Фани Флаг
Чудеса край малката река (3)

Магазинът

Рой Гримит, собственикът на хранителния магазин в Лост Ривър, беше едър дружелюбен мъж, когото всички харесваха. Той беше един от малкото родени и израснали в околността, с изключение на креолите на другия бряг, чиито предци се бяха заселили тук в началото на XVIII в. Беше наследил магазина от чичо си, който беше работил в него в продължение на петдесет години. На ламаринената табела върху тухлената фасада пишеше просто „При Гримит“, но магазинът не беше обикновено място за пазаруване. Той беше забележителност. Ако не се намираше на ъгъла, повечето хора биха минали покрай него с колите си, без да разберат, че тук има река и цяло селце. За шейсет и седемте жители това беше мястото, където пазаруваха и се осведомяваха за новините, били те добри или лоши. Тук обичаха да се отбиват и многобройните рибари от района, за да си купуват такъми и стръв и да се похвалят с улова си — с изключение на Клод Ъндъруд, най-добрият от всички, който никога не споделяше колко риба е уловил и къде точно я е хванал. Пред магазина имаше две бензинови колонки; отвътре помещението беше скромно обзаведено с дъсчен под и щанд за месо в дъното. Единствената украса бяха окачените по стените препарирани риби, ловни птици и глави на елени, както и лисица, поставена върху етажерка. Един от креолите, Джулиан Лапон, единственият таксидермист в района, беше стар приятел и партньор на покер на чичото на Рой. Повечето стоки в магазина бяха местно производство. Рой купуваше месото от ловците в района и зареждаше пресни скариди, раци и стриди от Мексиканския залив, а рибата — от реката. Млякото, яйцата, пилетата, плодовете и зеленчуците купуваше от близките ферми. Тъй като това беше единственият магазин в околността, в него се продаваха не само хранителни продукти и бензин, но и всичко друго — от работни ръкавици, гребла, лопати и кирки до гумени ботуши. Децата обожаваха магазина заради голямото разнообразие от бонбони, чипс и сладолед и големия хладилник с леденостудени напитки до входната врата: оранжада, безалкохолна бира, гроздов сок, кока-кола и какво ли още не. Но Рой разполагаше и с нещо, с което не можеше да се похвали нито един друг магазин по света.

Няколко седмици след Коледа преди около пет години Рой чу гърмежи зад магазина. Две момчета, които живееха в гората, се бяха сдобили отнякъде с въздушни пушки и стреляха по всичко, което им попаднеше пред очите. Рой беше ловец и рибар, но проклетите селяндурчета стреляха безогледно и оставяха животните да умрат. Той ненавиждаше това, затова излезе на задната врата и викна:

— Момчета, престанете!

Момчетата веднага побягнаха навътре в гората, но бяха простреляли някакво животно, което още беше живо и се гърчеше на земята. Той отиде и го вдигна. Беше малко птиче.

— Проклети негодници. — Птичето имаше обагрени в сиво и кафяво пера, но беше прекалено мъничко, за да разбере Рой какъв вид е. Вероятно врабче или присмехулник, може би дори някакъв вид мушитрън. Намирал беше много мъртви и ранени птици, простреляни от момчетата, но тази беше най-мъничката. Вероятно още дори не се беше научила да лети. Рой знаеше, че не може да я спаси, но въпреки това я занесе в магазина, загърна я със стар чорап и я постави в кутия в топъл тъмен ъгъл в кабинета си, за да не я нападне някой ястреб, сова или друга хищна птица. Можеше да спаси птиченцето поне от тази заплаха и да го остави да почине спокойно. С друго не можеше да му помогне.

Повечето от децата в околността бяха добри и Рой се разбираше чудесно с тях, но тези две момчета бяха големи хулигани. Никой не знаеше кои са и откъде са дошли. Някой разправяше, че семейството им живеело в стар фургон навътре в гората. Рой не беше срещал родителите, но беше видял как момчетата замерят с камъни едно куче и оттогава му станаха неприятни. Сега неприязънта му се затвърди. Всеки, който умишлено стреля по беззащитно птиче, заслужава здрав пердах. Ако му паднеха в ръцете, лично щеше да ги нашляпа.

