Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (7)

7.

Ранноутринната светлина, процеждаща се през кепенците, и тихите гласове откъм дневната събудиха Пен. Той скочи от леглото и отиде да надникне през свързващата врата. Боша, бос и без риза, тъкмо затваряше врата към галерията. Крепеше голям поднос, взет от някоя слугиня, и го носеше към кръглата маса.

По диагонал през гърба му имаше дълъг стар белег, допълнително загрозен от нечий несръчен шев. Получил го бе едновременно с онзи на лицето си? Дори не се наложи да подсеща Дез за специалното дълбоко зрение. Раните бяха нанесени с меч. Евнухът се обърна и вдигна рязко лице към Пен. По ръцете му имаше белези със същата давност. „Защитни рани, Дез?“

„О, да.“

Макар и обръгнал от дългогодишните си занимания с човешката анатомия, Пен се посвени да сведе поглед под кръста му. Дез, уви, нямаше такива предразсъдъци, а и панталонът на евнуха не беше пречка за специалното й зрение. Големият белег там изглеждаше по-стар и хирургически чист. Не личеше да е резултат от рана, получена на бойното поле, както се случваше понякога. Извън процедурата върху тестисите Боша беше непокътнат, което не винаги се случваше — пълната кастрация водеше до изпускане и пораждаше онези грозни шеги за смрадливите дворцови евнуси. За което Дез, отчасти чрез Мира, но основно чрез Васия, една от нейните стари седонийски ездачки, знаеше много. „Не искам да слушам за това, Дез.“

„Като щеш — намуси се тя. — Но рано или късно ще научиш всичко, което знаем ние.“

„Не и докато се налага да гледам този тип в лицето.“ По-ясно от това не можеше да й го каже.

Боша, в неведение за този оглед, кимна за поздрав на Пен, който му отвърна по същия начин. Евнухът нахлузи ленена риза с дълги широки ръкави, събрани на дипли при китките, и заръча, докато измъкваше разрошената си от съня глава през горния й край:

— Кажи на дамите, че чаят е готов. Връщам се веднага. Не отваряй вратата. — И излезе бос, с вглъбено в размисъл лице.

Пен се върна в стаята на Боша, която той очевидно не използваше за спалня, облече се набързо, после се върна в гостната и почука на другата врата. Танар подаде глава, благодари, че чаят е готов, и затвори. Последваха тихи гласове и загадъчни шумове, после двете жени излязоха. Найкис изглеждаше чудесно въпреки ранния час. Умората и напрежението от последните дни почти си бяха отишли. Добре.

Найкис беше с обикновена ежедневна рокля, а Танар носеше нещо розово и пърхащо, което Пен, или по-скоро Дез, разшифрова като пеньоар, а не някаква натруфена бална рокля. Освен чайника, кошничката и покритите блюда на подноса имаше само две чаши и Пен деликатно отказа да седне на масата, за да спести на лейди Танар неудобството. Младата жена сигурно би се почувствала длъжна да предложи своята чаша на втория си гост.

Тази социална дилема намери своето разрешение след няколко минути, когато Боша се върна с допълнителни чаши, прихванал ги за дръжките с пръстите на едната си ръка, и с по-голям чайник в другата. Три чаши, забеляза Пен, а не две. Чиниите и кошничката се оказаха пълни с току-що опечени кифлички, нарязано сирене, варени яйца, маслини, грозде, при това в достатъчно количество, за да стигне за всички. Имаше и от онази ужасна сушена риба, която Пен не погледна втори път, за разлика от сътрапезниците си, които очевидно я смятаха за храна. За известно време апетитът измести разговорите около масата.

На вратата се почука и Боша стана да отвори. Не изглеждаше изненадан, за разлика от Танар, която подскочи на стола си. Евнухът открехна вратата само колкото новодошлият да влезе. Новодошлата. Боша я поздрави с онзи свой лек поклон с ръка на сърцето — Пен още не можеше да реши дали жестът е ироничен, или е израз на искрено уважение, — и затвори вратата след нея. Найкис и Танар побързаха да се изправят, а Пен последва примера им.

Лейди Ксаре, без съмнение. От Найкис Пен знаеше, че Танар се е родила късно, така както Аделис се бе появил късно в живота на лейди Флорина. Бракът на лейди Ксаре със съпруга й бил втори и за двамата, а той починал, когато Танар била на пет или шест. Било брак по любов, поне според Найкис. Не беше споменала за починали по-големи деца.

Очаквал бе стара жена и въпреки това се изненада. Лейди Ксаре беше прекрасно облечена, слабичка и доста възрастна наистина, посивялата й коса — прибрана на плитки с красиви шноли. Резбованият дървен бастун, на който се подпираше, не беше аксесоар, а необходимост, прецени Пен, когато Боша прихвана жената за другата й ръка и й помогна да стигне до стола.

