Фани Флаг
Чудеса край малката река (7)

Коледната вечеря

Осуалд открай време беше притеснителен и не обичаше празненствата. Макар никак да не му се ходеше, на Бъдни вечер нямаше друг избор, освен да облече единствения си син костюм, да сложи синята си вратовръзка и да отиде с Бети и майка й на празничната вечеря и церемонията по запалването на Коледното дърво в общинския център. Дадоха му ясно да разбере, че всички очакват да го видят там. И така, в пет и половина той, Бети Кичън и майка й мис Алма, която носеше в косата си три огромни червени камелии, поеха към общинския център. Навън все още беше 20° и Осуалд не можеше да повярва, че е двайсет и четвърти декември. Когато пристигнаха, залата вече беше пълна с хора и в мига, в който зърнаха Осуалд, всички се струпаха около него да му стиснат ръка и да го приветстват в селото. След като около трийсет минути го дърпаха напред-назад като дървена играчка, той се зарадва да види Рой Гримит да влиза, очевидно чувстващ се толкова неудобно със синия си костюм и вратовръзка, колкото и самият Осуалд. Към шест и половина, след като казаха молитвата, стана време за вечерята и някой се провикна:

— Нека господин Кембъл е пръв.

Подадоха чиния на Осуалд и го побутнаха към дългата маса, отрупана с толкова много ястия, колкото не беше виждал накуп в живота си: пържено пиле, шунка, пуйка, печено говеждо, свински пържоли, пилешка яхния и всички възможни видове зеленчуци, пайове и сладкиши. В края на масата имаше две огромни кръгли купи с гъст, ароматен яйчен пунш. На едната пишеше „Алкохолен“, на другата „Безалкохолен“. Осуалд се поколеба за миг и сериозно се замисли дали да не посегне към алкохолния пунш, но в последния момент си сипа от безалкохолния. Не искаше да се напие и да се изложи, а така да изложи и Франсис. Все пак всички знаеха, че е тук по нейна покана. По дългите маси с бели покривки имаше украса от борови клонки и шишарки, боядисани със златиста и сребриста боя и поръсени с брокат. По дървените стени висяха червени хартиени камбанки, окачени на зелени и червени гирлянди, а между тях имаше картини на Мадоната с Младенеца. Осуалд седна до майката на Бети, а Бети се настани от другата й страна. По средата на вечерята старицата го смушка в ребрата и каза:

— Попитай ме колко е часът.

— Добре. Колко е часът?

— Часът за целувки удари! — каза тя, разсмя се пискливо и продължи да повтаря думите, докато Бети не стана, за да я прибере у дома. Изглежда мис Алма си беше сипала от алкохолния пунш.

Осуалд тъкмо беше окапал вратовръзката си със сметана от картофения пай, когато Доти Нивънс, председателят на асоциацията, обяви:

— Преди да започнем с програмата за вечерта, бих искала да поканя госта ни да стане и да ни разкаже нещо за себе си.

Всички започнаха да ръкопляскат и се обърнаха с усмивки към него в очакване на речта му.

Ушите на Осуалд пламнаха и станаха червени като камбанките по стените. Щом видя смущението му, Франсис стана и каза:

— Не ставайте, господин Кембъл. Тази вечер господин Кембъл е мой гост и мога да ви кажа, че той пристигна от Чикаго, за да избяга от студа и да прекара зимата при нас, а може би и да поостане по-дълго, ако не го пропъдим с щуротиите си. — Всички се разсмяха. — Тъй че приветстваме ви с добре дошъл в нашето селце, господин Кембъл. — Всички започнаха да ръкопляскат и Осуалд се опита да кимне признателно.

Програмата за вечерта започна с Доти Нивънс, която прочете „Нощта преди Коледа“ — злощастен избор за жена, която фъфли. Последва изпълнение на „Елена Рудолф“ на трион, а след него и финалът — пристигането на Дядо Коледа, който влезе в залата с голям чувал, преметнат през рамо.

Дядо Коледа седна най-отпред и започна да раздава подаръци на децата, като извикваше всяко по име. Осуалд забеляза, че щом се върнат на масата и разопаковат пакетите, децата остават доволни. След като всички получиха подаръци, Дядо Коледа се изправи и каза:

— Е, това е всичко, момчета и момичета. — Но когато вдигна чувала, се престори, че е забравил един последен подарък. — О, я чакайте. — Той прочете картичката, огледа се и попита: — Има ли тук момченце на име Осуалд Д. Кембъл?

Всички се разсмяха и посочиха към него.

