Иън Ранкин
Водопадът (12)

12

Когато заместник-началникът на Главното полицейско управление Колин Карсуел пристигна в участъка на Гейфилд Скуеър в тази мрачна сутрин във вторник, той жадуваше за кръв.

Джон Балфур го направи на нищо. Адвокатът на Балфур му бръкна в здравето още по-хитро, без да трепне нотка в неговия професионален и академичен език. Въпреки това Карсуел се чувстваше наранен и търсеше някакво отмъщение. Неговият шеф си оставаше недосегаем — неговото положение, неговата непристъпност трябваше да се запазят на всяка цена. Това си оставаше проблем на Карсуел и той прекара цялата предишна вечер в изучаване на случая. Все едно да го изпратят да изследва някакво поле пълно с шрапнели и счупени стъкла, въоръжен единствено с лопатка за смет и пинсети.

Най-големите умове в прокуратурата проучиха проблема и стигнаха до заключението по един дразнещо любезен и обективен начин (давайки на Карсуел да разбере, че това не им е чак такава грижа), че няма почти никаква възможност да се предотврати публикацията. В края на краищата полицията трудно можеше да докаже, че куклите или немският студент имат нещо общо със случая „Балфур“ — повечето старши служители бяха на мнение, че подобна връзка в най-добрия случай е малко вероятна — и затова ще е трудно да убедят някой съдия, че ако бъде публикувана, информацията на Холи може да навреди на следствието.

На свой ред Балфур и адвокатът му искаха да знаят защо полицията не е намерила за необходимо да сподели с тях историята с куклите или да ги уведоми за немския студент и Интернет играта.

Шефът на Главното управление искаше да знае какво възнамерява да направи Карсуел по случая.

А самият Карсуел искаше кръв.

Служебната му кола, карана от неговия помощник — инспектор Дерек Линфорд, спря пред участъка, пълен с полицаи. Всички, които бяха работили или продължаваха да работят по случая „Балфур“ — униформени, Криминалния отдел и дори специалистите по съдебна медицина от Хаудънхол, бяха „извикани“ да присъстват на сутрешната среща. По тази причина залата за брифинги се оказа препълнена и задушна. Навън утрото още се възстановяваше от падналата през нощта суграшица, а тротоарът беше влажен и студен под краката, докато кожените подметки на Карсуел маршируваха по него.

— Идва — извика някой, докато наблюдаваше как Линфорд, след като отвори вратата на Карсуел, сега я затвори и с леко накуцване се върна при вратата на шофьора.

Разнесе се шум от сгъване на вестници, когато сутрешните таблоиди — отворени на една и съща страница и на едно и също заглавие, започнаха да се затварят и да се скриват, за да не се виждат. Полицейски началник Темплър, облечена като за погребение, с тъмни сенки под очите, първа влезе в залата. Тя пошепна нещо на инспектор Бил Прайд, който кимна, скъса едно ъгълче от бележника си и изплю в него дъвката, която дъвчеше през последния половин час. Когато самият Карсуел влезе, настана раздвижване, тъй като полицаите подсъзнателно започнаха да изправят стойките си или проверяваха облеклото си за някакви видими недостатъци.

— Липсва ли някой? — извика Карсуел. Никакво „Добро утро“, никакво „Благодаря на всички, че дойдоха“ — обичайният протокол беше забравен. Темплър му каза няколко имена — липсващите поради болест. Карсуел кимна, без изобщо да проявява интерес към думите й и дори не я изчака да завърши доклада си за присъствието.

— Сред нас има къртица — изрева той, достатъчно силно, за да го чуят и в коридора. После кимна бавно, а очите му се опитваха да проникнат във всяко лице пред него. Когато забеляза, че отзад, извън обсега на неговия поглед имаше седнали полицаи, той тръгна по пътеката между бюрата. Те трябваше да се преместят така, че той да може да минава между тях, но без да ги докосва.

— Къртицата е грозно и дребно същество. Тя не може да вижда. Понякога има големи алчни лапи. Тя не обича да бъде излагана на показ. — От двете страни на устата си имаше слюнка. — Когато имам къртица в градината си, аз слагам отрова. Някои от вас ще кажат, че къртиците не са виновни. Те не знаят, че са в нечия градина — едно място на ред и спокойствие. Те не знаят, че превръщат всичко в грозота. Но те са това, независимо дали го знаят, или не. И именно затова трябва да бъдат унищожавани. — Той замълча и тишината пъплеше с него, докато вървеше по пътеката.

Дерек Линфорд крадешком се беше промъкнал в залата и стоеше до вратата, а очите му търсеха Джон Ребус — доскорошния му враг…

Присъствието на Линфорд сякаш даде импулс на Карсуел. Той се завъртя на пети и отново се обърна с лице към подчинените си.

— Може би е станала грешка. Всички допускаме грешки. Без това не може. Но Бог е свидетел, че очевидно е изтекла доста информация! — Последва нова пауза. — Може би е било изнудване. — Той сви рамене. — Някой като Стивън Холи, той стои на още по-ниско стъпало в еволюцията и от къртицата. Той е едно примитивно създание, една отрепка. — Карсуел бавно махна с ръка пред себе си с погнуса. — Той си мисли, че ни е окалял, но не е. Играта още не е завършила. Всички го знаем. Ние сме екип. Така работим! На който не му харесва, винаги може да помоли да го върнем към елементарните полицейски задължения. Това съвсем не е сложно, дами и господа. Но само си помислете! — Той снижи глас. — Помислете за жертвата, помислете за нейното семейство, помислете колко болка ще им причини всичко това. Те са хората, за които се бъхтим тук, а не читателите на вестници или драскачите, които им осигуряват ежедневната доза буламачи.

— Може да имате нещо против мен или някой друг от екипа, но защо, по дяволите, ще постъпвате така с тях — семейството и приятелите, готвещи се за погребението утре — защо някой ще иска да причини това на хора като тях? — Той остави въпроса без отговор. Гледаше как лицата кимат в знак на колективен срам, докато ги разглеждаше внимателно. Пое дълбоко въздух и отново извиси глас. — Аз ще намеря този, който го е направил. Не мислете, че няма да го пипна. Не си въобразявайте, че господин Стивън Холи ще ви защити. На него изобщо не му пука за вас. Ако искате да останете скрити, ще трябва да го храните с още истории, и още, и още! Той няма да ви остави да се върнете на повърхността и да заживеете както преди. Вие вече сте различни. Вие сте къртици. Неговите къртици. И той никога няма да ви остави на мира, няма да ви позволи да го забравите.

Последва поглед към Гил Темплър. Тя стоеше до стената със скръстени ръце, а очите й внимателно оглеждаха залата.

— Знам, че това вероятно ви звучи като предупреждение на училищен директор. Някакви ученици счупили прозорец или надраскали нещо по стените. — Той поклати глава. — Говоря ви така, защото е важно да сме наясно какъв е залогът. Приказките може и да не убиват, но това не означава, че всеки може да говори каквото му хрумне. Внимавайте какво казвате и на кого го казвате. Ако виновникът иска да си признае — няма проблем. Може да го направи сега или по-късно. Ще бъда тук още около час, а и винаги можете да ме намерите в кабинета ми. Помислете какво ще стане, ако не си признаете. Вече не си част от екипа и не си от добрите. А си в джоба на един журналист. Дотогава, докато той иска да си там. — Последната пауза сякаш трая цяла вечност — никой не посмя да се изкашля или да прочисти гърлото си. Карсуел бръкна в джобовете си и наведе глава, сякаш искаше да провери обувките си.

— Полицейски началник Темплър? — каза той.

Сега Гил Темплър пристъпи напред и присъстващите в залата се поотпуснаха.

— Не бързайте да се радвате още! — извика тя. — И така, изтекла е информация към пресата и сега трябва да запушим пробойните. Никой няма да разговаря с никого, преди това да е съгласувано първо с мен, ясно ли е? — Присъстващите кимнаха в знак на съгласие.

Темплър продължи, но Ребус не слушаше. Той не искаше да слуша и Карсуел, но беше невъзможно да го заглушиш. Наистина впечатляващо. Той дори успя да си представи къртицата в градината, но се сдържа да не се разсмее.

Вниманието на Ребус обаче беше насочено главно към хората около него. Гил и Бил Прайд не му бяха толкова близки и можеше почти да не обръща внимание на техния дискомфорт. Големият шанс на Бил да блесне. Първото голямо разследване на Гил като полицейски началник. Точно това ли трябваше да им се случи сега…

И по-близките до него — Шивон, силно концентрирана върху речта на заместник-началника — може би научава нещо от нея. Тя винаги търсеше някакъв нов урок. Грант Худ — още един застрашен да изгуби всичко, с изписано на лицето и познаващо се по увисналите му рамене отчаяние, проличаващо и от начина, по който държеше ръцете си пред гърдите и стомаха — все едно готов да отблъсне някакви удари. Ребус знаеше, че Грант е в беда. Изтече ли нещо към пресата — първият заподозрян е отговорникът за връзките с обществеността. Именно те осъществяваха контактите — една непремерена дума; приятелското бърборене в нетрезво състояние в края на една добра вечеря. Дори и да не е виновен, един добър отговорник за връзките с обществеността трябваше поне да може да се справи с това, което Гил наричаше „ограничаване на вредите“. С натрупването на опит, човек се научава как да манипулира журналистите, дори това да означава някакъв вид подкуп — като например примамката, че първи ще получат информация за някоя следваща история или истории…

Ребус се чудеше какъв ли е размерът на вредите. Сега Куизмастър щеше да разбере нещо, което вероятно винаги е подозирал — че играта не се е водила само между него и Шивон, и че тя е държала в течение и колегите си. Лицето й не издаваше нищо, но Ребус знаеше, че вече се чуди как да се справи със ситуацията, как да формулира следващото си съобщение до Куизмастър, ако се предположи, че той иска да продължи да играе. Връзката с ковчезите от Артърс Сийт го дразнеше единствено, защото името на Джийн се споменаваше в историята, цитирано като „местния музеен експерт“ във връзка със случая. Спомни си упоритостта на Холи, оставените от него съобщения за Джийн, настоявайки да разговаря с нея. Дали не е изпуснала нещо пред него, без да иска? Не му се вярваше. Не, той виждаше виновника. Елън Уайли изглеждаше смазана. Част от косата й не беше сресана. В очите й се четеше примирение. Докато Карсуел говореше, тя гледаше в пода, а когато той свърши, Елън изобщо не помръдна. Тя продължаваше да гледа в пода и сега, опитвайки се да намери сили да направи нещо друго. Ребус знаеше, че е разговаряла по телефона с Холи вчера сутринта. Ставало е въпрос за немския студент, но след това тя изглеждаше като умряла. Тогава Ребус си помисли, че това е, защото Уайли работеше по поредния случай, водещ към задънена улица. Сега обаче разбра, че не това е причината. Когато си тръгна от хотел „Каледониън“, тя е отишла или при Холи, или в някой бар или кафе наблизо.