Бързият оглед на Дез потвърди диагнозата му: „Тазобедрените стави са сдали багажа.“ Докато се обучаваше и практикуваше в Мартенмост, Пен бе отбелязал известен успех в лечението на тези дегенеративни заболявания, убеждавайки ставите сами да възстановят изгубеното с помощта на малки дози горна магия, прилагани в продължение на седмици и дори месеци. Нямаше да остане толкова време тук, така че нямаше смисъл да го обмисля, нали така? Изви устни в предпазлива усмивка, когато жената вдигна поглед първо към него, после и към Найкис, която бе седнала отново по подкана на Танар.

— Милейди — каза Боша. — Познавате мадам Катаи. Позволете да ви представя нейния водач, майстор Пенрик.

— Лейди Ксаре. — Пен се поклони.

— Майстор Пенрик.

Боша й наля чай и се оттегли до стената със скръстени ръце. Пен беше виждал слуги, които буквално се сливаха с мебелировката по този начин. Боша не беше от тях.

— Суракос ми каза, че имаме неочаквани гости — каза лейди Ксаре.

Найкис вдигна брадичка.

— Неканени, боя се. Поднасям извиненията си за това, но предвид обстоятелствата не бих могла искрено да кажа, че се разкайвам за натрапничеството.

— Не съвсем неканени, струва ми се — каза лейди Ксаре и погледна многозначително Танар, която се размърда на стола си, с което отговори на въпроса дали писмото й до Найкис е било изпратено със или без знанието и разрешението й. — Но не и нежелани, уверявам ви. — Трудно беше да се прецени дали и доколко е искрена за последното. — Предвид обстоятелствата. Но наистина не знаем достатъчно за случилото се в Патос, имам предвид новини от първа ръка. — Виж, това беше искрено извън всякакво съмнение. — Знаете как е с дворцовите слухове. Което не е откровена лъжа, е толкова оплетено и неясно, че често е по-лошо и от лъжата.

Найкис кимна. Пое си дълбоко дъх и разказа накратко за сполетялото ги нещастие, като започна с ареста на Аделис и завърши с връщането му в нейната вила, ослепен и с обгорено лице. Не спомена нищо за гневните крясъци и самоубийствените мисли. Пен реши, че лейди Ксаре и Боша могат и сами да запълнят празнините.

— А каква е вашата роля в тази история, майстор Пенрик? — попита лейди Ксаре.

Найкис прехапа устна, в капан между обещанието си към Пен и нежеланието да лъже жената, приела я в дома си. Пен побърза да се притече на помощ:

— Мадам Катаи ме нае за камериер на ранения си брат. Помагах й да се грижи за него, докато генералът беше на легло, а по-късно, когато зрението му се върна, ги придружих в бягството им към Орбас. — Нищо от изречено не можеше да се нарече лъжа всъщност.

— Пътуването трябва да е било много трудно — отбеляза възрастната дама.

— Да — каза Найкис. Пен остана малко разочарован, когато Найкис не добави колко безценна е била помощта му, но пък нали точно той я беше помолил да не привлича излишно вниманието върху него. Сам си беше виновен.

При този едносричен отговор лейди Ксаре сви устни и не настоя за подробности. Вместо това се обърна към Пенрик.

— За Орбас — ясно. Но защо решихте да дойдете тук, в Тасалон, майстор Пенрик?

Пен се замисли за невъобразимия хаос, в който се беше превърнал животът му, откакто бе стъпил на седонийска земя, и реши да опита с една по-кратка истина.

— Ухажвам мадам Катаи.

Прииска му се Найкис да бе реагирала на изявлението му поне с наполовина толкова широка усмивка като на Танар. Лейди Ксаре също се усмихна, доста сухо обаче. Колкото до Боша, Пенрик не можа да прецени дали евнухът се подсмихва подигравателно, или впечатлението се дължи на обезобразената му устна.

— Отдавна ли се познавате? — попита възрастната дама.

Найкис го изпревари с отговора:

— Не. Запознахме се в Патос.

С все така любезно спокоен глас лейди Ксаре попита:

— Имаш ли му доверие?

Найкис стисна очи, после ги отвори и каза решително:

— Бих му поверила живота си. Колкото до бъдещето си… още не съм решила.

Лейди Ксаре се засмя.

— Умно момиче. — Допи чая си и Боша пристъпи да й налее още. Старата дама се облегна назад и каза: — Трябва да призная, че и аз ще се радвам мадам Гардики да се прибере по живо, по здраво при децата си в Орбас. Стига да имаше начин да стигне някак дотам. С магия, може би?

Пен трепна. Найкис се закашля и посегна към чая си.

