Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Redbird Christmas, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Катя Перчинкова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Корекция и форматиране
- NMereva (2022)
Издание:
Автор: Фани Флаг
Заглавие: Чудеса край малката река
Преводач: Катя Перчинкова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 8.12.2017
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-801-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8137
История
- — Добавяне
По телефона
На следващата сутрин след обичайните трийсет-четирийсет минути кашляне Осуалд запали първата цигара за деня, вдигна телефона и поиска да го свържат с номера от брошурата.
— Съжалявам, но този номер не съществува. Сигурен ли сте, че това е правилният номер?
— Разбира се, гледам го в момента.
— Какъв е телефонният код на района, в който се опитвате да се обадите?
— Не знам. Опитвам се да се свържа с хотел „Удбаунд“ в Лост Ривър, окръг Болдуин, Алабама.
— Ще проверя кода за населеното място. — След малко се обади друга телефонистка.
— Мога ли да ви помогна?
— Искрено се надявам. Опитвам се да се свържа с хотел „Удбаунд“.
— Един момент, господине. Веднага ще проверя номера.
Тази телефонистка имаше толкова силен южняшки акцент, че Осуалд си помисли, че се шегува с него.
— Съжалявам, господине, но не открих хотел „Удбаунд“ в окръг Болдуин.
— О, така ли? А вие къде се намирате?
— В Мобил.
— Това в Алабама ли е?
— Да.
— Чували ли сте за село на име Лост Ривър?
— Не, господине, не съм.
— А разполагате ли изобщо с някакъв телефонен номер в селото?
— Един момент, сега ще проверя… Господине, разполагаме с телефонен номер за общинския център на Лост Ривър и с номера на пощата. Искате ли да ви свържа с някой от тях?
— Да. С първия. Да видим дали ще ми свършат работа.
Няма и пет минути по-рано, госпожа Франсис Клевърдън, привлекателна, леко пълна жена с бяла, мека като захарен памук коса, и по-малката й сестра Милдред тъкмо бяха влезли в общинския център през кухнята. Навън беше 22°С и в залата беше топло и задушно, затова двете отвориха прозорците и пуснаха вентилаторите на тавана. Първата събота на месеца беше и довечера щеше да се проведе ежемесечната вечеря на Асоциацията на жителите на Лост Ривър. Дойдоха по-рано, за да оставят ястията, които бяха приготвили за вечерята, и да подготвят залата за сбирката. Франсис донесе зелен боб на фурна, макарони със сирене и няколко десерта.
Милдред, която беше приготвила пържено пиле и печено свинско, чу телефона да звъни, но не му обърна внимание. Когато Франсис се върна от колата, Милдред каза:
— Не вдигай. Сигурно е мис Алма и ще ни държи на телефона до утре.
След още един курс до колата за две торти и три орехови пая телефонът продължаваше да звъни.
— Явно няма да се откаже — каза Франсис и вдигна слушалката тъкмо когато Осуалд се канеше да затвори.
— Ало?
— Здравейте! — каза Осуалд.
— Здравейте? — отвърна с въпросителна интонация Франсис.
— С кого разговарям?
— С Франсис. А вие кой сте? — попита тя със същия южняшки акцент като телефонистката.
— Казвам се Осуалд Кембъл и се опитвам да открия телефонния номер на хотела.
— Господин Кембъл, това е общинският център.
— Знам. Телефонистката ми даде този номер.
— Телефонистката ли? Откъде се обаждате?
— От Чикаго.
— Мили боже!
— Случайно да знаете номера на хотел „Удбаунд“? Доколкото знам, е лечебен курорт в селото.
— Хотел „Удбаунд“ ли?
— Да, чували ли сте за него?
— Да, чувала съм… но той вече не се намира тук.
— Някъде наблизо ли са го преместили?
— Не. Изгоря.
— Кога?
— Един момент да попитам сестра си. — Франсис се провикна: — Милдред, кога изгоря старият хотел?
Милдред я изгледа озадачено.
— Някъде около 1911 година, защо?
— Господин Кембъл, хотелът е изгорял през 1911 година.
— 1911! Шегувате се!
— Не. Разправят, че изгорял напълно за по-малко от час.
— Ех… ами… тогава бихте ли ми дали номера на някой друг хотел?
— Тук в района ли?
— Да.
— Наблизо няма хотели.
— О, така ли?
— Преди имаше няколко, но не остана нито един. Ако не възразявате, може ли да попитам как, за бога, чухте за стария „Удбаунд“ чак в Чикаго?
— Лекарят ми даде брошура, но очевидно тя вече не е актуална. Все пак ви благодаря.
— Почакайте малко, господин Кембъл — каза Франсис и се провикна: — Милдред, затвори мрежата, влизат мухи! Извинявайте, господин Кембъл. Какво точно търсите?
— Търся по-топло място, където да прекарам няколко месеца тази зима. Имам белодробно заболяване.
— Боже, лоша работа.
— Да. Докторът ми каза веднага да се махна от Чикаго.