Ребус я хвана.

Вероятно Шъг Дейвидсън също щеше да се досети, а колегите й в Уест Енд ще си спомнят колко се е променила след онова телефонно обаждане. Но Ребус знаеше, че те няма да я изпеят. Такива неща не се правеха. Не и с колега и приятел.

Уайли работеше по разнищването на случая дни наред. Взе я с надеждата, че това ще й помогне да се откъсне от проблемите си. Но тя сигурно имаше право — той сякаш я третираше като поредния „инвалид“, като още един човек, когото може да подчини на волята си, да свърши черната работа в нещо, което винаги щеше да си остане „неговия“ случай.

А може да е имала и скрити причини.

Уайли вероятно е решила, че това е една възможност да си го върне на всички тях — на Гил Темплър, станала причината за публичното й унижение; на Шивон, на която Темплър продължаваше да възлага големи надежди; на Грант Худ — новото златно момче, което се справяше там, където Уайли не успя… Както и на Ребус — манипулаторът, използвачът, който я употребяваше и потискаше. Според него й оставаха две алтернативи — да си каже всичко, или да избухне от притеснение и гняв. Ако беше приел предложението й да пийнат по нещо онази вечер… може би тя щеше да се разкрие и той да изслуша проблемите й. Може би това беше всичко, от което Елън имаше нужда. Но той не отиде с нея. Измъкна се тайничко и седна в един пъб сам.

Карсуел започна да чете някакъв списък с имена и Ребус чу своето. Детектив Худ… Детектив Кларк… Сержант Уайли… ковчезите; немския студент — те бяха работили по тези случаи и сега заместник-началникът искаше да ги види. Останалите присъстващи извърнаха лицата си, на които беше изписано любопитство. Карсуел съобщи, че иска да ги види в „кабинета на шефа“, като имаше предвид стаята на шефа на участъка — „реквизирана“ специално за случая.

Ребус се опита да улови погледа на Бил Прайд, когато тръгнаха да излизат, но след като Карсуел напусна залата, Бил започна да рови из джобовете си за друга дъвка, а очите му търсеха дъската за бележки. Ребус остана на опашката на образувалата се летаргична змия — пред него — Худ, после Уайли и Шивон. Темплър и Карсуел вървяха начело. Застаналият пред кабинета на началника на участъка Дерек Линфорд им отвори вратата и се отдръпна. Опита се да унищожи Ребус с поглед, но на Ребус тези не му минаваха. Те стояха впили очи един в друг, когато Гил Темплър затвори вратата и развали магията.

Карсуел придърпа стола си по-близо до бюрото.

— Вече чухте какво ви казах — започна той, — така че няма да ви отегчавам повече. Ако отнякъде е изтекла информация, това е само от някой от вас. Онова леке Холи знаеше прекалено много. — Той млъкна и за първи път вдигна очи към тях.

— Сър — каза Грант Худ, като пристъпи напред и сви ръце зад гърба си, — като отговорник за връзките с обществеността, аз трябваше да спра тази история. Искам публично да се извиня за…

— Да, да, синко, каза ми всичко това снощи. Сега искам само едно признание.

— Моите уважения, сър — заяви Шивон Кларк, — но ние тук не сме криминални престъпници. Налагаше се да задаваме въпроси, да опипваме почвата. Стив Холи може просто да е събрал две и две…

Карсуел само я изгледа, после каза:

— Полицейски началник Темплър?

— Стив Холи — започна Темплър, — не работи така, ако не му се налага. Той изобщо не е най-ярко светещата крушка в полилея, но е доста подмолен и безмилостен. — Начинът, по който говореше, подсказваше на Кларк, че Темплър вече се е сблъсквала с всичко това. — Някои от другите журналисти, да, смятам, че те са в състояние да се възползват от информацията в публичното пространство и да стигнат до някакви изводи, но не и Холи.

— Но той е разбрал за случая с немския студент — настоя Кларк.

— И освен това не е трябвало да знае за връзката с игрите — почти механично отговори Темплър, — още един аргумент, който началниците явно са обсъждали.

— Изкарахме тежка нощ — каза им Карсуел. — Повярвайте ми, оглеждахме всичко отново и отново. И следите определено водят към някой от вас четиримата.

— Имало е и външна помощ — настоя Грант Худ. — Музеен уредник, пенсиониран патолог…

Ребус постави ръка на рамото на Худ, за да го накара да замълчи.

— Аз бях — каза той.

Всички глави се обърнаха към него.

— Мисля, че аз съм виновен.

Той нарочно не гледаше към Елън Уайли, но усещаше изгарящия й поглед.

— Преди време ходих във Фолс и разговарях с жена на име Бев Додс. Именно тя беше намерила ковчега до водопада. Стив Холи вече душеше наоколо и тя му е разказала всичко.

— И?

— И аз се изпуснах, че има още ковчези… Изпуснах се пред нея, искам да кажа. — Той си спомняше това изпускане, което всъщност Джийн направи. — Ако Додс го е снесла на Холи, той сигурно е останал много доволен. Водех със себе си Джийн Бърчил — тя е въпросния уредник. Оттам може да е направил връзката с Артърс Сийт…

Карсуел го гледаше студено.

— А играта по Интернет?

Ребус поклати глава.

— Това не мога да го обясня, но не е много добре опазена тайна. Показвахме загадките на всичките приятели на жертвата, като ги питахме дали е искала помощ от тях. Всеки от тях може да е казал на Холи.

Карсуел продължаваше да го гледа.

— Ти поемаш вината, така ли?

— Казвам, че може и аз да съм виновен. Просто онези изпуснати думи… — Той се обърна към останалите. — Не мога да ви опиша колко съжалявам. Подведох целия екип. — Погледът му заобиколи лицето на Уайли и се насочи към косата й.

— Сър — намеси се Шивон Кларк. — Това, което инспектор Ребус току-що призна, може да се отнася за всеки от нас. Сигурна съм, че е възможно и аз да съм казала нещо повече, отколкото трябва, по някакъв повод…

Карсуел махна с ръка, за да я накара да замълчи.

— Инспектор Ребус — заяви той, — отстранявам ви от активна работа до изясняване на случая.

— Не можете да направите това! — изтърси Елън Уайли.

— Млъкни, Уайли! — изсъска Гил Темплър.

— На инспектор Ребус са му известни последствията — продължи Карсуел.

Ребус кимна.

— Някой трябва да бъде наказан… — Той направи пауза. — За да се спаси екипа.

— Така е — кимна Карсуел. — В противен случай недоверието започва да разяжда хората отвътре. Мисля, че никой от нас не иска това, нали?

— Не, сър. — Гласът на Грант Худ увисна без подкрепа.

— Вървете си вкъщи, инспектор Ребус — каза Карсуел. — Напишете версията си, без да изпускате нищо. По-късно ще поговорим отново.

— Да, сър — отговори Ребус, обърна се и отвори вратата. От другата страна на прага срещу него стоеше Линфорд, чието лице се изкриви в усмивка. Ребус не се съмняваше, че е подслушвал. Изведнъж му хрумна, че Карсуел и Линфорд може да са заговорничили, за да изкарат случая срещу него да изглежда от черен по-черен. А той току-що им даде идеалното извинение да се отърват от него завинаги.

 

 

Апартаментът му беше готов за продажба и той се обади на брокерката, за да я уведоми.

— Можем ли да организираме огледи в четвъртък вечер и неделните следобеди? — попита тя.

— Защо не. — Седеше във фотьойла си и гледаше през прозореца. — Има ли някакъв начин… да не присъствам?

— Искате някой да показва апартамента от ваше име ли?

— Да.

— Разполагаме с хора, които биха го направили срещу малка комисиона.

— Добре. — Не искаше да бъде там, когато непознати хора отварят вратите, докосват нещата… Не мислеше, че е най-подходящият продавач за жилището.

— Вече имаме снимка — продължи брокерката. — Така че обявата може да излезе във вестника още следващия четвъртък.

— А не може ли вдругиден?

— Страхувам се, че не…

Когато приключи с разговора, той отиде в хола. Нови ключове за осветлението, нови контакти. Мястото изглеждаше много по-светло, благодарение на свежата боя. Килимите бяха сложени отново. Един познат, редовен посетител в бара „Суонис“, му предложи помощта си да ги заковат по краищата. Ребус не разбираше смисъла на подобно нещо. Новите собственици така или иначе ще ги махнат.

— Трябвало е да се пооправи подовата настилка, Джон. Определено има нужда от това…

Ребус беше прочистил вещите си, така че да не запълват повече от едностаен апартамент, независимо че в момента притежаваше тристаен. Но в момента нямаше къде да отиде. Знаеше какъв е пазарът в Единбург. Ако обява за продажба на жилище, намиращо се на Ардън стрийт излезеше следващия четвъртък, сделката можеше да стане до седмица. Така, след две седмици той можеше да се окаже без дом.

И освен това, без работа.

Очакваше някой да му се обади и накрая телефонът иззвъня. Беше Гил Темплър.

Тя започна с думите:

— Ти, тъпо копеле.

— Здравей, Гил.

— Можеше да си държиш устата затворена.

— Предполагам.

— Винаги доброволният мъченик, а, Джон? — Звучеше ядосана, изморена и напрегната. Той разбираше причините и за трите.

— Просто казах истината — отвърна той.

— Това е първокласна… и изобщо не вярвам.

— Така ли?

— Стига, Джон. На челото на Елън Уайли пишеше „виновна“.

— Смяташ, че съм я защитавал, така ли?

— Не мисля, че си чак сър Галахад^[1]. Трябва да си имал причина. Може би просто за да ядосаш Карсуел; знаеш, че те мрази и в червата.

Ребус не искаше да признае, че може и да е права.

— Как е всичко останало? — попита той.

Гневът й премина.

— Отговорникът за пресата се провали. Сега му помагам.

Ребус предполагаше колко е заета — всички други вестници и медии в надпревара да настигнат Стив Холи.

— А с теб какво става? — попита тя.

— Какво да става?

— Какво смяташ да правиш?

— Всъщност не съм мислил за това.

