Фани Флаг
Чудеса край малката река (6)

Вечеря в осем

Осуалд не успяваше да се скрие от Франсис, тъй като тя живееше в съседната къща, и накрая се съгласи да отиде на вечеря у тях следващата седмица. Не искаше да я засегне; все пак тя беше причината да дойде в Лост Ривър.

Франсис живееше в спретната синя къщичка, чийто интериор също беше много приятен с кухня изцяло в розово — розова печка, розов хладилник, розова мивка — розови и бели плочки на пода. Тя му показа колекцията си от купички за сос и Милдред, чиято коса за изумление на Франсис в момента имаше цвят на тъмна бира, отбеляза:

— Не проумявам защо нормален човек би колекционирал купички за сос.

Макар Осуалд да не бе имал желание да ходи на вечерята, храната беше много вкусна, особено макароните със сирене, а след като се нахраниха, играха карти.

Но за голямо разочарование на сестра си, Милдред не направи нищо, за да създаде романтично настроение. Цяла вечер мърмори и се оплаква за какво ли не, включително колко ненавижда птицата в магазина на Рой, а между оплакванията от Джак успя да каже няколко неприлични вица, на които Осуалд се разсмя. Франсис се усмихваше, но вътрешно се ужасяваше и искаше да удуши сестра си. Как щеше да си намери мъж с подобно поведение? По нейно мнение вечерята беше пълен провал.

На другия ден, типично в свой стил, Милдред отново беше в магазина и се възмущаваше от Джак, който летеше около главата й.

— Чувал ли си историята за двайсет и четирите черни коса, опечени на пай? — попита го тя. — Да знаеш, господинчо, аз ще опека пай с една червена птица, ако не спреш да ми досаждаш!

Рой се разсмя.

— Внимавай, момчето ми, да не те схруска за вечеря някой ден.

Въпреки мрънкането й Рой харесваше Милдред. Харесваше му как боядисва косата си във всевъзможни цветове. А и както Осуалд сам се бе уверил снощи, умееше да разказва вицове.

Само след няколко седмици в селото Осуалд вече си беше изградил навици. Всяка сутрин след закуска отиваше в магазина, стоеше там известно време, после ходеше на дока и пушеше цигара, докато чакаше Клод Ъндъруд да пристигне с пощата. Не смееше да пуши в къщата на Бети. Докато чакаше, понякога час-два, наблюдаваше всевъзможни неща, които не беше виждал преди. Различни видове големи птици, гмурци, чапли и патици плуваха нагоре-надолу по реката. Някои плуваха по двойки, но повечето се движеха на ята и излитаха и кацаха заедно.

Един ден, докато чакаше, Осуалд забеляза в реката да плува самотна черна патица и се зачуди защо не е с партньор или с цялото ято. Знаеше ли изобщо този паток, че трябва да се движи с останалите? Колкото повече го наблюдаваше, толкова по-тъжно му ставаше. През целия си живот сам на света, докато другите плуват покрай него на щастливи ята.

Напоследък Осуалд и бездруго се чувстваше тъжен. Коледа наближаваше и Бети вече слушаше празнични песни по радиото. Те вероятно повдигаха духа на някои хора, но всички онези текстове от рода на „Ще се прибера за Коледа“ и „У дома за празниците“ ужасно го потискаха. За него Коледа открай време беше онази част от годината, когато всичко е организирано така, че да ти къса сърцето. Като малък за подарък получаваше единствено евтини играчки, раздавани от хора, които се сещат да вършат добри дела веднъж годишно, играчки, които до следващия ден бяха вече или счупени, или откраднати. Дори като възрастен, когато ходеше за Коледа при роднините на Хелън, се чувстваше самотен. Всяка година едно и също: братята и сестрите й гледаха филмчета, заснети с домашната кинокамера, и си припомняха прекрасните коледни празници от детството. Не, по Коледа все едно някой насочваше мощен прожектор към тъмната пустота в душата на Осуалд и единственият начин, по който успяваше да преживее празниците, беше да се напие. Махмурлукът не беше нищо в сравнение с усещането да се чувстваш ужасно самотен, заобиколен от много хора. Тази година щеше да прекара вероятно последната си Коледа на реката с патиците. Но тяхната компания май беше за предпочитане.

Следващия път, когато отиде в магазина, Осуалд впери поглед в касите с бира, натрупани в ъгъла. Понечи да тръгне към тях, но когато Бети Кичън влезе, реши да се придържа към първоначалния си план и попита Рой дали има някоя книга за птиците в околността.

