Фани Флаг
Чудеса край малката река (5)

Китна Алабама

Както го бе посъветвал лекарят, Осуалд уреди всичките си дела и се разпореди с наследството си, което му отне съвсем малко време и се състоеше в това да изхвърли три чифта стари обувки и да даде две стари палта на познати. Прибра топката, която беше хванал някога на бейзболен мач, и всичките си други вещи в един куфар. Вечерта няколко приятели от „Анонимни алкохолици“ му организираха изпращане на по чаша кафе. Осуалд им каза, че най-вероятно ще се върне през пролетта. Нямаше смисъл да ги разстройва.

На следващата сутрин хвана такси до гарата на Ласал стрийт. Настани се и влакът потегли в 12:45 часа. Докато гледаше познатите сгради през прозореца, знаеше, че вижда Чикаго за последен път. Мина му през ум да отиде във вагон-ресторанта за едно питие, но жетонът с надпис „Ден след ден“, който приятелите му дадоха снощи, все още беше в джоба му. Реши, че е редно да изчака, докато се отдалечат от Чикаго и групата от АА, тъй че остана на мястото си, загледан през прозореца, и скоро гледките навън го завладяха. По пътя на юг през Синсинати и Луисвил към Нашвил пейзажът започна постепенно да се променя. Колкото по-дълбоко в Юга навлизаха, толкова по-кафява ставаше земята и когато на следващата сутрин Осуалд се събуди, голите черни дървета, които обрамчваха железопътната линия вчера, бяха заменени от високи борове и друга вечнозелена растителност. Заспа в един свят и се събуди в друг. През нощта сивото схлупено зимно небе беше станало лазурносиньо, изпъстрено с пухкави бели облаци, толкова големи, че първата мисъл на Осуалд беше: Не е възможно!

Късно следобед пристигна в Мобил и когато слезе от влака, висок, слаб мъж с малка глава и бейзболна шапка, който му заприлича на богомолка, пристъпи напред:

— Вие ли сте господин Кембъл?

Осуалд потвърди, че той е господин Кембъл, мъжът взе куфара му и каза:

— Добре дошли в Алабама! Аз съм Бъч Манич, но можете да ме наричате Клечката. Всички така ми викат. — След малко добави: — Да, толкова съм кльощав, че като малък родителите ми не даваха да си вземем куче, за да не ме събаря непрекъснато на двора. — Клечката се разсмя гръмко на собствената си шега.

Когато излязоха от гарата, топлият и благоуханен въздух на Мобил изненада Осуалд. Едно беше да гледа пейзажа от влака, но съвсем друго да вдъхне уханията и да усети топлината. Превозното средство, което ги чакаше, беше пикап, за който Бъч се извини:

— Грозна гледка, но ще ни закара.

Бъч беше веселяк и говори през целия час и половина, който им отне да стигнат до Лост Ривър. Той връчи на господин Кембъл визитната си картичка, в чийто център беше нарисувано голямо око. Под картинката пишеше:

БЪЧ МАНИЧ (КЛЕЧКАТА)

ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ И ПРИЗОВЧИК

Осуалд се изненада.

— Тук има ли голяма нужда от частни детективи?

— Все още не — отвърна Бъч с известно разочарование. — Но съм готов, в случай че се наложи.

По залез минаха по дългия мост над залива Мобил. От двете им страни в продължение на километри се виждаше само вода, а залязващото слънце, спуснало се над залива, беше толкова голямо и оранжево, че Осуалд почти се уплаши.

— Това нормално ли е? — попита той.

Бъч погледна през прозореца.

— Да, почти през цялата година залезите са много красиви.

Когато слязоха от магистралата и навлязоха в Лост Ривър, вече се беше стъмнило.

— Това е магазинът — посочи Бъч, когато профучаха покрай него. Осуалд погледна мълчаливо към сградата. След малко спряха пред голяма къща. — Пристигнахме.

Осуалд извади портфейла си.

