Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (18)

18.

След като оставиха малкото си багаж в каютата, тримата излязоха на палубата и седнаха на пейката на кърмата да погледат как моряците изкарват кораба от пристанището. Найкис, също като майка си, не откъсваше поглед от отдалечаващия се бряг. Двете се хванаха за ръце, сякаш да подпечатат факта, че са оцелели след поредното изпитание.

Далечните фигурки на пристанището се смалиха до неузнаваемост, колкото и да напрягаше Найкис очи, после градчето се превърна в неясно петно върху напечения от слънцето бряг, а накрая и брегът слезе под хоризонта. Вече бяха в открито море.

Найкис имаше чувството, че тялото й е било омотано в бодлива тел и сега някой срязва намотките една по една, от първата до последната. Вдиша дълбоко, разтърси ръце, усети свободното движение на кръвта си. Разкърши врат. Издиша.

— Пенрик… — Не, не така. — Дездемона. Може ли да говоря с теб?

— Мм? — Пен обърна глава да я погледне. — Разбира се. Винаги.

Тя се изправи.

— Да идем в каютата.

Пен я последва без колебание, малко смутен, но и с широка усмивка.

Идрене скри своята в шепа.

— Не бързайте. До гуша ми дойде от миниатюрни стаи. Смятам да вися на палубата колкото се може повече.

Найкис завъртя очи, но след миг каза:

— Благодаря ти, майко. — И не беше само проява на любезност.

Каютата наистина беше миниатюрна — два чифта койки, вградени в срещуположните стени, разделени от тясна пътечка. В дъното имаше малък квадратен прозорец, отворен в момента, с изглед към разпененото море зад кораба. Въпреки теснотията в каютата не беше задушно, а тъкмо напротив.

Найкис махна на Пен към едната койка и седна срещу него. Краката му бяха толкова дълги, че коленете им почти се опираха.

Найкис нямаше представа откъде да започне, знаеше само, че трябва да започне отнякъде. С чувството, че се хвърля с главата надолу в мътна и дълбока вода, тя каза:

— Дездемона, била ли си омъжена?

Не знаеше кой от двамата вдигна главата му рязко, а веждите — високо, но разпозна едва доловимата промяна в излъчването, когато демонът взе думата.

— Питаш дали някоя от моите магьосници преди Пен е била омъжена?

— Да, това питам. Докато са били с теб. Знам, че някои от тях са били вдовици…

Пен вдигна ръка и взе да брои на пръсти. Или Дездемона вдигна ръката на Пен.

— От десетте пет не са се женили никога. Сюган, Рогаска, Мира, разбира се, Умелан и Рухия. Васия и Аулия бяха овдовели, преди да се съберем, и след това не се омъжиха повторно. Литикон… е, по онова време бях съвсем млад демон. Без насоки от храма съжителството с мен сигурно е било повече като хронична лудост, отколкото като сила. Съпругът й се уплаши и избяга, затова тя отиде в Патос и до края на живота си беше слугиня на Васия. Която първа ме придоби съзнателно и целенасочено, макар все още да й липсваше обучение. Аулия от Бражар беше първата ми обучена храмова свещена и разликата беше от небето до земята, честно, но пък тя беше вече стара, когато се събрахме, вдовица и с много силна воля. Така, след смъртта й, аз преминах в ръцете на великата лечителка Амберейн от Саон. Тя беше омъжена, родила беше децата си отдавна, а съпругът й, бедничкият, вече беше свикнал да живее със силна жена. Дотогава не си бях давала сметка, че една магьосница може да има толкова приятен интимен живот. При Хелвия нещата стояха по подобен начин. Рухия… си беше Рухия, най-любимата ми ездачка преди Пен. Първата, която се отнасяше към мен като към равностоен партньор и личност, макар че така и не ми даде име. Четирите десетилетия, които прекарахме заедно, сериозно повишиха стандартите ми.

Пен стискаше ръце между коленете си, забил поглед в тях. После вдигна глава да я погледне.