— Ела тук, Осуалд — подкани го Дядо Коледа. Когато стигна до стареца, Осуалд видя, че под брадата се крие Клод Ъндъруд. — Послушен ли беше тази година?

Осуалд се засмя, отвърна, че е бил послушен, взе подаръка и се върна на мястото си.

Накрая запалиха светлините на дървото. Всички се струпаха навън, а Осуалд се озова в средата на множеството. Спомни си за снимката на онзи розов храст, под който според старата брошура можели да се поберат трийсет души. Хората в Алабама явно обичаха да се събират на групи. Бъч Манич стоеше на вратата. Когато децата, също събрани в група, започнаха да пеят песента за коледната елха, той включи лампичките и всички заръкопляскаха.

След края на празненството Осуалд тръгна към къщи с Франсис и Милдред. Сподели с тях, че освен храната най-много го впечатлил фактът, че всички деца бяха харесали подаръците си. Сестрите се усмихнаха и обясниха, че е така, защото всяка година Доти Нивънс, пощальонката, отваряла писмата им до Дядо Коледа и казвала на родителите какво са си пожелали. Докато вървяха по улицата, Осуалд забеляза, че от едната страна небето сияе червено в далечината. Франсис му каза, че това е заради огньовете, които креолите палят по брега на реката на Бъдни вечер, за да осветят нощта за „Татко Коледа“ и да му помогнат да намери пътя до домовете на креолските деца.

— Преди ходехме да гледаме как пристига с лодка по реката, но вече не го правим — каза тя.

Макар да беше десет часът, вечерта беше още топла, луната се подаваше между клоните на дърветата и разходката покрай къщите с блещукащи коледни лампички по прозорците беше много приятна. Докато вървяха смълчани и слушаха чуруликането на нощните птици, Осуалд внезапно изпита непознато чувство, което не можеше да определи съвсем. За своя изненада се радваше, че е отишъл на вечерята; изобщо не беше толкова неприятно, колкото очакваше.

Когато се прибра, Бети, която беше в кухнята по нощница и с крем на лицето, каза:

— Не се тревожете, че ще събудите майка. Здраво се напи и заспа веднага, тъй че може би най-накрая и ние ще спим спокойно.

Когато се качи в стаята и отвори подаръка си, Осуалд видя, че е чисто нов екземпляр на Птиците в Алабама с твърди корици. Посвещението гласеше: Весела Коледа от Асоциацията на жителите на Лост Ривър. Точно такъв подарък искаше. А дори не беше написал писмо на Дядо Коледа.

 

 

Подаръкът всъщност беше от Клод и Рой. Няколко дни преди Коледа Клод беше казал на Рой, че му е жал за господин Кембъл.

— Защо?

— Ах, горкичкият, идва на дока да чака пощата, а получава единствено чек за пенсия. Откакто е тук, не е получавал лично писмо, дори обикновена коледна картичка.

Те обаче не знаеха, че Осуалд не очаква писма. Ходеше всеки ден на дока само защото нямаше какво друго да прави, освен да отиде до магазина и да се прибере в стаята си. Просто седеше, убиваше време, като наблюдаваше птиците, и чакаше да умре.

Не беше лесно да знае, че дните му са преброени. Най-трудно му беше да се събужда всяка сутрин с мисълта, че единственото, което може да очаква, е състоянието му да се влошава. От онова, което му беше казал лекарят, Осуалд предполагаше, че с течение на времето ще започне да се чувства все по-зле. Но на 31 декември се събуди и установи, че вече кашля по-малко отпреди. Започваше да се чувства много по-добре и може би за пръв път в живота си, поне за пръв път от петнайсетгодишен, прекара коледните празници трезвен. В миналото никога не успяваше да остане повече от една година в АА, защото не издържаше празниците, без да се напие, особено на Коледа. Изпитваше и друго непознато чувство за пръв път. Гордееше се със себе си и му се искаше да има с кого да го сподели. Не само че бе преживял Коледа, но също така беше качил два-три килограма и когато се огледа в огледалото, видя, че бузите му са поруменели. Лост Ривър определено му се отразяваше добре. Да му се не види, помисли си той. Ако не знаеше какво точно е здравословното му състояние, можеше да се закълне, че действително се чувства по-добре.

На Нова година Франсис, Бети и всички съседи от улицата го канеха да влезе и да хапне купичка папуда. Твърдяха, че на Нова година се яде папуда за късмет и до вечерта се беше натъпкал до пръсване. Може би бяха прави. Можеше пък да извади късмет и да поживее малко по-дълго, отколкото очакваше.