— Колко ви дължа?

Бъч искрено се изненада.

— Нищо не ми дължите, господин Кембъл.

 

 

Тъкмо когато Осуалд вдигна ръка да почука, входната врата се отвори рязко и на прага застана едра жена, висока поне метър и осемдесет.

— Влизайте! — избоботи тя и грабна куфара от ръката му, преди той да успее да я спре. — Аз съм Бети Кичън, радвам се, че дойдохте. — Жената се здрависа с него и за малко да му смачка ръката. — Закуската е в седем, обядът в дванайсет, вечерята в шест. И ако видите една чудата старица да обикаля из къщата, не се притеснявайте, това е майка ми. Често забравя къде се намира, тъй че ако влезе в стаята ви, просто я изгонете. Елате да ви разведа.

Къщата имаше дълъг централен коридор, по който тръгнаха. Осуалд вървеше след нея, докато тя сочеше и обясняваше:

— Дневната, трапезарията, а това е кухнята. — Включи лампата в стаята, после я загаси. След това се обърна, пое обратно по коридора и посочи към малка врата под стълбището. — А тук спя аз. — Отвори вратата на килер, голям колкото да побере единично легло. — Предпочитам да съм близо до кухнята, за да държа майка под око. Тясно е, но ми харесва; все едно съм във влака. Спя непробудно във влак, а едно време пътувах много. Да се качим горе. Ще ви покажа стаята.

Докато се качваше по стълбите след нея, Осуалд си помисли, че нещо в маниерите и начина на говорене на жената му се струва познато. Сякаш я беше срещал и преди, но това не беше възможно; нямаше как да забрави подобна жена.

— Майка работеше в сладкарница в Милуоки, правеше петифури и торти, но това беше, преди да се подхлъзне на опаковка от пура. — Жената се обърна и го погледна. — Нали не пушите пури?

Осуалд побърза да отвърне, че не пуши пури. Дори да пушеше обаче, тонът й би го накарал да ги откаже на мига.

— Не, страдам от емфизем, затова съм тук. Заради здравето си.

Тя въздъхна.

— Да, повечето хора идват тук заради един или друг здравословен проблем. Аз обаче нямам здравословни проблеми. Здрава съм като бик. — Думите й се потвърдиха, когато влязоха в стаята и тя вдигна куфара му на леглото с една ръка. — Това е най-слънчевата стая в къщата. Беше моя, преди да се преместя долу. Дано ви харесва.

Осуалд се огледа и видя, че стаята е просторна, с жълти тапети на цветчета и малък жълт диван в ъгъла. Кафявото дървено легло беше застлано със снежнобяла плетена покривка, а над него в рамка беше окачен бродиран надпис „У дома е най-хубаво“.

Жената посочи към двете врати.

— Дрешникът е отляво, банята отдясно, а ако ви трябва нещо, просто ме повикайте. Иначе ще се видим утре сутрин в седем.

Осуалд влезе в банята и се изненада, когато видя, че е голяма почти колкото спалнята, със зелена мивка и вана. Друга изненада: имаше прозорец. За пръв път виждаше баня с прозорец. Беше толкова уморен, че искаше само да си легне, но се чувстваше много мръсен след пътуването, тъй че си взе вана, облече си пижамата и легна на мекото легло с чисти и приятно ухаещи чаршафи. Огледа новата си стая, угаси лампата и потъна в дълбок и спокоен сън.

 

 

След като Осуалд се качи в стаята и си легна, телефонът иззвъня. Франсис се обаждаше да попита Бети дали господин Кембъл е пристигнал жив и здрав. След като Бети отговори, че всичко е наред, Франсис попита:

— И?

Бети се засмя.

— И… той е симпатичен дребен мъж със сини очи с бръчици около тях и рижа коса. Прилича малко на джудже.

— Джудже ли?

— Да, на симпатично джудже.

