаш такъв?

Те се засмяха и изоставиха темата. Сега, малко след единайсет часа в съботната вечер, улицата беше пълна с пийнали хора.

— Къде предлагаш да отидем? — попита Джийн.

Ребус погледна часовника си. Сещаше се за доста барове, но не искаше да води Джийн на такива места.

— Можеш ли да издържиш още малко музика?

Тя сви рамене.

— Каква музика?

— Акустична. Но ще стоим прави.

Тя се замисли.

— Не се ли намира някъде между това място и апартамента ти?

Той кимна.

— Знаеш ли, у дома е малко…

— Знам какво е. — Очите им се срещнаха. — Е, ще ме поканиш ли?

— Искаш ли да останеш през нощта?

— Искам да ме поканиш.

— Разполагам само с един дюшек на пода.

Тя се засмя и стисна ръката му.

— Нарочно ли го правиш?

— Кое?

— Да се опитваш да ме откажеш?

— Не, просто… — Той сви рамене. — Не искам ти да…

Джийн го прекъсна с целувка.

— Няма — обеща тя.

Той я погали по ръката и я прегърна.

— Още ли настояваш да пийнем по едно преди това?

— Защо не? Далече ли е?

— Точно до мостовете. Нарича се „Кралският дъб“.

— Тогава ме води натам.

Те вървяха ръка за ръка и Ребус полагаше всички усилия да не се чувства неудобно. По пътя се усети, че продължава да разглежда лицата на минувачите, в търсене на познати физиономии — колеги или бивши престъпници, без да може да каже кои от тях би искал да срещне по-малко.

— Никога ли не можеш да се отпуснеш? — попита Джийн в един момент.

— Мислех, че правя доста добра имитация.

— Почувствах го на концерта. Част от мислите ти бяха на друго място.

— Професионална деформация.

— Не мисля. Гил успява да се изключи. Предполагам, че и повечето ти колеги от Криминалния отдел.

— Може би не чак толкова много. — Той се сети за Шивон и си я представи как седи в дома си, вперила очи в лаптопа и Елън Уайли със своя гняв някъде… И Грант Худ с разхвърляни из леглото му материали, опитвайки се да запомни имена и лица. А какво ли прави Фермера? Чисти с кърпа вече изчистените повърхности? Имаше някои като Хай-Хоу Силвърс и Джо Дики, които пък трудно превключваха на работна вълна, но за сметка на това автоматично се изключваха в края на деня. Други като Бил Прайд и Боби Хогън бачкаха яко, но оставяха работата в участъка, успявайки като с магическа пръчка да отделят личния си живот от службата.

И накрая идваше ред на самия Ребус, който от дълго време поставяше работата на първо място… защото това му спестяваше необходимостта да се изправи лице в лице с някои лични проблеми.

Джийн прекъсна мислите му с въпрос.

— Някъде по пътя има ли денонощен магазин?

— И не само един, защо?

— Закуската — нещо ми подсказва, че хладилникът ти едва ли ще е зареден като пещерата на Аладин.

 

 

Понеделник сутринта. Елън Уайли отново седеше на бюрото си в онова, което всички в полицията наричаха Уест Енд, като имаха предвид полицейския участък на улица „Торфикхен“. Тя се върна с аргумента, че тук ще й бъде по-лесно да работи, защото има повече свободно място. Колегите й се занимаваха с две намушквания с нож през уикенда, едно улично нападение, три семейни скандала и един палеж. Минавайки край нея те я питаха за случая „Балфур“. Тя очакваше Рейнолдс и Шъг Дейвидсън по-специално — една наистина страховита двойка, да кажат нещо за появата й по телевизията, но те не го направиха. Може би й съчувстваха или по-скоро демонстрираха солидарност. Дори и в малък град като Единбург между различните участъци имаше съперничество. Ако при разследването на случая „Балфур“ станеше някакъв гаф със сержант-детектив Елън Уайли, това на практика удряше по реномето на Уест Енд.

— Нови задачи ли? — попита Шъг Дейвидсън.

Тя поклати глава.

— Проследявам една нишка, а дали ще го правя тук или там, няма значение.

— Да, но тук си доста далеч от блясъка на славата.

— От кое?

Той се усмихна.

— От голямата картина, от главното разследване, от центъра на всичко.

— Аз съм в центъра на Уест Енд — отговори му тя, — и това ми стига. — Това й спечели намигване от страна на Дейвидсън и аплодисменти от Рейнолдс. Тя се усмихна — беше си отново у дома.

Това обаче не й даваше мира през почивните дни — начинът, по който я изтикаха в периферията — свалена от длъжността „Връзки с обществеността“ и захвърлена в зоната на здрача, където работеше инспектор Джон Ребус. А после — оттам дотук — някакво самоубийство на турист, станало преди години — това също й приличаше на подигравка.

И тя взе решение — щом не я искат и тя не ги иска. Добре дошла отново в Уест Енд. Прибра всички бележки със себе си. Те стояха на бюрото й, което нямаше нужда да дели с още половин дузина колеги. Телефонът не звънеше постоянно, нито Бил Прайд ходеше напред-назад с дъската си за бележки и никотиновата си дъвка. Тук тя се чувстваше в безопасност и тук спокойно можеше да стигне до заключението, че отново са я изпратили да разнищва безнадежден случай.

Сега не й оставаше нищо друго, освен да докаже това на Гил Темплър.

Тя се зае с работата си. Обади се в полицейския участък във Форт Уилям и разговаря с много отзивчив сержант на име Доналд Маклей, който добре си спомняше случая.

— На горния склон на Бен Дорхъри — каза й той. — Тялото е лежало там около два месеца. Това е доста отдалечено място. Някакъв планинар го беше намерил, иначе можеше да си остане там с години. Следвахме процедурата. Не намерихме нищо, за да идентифицираме тялото. Джобовете се оказаха празни.

— Дори и пари ли нямаше?

— Никакви. Етикетите на якето, ризата и т.н. не ни говореха нищо. Обаждахме се в общежития, хотели, проверявахме регистъра с изчезналите.

— А пистолета?

— Какво за него?

— Намерихте ли някакви отпечатъци?

— След толкова време? Не, не намерихме.

— А търсихте ли?

— О, да.

Уайли записваше всичко, като съкращаваше повечето от думите.

— Някакви следи от барут?

— Моля?

— По кожата. Не е ли бил застрелян в главата?

— Точно така, патологът не откри никакви изгаряния или останки по главата.

— Това не е ли странно?

— Не и когато половината от главата е пръсната от куршума, а и дивите животни са я глозгали.

Уайли спря да пише.

— Представям си — каза тя.

— Имам предвид, че това приличаше по-скоро на плашило, отколкото на човешко тяло. Кожата беше като пергамент, там вятърът е направо ужасен.

— Всичко това не ви ли се стори доста странно?

— Придържахме се към доклада от аутопсията.

— Има ли някаква възможност да ми изпратите документите?

— Стига да ни отправите писмено искане — няма проблем.

— Благодаря. — Тя остави писалката си върху бюрото. — На какво разстояние беше пистолетът?

— На около 5–6 метра.

— Мислите ли, че някакво животно може да го е преместило?

— Да. Или това, или се е оказал там, по силата на рефлекса. Опираш си пистолет в главата и дърпаш спусъка — оръжието ще ритне назад, нали?

— Така мисля. — Тя замълча. — И какво стана после?

— Накрая опитахме да направим възстановка на лицето и извадихме снимка от фоторобота.

— И?

— Нищо особено. Работата е в това, че ние го смятахме за доста по-възрастен… някъде в началото на 40-те, така изглеждаше и на снимката. Бог знае как са разбрали германците.

— Майката и бащата?

— Точно така. Синът им беше изчезнал преди близо година, а може би и малко повече. Тогава ни се обадиха от Мюнхен, но не успяхме да разберем много. След това се появиха в участъка с преводач. Показахме им дрехите и те разпознаха две неща… якето и ръчния часовник.

— Не звучите много убеден.

— Да ви кажа право, не съм. Цяла година го бяха търсили, почти не бяха на себе си. Едно най-обикновено зелено яке, нищо по-особено по него. Същото се отнася и за часовника.

— Смятате, че те са успели да убедят себе си, просто защото са искали да повярват?

— Така е. Но синът им е бил едва на двайсет… А експертите ни казаха, че разполагаме с труп на човек близо два пъти по-възрастен. Тогава гадните вестници се намесиха и публикуваха цялата история, независимо от всичко.

— Откъде дойде идеята това да се свърже с игрите „Меч и заклинания“?

— Бихте ли изчакали за минута? — Тя чу как Маклей остави слушалката до апарата. Даваше нареждания на някого. — Непосредствено след кошниците на рибарите… там Али използва една къщичка, когато дава лодката си под наем…

Тя си представи Форт Уилям — тихо, крайбрежно местенце с острови на запад. Рибари и туристи, чайки над главите и морски водорасли.

— Извинявайте — каза Маклей.

— Създават ви работа ли?

— Така винаги е по-весело — засмя се той.

Искаше й се да бъде там, при него. След като свършат разговора, тя можеше да се разходи до пристанището, да мине край тези рибарски кошници…

— Докъде бяхме стигнали? — попита той.

— До мечовете и заклинанията.

— Най-напред разбрахме това от вестниците. Отново родителите — бяха разговаряли с някакъв репортер.

Уайли държеше фотокопието от статията пред себе си. Заглавието гласеше: „Ролева игра — причина за мистериозно убийство с пистолет в планините?“. Името на репортера беше Стив Холи.

Юрген Бекер бил 20-годишен студент, живеещ с родителите си в квартал на Хамбург. Посещавал местния университет, специалност „Психология“. Обичал ролеви игри и участвал в отбор, състезаващ се във вътрешно университетската Интернет лига. Състудентите му споделили, че през последната седмица преди изчезването си, той изглеждал „неспокоен и разтревожен“. Когато излязъл от къщи за последен път, носел раница. Според родителите му в нея бил паспорта му, два чифта дрехи за преобличане, фотоапарат и портативен CD-плейър с около десетина диска.