— Ами…

— По-добре да не ти преча да си гледаш работата, Гил, благодаря, че се обади.

— Дочуване, Джон.

Той тъкмо остави слушалката и телефонът иззвъня отново. Този път беше Грант Худ.

— Исках само да ти благодаря, че ни измъкна от тази каша.

— Ти не беше на мушката, Грант.

— Бях, повярвай ми.

— Чувам, че имаш доста работа.

— Откъде…? — Грант замълча. — О, полицейски началник Темплър ти се е обаждала.

— Тя помага ли, или поема поста?

— Трудно е да се каже в момента.

— Не е в стаята при теб, нали?

— Не, в кабинета си е. Когато излязохме от онази среща със заместник-главния… тя сякаш изпитваше най-голямо облекчение.

— Вероятно, защото може да загуби най-много, Грант. В момента може да не го разбираш, но е така.

— Убеден съм, че си прав — но не звучеше убеден, че неговото собствено оцеляване не е по-важно в схемата на нещата.

— Хайде, затваряй, Грант, и благодаря, че намери време да се обадиш.

— Ще се видим някой път.

— Човек никога не знае какво го очаква…

Ребус затвори телефона и зачака, като гледаше в него. Никой друг обаче не се обади. Тръгна към кухнята да си направи чай, но откри, че чаят и млякото са свършили. Без да си облича якето, той излезе и отиде до кварталния магазин, откъдето взе и шунка, питки и горчица. Когато се върна, някой на входа на сградата натискаше един от звънците.

— Хайде-е-е, знам, че си там…

— Здравей, Шивон.

Тя се обърна към него.

— Господи, изплаши ме… — сложи тя ръка на гърлото си.

Ребус се пресегна край нея и отключи вратата.

— Защото те изненадах или защото си помисли, че седя горе с прерязани вени на китките? — Той отвори вратата пред нея.

— Какво? Не, не съм си мислила такова нещо — но лицето й започна да се изчервява.

— Е, за да не се тревожиш, ако някой ден реша да свърша със себе си, ще го направя с много пиене и хапчета. И като казвам „много“, имам предвид два-три дни запой, така че все някой ще те предупреди.

Ребус мина пред нея и отвори вратата.

— Днес е твоят щастлив ден — каза той. — Не само че не съм мъртъв, ами мога да предложа чай и питки с шунка и горчица.

— Само чай, благодаря — каза тя, като най-накрая успя да се успокои. — Ей, холът изглежда страхотно!

— Огледай наоколо. Може да взема и да свикна с това.

— Пусна ли го за продажба?

— От следващата седмица.

Тя отвори вратата на спалнята и промуши глава, за да я огледа.

— Ключ за постепенно намаляване на осветлението — изкоментира Шивон и го изпробва.

Ребус отиде в кухнята и сложи чайника, после намери две чисти чаши в бюфета. На едната от тях пишеше: „Най-доброто татенце на света“. Не беше негова — сигурно някой от майсторите я беше забравил. Реши, че може да сипе чая на Шивон в нея, а той да вземе по-високата с маковете и отчупеното крайче.

— Не си боядисал всекидневната — каза тя, като влезе в кухнята.

— От последното боядисване не е минало толкова много време.

Шивон кимна. Той премълчаваше нещо, но тя нямаше намерение да го притиска.

— Още ли движите с Грант? — попита той.

— Никога не сме движили. И не искам да разговарям по тази тема.

Той извади млякото от хладилника.

— Трябва да внимаваш, да не те нарочат.

— Какво имаш предвид?

— Лоши хора. Един такъв ме гледаше на нож цяла сутрин.

— О, божичко, Дерек Линфорд. — Тя се замисли. — Не изглеждаше ли ужасно?

— А не изглежда ли така винаги? — Ребус сложи чай във всяка от чашите. — И така, за какво дойде — да ме провериш, или да ми благодариш, че си сложих главата на дръвника?

— Нямам никакво намерение да ти благодаря за това. Можеше да си замълчиш и ти го знаеш. Каза, че си виновен, защото ти така искаше. — Тя изведнъж загуби глас.

— И? — подкани я той.

— И сигурно имаш някакъв план.

— Всъщност нямам… нищо конкретно.

— Тогава защо го направи?

— Това беше най-бързият и най-простият начин. Ако се бях замислил дори за момент… може би щях да си премълча. — Той наля вода и мляко в чашите и й подаде едната. Шивон погледна пакетчето чай, което плуваше в нея. — Извади го, когато стане достатъчно силен — предложи той.

— М-м-м, прекрасно.

— Сигурна ли си, че няма да мога да те изкуша с един сандвич с шунка?

Тя поклати глава.

— Не ме карай да те разочаровам.

— Може би по-късно — каза той, докато вървяха към всекидневната. — Всичко спокойно ли е в базовия лагер?

— Каквото и да говориш за Карсуел, той е ужасно добър манипулатор. Всички са на мнение, че именно речта му те е накарала да се почувстваш виновен.

— И сега всички работят по-упорито от всякога? — Той я изчака да кимне. — Един екип от щастливи градинари, без някакви гадни къртици да им се пречкат.

Шивон се усмихна.

— Гадничко беше, нали? — После се огледа наоколо. — Къде ще отидеш, след като продадеш това място?

— Да нямаш свободна стая?

— Зависи за колко време.

— Просто се шегувам, Шивон. Ще се оправя. — Той отпи от чая си. — И какво точно те доведе тук?

— Имаш предвид, освен да те проверя ли?

— Предполагам, че това не е единствената причина.

Тя посегна да остави чашата си на пода.

— Получих ново съобщение.

— От Куизмастър ли? — Тя кимна. — И какво казва?

Тя извади няколко листчета от джоба си и ги разгъна, след което му ги подаде. Пръстите на ръцете им се докоснаха, когато ги вземаше. Първото беше имейл от Шивон: „Продължавам да чакам Затвора“.

— Първото нещо, което изпратих тази сутрин — каза тя.

— С надеждата, че още не знае.

Ребус се насочи към втория лист. Беше от Куизмастър.

„Разочарован съм от теб, Шивон. При това положение спирам играта.“

После Шивон: „Не вярвай на всичко, което четеш. Още искам да играя“.

Куизмастър: „И да изпяваш всичко на шефовете си?“.

Шивон: „Този път само ти и аз, обещавам!“.

Куизмастър: „Как бих могъл да ти имам доверие?“.

Шивон: „Аз ти имах доверие, нали? А и винаги знаеш къде да ме намериш. Все още нямам първата загадка за самия теб“.

— След това се наложи да почакам известно време. Последното съобщение пристигна преди около — погледна тя часовника си, — четиридесет минути.

— И ти дойде направо тук?

Тя сви рамене.

— Нещо такова.

— И не го показа на Мозъка?

— Той отсъства по изпълнение на някаква задача от Криминалното управление.

— Някой друг? — Тя поклати глава. — И защо при мен?

— Сега, когато вече съм тук — отвърна Шивон, — всъщност не знам.

— Грант е майсторът на пъзелите.

— В момента е твърде зает да реди пъзели как да си запази поста.

Ребус бавно кимна и прочете отново последния лист: „Прибави Камю към М. Е. Смит, те се боксират там, където слънцето не грее, а Франк Финли е реферът“.

— Е — каза той, — показа ми го… — После протегна ръка, за да й върне листовете. — Но това не ми говори нищо.

— Наистина ли?

Той поклати глава.

— Франк Финли беше актьор, може и още да е, доколкото знам. Мисля, че играеше Казанова по телевизията и участваше в нещо, наречено „Бодлива тел и букети“… Нещо такова.

— Да не става въпрос за „Букет от бодлива тел“^[2]?

— Възможно е. — Той погледна към загадката за последно. — Камю е френски писател. Мислех, че се произнася като „Кеймъс“, докато един ден чух да го казват по радиото или по телевизията.

— Боксиране — това е нещо, от което разбираш.

— Марчиано, Демпси, Касиус Клей, преди да се прекръсти на Али^[3]… — Ребус сви рамене.

— „Там, където слънцето не грее“ — каза Шивон. — Това е американски израз, нали?

— Това означава „в задника“ — потвърди Ребус. — Да не си решила изведнъж, че Куизмастър е американец?

Тя се усмихна, но не й беше весело.

— Приеми съвета ми, Шивон. Дай го на Криминалното управление или Специалното звено, или който там трябва да засече този задник. Или просто му отговори на имейла и му кажи да върви на майната си. — Ребус направи пауза. — Споменаваш, че той знае къде да те намери?

Тя кимна.

— Знае името ми, както и че съм от Криминалния отдел в Единбург.

— Но не и къде живееш, нали? Нали няма телефонния ти номер?

Тя поклати глава и Ребус кимна удовлетворен. Сети се за всичките онези телефонни номера, забодени на стената в кабинета на Стив Холи.

— Тогава го зарежи — каза той тихо.

— Ти това ли би направил?

— Сериозно те съветвам да го сториш.

— Значи не искаш да ми помогнеш?

Той я погледна.

— Как да ти помогна?

— Препиши загадката, направи някои проучвания.

Той се засмя.

— Искаш да си създам още по-големи неприятности с Карсуел ли?

Шивон погледна надолу към листовете.

— Прав си — призна тя. — Не помислих за това. Благодаря ти за чая.

— Остани и го допий. — Той видя как тя стана.

— Трябва да се връщам. Чака ме много работа.

— И най-напред, да предадеш загадката, нали?

Тя го изгледа.

— Знаеш, че съветите ти винаги са много важни за мен.

— Това отговор „да“ ли е, или „не“.

— Приеми го по-скоро като „да“.

Той също се изправи.

— Благодаря ти, че дойде, Шивон.

Тя тръгна към вратата.

— Линфорд иска да те отстрани, нали? Както и Карсуел?

— Не се тревожи за това.

— Но Линфорд става все по-силен. Някой ден ще стане главен инспектор.

— Както знаеш, така може би и аз ставам по-силен.

Тя обърна глава и го погледна изпитателно, но не каза нищо — нямаше нужда. Той я последва в коридора и отвори вратата пред нея.

Тя заговори отново, когато стигна до стъпалата.

— Знаеш ли какво каза Елън Уайли след срещата при Карсуел?

— Какво?