— Шест от десетте бяха родили деца, преди да се съберем. И нито една след това, разбира се.

— Защо да се разбира? Има нещо общо с хаоса ли?

Пен… да, Пен, а не Дездемона, се изкашля тихо и обясни:

— Да. Жените магьосници помятат още в началото на бременността. Освен ако не са изключително опитни. Амберейн или Хелвия със сигурност са могли да износят дете до термина, но вече не били млади и имали други, пораснали деца. Рухия също, стига да е била пожелала, което не се е случило. Някаква емоционална травма, изглежда, свързана с факта, че самата тя е била намерениче, отгледано в сиропиталище на Копелето.

Найкис сви устни.

— А при мъжете магьосници?

— Ами… за това не съм толкова сигурен. Макар че… Чувал съм за магьосници, които са създавали семейства. — После добави неохотно: — Но по-често са ергени или вдовци. Или съпругите им ги напускат, защото животът с тях е труден. — Усмихна се жално, сякаш я подканяше да оспори последното, и още по-жално, когато тя само кимна мълчаливо. — Самият аз никога не съм се женил — изтъкна той. — И сега се опитам да поправя този пропуск.

Устните му трепнаха, когато Дез му отне думата:

— Чувстваш се пренебрегнат, момко?

— Че кой не би? Като гледам това… — Махна красноречиво към Найкис и придружи жеста с разтапяща усмивка.

Найкис отказа да се разтопи. На косъм. Разговорът изобщо не беше приключил.

— Не искам да се местя в Адрия.

Пен изправи гръб.

— Бих могъл аз да се прехвърля в Орбас, с малко помощ от дука. Добре де, ако дукът се навие да окаже натиск на своя архисвещен. Дори храмовата йерархия няма предимство пред свещенодействието на брака. Обикновено. — След миг добави: — А дори да не се съгласят с прехвърлянето… аз ще съм в Орбас, а те — в Адрия, какво могат да направят? Макар че бих предпочел да не изгарям мостовете си. Току-виж един ден се наложило да пътувам до Адрия. — Кимна, сякаш въпросът е решен. А може и така да беше. Само дето, верен на себе си, след още миг добави: — Може да отидем заедно дори. Стига Адрия да не е в конфликт със Седония, макар че… ти вече няма да си седонийска гражданка, нали така? Адрия е много интересна страна.

— Никога не бих напуснала Седония, ако Седония не беше предала Аделис. Вече няма връщане назад.

— Случва се понякога — въздъхна Пен. — Дори родината да не те е предала. — Липсваха му снежните върхове на родните Кантони, така ли? Макар че, ако питаха Найкис, орденът на Майката в Мартенмост беше предал Пен, а не обратното, експлоатирайки безобразно лечителските му умения. И Пен го знаеше, иначе не би избягал от втория си дом.

Найкис тръсна мислено глава и се върна решително към своя списък с изисквания.

— Искам къща. — А после побърза да уточни: — Някой ден. Давам си сметка, че едва ли ще стане веднага.

— Е, това и аз го искам.

— О… Хм.

— Не съм живял десет години в дворците на чужди хора, защото така ми е харесвало. Просто беше най-лесният вариант и най-удобният за работата ми.

Сигурно беше прав за това, реши Найкис.

— Мисля, че ти живееш основно в собствената си глава. Къде си настанил тялото си не е от съществено значение.

— В такъв случай къщата няма да е проблем. — Още една от влудяващите му усмивки.

Найкис преглътна.

— Деца…

— За тях важи същото — каза той. — Вървят с къщата. Като котка.

— Какво?

— Това беше Пен, не аз — намеси се Дез. — И аз не знам какви ги плещи. Да, момко, плещиш глупости.

Найкис си пое дълбоко дъх и се изправи пред най-големия си страх. Лице в лице, защото повече не можеше да отлага.

— Възможно е да съм ялова. Така и не забременях от Каймис — каза тя. Не добави, че са положили необходимите усилия в тази насока. Подразбираше се. Преди Пенрик не беше срещала мъж, който с такава лекота да я подмята като монета между смущението и яда.