След няколко дни, когато Осуалд слезе за закуска, Бети заяви:

— Господин Кембъл, вие сте известен. Писали са за вас във вестника. — Тя му подаде брой на местния вестник, който излизаше веднъж месечно.

КРАЙ РЕКАТА

Бюлетин на Асоциацията

на жителите на Лост Ривър

Какви прекрасни и вълнуващи коледни празници прекарахме тук, край реката! Всички са съгласни, че Коледното дърво тази година беше по-красиво от всякога. Браво на незнайните джуджета, които отново дойдоха от Северния полюс, за да ни изненадат! Де да знаехме кои са, тогава бихме могли да им благодарим лично.

Вечерята на Бъдни вечер беше невероятно вкусна. Селото ни е благословено с изобилие от добри готвачи и искаме сърдечно да благодарим на дамите и господата, които създадоха истински коледен уют в залата. Специални благодарности изказваме на Сибил Ъндъруд, която осигури украсата за масите; удивени сме какво може да сътвори от обикновени шишарки и борови клонки. Благодарим и на съпруга й Клод за пържената риба. Облизахме си пръстите! Толкова много хора никога не се бяха събирали и се радваме, че видяхме майката на Бети Кичън, мис Алма, отново сред нас. Както винаги, най-хубавият момент за вечерта беше пристигането на Дядо Коледа. Всички момченца и момиченца много харесаха подаръците си, включително най-новият ни съсед господин Осуалд Д. Кембъл. Добре дошли в селото!

Празненството по традиция приключи с церемонията по запалването на Коледното дърво и чух някой от възхитената тълпа да казва, че елхата пред Рокфелер Сентър в Ню Йорк не може да стъпи и на малкия пръст на нашата. Напълно съм съгласна.

И така приключиха коледните празници и всички сме малко уморени от празненствата, но вече очакваме с нетърпение следващата Коледа. Междувременно, независимо дали сте женени или необвързани, не забравяйте да си доведете дама или кавалер на ежегодната вечеря за Деня на свети Валентин на 14 февруари. Домакини отново ще сме Франсис Клевърдън и аз и обещаваме, че ще ви потопим в романтична атмосфера!

Доти Нивънс

След като Осуалд прочете статията, Бети каза:

— Господин Кембъл, знаете ли, че Доти има афинитет към писането? Преди години била начинаеща писателка в Манхатън.

— Нима? — попита Осуалд, макар да не бе изненадан. Доти имаше артистичен вид, тъй като обикновено носеше дълъг черен шал и черна кадифена барета.

— О, да. Доколкото знам, живеела в Гринич Вилидж и била истински бохем. Сподели, че мислела как ще стане следващата Една Фърбър или Пърл Бък, но не й провървяло и се наложило да се хване на работа.

— Жалко — каза Осуалд.

— Да, но тя не съжалява. Когато дойде да работи тук, в пощата, каза, че открай време мечтаела да е човек на словото, но нямала точно това предвид.

Осуалд разбираше как се чувства Доти. Беше мечтал един ден да стане архитект, но цял живот си остана чертожник. И той не беше успял да осъществи амбициите си. Може би с нея имаха много повече общи неща, отколкото предполагаше, което щеше да зарадва Франсис. Макар Осуалд да не знаеше, в тайния план на Франсис да му намери жена Доти Нивънс беше втора в списъка за ръката му, ако с Милдред не се получи. А шансовете за това бяха нищожни, поне по думите, които успя да изкопчи от Милдред. След гостуването му у тях Франсис се опита да разбере какво е мнението на Милдред за него. Когато той си тръгна, тя попита сестра си:

— Е, какво ще кажеш?

Милдред я изгледа така, сякаш не разбираше за какво говори.

— За кое?

Тя знаеше много добре какво има предвид Франсис и се правеше на ударена само за да я дразни. Опазил бог Милдред да каже какво мисли наистина!

 

 

Неделните сутрини в Лост Ривър бяха тихи. Почти всички, включително Бети Кичън, отиваха в малкото градче Лилиан на църква. Франсис и Милдред бяха поканили Осуалд да ходи с тях, но той не беше от хората, които ходят на църква. От местните не ходеше на църква Клод Ъндъруд, който по това време отиваше за риба. Когато някой го питаше защо, той отвръщаше, че посещава Църквата на Петнистата пъстърва и предпочита да е на реката, отколкото с костюм и вратовръзка в задушна сграда.

Една неделя в началото на януари Клод мина покрай дока, забеляза, че Осуалд седи на стол с книгата в ръка, и спря при него.

