Фани Флаг
Чудеса край малката река (21)

Още една Коледа

Сутринта на Коледа Патси стана рано, влезе в кухнята вече облечена и въодушевено каза на Франсис:

— Днес ще видя Джак, сигурна съм!

Франсис примря.

— Миличка, не разчитай прекалено на това. Не знам дали не е заминал някъде със семейството си. Няма ли да отвориш подаръците си? Коледа е!

— Може ли да ги отворя, след като видя Джак?

— Но подаръците се отварят сутринта на Коледа. Ако аз имах толкова много подаръци, изобщо нямаше да чакам. Малко по-късно Милдред ще дойде да те види. А и още не си укрепнала достатъчно, за да излизаш сама навън.

Патси обаче не искаше и да чуе. Веднага щом закуси, тя излезе, без дори да погледне подаръците.

Щом пристигна, Милдред завари разтревожената Франсис в дневната.

— Къде е Патси?

— Излезе да търси Джак преди три часа, убедена, че днес ще го види.

— О, не. Някой трябва да й каже истината. Не може да оставим детето да скита цял ден с мисълта, че ще види птицата.

— Ако искаш да й разбиеш сърцето на Коледа, ти й кажи. Аз не мога. Трябваше да й кажем по-рано. Но мислех, че все някога ще забрави.

Милдред отиде до прозореца, погледна навън и въздъхна.

— В задния двор на Бети е. Казвам ти, Франсис, това е най-тъжната Коледа в живота ми. Така ни се пада, като лъжем. Повече никога няма да изрека лъжа. — Тя се обърна и погледа разтревожено Франсис. — Ако разбере какво сме направили, ще ни намрази. Травмирали сме я за цял живот! Може дори да стане престъпничка. Един ден ще се върне и ще ни заколи в леглата и за всичко ще сме си виновни сами.

— За бога, Милдред, престани да четеш булевардни романи. Ситуацията и без това е достатъчно неприятна.

Дори денят изглеждаше тъжен. Небето беше сиво и схлупено. Обичайното за Коледа слънце тази година не се показа.

 

 

В съседната къща Осуалд седеше в стаята си и мислеше колко странно тече времето. Сякаш все не стигаше или минаваше прекалено бавно. Преди онзи лекар в Чикаго да му беше казал диагнозата, времето за него представляваше просто кръглия циферблат на ръчния часовник, който поглеждаше, за да види дали е закъснял, или подранил. Сега като се замислеше, беше прекарвал по-голямата част от времето си в очакване нещо да се случи. Като дете беше чакал някой да го осинови. Чакаше да порасне. Чакаше да се излекува от настинка или някоя счупена кост да зарасне. Чакаше да срещне подходящото момиче, да си намери подходяща професия, да открие поне малко щастие, някаква причина да живее, докато времето му изтече. Сега беше приключил с чакането и така и не бе успял да намери нито едно от нещата, които търсеше, преди да открие рисуването, а това се случи прекалено късно. Несъмнено беше изтеглил късата клечка в живота. И тази година, която вероятно беше последната му на този свят, Патси, също като него, чакаше нещо, което никога нямаше да се случи. Наблюдаваше я през прозореца как обикаля из двора и търси мъртвата птица и това го разгневи. Малката щеше да бъде съкрушена. Осуалд би могъл да понесе такова разочарование, но детето не заслужаваше да страда. Той се взря в картината, която беше рисувал цяла година — Патси и Джак на рождения им ден. Искаше да й я подари за Коледа, но и за това беше твърде късно. Патси не искаше картина, а да види истинския Джак, а Осуалд искаше да се напие. Знаеше колко е опасно да изпие дори една чаша, но не го беше грижа. Не можеше да понесе болката да гледа как Патси пораства и осъзнава, че нищо на този свят не е истинско. Няма Бог. Няма Дядо Коледа. Няма щастлив край. Всичко умира. Всичко е преходно.

И той не можеше да направи нищо, за да й спести това огорчение. Дори да имаше Бог, тази сутрин Осуалд искаше да му фрасне един в лъжливата физиономия.

 

 

Следобед Осуалд отиде на стоп до Лилиан, влезе в кръчмата и седна на бара до мъж с бейзболна шапка, който пиеше бира. В сумрачното помещение, изпълнено с цигарен дим, мирис на вкиснато и разнасяща се от джубокса неприятна музика, го обзе онова старо, познато чувство. Върнал се беше там, където му е мястото.