— Разбирам. Сигурно там на север е ужасно студено.
— Да — отвърна лаконично Осуалд. Не искаше да е груб, но нямаше търпение да затвори. Разговорът сигурно беше скъп. Но госпожа Клевърдън продължаваше да говори:
— Тук на юг е много топло. Току-що се наложи да отворим прозорците и да пуснем вентилаторите. Изчакайте малко, господин Кембъл, трябва да затворя вратата…
Докато чакаше, Осуалд чу чуруликането на птици в другия край на линията. Несъмнено бяха част от китната природа, описана в брошурата, но сега му костваха пари.
Франсис отново вдигна слушалката.
— Тук съм, господин Кембъл. За себе си и съпругата си ли търсите място, или само за себе си?
— Само за мен.
— Проверихте ли на други места?
— Не. Исках да се обадя първо тук, местността изглежда красива. Благодаря ви все пак.
— Господин Кембъл, почакайте малко. Дайте ми телефонния си номер. Ще проверя дали можем да ви намерим нещичко.
Осуалд й даде номера си, само и само да се отърве от нея. Какво странно село. Всеки непознат, обадил се случайно, ли побъркваха от приказки?
Милдред се върна в кухнята, след като сложи цветя на двете дълги маси в залата.
— С кого говори толкова време?
— С някакъв беден човечец от Чикаго с болни дробове, който трябва да замине на юг за зимата. Лекарят му дал брошура за стария хотел и той мислел да дойде тук. — Тя отиде и извади огромна кафеварка. — Знаеш ли защо хотелът е изгорял?
— Разправят нещо за някакви плъхове.
— Мили боже — рече Франсис и отвори голяма тъмнокафява кутия с кафе. — Всичко могат да прегризат гадините.
Около три следобед на следващия ден Осуалд се канеше да се обади във Флорида, когато телефонът иззвъня.
— Ало?
— Господин Кембъл, обажда се Франсис Клевърдън, жената от Алабама, с която говорихте вчера. Помните ли ме?
— Да, разбира се.
— Намерихте ли вече къде да отидете за зимата?
— Не, все още не съм намерил нищо, което да мога да си позволя.
— Да. Ами ако все още имате желание да дойдете тук, мисля, че ви намерих място. Съседката ми е много мила жена и е готова да ви даде стая под наем за колкото време искате.
— Нима? Колко мислите, че ще струва?
— Каза ми, че петдесет долара на седмица я устройват, ако и вие сте съгласен. Разбира се, това включва храната. Много ли е?
Осуалд събра пенсията си от 600 долара на месец заедно с малката пенсия от армията и пресметна, че ще може да си го позволи. Във Флорида навсякъде, където се обади, искаха двойно и тройно повече.
— Не, цената ме устройва. Кога мога да се настаня?
— Бети каза, че можете да дойдете, когато поискате, колкото по-скоро, толкова по-добре; реката е прекрасна по това време на годината. Но преди да вземете решение, господин Кембъл, трябва да ви предупредя. Ние сме малко селце, имаме само един магазин и поща, но пък тук е топло, тихо и спокойно, точно каквото търсите.
— Звучи добре — излъга Осуалд. Не можеше да си представи по-ужасно място, но цената беше достъпна. Реши, че трябва да приеме предложението, преди да са размислили.
— Хубаво тогава — каза тя. — Обадете ми се да кажете кога ще пристигнете и ще изпратим някого да ви посрещне.
— Добре.
— Още нещо, господин Кембъл, просто да знаете. Ние сме много дружелюбни и сплотени съседи, но никой няма да ви досажда, ако не желаете. В общи линии не се бъркаме в работата на другите.
Онова, което Франсис каза на господин Кембъл, беше вярно. Жителите на Лост Ривър не се месеха в работата на другите. Въпреки това, романтичка по душа, Франсис все пак чувстваше известен оптимизъм. С четири вдовици и три неомъжени жени в селото, щеше да е интересно наблизо да има нов мъж. Една от трите неомъжени жени беше сестра й Милдред. Франсис беше от вдовиците, но не се броеше сред кандидатките. Имаше много щастлив брак, продължил двайсет и седем години, и беше доволна да живее със спомените, но по отношение на останалите жени бе решена да остави всичко в ръцете на съдбата. Все пак беше презвитерианка и вярваше силно, че ти се случва онова, което ти е писано. Освен това господин Кембъл се беше обадил в първата събота на месеца — единствения ден, в който в общинския център имаше хора. Не можеше да е просто съвпадение. Нямаше ли да е прекрасно, ако той се окаже храбрият рицар за някоя местна дама? Единственият друг ерген в Лост Ривър беше Рой Гримит, магазинерът. Но той беше едва на трийсет и осем, твърде млад за повечето жени. А и след онова, което му се случи, изглежда Рой щеше да си остане ерген до края на живота. Жалко, помисли си Франсис, защото е красив и добър мъж, но именно тя го разбираше най-добре. Срещнал ли си веднъж истинската любов, не искаш да си с никой друг.