— Виждам, че момичетата още не са успели да те замъкнат в Лилиан — каза той с усмивка.

— Не, опитаха се, но аз им избягах.

— Какво правиш?

— А, нищо, просто гледам.

— Тогава защо не дойдеш с мен за риба?

— Не знам как да ловя. Мога ли просто да ти правя компания?

— Разбира се. Качвай се.

Денят беше ясен и слънчев и слънцето блещукаше по водата, докато Клод насочи лодката към широката част на реката. Покрай тях прелитаха ята пеликани, толкова близо, че почти можеха да ги докоснат, ако протегнат ръка. Спряха по средата на спокойната и тиха река; единственият звук, който се чуваше, беше тихото свистене на въдицата на Клод и едва доловимото цопване на стръвта във водата. Осуалд се удиви на лекотата и изяществото, с които Клод хвърляше въдицата и я дърпаше обратно.

Докато седяха сред тишината, Осуалд чу в далечината биенето на църковна камбана. Той попита Клод откъде идва звукът.

— Това е креолската църква на другия бряг. Чува се, когато вятърът духа насам. — Клод се засмя. — Понякога в събота вечер се чува музиката, която пускат за веселбите си. Те обичат да се забавляват, това им признавам.

— Креолите идват ли от тази страна на реката?

Клод въздъхна.

— Преди идваха.

— Какви хора са?

— Повечето са много добри, биха ти дали ризата от гърба си. Преди имах много приятели креоли, но след онази работа с Рой и Джулиан не общуваме с тях. След случилото се всички бяхме принудени да вземем страна. Тъй като почти всички креоли имат роднински връзки помежду си, те трябваше да застанат на страната на Джулиан, независимо дали са съгласни с него, а всички ние от селото трябваше да вземем страната на Рой. Стана нещо като родова вражда. Ние вече не ходим при тях и те не идват при нас.

Осуалд попита заинтригуван:

— Какво се е случило?

— Жените не ти ли разказаха?

— Не.

Клод отново хвърли въдицата във водата.

— Преди около седемнайсет или осемнайсет години стана голяма трагедия, като на Ромео и Жулиета, и е истинско чудо, че никой не загина. Обстановката остана напрегната дълго и от двата бряга на реката продължаваха да се отправят заплахи. Рой се кълнеше, че ще убие Джулиан, а Джулиан се кълнеше, че ще убие Рой. И до ден-днешен са врагове. Мисля, че ако някой от двамата мине на другия бряг на реката, нещата няма да свършат добре.

А Рой изглеждаше толкова спокоен и разумен човек.

— Наистина ли мислиш, че Рой би го убил?

— Няма никакво съмнение. Джулиан би постъпил по същия начин, което е много жалко. Той на практика отгледа Рой и много го обичаше, докато не стана онази работа с дъщеря му. Не знам подробности, но жените са наясно с всичко. Сигурен съм, че и двете страни имат вина, но според мен най-много проблеми предизвика гордостта на Джулиан.

— Наистина ли?

— О, да, през XVIII в. фамилията Лапон притежавала целия окръг Болдуин чак до Мобил. Прадядото на Джулиан получил земята от краля на Испания, но с годините малко по малко родът продал по-голямата част от нея, част им отнели с измама, изгубили големи парцели на покер и накрая им останала само земята на другия бряг.

Иззад завоя на реката се появи малка лодка и двама мъже помахаха на Клод.

— Кълве ли?

Клод им помаха в отговор.

— Не особено. — След като мъжете отминаха, той продължи да разказва: — Преди около шейсет години някои от фермерите, които се заселили в окръг Болдуин и купили земя тук, сметнали креолите за прекалено тъмнокожи за своя вкус, а и не харесвали факта, че били католици и пиели доста. Това не се нравело на фермерите и те започнали да говорят, че не бива да пращат децата си в едни и същи училища с техните. Започнали да подготвят някакво гласуване, но бащата на Джулиан разбрал. Той отписал креолските деца от общинското училище и креолите си направили свое. По онова време Джулиан беше още дете и се кълнеше, че когато порасне, ще си върне цялата земя, дадена на рода му от испанския крал, и ще прогони фермерите. Или някаква подобна лудост. Искаше дъщеря му Мари да се омъжи за сина на Волтер, за да върне част от земята на Лапон отново в семейството, но Мари искаше да се омъжи за Рой. Както вече казах, не знам подробностите, но в крайна сметка момичето се омъжи за младия Волтер, а Рой постъпи във флота.

Осуалд не беше забелязал, че докато разказва, Клод е хванал нещо, но точно в този момент Клод извади от водата страшна на вид риба с дълга, тънка муцуна и остри зъби.