Малко разочарована, че господин Кембъл не е толкова красив, колкото се надяваше — Милдред беше много придирчива относно мъжете — Франсис все пак реши да погледне оптимистично на нещата. Джудже, помисли си тя. Е, поне наближава Коледа. Може пък това да е някакъв знак от съдбата. Все пак надеждата умира последна.

 

 

Осуалд отвори очи в шест и половина на следващата сутрин в стаята, изпълнена със слънчева светлина и чуруликането на същите птици, които беше чул по телефона, само че два пъти по-силно. За човек, свикнал през последните осем години да се буди в мрачна хотелска стая към девет и половина — десет часа от шума на автомобили по улицата, тази обстановка беше смущаваща. Опита се отново да заспи, но птиците чуруликаха неумолимо, а след това той се разкашля и стана. Докато се обличаше, забеляза на стената реклама, която Бети Кичън несъмнено беше изрязала от списание. На снимката се виждаше тоалетка, а до пудрата, червилото, гребена и зелените цигари „Лъки Страйк“ имаше фуражка на Женския армейски корпус. Надписът под снимката гласеше: Тя е войник, но и жена!

И тогава осъзна защо Бети му се стори позната. Явно беше служила в армията, вероятно като медицинска сестра. Бог знае колко военни сестри беше срещал през живота си с честите си престои по военни болници. Дори се беше оженил за една от тях. Докато закусваше долу в кухнята — яйца, хлебчета, грис и шунка — разбра, че е прав. Бети не само била медицинска сестра в армията, но и се уволнила с чин подполковник, а като старша сестра ръководила персонала на няколко големи болници във Филипините.

Каза й, че и той е служил в армията.

Тя вдигна очи.

— Господин Кембъл, не бих предположила, че сте войник.

Той се засмя.

— Аз също. Така и не стигнах по-далеч от Илинойс.

— Жалко.

— Да, но не се оплаквам. Уволних се по здравословни причини и завърших колеж, благодарение на добрата стара американска армия.

В този момент майката, наполовина по-ниска от дъщеря си и сбръчкана като спаружена ябълка, се появи на прага на кухнята. Изглеждаше силно разтревожена и не обърна внимание на Осуалд.

— Бети, слоновете отново са дошли. Върви да видиш какво искат.

— Добре, майко — каза Бети. — Ей сега отивам, ти се качвай горе.

— Побързай. Изпотъпкаха ми камелиите.

След като майка й се прибра в стаята си, Бети се обърна към Осуалд.

— Виждате ли за какво ви говоря? Въобразява си, че вижда какво ли не на двора. Миналата седмица бяха летящи костенурки. — Тя вдигна чинията му. — Не знам дали е заради тежкото падане преди години, или просто от възрастта. По-стара е и от Бог. — Въздъхна. — Но дълголетието е проклятието на рода Кичън, и от двете страни. Във вашия род имате ли столетници, господин Кембъл?

Осуалд не знаеше нищо за истинското си семейство, но имайки предвид здравословното си състояние, отвърна:

— Искрено се съмнявам.

 

 

След закуска Осуалд се качи в стаята и разопакова багажа си. След няколко минути Бети се провикна от долния етаж:

— Ехо! Господин Кембъл! Имате гости!

Когато излезе от стаята, хубава жена с бяла блуза и синя пола го поздрави от подножието на стълбите:

— Добро утро!

Веднага позна гласа и слезе да се запознае с Франсис Клевърдън. Макар косата й да беше побеляла, Осуалд се изненада от младоликото й лице със сини очи и приятна усмивка. Тя му връчи голяма кошница за добре дошъл, пълна с орехи, сладкиш с боровинки и сметана, мандарини и няколко бурканчета с нещо.

— Дано обичате желе — каза тя. — Приготвих ви от зелени чушки и грозде.

— Да, обичам — отвърна той и се учуди от странната комбинация.

— Е, няма да ви задържам повече, сигурно сте зает. Исках само да се отбия да ви поздравя, но щом се настаните, ако желаете, може да заповядате на вечеря у нас.