— Абсолютно нищо. — Тя го погледна отново, сложила ръка върху парапета. — Срамно. Очаквах дълга реч за твоя комплекс на мъченик…

Ребус се прибра обратно, но остана в коридора и се заслуша в стъпките, които постепенно се отдалечаваха. После отиде до прозореца във всекидневната, застана на пръсти и изви глава, за да я види как напуска сградата, а шумът от вратата отекна, когато я затвори. Тя дойде, за да го помоли за нещо, а той я отблъсна. Как да й обясни, че не искаше да я нарани, както много хора, които беше допуснал до себе си в миналото? Как да й каже, че тя трябва да научи своите собствени уроци, а не неговите, както и че ще стане по-добро ченге, а и по-добър човек, в крайна сметка?

Върна се обратно в стаята. Макар и слабо, сенките от миналото се оказаха осезаеми. Хора, които е наранявал, и които са го наранявали, хора, умрели от болезнена, ненужна смърт. Но стига толкова. Още две седмици и може би щеше да се освободи от тях. Знаеше, че телефонът няма повече да звъни, нито Елън Уайли ще го посети. Те се разбираха един-друг достатъчно добре, за да направят подобен контакт излишен. Вероятно някой ден ще седнат и ще поговорят за това. Но е възможно тя никога повече да не пожелае да разговаря с него отново. Той я изпревари в онзи момент, а тя остана на мястото си и го остави. Още едно насила предизвикано поражение. Замисли се, дали Елън ще остане в джоба на Стив Холи… Колко ли дълбок и тъмен би могъл да бъде този джоб?

Ребус отиде в кухнята и изля чая на Шивон и своя в мивката. Наля си един пръст малцово уиски в чиста чаша и си взе бутилка светла бира от бюфета. Върна се във всекидневната, седна във фотьойла, извади писалка и бележник от джоба си и надраска последната загадка, като се опита да я възстанови възможно най-точно…

 

 

Сутринта на Джийн Бърчил се състоеше от серия срещи, включващи един разгорещен дебат за финансирането, който заплаши да се превърне в скандал, като един от уредниците излезе и тръшна вратата след себе си, а друга колежка избухна в плач.

Към обяд се почувства изморена, а застоялият въздух в кабинета й засилваше нейното главоболие. Стив Холи й беше оставил още две съобщения и тя знаеше, че ако седне на бюрото си със сандвич, телефонът ще иззвъни отново. Вместо това излезе и се присъедини към тълпата работници, които чакаха на опашка за сандвичи или пай. Шотландците притежаваха печален рекорд по сърдечни заболявания и развалени зъби — и двете в резултат на националната им „диета“. Наситени мазнини, сол и захар. Чудеше се, какво ли кара шотландците да посягат към такива храни, към шоколада, пържените картофи и газираните напитки — дали причината не беше в климата? Възможно ли е отговорът да се крие още по-дълбоко, в самия характер на нацията? Джийн реши да се отклони от традицията, като си купи плодове и кутия портокалов сок.

Вървеше към града, надолу по мостовете. Навсякъде наоколо имаше магазини за евтини дрехи и храна за вкъщи, с колони от автобуси и камиони, чакащи да пропълзят през светофара при църквата. Край вратите седяха няколко просяци и наблюдаваха преминаващия парад от човешки крака. Джийн спря на светофара и погледна в двете посоки на Хай стрийт, като си представи как е изглеждало това място, преди да нарекат улицата Принсес стрийт — улични търговци, предлагащи стоката си; слабо осветени приземни помещения, където се е въртял бизнес; градският затвор и портите, които са се залоствали с падането на нощта и градът се е затварял сам в себе си… Замисли се, дали ако някой, живял през XVIII век, попадне в настоящето, ще намери тази част от града чак толкова различна. Светлините, светофарите и колите биха могли да го шокират, но не и атмосферата на това място.

Тя отново спря на Северния мост и погледна на изток към новостроящата се сграда на Парламента. Нямаше видим напредък. Вестник „Скотсмен“ се беше преместил в лъскава нова сграда на Холируд Роуд, точно срещу Парламента. Сега зад нея старата сграда се ремонтираше — щеше да се появи още един хотел. По-надолу бившата централна сграда на пощата стоеше прашна и празна — бъдещето й очевидно все още не беше решено. Говореше се, че ще се превърне в поредния хотел. Зави надясно по площад Ватерло, като дъвчеше втората си ябълка и се опитваше да не мисли за чипс и вафлички. Знаеше накъде е тръгнала — към гробището Колтън.

Когато влезе през вратата от ковано желязо, пред нея се изправи обелиск, известен като Мемориала на мъчениците, построен в памет на петима мъже — „Приятелите на хората“, дръзнали в края на XVIII век да настояват за парламентарни реформи. И това във време, когато по-малко от четиридесет човека в целия град са имали правото да гласуват при избори. Петимата били осъдени на изселване — еднопосочен билет за Австралия. Джийн погледна към ябълката в ръката си. Преди малко махна от нея етикета, на който пишеше, че е от Нова Зеландия. Замисли се за петимата изгнаници и техния живот. Но тогава в Шотландия не последвало нещо подобно на Френската революция, не и по това време.

Спомни си думите на някакъв комунистически лидер и мислител — дали не беше самият Маркс? — който предсказал, че революцията в Западна Европа ще започне от Шотландия. Още една мечта… Джийн не знаеше много за Дейвид Хюм, но застана пред паметника му, докато отпиваше от кутията със сок. Философ и есеист… Един приятел й разказа, че приносът на Хюм бил да направи философията на Джон Лок разбираема, но по онова време тя не знаеше почти нищо и за Лок.

Имаше и други гробове — на Блекууд и Констабъл — издатели, както и на един от водачите на „Разкола“, довел до създаването на Свободната шотландска църква. На изток, от другата страна на гробището имаше малка кула със зъбери — знаеше, че това е всичко, което е останало от затвора „Колтън“. Беше виждала рисунки на затвора, правени от хълма Колтън отсреща — там се събирали приятели и семействата на затворниците, за да им предават съобщения и поздрави. Тя затвори очи и почти успя да замени шума от уличното движение с подвикванията, изразяващи диалога между затворниците и техните близки…

Когато отново отвори очи забеляза онова, което търсеше — гроба на д-р Кенет Ловъл. Паметната плоча беше разположена на източната стена на гробището, пропукана и потъмняла, а краищата й — олющени, като отдолу се виждаше пясъчния камък. „Доктор Кенет Андерсън Ловъл“, прочете написаното Джийн, „Виден лекар на този град“. Починал през 1863 г. на 56 години. Гробът беше обрасъл с плевели, закриващи голяма част от надписа. Джийн приклекна и започна да ги скубе, като попадна на използван кондом. Откъсна листо от лапад и го махна оттам. Знаеше, че има хора, които ходят на хълма „Колтън“ нощно време и си ги представи как се съвкупяват върху надгробната плоча и натискат костите на д-р Ловъл. Как ли би се почувствал Ловъл от това? За момент тя си представи още една двойка — тя и Джон Ребус. Той всъщност не беше неин тип. В миналото Джийн се срещаше с научни работници, университетски преподаватели. Имаше и кратък флирт със скулптор в града — женен мъж. Той я водеше по гробища — неговите любими места. Джон Ребус вероятно също харесваше гробища. Когато се запознаха, тя гледаше на него като на предизвикателство и се водеше от любопитството си. Дори сега трябваше да полага доста усилия, за да не гледа на него като на експонат. В него имаше толкова много тайни, толкова много неща, които той отказваше да разкрие пред света. Знаеше, че има какво още да се изследва у него…

Докато разчистваше плевелите, тя откри, че Ловъл се е женил поне три пъти и всяка от съпругите му е умирала преди него. Не пишеше нищо за деца… Дали някой от неговите наследници не е погребан на друго място. А може би не е имал деца. Но Джон не спомена ли нещо за потомък…? Докато разглеждаше датите, тя забеляза, че съпругите му бяха починали млади и през главата й премина друга мисъл — дали не са починали при раждане?

Първата му съпруга — Беатрис, по баща Алигзандър. На 29 години.

Втората му съпруга — Алис, по баща Бакстър. 23-годишна.

Третата му съпруга — Патриша, по баща Адисън. 26-годишна.

Имаше и надпис: „Отишли си, за да се срещнат отново с радост в царството Божие“.

Джийн не можеше да не се замисли, че въпросната среща трябва да е била доста интересна — Ловъл и трите му съпруги. В джоба си имаше писалка, но не носеше бележник или хартия. Огледа гробището и намери един стар плик, скъсан на две. Позачисти го и записа подробностите върху него.

 

 

Шивон седеше отново на бюрото си и се опитваше да съставя анаграми от буквите, съдържащи се в думите „Камю“ и „М. Е. Смит“, когато Ерик Бейн влезе в стаята.

— Добре ли си? — попита той.

— Ще се оправя.

— Браво! — Той остави куфарчето си на пода, изправи се и се огледа. — Обадиха ли се от Специалното звено?

— Поне аз не знам. — Тя задраскваше букви с писалката си. Дали Куизмастър не искаше буквите „М“ и „Е“ да се разбират като „мен“? Дали не искаше да каже, че името му е Смит? „М. Е.“ означаваше още някакво медицинско състояние. Не си спомняше кои са думите зад всяка от двете букви… Но вестниците го наричаха „Грип на юпитата“. Бейн отиде до факс апарата, взе някакви листове от него и започна да ги преглежда.

— Не се ли сети да провериш? — попита той, като откъсна двата листа и постави останалите до апарата.

Шивон вдигна очи.

— Какво е това?

Той продължаваше да чете, докато се приближаваше.

— Чудесно! Направо невероятно! — удивляваше се Бейн. — Не ме питай как са го направили, но са успели.

— Кое?

— Вече са засекли един от адресите.

Столът на Шивон падна назад, когато тя скочи на крака и сграбчи факса. Тогава Бейн й зададе един съвсем прост въпрос.

— Коя е Клеър Бензи?

 

 

— Клеър, ти не си арестувана — каза Шивон, — и ако искаш адвокат, това е твое право. — Но бих искала твоето съгласие да направим запис на разговора.

— Звучи сериозно — отговори Клеър Бензи.

Взеха я от апартамента й в Брънтсфилд и я докараха в Сейнт Ленардс. Тя не им създаваше проблеми и не задаваше въпроси. Носеше дънки и бледорозово поло. Лицето й изглеждаше съвсем чисто, без грим. Седеше в стаята за разпити със скръстени ръце, докато Бейн слагаше ролки на магнетофоните.

— Ще има едно копие за теб и едно за нас — обясни Шивон. — Нали?

Бензи само сви рамене.

Бейн каза „Окей“. Пусна и двете ролки и седна на стола до Шивон. Шивон представи себе си и Бейн за протокола, като добави времето и мястото на разпита.

