Фани Флаг
Чудеса край малката река (11)

Зима

Сутринта на 21 февруари всички на улицата заявиха: „Зимата настъпи“ и отбелязаха с ужас, че през нощта температурата е паднала до 10°. Следобед Осуалд погледна към другия бряг на реката и за пръв път видя от комините на къщите да се извива сивкав пушек. Въздухът изведнъж се изпълни с аромата на дим от бор, орех и кедър.

Осуалд се зарадва на по-хладното време, защото през следващите дни установи, че с него идват зимните залези, а залезите над реката бяха неповторими. Хипнотизираха го. Обичаше да седи на дока, студът пощипваше бузите му, а реката беше толкова тиха, че се чуваше лаят на куче на два километра. Всеки следобед гледаше как небето се обагря първо в оранжево, след това в розово, тъмносиньо и накрая лилаво. Пухкави сини и розови облаци се отразяваха във водната повърхност, а когато слънцето бавно се скриваше зад хоризонта, реката преливаше от синьо в зелено, после заблестяваше в златисто като станиола на скъп шоколад, а накрая преминаваше в тъмножълто и кафяво. С падането на нощта птиците, които прелитаха наоколо, се превръщаха в черни силуети на фона на небето. Всяка вечер Осуалд седеше на дока и наблюдаваше промяната в цветовете и теченията на реката, докато луната изгрее зад гърба му и се издигне над дърветата.

С последните слънчеви лъчи виждаше отражението на зелените светлини по доковете на другия бряг и блещукането на звездите по водната повърхност като малки диаманти. Какъв спектакъл! По-интересно беше от всички филми, които беше гледал, и всяка вечер имаше по нещо различно. Понякога гледките бяха толкова красиви, че му се искаше да спре времето, за да им се любува по-дълго, но нямаше тази сила. Как би могъл човек да спре времето? Знаеше, че с всеки изминал ден неговото изтича и никой не може да го спре. Ако можеше, би го спрял в някой от моментите край реката, сега, докато все още се чувстваше достатъчно добре, за да се наслаждава на пейзажа.

 

 

Няколко седмици по-късно Осуалд все още се чувстваше добре, а Джак все още разсмиваше всички, с изключение на Милдред, и всичко си вървеше както обикновено до събота сутринта, когато Патси дойде в магазина да види Джак. Едната й буза беше червена и личеше, че някой я е ударил. Рой я попита какво е станало, но тя мълчеше. Бъч, който беше пристигнал в магазина по ранина, много се ядоса и тръгна бесен надолу по улицата към къщата на Франсис. Когато стигна, той отвори рязко вратата.

— Подобни неща ме побъркват!

— Какво? — попита Франсис.

— Някой е ударил Патси.

— Кой?

— Не знам!

— Сигурен ли си?

— Разбира се. На бузата й има червен отпечатък от ръка.

Следобед беше свикана спешна среща на Мистичния орден на Кралските точки. След дълъг разговор Бети Кичън призна, че Рой може би е прав.

— Май наистина не можем да направим нищо, без да разгневим онези хора. Знаете ги какви са.

— Боклуци — каза Милдред.

— Милдред, не е хубаво да говориш така — смъмри я Франсис.

— Не е хубаво, но е истина.

Бъч се възхищаваше на прямотата на Милдред. Франсис се върна на темата, която обсъждаха.

— Всички сме съгласни, че Клубът на точките трябва да се заеме с този въпрос. Можем най-малкото да й купим нови дрехи. Зима е, а детето още ходи без палто и обувки.

— Колко пари имаме в Слънчевия фонд? — попита Бети.

Франсис отиде до витрината с купичките за сос и вдигна капака на третата отляво надясно. Извади от нея 82 долара. Гласуваха единодушно да похарчат цялата сума за Патси.

Бети каза:

— Следващият въпрос е кой и как ще поиска разрешение от семейството.

— Защо просто не я заведем в Мобил на пазар? Защо трябва да искаме разрешение? — попита Милдред.

Франсис я погледна.

— Милдред, не можем просто да я вземем без позволение. Ще ни арестуват за отвличане. Последното, което ни трябва, е да отидем в затвора.

— Да, но ако отидеш в бивака им, само ще насъскат кучетата срещу теб — предупреди ги Доти. — Или ще те застрелят.

— Не само те са въоръжени — заяви Бъч и потупа пистолета под ризата си.

— Мили боже! — възкликна Франсис. — Само това ни трябва, да започнем престрелка!

— Защо не отидем всички заедно? — попита Милдред.

Франсис поклати глава.