— Благодаря, госпожо Клевърдън, с удоволствие.

На вратата тя се обърна и попита дали е ходил вече в магазина на Рой.

— Не — отвърна Осуалд.

— Наистина ли? — усмихна се тя, сякаш знаеше някаква тайна. — Непременно трябва да отидете. Мисля, че ще ви хареса.

След като Франсис си тръгна, Осуалд реши да излезе на разходка и попита Бети как да стигне до магазина. Тя го инструктира да излезе от къщата, да поеме наляво и в края на улицата, през четири къщи от пощата, ще стигне до магазина.

Когато отвори вратата и излезе на верандата, го лъхна въздух, топъл колкото този вътре в къщата. Още не можеше да повярва колко топло е тук. Само преди два дни ходеше облечен с палто в ледения дъжд, а днес стоеше по риза с къс ръкав на слънцето. Слезе по стълбите, тръгна наляво и видя подробности, които му бяха убягнали снощи в тъмното.

От двете страни улицата беше обрамчена с масивни дъбове, от чиито клони се спускаше сив испански мъх. Клоните бяха толкова големи, че се докосваха по средата и хвърляха дебела сянка във всички посоки, докъдето му стигаше погледът. Къщите, покрай които минаваше, бяха малки и спретнати, а храстите в дворовете бяха натежали от червени цветя, които приличаха на рози. По дърветата се стрелкаха най-дебелите катерици, които бе виждал през живота си. Птици чуруликаха и шумоляха в храстите, но растителността беше толкова гъста, че не ги виждаше. След малко мина покрай бяла къща с два входа и оранжева котка, седнала на стълбите. Над едната входна врата имаше табела: Поща.

Тъкмо когато минаваше, вратата се отвори и слаба като вейка жена с права коса с бретон излезе и му помаха.

— Здравейте, господин Кембъл! Добре дошли.

Осуалд помаха в отговор, макар да нямаше представа откъде тази жена знае името му. Когато стигна до края на улицата, видя тухлената постройка, в която се помещаваше магазинът, с две бензинови колонки отпред. Влезе вътре. Спретнат мъж с кестенява коса, бежов панталон и карирана риза стоеше на касата.

— Вие ли сте Рой? — попита Осуалд.

— Да. А вие трябва да сте господин Кембъл. Здравейте. — Мъжът протегна ръка и се здрависа с него.

— Откъде знаете кой съм?

Рой се засмя.

— От дамите, господин Кембъл. Те ви чакаха с нетърпение. Нямате представа колко се радвам, че сте тук.

— Наистина ли?

— О, да, сега разполагат с друг ерген, когото да сватосват.

Осуалд вдигна ръце.

— Мили боже, не съм добра партия.

— Не се залъгвайте, господин Кембъл. Щом дишате, значи сте добра партия.

— Да, поне засега дишам — разсмя се Осуалд.

— Сега, след като сте тук, трябва да се държим заедно и да не допускаме някоя от дамите да ни хване неподготвени. Освен ако, разбира се, не си търсите съпруга.

— Не, не, в никакъв случай. Вече разочаровах дълбоко една бедна жена. Това ми стига.

Рой веднага хареса новодошлия.

— Елате отзад да направя кафе и да ви запозная със съдружника си.

Когато стигнаха до кабинета, Рой изсвири с уста и се провикна:

— Хей, Джак!

Джак, който цяла сутрин припкаше върху пластмасовото колело за птици със звънчета, което Рой бе поръчал по пощата, излетя от кабинета и кацна на пръста му.

Осуалд спря рязко.

— Еха! Какво е това?

— Това е Джак, моят съдружник — каза Рой и погледна към птицата. — Всъщност той е собственикът на магазина, аз съм само управител.

— Боже! — възкликна Осуалд удивено. — Кардинал е, нали?

