Фани Флаг
Чудеса край малката река (15)

Непознатият

Един топъл и влажен следобед в края на май черна кола спря пред магазина. Рой стоеше на касата и разказваше през смях на Осуалд как сутринта пристигнал и заварил Джак с крак, заклещен в една мухоловка. Бети Кичън беше при рафта със зеленчуците и оглеждаше картофите. Когато мъжът с бяла риза и черен лъскав панталон влезе в магазина и се огледа, Рой го попита:

— С какво мога да ви помогна?

Мъжът избърса челото и врата си с носна кърпа и каза:

— Бих искал студена напитка, ако обичате. Много е топло.

Рой посочи към хладилника с безалкохолните.

— Изберете си.

— Благодаря.

Рой, незнайно защо, изпита странно усещане и погледна през прозореца към колата. Номерът беше от Монтгомъри, столицата на щата, и имаше официална щатска емблема на вратата. Този човек не се беше изгубил и не спираше просто за да си купи нещо за пиене. Несъмнено беше тук по някаква официална работа. Докато той си избираше напитка от хладилника с гръб към тях, Рой бавно излезе иззад тезгяха и застана пред снимката, закачена на касата.

Мъжът отиде при тях с бутилка в ръка.

— Чудя се дали можете да ми помогнете. Опитвам се да открия госпожа Тами Съгс. Доколкото разбирам, тя и семейството й са живели някъде тук.

Щом чу името Съгс, Бети Кичън започна да пълни бързо торбата си с картофи.

Рой се облегна върху касата, скръсти ръце и започна да размишлява на глас.

— Хм, Съгс… Съгс… Не, не се сещам за човек с това име.

През това време Осуалд бавно се отдалечи от касата и тръгна към задната част на магазина под предлог, че търси нещо.

Рой извади клечка за зъби от джоба си, огледа я, пъхна я в ъгъла на устата си и попита спокойно:

— Защо търсите тази жена?

— Всъщност търся момиченцето, което е живяло при нея.

Джак внезапно скочи върху пластмасовото колело и затича, при което звънчетата се раздрънчаха, сякаш и той разбираше опасността. Мъжът продължи:

— Издирвам я от името на бащата… — Той извади лист хартия от джоба си и прочете — Джеймс Дъглас Кейси, който я поверил на грижите на семейство Съгс. В документите ни селото фигурира като последното им известно местонахождение.

— Хм — изсумтя Рой и се обърна. — Госпожо Кичън, да знаете някой на име Съгс?

— Не, не съм чувала това име — отвърна Бети и се премести при щайгата с тиквичките.

Рой се провикна:

— Хей, господин Кембъл, да знаете някакво семейство Съгс, което е живяло в района? С тях имало малко момиченце.

Осуалд, който стоеше замръзнал на място, вперил очи в консерва свинско с боб, отговори:

— Съгс ли? Не, единственото семейство, което отговаря на описанието, замина за Мексико. Май казаха, че отиват в Хуарес. Или пък в Куернавака? Някой от онези градове.

— Мексико ли? — попита мъжът. — Сигурен ли сте, че са казали Мексико?

— Да — отвърна Осуалд, взе от рафта консерва с боб и се престори, че чете етикета. — Казаха и че няма да се връщат повече. Имали някакви проблеми с властите.

— Наистина ли? — промърмори мъжът.

В този момент в магазина влезе Клод с кофа риба и Рой побърза да каже:

— Здравейте, господин Ъндъруд, как сте днес? — Покашля се. — Може би ще успеете да ни помогнете. Този господин търси момиченце, което живяло в гората със семейство на име Съгс. Господин Кембъл си спомни, че имало подобно семейство с малко момиче, което заминало за Мексико. За Хуарес или Куернавака, нали така, господин Кембъл?

— Точно така — отвърна Осуалд, който се беше преместил при кутиите с корнфлейкс.

Клод разбра, че нещо не е наред, в мига, в който Рой се обърна към него с „господин Ъндъруд“. Той остави кофата с риба на тезгяха и рече:

— За съжаление не си разбрал правилно, Осуалд. Аз чух, че хората, за които говориш, заминават за Канада.

Непознатият мъж погледна към него.

— Канада ли?

Клод свали шапка и се почеса по главата.

— Да, доколкото помня, казаха, че отиват в Квебек.

— Може да си прав — рече Осуалд и взе кутия кибрит. — Знаех си, че беше нещо с буквата К.

— Не, чакайте малко — каза Клод. — Сега като се замисля, май действително казаха Мексико. Със сигурност е едно от двете, но на ваше място бих започнал от Мексико.

— Майчице — въздъхна мъжът. — Докато мина през всички мексикански бюрократични процедури, детето ще е пораснало.

— Значи — каза Рой с небрежен тон и дори лека прозявка — бащата иска да си вземе детето?

Мъжът отпи глътка кока-кола и поклати глава.

— Не. Бащата е мъртъв. Паднал от каросерията на камион преди два месеца. Бабата твърди, че е твърде стара да се грижи за детето, тъй че я приписа на нас и сега трябва само да я намеря.

— Кои сте вие? — попита Рой.

— Щатът Алабама. Сега момиченцето е под попечителството на щатските власти.

В този миг Бети Кичън погледна през прозореца и видя Патси да се задава по улицата. Грабна торбата с покупките си и се втурна към вратата.

— Ще ти платя утре — рече тя и изхвърча навън. С торба в едната ръка, вдигна с другата Патси и се отправи към къщата на Франсис за няма и пет секунди. Неслучайно Бети беше работила дълги години като медицинска сестра в спешно отделение. Наложеше ли се, беше бърза като светкавица. Мъжът в магазина, който не беше видял разигралата се навън сцена, продължи да се оплаква от работата си.

— Пропилях половината си живот в издирване на подобни хора и… — Той спря по средата на изречението. — Какво е това звънтене?

Рой отвърна:

— Гледам една птица отзад.

— О, така ли?

— Любопитно ми е — продължи Рой — какво ще стане с момичето, ако го намерите?

Мъжът отговори, докато оглеждаше препарираните животни по стените:

— Тъй като няма други роднини, най-вероятно ще я изпратят в сиропиталище, докато навърши осемнайсет години.

Осуалд потръпна. Само при мисълта Патси да израсне в сиропиталище му призля. Мъжът отиде до тезгяха, надникна в кофата и каза:

— Хубава риба. — След това остави празната бутилка и отново въздъхна. — Е, благодаря ви за помощта, но от думите ви разбирам, че едва ли ще открием момиченцето скоро. Та как се издирва дете в Мексико и Канада. — След това попита Рой колко му дължи за кока-колата.

— Нищо. За мен е чест да почерпя щатски служител.

— Благодаря — рече мъжът и подаде на Рой визитна картичка. — Казвам се Брет Бун. Това е телефонният ми номер. Обадете се, ако чуете нещо.

— Разбира се, господин Бун — отвърна Рой.

Бун тръгна към вратата, като си мърмореше под носа:

— От всички места, точно в Мексико трябваше да идат. — На прага се обърна и каза: — Пожелайте ми късмет, господа. Бог ми е свидетел, много ще ми трябва.

— Успех тогава — пожела му Рой.

Всички го проследиха с поглед как се качва в колата и потегля. Рой вдигна телефона, за да се обади на Франсис. От този ден нататък решиха, че Патси е официално тяхна, и вечерта Осуалд се прибра вкъщи ухилен до уши. Казваше се Патси Кейси. Тя беше от ирландски произход също като него!