— Така ще помислят, че ги заплашваме. Мисля, че само един човек трябва да намине при тях добросъседски. Кой иска да отиде?

Бъч вдигна ръка.

— Не, не, Бъч, трябва да е жена — каза Милдред.

— Аз ще отида — предложи Бети Кичън. — Не ме е страх от мъже. Ако някой ме закача, здраво ще го натупам.

Доти, която знаеше, че Бети не умее да действа деликатно, побърза да каже:

— Мисля, че трябва да отидеш ти, Франсис. Ти си най-любезна и има най-голяма вероятност да те изслушат.

 

 

Следващата неделя Франсис паркира колата си пред магазина и тръгна по песъчливата пътека с обувките си на висок ток, с дамска чанта в едната ръка и голяма кошница с лакомства в другата, с надеждата, че ще доживее до вечерта. В гората често спираха катуни и някога съпругът й казваше, че е най-добре да не ги закачат. Някои се криеха от полицията и не бяха много дружелюбни с непознати. Обикновено оставаха тук известно време, ръсеха боклуци навсякъде и си тръгваха. Преди няколко години шерифът беше арестувал част от тях, тъй че не се знаеше как ще я посрещнат днес. След няколко минути се чу пукот, който я уплаши до смърт. Помисли си, че е простреляна. Обърна се и видя Бъч да върви след нея, като се прикрива зад дърветата. Стъпил беше на суха клонка.

— Божичко! Бъч, какви ги вършиш? За малко да получа удар!

Бъч прибяга до съседно дърво и каза шепнешком:

— Не се тревожи за мен, просто върви напред. Тук съм, в случай че ти потрябва помощ.

Мили боже, помисли си Франсис. Бъч явно гледаше прекалено много филми. Тя продължи напред, докато на една поляна видя разнебитен фургон, подпрян на бетонни блокчета. Около него имаше стар ръждясал хладилник, преобърнат на една страна, износени гуми и части от мотоциклети и коли. Когато Франсис се приближи, куче с черти на питбул се спусна напред, залая силно и оголи зъби. Удържа го само веригата, с която беше вързано. Франсис застина. След малко ниска, дебела жена по потник и шорти отвори вратата, кресна на кучето да мълчи и тогава я видя.

— Здравейте — започна Франсис с дружелюбен тон. — Дано не ви безпокоя. Аз съм госпожа Франсис Клевърдън. Може ли да поговорим за момент?

Жената я изгледа подозрително.

— Ако си дошла за неплатените сметки, си губиш времето. Мъжът ми не е тук.

Франсис се опита да я успокои:

— О, не, аз съм от селото. Минах да ви видя и да ви донеса малък подарък.

Жената насочи малките си свински очички към кошницата.

— Искаш ли да влезеш?

— Да, благодаря. — Франсис изкачи циментовите стълби, докато кучето подскачаше и се пенеше. Във фургона беше истинска кочина. На шкафа имаше празни бутилки от бира и кутия стари понички. Жената седна и кръстоса огромните си бели крака. Върху единия й глезен се виеше татуировка на змия. Франсис разчисти, за да си направи място, и седна.

— Извинявайте, не разбрах как се казвате.

— Тами Съгс.

— Госпожо Съгс, дойдох да поговорим за момиченцето.

Жената присви очи.

— Какво е направила? Патси! — кресна тя. — Веднага ела тук!

— Не, не, нищо не е направила…

— Ако е откраднала нещо, няма аз да го плащам.

Патси пристигна с уплашено изражение.

— Не, нищо подобно не е станало, госпожо Съгс. Здравей, Патси — усмихна се Франсис. След това се приведе напред. — Може ли да поговорим насаме?

Жената се обърна към Патси:

— Изчезвай.

Франсис изчака, докато детето излезе от стаята.

— Госпожо Съгс… ние… доста се привързахме към Патси и се чудехме дали скоро е ходила на преглед при лекар.

— За какво?

— Ами за крака.

— А, да, здраво куца. Но си беше така, когато баща й я остави при нас. Дори не е мое дете. Натрапиха ни я. Нямам пари да заведа моите деца на лекар, да не говорим за нея. След като баща й замина, тя остана при мен, а пък след това и моят мъж избяга и скоро ще умрем от глад.

Тами Съгс не изглеждаше като човек, който скоро ще умре от глад, но Франсис реши да не го отбелязва.

— Знаете ли защо куца? Злополука ли е претърпяла?

Тами Съгс поклати глава.

— Не. Баща й разправяше, че станало при раждането. Майка й била много крехка и раждането било тежко, тъй че докторът я извадил с форцепс и затова така се е изкривила.

— О, не!

— Да. А и майка й умряла.