Родителите му се оказаха специалисти — бащата — архитект, а майката — лектор, преустановили работа, за да насочат изцяло усилията си към намирането на сина си. Последният параграф на материала беше дебело подчертан: „Сега, двама опечалени родители знаят, че са намерили своя син. За тях обаче, загадката е станала още по-голяма. Защо Юрген е отишъл да намери смъртта си в една гола шотландска планина? Кой още е бил там с него? Чий е бил пистолетът? И кой го е използвал, за да отнеме живота на младия студент?“.

— Раницата и нещата му никога ли не бяха намерени? — попита Уайли.

— Никога. Но ако това не е бил той, едва ли може да се очаква да бъдат намерени.

Тя се усмихна.

— Много ми помогнахте, сержант Маклей.

— Пуснете едно писмено искане и ще ви предоставя всички материали.

— Благодаря. Ще го направя. — Тя замълча. — В Криминалния отдел в Единбург имаме един Маклей, който пътува за работа от Крейгмилър.

— Да, ние сме братовчеди. Срещал съм го на две-три сватби и погребения. Крейгмилър някакво модерно местенце ли е?

— Това от него ли го знаете?

— Излъгал ли ме е?

— Някой ден елате сам да видите.

Уайли се засмя, когато приключи разговора и трябваше да обясни на Шъг Дейвидсън защо. Той се приближи към бюрото й. Стаята на Криминалния отдел не беше голяма — четири бюра, врати, водещи към килерчета, където държаха документацията от минали разследвания. Дейвидсън взе ксерокопието на вестникарския материал и го прочете.

— Изглежда ми сякаш Холи сам си го е съчинил — сподели той.

— Познаваш ли го?

— Засичали сме се няколко пъти. Холи е специалист по раздувките.

Тя взе статията обратно. Със сигурност всичко, написано за игрите, беше и доста неясно, а текстът — пълен с условности — „може да е“, „би могло“, „ако, както се смята…“.

— Трябва да разговарям с него — заяви тя и вдигна телефона отново.

— Знаеш ли номера му?

— Не, но е в единбургския офис на вестника. — Дейвидсън се запъти към бюрото си. — Ще го намериш в „Жълти страници“.

 

 

Стив Холи още пътуваше за работа, когато мобилният му телефон иззвъня. Живееше в Новия град, само на три преки от мястото, което наскоро нарече във вестника „Апартаментът на трагичната смърт“. Неговото собствено жилище изобщо не беше от класата на апартамента на Флип Балфур. То се намираше на последния етаж на една стара, немодернизирана сграда — от малкото останали такива в Новия град. Улицата му също не изглеждаше толкова елегантна, колкото тази на Флип. Въпреки това, той наблюдаваше как стойността на апартамента му расте. Преди четири години реши, че иска да живее в тази част на града. Но дори тогава това изглеждаше извън неговите възможности, докато започна да чете некролозите в ежедневниците и вечерните вестници, излизащи в града. Когато забележеше адрес в Новия град, отиваше там с плик, надписан „Спешно“ и адресиран до „Собственика“. Писмото вътре беше кратко. Представяше се като човек, роден и израсъл на същата улица, но чието семейство се е преместило и оттогава не му вървяло. След смъртта на родителите си, сега той искал да се върне на улицата на своите най-хубави спомени и ако собственикът евентуално реши да продава…

И дявол да го вземе, това проработи. Възрастна жена, стояла болна в къщата си почти цяло десетилетие, беше починала, и нейният най-близък жив роднина — племенницата й — прочела писмото на Холи и му се бе обадила по телефона още същия ден. Отиде да разгледа мястото — три спални, малко вмирисани и тъмни, но той знаеше, че такива неща се оправят. За малко да се провали, когато племенницата го попита на кой номер е живял, но успя да я забаламоса доста добре. После подхвърли — всички тези брокери и адвокати с техните комисиони… По-добре да се споразумеят за една прилична цена помежду си и да отрежат посредниците.

Племенницата живееше в Бордърс и очевидно не знаеше цените на жилищата в Единбург. Тя дори бе прибрала голяма част от мебелите на старата дама, за което той много й благодари, а първата седмица след като се нанесе ги подреди отново. Ако продадеше апартамента сега, щеше да получи стотина бона — страхотна сделка. Всъщност тази сутрин той се замисли дали да не опита нещо подобно със семейство Балфур… но се сети, че те много добре знаят точната цена на жилището на Флип. Той спря и се обади на позвъняването.

— Стив Холи на телефона.

— Господин Холи, обажда се сержант-детектив Уайли от Криминалния отдел на Лотиан и Бордърс.

— Уайли? — опита се да си спомни той. — Разбира се, онази страхотна пресконференция! Да, сержант Уайли, какво мога да направя за вас тази сутрин?

— Става въпрос за материал, който сте писали преди около три години… за немския студент.

— Дали не става въпрос за студента, който се беше застрелял от 5–6 метра? — попита той с ехидна усмивка. Намираше се пред малка художествена галерия и погледна към витрината, любопитен първо за цените, а след това за картините.

— Именно за него, да.

— Само не ми казвайте, че сте хванали убиеца?

— Не сме.

— Тогава какво?

Тя се поколеба, а той се намръщи в очакване на нейните думи.

— Може да има някои нови доказателства…

— Какви нови доказателства?

— Опасявам се, че в момента нямам право да разкривам…

— Да, да. Кажете ми нещо, което не слушам всеки ден. Вие винаги искате да получите нещо срещу нищо.

— А вие не — така ли?

Точно когато извърна глава от витрината, той забеляза някакъв зелен астън да профучава край светофарите — такива не се срещаха много, сигурно е на опечаления баща…

— Това какво общо има с Филипа Балфур? — попита той.

Последва мълчание.

— Моля?

— Това не е много добър отговор, сержант Уайли. Последният път, когато ви видях, работехте по случая „Балфур“. Да не искате да кажете, че изведнъж са ви прехвърлили към случай, който дори не е в района на Лотиан и Бордърс.

— Аз…

— Най-вероятно нямате право да коментирате, нали? Аз, от друга страна, мога да говоря каквото си искам.

— Как стигнахте до идеята за игрите „Меч и заклинания“?

— Не съм си го съчинил. Научих го от родителите.

— Че е обичал ролеви игри — да, но че някаква игра го е довела в Шотландия…?

— Размишления на основата на наличните доказателства.

— Но не е имало доказателство за подобна игра, нали?

— Планините, всички тези глупости, свързани с келтските митове и легенди… най-подходящото място за човек като Юрген. Изпратен да търси нещо, само че там го очаква пистолет.

— Да, прочетох материала ви.

— И това има някаква връзка с Флип Балфур, но няма да ми кажете каква, така ли? — Холи облиза устните си — тази игра му харесваше.

— Точно така — отвърна Уайли.

— Сигурно ви е заболяло. — Гласът му звучеше почти загрижено.

— Кое?

— Когато ви махнаха от поста „Връзки с обществеността“. Вината не беше ваша, нали? Понякога приличаме на кръвожадни диваци. Трябваше да ви подготвят по-добре. Господи, Гил Темплър беше работила това цели сто години. Тя трябваше да знае.

Отново последва мълчание. Холи смекчи тона.

— А след това дават поста на някакво най-обикновено детективче. Детектив Грант Худ. Прекрасен пример. Някакво нафукано младо копеле. Според мен, това би трябвало да боли. И какво се случи с вас, сержант Уайли? Набутали са ви в някаква шотландска планина и се усуквате около един репортер — представител на врага, за да ви помогне.

Помисли, че тя е затворила телефона, но тогава чу нещо като въздишка.

„О, много си добър, Стиви — помисли си той. — Някой ден ще живееш на адреса, който искаш, а по стените ти ще висят произведения на изкуството и хората ще ахкат…“

— Сержант-детектив Уайли? — каза той.

— Какво?

— Съжалявам, ако съм ви засегнал. Но, вижте, може би няма да е лошо да се срещнем. Не е изключено да успея да ви помогна, макар и малко.

— Как?

— Да се срещнем?

— Не. — Гласът й стана по-твърд. — Кажете ми сега.

— Ами… — Холи изви глава към слънцето. — Предполагам, че това, по което работите… е поверително, нали? — Той пое въздух. — Не ми отговаряйте. И двамата вече знаем. Но да предположим, че някой… журналист, поради липсата на по-добър пример, се докопа до тази история. Хората ще искат да знаят как се е добрал до нея и знаете ли към кого ще се насочат най-напред подозренията им?

— Към кого?

— Към отговорника за връзките с пресата — детектив Грант Худ. Той е човекът, който поддържа контакти с медиите. И ако някой журналист, този, който притежава изтеклата информация, се случи така, че… да речем, даде знак, че източникът му не е много далеч от отговорника за връзките с обществеността… Съжалявам, сигурно ви звучи дребнаво. Вероятно не искате да видите детектив Худ с окаляна нова изгладена риза или да допуснете полицейски началник Темплър да бъде бурно критикувана. Просто аз, когато си намисля нещо, трябва да стигна до край. Разбирате ли какво ви казвам?

— Да.

— И все пак, можем да се срещнем. Цялата сутрин съм свободен. Въпреки че вече ви казах каквото искахте да знаете за момчето в планината. Това не пречи все пак да поговорим…

 

 

Ребус стоя пред бюрото на Елън Уайли в продължение на половин минута, преди тя да осъзнае, че той е там. Беше забила поглед в книжата пред себе си, но според Ребус тя гледаше и не виждаше. Шъг Дейвидсън мина край тях, плесна Ребус по гърба и каза: „Добро утро, Джон“, и чак тогава Уайли вдигна очи.

— Толкова лош ли беше уикендът? — попита Ребус.

— Какво правиш тук?

— Търсех те, макар че започвам да се чудя защо.

Тя се стегна, прекара ръка през косата си и измърмори нещо подобно на извинение.

— Познах ли, че уикендът ти е бил лош?

Дейвидсън отново мина край тях с някакви документи в ръка.

— Беше добре допреди десетина минути. — Той спря. — Това оня чекиджия Холи ли беше?

— Не — отговори Уайли.

— Само той е бил — заяви Дейвидсън и отново се отдалечи.

— Стив Холи ли? — попита Ребус.

Уайли посочи материала във вестника.

— Наложи се да говоря с него.

Ребус кимна.

— Само се пази от него, Елън.

— Мога да се справя с него, не се тревожи.

Той кимна отново.

— И на мен така ми се струва. Е, искаш ли да ми направиш една услуга?