— Ела в кабинета, мисля, че имам нещо, което ще ти свърши работа.

Кабинетът беше разхвърлян, пълен с пръснати навсякъде купчини документи, бакалски тефтери и играчки на Джак, но Рой претършува един куп на пода и подаде на Осуалд стара оръфана книга, озаглавена „Птиците в Алабама: Ръководство за любителя орнитолог“.

— Може ли да я взема за известно време? — попита Осуалд.

— Подарявам ти я. На мен не ми трябва.

Осуалд занесе книгата в стаята си. Докато прелистваше страниците, намери между тях стара картичка от 1932 г., която описваше Лост Ривър като

Вълшебно местенце, закътано зад вековна гора на бреговете на живописна река. Тънещо в цветя и зеленина и огласяно от пойни птици, селцето е като излязло изпод четката на художник.

И това е самата истина, помисли си Осуалд. Идеално място за художници и любители орнитолози. И тогава осъзна, че той, Осуалд Д. Кембъл, в момента чете книга за птици. Изучаването на птици не беше сред нещата, които си беше поставял за цел в живота. Всъщност дори нямаше списък с цели в живота, а сега вече беше късно за това. Е, човек се учи, докато е жив, каза си. По-добре късно, отколкото никога. И тогава се запита защо, по дяволите, му хрумна подобно клише.

От този ден нататък, щом изпиеше сутрешното си кафе с Рой в магазина, Осуалд взимаше книгата и отиваше на реката, където сравняваше птиците, които виждаше, с картинките. До момента беше идентифицирал една голяма синя чапла, която го разсмиваше с походката си. Вдигаше крака, все едно газеше в меласа. Виждал беше жерави, бяла чапла, диви патици, каролинки и едно препасково земеродно рибарче, а на 19 декември за пръв път видя и качулат кълвач. Надяваше се скоро да зърне и орел рибар.

Сутринта на 22 декември, докато отиваше към магазина, за да пие кафе с Рой, Осуалд видя, че огромният кедър пред общинския център е украсен със стотици играчки и сребристи и златисти гирлянди. Когато влезе в магазина, попита Рой кой е украсил дървото. Рой поклати глава.

— Не знам. Всяка Коледа осъмваме с украсено дърво и никой не знае кой го е направил, но аз имам подозрения. Мисля, че са онези шантави жени.

— Кои?

— Франсис, Милдред и Доти; вероятно Бети Кичън също участва. Не мога да го докажа, но ще ти кажа едно: ако ги видиш всичките облечени с дрехи на точки в един и същ ден, внимавай.

В този миг вратата се отвори и Франсис Клевърдън влезе в магазина с лъчезарно изражение.

— Добро утро, господин Кембъл — поздрави тя с усмивка. — Как сте?

— Добре — отвърна той.

— Надявам се, че ще дойдете на традиционната вечеря за Бъдни вечер в общинския център. Рой, ти също ще дойдеш, нали? Ще има много вкуснотии.

— Ще дойда — отвърна Рой. — Франсис, видя ли дървото? — Той намигна на Осуалд, когато Франсис се обърна и погледна към улицата.

— Мили боже! — възкликна тя с престорена изненада. — Кога са го украсили?

— През нощта.

Франсис се обърна към Осуалд:

— Миналата година се случи същото, само че на двайсет и трети. Иска ми се да знаех кой слага украсата.

— Аз също — каза Рой. — Тъкмо обяснявах на господин Кембъл, че е голяма мистерия.

Франсис пое към къщи много доволна. Клубът на точките отново беше поднесъл изненада! Франсис и Бети Кичън основаха клуба преди дванайсет години заедно със Сибил Ъндъруд, а по-късно към тях се присъединиха Доти Нивънс и Милдред. Кръстиха се на една Марди Гра група от Мобил, защото искаха хем да се забавляват, хем да вършат добри дела. И благодарение на невероятните умения на Доти Нивънс в приготвянето на коктейли, които пиеха от чаши за мартини на точки на всяка сбирка на клуба, наистина се забавляваха. Когато приятелката им Елизабет Шивърс от Лилиан научи, тя основа друго тайно общество — Мистичният орден на Кралските швейцарски точки. Те също вършеха добри дела, но Франсис беше убедена, че никога няма да надминат Коледното дърво.