Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (15)

15.

Слънцето се издигаше по небосклона, а Пенрик и Икос все така слизаха по изсечените в скалата поклоннически стъпала. Вече бяха отминали най-тесните участъци, широки кажи-речи колкото изтръпналите от болка рамене на Пен, както и най-стръмните. Дездемона се беше поуспокоила и той рискува да я попита: „Приспособлението на Икос беше чудато, признавам, а и знам, че не обичаш височини, но чак такава паника? Защо, Дез?“.

„Падането щеше да е от много високо.“

„Да, но ти пак не би умряла.“

Колебание и неохота.

„Сюган умря при падане.“

Най-първата човешка ездачка на Дез беше била седонийска планинка от северния полуостров. Провинциалният й акцент постоянно държеше Пенрик нащрек, особено в началото.

„Ден по-късно — продължи Дез — я отнесоха в къщата на Литикон и така аз успях да прескоча в нея. Този спомен не съм споделяла с теб. Нямаше да ти помогне.“

Дез не пазеше в тайна заключителното действие от историите на своите ездачки, но и не говореше за това с повод и без повод.

„Смяташ ли, че твоят хаос може да е допринесъл за злополуката? По онова време едва ли си го контролирала добре.“

Колеблива пауза.

„Възможно е. Оттогава минаха почти два века. Дори демоните забравят.“

Всъщност не забравяха почти нищо, ако питаха него. Но пък скърбяха също като хората и задълго. Скръб, вина, съжаление… не всичко, което научаваха от човешките си ездачи, беше за добро. Така че не настоя за повече подробности.

Икос спря при поредния остър завой, където стъпалата се заравняваха в тясна пътека през сипей и продължаваха на зигзаг вляво към миниатюрно заливче, сякаш гигант е отхапал парче от бреговата линия. Пен видя дървен кей, но не и лодки.

— Дай аз да взема въжетата — каза Икос и протегна ръка.

Краката на Пен трепереха, а устата му беше суха като пергамент, но той въпреки това предложи храбро:

— Мога да ги нося още малко. Къде отиваме?

— Аз отивам при лодката си. — Икос посочи надясно, където едва различима пътечка се отклоняваше към малко по-широк път успоредно на брега.

Естествено. Предвидлив човек като Икос със сигурност бе скрил лодка, с която да откара майка си от острова. За разлика от Пен, чийто план беше доста неясен в този си етап, извън намерението да се слеят някак с поклонниците, отправящи се към материка.

— Колкото до теб, прав ти път — добави Икос. Понеже стоеше две стъпала над Пен, успя да го изгледа отгоре надолу. — Магьоснико.

— А, хм. Кога се досети?

— Свещите не се палят сами. Чайките не избухват в полет, без значение какви боклуци са яли. Представа нямам какво заклинание направи на онази дяконка, а не ща и да знам. Знам обаче, че магьосниците носят лош късмет, и няма да се кача на една лодка с тебе.

— Никакво заклинание не съм правил на дяконката! — възнегодува Пен. Не че би могъл да го докаже на Икос. Имаше си причина магьосниците да държат на дискретността. — И не съм самоук магьосник. Обучен съм в храма. Аз съм просветен Пенрик кин Джуралд, до неотдавна от Мартенмост, заклет свещен от ордена на Копелето. — Заклет и лично на белия бог, но това беше друга история. Реши да пропусне почетната титла „лорд“, която му се полагаше като на по-малък брат в семейството, защото Икос му приличаше на човек, който не се впечатлява от такива глупости. А и Пен отдавна беше оставил зад гърба си имението Джуралд и неговата забутана долина в далечните Кантони.

„В много отношения“ — измърмори Дез.

— До неотдавна от Мартенмост? Където и да е това — подхвърли скептично Икос. — Сега откъде си?

— Въпросът е висящ. Зависи от Найкис. Ако тя каже „да“, вероятно от Орбас, поне на първо време. Ако каже „не“… не знам.

Икос изкриви лице.