— Би ли казала трите си имена, Клеър — помоли я тя.

Клеър Бензи го направи, като добави адреса си в Брънтсфилд. Шивон се облегна назад за момент, за да се съсредоточи, след което отново се наведе напред и накрая подпря лакти на тясното бюро.

— Клеър, спомняш ли си когато разговарях с теб преди време? Бях с един колега, в кабинета на д-р Кърт?

— Да, спомням си.

— Питах те дали знаеш нещо за играта, в която е участвала Филипа Балфур?

— Погребението й е утре.

Шивон кимна.

— Спомняш ли си?

— Севън Финс Хай Ай Кинг — отговори Бензи. — Казах ви за това.

— Точно така. Каза ни, че Филипа е дошла при теб в един бар…

— Да…

— … И ти го е обяснила.

— Да.

— Но ти не си знаела нищо за самата игра?

— Не. Не знаех за какво става въпрос, преди вие да ми кажете.

Шивон се облегна отново и на свой ред скръсти ръце, като почти се превърна в огледален образ на Бензи.

— Тогава как стана така, че този, който е изпращал въпросните съобщения на Флип е използвал твоя Интернет адрес?

Бензи впи очи в нея. Шивон й отвърна със същото. Ерик Бейн почесваше носа си с палеца.

— Искам адвокат — заяви Бензи.

Шивон кимна бавно.

— Край на разпита, 3 часа и 12 минути след обяд.

Бейн спря ролките, а Шивон попита дали Клеър има някого предвид.

— Мисля си за семейния адвокат — отвърна студентката.

— И кой е той?

— Баща ми. — Когато видя озадаченото изражение на лицето на Шивон, ъгълчетата на устата на Бензи се извиха нагоре. — Имам предвид доведеният ми баща, детектив Кларк. Не се притеснявайте, нямам намерение да викам духове в своя защита…

 

 

Новината се беше разчула и в коридора цареше суматоха, когато Шивон излезе от стаята за разпити. Отвсякъде хвърчаха зададени шепнешком въпроси.

— Е?

— Тя ли го е направила?

— Какво казва?

— Тя ли е?

Шивон пренебрегна всички останали с изключение на Гил Темплър.

— Иска адвокат и се оказва, че в семейството й случайно има такъв.

— Колко удобно.

Шивон кимна и си проби път към стаята на Криминалния отдел.

— Освен това иска нещо безалкохолно, диетично пепси за предпочитане.

Темплър се огледа, а погледът й се спря върху Джордж Силвърс.

— Чу ли това, Джордж?

— Да, госпожо. — На Силвърс не му се тръгваше, докато накрая Гил го избута с ръце навън.

— И така? — Гил застана срещу Шивон.

— И така — отговори Шивон, — тя трябва да ни обясни нещо, но това не я превръща в убийца.

— Бъди любезна, дори да се окаже, че е — подхвърли някой.

Шивон си спомни думите на Ребус за Клеър Бензи. Тогава срещна погледа на Гил Темплър.

— След 2–3 години — каза Шивон, — ако момичето стане патолог, може да се наложи да работим с нея. Не мисля, че можем да си позволим да пипаме грубо. — Не беше сигурна дали цитира думите на Ребус дословно, но знаеше, че е доста близо.

Темплър я гледаше одобрително и кимаше бавно.

— Детектив Кларк каза нещо много важно — обърна се тя към останалите. После отстъпи встрани, за да пусне Шивон да мине и измърмори нещо като „Браво, Шивон!“, когато застанаха рамо до рамо.

Шивон се върна в стаята за разпити, включи телефона и каза на Клеър, че се излиза с деветка.

— Не съм я убила аз — заяви студентката с тиха увереност.

— Тогава всичко ще бъде наред. Просто трябва да разберем какво се е случило.

Клеър кимна и вдигна слушалката. Шивон направи знак на Бейн и те излязоха от стаята, като оставиха там униформена жена полицай.

Тълпата в коридора се беше разпръснала, но от Криминалния отдел долитаха високи и развълнувани гласове.

— Да предположим, че тя не го е направила. — Шивон говореше тихо, а думите й бяха предназначени само за Бейн.

— Добре — отвърна той.

— Тогава как е могъл Куизмастър да използва нейния Интернет адрес.

Той поклати глава.

— Не знам. По принцип е възможно, но в същото време е малко вероятно.

Шивон го погледна.

— Значи мислиш, че е тя.

Той сви рамене.

— Иска ми се да разбера на кого са другите използвани Интернет адреси.

— От Специалното звено казаха ли колко време ще им е необходимо?

— Може би до днес след обяд или утре.

Някой мина край тях, потупа ги по раменете, поздрави ги с вдигнат нагоре палец и се засили надолу по коридора.

— Те си мислят, че вече сме разрешили случая — изкоментира Бейн.

— Остави ги да си мислят каквото искат.

— Ти самата каза, че тя е имала мотив.

Шивон кимна. Размишляваше за последната загадка, като се опитваше да си представи, че я е съставила жена. Да, това беше възможно; разбира се, че е възможно. Виртуалният свят — в него можеш да се представяш за когото си искаш, да си избираш друг пол, друга възраст. Във вестниците беше пълно с истории за педофили на средна възраст, които се промъкваха в детските чатове по Интернет, маскирани като тийнейджъри или дори 10–12 годишни. Самата анонимност на мрежата привличаше хората. Замисли се за Клеър Бензи, за дългото и внимателно планиране, което е било необходимо, за спотаения гняв още от времето, когато баща й се е самоубил. Възможно е в началото да е искала да опознае Флип отново, да я хареса и да й прости, но вместо това да е открила в себе си надигаща се омраза — омразата към безпроблемния свят на Флип, нейните приятели с бързи коли, баровете, нощните клубове и партитата. Целият начин на живот, на който се радваха хора, никога не познали болката, и които никога през живота си не са губили нещо, което не може да се върне.

— Не знам — каза тя, като прекара ръце през косата си и я опъна толкова силно, че скалпът я заболя. — Просто не знам.

— Това е добре — отговори Бейн. — Подходи към разпита без предубеждения — така пише в учебниците.

Тя се усмихна уморено и стисна ръката му.

— Благодаря ти, Ерик.

— Ще се справиш — увери я той.

Шивон се надяваше да е прав.

 

 

Може би Централната библиотека беше най-подходящото място за Ребус. Мнозина от читателите днес изглеждаха бедни, уморени, безработни. Някои спяха в по-удобните столове, а книгите в скутовете им представляваха нещо като реквизит. Някакъв старец с отворена беззъба уста седеше на бюрото близо до телефонните указатели и замислено движеше пръста си надолу по всяка колона. Ребус попита една жена от персонала за него.

— Идва тук от години и никога не чете нищо друго — информира го тя.

— Може да го вземат на работа в Бюро „Справки“.

— Ако преди това не са го уволнили именно оттам.

Ребус призна, че в това имаше резон и се върна към собствените си проучвания. Досега беше установил, че Албер Камю е френски романист и мислител, авторът на романи като „La Chute“ и „La Peste“. Получил Нобелова награда и починал някъде на около четиридесет години. Библиотекарката направи проучване за него, но това се оказа единствената информация за Камю.

— Освен ако не говорите за наименования на улици, разбира се.

— Какво?

— Имена на улици в Единбург.

Оказа се, че в града има както улица, така и булевард, парк и площад, носещи името на Камю. Никой не знаеше дали са кръстени на френския писател; според Ребус това беше най-вероятното обяснение. Той потърси хора с името Камю в телефонния указател — за късмет старецът не го използваше в този момент — и откри едно-единствено име.

Спря да почине и се замисли дали да не се прибере вкъщи, да вземе колата си и да я подкара към улица Камю, но в това време мина такси и той му махна да спре. Улицата, булевардът, паркът и площадът Камю се оказаха малък квартет от тихи местенца, близо до Комистън Роуд във Феърмайлхед. Шофьорът на таксито изглеждаше като омаян, когато Ребус му каза да го закара обратно до моста Джордж IV. След като попаднаха в задръстване на Грейфрайърс, Ребус плати на таксито и слезе. Запъти се направо към пъба „Санди Белс“, който все още не се беше напълнил с работници, прибиращи се към къщи. Халба бира и едно малко. Барманът го познаваше и се заговориха. Обясни му, че когато преместят болницата оттук, ще загубят половината си клиенти. Не лекарите и сестрите, а пациентите.

— По пижами и по чехли, не се шегувам — от отделението идват направо тук. Един юнак дори се появи с висящи от ръцете му тръбички.

Ребус се усмихна и довърши питиетата си. Църквата „Грейфрайърс“ се намираше точно зад ъгъла и той влезе в нея. Спомни си, че бившата му съпруга Рона искаше да се оженят именно в тази църква. Гробовете в двора бяха покрити с железни решетки, за да пазят починалите от „възкресителите“. Изглежда жестокостта винаги е процъфтявала в Единбург, а вековното варварство е оставало скрито зад екстериора.

Затвора… Чудеше се каква ли е връзката между думата и загадката. Не беше сигурен какво би трябвало да означава това. Излезе от църковния двор, мина по моста и се върна в библиотеката. Същата библиотекарка беше още на смяна.

— Речниците? — попита той.

Тя го насочи към съответната секция.

— Направих проверката, за която ме помолихте — добави тя. — Има няколко книги от Марк Смит, но нищо от човек на име М. Е. Смит.

— Благодаря ви все пак.

— Освен това ви разпечатах списък на произведенията на Камю, с които разполагаме.

Той взе листа от нея.

— Страхотно. Благодаря ви много.

Тя се усмихна, сякаш непривикнала на комплименти, после погледна колебливо, когато усети миризмата на алкохол в дъха му. По пътя към рафтовете той забеляза, че бюрото до телефонните указатели е празно. Дали старецът е приключил за деня — може би за него това беше нещо като работно време от 9 до 5. Извади първия попаднал му речник и отвори на думата „затвор“. Имаше няколко други значения, сред които „завързване“, „затваряне“, „стягане“. „Завързване“ предизвикваше в него асоциацията за мумии или за някой с вързани ръце, държан в плен…

Чу леко покашляне зад себе си. Беше библиотекарката.

— Време е да затваряте ли? — попита Ребус.

— Не точно. — Тя посочи към бюрото си, където сега седеше друг човек от персонала и ги наблюдаваше. — Моят колега… Кени… Той смята, че може би знае кой е господин Смит.

— Господин кой? — Ребус гледаше към Кени. Младеж, на двайсетина години, с кръгли очила с метални рамки и черна тениска.