Повика бармана с жест и каза:

— Една бира за мен и една за колегата.

Мъжът рече:

— Благодаря, друже. Весела Коледа.

— Весела Коледа и на теб, приятелю — отвърна Осуалд Кембъл.

 

 

Франсис чака цял ден Патси да се прибере. В четири и половина следобед, когато започна да се здрачава, тя излезе да я търси и накрая я намери в гората зад магазина. Магазинът беше затворен на Коледа, но Патси някак си беше успяла да стигне дотук, като си мислеше, че ще намери Джак.

— Миличка, трябва да се прибираш. Още не си достатъчно укрепнала, за да стоиш толкова дълго навън. Става студено, а нямаш връхна дреха. Ще настинеш.

Патси обаче нямаше намерение да се отказва. Решена беше да продължи да търси дори в тъмното.

— Не може ли да постоя още малко?

На Франсис сърце не й даваше да я прибере.

— Добре, но само за мъничко. Облечи това. — Франсис свали розовата си жилетка, облече я на Патси и я закопча. — Но искам да се прибереш, преди да се е стъмнило. Обещаваш ли?

— Да.

— Трябва да си отвориш подаръците. Забрави ли за тях?

Патси изглеждаше толкова мъничка и слаба със спускащата се до коленете й розова жилетка, че на път за къщи Франсис почти се разплака.

Милдред беше права. Това беше най-тъжната Коледа в живота й.

Около час по-късно Франсис чу Патси да се качва по стълбите на верандата и излезе да я посрещне на вратата. Включи коледните лампички и извади шоколадовите курабии, които преди малко беше опекла.

— Ето те и теб. Дядо Коледа ти е донесъл толкова много подаръци! Отиди да видиш какви са. Много вълнуващо, нали?

Франсис се надяваше, че подаръците ще я разведрят, и Патси се постара да изглежда изненадана и доволна от всеки подарък, който разопаковаше. Но Франсис виждаше, че нищо, нито куклите, нито плюшените играчки, игрите и новите дрехи, я радва. За Патси единственото важно беше, че Коледа почти е минала, а тя не беше видяла Джак.

Вечерта, след като Патси си легна, телефонът звънна. Обаждаше се Бети Кичън.

— Как е Патси?

— Зле, за съжаление.

— Да, предположих. Господин Кембъл у вас ли е?

— Не, днес не е идвал. Защо?

— Не се прибра за коледната вечеря, затова помислих, че е при вас. Той никога не пропуска вечеря.

Малко след полунощ Осуалд най-накрая заспа и се свлече от стола на бара. В 12:45 Бети се събуди от силно тропане на вратата. Излезе от килера, в който спеше, облече халат и отиде да отвори. Добрият самарянин с бейзболната шапка носеше Осуалд, преметнат през рамото си. Той вдигна шапка за поздрав и рече:

— Извинете за безпокойството, госпожо, но той се почерпи малко повече по случай празника. Къде да го оставя?

Бети никога не беше виждала Осуалд да пие, но тъй като си беше имала работа с много пияни мъже, просто каза:

— Няма нужда да го влачим чак до горния етаж. Влезте, ще го сложим в моето легло и утре ще се разправям с него.

Мъжът, който очевидно също беше добре почерпен, занесе Осуалд в килера и го остави на леглото.

— Весела Коледа и лека нощ — каза той и си тръгна.

Бети събу обувките на Осуалд, зави го и затвори вратата. Качи се тихо на втория етаж и легна в свободната спалня. Преди да заспи, си помисли, че това е най-тъжната Коледа, която помни. Патси бе съкрушена, майка й изяде почти всички захаросани плодове от купата на масата в трапезарията, а сега наемателят й се прибра мъртвопиян.

„Мили боже, какво ли още може да стане?“, запита се Бети.

 

 

Съвсем скоро разбра. Към 5:45 сутринта се разнесоха писъци. Майката на Бети, мис Алма, беше излязла в коридора по нощница и викаше с цяло гърло:

— Бети! Бети! Събуди се! Камелиите ми хвърчат от храстите. Помощ! Бети!

Бети се събуди от виковете на майка си, но беше толкова уморена — спа много неспокойно — че остана да лежи в леглото с надеждата, че на мис Алма ще й омръзне и ще си легне отново. Но нямаше късмет. Старицата продължи да крачи и да крещи за камелиите. Накрая горката Бети стана и отиде да я успокои.

— Майко, всичко е наред. Нищо им няма на камелиите, просто си сънувала кошмар.