На следващата сутрин, когато отвори магазина, почти беше забравил за птичето, но се сети, когато го чу да чурулика в чорапа. Отиде до кутията и го погали, а птичето подаде глава и отвори човка, готово за закуска.

Изненадан, Рой възкликна:

— Проклет да съм!

Сега не знаеше какво да прави. За пръв път му се случваше да прибере ранена птица и тя да оцелее, но това мъниче беше живо и се скъсваше да чурулика. Рой отиде до телефона и се обади на свой приятел ветеринар в Лилиан, малко градче на петнайсет километра от Лост Ривър.

— Здравей, Боб, тук имам едно малко птиче. Мисля, че е простреляно.

Приятелят му не се изненада.

— Пак онези хлапета с въздушните пушки, а?

— Да.

— Каква е птицата?

— Не знам. — Рой погледна към нея. — Грозновата е… прилича на блатна птица. Перата й са сиви и кафяви. Може да е врабче или присмехулник… не знам какво е, но изглежда е много гладно. Да го нахраня ли?

— Да, ако искаш.

— Какво да му дам?

— Нещо, с което би го нахранила майка му. Червеи, буболечки, малко парченце сурово месо. — Боб се засмя. — Все пак, Рой, сега ти си му майка.

— Чудесно, само това ми трябваше.

— И Рой…

— Какво?

— Честно казано, едва ли ще живее дълго, но виж дали можеш да извадиш сачмите. В противен случай със сигурност ще умре.

Рой взе птичето, огледа го и се изненада колко силно писука и колко енергично се опитва да се измъкне от ръката му. Разгъна крилете и видя четири сачми, забити в дясното крило близо до гърдите. Взе пинцета. След кратко побутване и подръпване, ги извади внимателно една по една, докато птичето писукаше и потръпваше от болка.

— Съжалявам, приятелче, знам, че боли, но няма друг начин. — Рой проми раните със спирт и уви птицата с чорапа. След това отиде до щанда за стръв, извади от кутия голям английски червей и няколко ларви, наряза ги на ситно с бръснарско ножче и приготви закуска за птичето, което я изгълта наведнъж и записука за още.

Рой го държеше в кабинета си. Не искаше никой да знае, че го храни от ръка три пъти на ден и два пъти през нощта. Не желаеше приятелите да му се подиграват. Все пак той беше голям мъж, висок метър и деветдесет, но разберяха ли, че се грижи за малка птица, щяха да го помислят за женчо. Дните минаваха и Рой се опитваше да не се привързва към птичето. Осъзнаваше колко е крехко и че ще е много трудно да оцелее. Всяка сутрин очакваше да го намери мъртво, но всяка сутрин, щом отвореше вратата и чуеше чуруликането, тайничко го изпълваше гордост от желанието на птичето за живот. Не бе виждал друго същество да се бори така за оцеляване, но въпреки това не казваше на никого за него. Възнамеряваше да продължава да го храни и ако оживее, да го пусне на свобода, щом порасне достатъчно, за да лети.

Минаха няколко седмици. Птичето укрепваше все повече и скоро започна да подскача из стаята и да маха с криле, но не успяваше да литне. Рой забеляза, че не може да разгъне напълно дясното си крило. Проблемът продължи и той започна да се тревожи. Един ден сложи птичето в кутията и го закара в кабинета на приятеля си Боб.

Ветеринарят прегледа птицата и каза:

— Крилото е прекалено увредено, Рой. Няма да може да лети както трябва и със сигурност не би оцеляло на свобода. Май просто трябва да го приспим.

Рой се почувства така, сякаш някой го е ударил в корема.

— Наистина ли? — попита той и се опита да скрие разочарованието си.

— Да. Дива птица не бива да се държи в плен. Жестоко е.

— Да, прав си. Просто се надявах, че ще оцелее.

— Мога аз да я приспя, ако искаш.