— От Суракос разбрах, че в плана ви има някои неясноти.

Пен подозираше, че Суракос е бил доста по-критичен в преценката си.

— Всъщност се надявахме майстор Боша да ни услужи с познанията си, защото, за разлика от мен и мадам Катаи, той е ходил на Лимнос. Като за начало, трябва да знаем подробности както за релефа на острова, така и за отбраната му. Манастирът не ще да е непревземаем като затвор или крепост, щом приема гости и поклонници. Да не говорим, че трябва да снабдяват с храна и други провизии своите обитатели… които са… колко?

Лейди Ксаре даде знак на Боша и той отговори послушно:

— Около триста заклети в храма свещени, дякони и посветени и още толкова посветени миряни, които ги обслужват. На територията на манастира всички са жени. Сградният комплекс се намира на вдаден в морето нос. Отсам подвижния мост има една стара вила за посветени на богинята мъже и за пазачите. Никой мъж не минава отвъд моста.

Явно бе доста по-населено, отколкото си го беше представял Пенрик.

— А някой опитвал ли се е? Мъж имам предвид? Знаете какви са хората. Дегизиран, да речем?

Този път Боша наистина се подсмихна.

— Понеже знаем какви са хората, орденът има цяла глутница свещени кучета, които обикалят двора при моста и са обучени да надушват мъжете. До едно са кучки.

И в двата смисъла на думата, предположи Пенрик.

— И това наистина ли дава резултат?

— Отличен, доколкото ми е известно.

Танар вдигна поглед към него.

— А на теб как реагират, миличък Сура?

— Признавам, че веднъж си направих забавен експеримент, като си сложих от твоя парфюм, но мен така или иначе ме познават там.

— И парфюмът свърши ли работа? — попита напрегнато Пен.

— Не можах да преценя. — Розовите очи го стрелнаха изпод полупритворени клепачи. — Но за вас няма да свърши.

„Обаче аз си имам други начини да контролирам лоши кучета.“

— Имате ли представа къде в комплекса държат мадам Гардики?

Боша сви рамене.

— Вероятно й позволяват да се движи свободно в рамките на манастира и да общува с другите жени. Позволявали са го на други дългогодишни затворнички в миналото, ако ги сметнат за достатъчно кротки. От друга страна, понеже е нова и не я познават достатъчно, може би я държат под ключ. Вероятно в стая с изглед към морето. Манастирът се охранява най-вече от своята, ами, геология. Също от водата, вятъра и теченията. Островът е дълъг само пет мили.

Пен го разпита подробно за архитектурата на комплекса и ежедневието на обитателите му. Боша явно бе изключително наблюдателен човек, което все по-малко изненадваше Пенрик.

— А какво мислят прелатите на Дъщерята за това, че домът на тяхната богиня се използва като имперски затвор?

Боша кривна глава.

— Интересен въпрос. Предвид че императорският двор е един от основните източници на средства за издръжката на манастира, едва ли могат да откажат тази услуга.

— А гостенките, които влизат и излизат… някой брои ли ги?

— Да. Има книга за гости, която се попълва стриктно. Включително по залез, когато вдигат моста за през нощта. Дамите държат на усамотението си.

Пен се облегна назад. „Дез, някакви идеи?“

„Не забравяй с кого говориш, момче. — А това, без съмнение, беше презрителният глас на просветена Рухия. — На първо четене ми хрумват шест идеи, но нека започнем с най-неопасната. Онази, която не включва пожар в манастира, освен в най-краен случай.“

„Никакви пожари!“ — Пен потръпна при мисълта за тази хипотетична обида срещу Дамата на пролетта.

„Нека задам няколко въпроса на Найкис.“

Пен й отстъпи контрола над устата си и се обърна.

— Найкис, как изглежда майка ти? Висока, ниска, дебела, слаба? Цвят на кожата, очите и косата?

— Малко по-висока е от мен и не толкова… закръглена. Кожата, очите и косата й са като моите.

— Склонна ли е да запазва самообладание при извънредни ситуации?

— Ами, успя да отгледа двама ни с Аделис. — Вълшебната й усмивка, така рядка напоследък, огря за миг лицето й. — И в добавка, придружаваше баща ми по време на кампании. Била съм много малка и не помня как са нападнали обоза, с който сме пътували тогава, но са ми разказвали. От двете ни майки Дрема винаги е била практичната. Флорма беше по-плашлива. — Така бяха наричали с Аделис Идрене и лейди Флорина, когато били малки. — Предполагам, че майка ми не е имала нищо против понякога и тя да е безпомощната в семейството, но тази роля вече беше заета. Така че през повечето време беше заета да успокоява някого, децата, Флорма или всички ни накуп.

— Ясно. — Пен погледна бастуна на лейди Ксаре, подпрян на стола й. — А в каква форма е, физически? Може ли да ходи, да тича, да се катери, да язди?