Рой протегна ръка настрани, за да не чуе Джак, и довери на Осуалд:

— Да, официално се води кардинал, но ние не му казваме; твърдим, че е обикновена червена птица. И без това е достатъчно наперен. — След това се обърна към птицата. — Джак, кажи на човека къде живееш.

Птицата източи врат и Осуалд можеше да се закълне, че изчурулика със същия южняшки акцент като на Рой. Звучеше досущ сякаш казва Лост Ривър!

Докато Рой обслужваше клиенти, Осуалд се разхождаше из магазина и разглеждаше препарираните риби и животни, окачени по стените. Бяха почти като живи. Лисицата изглеждаше толкова истинска, че той подскочи, щом я зърна на тезгяха. По-късно каза на Рой:

— Имате много интересни неща тук. За миг си помислих, че проклетата лисица е жива. А рибите по стените са великолепни.

Рой вдигна очи към тях.

— Да, така е. Чичо ми ги закачи. Повечето от тях спечели на покер.

— Местен таксидермист ли ги е препарирал?

— Да, Джулиан Лапон, стар креол, който живее от другата страна на реката.

— Креол? Какво е това? Вид индианец?

Рой поклати глава.

— Кой ги знае какви точно са креолите. Твърдят, че имат френска, испанска, индианска кръв, каквото ви хрумне. — Той посочи към препарираните животни. — А в случая на Лапон съм сигурен, че има и поне малко кръв от невестулка. — Рой смени темата. — Всички тези риби са уловени от нашия пощальон Клод Ъндъруд. Онази пъстърва е рекордьор. Ходите ли на риболов? Ако искате да ловите риба, непременно трябва да говорите с него.

— Не, не съм по риболова, а и по лова, за съжаление. — Осуалд не би могъл да различи пъстърва от барбун.

 

 

Осуалд бе обикалял из магазина около час, гледайки как шантавата птица припка по колелото, когато телефонът иззвъня. Рой вдигна, после остави слушалката и се провикна:

— Господин Кембъл, обажда се Бети. Помоли да ви предам, че обядът е готов.

Осуалд погледна часовника си. Беше точно дванайсет часът.

— Значи трябва да тръгвам.

— Да, не бива да я ядосвате. А, между другото, видяхте ли вече майката?

— О, да — отвърна Осуалд и направи гримаса.

— Разправят, че е безобидна, но ако бях на ваше място, щях да заключвам вратата си нощем.

— Нима? Наистина ли мислите, че е опасна?

— Ами… — Рой погледна към тавана. — Не искам да разпространявам слухове, но не знаем какво точно се случи с бащата, нали? — По изражението на Осуалд Рой заключи, че много ще се забавлява да го будалка. Би повярвал на всичко, което му каже.

По обратния път към къщата Осуалд осъзна, че улисан в приказки и номерата на Джак, бе забравил да провери дали в магазина се продава бира.

Е, и утре е ден.

 

 

Когато се прибра, попита Бети за жената с бретона, която му помаха от стълбите на пощата и на отиване, и на връщане.

— О, това е Доти Нивънс, работи в пощата. Намерихме я с обява, която пуснахме в „Ню Йорк Таймс“. Страхувахме се, че като дойде и види колко малко е селцето, ще си тръгне веднага, но за наша радост тя остана. Организира страхотни забави и прави невероятни коктейли; освен това е истинска фурия в танците.

Осуалд се зачуди дали пощальонката не е съвсем наред с главата, за да напусне Ню Йорк заради това забутано селце.

 

 

Към дванайсет и половина, докато Осуалд обядваше, Милдред, която прекара цяла сутрин в Мобил, за да купи украса за Коледното дърво с пари от фонда на Клуба на точките, се обади на Франсис в мига, в който се прибра у дома, и попита:

— Е?

Франсис се опита да прояви тактичност:

— Ами… той е симпатичен дребен мъж със симпатични дребни зъби и разбира се, необичайният акцент и…

— И какво?

Франсис не се сдържа и се разсмя.

— Прилича на джудже.

— Мили боже.