— Зависи каква.

— Имам чувството, че тази задача с немския студент те побърква… Затова ли се върна в Уест Енд?

— Реших, че тук ще мога да свърша повече работа. — Тя хвърли писалката на бюрото си. — Изглежда, че не съм била права.

— Дойдох да ти предложа да се откъснеш от това за малко. Трябва да разпитам двама души и имам нужда от партньор.

— Кои са те?

— Дейвид Костело и баща му.

— И защо аз?

— Мисля, че вече ти обясних.

— Благотворителност, а?

Ребус въздъхна дълбоко.

— Господи, Елън, понякога си доста трудна.

Тя погледна часовника си.

— Имам среща в единайсет и половина.

— Аз също — при доктора. Но това няма да ни отнеме много време. — Той направи пауза. — Виж какво, ако не искаш…

— Добре де — отговори тя. Раменете й бяха увиснали. — Може и да си прав.

Твърде късно, Ребус вече си мислеше за друго. Тя сякаш беше загубила хъса си. Смяташе, че знае причината, но знаеше също, че не може да направи много.

— Страхотно — каза той.

Рейнолдс и Дейвидсън ги наблюдаваха от едно от другите бюра.

— Гледай, Шъг — каза Рейнолдс, — тандемът отново в действие!

Елън Уайли сякаш с усилие се надигна от стола си.

 

 

Той я инструктира в колата. Тя не питаше почти нищо и проявяваше повече интерес към преминаващия край тях парад от пешеходци. Ребус остави своя сааб на паркинга на хотела и влезе в „Каледониън“, а Уайли вървеше две крачки след него.

„Калей“ беше институция в Единбург — червена монолитна сграда в западния край на Принсес стрийт. Ребус нямаше представа колко струва една стая. Веднъж вечеря в ресторанта с жена си и двойка нейни приятели, каращи медения си месец в града. Младоженците настояха да им прехвърлят разходите към сметката за стаята, така че Ребус никога не разбра каква беше крайната сума. Цялата вечер се чувстваше неудобно, беше точно по средата на някакво разследване и му се искаше да се върне по-бързо към него. Рона знаеше какъв е проблемът му и го изключи от разговора, като го насочи към спомени, които имаше с приятелите си. Младоженците си държаха ръцете, докато очакваха поредното ястие, а понякога — и докато се хранеха. Ребус и Рона бяха отчуждени, бракът им се разпадаше…

— Да видим как живеят богатите — каза той на Уайли, докато чакаха от рецепцията да се обадят в стаята на Костело. Когато Ребус позвъни в апартамента на Дейвид Костело, никой не вдигна телефона. Разпита колегите си и разбра, че родителите му са долетели в града в неделя вечер и синът им прекарва деня си с тях.

— Никога не съм влизала тук преди — отговори Уайли. — В края на краищата това е само един хотел.

— Думите ти ще им харесат.

— Но е така, нали?

Ребус имаше чувството, че тя говори машинално. Мислите й бяха някъде другаде, а думите просто запълваха празните пространства.

Администраторката им се усмихна.

— Господин Костело ви очаква. — Тя им даде номера на стаята и ги упъти към асансьорите. Наоколо обикаляше портиер в ливрея, но само един поглед към Ребус му беше достатъчен, за да разбере, че тук за него няма да има работа. Докато пътуваха нагоре с асансьора, Ребус се опитваше да избие от главата си песента „Хубаво момче“ на Кийт Мун.

— Какво си подсвиркваш? — попита Уайли.

— Моцарт — излъга Ребус.

Тя кимна, все едно че разпознаваше мелодията…

Това се оказа не стая, а апартамент със свързваща врата към съседния апартамент. Ребус успя да зърне Тереза Костело, преди съпругът й да затвори вратата. Мястото изглеждаше напълно оборудвано — диван, фотьойл, масичка, телевизор… Имаше отделно спалня и баня в дъното на коридора. Ребус усещаше уханието на сапун и шампоан, а зад него — типичната за хотелските стаи миризма на застоял въздух. На масата имаше кошница с плодове и Дейвид Костело, който седеше там, тъкмо си вземаше ябълка. Беше се избръснал, но косата му изглеждаше неизмита, несресана и мазна. Носеше нова тениска и черни дънки. Връзките и на двете му маратонки бяха развързани — случайно или нарочно.

Томас Костело се оказа по-нисък, отколкото Ребус си го представяше. Ходеше напред-назад с боксьорска кърпа на раменете. Бледоморавата му риза беше разкопчана на врата, а панталоните му се крепяха на бледорозови тиранти.

— Влизайте, влизайте — покани ги той, — и се настанявайте — посочи старият Костело към дивана.

Ребус обаче седна на фотьойла, а Уайли остана права. За бащата не оставаше нищо друго, освен самият той да се настани на дивана и да разпери ръце настрани. Миг по-късно обаче, плесна с длани и възкликна, че трябва да пийнат нещо.

— Ние не, господин Костело — каза Ребус.

— А вие сигурна ли сте? — погледна Костело към Елън Уайли, но тя кимна бавно.

— Е, добре. — Бащата отново разпери ръце настрани. — Какво можем да направим за вас?

— Съжалявам, че се налага да ви безпокоим в такъв момент, господин Костело. — Ребус погледна към Дейвид, който проявяваше също толкова интерес към ставащото наоколо, колкото и Уайли.

— Напълно ви разбираме, инспекторе. Вие имате работа да вършите, а всички ние искаме да ви помогнем да хванете гадното копеле, което е направило това с Филипа. — Костело стисна юмруци, показвайки, че той самият е готов да се разправи с извършителя. Лицето му беше по-скоро широко, отколкото дълго, с късо подстригана коса, сресана от челото назад. Очите му бяха леко присвити и Ребус се досети, че той е с контактни лещи и винаги го е страх да не паднат.

— И така, господин Костело, имаме само някои доизясняващи въпроси…

— Имате ли нещо против да остана, докато питате?

— Ни най-малко, дори може да ни помогнете.

— Давайте тогава. — Той рязко извърна глава — Дейви! Слушаш ли?

Дейвид Костело кимна и отново отхапа от ябълката.

— Сцената е изцяло на ваше разположение, инспекторе — заяви бащата.

— Може би, като начало трябва да попитам Дейвид няколко неща. — Ребус демонстративно извади бележника от джоба си, въпреки че много добре знаеше въпросите си и едва ли щеше да му се наложи да записва нещо. Но понякога присъствието на бележник е в състояние да направи малки чудеса. Разпитваните явно имаха доверие в написаното. За да се запише нещо в бележника, то трябваше да е истина. Освен това, когато знаят, че отговорите им ще се записват, те внимават повече какво казват, или, в други случаи, се объркват и изтърсват истината.

— Сигурна ли сте, че не искате да седнете? — обърна се бащата към Уайли, като потупа празното място до себе си на дивана.

— Добре съм — отговори тя хладно.

Размяната на тези реплики някак си развали магията — Дейвид Костело не изглеждаше ни най-малко смутен от бележника.

— Хайде, стреляйте! — каза той на Ребус.

Ребус се прицели и стреля.

— Дейвид, питахме те за Интернет играта, в която мислим, че Флип може би е участвала…

— Да.

— И ти каза, че не знаеш нищо за нея, и не си падаш много по компютърни игри и тем подобни.

— Да.

— Но сега разбираме, че в ученическите си години си бил нещо като фурия по „Тъмници и дракони“.

— Това си го спомням — намеси се Томас Костело. — Ти и приятелчетата ти, горе в твоята спалня, по цял ден и по цяла нощ. — Той погледна към Ребус. — По цяла нощ, инспекторе, представяте ли си?

— Чувал съм възрастни хора да правят същото — отговори Ребус. — Няколко игри на покер с достатъчно големи залози…

Костело се съгласи с усмивка — разговор между двама покерджии.

— Кой ви каза, че съм бил „фурия“? — попита Дейвид.

— Просто така се случи — сви рамене Ребус.

— Е, не съм бил. Тази мания по „Тъмниците и драконите“ продължи само около месец.

— Като ученичка Флип също е играела, това знаеше ли го?

— Не съм сигурен.

— Би трябвало да ти е казвала, все пак… Имам предвид, след като и двамата сте се занимавали с това.

— Не мисля, че е ставало въпрос.

Ребус втренчи поглед в очите на Дейвид Костело. Бяха зачервени и кървясали.

— Тогава откъде приятелката на Флип Клеър е разбрала за това?

Младежът изсумтя.

— Тя ли ви каза? Клеър Кравата?

Томас Костело зацъка с език.

— Ами пък такава е! — сопна се синът му. — Винаги се е опитвала да ни раздели, докато се преструваше на „приятелка“.

— Не те ли харесваше?

Дейвид Костело се замисли над думите му.

— Според мен, тя по-скоро не можеше да понесе да вижда, че Флип е щастлива. Когато го казах на Флип, тя направо ми се изсмя в лицето. Не можеше да го разбере. Между нейното семейство и семейството на Клеър имаше някаква история и Флип сякаш се чувстваше виновна. Клеър й беше наистина слабото място…

— Защо не ни го каза преди?

Дейвид го погледна и се засмя.

— Защото Клеър не е убила Флип.

— Така ли?

— Господи, да не искате да кажете… — Той поклати глава. — Когато казвам, че Клеър беше злобна, имам предвид просто някакви заяждания с нея… единствено думи. — Той замълча. — Но всъщност и самата игра е била нещо такова, това ли си мислите?

— Просто си държим очите отворени — отговори Ребус.

— За бога, Дейви — намеси се бащата, — ако трябва да кажеш нещо на тези полицаи, хайде, направи го!

— Казвам се Дейвид! — изсъска младежът. Баща му изглеждаш бесен, но не каза нищо. — И все пак, не мисля, че е била Клеър — добави Дейвид заради Ребус.

— А какво ще кажеш за майката на Флип? — попита съвсем невинно Ребус. — Какви бяха отношенията ти с нея?

— Добри.

Ребус остави тишината да се настани в стаята, после върна думата „добри“ на Дейвид, този път като въпрос.

— Нали знаете какви са майките с дъщерите си — започна да обяснява Дейвид. — Все се опитват да ги пазят и т.н.