— Какво е това? — попита разтревожено Осуалд и се дръпна настрани.

— Гар. Интересна риба, но не става за ядене — отвърна Клод, докато откачаше рибата от кукичката. Той я хвърли обратно във водата и каза: — Извинявай, приятелче.

 

 

На следващата седмица, когато отново отиде на вечеря с Франсис и Милдред, Осуалд попита Франсис за враждата между Рой и Джулиан Лапон.

Тя го погледна.

— О, господин Кембъл, не ви трябва да знаете. Ужасна история. Не мога да ви опиша колко страшно беше. — С тези думи се настани на дивана и му разказа цялата история. — Когато скандалът избухна, бедничкият ми съпруг Ралф трябваше да стане посред нощ и да спре Рой, преди да е прекосил реката и да е убил Джулиан. Доколкото разбрах, роднините на Джулиан също трябвало да го удържат да не дойде тук да убие Рой. Джулиан обвини Рой, че е съсипал репутацията на дъщеря му или някаква друга подобна глупост, и заяви, че ако го види, ще го застреля. Ралф каза, че горкият Рой бил ужасно разярен, толкова силно обичаше Мари Лапон. И кой да го вини, тя беше голяма красавица. Но пък въпреки проклетия си нрав Джулиан също беше хубав мъж, това му признавам. Не си ли съгласна, Милдред?

Милдред, чиято коса тази вечер беше черна с един бял кичур по средата, отвърна:

— Не знам. Никога не съм го виждала.

— О, вярно. Ти още не беше пристигнала, но той беше красив като кинозвезда със синьо-зелените си очи; жените бяха луди по него. Рой и Мари на практика израснаха заедно и бяха влюбени още от деца. Тъй че когато навърши осемнайсет години, Рой каза на Джулиан, че с Мари искат да се оженят, а Джулиан се ядосал и заявил, че Рой ще се ожени за Мари само през трупа му. Майката на Мари, която обичаше Рой като син, умоляваше Джулиан да им позволи, както и чичото на Рой, който беше добър приятел на Джулиан. Джулиан обаче беше непреклонен. Разправяше, че не бил съгласен, защото Рой не е католик, но истината беше, че искаше да си върне земята на Волтер, а единственият начин да го направи, бе да омъжи Мари за сина им. След като нищо друго не помогна, Рой успял някак си да изпрати бележка на Мари и една нощ отишъл с лодка до другия бряг, за да я вземе, да избягат и да се оженят тайно. Джулиан обаче ги хванал на дока, издърпал Мари от лодката и стрелял по Рой. Страшна работа. Разправят, че писъците и молбите на горката Мари се чували чак от тази страна. На другия ден Джулиан я заведе в някакъв манастир, където Рой да не може да я намери.

— Защо просто не си е тръгнала? — попита Милдред. — Аз така бих постъпила.

— Мисля, че не е било толкова лесно, Милдред. Мисля, че тя се е страхувала баща й да не убие Рой, или пък като добра католичка се е чувствала задължена да му се подчини. Както и да е, след около година Мари успя да изпрати на Рой писмо, в което му съобщаваше, че е решила да се омъжи за сина на Волтер. И знаеш ли кое е най-тъжното?

Милдред, която вече беше изпила две мартинита, каза:

— Че вечерята изстива?

Франсис не й обърна внимание и продължи:

— Най-тъжното беше, че синът на Волтер в крайна сметка изгуби цялата земя на семейството си на комар и се наложи двамата с Мари да се преместят в Луизиана. Тъй че Джулиан разби сърцата и съсипа живота на двама души напразно. Голяма трагедия, затова не обичаме да говорим за нея. Особено пред Рой. Той още е влюбен в Мари.

Милдред се обърна към Осуалд:

— Звучи като сюжет на булеварден роман, нали?

Точно ти би трябвало да знаеш, помисли си Франсис, но не го каза на глас, а стана и отиде в кухнята. Не искаше господин Осуалд да знае какви боклуци чете сестра й и й се щеше Милдред да е повече като Доти Нивънс, която поне се стараеше да се развива интелектуално. Тя четеше класически автори като Чосър, Пруст и Джейн Остин, а не евтини любовни романи като Милдред. Докато вадеше печеното месо от розовата печка, се зачуди и защо Милдред беше облякла блуза с толкова дълбоко деколте, че горната част на пищния й бюст се виждаше. Нима харесваше господин Кембъл? Или просто не я беше грижа какво ще облече. С Милдред човек никога не знаеше.