— И защо не е казала „да“? Вдовица и прочие.

— Де да знаех — въздъхна Пен и остави без коментар Дездемониното: „Списък искаш ли?“. — Работя по въпроса. И без да прибягвам до магии, ако искаш да знаеш.

— Хм…

— Важното е, че мога да държа хаоса на демона си извън лодката ти. Е, някоя чайка ще се види в чудо. Или акула, или друго. Но със сигурност няма да повредя или потопя плавателен съд, на който се намирам! — А после добави в интерес на истината: — Макар че нито магьосниците, нито дори боговете имат контрол над времето.

Икос скръсти ръце.

— Откъде да знам, че казваш истината за каквото и да било?

— Аз ти се доверих. — „Повече или по-малко.“ — Качих се в дяволското ти устройство. Сега е твой ред.

— Беше си напълно безопасно! — сопна се Икос. — Жив и здрав си, нали?

— И моята магия е напълно безопасна. Ти също си жив и здрав, нали?

Икос тръсна глава и стисна устни, но не побърза да го отреже.

— Виж. — Пен се почеса по главата. Косата му лепнеше от пот. И от боята, види се, защото пръстите му почерняха. — Ти как разбираш, че нещо работи и е безопасно? Изпробваш го, нали?

— Когато пробвам ново оборудване — каза Икос, — пробата има за цел да го унищожи. Ако не успея, значи всичко е наред.

— А. Е, ако имаше двама магьосници на разположение, този подход сигурно би свършил работа. Предполагам, че съзираш проблема.

Икос изсумтя.

— Мислех си по-скоро за въпроси. — „Питай каквото поискаш“ беше покана с твърде много неизвестни величини, затова Пен спря дотук.

— Да, ама откъде да знам, че ще ми кажеш истината? — изтъкна Икос. — Но… добре де. Защо Найкис се дърпа? Какво не ти харесва? Нали си свещен и прочие? Жените си падат по такива неща. — Нещо като усмивка изкриви устите му. — Не е като да се връщаш от работа потен и миризлив.

Пен не беше сигурен, че последното е комплимент.

— Не мога да кажа — отвърна той, прецизно, ако не и вярно докрай. — Но когато научи, че държат майка й на Лимнос, Найкис потърси мен за помощ. Разбирам, че нямаш доверие на мен, но нямаш ли вяра на нейната преценка?

Икос се замисли. Колебаеше ли се? Във всеки случай мълча дълго.

— Добро момиче е тя — каза накрая. — И е умна.

— Знам.

— Хм.

— Ти имаш лодка, а аз спешно трябва да стига до Акилаксио. Мога да ти платя за времето и риска. — Не посочи цена. Нямаше нужда никой да знае каква част от кесията на дук Джарго носи у себе си.

— Лодката не е моя. На едни приятели е.

— Добре де. Ще платя на тях.

Икос сви устни.

— И те няма да са доволни, че съм качил магьосник.

— Не е нужно да споменаваш какъв съм. Нито че съм магьосник, нито каквото и да било друго.

— Искаш да излъжа приятелите си?

— Предпочиташ да чуеш още веднъж целия този дебат, с подробностите? Ако си мислиш, че на теб ти е писнало, представи си какво ми е на мен. Не е необходимо да лъжеш. Просто… не го споменавай.

— Което говори много за теб. — И все неща, които Икос не одобряваше, ако се съдеше по саркастичното му изражение.

Пен размаха отчаяно ръце.

— По план с Найкис и майка ти трябва да се срещнем в Акилаксио и да ги придружа оттам до Орбас. Ако дойдеш с мен, ще се видите. Скоро няма да имаш друг такъв шанс.

— О. — Пауза. — Да беше започнал с това.

Пен още се чудеше какво да отговори, когато Икос тръгна по страничната пътечка.

— Хайде — каза през рамо и се ухили озъбено. — Ти ще носиш въжетата.