— Съвсем вярно, нали? — намигна Томас Костело на Ребус, който на свой ред погледна към Елън Уайли, като се чудеше дали това няма да я раздразни. Но тя гледаше навън през прозореца.

— Работата е в това, Дейвид — каза Ребус тихо, — че имаме основание да смятаме, че и там е имало някакви търкания.

— В какъв смисъл? — попита Томас Костело.

— Може би Дейвид ще отговори на този въпрос — отговори му Ребус.

— Е, Дейвид? — обърна се Костело към сина си.

— Нямам представа за какво говори.

— Говоря за това — каза Ребус, като се преструваше, че преглежда бележките си, — че госпожа Балфур продължава да си мисли, че си отровил съзнанието на Флип по някакъв начин.

— Сигурно нещо не сте я разбрали — намеси се Томас Костело, като отново стисна юмруци.

— Не мисля така, господине.

— Като се има предвид под какво напрежение е… тя не знае какво говори.

— Мисля, че знае. — Ребус не откъсваше очи от Дейвид.

— Така е — отговори младежът. Беше изгубил всякакъв интерес към ябълката. Тя стоеше в ръката му, а бялата й вътрешност беше започнала да потъмнява. Баща му го погледна изпитателно. — Жаклин си беше внушила, че вкарвам в главата на Флип някакви идеи.

— Какви например?

— Че детството й не е било щастливо. Че споменът й за него е изцяло погрешен.

— А ти така ли мислиш? — попита Ребус.

— Става въпрос за Флип, а не за мен — заяви Дейвид. — Постоянно сънуваше едно и също. Че е отново в Лондон, в къщата им там и тича нагоре-надолу по стъпалата, опитвайки се да избяга от нещо. Един и същ сън в продължение на цели две седмици.

— А ти какво направи?

— Проверих в два-три учебника и й казах, че може би става въпрос за нещо, потискано в паметта.

— Не го разбирам момчето — призна Томас Костело.

Синът му извърна глава към него.

— Нещо лошо, за което успяваш да не мислиш. Всъщност, аз доста й завиждах за това. — Те се изгледаха един-друг.

Ребус помисли, че знае за какво говори Дейвид — да израснеш с Томас Костело едва ли е било лесно. Може би това обясняваше поведението на сина му като тийнейджър…

— Тя не сподели ли какво може да е това? — попита Ребус.

Дейвид поклати глава.

— Вероятно нищо — сънищата могат да имат най-различни значения.

— Но Флип е повярвала в това?

— За известно време — да.

— И го е казала на майка си?

Дейвид кимна.

— Която после прехвърли цялата вина върху мен.

— Гадна жена — изсъска Томас Костело и разтърка челото си. — Но тогава тя е била под голямо напрежение, изключително…

— Това е преди изчезването на Флип — припомни му Ребус.

— Нямам предвид това, а банка „Балфур“ — изръмжа Костело. В гласа му продължаваше да се усеща пренебрежението към собствения му син.

Ребус се намръщи.

— Какво за банката?

— Повечето паралии в Дъблин. Чуват се разни слухове.

— За банка „Балфур“?

— Самият аз не го разбирам много — надхвърляне на лимити… коефициенти на ликвидност… За мен това са само някакви думи.

— Искате да кажете, че банка „Балфур“ има проблеми?

Костело поклати глава.

— Просто се говори, че ако не обърнат нещата във вярната посока, и това може да се случи. Проблемът при банките е, че доверието е всичко, не е ли така? Една-две кофти истории могат да направят много бели…

Ребус имаше чувството, че Костело нямаше да каже нищо от това, но обвиненията на Жаклин Балфур срещу сина му го извадиха от равновесие. Записа си първата бележка от разговора: „Да се провери банка «Балфур».“

Самият той имаше една такава идея — да повдигне въпроса за бурните дни на бащата и сина в Дъблин. Но Дейвид вече изглеждаше по-спокоен, а тийнейджърските му години — останали в миналото. А що се отнасяше до собствения му баща, Ребус също беше виждал подобни изблици. Нямаше нужда от поредния урок.

В стаята отново настана тишина.

— Това стига ли ви засега, инспекторе? — попита Костело, като демонстративно извади джобен часовник от панталоните си, отвори го и го затвори с щракване.

— Да — призна Ребус. — Знаете ли кога е погребението?

— В сряда — отговори Костело.

Понякога, при разследване за убийство, жертвата оставаше непогребана възможно най-дълго време, в случай че се появят някакви нови доказателства. Ребус си помисли, че Джон Балфур отново си е използвал връзките, за да наложи своето.

— Погребение ли ще бъде?

Костело кимна.

— Погребение е добре. При кремирането не можеш да изровиш тялото в случай на нужда… Е — продължи той, — ако няма какво да добавите?…

Нямаше. Ребус стана.

— Готови ли сме, сержант Уайли? — обърна се той към нея.

Тя приличаше на човек, който току-що се е събудил.

Костело настоя да ги изпрати до вратата, където се ръкува и с двамата. Дейвид не стана от стола. Когато Ребус каза „довиждане“, той повдигна ябълката към устата си.

След като излязоха и вратата се затвори, Ребус остана там за известно време, но отвътре не се чуваха никакви гласове. Забеляза, че съседната врата е съвсем леко отворена и Тереза Костело наднича през нея.

— Всичко наред ли е? — попита тя Уайли.

— Всичко е наред, госпожо — успокои я Уайли.

Преди Ребус да успее да стигне до вратата, тя се затвори отново. Зачуди се дали Тереза Костело се чувстваше в капан, както изглеждаше…

В асансьора предложи на Уайли да я закара с колата.

— Няма нужда — отвърна тя. — Ще повървя пеша.

— Сигурна ли си? — Тя кимна и той погледна часовника си. — А, срещата ти в единайсет и половина — досети се той.

— Точно така — каза тя глухо.

— Е, благодаря ти за помощта.

Тя примига, сякаш трудно разбираше думите. Той остана в главното фоайе, като я наблюдаваше как върви към въртящата се врата. Миг по-късно я последва навън на улицата. Тя пресече Принсес стрийт, като държеше чантата пред себе си и подтичваше. После се отправи нагоре към площад Шарлот, където се намираше главният офис на банка „Балфур“. Чудеше се накъде ли е тръгнала — към Джордж стрийт или Куин стрийт? Надолу към Новия град? Единственият начин да разбере беше да я проследи, но се съмняваше, че тя ще оцени положително любопитството му.

„Майната му“, каза си той и тръгна към пешеходната пътека. Наложи се да изчака движението да спре и успя да я види, едва когато стигна до площад Шарлот — тя беше от другата страна и се движеше бързо. Когато Ребус стигна до Джордж стрийт вече я беше изгубил. Усмихна се на себе си — голям детектив се оказа. Повървя до Касъл стрийт, после се върна. Може би е влязла в някой от магазините или кафетата. Майната му. Той отключи колата и я изкара от паркинга на хотела.

Някои хора си имаха своите демони. Според него Елън Уайли беше една от тях. В това отношение той добре познаваше човешкия характер. Опитът винаги си казваше думата.

След като се върна в Сейнт Ленардс, Ребус се обади на свой познат, който се занимаваше с бизнес страниците на един от неделните вестници.

— Колко стабилна е „Балфур“? — попита той без уводи.

— Предполагам, че питаш за банката?

— Да.

— Какво си чул?

— В Дъблин се носят някакви слухове.

Журналистът се изкикоти.

— А, слухове, закъде ли е светът без тях?

— Значи няма проблем?

— Не съм казал такова нещо. На хартия, „Балфур“ си работи съвсем нормално, но винаги има начин да се скрият някои цифри.

— И?

— И, прогнозата им за следващото полугодие беше ревизирана в посока надолу; не чак да изплаши големите инвеститори, но „Балфур“ вече е загубена кауза за по-дребните вложители. При тях се наблюдава тенденция към хипохондрия.

— И какво следва от това, Тери?

— „Балфур“ би трябвало да оцелее и да устои на опитите за враждебно изкупуване. Но ако в края на годината балансовият отчет не изглежда обещаващо, тогава не са изключени едно-две ритуални обезглавявания.

Ребус се замисли.

— Чия глава би хвръкнала?

— На Раналд Мар, предполагам, дори и само за да се покаже, че самият Балфур притежава онази безмилостност, така необходима за днешното време и днешната епоха.

— И няма място за стари приятелства?

— За да бъдем честни, никога не е имало.

— Благодаря, Тери. В „Оксфорд Бар“ ще те чака един голям джин с тоник.

— Това ще трябва да почака.

— Да не си спрял пиенето?

— Нареждане на лекаря. Отиваме си един по един, Джон.

Ребус му изказа съболезнованията си, като мислеше за собствената си среща с лекаря, която и сега пропускаше, поради този разговор. След като затвори телефона, той написа името „Мар“ в тефтерчето си и го огради. Раналд Мар, с неговото мазерати и войничета. „Сякаш е загубил собствената си дъщеря…“ Ребус започваше да ревизира мнението си. Дали Мар знаеше колко несигурна е неговата работа? Как и най-малката мисъл, че спестяванията им могат да бъдат замразени, е в състояние да пропъди дребните вложители и някой трябва да бъде принесен в жертва…

После се замисли за Томас Костело, който никога не беше работил през живота си. Как ли се чувства човек в неговото положение? Ребус не можеше да знае отговора на този въпрос. Родителите му си останаха бедни до края на живота си. И никога не се сдобиха със собствена къща. Когато баща му почина, той остави 400 лири, които Ребус трябваше да раздели с брат си. Застраховката му стигна за разходите по погребението. Още тогава в банката, когато пъхна в джоба си своя дял от банкнотите, той се замисли… Половината от спестяванията на родителите му за целия им живот се равняваше на заплатата му за една седмица.

Самият той сега имаше някакви спестявания в банката — съвсем малка част от месечната му заплата. Апартаментът беше изплатен. Рона и Саманта не искаха нищо от него. Храна и пиене, и наемът на гаража за колата. Никога не ходеше на почивка, купуваше си по две-три плочи или диска седмично. Преди два месеца реши да се сдобие с хайфи система „Лин“, но в магазина го отрязаха с думите, че нямат нищо в наличност и ще му позвънят, когато получат. Така и не се обадиха. Билетите за концерта на Лу Рийд не го притесниха — Джийн настоя да си плати нейния… и отгоре на всичко на следващата сутрин му направи закуска.