Но старицата не се успокояваше. Тя грабна Бети за китката, замъкна я в стаята си и посочи през прозореца.

— Виж! Виж! Ето ги там! Върви да ги спреш!

Бети въздъхна.

— Майко, моля те, успокой се, ще събудиш господин Кембъл. Ела да си легнеш.

Мис Алма продължи да сочи през прозореца и да крещи:

— Виж! Виж! Виж!

— Добре, майко — каза Бети и само за да я накара да млъкне, отиде да погледне през прозореца и не можа да повярва на очите си. В същия миг в съседната къща Патси седна в леглото и завика:

— Госпожо Клевърдън! Госпожо Клевърдън!

Писъците й събудиха Франсис и тя дотича. Отвори вратата и видя Патси с блеснали очи да скача пред отворения прозорец.

— Видях го! Видях Джак! Той беше тук! Знаех си, че ще дойде!

— Къде го видя?

— Тук. Кацна на перваза и ми намигна. Сигурна съм, че беше той. Върнал се е!

Франсис отиде до прозореца и погледна навън. Не можеше да повярва на очите си. Дъхът й секна. Макар едва да започваше да се развиделява, видя, че дворът и дърветата са напълно покрити със сняг!

Накъдето и да погледнеше, докъдето й стигаше погледът, всичко беше бяло. Изведнъж нещо яркочервено проблесна край прозореца, след това второ и трето. Когато се наведе и погледна навън, видя, че земята е осеяна с големи червени камелии, явно опадали от храстите. Чак когато една от тях литна, осъзна, че не са камелии, а червени птици!

Бети Кичън се спусна надолу по стълбите, размахала големите си ръце, и извика:

— Боже мой! Боже мой, господин Кембъл, събудете се!

Осуалд отвори очи, изправи се в леглото в малкия тъмен килер и си удари главата в етажерката. Не знаеше къде се намира и как се е озовал тук, а с всички крясъци и писъци наоколо си помисли, че е умрял и е отишъл в ада. В този миг Бети отвори рязко вратата и извика:

— Вали сняг!

Скоро всички наизлязоха на улицата, наметнали набързо по някоя дреха, започнаха да викат радостно, да подскачат и да сочат кардиналите, които летяха на рояци по улицата. Стотици червени птици на ята от двайсет-трийсет хвърчаха около храстите и кацаха в короните на дърветата. С главоболие от махмурлука и след като току-що си беше ударил главата, Осуалд едва успя да си обуе обувките. Когато най-накрая успя да излезе, се стъписа още повече. Излезе от непрогледната тъмнина в ослепително белия свят навън и покрай него прелетя ято червени птици.

Каква гледка! Снегът се сипеше на парцали и Осуалд сякаш стоеше в едно от онези преспапиета, в които падат снежинки, когато ги разклатиш. Не знаеше дали все още е пиян, но изведнъж изпита чувството, че се намира в приказна страна от детска книжка. С покрития със сняг испански мъх, дърветата сякаш имаха дълги бели бради. Щом видя Осуалд, Патси отиде при него, хвана го за ръката и с блеснали очи и зачервени бузи каза:

— Видях го, господин Кембъл. Той се върна, точно както казахте, че ще стане, ако го желая силно. Дойде до прозореца и ми намигна. Вижте — посочи тя птиците. — Това са приятелите му. Знаех си, че ще се върне!

Осуалд вдигна очи тъкмо когато едно ято кацна на дървото над тях и ги поръси със сняг.

В този момент той не беше сигурен дали е умрял и е отишъл в рая, но ако случайно още беше жив, се закле никога повече да не близне алкохол.

О, каква сутрин само!

Бети влетя в кухнята, обади се на приятелката си Елизабет Шивърс в Лилиан и каза възторжено:

— Можеш ли да повярваш? Виждала ли си подобно нещо досега?

— Моля?

— Снегът. Погледни през прозореца! И е пълно с кардинали! При вас има ли?

Елизабет, която току-що беше станала, погледна през прозореца и каза:

— Бети, тук няма сняг. За какви кардинали говориш?