— Но симпатично джудже — добави бързо тя. Милдред вечно правеше прибързани заключения и Франсис не искаше сестра й да си състави мнение за Осуалд още преди да го е видяла. Понякога беше толкова своенравна.

 

 

По принцип Осуалд рядко ядеше първо, второ и трето три пъти на ден, но през първия си ден в Лост Ривър след обилната закуска обядва печено пиле, купа маслен боб, картофено пюре, три филии царевичен хляб с мед и истинско масло (не маргарина, който обикновено си купуваше) и две парчета домашно приготвен сладкиш. Не беше ял истинска готвена храна, откакто се разведе с Хелън. След развода ходеше по закусвални или претопляше готови ястия на котлона в стаята си. На вечеря омете всичко в чинията си заедно с две порции бананов пудинг, от което Бети остана много доволна. Тя обичаше мъже с добър апетит.

Осуалд все още се чувстваше уморен и отпаднал от пътуването и отиде да си легне веднага след вечеря. Когато се качи на втория етаж, беззъбата майка подаде глава от стаята си и се провикна:

— Войниците нахранени ли са?

Осуалд не знаеше как да реагира, затова отвърна:

— Да, така мисля.

— Добре — рече тя и затръшна вратата.

Мили боже, помисли си Осуалд. Макар да подозираше, че по-рано днес Рой се беше пошегувал, за всеки случай заключи вратата си.

 

 

На следващата сутрин отново го събуди чуруликането на птиците, но се чувстваше отпочинал и гладен. Докато закусваше обилно, попита Бети защо с майка й са се преместили чак от Милуоки в Лост Ривър, Алабама.

Бети сложи още няколко парчета бекон в тигана.

— Приятелката ми Елизабет Шивърс, която по онова време работеше в Червения кръст, беше командирована тук след голям ураган и направо се влюби в този район. Когато й дойдох на гости, и на мен много ми хареса. — Тя обърна замислено бекона. — Знаете ли кое е най-интересното, господин Кембъл? Дойдеш ли веднъж тук, не ти се иска да си тръгваш.

— Нима? Откога живеете тук?

— От около четиринайсет години. Преместихме се веднага след като татко почина.

При споменаването на бащата Осуалд попита, както се надяваше, небрежно:

— Разбирам. От какво почина баща ви?

— Искате ли още яйца? — попита Бети.

— Да.

Тя извади две яйца от хладилника, счупи ги в тигана и отговори:

— Да ви кажа, не знаем от какво точно умря татко. Той беше с двайсет и две години по-възрастен от майка, което значи, че е бил на сто и три по онова време. Предполагам, че е умрял просто от старост, но с рода Кичън никога не се знае. Знам само, че всички бяхме шокирани, когато се случи.

Осуалд се успокои малко. Очевидно човекът не си беше отишъл от този свят от насилствена смърт, както Рой бе намекнал, но защо пък са се шокирали, след като е бил на 103 години?

 

 

На другия ден, когато слезе в кухнята, Бети Кичън го погледна и каза:

— Имате тежка кашлица, господин Кембъл. Сигурен ли сте, че сте добре?

Осуалд побърза да омаловажи здравословния си проблем.

— Да, да… Май съм настинал, докато пътувах насам, но се чувствам добре. — Осъзна, че ще трябва да кашля по-тихо, за да не го чува тя занапред.

След закуска реши отново да излезе да се разходи и попита Бети как да стигне до реката.

— Просто излезте през задната врата.

Осуалд излезе през кухненската врата зад къщата и се озова в дълъг двор с най-високите борове и кедри, които беше виждал. Някои бяха високи поне колкото шестетажна сграда. Докато вървеше към реката, свежият утринен въздух му напомни за пазарите в Чикаго, където всяка година продаваха коледни елхи.