— Охо, полицай, който се усмихва! — провикна се Шивон от другата страна на стаята.

Седеше на бюрото си заедно с Мозъка. Ребус си даде сметка, че на лицето му се е изписала доволна усмивка. Стана и отиде при тях.

— Оттеглям си забележката — каза бързо Шивон и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Здрасти, Мозък — каза Ребус.

— Името му е Бейн — поправи го Шивон. — Обича да го наричат Ерик.

Ребус не обърна внимание на забележката й.

— Това тук прилича на палубата на космически кораб от „Междузвездни войни“. — Той гледаше наредените компютри и свързващи устройства — два лаптопа, два персонални компютъра. Знаеше, че единият е на Шивон, а другият — на Флип Балфур. — Кажи ми — попита я той, — какво знаем за живота на Филипа в Лондон?

Тя сбръчка вежди и се замисли.

— Почти нищо. Защо?

— Защото гаджето й твърди, че е сънувала кошмари и тичала нагоре-надолу из лондонската къща, преследвана от нещо.

— Сигурен ли си, че става въпрос за лондонската къща?

— Какво искаш да кажеш?

Тя сви рамене.

— Единствено, че Джунипърс ме кара да настръхвам — железни доспехи и прашни стари билярдни зали… Представяш ли си да израснеш в такава обстановка?

— Дейвид Костело каза, че става въпрос за къщата в Лондон.

— А дали не става въпрос за трансференция^[1] — предположи Бейн. И двамата го погледнаха. — Просто една възможност — обясни той.

— Като всъщност се е страхувала от Джунипърс ли? — попита Ребус.

— Хайде да извадим масата за викане на духове и да я попитаме. — Шивон осъзна какво е казала и потрепери. — Проява на възможно най-лош вкус, съжалявам.

— Чувал съм и по-лоши — изкоментира Ребус. И говореше истината. На мястото на убийството дочу един от „вълнодрешковците“, осигуряващ кордона, да казва на колегата си: „Бас държа, че е дошла тук да се изчука. Какво ще кажеш?“.

— Това като че наподобява Хичкок, нали? — каза Бейн. — Като във филма „Марни“…

Ребус си спомни за стихосбирката в апартамента на Дейвид Костело „Сънувам Алфред Хичкок“.

Човек не умира, защото е лош,

умира, защото го има…

— Вероятно си прав — отвърна той.

Шивон усети тона в гласа му.

— Все едно, ти искаш информация за годините на Флип, прекарани в Лондон?

Той започна да кима, но после поклати глава.

— Не, ти си права… Това е доста пресилено.

Когато Ребус се отдалечи Шивон се обърна към Бейн.

— Това си е типично за него — измърмори тя. — Колкото е по-далечно нещо, толкова повече му харесва.

Бейн се усмихна. Носеше куфарчето със себе си, но още не беше го отворил. След вечерята в петък се разделиха. В събота сутринта Шивон се качи в колата си и се отправи на север за футболния мач. Не покани никого със себе си: беше си взела необходимите неща за преспиване. Намери си някакъв частен пансион. Следобеда последва убедителна победа за Хибс, малка разходка и вечеря. Носеше си уокмена, пет-шест касети и две книги, като остави лаптопа в апартамента си. Един уикенд без Куизмастър — точно както докторът нареди. Единственият проблем беше, че не можеше да спре да мисли за него и се чудеше дали не е получила съобщение. Нарочно реши да се прибере късно в неделя вечерта, след което да се заеме с прането си.

Сега лаптопът стоеше на бюрото й. Тя едва ли не се страхуваше да го докосне, притеснена да се отдаде на страстта си…

— Добре ли прекара уикенда? — попита Бейн.

— Не беше лошо, а ти?

— Спокойно. Вечерята в петък се оказа най-забележителното.

Тя се усмихна, приемайки комплимента.

— Какво ще правим сега? Да се обадим ли на Специалното звено?

— Ще говорим с Криминалното управление. А те ще пренасочат молбата ни.

— Не можем ли да избегнем посредниците?

— На посредниците това няма да им хареса.

Шивон се замисли за Клейвърхауз. Бейн сигурно имаше право.

— Давай тогава — каза тя.

Бейн вдигна телефона и разговаря дълго с инспектор Клейвърхауз от Голямата къща. Шивон прокара пръсти по клавиатурата на лаптопа. Вече беше свързан с мобилния й телефон. Когато се прибра в петък вечерта, я очакваше телефонно съобщение — сметката за мобилния — дали знае, че рязко се е повишила. Да, много добре знаеше. Докато Бейн продължаваше да обяснява нещо на Клейвърхауз тя реши да се включи в Интернет, просто за да прави нещо…

Имаше три съобщения от Куизмастър. Първото — от петък вечер, долу-горе по същото време, когато се прибра вкъщи: „Търсачо, търпението ми се изчерпа. Играта е на път да приключи за теб. Иска се отговор веднага“.

Второто беше пристигнало в събота следобед: „Шивон? Разочарован съм от теб. Досега отлично успяваше да спазиш сроковете. Играта вече свърши“.

Свършила или не, той отново й беше писал в неделя, точно в полунощ: „Заета си да ме проследиш, това ли е? Още ли искаш да се срещнем?“.

Бейн приключи разговора и затвори телефона. Загледа се в екрана на монитора.

— Стреснала си го — заяви той.

— Нов Интернет доставчик ли? — попита Шивон.

Бейн провери съобщенията и кимна.

— Ново име, всичко ново. И все пак се досеща, че може да бъде проследен.

— Тогава защо просто не се изключи?

— Не знам.

— Наистина ли мислиш, че играта е приключила?

— Има само един начин да разберем…

Шивон започна да пише по клавиатурата: „Нямаше ме през целия уикенд, това е всичко. Разследването напредва. Между впрочем, да, още искам да се срещнем“.

Тя изпрати съобщението. Отидоха и си взеха кафе, но когато се върнаха, нямаше отговор.

— Цупи ли се? — попита Шивон.

— Или не е на компютъра си.

Тя го погледна.

— Спалнята ти е пълна с компютърна техника, нали?

— Искаш да те поканя в спалнята си ли?

Тя се усмихна.

— Не, просто се замислих. Някои от тези хора могат да стоят денонощно пред монитора, нали?

— Абсолютно. Но аз не съм от тях. Има три клуба, в които ходя редовно и сърфирам по час-два, когато ми писне.

— Какви са тези клубове?

— Техничарска история. — Той премести стола си към бюрото. — И така, докато чакаме, може би трябва да погледнем изтритите файлове на госпожица Балфур. — Той забеляза изражението на лицето й. — Не знаеш ли, че изтритите файлове могат да се възстановяват?

— Знам. Вече прегледахме кореспонденцията й.

— Но проверихте ли имейлите й?

Шивон беше принудена да признае, че не са. Или по-скоро Грант не знаеше, че това може да стане.

Бейн въздъхна и се зае с компютъра на Флип. Не му отне много време. Скоро вече разглеждаха списъка с изтрити съобщения както от Флип, така и до нея.

— Колко назад отиват във времето? — попита Шивон.

— Малко повече от две години. Кога си е купила компютъра?

— Получила го е като подарък за 18-ия си рожден ден — обясни Шивон.

— Някои не живеят зле.

Шивон кимна.

— Освен това притежава и апартамент.

Бейн я погледна и бавно поклати глава, сякаш не му се вярваше.

— А на мен ми подариха часовник и фотоапарат — каза той.

— Това същият часовник ли е? — посочи Шивон към ръката му.

Мислите на Бейн обаче бяха някъде другаде.

— И така, имаме всички имейли от самото начало.

Той маркира първия от тях и натисна бутона на мишката, но компютърът му отговори, че не може да го отвори.

— Трябва да се конвертира — каза той. — Твърдият диск вероятно го е компресирал.

Шивон се опитваше да следи какво прави, но той действаше доста бързо. Не след дълго вече четяха първото съобщение, изпратено от компютъра на Флип. Беше до офиса на баща й:

Само за проба. Надявам се да го получиш. Компютърът е супер! Ще се видим довечера.

Флип

— Май ще се наложи да ги прочетем всичките? — предположи Бейн.

— Май да — съгласи се Шивон. — Което означава да ги конвертираш едно по едно, така ли?

— Не непременно. Ако ми донесеш един чай — i мляко, без захар, ще видя какво мога да направя.

Когато се върна i чашите, Мозъка вече разпечатваше първите съобщения.

— По този начин — обясни той, — ти ще можеш да ги четеш, докато аз подготвям следващата партида.

Шивон започна да ги чете в хронологичен ред и не след дълго успя да намери нещо по-интересно от размяната на клюки между Флип и нейните приятелки.

— Виж това — каза тя на Бейн.

Той прочете имейла.

— Изпратен е от банка „Балфур“ — каза той. — От някой, наречен РАМ.

— Готова съм да се обзаложа, че това е Раналд Мар. — Шивон взе обратно листа.

Флип, това е страхотна новина, че най-после си част от виртуалния свят! Надявам се много да се забавляваш. Освен това ще откриеш, че Интернет е едно страхотно средство за търсене и се надявам да ти е от полза в следването… Да, права си, че можеш да изтриваш съобщения — това освобождава място в паметта и дава възможност на компютъра ти да работи по-бързо. Но помни, че изтритите съобщения все пак могат да се възстановят, освен ако не предприемеш някои стъпки. Ето как да изтриеш нещо окончателно.

По-нататък пишещият обясняваше целия процес. Накрая се беше подписал с Р.

Бейн прокара пръст надолу до края на екрана.

— Това обяснява големите интервали между съобщенията — каза той. — След като й е обяснил как да ги изтрива напълно, тя се е възползвала.

— И освен това обяснява защо няма нито едно съобщение до или от Куизмастър. — Шивон ровеше из разпечатките. — Липсва дори оригиналното й съобщение до РАМ.

— И никакво друго след това.

Шивон разтри слепоочията си.

— Защо ще иска да изтрива всичко все пак?

— Не знам. Това не е типично за повечето хора.

— Превключвам на новия адрес — каза Шивон и премести стола си. Започна да пише нов имейл до РАМ в банка „Балфур“.

Аз съм детектив Кларк. Свържете се спешно с мен.

