Фани Флаг
Чудеса край малката река (8)

Малката гостенка

Един следобед Осуалд стоеше при касата и говореше с Рой, когато Рой внезапно грабна молив, престори се, че пише нещо, и каза:

— Не поглеждай, но онова момиченце, за което ти говорех, отново е тук.

Рой беше видял момиченцето за пръв път преди няколко седмици — само върха на малка руса глава, която бавно се надигна и се показа на страничния прозорец, последвана от две големи сини очи, вперени в Джак, който тичаше на пластмасовото колело с дрънчащите звънчета. В мига, в който видя Рой обаче, детето се скри отново. Той излезе навън, но докато заобиколи магазина, момиченцето беше изчезнало. Видя го още няколко пъти, но всеки път ставаше едно и също: щом видеше, че Рой го е забелязал, детето изчезваше яко дим.

Следващия път, когато дойде, Рой успя да я зърне, преди тя да го види. Той бързо се обърна с гръб и се престори, че не я забелязва. От малкото, което беше видял от нея, установи, че е красиво, но е срамежливо дете, което се страхува от хората. Очевидно обаче беше запленено от птицата. След това момичето започна да идва всеки ден и на Рой му беше приятно.

— Коя е тя? — попита Осуалд, без да се обръща.

— Не знам. Питах Франсис и Доти, но никой не знае коя е и откъде идва. Иска ми се да се престраши и да влезе в магазина.

С течение на дните момиченцето започна да става все по-смело, докато един следобед, когато Рой отвори задната врата, то не избяга.

— Искаш ли да влезеш? — попита той. — Птицата не бива да излиза навън, но ако ти влезеш, можеш да я погалиш. Няма да възрази.

Съдейки по дребния й ръст, Рой предположи, че е на не повече от пет-шест години. Беше боса и облечена с мръсна и скъсана памучна рокля. Стоеше на прага, очевидно раздвоена между страха си от Рой и желанието да види Джак отблизо.

— Влез — подкани я той. — Никой няма да ти стори зло.

Момиченцето се обърна и понечи да си тръгне, но Рой каза:

— Чакай малко. — Влезе вътре, взе Джак и се върна на вратата, за да го види детето. — Ето. Можеш да го подържиш, ако искаш. Питомен е. Няма да те клъвне.

Джак я погледна през мрежата на вратата и изчурулика:

— Чип-чип-чип-птиче-птиче-птиче.

След известно колебание момиченцето не успя да устои и запристъпва към вратата. Тогава Рой забеляза, че нещо с детето не е наред. Докато се приближаваше, стана ясно, че тялото му е изкривено и куца с десния крак.

— Как се казваш? — попита той, когато момиченцето влезе в магазина, без да откъсва очи от Джак.

— Патси — отвърна тя едва доловимо.

— Е, Патси, това е Джак.

Повечето деца на нейната възраст първоначално се страхуваха да докоснат Джак, но не и тя. Може да се боеше от хората, но не се страхуваше от Джак. След миг тя попита:

— Може ли да го подържа?

— Разбира се.

Патси вдигна пръст и Джак премина от пръста на Рой върху нейния, килна глава и запримигва с очи. Обикновено преди, когато Рой поставеше Джак на нечий пръст, той веднага се връщаше при него. Но този път не го направи.

— Харесва те — каза Рой.

Момиченцето ококори очи.

— Наистина ли?

— О, да. — В този миг Джак тръгна по ръката й, стигна до рамото, спря там и се отърка в бузата й. — Проклет да съм! — възкликна Рой.

Така започна приятелството на Джак и Патси.

По-късно, когато Патси си тръгна, Рой излезе от магазина и я проследи с поглед накъде отива. Най-накрая се досети къде живее и защо никой в селото не знае коя е. Тръгна навътре в гората към мястото, където се бяха заселили онези хора. Вероятно беше сестра на двете момчета, които бяха стреляли по Джак, и сигурно беше чула за птицата от тях. Рой си спомни, че я видя за пръв път в деня, в който момчетата бяха минали покрай магазина и бяха зърнали Джак. Колко жалко, помисли си той. Представяше си колко тежък е животът й. Но единственото, което можеше да направи, бе да се държи възможно най-мило, когато детето идваше в магазина. Хора като онези, които живееха в гората, по принцип не се задържаха дълго на едно място. Вероятно бяха наемни селскостопански работници, които идваха тук, за да берат ягоди и да работят в овощните градини, след което се местеха на друго място.

Момиченцето започна да идва в магазина всеки ден и да си играе с Джак часове наред. Все още се страхуваше от хората и се притесняваше от Рой, но не създаваше никакви главоболия. Беше тиха като мишле. Рой чуваше гласа й единствено когато беше сама в кабинета с Джак. Минеше ли случайно покрай вратата, долавяше как бърбори на птицата — и проклет да беше, ако птицата не й отговаряше. Много му се искаше да знае какво говори момиченцето, но то изричаше думите толкова тихо, че нищо не се разбираше. С течение на времето Патси постепенно започна да излиза от кабинета и да говори и с хората. Когато Рой я запозна с Осуалд, който се чувстваше неловко в компанията на деца, той протегна тромаво ръка, здрависа се с нея и каза:

— Здравей, момиченце, как си?

Стъписа се колко малка е ръчичката й, а когато видя колко зле куца, се обърна към Рой и прошепна:

— Колко жалко. А е такова хубаво дете.

Рой я проследи с поглед как се връща обратно в кабинета.

— Да. Идва ти да пребиеш някого, нали?

Следващия път, когато Осуалд дойде в магазина, Патси седеше в дъното и плахо му даде знак да отиде при нея.

— Искаш ли да ти кажа една тайна? — попита тя.

— Да, разбира се.

Патси го подкани с жест да се наведе и прошепна в ухото му.

— Джак е най-добрият ми приятел.

— Нима? — престори се Осуалд на учуден и попита шепнешком: — Откъде знаеш?

— Той ми каза.

— Така ли? А ти какво отговори?

— Аз първа му казах, а след това той отвърна, че и аз съм най-добрата му приятелка.

— Разбирам.

— Но каза, че мога да кажа и на теб.

— В такъв случай му предай моите благодарности.

— Добре.

Осуалд се върна на касата засмян.

— Хей, Рой, знаеш ли, че Патси е отзад и говори с птицата?

— О, да, по цял ден я чувам как бърбори, потънала в свой собствен свят. Но след като вечер се прибира в кой знае какъв ужасен дом, на детето му трябва малко вълшебство в живота. Ако зависи от мен, може да остане отзад в кабинета завинаги.

Разбира се, когато Франсис и другите жени видяха момиченцето, се стъписаха не само от вида му, но и от това колко е мръсно. Бъч Манич здраво се ядоса, че никой не се грижи за детето. Като призовчик, си беше имал работа с хора като онези, които живееха в гората, и знаеше що за стока са. Той каза:

— Отнасят се с децата си по-зле, отколкото аз бих се отнесъл към куче.

От този ден насетне всеки път, когато Франсис отидеше в магазина и видеше момиченцето, сърцето й се късаше. Тя каза на Рой:

— Много се тревожа за нея. Не мога да си представя каква майка би оставила куцото си дете да скита като диво животно. Някой трябва да направи нещо по въпроса.

— Знам, Франсис — поклати глава Рой. — Опитвал съм да я нахраня, но тя не приема нищо, освен някой и друг бонбон. Иска единствено да си играе с Джак по цял ден. Мъчно ми е за нея, но тя си има родители и ние не можем да направим нищо по въпроса.