— М. Е. Смит — отговори библиотекарката.

Ребус отиде до бюрото й и кимна за поздрав към Кени.

— Той е певец — започна Кени направо. — Или поне този, за когото си мисля — Марк Е. Смит. А и не всеки би се съгласил с определението „певец“.

Библиотекарката мина от другата страна на бюрото.

— Трябва да си призная, че никога не съм го чувала — каза тя.

— Време е да разшириш хоризонта си, Бриджит — отбеляза Кени. После погледна към Ребус, като се чудеше защо ли детективът така изблещи очи.

— Онзи, който пее с групата „Водопадът“? — тихо каза Ребус почти на себе си.

— Знаете ли ги? — Кени изглеждаше изненадан, че някой на възрастта на Ребус може да има такива познания.

— Гледах ги преди двайсетина години, в един клуб в Абихил.

— Истински продавачи на шум, нали? — попита Кени.

Ребус кимна разсеяно. Тогава библиотекарката Бриджит сподели мислите си.

— Странно наистина — посочи тя към списъка в ръката на Ребус. — Романът на Камю „La Chute“ се превежда като „Водопадът“. Разполагаме с екземпляр от него в секцията „Художествена литература“, ако искате да го вземете…

 

 

Доведеният баща на Клеър Бензи се оказа Джак Маккойст — един от най-способните адвокати в града. Той поиска да остане десетина минути насаме с нея, преди да започне разпитът. След това Шивон влезе в стаята отново, придружена от Гил Темплър, която, това очевидно го раздразни, беше заменила Ерик Бейн. Чашата на Клеър стоеше празна. Маккойст имаше полупълна чаша хладък чай пред себе си.

— Мисля, че няма нужда да правим запис — заяви Маккойст. — Нека просто да обсъдим нещата и да видим докъде ще стигнем. Съгласни ли сте? — Той погледна към Гил Темплър, която накрая кимна.

— Детектив Кларк, когато сте готова, можем да започваме — каза Темплър.

Шивон се опита да улови погледа на Клеър, но последната се оказа прекалено заета с кутията от пепси, като я търкаляше между дланите си.

— Клеър — започна тя, — една от загадките, които Флип е получавала, идва от имейл адрес, който проследихме, и се оказа, че е твой.

Пред себе си Маккойст имаше бележник с формат А4, върху който вече беше изписал няколко страници с толкова лош почерк, че приличаше по-скоро на някакъв негов личен шифър. Сега той обърна нова страница.

— Мога ли само да попитам, по какъв начин сте се сдобили с въпросните имейли?

— Те… всъщност, не сме. Някой, наречен Куизмастър, е изпратил съобщение на Флип Балфур и вместо при нея, то дойде при мен.

— Как така? — попита Маккойст, без да вдига очи от бележника. Единственото, което тя виждаше, бяха облечените му в син раиран плат рамене и върха на главата му с оредяващата му черна коса, през която прозираше кожата на черепа.

— Проверявах компютъра на госпожица Балфур за нещо, което би могло да обясни нейното изчезване.

— Значи, това е станало след като тя е изчезнала, така ли? — вдигна очи той. Очилата му имаха черни рамки, а устата, когато не беше отворена, представляваше тънка нишка на съмнение.

— Да — призна Шивон.

— И сте засекли, че това съобщение идва от компютъра на моя клиент?

— Да, чрез нейния доставчик на Интернет услуги. — Шивон забеляза, че Клеър вдигна поглед за първи път, когато той употреби думите „моя клиент“. Клеър наблюдаваше доведения си баща и го изучаваше. Вероятно никога досега не го беше виждала откъм професионалната му страна.

— Последваха ли други съобщения? — попита Маккойст.

— Да.

— От същия адрес ли?

— Все още не знаем. — Шивон прецени, че той няма нужда да знае, че е имало повече от един Интернет доставчик.

— Много добре. — Маккойст постави точка върху листа с писалката си и се облегна назад замислен.

— Сега може ли да задам въпрос на Клеър? — попита Шивон.

Маккойст я погледна продължително над очилата си.

— Най-напред моята клиентка би искала да направи кратко изявление.

Клеър бръкна в джоба на дънките си и отвори лист хартия, който очевидно е бил откъснат от намиращия се на масата бележник. Почеркът изглеждаше различен от драсканиците на Маккойст, но Шивон забеляза някои знаци там, където адвокатът е предложил да направят промени.

Клеър се изкашля.

— Около две седмици преди Флип да изчезне, аз й дадох назаем моя лаптоп. Трябваше да напише някакво есе и реших, че това може да й помогне. Знаех, че не притежава собствен лаптоп. Никога повече нямах възможност да си го поискам обратно. Чаках да мине погребението, за да помоля семейството й да го прибере от нейния апартамент.

— Този лаптоп единственият ви компютър ли е? — прекъсна я Шивон.

Клеър поклати глава.

— Не, но е свързан с доставчик на Интернет, по същата сметка, заедно с настолния ми компютър.

Шивон продължаваше да я наблюдава. До този момент очите им все още не бяха се срещнали.

— В апартамента на Филипа Балфур нямаше никакъв лаптоп — уточни тя.

Клеър най-после я погледна.

— Тогава къде е? — попита тя.

— Предполагам, че все още пазите някакво доказателство за покупката. Нещо като квитанция например.

Тогава Маккойст се намеси.

— Да не обвинявате дъщеря ми в лъжа? — Тя вече не беше негов клиент…

— Казвам, че може би има нещо, което Клеър е трябвало да ни каже малко по-рано.

— Не знаех, че е… — започна Клеър.

— Полицейски началник Темплър — високомерно заяви Маккойст, — не знаех, че е политика на полицията в Лотиан и Бордърс да обвинява потенциалните свидетели в двуличност.

— В този момент — не му остана длъжна Темплър, — вашата доведена дъщеря е по-скоро заподозряна, отколкото свидетел.

— Заподозряна за какво по-точно? Че е водила Интернет игра? Откога това е наказуемо?

Гил нямаше отговор на този въпрос. Тя погледна към Шивон, а Шивон почувства, че е способна да прочете някои от мислите на шефката си: „Той е прав… Все още не знаем със сигурност дали Куизмастър има нещо общо с цялата история… Това е твое подозрение, което съм приела, просто запомни това…“.

Маккойст усети, че погледът между двете означаваше нещо. Затова реши да наблегне на своите аргументи.

— Не виждам как ще представите нещо от това на прокуратурата. Ще станете за смях пред началниците си… полицейски началник Темплър. — Той натърти на думите „полицейски началник“. Знаеше, че скоро е повишена на тази длъжност и тепърва трябва да се доказва.

Гил успя да възвърне самообладанието си.

— Това, което искаме от Клеър, господин Маккойст, са откровени отговори, защото в противен случай версията й изглежда крехка и ще бъдем принудени да направим допълнителни разследвания.

Маккойст очевидно се замисли върху думите й. През това време Шивон си съставяше списък наум. Клеър Бензи наистина имаше мотив — ролята на банка „Балфур“ в самоубийството на баща й. Тя притежаваше средствата за една такава ролева игра, а примамването на Флип на Артърс Сийт би й осигурило възможност да го извърши. Сега тя си измисля някакъв даден назаем лаптоп, който се оказва удобно изчезнал…

Шивон започна друг списък — този път за Раналд Мар, който беше предупредил Флип преди това как да изтрива съобщенията си. Раналд Мар с неговите войничета-играчки, вторият човек в банката. И все пак не виждаше каква е ползата на Мар от смъртта на Флип.

— Клеър — каза тя тихо, — когато си ходила в Джунипърс, срещала ли си някога Раналд Мар?

— Не виждам какво…

Но Клеър прекъсна доведения си баща.

— Раналд Мар, да. Всъщност никога не разбрах какво намира тя в него.

— Кой?

— Флип. Тя си падаше по Раналд. Ученическа история, предполагам.

— Това взаимно ли беше? Не отидоха ли по-далеч в отношенията си?

— Мисля — намеси се Маккойст, — че се отклоняваме от…

Но Клеър се усмихваше на Шивон.

— Не и доскоро — отговори тя.

— Колко скоро?

— Имам чувството, че прекарваше много време с него, точно преди да изчезне.

 

 

— За какво е цялото това вълнение? — попита Ребус.

Бейн вдигна очи от бюрото, на което работеше.

— Докараха Клеър Бензи за разпит.

— Защо? — наведе се Ребус и посегна към едно от чекмеджетата на бюрото.

— Извинявай — каза Бейн, — това ли е твоето…?

Той понечи да стане, но Ребус го спря.

— Аз съм отстранен, забрави ли? Ти само ми пази мястото. — После затвори чекмеджето, след като не откри онова, което търсеше. — И какво прави тук Бензи?

— Един от имейлите, помолих Специалното звено да го проследи.

Ребус подсвирна с уста.

— Изпратила го е Клеър Бензи?

— Във всеки случай е изпратен от нейния адрес.

Ребус се замисли върху това.

— Не е ли едно и също?

— Шивон е скептично настроената.

— Тя вътре с Клеър Бензи ли е? — Ребус изчака, докато Бейн кимна. — А ти защо си тук отвън?

— Полицейски началник Темплър.

— Аха! — Ребус нямаше нужда от повече обяснения.

Гил Темплър връхлетя в стаята на Криминалния отдел.

— Искам да ми докарате Раналд Мар за разпит. Кой иска да го доведе?

Веднага се намериха двама доброволци — Хай-Хоу Силвърс и Томи Флеминг. Останалите се опитваха да се сетят за името, като се чудеха какво общо може да има между него, Клеър Бензи и Куизмастър. Когато Гил се обърна, зад нея стоеше Шивон.

— Добра работа.

— Наистина ли? — попита Шивон. — Не съм много сигурна.

— Какво имаш предвид?

— Когато говоря с нея, имам чувството, че й задавам въпроси, които тя иска да й задам. Сякаш тя контролира положението.

— Не забелязах такова нещо. — Гил докосна рамото на Шивон. — Сега си почини. Ще намерим някой друг да разпита Раналд Мар. — Тя огледа стаята. — Останалите — продължавайте да си гледате работата. — Очите й срещнаха погледа на Джон Ребус. — А ти какво правиш тук?

Ребус отвори друго чекмедже, като този път извади пакет цигари и ги разтръска.

— Дойдох само да си прибера някои лични вещи, госпожо.

Гил сви устни и напусна стаята.

Маккойст стоеше в коридора с Клеър. Тримата поведоха кратък разговор.