Тя добави телефонния номер на участъка Сейнт Ленардс и изпрати съобщението, после вдигна телефона и се обади в банката.

— Кабинетът на господин Мар, ако обичате. — Свързаха я със секретарката на Мар. — Господин Мар там ли е? — попита тя, като гледаше как Бейн отпива от чая си. — Вероятно ще можете да ми помогнете. Обажда се детектив Кларк от Криминалния отдел на Сейнт Ленардс. Току-що изпратих имейл на г-н Мар и исках да разбера дали го е получил. Тук явно имаме някакъв проблем… — Тя изчака секретарката да провери.

— А? Не е ли? Тогава бихте ли ми казали къде е той. — Тя отново направи пауза, докато слушаше обяснението на секретарката. — Наистина е доста важно. — После повдигна вежди. — В Престънфилд Хауз? Това е недалеч оттук. Има ли някакъв начин да му изпратите съобщение и да го помолите да се отбие в Сейнт Ленардс след срещата? Ще му отнеме само пет минути. Така вероятно ще е по-удобно, отколкото да го посещаваме ние в работата… — Тя се заслуша отново. — Благодаря, и имейлът пристигна, така ли? Страхотно, благодаря!

Тя затвори телефона и Бейн, който беше приключил с чая си, я аплодираше мълчаливо.

Четиридесет минути по-късно Мар пристигна в участъка. Шивон накара един от униформените да го придружи горе до стаята на Криминалния отдел. Ребус вече го нямаше, но в отдела имаше доста хора. Униформеният полицай доведе Мар до бюрото на Шивон. Тя кимна и предложи на банкера да седне. Мар се огледа — нямаше свободни столове. Няколко чифта очи го изучаваха — другите полицаи се чудеха кой е той. Облечен в добре изгладен костюм на райета, бяла риза и светла, жълтозеленикава вратовръзка, той приличаше по-скоро на скъпо платен адвокат, отколкото на обикновен посетител в участъка.

Бейн стана и придърпа собствения си стол от другата страна на бюрото, за да седне Мар.

— Шофьорът ми е паркирал на забранено място — каза Мар и демонстративно погледна часовника си.

— Няма да ни отнеме много време, господине — поясни Шивон. — Този компютър познат ли ви е? — посочи тя една от машините на бюрото.

— Кой?

— Принадлежал е на Филипа.

— Така ли? Не бих могъл да знам.

— Предполагам. Но с нея сте си изпращали имейли.

— Какво?

— РАМ — това сте вие, нали?

— И какво, ако е така?

Бейн пристъпи напред и подаде на Мар някакъв лист.

— Тогава вие сте й изпратили това — каза той. — И изглежда госпожица Балфур е спазила инструкциите.

Мар вдигна очи от съобщението, като гледаше по-скоро към Шивон, отколкото към Бейн. Тя потрепери при думите на Бейн и Мар забеляза това.

„Огромна грешка, Ерик!“, искаше й се да изкрещи. Защото Мар вече знаеше, че това е единственият имейл между него и Флип, с който разполагат. В противен случай Шивон можеше да му извива ръцете, като го кара да си мисли, че имат и останалите имейли, и да видят дали това го безпокои или не.

— Е? — каза Мар единствено, след като прочете съобщението.

— Просто е любопитно — продължи Шивон, — че вашият първи имейл до нея трябва да се занимава само с това как да се изтриват имейли.

— Филипа държеше на личния си живот по много начини — обясни Мар. — Тя обичаше да има личен живот. Първото нещо, което ме попита, беше как да изтрива съобщенията. Това е моят отговор. Не й харесваше идеята някой да може да прочете написаното от нея.

— Защо?

Мар сви елегантните си рамене.

— Хората сме различни, нали? Човекът в тебе, който пише на възрастен свой роднина, не е същият като другия човек в тебе, който пише на близък приятел. Знам по себе си, че когато изпращам имейл на някой, който се занимава с военни игри, обикновено не искам секретарката ми да го прочете. Тя би видяла един различен човек в мен от човека, за когото работи.

Шивон кимаше.

— Мисля, че разбирам.

— Освен това, в моята професия конфиденциалността — или тайната, ако искате, е изключително важна. Търговската тайна е много съществен въпрос. Ние унищожаваме нежелани документи, изтриваме имейли и пр., за да защитим нашите клиенти и съвест. Така че, когато Флип спомена за изтриването, аз си мислех най-вече за това. — Той замълча и погледна към Шивон, после към Бейн и отново към Шивон. — Това ли е всичко, което искахте да узнаете?

— За какво друго си разговаряхте чрез имейлите?

— Не си писахме дълго. Флип просто беше любопитна. Имаше моя имейл адрес и знаеше, че аз знам много неща. В началото задаваше много въпроси, но се научи бързо.

— Ние все още проверяваме за изтрити съобщения — весело каза Шивон. — Имате ли представа кога е било последното съобщение от вас към нея или обратно?

— Може би преди около година. — Мар се надигна от стола. — А сега, ако сте свършили, аз наистина трябва…

— Ако не й бяхте казали за изтриването, досега можеше да сме го хванали.

— Кого?

— Куизмастър.

— Човекът, срещу когото е играла тази игра ли? Още ли мислите, че това има нещо общо със смъртта й?

— Бих искала да знам.

Мар стана и оправи сакото си.

— Това възможно ли е, без помощта на този… Куизмастър?

Шивон погледна към Бейн, който винаги се оказваше способен да улови някакъв намек или загатване.

— О, да — уверено заяви той. — Ще ни отнеме малко повече време, но ще го спипаме. Оставил ни е достатъчно следи по пътя.

Мар погледна първо единия, после другия.

— Прекрасно — усмихна се той. — Ако мога да ви помогна с нещо по-нататък…

— Вече ни помогнахте страшно много, господин Мар — впи поглед в него Шивон. — Ще извикам един от униформените да ви придружи…

След като той си тръгна, Бейн придърпа стола си обратно — от другата страна на бюрото до Шивон и седна до нея.

— Мислиш, че е той, нали? — тихо попита той.

Шивон кимна, загледана във вратата, през която току-що излезе Мар. После раменете й увиснаха. Тя затвори очи и ги разтърка.

— Истината е, че не притежавам никаква улика.

— Освен това нямаш и никакви доказателства.

Тя кимна, без да отваря очи.

— Шесто чувство ли? — опита се да отгатне той.

Тя отвори очи.

— Знам, че не трябва да му се доверявам.

— Радвам се да го чуя. — Той й се усмихна. — Не би било лошо да има някакво доказателство, нали?

Когато телефонът иззвъня, Шивон изглеждаше унесена, затова Бейн вдигна слушалката. Обаждаше се човек от Специалното звено, на име Блек. Искаше да знае дали е попаднал на човека, който му трябва. След като Бейн го увери в това, Блек го попита доколко разбира от компютри.

— Знам нещичко.

— Добре. Компютърът пред вас ли е?

След като Бейн потвърди, Блек му обясни какво иска. Когато приключиха разговора пет минути по-късно, Бейн изду бузите си и изпухтя шумно.

— Не знам какво има в това Специално звено — каза той, — но те винаги ме карат да се чувствам като първолак.

— Ти звучеше съвсем добре — успокои го Шивон. — Какво искат?

— Копия от всички имейли между теб и Куизмастър, плюс подробности за Интернет адреса на Филипа Балфур и използваните от нея потребителски имена, плюс същото това за теб.

— Има една малка подробност, че компютърът е на Грант Худ — каза Шивон, докосвайки лаптопа.

— Е, тогава неговите данни. — Той замълча. — Блек попита дали подозираме някого.

— И ти не му каза?

Той поклати глава.

— Винаги можем да му изпратим името на Мар. И дори да му предоставим неговия имейл адрес.

— Това ще помогне ли?

— Би могло. Знаеш ли, че американците могат да четат имейли, използвайки сателити? Всички имейли в света… — Тя само го гледаше без да реагира и той се засмя. — Не казвам, че Специалното звено притежава чак такава технология, но човек никога не знае, нали?

Шивон се замисли.

— Тогава им дай всичко, което имаме. Дай им Раналд Мар.

Лаптопът сигнализира, че имат съобщение. Шивон го отвори. От Куизмастър.

„Търсачо — ще се срещнем на края на Затвора. Приемаш ли?“

— О-о-о — каза Бейн. — Той всъщност те пита.

„Значи играта не е приключила?“ — написа Шивон.

„Специално изключение.“

Тя написа ново съобщение: „Има въпроси, на които трябва да получа отговор веднага“.

Той реагира незабавно: „Питай, Търсачо“.

И тя попита: „Някой друг освен Флип участвал ли е в играта?“.

Изчакаха близо минута да дойде отговора.

„Да.“

Тя погледна към Бейн.

— Преди това каза, че не е имало.

— Или е излъгал тогава, или сега лъже. Фактът, че му задаваш въпроса отново, ме кара да мисля, че първия път не си му повярвала.

„Колко?“ — написа Шивон.

„Трима.“

„Изправени един срещу друг? Те знаеха ли?“

„Знаеха.“

„А знаеха ли срещу кого играят?“

Последва половинминутна пауза.

„Абсолютно не“.

— Лъжа или истина? — обърна се Шивон към Бейн.

— Аз съм зает с въпроса, дали господин Мар е имал достатъчно време да се прибере в кабинета си.

— При човек с неговата професия, не бих се учудила, ако има лаптоп и мобилен телефон в колата, за да може да ръководи играта — усмихна се тя.

— Бих могъл да се обадя в кабинета му… — Бейн протегна ръка към телефона.

Шивон изрецитира номера на банката.

— Кабинетът на господин Мар, ако обичате — каза Бейн в слушалката. — Помощникът на господин Мар ли е? Обажда се сержант Бейн, от полицията в Лотиан. Може ли да говоря с господин Мар? — Той погледна към Шивон. — Очаквате го всеки момент? Благодаря ви! — После се сети. — Извинете, има ли някакъв начин да се свържа с него в колата му? Дали там има достъп до имейли? — Последва пауза. — Не, всичко е наред, благодаря ви, ще се обадя по-късно. — Той затвори телефона. — Няма достъп до имейли в колата.

— Поне доколкото е известно на секретарката му — каза Шивон тихо.

Бейн кимна.