Тръгна по тясна лъкатушеща между храсти пътека, посипана с борови иглички и шишарки, големи колкото ананаси, която го отведе до дървен док на реката. Гледката беше удивителна. Дъното на реката беше песъчливо, а водата бе прозрачна като джин — Осуалд знаеше много добре колко прозрачен е джинът. Качи се на дока, погледна надолу и видя малки сребристи рибки и няколко по-големи екземпляра. За разлика от езерото Мичиган, тук водната повърхност беше гладка като стъкло.

Огромни пеликани прелетяха с пляскане на не повече от пет сантиметра над водата само на метър от него. Каква гледка! Виждал беше снимки на пеликани в списанията и мислеше, че са сиви на цвят. Изненада се, че на живо всъщност са в различни цветове — розово, синьо и оранжево, с жълти очи и пухкави бели пера по главата. След няколко минути пеликаните литнаха, след което се спуснаха обратно със силен плясък, кацнаха на повърхността и потопиха клюнове във водата. Осуалд се разсмя. Ако носеха очила, щяха досущ да приличат на хора. Единствените други птици, които беше виждал толкова отблизо, бяха гълъбите, кацащи на перваза на прозореца в пансиона.

Реката не беше много широка и дървените докове и къщите на другия бряг се виждаха ясно. На всеки док имаше пощенска кутия, включително на този, на който стоеше в момента. Осуалд погледна надолу и видя, че е номер 48, както Франсис беше казала. До момента всичко, което беше чул и прочел за Лост Ривър в старата брошура, се бе оказало вярно. Значи старият Хорас П. Дънлап не лъжеше. Кой да предположи, че Осуалд действително ще се настани в една от уютните къщички, които Хорас беше описал. От онзи ден само преди месец, когато отиваше към клиниката, до днес животът му се бе преобърнал на 180 градуса. Всичко беше различно. Дори сезоните. Преди трийсет дни и в най-смелите си мечти не би могъл да си представи, че ще се озове в това чудато селце сред чудатите му жители. Имаше чувството, че са го изстреляли с топ и е кацнал на друга планета.

 

 

На следващия ден не го свърташе на едно място, затова след закуска попита Бети по кое време пристига пощата. Тя отвърна, че докарват писмата между десет и единайсет и Осуалд отиде на дока да чака. Към единайсет без петнайсет малка моторна лодка се показа иззад завоя на реката. Мъжът в нея минаваше покрай пощенските кутии, отваряше капаците и ловко хвърляше в тях пощата, докато лодката се носеше плавно напред. Мъжът беше набит, носеше яке и шапка и изглеждаше към шейсет и пет — седемдесетгодишен. Щом видя Осуалд, той изключи мотора и спря на дока.

— Здравейте. Вие трябва да сте господин Кембъл. Аз съм Клод Ъндъруд. Как сте?

— Добре, благодаря. Приятно ми е да се запознаем.

Клод му подаде няколко писма, завързани с ластик.

— Кога пристигнахте?

— Преди няколко дни.

— Сигурен съм, че дамите много се радват.

— Така изглежда — отвърна Осуалд. — Господин Ъндъруд, бих искал да науча повече за реката. Колко е голяма например?

— Дълга е осем-десет километра. Това тук е тясната част. Нататък се разширява.

— Как се стига дотам?

— Искате ли някой път да се повозите с мен? С радост ще ви покажа реката.

— Наистина ли? Много бих искал. Кога?

— Още утре например. Чакайте ме пред пощата към девет и половина и си вземете яке. Там става студено.

На път за къщи Осуалд си помисли колко е смешно, че господин Ъндъруд се тревожи да не му стане студено тук на юг. Според календара може и да беше декември, но времето беше като през пролетта в Чикаго, в началото на бейзболния сезон.

 

 

На другия ден, когато Осуалд изкачи стълбите до верандата на пощата, от другата част на сградата излезе красива жена със зелен костюм. В мига, в който тя видя Осуалд, за малко да се разсмее на глас. Франсис го беше описала забележително точно. Тя отиде при него и каза:

— Знам кой сте. Аз съм Милдред, сестрата на Франсис, тъй че се подгответе. Тя вече планира официална вечеря и е най-добре просто да се примирите и да дойдете. — Милдред се киска по целия път надолу по стълбите.