Шивон се приближи към Ребус.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Изглеждаш направо съсипана.

— Доколкото чувам, благият ти език е гаден както винаги.

— Шефката ти каза да си починеш и за твой късмет, аз съм насреща. Докато ти се занимаваше с това да плашиш разни девойчета, аз вършех сериозните неща…

 

 

Шивон остана на портокалов сок, като през цялото време си играеше с мобилния телефон — Бейн беше получил най-строги указания да й се обади, когато има нещо ново.

— Трябва да се връщам — каза тя не за първи път. После провери дисплея на мобилния отново, дали батерията няма нужда от презареждане или сигналът не е изчезнал.

— Яла ли си? — попита Ребус.

След като поклати глава, той отиде до бара и донесе две пакетчета пържени скариди, които Шивон лакомо започна да поглъща, когато го чу да казва:

— Точно тогава ми дойде идеята.

— Кога, каква идея ти е дошла?

— За бога, Шивон, събуди се!

— Джон, имам чувството, че главата ми ще се пръсне. Честно.

— Доколкото разбирам, ти не смяташ Клеър Бензи за виновна. А сега тя твърди, че Флип Балфур е имала отношения с Раналд Мар.

— Ти вярваш ли й?

Той запали нова цигара и издуха дима по-далеч от Шивон.

— Отстранен съм от работа до следващо разпореждане.

Тя го погледна мръснишки и вдигна чашата си.

— Ще бъде интересен разговор, нали? — каза Ребус.

— Кое?

— Особено когато Балфур попита верния си приятел за какво са го търсили ченгетата.

— Мислиш ли, че Мар ще му каже?

— Дори и да не го направи, Балфур със сигурност ще разбере. Утре на погребението ще бъде доста интересно. — Той издуха още дим нагоре към тавана. — Ти ще присъстваш ли?

— Чудя се. Темплър и Карсуел, и още няколко… те ще ходят.

— Може да има нужда от тях, ако вземат, че се сбият.

Тя погледна часовника си.

— Трябва да се връщам, за да чуя какво ще каже Мар.

— Казаха ти да си починеш.

— Вече си починах.

— Обади се, ако наистина почувстваш нужда.

— Може би ще го направя. — Тя забеляза, че мобилният й телефон още е свързан с конектора, който, ако лаптопа не беше останал в Сейнт Ленардс, щеше да й осигури достъп до мрежата. Погледна към конектора, после към Ребус. — Какво казваш?

— За кое?

— За Затвора.

Ребус се усмихна широко.

— Хубаво е, че най-после се събуди. Разказвах как прекарах цял следобед в библиотеката и разкрих първата част от загадката.

— Вече?

— Насреща си имаш качество, Шивон. Е, искаш ли да чуеш?

— Разбира се. — Тя забеляза, че чашата му е почти празна. — Искаш ли…?

— Първо чуй! — Той я дръпна обратно на мястото й.

Пъбът беше полупълен и повечето посетители приличаха на студенти. Ребус си даде сметка, че е най-възрастният от всички присъстващи. Застанал до бара, някой можеше да го помисли за собственика. На масата в ъгъла с Шивон, той сигурно приличаше на похотлив шеф, който се опитва да напие секретарката си.

— Цялата съм в слух — каза му тя.

— Албер Камю — започна той бавно, — е написал книга, наречена „Водопадът“. — Ребус извади книга с меки корици от сакото си и я постави на масата, като почука с пръст по нея. Не беше от библиотеката; намери я в една книжарница, когато отиваше към Сейнт Ленардс. — Марк Е. Смит пее с група, наречена „Водопадът“.

Шивон се намръщи.

— Май някога имах една от техните малки плочи.

— И така — продължи Ребус, — имаме „Водопадът“ и „Водопадът“. Като прибавиш едното към другото, получаваш…

— Водопадите, т.е. Фолс^[4], така ли? — опита се да отгатне Шивон.

Ребус кимна. Тя взе книгата, разгледа корицата й и после я обърна, за да прочете отзивите на гърба.

— Според теб, това е мястото, където Куизмастър иска да се срещнем ли?

— Мисля, че това има нещо общо със следващата загадка.

— А останалата част от нея — боксовият мач и Франк Финли?

Ребус сви рамене.

— За разлика от групата „Симпъл Майндс“, аз не съм ти обещавал чудеса.

— Така е… — Тя замълча, после отново го погледна. — Не мислех, че ще проявиш такъв интерес към това.

— Промених решението си.

— Защо?

— Седяла ли си някога вкъщи да наблюдаваш как боята изсъхва?

— Ходила съм на срещи, където това се е оказвало за предпочитане.

— Тогава сигурно ме разбираш.

Шивон кимна, докато прелистваше страниците на книгата. После лицето й се намръщи, спря да кима и вдигна поглед отново към него.

— Всъщност — заяви тя, — изобщо нямам представа какво искаш да кажеш.

— Добре, това означава, че се учиш.

— На какво се уча?

— На патентованата от Джон Ребус собствена марка за екзистенциализъм. — Той размаха пръст пред нея. — Това е дума, която не знаех до днес и трябва да ти благодаря.

— И какво означава?

— Не съм казал, че знам какво означава, но смятам, че има нещо много общо с избора да не гледаш как боята изсъхва…

Върнаха се в Сейнт Ленардс, но там нямаше нищо ново. Полицаите направо си блъскаха главите в стените. Имаха нужда от някакъв пробив в разследването. Имаха нужда от почивка. В тоалетната беше станало някакво сбиване — двама униформени, които не можеха да кажат как е започнало всичко. Ребус наблюдава Шивон в продължение на няколко минути. Тя обикаляше от една групичка на друга, жадна да разбере всичко. Виждаше, че й е трудно да се възпира — главата й беше пълна с теории и идеи. Тя също имаше нужда от пробив и почивка. Той се приближи до нея. Очите й блестяха. Ребус я хвана за ръката и я изведе навън. В началото тя се дърпаше.

— Кога си яла за последно? — попита той.

— Нали ми купи онези скариди.

— Имам предвид топла храна.

— Звучиш като майка ми…

Отидоха наблизо в един индийски ресторант на Никълсън стрийт. Беше полутъмен, на първия етаж и почти празен. Вторникът се оказваше поредния понеделник — една мъртва вечер в града. Уикендът започваше в четвъртък, когато планираш как да похарчиш седмичната си надница, и приключваше с една бърза халба бира след работа в понеделник, колкото да си припомниш най-хубавите моменти от отминалия уикенд. Най-разумният избор за вторник беше да се прибереш вкъщи и да си спестиш парите, които са ти останали.

— Ти познаваш Фолс по-добре от мен — каза тя. — Кое е забележителното там?

— Ами, самият водопад — виждала си го — и може би Джунипърс — била си там. — Ребус сви рамене. — Като че ли това е всичко.

— Имаше и някакво селище, нали?

Той кимна.

— Медоусайд. И бензиностанция в самия край на града. Плюс къщата на Бев Додс и няколко десетки хора, които ходят на работа в града. Няма дори църква или поща.

— Тогава това означава, че няма и боксов ринг, нали?

Ребус поклати глава.

— Няма и букети, бодлива тел или къща на Франк Финли.

Шивон загуби интерес към храната. Ребус не беше много разтревожен — тя вече изяде едно тандури^[5] и част от нейната порция биряни. Той я наблюдаваше как извади телефона си и отново опита да се обади в участъка. Вече го направи веднъж — никой не отговори. Този път някой се отзова.

— Ерик? Шивон се обажда. Какво става там? Мар пристигна ли вече? Какво казва? — Тя слушаше, после очите й се срещнаха с очите на Ребус. — Наистина ли? — Гласът й изтъня. — Това е доста глупаво, нали?

За секунда Ребус си помисли, че става въпрос за самоубийство. Той прокара пръст по гърлото си, но Шивон поклати глава.

— Добре, Ерик, благодаря ти. Ще се видим по-късно. — Тя приключи разговора и прибра телефона обратно в чантата си, без да бърза.

— Изплюй камъчето — подкани я Ребус.

— Ти си отстранен — забрави ли? — отстранен от случая.

— Ще те обеся на тавана, ако не кажеш.

Тя се усмихна и остави вилицата на масата, без да докосва храната. Сервитьорът пристъпи напред, готов да почисти масата, но Ребус му даде знак, че не са свършили.

— Е — започна Шивон, — отишли да вземат господин Мар от къщата му в Грейндж, само че него го нямало.

— И?

— И причината да го няма била, че са му казали за идването на нашите хора. Гил Темплър се обади на заместник-началника на Главното управление и му каза, че прибираме Мар за разпит. Заместник-началникът „предложи“ да позвънят предварително на г-н Мар в знак на „благовъзпитаност“.

Тя вдигна каната с вода и наля остатъка в чашата си. Същият сервитьор тръгна напред, готов да подмени каната, но Ребус отново го отпрати.

— Значи Мар е офейкал?

Шивон кимна.

— Така изглежда. Жена му твърди, че той отговорил на обаждането и две минути по-късно, когато отишла да го търси, него го нямало, както го нямало и неговото мазерати.

— По-добре си вземи салфетка в джоба — предложи Ребус. — Може да се наложи да избършеш някой запъртък от лицето на Карсуел.

— Предполагам, че няма да е много щастлив, когато дойде ред да обясни всичко на шефа на полицията — съгласи се Шивон, после забеляза доволната усмивка на Ребус. — Радваш ли се? — попита тя.

— Това може да свали напрежението до известна степен.

— Защото Карсуел ще бъде прекалено зает да пази собствения си задник, за да намери време да изрита твоя ли?

— Доста красноречиво изказване.

— Това е то колежанското образование.

— И какво ще правите сега с Мар? — Ребус кимна на сервитьора, който колебливо пристъпи напред, несигурен дали няма да бъде изгонен за пореден път. — Две кафета — поръча му Ребус. Той леко се поклони и се отдалечи.

— Не съм сигурна — призна Шивон.

— Вечерта преди погребението — доста нелепа история.

— Преследване с бързи коли… спиране и арестуване… — Шивон си представяше сценария. — Опечалени родители се чудят защо техният най-добър приятел изведнъж се оказва арестуван.

— Ако Карсуел е умен, няма да прави нищо преди погребението. Нищо чудно Мар да се появи там.

— За да се сбогува нежно с тайнствената си любима?

— Ако Клеър Бензи говори истината.

— Тогава защо ще бяга?

Ребус я изгледа.

— Смятам, че знаеш отговора на този въпрос.