— В днешно време — продължи тя, — ти трябва само един телефон. — Телефон с Интернет връзка, мислеше си тя, като този на Грант. По някаква причина мислите й се върнаха към онази сутрин в „Елефант Хауз“… Грант, зает с кръстословица, която вече е решавал, опитвайки се да впечатли жената от съседната маса…

Тя се зае със следващото съобщение:

„Можеш ли да ми кажеш кои са били те? Знаеш ли кои са те?“

Отговорът дойде веднага.

„Не.“

„Не можеш или не знаеш?“

„И в двата случая — не. Затворът чака.“

„Един последен въпрос, Мастър. Как стана така, че избра Флип?“

„Тя стигна до мен, както и ти.“

„Но как те е намерила?“

„Скоро ще получиш загадката за Затвора.“

— Струва ми се, че му писна — каза Бейн. — Вероятно не е свикнал да разговаря с робите си.

Шивон мислеше да продължи диалога, но после кимна в знак на съгласие.

— Аз не съм от класата на Грант Худ — добави Бейн. Тя се намръщи неразбиращо. — В решаването на пъзели — обясни той.

— Ще почакаме и ще видим дали е така.

— Междувременно, мога бързо да изпратя тези неща на Специалното звено.

— Добре — усмихна се Шивон.

Тя отново се замисли за Грант. Нямаше да стигне дотук без него. Но откакто се премести на новата длъжност, той не проявяваше никакво любопитство, дори не си направи труда да се обади, за да разбере дали няма някаква нова загадка за разрешаване. Учудваше се на способността му да превключва изцяло на съвсем друга вълна. Този Грант, когото видя по телевизията, изглеждаше напълно различен от онзи Грант, който обикаляше из апартамента й в полунощ и който изпадна в отчаяние на Харт Фел. Тя знаеше кой от двамата предпочита и не смяташе това за чисто професионална ревност. Сега научи нещо за Гил Темплър. Гил се страхуваше, а ужасът, свързан с новия й пост я караше да си го изкарва на подчинените. Тя се прицелваше в най-амбициозните и самоуверените, може би защото нямаше доверие в самата себе си. Шивон се надяваше, че това е само временен етап. Молеше се да е така.

Надяваше се, когато дойде загадката за Затвора, заетият Грант да отдели някоя минута за своя стар спаринг-партньор, без значение дали това ще се хареса на новия му благодетел, или не.

 

 

Грант Худ прекара цялата сутрин в занимания, свързани с пресата, като преработи ежедневното комюнике за по-късно следобед с надеждата, че този път полицейски началник Темплър и заместник-началникът на полицията Карсуел ще останат доволни. Освен това той пое обажданията от бащата на жертвата, ядосан, че не се отделя достатъчно време за излъчване на призиви към обществеността за повече информация.

— Какво ще кажете за „Краймуоч“? — попита той няколко пъти.

Тайно в себе си Грант смяташе, че включването в предаването „Краймуоч“ е страхотна идея, затова се обади на Би Би Си в Единбург, откъдето му дадоха телефонния номер в Глазгоу. След това редакцията в Глазгоу го препрати към Лондон и от централата там го свързаха с някакъв журналист. Той го информира с тон, който намекваше, че всеки отговарящ за връзките с обществеността, който е на мястото си, би трябвало да знае, че „Краймуоч“ е свалено от екран и няма да се излъчва поне още няколко месеца.

— О, да, благодаря — отвърна Грант и затвори телефона.

Не му остана време да обядва, а от закуската — сандвич с бекон от бюфета, вече бяха изминали близо шест часа. Той осъзнаваше, че всичко около него е политика — политиката на Главното полицейско управление. Карсуел и Темплър можеха да се съгласят с някои неща, но никога с всичко, а той оставаше някъде между двамата, като се опитваше да не попадне фатално в единия от двата лагера. Карсуел беше голям началник, но Темплър — непосредственият шеф на Грант и тя можеше да го изрита обратно в низините. Работата му се състоеше в това, да я лиши от мотив и възможност да го направи.

Знаеше, че засега се справя, но с цената на лишаване от храна, сън и свободно време. Положителното беше, че случаят привличаше все по-голям интерес не само от страна на медиите в Лондон, а и от Ню Йорк, Сидни, Сингапур и Торонто. Международните информационни агенции искаха доизясняване на фактите, с които разполагаха. Споделяха намерението си да изпратят кореспонденти в Единбург и питаха дали детектив Худ ще може да даде едно кратко интервю.

Винаги досега Грант отговаряше положително. Внимателно записваше подробности за всеки журналист с номера за контакти и дори си отбелязваше часовата разлика.

— Няма смисъл да ми изпращаш факсове през нощта — каза той на един редактор на новини от Нова Зеландия.

— Бих предпочел да си кореспондираме с имейли, приятелю.

Грант си записа и тези подробности. Тогава се сети, че трябва да си прибере лаптопа от Шивон. Или това, или да инвестира в нещо по-ново. Случаят можеше да си има отделен уебсайт. Той изпрати паметна записка на Карсуел с копие до Темплър, като изложи аргументите си.

Но дали щеше да му остане време и за това…

Шивон и неговият лаптоп — не беше се сещал за нея от два-три дни. Влечението му към нея не трая дълго. Нещата между тях не се развиха. А и новата му работа щеше да вкара клин в отношенията им. Оставаше само онази целувка, но споменът за нея щеше да избледнее с времето, все едно че това никога не се е случвало. Ребус беше единственият свидетел, но те и двамата отрекоха случилото се и той също щеше да го забрави.

Грант знаеше само две неща в момента — че иска тази длъжност за постоянно и че добре си върши работата.

Взе от машината шестото си кафе за деня, като кимаше на непознатите по коридорите и стълбите. Те явно знаеха кой е той и им се искаше да го познават, както и той да ги познава. Когато отвори вратата на стаята си телефонът му звънеше отново. Офисът беше малък, едва ли не с размера на гардеробите в някои участъци, и в него не влизаше естествена светлина. И все пак, това си беше неговото кралство. Той се облегна на стола и вдигна слушалката

— Детектив Худ.

— Звучиш щастливо.

— Кой се обажда, моля?

— Стив Холи, помниш ли ме?

— Разбира се, Стив, какво мога да направя за теб? — Тонът му обаче изведнъж стана по̀ служебен.

— И така… Грант — Холи успя да вкара жлъчна нотка в думите си. — Трябва ми някакъв цитат за нещо, което пиша в момента.

— Да? — Грант се наведе напред, като вече не се чувстваше толкова комфортно.

— Става въпрос за жени, изчезващи из цяла Шотландия… намерени кукли на местопрестъпленията… игри по Интернет… студенти, намерени мъртви на хълмове… Нещо от това звучи ли ти познато?

На Грант му идваше да счупи слушалката. Изведнъж му причерня пред очите. Той ги затвори и се опита да събере мислите си.

— В случай като този, Стив — каза той, като се опитваше да звучи безизразно, — един репортер може да чуе какви ли не неща.

— Сигурен съм, че някои от Интернет загадките си решил самият ти, Грант. Какво ще кажеш? Сигурно имат връзка с убийството, а?

— Няма да коментирам това, господин Холи. Виж, каквото и да си мислиш, че знаеш, трябва да разбереш, че подобни истории — верни или неверни, могат да нанесат непоправими щети на едно разследване, особено когато то е в критичната си фаза.

— Случаят „Балфур“ в критичната си фаза ли е? Не бях чувал…

— Опитвам се да кажа единствено…

— Виж какво, Грант, признай си — тук си прецакан, да ме прощаваш за израза. Най-доброто, което можеш да направиш, е да ми подшушнеш нещо за статийката.

— Не мисля така.

— Сигурен ли си? Хубава службица си си намерил… Хич няма да ми е приятно да те видя как ще изгориш.

— Нещо ми подсказва, че нищо не би ти доставило по-голяма радост, Холи.

Гласът от телефонната слушалка се изсмя в ухото на Грант.

— От Стив до господин Холи, а сега просто Холи… Кое ще е следващото ми име, Грант?

— Кой ти каза това?

— Нещо толкова голямо е трудно да се запази в тайна.

— И кой издъни кофата?

— Подшушване тук, подшушване там… знаеш как е. — Холи направи пауза. — Но всъщност, не, ти не знаеш как е. Все забравям, че си на тази работа само от някакви скапани пет минутки и вече си въобразяваш, че можеш да въртиш на пръста си хора като мен.

— Не знам какво…

— Онези малки индивидуални брифинги, само ти и любимите ти пуделчета. Зарежи тая работа, Грант. Трябват ти именно хора като мен. Разбирай го както искаш.

— Благодаря, ще се възползвам. И кога ще излезе материалът?

— Ще се опиташ да ми извъртиш някакъв номер, за да ме спреш ли?

След като Грант не каза нищо, Холи се изсмя отново.

— Ти дори не знаеш как се нарича тази процедура! — изграчи той.

Но Грант беше добър ученик.

— Нарича се налагане на временна възбрана — заяви той и беше сигурен, че не греши. Съдебно постановление за спиране на публикация. — Виж — каза той, като пощипваше носа си, — официално ние не знаем дали нещо от това, за което говориш има отношение към настоящия случай.

— И все пак е новина.

— Способна да причини вреда.

— Тогава ме съди.

— Никога не забравям хора, които въртят такива мръсни номера.

— Ще имаш да вземаш.

Грант тъкмо се канеше да затвори телефона, но Холи го изпревари. Детективът стана и ритна бюрото два пъти, после кошчето за боклук, куфарчето си за документи (купено този уикенд), и след това — ъгъла, където се срещаха две стени. Накрая опря глава в стената.

Трябва да уведомя Карсуел за това. Трябва да кажа на Гил Темплър!!!

Първо на Темплър… за да се спази йерархията. След това тя ще трябва да съобщи новината на заместник-началника на Главното полицейско управление, който на свой ред вероятно ще се наложи да обезпокои шефа на полицията. Часът беше около три… Грант се замисли докога може да го забави. Не е изключено Холи да се обади на Темплър или на самия Карсуел. Ако Грант си затраеше до края на деня, ставаше още по-страшно. И освен това, може би разполагаха с достатъчно време, за да спрат статията.

Той вдигна телефона и затвори отново очи, този път за кратка мълчалива молитва.

Обади се.