— Не, птичето е мое. Аз ще го направя.

— Ти решаваш. Ще ти дам шише с хлороформ. Сипи малко върху памук и го пристисни върху човката; няма да усети нищо. Просто ще заспи.

Рой прибра птичето в кутията от обувки и се върна у дома. Всеки път, когато го чуеше как пърха в кутията в опит да излезе, си припомняше, че приятелят му е прав. Би било жестоко да държи диво животно затворено. Вечерта го нахрани до насита и към девет часа извади хлороформа и малко памук. Седеше взрян в птичето, което подскачаше из стаята и кълвеше документите по бюрото му. Взе го и го разгледа внимателно под светлината на лампата. Чак тогава забеляза, че някои от перата са започнали от кафяви да стават червени. След като отново го огледа, видя наченки на гребен на главата и черно около очите. И тогава разбра. Това беше кардинал! Колко жалко, че мъничето нямаше да доживее да се превърне във великолепната птица, каквато щеше да стане, ако порасне. По дяволите! Изведнъж на Рой му се прииска да отиде в гората, да намери онези момчета и да им хвърли здрав пердах. Седя и гледа птичето още няколко часа, после стана и изхвърли шишето с хлороформа в кофата за боклук.

— Ех, какво да се прави, приятелче. До утре.

Угаси лампите и се прибра у дома. Не можеше да приспи птицата.

След онази вечер Рой започна да я държи отпред в магазина. Постепенно се разчу, че в магазина живее малък кардинал, и всички клиенти много му се радваха. В началото птичето стоеше на тезгяха до Рой и подскачаше по касата, но след няколко седмици вече успяваше да прехвърча на кратки разстояния, макар че често не успяваше да стигне до целта си. С всеки изминал ден обаче ставаше все по-силно и енергично и за всеки случай Рой сложи табела на вратата:

ЗАТВАРЯЙТЕ ВРАТАТА,

ЗА ДА НЕ ИЗЛЕТИ ПТИЦАТА!

Вечер, когато затвореше и се прибереше вкъщи, той оставяше птицата в магазина, за да може да щъка на воля, и тя правеше точно това. Една сутрин, когато отвори магазина, Рой видя, че е изкълвала капака на картонена кутия с карамелизирани пуканки „Кракър Джак“ и подскача с голяма пуканка, забита на човката. Той махна пуканката и се разсмя. Явно карамелизираните пуканки бяха харесали на щурото птиче! И затова го кръсти Джак. Но както установи по-късно, Джак харесваше още соленки, чипс, фъстъчено масло и ванилови курабии, а най-много обичаше шоколадови вафли. Птичето обожаваше сладките неща. Една нощ бе прокълвало голям пакет бонбони маршмелоу и на сутринта Рой го завари цялото покрито с пудра захар. Постепенно клиентите свикнаха да купуват накълвани от Джак стоки.

Всички, които ходеха в магазина, много се радваха на Джак, с изключение на един човек. По-малката сестра на Франсис, Милдред, даваше да се разбере, че не харесва птицата, и непрекъснато се оплакваше на Франсис:

— Подскача навсякъде и кълве каквото му попадне пред очите. Каквото и да взема, е надупчено. Тази птица е вредител. Последния път, когато бях в магазина, кацна на главата ми и ми развали прическата. Наложи се да се прибера вкъщи и да се наглася наново.

Франсис, която харесваше птицата, отвърна:

— О, Милдред, на моята глава никога не каца. Мисля, че го прави нарочно, защото знае, че не го харесваш.

— Каквото и да говориш, не е хигиенично да държиш птица в хранителен магазин. Казах на Рой: „Добре че наблизо няма здравен инспекторат, защото щяха да ти забранят да държиш птицата в магазина“.

— Защо продължаваш да ходиш там, щом тя толкова ти пречи?

— А къде да пазарувам? Не е като да имаме двайсет супермаркета в района. Нямам избор, принудена съм да пазарувам там. Тази птица е ужасна. Нищо не можеш да си купиш, без да ти скочи на главата. Заплаха за обществото е и точка по въпроса!