 

 

Пен се влачи след Икос близо две мили по обраслата с шубраци крайбрежна пътека. Стигнаха до друг малък залив и там завариха лодка с тричленен екипаж, мъже изпечени от слънцето и корави като Икос. Размениха си лаконични поздрави с него, а Пен зяпнаха мълчаливо.

— Това ли е майка ти? — каза единият. — Май не си ни казал всичко за семейството си, друже.

Икос сви рамене.

— Промяна в плана. Явно майка ми е тръгнала за Акилаксио. Трябва да стигнем там.

— Сериозно? След всичките ти усилия да я измъкнеш?

— Да. И на мен не ми харесва особено. — После посочи с палец през рамо. — Този казва, че ще плати за превоза.

Пазарлъкът не трая дълго, защото Пен затвори сделката при първата предложена цена, само и само да потеглят веднага. Мъжете, които си бяха лика-прилика с коравите рибари от пристанището в Гуза, вероятно знаеха от Икос какъв риск поемат, а и да не знаеха, Пен не се чувстваше длъжен да ги информира.

Лодката се вряза в прозрачната вода, досущ рибарска гемия, излязла да хвърли мрежи в ранната утрин сред миризма на напечени от слънцето дърво и катран, сол и рибешки люспи. Би била съвсем на място в студените езера на Кантоните, но изглеждаше абсурдно малка в това безкрайно синьо море. Когато вдигнаха едничкото й платно, Пен се сви на сянка под него и остави управлението й на екипажа — надяваше се, че мъжете си разбират от работата. Икос очевидно смяташе така, защото се сви на палубата и задряма. Или имаше безрезервно доверие в уменията им, или беше толкова уморен, че изобщо не му пукаше.

Бяха ли стигнали Найкис и Идрене в Акилаксио живи и здрави? Или бяха налетели на някаква неприятност, която да забави дългия им нощен преход по крайбрежния път? Окуцял кон, счупено колело, преобърнала се каруца? Или разбойници? Боша лесно би се справил с един разбойник и дори с двама, но ако са били повече?

„Две офицерски вдовици няма да се дадат лесно — изтъкна Дез. — Боша едва ли ще трябва да свърши цялата работа сам.“

Това не го успокои особено. Макар че Идрене определено изглеждаше хладнокръвна жена. А и Икос, който я познаваше много по-добре от Пен, очевидно бе смятал, че Идрене ще се справи с дяволската му машина, без да изпадне в паника. (Дез изръмжа.) Ако беше вярно, че с възрастта жените заприличват на майките си, значи бъдещето му с Найкис щеше да надмине и най-смелите му очаквания.

Ако доживееха да го видят. Или да го започнат поне.

Не беше възможно имперска потеря да е настигнала жените, повтаряше си той. Дори разбойниците бяха за предпочитане пред войниците. Не, тъмничарките на Идрене сигурно още претърсваха Лимнос.

Лодката изви на юг успоредно на брега и Пен проточи врат да погледне за последно смаляващия се остров.

И така стана първият забелязал бързата патрулна галера с по десет гребла на всеки борд и вдигнато платно, която тъкмо заобикаляше един скалист блъскан от вълните нос на Лимнос. Не беше нито рибарска лодка, нито търговски съд. Не, това нещо вонеше на военни. Далечна фигурка на носа посочи към тях, извика нещо и галерата зави в тяхната посока.

Пен отиде при Икос и го разтърси.

— Май си имаме компания. И то лоша.

Икос се надигна на колене, обърна намръщен взор в указаната посока и изпсува.

„Мога да се погрижа за тях, ако искаш — предложи услугите си Дез. — Все едно са пирати.“ Пен остана с неприятното впечатление, че демонът облизва несъществуващите си устни. „Разкъсани платна. Срязани въжета. Счупени гребла. Избили клинове. Разкъсани шевове по корпуса. Пожар в кухнята. Толкова забавни възможности…“

Нищо чудно, че капитаните не качваха магьосници на корабите си.