— Имаш предвид, че Мар може да я е убил ли?

— Предполагах, че го подозираш.

Тя се замисли.

— Да, но преди това да се случи. Не смятам, че Куизмастър би избягал.

— А може би Куизмастър не е убил Флип Балфур.

Шивон кимна.

— Точно това искам да кажа. В моята схема Мар се явяваше като Куизмастър.

— Смяташ, че е била убита от някой друг?

Кафетата пристигнаха и заедно с тях — неизменните ментови шоколадчета. Шивон топна своето в горещата течност и после бързо го лапна. Без да му я искат, сервитьорът беше донесъл сметката заедно с кафетата.

— Хайде да си я разделим — предложи Шивон.

Ребус кимна и извади три банкноти по пет лири от джоба си. Когато излязоха той я попита как ще се прибира.

— Колата ми е в Сейнт Ленардс.

— Искаш ли да те закарам?

— Вечерта е хубава за разходка — отговори тя и погледна нагоре към облаците.

— Само ми обещай, че ще се прибереш вкъщи и ще си починеш.

— Обещавам, мамо.

— И сега, след като се убеди, че Куизмастър не е убил Флип?…

— Да?

— Няма защо да се занимаваш с играта повече, нали?

Тя примигна и отговори, че сигурно е прав, но той виждаше недоверието й. Играта представляваше нейната част от случая. Тя не можеше да я остави просто така. Знаеше, че и той самият би се чувствал по същия начин.

Разделиха се на тротоара и Ребус се запъти обратно към апартамента си. След като влезе, той позвъни на Джийн, но тя не си беше вкъщи. Вероятно е останала да работи до късно в музея, но и там никой не вдигна телефона. Той застана пред голямата маса и се загледа в бележките по случая, наредени на нея. Беше закачил няколко листа на стената, с данни за четирите жени — Джеспърсън, Гибс, Гиъринг и Фармър. Опитваше се да отговори на следния въпрос — защо му е трябвало на убиеца да оставя ковчезите? Добре, те представляваха неговият „подпис“, но този подпис така и си остана неразпознат. Бяха изминали почти трийсет години, преди някой да осъзнае, че изобщо е имало подпис. Ако убиецът се е надявал да се идентифицира с престъпленията си, нямаше ли да повтори същото упражнение, т.е. да ги убива по един и същ начин, или да опита друг метод — да изпрати бележка до медиите или полицията? Ако се допусне, че не е ставало въпрос за подпис, тогава какъв друг мотив би могъл да има?

Ребус разглеждаше ковчезите като едни малки мемориали, имащи значение единствено за човека, който ги е оставил там. А не би ли могло същото да се каже и за ковчезите от Артърс Сийт? Защо отговорният за тях не се е обозначил по някакъв начин? Отговор — защото веднъж намерени, ковчезите са изгубвали значението си за своя създател. Те са представлявали мемориали, които никога не е трябвало да бъдат намерени или свързани с убийствата на Бърк и Хеър.

Да, най-вероятно имаше някаква връзка между тези ковчези и идентифицираните от Джийн. Ребус се въздържаше да прибави ковчега от Фолс към списъка, но чувстваше, че и тук съществува някаква връзка — много по-слаба със сигурност, но все пак — важна.

Той провери телефонния си секретар. Имаше само едно съобщение — неговата брокерка предлагаше двойка пенсионери да показват апартамента на потенциалните купувачи, освобождавайки го от това бреме. Знаеше, че преди огледите ще трябва да скрие всичко, да почисти…

Отново набра номера на Джийн, но никой не се обади. Пусна си албума на Стив Ърли „Трудният път“.

Ребус не знаеше друг път.

 

 

— Имате късмет, че не съм си сменила името — каза Джан Бензи, след като Джийн обясни как е звъняла на всички с фамилията Бензи в телефонния указател. — Сега съм омъжена за Джак Маккойст.

Седяха в гостната на триетажната къща в западната част на града, близо до площад Палмърстън. Джан Бензи се оказа висока и слаба. Носеше черна, стигаща до коленете рокля, с блестяща брошка точно над дясната гърда. Самата стая отразяваше нейната изтънченост — антики и полирани повърхности, дебели стени и под, заглушаващи всеки звук.

— Благодаря ви, че ми отделихте време.

— Нямам да добавя много към онова, което ви казах по телефона. — Джан Бензи звучеше разсеяна, сякаш част от нея беше някъде другаде. Може би затова се съгласи да се срещнат… — Странен ден е днес, госпожице Бърчил — каза тя.

— Така ли?

Джан Бензи обаче само сви рамене и отново предложи на Джийн нещо за пиене.

— Не искам да ви задържам. Казахте, че Патриша Ловъл ви е била роднина?

— Прапрабаба… Нещо такова.

— Починала е много млада, нали?

— Вие вероятно знаете повече за нея, отколкото аз. Нямах представа, че е погребана на Колтън Хил.

— Колко деца е имала?

— Само едно — момиче.

— Знаете ли дали не е починала при раждане?

— Нямам никаква представа. — Джан Бензи се засмя на абсурдността на въпроса.

— Съжалявам! — извини се Джийн. — Знам, че всичко това звучи малко жестоко…

— Малко. Казвате, че изследвате Кенет Ловъл?

Джийн кимна.

— Семейството ви притежава ли някакви негови документи или писма?

Джан Бензи поклати глава.

— Никакви.

— Дали нямате роднини, които…?

— Не мисля, не. — Тя посегна към подвижната масичка до стола си, взе пакета с цигарите и си извади една. — Пушите ли?

Джийн поклати глава и се загледа как Джан Бензи пали цигарата си с елегантна златна запалка. Жената правеше всичко като на забавен кадър. Нещо като да гледаш филм на бавни обороти.

— Аз само търся някаква кореспонденция между д-р Ловъл и неговия благодетел.

— Дори не знаех, че е имало такъв.

— Един пастор от Еършир.

— Нима? — възкликна Джан Бензи, но Джийн забеляза, че това не я интересува. Точно в този момент цигарата между пръстите й означаваше за нея повече от всичко друго.

Въпреки това Джийн реши да продължи напред.

— В „Сърджънс Хол“ има портрет на д-р Ловъл. Допускам, че е бил направен по поръчка на пастора.

— Така ли?

— Виждали ли сте го някога?

— Не бих могла да кажа, че съм.

— Доктор Ловъл е имал няколко съпруги — знаехте ли това?

— Три, нали? Не чак толкова много, при неговия начин на живот. — Бензи остана замислена. — Сега съм с втория си съпруг… кой може да каже, че ще спра дотук. — Тя наблюдаваше пепелта в края на цигарата си. — Първият ми съпруг се самоуби.

— Не знаех.

— Няма причина да го знаете. — Тя замълча. — Не мога да очаквам същото от Джак.

Джийн не беше сигурна какво иска да каже, но Джан Бензи я изучаваше, сякаш търсеше някакъв отговор.

— Струва ми се — каза Джийн, — че би изглеждало малко подозрително човек да загуби двама съпрузи.

— И въпреки това, Кенет Ловъл е загубил три…?

Джийн точно започна да си мисли…

Изведнъж Джан Бензи се изправи и отиде до прозореца. Джийн отново огледа стаята. Всички предмети, картините и снимките в рамки, свещниците и кристалните пепелници… Имаше чувството, че нищо от тях не принадлежи на Бензи… Че са дошли вследствие на брака й с Джак Маккойст, като част от донесения от него багаж.

— Е — каза тя, — време е да тръгвам, извинете ме отново, че…

— Няма проблем — отговори Бензи. — Надявам се да намерите каквото търсите.

Тогава в коридора се чуха гласове. И шум от затварянето на външната врата. Гласовете започнаха да се изкачват нагоре по стълбите и идваха все по-близо.

— Клеър и съпругът ми — обясни Джан, като седна отново и застана в позата на модел на художник.

Вратата рязко се отвори и Клеър Бензи нахълта в стаята. Джийн забеляза, че нямат физическа прилика с майка й, но това отчасти можеше да се дължи и на начина, по който влезе, пращяща от енергия.

— Изобщо не ми пука! — викаше тя. — Ако искат, нека да ме заключат и да изхвърлят гадния ключ! — Клеър ходеше напред-назад из стаята, когато влезе Джак Маккойст. Той имаше същите бавни движения като жена си, но те по-скоро изглеждаха като резултат от умора.

— Клеър, казвам само, че… — Той се наведе да целуне жена си по бузата. — Имахме големи неприятности — информира я той. — Ченгетата са нападнали Клеър като въшки. Има ли някакъв начин да накараш дъщеря си да се държи по-човешки, мила? — Гласът му заглъхна, когато се изправи и видя, че има посетител.

Джийн стана от мястото си.

— Аз наистина трябва да тръгвам — каза тя.

— Коя пък е тая? — изръмжа Клеър.

— Госпожа Бърчил е от музея — обясни Джан. — Разговаряме за Кенет Ловъл.

— Господи, и тя ли? — Клеър отметна глава назад, след което се тръшна на единия от двата дивана в стаята.

— Изследвам неговия живот — обясни Джийн заради Маккойст.

Той си наливаше уиски от барчето.

— Толкова късно вечерта? — беше единственият му коментар.

— Портретът му е окачен в някаква зала някъде — обърна се Джан Бензи към дъщеря си. — Знаеше ли това?

— Разбира се, че го зная! Намира се в музея в „Сърджънс Хол“. — После погледна към Джийн. — Вие оттам ли сте?

— Не, всъщност…

— Все едно, откъдето и да сте, защо не се измитате обратно? Току-що ме освободиха от полицията и…

— Забранявам ти да разговаряш по този начин с гост в тази къща! — извика Джан Бензи, като скочи от стола си. — Джак, кажи й.

— Вижте, аз наистина трябва… — Думите на Джийн потънаха в разразилия се спор между тримата. Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Нямаш никакво право…!

— Господи, някой може да си помисли, че са разпитвали не мен, а теб!

— И все пак, това не е извинение за…

— Само едно успокояващо питие…

Те изглежда не забелязаха как Джийн отвори вратата и я затвори отново след себе си. Слезе по застланите с килими стълби на пръсти, отвори външната врата, колкото се може по-безшумно и потърси спасение на улицата, където накрая въздъхна дълбоко. Докато се отдалечаваше, тя погледна назад към прозореца на гостната, но не видя нищо. Тук стените на къщите бяха дебели като в затвор и тя имаше чувството, че е избягала точно оттам.

Клеър Бензи притежаваше характер, чиито прояви си заслужаваше да се видят.