— Добре, направи списък с покупките, които ти трябват, и аз ще напазарувам вместо теб, само и само да не те слушам повече как се оплакваш.

Милдред я изгледа обидено.

— И как да знам какво ще си купя, преди да ида на пазар? Затова се казва пазаруване, Франсис! — заяви тя и излезе сърдито навън.

Макар Джак да беше голям пакостник и на моменти действително да се държеше като вредител, той порасна и се превърна от грозно сиво пиленце в красива аленочервена птица с черно покрай очите. С клюн с цвета на червило и лъскави кафеникавочервени очи, изглеждаше като всички други кардинали, но незнайно защо, погледнеше ли те, сякаш се усмихваше глуповато. Един ден Рой каза на Клод Ъндъруд:

— Кълна се, тази птица има чувство за хумор. Всяка сутрин, щом вляза в магазина, ме разсмива с нещо. Вчера, когато отворих, я заварих да се люлее на една рибарска мрежа с главата надолу.

С течението на времето Рой забеляза, че птицата е много умна, и започна да я учи на различни номера. Скоро Джак кацаше на пръста му и ядеше слънчогледови семки от дланта му. Любимата му игра обаче беше следната: скриваше тайно семка в нечий джоб, Джак се пъхваше в джоба на изненадания клиент, изваждаше семката и отлиташе да я пусне в дланта на Рой. Тогава Рой даваше на птицата десетина семенца за награда.

Джак обожаваше да е център на внимание. Когато се видя в огледалото за пръв път, се наежи и понечи да нападне отражението си, тъй че Рой трябваше да махне всички огледала. Джак показа ясно, че магазинът е негова територия и не иска други птици наоколо. След като птицата в огледалото изчезна бързо-бързо, Джак бе убеден, че е пропъдил натрапника, наду се и започна да става все по-смел. През повечето време стоеше на рамото или върху шапката на Рой, но като цяло ходеше, където си поиска. В крайна сметка това се оказа опасно.

Един ден Хенри, дебелият оранжев котарак на пощальонката Доти Нивънс, стоя цял ден пред магазина, наблюдавайки как Джак хвърчи около касата. Помахваше с опашка и не сваляше очи от птицата, решен да я улови по един или друг начин. Към три и половина следобед, когато децата от селото пристигнаха с училищния автобус от Лилиан и влязоха в магазина за бонбони и безалкохолни напитки, котаракът видя шанса си. Той се шмугна незабелязано през отворената врата, скочи на тезгяха и се опита да сграбчи Джак. Джак хвръкна миг преди ноктите на котката да се забият в него и кацна на най-горния рафт на една етажерка. Хенри не се отказа и се втурна да го гони из магазина, като по пътя си събаряше пакети с чипс, стекове с цигари и бутилки. Всички останали се спуснаха след котарака с крясъци. Каква бъркотия! Все едно ставаше земетресение. Горкият Джак, наострил гребен и пляскащ с криле, подскачаше трескаво, а котката го гонеше по петите. Джак някак успя да стигне с подскоци до дъното на магазина и да кацне върху щанда за месо, а Хенри скочи след него върху витрината и се плъзна на четири лапи до другия й край, като събори по пътя си кетчупа, барбекю соса и хряна. Междувременно Джак събра всички сили, издигна се над щанда и размаха криле достатъчно силно, че да успее да стигне до окачената на стената еленска глава. Рой най-накрая успя да изгони с метлата побеснялата котка през задната врата, докато Джак, с все още наежена перушина, стоеше на безопасно разстояние и кряскаше след нея.

Джак не слезе от еленската глава цял ден и не спираше да кряска на Рой, задето беше пуснал котарака в магазина.

На следващия ден на вратата се появи нова табела:

ЗАТВАРЯЙТЕ ВРАТАТА,

ЗА ДА НЕ ИЗЛЕТИ ПТИЦАТА!

И ДА НЕ ВЛЕЗЕ КОТКАТА!