— Разбирам. Баща й казвал ли е дали може с нещо да й се помогне? Например с някакви специални обувки? — опита се да намекне Франсис.

— Не, баща й рече, че ще си остане така за цял живот. Няма смисъл да й се купуват обувки, съсипва ги, като си влачи крака така.

— А къде е баща й? — попита Франсис. Стараеше се с всички сили да запази добрия тон.

— Не знам, но дано си домъкне задника в скоро време. Писна ми момичето да ми се мотае в краката. — Франсис не се сдържа и направи физиономия. Тами я видя и се сопна: — Виж какво, госпожо, правя каквото мога. Пробвай ти да гледаш три деца без баща.

— Несъмнено е много трудно, но ние може да ви помогнем да купите на Патси някои неща. Играчки и дрехи например?

Тами се замисли.

— Ние с момчетата също имаме нужда от това-онова.

След като видя, че няма смисъл да разговаря разумно с нея, Франсис остави плика с парите на масата и си тръгна. Когато излезе навън, беше толкова отвратена от жената, че не знаеше какво да прави. Мина покрай кучето, което продължаваше да скача като побесняло и да опъва веригата, в опит да се отскубне и да я наръфа. Франсис, която беше дама до мозъка на костите си, неочаквано се обърна към него и рече:

— Я си затваряй устата!

Бъч я настигна по обратния път и тя, която така и не бе успяла да има свои деца, му каза:

— Що за човек би оставил детето си при тази ужасна жена? Да се чудиш какво си мисли Бог, като дарява подобни хора с деца.

През следващата седмица всички наблюдаваха Патси, за да видят дали ще се появи в магазина с обувки и нови дрехи, но тя продължаваше да ходи само със старата рокля.

 

 

Макар Патси да не се сдоби с нови дрехи, Франсис беше твърдо решена детето да се храни нормално поне веднъж на ден. Всеки обед в дванайсет тя отиваше до магазина с топло ястие и завеждаше Патси в кабинета да се нахрани. В началото Патси се страхуваше да яде, но Франсис, която преди години беше работила като учителка, постепенно успя да я убеди, че няма от какво да се плаши, и скоро двете дори разговаряха. Един ден, когато си тръгваше, Франсис каза на Рой:

— Тя е толкова мило момиченце! Едва се сдържам да не я нагушкам до смърт. Представяш ли си, че един баща може да изостави детето си така?

Рой поклати тъжно глава.

— Не мога да си го представя. Знаеш ли, Франсис, според мен има много хора на този свят, които просто трябва да бъдат разстреляни.

 

 

Преди години Рой щеше да застреля Джулиан Лапон, ако не беше баща на Мари и ако майка й не го бе помолила със сълзи на очи да не го прави. Още не беше забравил Мари, още помнеше как изглеждаше през онази нощ, когато я видя за последно.

Още се чудеше какво ли прави тя. Можеше да попита майка й, която се държеше добре с него, или пък да отиде тайно при католическия свещеник, но щеше да е много болезнено да научи, че Мари го е забравила, и още по-болезнено да разбере, че не е. В последното си писмо до него тя пишеше, че ако я обича, ще си намери друга и ще живее щастливо с нея. Рой я обичаше, но не можеше да е щастлив с друга.

Рой и Милдред имаха много общи неща помежду си. Милдред, макар вече не в първа младост, все още имаше хубава фигура, тесен ханш и големи гърди. Преди години можеше да има всеки младеж в Чатануга, но беше пропиляла живота си заради Били Дженкинс. Франсис не можеше да си обясни защо бе избрала точно него от всички момчета, които се редяха на опашка за нея. Той определено не беше на нивото й. Мързелив нехранимайко, както се изразяваше баща им, но Милдред си беше навила на пръста, че ще има единственото момче, което никой в семейството не харесваше. Франсис подозираше, че ако го бяха харесали, тя нямаше да иска да се омъжи за него. Сякаш сестра й нарочно беше намерила единствения неподходящ младеж в града и се бе заела да спечели сърцето му. Това предизвика малък скандал и струва на баща им цяло състояние. Вече бяха платили за роклите на шаферките, наели бяха кънтри клуба за тържеството, поръчали бяха храната, разпратили бяха поканите и една седмица преди сватбата младоженецът се качи на мотоциклета си и замина, като остави бележка: Съжалявам, не съм готов. С обич. Били. Милдред страда години наред. Но Франсис се чудеше дали защото го е обичала силно, или просто защото винаги искаше да става нейната. След това Милдред беше ходила с няколко мъже, но не обикна никого от тях. Никой не можеше да се сравнява с изплъзналия се любим.