— Причините за това може да са били от всякакъв характер. — Измери я с поглед. Чакай, защо остана с усещането, че сините му очи току-що са я огледали отвътре? „Магьосници, проклети да са!“ — Не виждам проблем при теб. — „И прецени това само с един поглед?“ Сините очи насреща й се присвиха. — Но, за да си напълно сигурна, препоръчвам експериментална практика. Бих могъл да ти помогна с това.

И защо трябваше да й звучи досущ като Дрема? Ако седеше до него, вместо на отсрещната седалка, Найкис сигурно щеше да го удари. Може би трябваше да се премести, за да й е подръка следващия път.

Потърка челото си.

— Ако се омъжа за Пенрик, той ще ми е съпруг. А каква ще ми бъдеш ти, Дездемона? Ти не си човек. Няма как да си ми съпруг. Нито съпруга. Моя, какво… по-голяма сестра? — Тази нова мисъл беше… доста приятна.

— За теб, сладурано — каза демонът с непоклатима увереност, — мога да бъда каквото поискаш.

Следващият въпрос сякаш сам се изтърси:

— Дори безсловесна в леглото?

— Да, непременно, ако обичаш — вметна енергично Пен.

Дез се ухили.

— Да. Макар да съм сигурна, че с времето ще преодолееш тази излишна свенливост.

— Не бих се учудила — въздъхна Найкис. Предвид всичко, с което беше свикнала напоследък. А рано или късно той щеше се превърне просто в Пен. Или в „Пен!“ (А понякога и в „Дез!“) По-скоро рано, отколкото късно, поправи се тя. — С времето съпрузите наистина свикват с недостатъците си.

Време. То си течеше, без да се съобразява с човешките желания, проблеми или планове. Нито с грижливо подготвените списъци. Нищо чудно половината й живот вече да беше минал. Време беше да положи началото на следващата му част.

— Омъжи се за магьосника, скъпа Найкис — каза умолително Дез, — и ме отърви от депресията му. Той много ще се зарадва. А когато той е щастлив, и аз мога да съм щастлива. Ти — също.

Така ставаше, нали? Щастие, което да предадеш другиму в безкрайна верига. Не е нещо, което да къташ като скъперник. Противното би било като да затаиш дъх, пестейки го за по-късно.

Найкис вдигна поглед и каза решително:

— И да не си посмял да си обръснеш косата.

— Никога не бих го направил — отвърна без колебание Пен. — Макар че… с възрастта може и да оплешивея, не знам. Дез, ти би ли могла да направиш нещо по въпроса?

— Никога не съм пробвала. Този проблем не е възниквал при предишните ми ездачки.

— Докато стане време да оплешивееш — каза Найкис, — аз ще съм дебела и сбръчкана.

— И сладка. Като зимна ябълка.

— По-скоро кисела.

— Кисела по сладък начин.

— Оптимист.

— Трябва да си оптимист, за да направиш това — каза той и се премести до нея. Все нещо такова щеше да свърши, ако Найкис не го държеше под око.

Не че да го държиш под око беше неприятно. Едновременно изящен и мъжествен. Какво си беше помислила, когато го бе видяла за пръв път? В градината на патоската вила? „Ефирен“, да. Сега й се струваше съвсем материален обаче, от плът, кръв и дълги, дълги кости. Грешки и чудеса, стеснителност и вродено изящество, тъга и радост. Красиви ръце с дълги пръсти, ръце чувствителни и умели в толкова много отношения. Трябва да си пълна глупачка, за да изпуснеш такива ръце.

— Все още сме далече от дома — изтъкна Найкис. Само дето прошепнатите й възражения бяха рожба на навик и нищо повече, защото тя вече бе скочила от скалата и падаше право към Пен.

— А може би домът е само на една ръка разстояние — каза той. Въпросната ръка я прегърна през кръста, крепко. „Това ли съм аз, удавница, която теглят към спасителния бряг“, помисли си Найкис и отвърна със същото.