 

 

Междувременно креолите чуха крясъците на другия бряг и се зачудиха какво става. Когато излязоха навън, видяха, че от другата страна на реката вали сняг. Слязоха към доковете и креолските деца, които никога не бяха виждали сняг, пожелаха да отидат да го видят отблизо. Накрая дори възрастните не се сдържаха и направиха нещо, което не бяха правили от деветнайсет години. Един по един се качиха в лодките си и загребаха към другия бряг под падащия сняг. Скоро улицата в Лост Ривър се напълни с креоли, които се смееха и танцуваха със съседите си в снега. За по-малко от час след многобройни телефонни разговори мълвата се разнесе и в селото започнаха да се стичат хора да видят снега и птиците. Повечето деца виждаха сняг за пръв път, а възрастните за пръв път виждаха сняг в Лост Ривър. Но никой от събралите се през онази сутрин не бе виждал толкова много кардинали.

Франсис, Сибил и Доти отвориха общинската зала и приготвиха кафе и какао за всички, а когато включиха лампите вътре, Коледното дърво навън изведнъж грейна. Сякаш и днес беше Коледа. Макар да беше неделя, Рой отвори магазина в чест на снега и раздаде бонбони на децата и безплатна бира на възрастните. Отваряше кутийка с бира на Милдред, която се беше присъединила към веселбата, когато вдигна очи и видя Джулиан Лапон да стои отвън и да гледа през витрината. Щом и другите го видяха, магазинът притихна. Всички затаиха дъх в очакване. Двамата мъже се гледаха втренчено, без да помръдват. След миг Рой отиде да отвори вратата и каза:

— Влизай, Джулиан, ще те почерпя бира.

Знаеше колко горд човек е креолът и колко трудно му е било да дойде в селото. За удивление на всички Джулиан влезе и прие бирата.

По-късно Осуалд отиде на реката да погледа пеликаните, патиците и чаплите, които се опитваха да разберат какво е бялото нещо по брега. Три пеликана се подхлъзнаха от един док, цопнаха във водата и здраво се ядосаха. Осуалд се засмя.

Когато слънцето изгря, снегът започна да се топи, но чак след като трима души, които нямаха представа как да шофират в подобни условия, катастрофираха леко. През онзи ден се случиха много необичайни неща. Във възторга си Осуалд бе забравил за заболяването си и въпреки лекарските препоръки стоя на снега цяла сутрин. Но не се разболя от пневмония и не умря; дори не настина. Най-хубавото обаче беше, че желанието на Патси се сбъдна. Тя видя приятеля си Джак.

 

 

Естествено, този ден повдигна много въпроси. Защо заваля сняг в този район? Защо се бяха появили толкова много кардинали? Защо онази птица бе намигнала на Патси? Разбира се, никой не беше напълно сигурен какво точно се случи през онази сутрин, но Милдред имаше теория. Тя отиде в дома на сестра си, застана по средата на дневната с ръка на хълбока и заяви:

— Франсис, аз й вярвам. Вярвам, че наистина е видяла Джак.

— Но, Милдред, как е възможно? Той е мъртъв от няколко месеца.

— Не ме интересува. Мисля, че го е видяла. Не знам как, но това е бил той. — Милдред погледна сестра си сериозно и рече: — Франсис, мисля, че се случи чудо.

Франсис се замисли над думите й.

— Не знам дали е било чудо и дали Патси наистина е видяла Джак, или само си е въобразила. Но няма да го поставям под въпрос. Тя отново се храни, а това е единственото, което ме интересува.

Разбира се, ако всичко това се беше случило на Коледа, а не на следващата сутрин, много повече хора щяха да повярват, че е чудо. Въпреки това всеки си имаше собствено обяснение. Патси вярваше, че е подарък от Дядо Коледа; просто беше закъснял с един ден. А според метеоролозите имаше напълно основателна научна причина за неочаквания снеговалеж. Заради студен фронт, спуснал се от Източна Канада и стигнал чак до Флорида, температурата паднала почти до нулата и влагата около реката предизвикала снеговалеж само в този район. Орнитолозите, които пристигнаха в селото, обясниха нашествието на птици с това, че северните кардинали понякога се събират на големи ята в студено време и тъй като не са прелетни птици, вероятно отдавна са населявали местността, скрити из храсталаците. Рой и Бъч обаче смятаха, че причината е в двайсетте килограма слънчогледови семки, които бяха наръсили през нощта срещу Коледа с надеждата, че ще привлекат някой кардинал за Патси. Рой беше заявил, че ако на сто и петдесет километра околовръст има кардинал, който да обича семки колкото Джак, може би имат шанс за успех. Но защо онази конкретна птица беше кацнала на прозореца на Патси и й беше намигнала, бе въпрос, на който никой нямаше отговор.