Единствена Рухия възрази. „Запази спокойствие. Ако изобщо имат нещо общо с бягството, ще търсят жена. Тук жени няма. Нека претърсят, щом искат. Ще огледат и ще си тръгнат.“

„Да — съгласи се Пен с Рухия, после каза, за да угоди на останалите: — А ако нещата тръгнат зле, вероятно ще имате възможност да се развихрите на воля.“

Дездемона изсумтя. Изобщо не се беше вързала.

Приятелчетата на Икос също не се зарадваха на неканената компания. Пен беше чувал, че седонийските островитяни понякога си докарвали доходи и от други, не толкова законни дейности като риболова. Контрабанда, казано накратко. Или пиратство дори. Само дето… той обходи с поглед лодката, която газеше плитко и явно не носеше скрит товар… днес не личеше да карат забранени стоки.

Нито избягали затворнички, в този ред на мисли.

— Откъде се взеха тези? — обърна се Пен към Икос.

Галерата ги настигаше бързо и тяхната лодка нямаше шанс да я надбяга в това тихо време.

— Имперската флота има пост от другата страна на острова — отговори Икос. — Не пълен гарнизон. Основно куриерски лодки и няколко галери, които да предупредят навреме материка, ако на хоризонта се появи заплаха. — След миг добави: — Аз проверих. Ти не провери ли?

Пен само примижа в отговор.

Щом галерата ги наближи достатъчно, за да се чуват, екипажът на Икос неохотно се подчини на заповедта да спрат. Галерата също забави, греблата се вдигнаха, а няколко офицери се скупчиха на перилата да огледат отвисоко рибарската лодка. Млад моряк с имперска униформа се спусна по едно въже и скочи при тях.

— Търсим една жена — каза той и даде нелошо описание на Идрене. От пръв поглед беше ясно, че на борда няма пътници от посочения пол, макар морячето да задържа поглед върху Пен, вероятно заради чужбинските му очи. Които не бяха кафяви като на бегълката, затова младежът изгуби интерес и добави: — Може да се е удавила вече. Ако намерите тялото й, докарайте го на офицерите в залива на Лимнос. Има награда. Кажете и на другите рибари, които видите.

Хората на Икос проявиха известен интерес при новината за наградата, после морячето улови въжето, метнато от галерата, и се изтегли по него, без дори да си намокри краката. Икос избута с гребло лодката, а веднага щом двата съда се раздалечиха достатъчно, веслата на галерата захапаха стройно вълните и я тласнаха по пътя й. Отиваше боговете знаят къде, но важното бе, че си тръгваше, точно както беше предрекла Рухия.

И то не в посоката на Акилаксио. Засега.

Пенрик издиша шумно и седна като подкосен.

Икос се тръшна до него задъхан. Явно Пен не беше единственият, чието сърце се беше качило в гърлото.

— До мръкнало новината ще е стигнала материка — каза Икос.

— Да. Макар че не се знае каква ще е новината. Май са се вързали на версията със самоубийството, отчасти поне. — Което не означаваше, че ще прекратят издирването. Дори и така обаче преследвачите трябваше да покрият голяма площ, а Идрене и Найкис бяха на едно конкретно място. Къде щяха да търсят Идрене — навътре в сушата или по пристанищата, с идеята, че се опитва да хване кораб?

— Ако майка ми беше с мен сега, в лодката — каза след малко Икос, — щеше да стане лошо.

— Да — съгласи се Пен. — Като ми остане време да си поема дъх, ще посветя химн на белия бог.

Икос кривна глава.

— Копелето е и твоят бог, така ли? — И отговори сам на въпроса си: — Ми да, как иначе. Нали рече, че си Негов свещен. Е, щом с Него си приказвате на ушенце, един вид, защо не го помолиш да благослови пътуването ни?

Пен направи свещения знак, потупа два пъти устни с палец и каза:

— Ако се съди по събитията досега, Той вече го е направил.

— Хм. Така излиза.

Седяха мълчаливо, докато лодката завиваше бавно на юг.