— В доста добра форма. Още е на петдесет все пак. Може да прави всички тези неща, макар и не като млад мъж, разбира се. — Замисли се и добави: — Е, чак да се катери едва ли, като имам предвид за какво питаш. Дори като млада. Мен също не ме брой. Но с качването по стълби ще се справим.

— Като гледам, измъкването чрез подмяна може и да се получи — изсумтя Дез.

— Моля? — Найкис вдигна вежди.

— Две поклоннички влизат в манастира да се помолят. Жена и нейната племенница. Мм, братовчедка. Добре де, приятелка. Намираме мадам Гардики и си сменяме дрехите и каквото там друго се наложи. По-късно две жени се отписват в книгата за гости и тръгват към гемията, с която са пристигнали. Само дето жената в килията вече не е мадам Гардики. Аз ще се измъкна в удобен момент и ще ви настигна. — Пен не беше сигурен чий е гласът, който излиза от устата му.

— Какво? — възкликна Найкис. — Ти изобщо не приличаш на майка ми!

— Е, няма как да оставим теб в килията. Ще е като да заменим една златна монета за друга златна монета.

Танар предложи тихичко:

— А аз дали ще свърша работа?

Лейди Ксаре и Боша реагираха в хор:

— Не!

Танар вирна брадичка.

— Бих искала и аз да помогна. В крайна сметка вероятно съм единствената тук, която има право да пие от извора на богинята, нали така?

— Не — повтори Боша. — Нищо не бива да свързва това бягство със семейство Ксаре. Или със сестра ми Хекат, в този ред на мисли. Достатъчно неприятно ми е, че я излагам на риск, пък бил той и минимален. — Изгледа намръщено Танар, после и Пен. — И ако възнамерявате да замесите самия мен в това, извън информацията, която мога да ви дам от разстояние, нека ви напомня, че съм нишка, която води право към семейството.

— Да, а и правите впечатление с външността си — каза Пен. Боша очевидно беше безмилостен и опитен бодигард, безценни качества, които нямаше да свършат работа на тях обаче.

— Същото важи и за теб — изтъкна Найкис.

— Външността може да се промени. Както моята, така и на майка ти. Аз може да си боядисам косата и лицето или пък да вземем руса перука за нея. Може да взема сабото на Мира в багажа си и майка ти да го обуе на излизане, за да изглежда по-висока. Колкото до очите… е, очите никой не ги гледа.

— Твоите очи ли? — каза Найкис. — Тях всички ги забелязват.

Пен се смути, когато всички около масата кимнаха в съгласие.

— Може би аз имам решение за този проблем — каза Боша, отиде в спалнята си и се върна с малка кутийка. Отвори я и им показа очила с тънки пиринчени рамки и тъмнозелени стъкла.

— О! — възкликна Пен и се наведе да погледне. — Много умно! Познавам един стъклар в Мартенмост, който би проявил голям интерес. Не че слънцето е голям проблем в Кантоните, освен когато се отразява в снега и буквално те заслепява.

— Имате едновременно слънце и сняг? — учуди се Найкис. — Идваш от много странно място, Пен.

Той трепна, чул галеното си име от нея. Неволна грешка, без съмнение, но все пак му стана приятно.

— Подарък са ми от лейди Ксаре — обясни Боша. — Когато постъпих на работа тук. Очите ми сълзяха и пареха от силната светлина по обед. През двайсет и шестте години преди това никой не се беше сетил да ми предложи такова нещо. Никак не ми се иска да се разделям с тях, но ще го направя, ако така ще си тръгнете по-бързо оттук.

— Ще ти вземем други, скъпи Суракос — тихо каза лейди Ксаре.

Мълчаливо кимване с ръка върху сърцето. Без следа от ирония този път.

Пен извади внимателно очилата от кутията и ги нагласи на носа си. Стъклата бяха плоски, за щастие, и не изкривяваха образа. Пен примигна, обхождайки с поглед зеленикавата си публика.

— Ако целта е да останеш незабелязан — каза Найкис, — това няма да свърши работа.

— Толкова по-добре. Хората ще запомнят очилата, а не лицето зад тях.

— Може би… Значи пак ще се правиш на Мира?

Другите трима в стаята го гледаха с нескрито любопитство, но точно тази история, Копелето да помага, Пен не смяташе да разказва тук. Или където и да било. Макар че белият му бог вероятно би се смял до сълзи.

— Не и Мира, да не дават боговете. Точно в ордена на Дъщерята — не. Просветена Рухия. Тя ще знае какво да прави.

Найкис кимна доволно. Всички останали продължаваха да го зяпат.

— Бои — каза Танар след мъничко. — Поне с тях мога да помогна!