На Осуалд му се стори, че е привлекателна, наперена жена, много различна от сестра си. Имаше красиво лице като Франсис, но коса с подобен цвят Осуалд не беше виждал през живота си.

Той влезе в пощата и се запозна с Доти Нивънс, жената, която му помаха през първия ден в селото. Тя му стисна ръка, направи чудат реверанс и каза с дълбок глас:

— Добре дошъл, странниче, в нашето китно селце.

Държеше се много дружелюбно. Осуалд отбеляза наум, че ако нямаше толкова голямо разстояние между предните си зъби и толкова права коса, щеше да прилича досущ на някоя от сестрите на Хелън.

Той отиде в задната стаичка, където Клод разпределяше новопристигналите писма на купчинки. След като приключи, ги постави върху масичка на колелца. Двамата се качиха в пикапа му и стигнаха по черен път до стар дървен навес.

— Тук държа лодката — каза Клод. — Преди я оставях зад магазина, но онези хулигани, които неотдавна се преместиха тук, я надупчиха със сачми и се наложи да я преместя тук.

Качиха се в лодката и Осуалд се огледа за спасителна жилетка, но не видя. Попита Клод къде стоят жилетките и той го изгледа така, сякаш се беше пошегувал.

— Спасителна жилетка ли?

— Да. Трябва да призная, че не умея да плувам.

Клод му каза да не се притеснява.

— Не ти трябва спасителна жилетка. Ако паднеш в реката, алигаторите ще те изядат, преди да се удавиш. — С тези думи той запали мотора и поеха по реката. Осуалд се надяваше, че Клод се шегува, но се въздържаше да топи ръце във водата, в случай че все пак е бил сериозен. След като взеха завоя и минаха под моста, реката се ширна пред тях в цялата си прелест. По средата беше изключително широка с редове къщи на двата бряга. Докато се носеха на север и оставяха пощата по доковете, Клод умело направляваше лодката из плитчините, където на места водата беше дълбока не повече от петнайсет-двайсет сантиметра, отваряше в движение пощенски кутии с всякакви размери, високи и ниски, и мяташе вътре писмата, без да пропусне нито веднъж.

Осуалд беше много впечатлен.

— Случвало ли се е да не уцелиш?

— До момента не — отвърна Клод и метна поредната купчина писма в поредната кутия. — Но несъмнено един ден и това ще стане.

На някои от доковете стояха хора и ги поздравяваха, на други с лай дотичваха кучета и Клод бръкваше в джоба си и им подхвърляше кучешки бисквитки.

— Хапали ли са те някога?

— Още не са.

След около час обърнаха лодката и се отправиха по обратния път. Осуалд забеляза, че Клод не разнася пощата от другата страна на реката. Когато го попита защо, той отвърна:

— Не, вече не ходя на другия бряг. Преди разнасях пощата и там, но сега креолите си имат свой пощальон.

Осуалд погледна към брега и попита:

— Там ли живее Джулиан Лапон?

— Откъде знаеш за Джулиан Лапон? — попита Клод.

— Рой ми каза, че той е препарирал животните, окачени по стените в магазина.

— Хм. — Клод запали лула. — Учудвам се, че го е споменал. — Не обясни обаче защо е учуден.

— Безспорно е добър таксидермист, но останах с впечатлението, че Рой няма много високо мнение за него като човек.

— Така е — отвърна Клод и не каза нищо повече по въпроса.

След два часа и половина плаване по реката се върнаха при навеса. Осуалд беше уморен, а когато слезе от лодката, краката му се разтрепериха. Имаше нужда да подремне. Чистият въздух му дойде в повече за един ден. Попита Клод какво обикновено прави след работа.

Очите на Клод блеснаха.

— Ходя за риба.