С течение на времето започнаха да се случват още по-странни неща. Няколко месеца след нашествието на кардиналите Франсис Клевърдън взе изненадващо решение. Една сутрин тя отиде в къщата на Бети и каза на Осуалд:

— Виж, не предполагах, че някога ще искам нов съпруг, но бих се омъжила за теб, ако и ти искаш да се ожениш за мен. Патси има нужда от баща. Тя те харесва, аз също.

Осуалд се стъписа. Но след като помисли, осъзна, че харесва всичко в тази жена — от колекцията й от купички за сос до розовата кухня. Просто беше прекалено глупав, за да го разбере по-рано. Всъщност много искаше да се ожени за нея и да стане баща на Патси. Но преди да даде отговор на Франсис, реши да отиде до Чикаго на лекар. Франсис заслужаваше да знае в какво състояние е съпругът й и колко дълго ще са заедно.

Когато пристигна в Чикаго и се обади в клиниката, научи, че лекарят му е починал. Синът му доктор Марк Обечек Трети обаче разполагаше с картона и изследванията на Осуалд и се съгласи да го приеме на следващия ден. След като го прегледа и се върна с резултатите от изследванията, той погледна Осуалд.

— Е, господин Кембъл, имам добра и лоша новина. Коя искате да чуете първо?

Сърцето на Осуалд се сви. Тайничко се беше надявал новините да са само добри.

— Първо ми кажете лошата новина.

— Лошата новина е, че вече няма да имате право на инвалидна пенсия.

— Моля?

— Добрата новина е, че белият ви дроб се е прочистил значително от последния път, когато сте идвали на преглед. Състоянието ви е добро, господин Кембъл. Продължавайте в същия дух.

— Наистина ли? Колко време ми остава?

— Колко време ви трябва? — усмихна се докторът.

— Безкрайно.

— Е, не мога да ви обещая чак толкова, господин Кембъл, но може да пробвате.

— Благодаря, докторе, ще се постарая.

Преди да замине, се обади на Хелън и й съобщи всички добри новини. Тя много се зарадва за него.

По обратния път към къщи, към Франсис и Патси, Осуалд се чувстваше като най-големия късметлия на света. И то благодарение на добрия стар Хорас П. Дънлап и избелялата брошура. Той вече не беше прелетна птица. Сега беше постоянен жител на Лост Ривър. И ако това не беше достатъчно хубаво, един ден след като Осуалд се прибра от Чикаго, мис Алма, майката на Бети, внезапно слезе в кухнята и заяви:

— Мисля да направя торта.

Старицата отново се зае със сладкарство и всички обожаваха красивите й торти и петифури. Накрая Бети Кичън отвори къща за гости и пекарна.

Патси, доволна, че Джак е жив и здрав, се върна в болницата и довърши физиотерапията. След година вече ходеше почти без да куца. Бъч Манич продължи да посещава Атланта всеки уикенд дори след като Патси се излекува, а след шест месеца към празничните вечери в селото се присъедини и Амелия Мартинес.

Най-неочаквано беше онова, което се случи с Милдред. Онази сутрин след Коледа, когато Джулиан Лапон влезе в магазина, тя реши, че той е най-красивият мъж, когото някога е виждала. А когато Джулиан, който беше вдовец, я зърна, попита Рой:

— Коя е тя?

След кратко ухажване Милдред, чиято коса в момента беше платиненоруса, замина с Джулиан и двамата сега живееха в Ню Орлиънс и бяха много щастливи.

Доти Нивънс отбеляза:

— Така става, като четеш евтини любовни романи. — И седна и тя да пише книга, която спечели награда за дебютен роман от Асоциацията на авторите на любовни романи в Америка. Най-накрая Доти Нивънс стана истински човек на словото.

 

 

Пет години по-късно, непосредствено преди Коледа, Осуалд Д. Кембъл се прибра от среща в окръжния съд и каза на Франсис:

— Скъпа, изглежда вече не сме изгубени. Откриха ни!

На Бъдни вечер пред общинския център поставиха нова табела, която гласеше:

Добре дошли в

КАРДИНАЛ, АЛАБАМА

Убежище за птици

Население: 108 души

Същата вечер, когато Бъч включи лампичките на Коледното дърво и те осветиха новата табела, Осуалд хвана Франсис за ръка и двамата се усмихнаха и помахаха на Патси, която стоеше при другите деца.

Тогава Осуалд се наведе и прошепна на Франсис:

— Не е ли удивително как едно малко птиче може да промени живота на толкова много хора?