 

 

Беше късен следобед и Ребус изучаваше ковчезите в продължение на около пет минути. От време на време вземаше някой от тях, разглеждаше направата му и го сравняваше с останалите. Последното, което му хрумна, беше да доведе съдебен антрополог. Инструментите, използвани за направата на ковчезите, сигурно са оставили почти невидими следи и резки, които един експерт можеше да открие и изследва. Ако за всяка сглобка е използвано едно и също длето, това вероятно можеше да се докаже. Не е изключено да са останали някакви отпечатъци, влакънца… Самите парченца плат — дали те не можеха да кажат нещо? Той постави списъка с жертвите на бюрото пред себе си — 1972… 77… 82 и 95. Най-млада се оказа първата жертва — Керълайн Фармър; останалите бяха на повече от двайсет или трийсет години — жени в разцвета на силите си. Удавяния и изчезвания. Там, където липсваше тялото, беше напълно невъзможно да се докаже, че е извършено престъпление. А що се отнася до смъртта при удавянията — патолозите можеха да установят дали човекът е бил жив, или мъртъв при попадането си във водата, но почти нищо друго… Дори да удариш някого и той да изпадне в безсъзнание, след което да го бутнеш във водата, ако случаят влезеше в съдебната зала, съществуваше възможност за пазарлъци и обвинението в убийство да се смекчи като непреднамерено или убийство по невнимание. Ребус си спомняше как един пожарникар веднъж му каза идеалния начин да извършиш убийство — напиваш жертвата в неговата или в нейната кухня и след това пускаш газовия котлон под тигана.

Просто и хитро.

Ребус все още не знаеше колко хитър е бил неговият противник. Файф, Неърн, Глазгоу и Пърт — доста отдалечени едно от друго места. Някой, който пътуваше. Замисли се за Куизмастър и екскурзиите на Шивон по този повод. Възможно ли е да се свърже Куизмастър с човека, оставил ковчезите? След като написа думите „съдебен патолог“ в бележника си, Ребус добави и „профил на извършителя“. Имаше университетски психолози, специалисти в тази област, които правеха изводи за различните черти на характера на престъпника. Ребус нямаше голямо доверие в подобни неща, но сега оставаше с чувството, че блъска с юмруци по яко залостена врата, която никога няма да успее да разбие без чужда помощ.

Когато Гил Темплър мина яростно по коридора покрай вратата на Криминалния отдел, Ребус помисли, че не го е забелязала. Но сега тя вървеше право към него с изкривено от гняв лице.

— Мисля, че се разбрахме — каза тя.

— За кое? — попита той невинно.

Тя посочи към ковчезите.

— Че това тук е загуба на време. — Гласът й трепереше от гняв. Цялото й тяло беше напрегнато.

— За бога, Гил, какво се е случило?

Без да пророни и дума, тя замахна с ръка към бюрото и ковчезите се разхвърчаха. Ребус скочи от стола си и започна да ги събира, като ги оглеждаше дали не са повредени. Когато вдигна очи, Гил вървеше обратно към вратата, но после спря и извърна глава през рамо.

— Утре ще разбереш — заяви тя и излезе от стаята.

Ребус се огледа. Хай-Хоу Силвърс и един от цивилните бяха прекъснали разговора си.

— Губи контрол — изкоментира Силвърс.

— Какво искаше да каже с това „утре ще разбереш“? — попита Ребус, но Силвърс само сви рамене.

— Губи контрол — повтори той.

Може би имаше право.

Ребус седна обратно на бюрото си и се замисли върху думите й. Човек можеше да загуби най-различни неща. Чувстваше, че има опасност и той да загуби нещо… каквото и да е то.

 

 

Джийн Бърчил прекара по-голямата част от деня в опити да издири кореспонденцията между Кенет Ловъл и преподобния Къркпатрик. Свърза се с хора от Алоуей и Еър — енорийския свещеник, местен историк и един от потомците на Къркпатрик. Разговаря близо час по телефона с библиотеката „Мичъл“ в Глазгоу. Разходи се от музея до Националната библиотека и оттам — до адвокатурата. Накрая се върна по Чеймбърс стрийт и се запъти към „Сърджънс Хол“. В музея дълго и упорито разглежда портрета на Кенет Ловъл от Джей Скот Джонси. Ловъл беше хубав млад мъж. При портретите художниците често оставяха някакви знаци, свързани с човека, който им позира — неговата професия, семейство, хоби… Но този тук беше нарисуван непретенциозно — главата и горната част на тялото. Съвсем обикновен, еднообразен черен фон, контрастиращ със светложълтите и розовите краски на лицето на Ловъл.

Другите портрети в „Сърджънс Хол“ обикновено показваха обектите си с някаква книга пред тях или с хартия и писалка. Понякога — в техните домашни библиотеки или позиращи с някакъв красноречив реквизит — череп, бедрена кост или анатомична рисунка. Семплият портрет на Ловъл я дразнеше. Или художникът не е бил доволен от заплащането, или самият обект е настоявал да няма много детайли. Представи си как преподобният Къркпатрик дава възнаграждението на художника и след това получава тази гола картина. Дали идеята не беше да се покаже обекта в най-изчистен вид, или това представляваше подобие на картинна пощенска картичка — нещо като реклама за Ловъл. Този млад мъж, някъде около двайсетте, е асистирал при аутопсията на Бърк. Според един доклад от онова време „избликнало огромно количество кръв и когато лекцията приключила, учебната зала приличала на касапница“. Първият път, когато го прочете, описанието я потресе. Много по-добре е да умреш като една от жертвите на Бърк, напит до безсъзнание и след това — удушен. Джийн отново се вгледа в очите на Кенет Ловъл. Черните му зеници блестяха, въпреки ужасиите, на които са ставали свидетели. „Или заради тях?“ — помисли си тя.

Уредничката нямаше отговори на въпросите си, затова поиска да се види с колегата си. Но майор Брус Коудър, въпреки огромното си желание и словоохотливост, не можа да добави много повече към това, което Джийн вече знаеше.

— Не разполагаме с никакви документи — сподели той, докато седяха в кабинета му, — как портретът на Ловъл е станал собственост на Колежа. Предполагам, че става въпрос за подарък. — Беше нисък, но изглеждаше изискан, добре облечен и с лице, излъчващо добро здраве. Предложи й чай и тя прие.

— Интересувам се също така и от кореспонденцията на Ловъл.

— Да, и ние също.

— Нищо ли нямате? — Тя остана учудена.

Той поклати глава.

— Или доктор Ловъл не е обичал много да пише, или писмата му са изчезнали, или завършили в нечия тайна колекция. — Той въздъхна. — Много жалко, знаем толкова малко за престоя му в Африка…

— А дори и в Единбург.

— Той е погребан тук. Предполагам, че гробът му едва ли представлява голям интерес за вас?…

— Къде се намира?

— В гробището „Колтън“. Гробът му не е далеч от този на Дейвид Хюм.

— Все пак бих могла да разгледам и него.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече. — Той се замисли за момент и лицето му грейна. — Доналд Девлин трябва да притежава някаква маса, изработена от Ловъл.

— Да, знам, въпреки че в литературата няма нищо за интереса на Ловъл към дърводелството.

— Сигурен съм, че някъде е споменато; сякаш съм чел нещо… — Но колкото и да се опитваше, майор Коудър не можа да си спомни какво или къде.

 

 

Същата тази вечер те бяха с Джон Ребус в дома й в Портобело. Взеха си китайска храна за вкъщи, със студено шардоне за нея и бутилирана бира за него. Пуснаха си музика — Ник Дрейк, Джанис Йън, „Пинк Флойд“. Той изглеждаше потънал в мислите си, но тя не се оплакваше. След като хапнаха, излязоха да се поразходят. Те не говореха много, което не ги правеше много по-различни от другите двойки. Сдържаността беше традиция в Единбург. Пазиш чувствата и бизнеса само за себе си. Някои го отдаваха на влиянието на църквата и на личности като Джон Нокс — беше чувала хора от други места да наричат града „Форт Нокс“. Но за Джийн това по-скоро имаше някаква връзка с географията на Единбург — неговите скалисти околности и мрачно небе, бръснещият вятър от Северно море, който фучеше из приличащите на каньони улици. На всеки ъгъл човек се чувстваше завладян и подвластен на обкръжението. Дори когато влизаше в града от Портобело, тя го усещаше — тази раняваща и в същото време ранена природа на това място.

Джон Ребус също си мислеше за Единбург. Когато се изнесе от апартамента, къде ще бъде следващият му дом? Имаше ли квартал, който предпочита пред другите? В Портобело му се струваше добре, доста спокойно. Но винаги можеше да се премести на юг или на запад, извън града. Някои негови колеги пътуваха до работа чак от Фолкърк и Линлитгоу. Не беше сигурен дали е готов за едно такова пътуване. Портобело обаче не звучеше лошо. Единственият проблем беше, че докато вървяха по крайбрежната улица, той продължаваше да гледа към плажа, сякаш очакваше да види малък дървен ковчег там, подобен на намерения в Неърн. Където и да отидеше, тази мисъл щеше да го преследва. Ковчегът от Фолс не му даваше мира. Имаше единствено думата на дърводелеца, че е направен от някой друг, който няма нищо общо с останалите четири. Но ако убиецът е бил наистина хитър, нямаше ли да направи точно това — да промени начина си на работа и инструментите, с цел да ги заблуди.

О, боже, започваше отново… Същият стар танц, който се въртеше из главата му. Седна на морската дига, а Джийн го попита какво му е.

— Малко главоболие — отвърна той.

— Това не е ли повече характерно за жените? — Тя се усмихваше, но Ребус виждаше, че не й е весело.

— Трябва да се връщам — каза й той. — Не се оказах добра компания тази вечер.

— Искаш ли да говориш за това? — Ребус вдигна глава и я погледна в очите, а тя избухна в смях. — Извинявай, глупав въпрос. Ти си типичен шотландец и разбира се, не искаш да говориш за това.

— Не е това, Джийн, просто… — Той сви рамене. — Може би терапията не е чак толкова лоша идея.

Опитваше се да се шегува, затова тя реши да не настоява повече.

— Хайде да се връщаме — предложи Джийн. — Тук все пак е доста студено.

Хвана го под ръка, когато тръгнаха.